Сигрид Унсет
Стопанка (17)

3.

През лятото, преди Еньовден, Гюнюлф Никулаусьон се върна в манастира си. Ерлен се намираше в града заради Фростенския тинг. Изпрати вест на съпругата си, че Гюнюлф се е прибрал, и я попита ще намери ли сили да дойде да види девера си. Кристин не се чувстваше здрава, но въпреки това се реши да пътува. Ерлен я предупреди за съсипаното здраве на брат си. Начинанията на братята проповедници в Мункефиур не се увенчали с особен успех. Така и не успели да осветят църквата, която построили, защото архиепископът не се наемал да пътува на север в тези размирни времена. Налагало се непрекъснато да четат молитви до подвижен олтар. Накрая свършили хляба, виното, свещите и елея, необходими за богослуженията. Брат Гюнюлф и брат Аслак потеглили към Вълчия остров, за да донесат нужните провизии, но лапландците им направили магия и лодката се обърнала. Наложило се да прекарат три дни на малък скалист остров и се поболели. Не след дълго брат Аслак се споминал. По време на Великденските пости монасите във фиорда се разболели от скорбут, защото нямали нито пшенична храна, нито подправки за сухата риба. Епископ Хокон от Берген и магистър Арне, който оглавявал катедралния капитул в Нидарус, докато господин Пол чакал папската курия да го ръкоположи за епископ, разпоредил на оцелелите монаси да се приберат в манастирите си, а свещениците да поемат временно грижите за паството на Мункефиур.

Кристин очакваше Гюнюлф Никулаусьон да е остарял и въпреки това се ужаси от гледката. Още в деня след пристигането си тя отиде с Ерлен в манастира. Заведоха ги в приемната за посетители. Монахът влезе, превит одве. Венецът от коса, обрамчваща черепа му, бе побелял, а дълбоки бръчки набраздяваха тъмнокафявата кожа под хлътналите му очи. Оловносиви петна покриваха някога гладкото му бяло лице. Когато извади ръката си изпод расото и я протегна към Кристин, тя забеляза, че петната са се разпространили и там. Устните на Гюнюлф се разтегнаха в усмивка и откриха оределите му зъби.

Седнаха да поговорят, но Гюнюлф сякаш беше забравил да общува с хора. Призна го сам, преди гостите да си тръгнат, и отбеляза:

— Но ти, Ерлен, си все същият. Изобщо не си остарял.

Кристин съзнаваше колко плачевно изглежда самата тя. А Ерлен наистина блестеше с високата си стройна фигура, смуглата кожа и хубавите си дрехи. И все пак на Кристин той й се струваше по-различен. Учуди се, че Гюнюлф, който открай време се отличаваше с проницателност, не забеляза настъпилата промяна.

В края на лятото Кристин се качи заедно с госпожа Гюна от „Росвол“ в таванската стая, където държаха дрехите. Гостенката дойде в „Хюсабю“, за да помага на Кристин да роди седмото си дете. Двете жени чуха как Нокве и Бьоргюлф пеят песен с грубо и неприлично съдържание на двора, докато точат ножовете си. Момчетата грачеха колкото им глас държи.

Майката кипна, слезе при момчетата и им се скара много остро. Попита ги от кого са научили песента. В къщата на слугите ли са я чули? Кой мъж би изрекъл такива думи пред деца? Момчетата мълчаха упорито. Скюле се появи под стълбите и каза на майка си да не им прави забележка, защото научили песента от баща си.

Намеси се и Гюна:

— Нямате ли страх от Бога, та пеете такива цинизми и тревожите майка си? Нищо не се знае. Може тази вечер да заспите и утре да се събудите сирачета!

Кристин влезе мълчаливо в къщата.

После си легна, а при нея влезе Нокве. Хвана я за ръката, но не продума. Заплака съвсем тихо. Тя се помъчи да го успокои и да го разтуши с шеги. Помоли го да не тъжи и да не скърби. Щом е понесла шест раждания, ще понесе и седмото. Но момчето продължаваше да хлипа. Майка му позволи да легне до нея. Нокве обгърна шията й с ръце и притисна глава до гърдите й, но отказа да й признае какво го тревожи, въпреки че остана чак докато слугинята донесе вечерята.

Нокве, вече дванайсетгодишен, израсна едър за възрастта си и му се искаше да го възприемат като мъж, но носеше мека душа и майката забелязваше склонността му към детински прояви. Беше достатъчно голям да проумее в какво се състои нещастието, сполетяло заварената му сестра. Кристин се питаше дали синът й забелязва колко се е променил баща му.

Ерлен открай време имаше навика да сипе злобни и груби думи, когато изпадне в гняв. Преди обаче много рядко се случваше да обиди някого и винаги бързаше да се сдобри с него, щом осъзнаеше грешката си. Сега нагрубяваше хората съвсем безогледно. И като млад Ерлен ругаеше и кълнеше цветисто, но се отказа от този си навик, защото виждаше колко наранява съпругата си и как обижда отец Айлив, към когото постепенно започна да изпитва дълбоко уважение. Но Ерлен никога не бе проявявал склонност да ръси цинизми. Преди се смущаваше в компанията на хора, употребяващи мръсни думи. В това отношение проявяваше повече свян от мнозина мъже с по-благочестив живот от неговия. Кристин, която всеки миг очакваше да стане майка за седми път, се почувства дълбоко засегната от песента на невръстните си синове и от признанието им, че са я научили от баща си, но по-горчив вкус в устата й остави съзнанието за незрялото поведение на Ерлен. Той започна да опетнява устата си с вулгарни, непристойни думи и изрази, за да покаже, че пет пари не дава за преживяния срам с Маргрет.

Малко преди празника на свети Улав Маргрет родила мъртво момче, съобщи Гюна. Скръбта на девойката не продължила дълго. Спогаждала се с Герлак; той се държал добре с нея. Ерлен ходеше да навести дъщеря си, когато се случеше да има работа в града. Герлак приемаше тъста си с големи почести, но Ерлен не проявяваше особено желание да го припознае като свой роднина. Бащата обаче не бе споменавал името на дъщеря си в „Хюсабю“, откакто тя напусна имението.

Кристин роди син. Кръстиха го Мюнан, на дядото на Ерлен. Всеки ден, докато майката лежеше в малката къща, Нокве идваше да я види. Носеше й или горски плодове и ядки, които събираше сам, или й сплиташе венци от лековити треви. Ерлен се прибра, когато детето стана на три седмици. Съпругът прекарваше много време при Кристин и се стараеше да се държи мило и любвеобилно с нея. За разлика от друг път, когато се жалваше, задето не му е родила дъщеря или защото бебето му се струва слабо и болнаво, сега не показа признаци на разочарование. Кристин обаче не се трогваше от гальовните му думи. Оставаше мълчалива, замислена и потисната. Възстановяването й протичаше много бавно.

Боледува цяла зима. Детето също линееше и не таяха надежди да оцелее. Майката мислеше само за клетото мъниче и разсеяно слушаше новините за важните събития, за които всички говореха през зимата.

Крал Магнюс изпадна в критично затруднение с парите заради опитите си да наложи властта си над Сконе и поиска помощ и подкрепление от Норвегия. Някои членове на кралския съвет проявиха склонност да му подадат ръка в тежкия час, но когато кралските пратеници пристигнаха в Тюнсберг, ковчежникът не беше в крепостта и Стиг Хоконсьон, тамошният пълководец, отказа да пусне хората на монарха и се приготви да отбранява крепостта с оръжие. Стиг Хоконсьон не разполагаше с многобройна войска, но неговият чичо Ерлинг Видкюнсьон се намираше в имението си „Акер“ и му изпрати четирийсет въоръжени мъже, докато отплаваше на запад. По същото време братовчедите на краля — Юн и Сигюр Хафтуршон — се опълчиха срещу него, задето издаде присъда в ущърб на техен близък. Ерлен се смя на новината. Синовете на Хафтур се показаха като много глупави и незрели. В страната се надигаше силно недоволство срещу крал Магнюс. Големците настояваха начело на управлението да се назначи кралски предстоятел, а кралският печат да бъде поверен на норвежец, щом кралят прекарва по-голямата част от времето си в Швеция заради апетитите си към Сконе. Гражданите и духовниците се ужасиха от слуховете за заемите на краля от немски градове. Високомерието на немците и отказът им да се съобразяват със законите и нравите в страната отдавна преминаха границата на търпимото, а сега се говореше, че кралят им е обещал още по-големи права и привилегии в норвежките градове. Положението щеше да стане напълно непоносимо за норвежките търговци, които и без това живееха бедно. В обществото упорито витаеше слухът за тайния грях на крал Магнюс и мнозина енорийски свещеници от областта, както и странстващите монаси, единодушно определиха прегрешението като причина, довела до унищожителния пожар в катедралата с мощите на свети Улав в Тронхайм. Селяните се питаха защо зачестиха бедите в страната: болести по добитъка, главня по зърното, която предизвикваше епидемии сред хора и животни, оскъдни добиви на зърно и сено. Според Ерлен, ако синовете на Хафтур проявят достатъчно благоразумие да изчакат още малко и си спечелят славата на добронамерени и способни пълководци, народът съвсем скоро ще се сети, че и те са внуци на крал Хокон.

Междувременно размириците стихнаха, защото кралят назначи Ивар Омюнсьон за свой предстоятел в Норвегия. Ерлинг Видкюнсьон, Стиг Хоконсьон, синовете на Хафтур и всички техни сподвижници се видяха принудени открито да заявят, че се подчиняват на кралската власт. Иначе ги грозеше заплахата да ги обвинят в предателство към короната. Те се примириха и отидоха да се помирят с краля. Но Юлв Саксесьон, влиятелен мъж от областта Оплан, който участва в начинанията на Хафтуровите синове, отказа да се яви пред краля и да постигне помирение с него. След Коледа се прибра в Нидарус. В града Юлв прекарваше доста време с Ерлен и стопанинът на „Хюсабю“ разпространи сред хората на север възгледите на непокорния поданик. Кристин изпитваше силна антипатия към този човек. Не го познаваше лично, ала знаеше, че е брат на Хелга Саксесдатер, съпругата на Юрд Андресьон от „Дюфрин“. Хелга беше красавица, но проявяваше надменност и Симон никак не я харесваше, макар Рамборг да се спогаждаше с нея. По време на постите кралските управители получиха писма, с които се оповестяваше отлъчването на Юлв Саксесьон от участие в тинговете. Той обаче тогава вече бе отплавал от страната.

 

 

През пролетта Ерлен и Кристин останаха за Великден в градската къща заедно с най-малкия си син Мюнан, защото в сградата на манастира в „Баке“ някаква монахиня изцелявала всяко дете, щом го вземела на ръце, стига Божията воля да не му е отредила друга участ.

Ден след празника Кристин се прибра от манастира с детето. Слугата и слугинята, придружили я дотам, останаха в стаята. Ерлен лежеше на една пейка. Слугата излезе, а жените си съблякоха връхните дрехи. Кристин седна до огнището с детето, докато прислужницата стопли малко елея, даден им от монахинята. Без да става, Ерлен започна да разпитва Кристин какво е казала сестра Рагнхил за сина им. Известно време майката отговаряше лаконично, докато развиваше пелената, а после млъкна.

— Кристин, нима детето ни е толкова болно, та не смееш да го изречеш на глас? — нетърпеливо продължи той.

— И преди си ме питал как е детето ни, Ерлен — хладно отвърна съпругата. — Винаги съм ти обяснявала. Но щом не те е грижа за сина ти и непрекъснато забравяш…

— Кристин, и на мен ми се случва да отговарям на въпросите ти по два–три пъти, защото не си запомнила какво съм ти казал — Ерлен се изправи и се приближи до нея.

— Сигурно е ставало дума за дреболии, а не за важни неща като здравето на децата ни — сопна се тя.

— Не са дреболии. През зимата ти споделях терзанията си.

— Не е вярно, Ерлен. От години не си ми споделял какво те мъчи.

— Остави ни насаме, Сигне — заповяда на слугинята Ерлен. После се обърна към съпругата си с пламнало чело: — Ясно ми е какво намекваш. Не желая да обсъждам този въпрос в присъствието на слугинята ти, дори и двете да се разбирате чудесно и на теб да ти се струва нормално тя да слуша как си търсиш причина да се скараш с мъжа си и го наречеш лъжец…

— С какъвто се събереш, такъв ставаш — отвърна Кристин.

— Не разбирам за какво говориш. Никога не съм си позволявал да ти говоря грубо в присъствието на чужди хора. Пред слугите винаги съм показвал колко те уважавам и колко държа на теб.

Тялото на Кристин се разтресе в неестествен, болен смях.

— Много бързо забравяш, Ерлен! Юлв Халдуршон живее при нас, откакто сме се оженили. Помниш ли, че заръча и на него, и на Хафтур да ме доведат при теб в хана на Брюнхил в Осло?

Ерлен се строполи върху пейката и се втренчи в съпругата си с невярващи очи. Но тя продължи:

— Не съм забелязала да си скрил от слугите си срамните и безчестни случки в „Хюсабю“, независимо дали клеймото на позора пада върху теб, или върху съпругата ти.

Ерлен се вцепени, гледайки я ужасен.

— Спомни си първата зима на нашия брак. Бях бременна с Нокве и никак не ми беше лесно да накарам слугите да ми се подчиняват с нужното уважение. Помниш ли как ме подкрепи тогава? Мъжът, който те е отгледал, дойде да ни гостува заедно с непознати жени и слуги, а нашите слуги седяха на масата заедно с нас. Тогава Мюнан свали от мен и последната дрипа, с която бях прикрила срама си, а ти стоеше мълчаливо и не се осмели да му затвориш устата.

— Исусе! Нима таиш такова огорчение за случка отпреди петнайсет години! — възкликна той със слаб и отчаян глас, разтворил широко светлосините си очи. — И въпреки това не смятам, че двамата с теб разговаряме враждебно и язвително един с друг, Кристин.

— Преживях още по-силно унижение, когато на коледното тържество ме наруга, задето съм завила Маргрет с връхната си дреха в присъствието на жени от три области.

Ерлен мълчеше.

— И въпреки това смееш да ме упрекваш заради случилото се с Маргрет. Всеки път, когато се опитвах да я вразумя, тя тичаше при теб, а ти грубо ме караше да я оставя намира. Била твоя дъщеря, не моя…

— Никога не съм те упреквал! — задавено възрази Ерлен, докато се мъчеше да запази спокойния си тон. — Ако имахме дъщеря, щеше по-лесно да разбереш какво преживявам. Подобен позор е като нож, забит право в сърцето на бащата.

— Нали ясно ти показах, че отлично разбирам на какво си подложен — промърмори Кристин. — Достатъчно ми беше само да се сетя за лицето на баща ми…

— Случаят на Маргрет е по-тежък — спокойно възрази Ерлен. — Аз бях ерген, а онзи мъж е женен. Не съм бил обвързан… не и дотам да не мога да се освободя от оковите на брака.

— И въпреки това не се освободи. Спомняш ли си как се отърва в крайна сметка?

Ерлен скочи от мястото си и й удари плесница. После, ужасен от постъпката си, видя как на бялата й буза изплува червено петно. Кристин обаче не продума, очите й гледаха сурово. Детето в скута й започна да пищи. Тя го залюля на коленете си и се опита да го умири.

— Думите ти прозвучаха много обидно, Кристин — колебливо отбеляза той.

— Последния път, когато ме удари, носех детето ти в утробата си. Сега държа сина ти в обятията си — тихо рече тя.

— Имало ли е миг, в който да няма хлапе до полата ти? — изкрещя Ерлен, изгубил търпение.

Млъкнаха. Ерлен заснова напред-назад из стаята. Кристин занесе детето в малката стая и го сложи да легне. След малко на вратата се появи Ерлен:

— Не биваше да те удрям, Кристин. Иска ми се да можех да върна времето. Сигурно ще съжалявам за стореното дълго, както и миналия път. Но ти неведнъж си ме обвинявала, че бързо забравям. Може и така да е. Ти обаче помниш всички мои прегрешения спрямо теб. Положих огромно старание да ти бъда добър съпруг, но според теб явно не си струва да си припомняме хубавите мигове. Много си красива, Кристин — погледна той след жена си, докато тя минаваше покрай него.

Спокойната, горда осанка на зрялата му съпруга не отстъпваше по хубост на очарователната грациозна девойката, каквато бе някога тя. Снагата й се беше позакръглила, но Кристин бе поизраснала и на височина. Вървеше гордо изправена, а малката й кръгла глава увенчаваше шията със същата прелест. Бледото й непроницаемо лице с големи тъмносиви очи и днес разпалваше у Ерлен страст и гняв със същата сила като овалното румено детско лице, което някога внасяше смут в тревожната му душа с необяснимото си спокойствие. Ерлен се приближи и хвана ръката й:

— Кристин, за мен винаги ще си останеш най-красивата и най-любимата от всички жени на света.

Тя не си отдръпна ръката, но не стисна неговата в отговор. Ерлен я пусна, обхванат от силен гняв.

— Забравял съм, казваш. Едва ли неуслужливата памет е най-тежкият грях. Никога не съм се смятал за ревностен християнин, но още като дете научих нещо от отец Юн. Божии служители са ми го казвали и после: грешно е да предъвкваме и да помним греховете, които сме изповядали с дълбоко разкаяние и за които сме получили опрощение от ръката и устата на нашия духовен пастир. Ти ми натякваш за сторените от нас грехове не от християнско смирение, а от желание да ме сломиш винаги, когато откажа да ти угодя.

Отдалечи се от нея, но след миг се върна:

— Властолюбива, ето това си ти… Бог вижда колко те обичам, Кристин, но ти проявяваш прекомерно властолюбив. Така и не успя да ми простиш, задето те обезчестих и те въвлякох в грях. Изтърпял съм какви ли не твои прищевки, но няма да ти позволя да ме укоряваш цял живот за минали беди и няма да допусна да ми говориш като на твой роб!

Трепереща от възмущение, Кристин подхвана:

— Не съм ти говорила като на роб. Кажи ми кога си ме чул да се обръщам грубо и сприхаво към свой подчинен, пък бил той и най-некадърният и немарлив сред слугите ни? Съвестта ми е чиста пред Бога, защото не съм обидила сиромах нито с думи, нито с дела. Но според Божия закон ти трябва да бъдеш мой господар и най-силната ми опора след Бог, а аз да ти се подчинявам, да те почитам и да се прекланям пред мъдростта ти. Търпението ми се изчерпа и си позволих да ти говоря, както не подобава на добра съпруга. Случи се така вероятно защото колкото и да ми се е искало, често ми е било трудно да преклоня глава пред разума ти, да те уважавам и да се вслушвам в думите ти на мъдър съпруг и господар. Сигурно съм очаквала… сигурно така съм целяла да те предизвикам, та дано покажеш, че си мъж, а аз — слаба жена. Но недей да се безпокоиш, Ерлен. Повече няма да чуеш от мен обидна дума, а след днешния ден ще се обръщам към теб с мекота като към роб.

Лицето на Ерлен се обагри в тъмночервено. Вдигна към нея свития си пестник, но се отказа, завъртя се на пети, грабна от пейката връхната си дреха и меча и се втурна навън.

Грееше слънце, ала във въздуха се носеше хлад заради пронизващия вятър. От стрехите и от разлюлените корони на дърветата се сипеха искрящи замръзнали капки вода. Снегът по покривите блестеше като сребро, а планините зад черно-зелените гористи хребети около града лъщяха в хладно синьо и ослепително бяло в студения, но светъл зимно–пролетен ден.

Ерлен крачеше забързано из улиците на града накъдето му видят очите. Кипеше от гняв. Тя сгреши. Още от самото начало беше ясно като бял ден, че Кристин не е права, а той постъпи импулсивно, като я удари. Така само подрони авторитета си. Но така или иначе, тя не беше права. Ерлен не знаеше къде да отиде. Нямаше желание да ходи при познати, а не искаше да се прибира у дома…

В града цареше трескава суматоха. Голям търговски кораб от Исландия — първият за тази пролет — бе акостирал на пристана преди обяд. Ерлен тръгна на запад и се озова до църквата „Свети Мартайн“, после се спусна към пътеките с огради от двете страни. Макар че едва преваляше обед, от кръчмите и гостилниците се разнасяше оживена глъчка. Като млад Ерлен ходеше по такива места с приятели и другари. Но сега хората щяха да зяпнат от изумление, а после да одумват ожесточено как кралският управител на долината на Оркла, собственик на къща в града, влязъл в кръчма, където се лее в изобилие бира, медовина и вино, и си поръчал от долнопробното им пиво. В момента обаче на Ерлен му се искаше да направи точно това: да седне на една маса със селяни, дошли в града, със слуги и моряци и да пийне една бира. Ако някой от тези мъже зашлеви шамар на съпругата си, не се вдига шум. Да им завидиш на тези обикновени хора. Дявол да го вземе, как иначе да се разбереш с жена, ако заради благородния й произход и собственото си достойнство не можеш да я удариш. И Рогатия няма да успее да надприказва жена. Кристин е същински дявол, но пък е толкова красива. Само да можеше да я бие, докато стане по-добра.

 

 

Камбаните на всички градски църкви известиха вечерня, а пролетният вятър смеси гласовете им в обща песен в неспокойния въздух над главата на Ерлен. Сигурно Кристин — този благочестив дявол — сега отива в катедралата да се оплаче на Господ, на Светата Дева и на свети Улав, че мъжът й е насинил бузата й. Докато слушаше как камбанният звън отеква над града, Ерлен удостои със скверни мисли светиите — покровители на жена си. Насочи се към църквата на свети Григорий.

Гробовете на родителите му се намираха пред олтара на света Ана в северната част на Божия храм. Докато четеше молитви, Ерлен забеляза как влезе Сюнива Улавсдатер заедно с прислужницата си. Ерлен довърши ритуала си и отиде да поздрави госпожата. Откакто се познаваха, при всяка своя среща двамата винаги се шегуваха и закачаха доста фриволно. А тази вечер, докато чакаха на църковната скамейка началото на вечерната служба, Ерлен прояви неприлична невъздържаност и Сюнива му напомни няколко пъти, че се намират в храм, където непрекъснато влизат хора.

— Добре де — кимна той. — Но тази вечер си неземно красива, Сюнива! Харесва ми да се шегувам с жена, която има благоразположени очи като твоите.

— Не заслужаваш да те гледам благоразположено, Ерлен Никулаусьон — засмя се тя.

— Тогава ще те закачам довечера — невъзмутимо отвърна Ерлен. — След края на службата ще дойда с теб.

Свещениците влязоха в хора и Ерлен застана в южния кораб при мъжете.

Богослужението свърши и Ерлен излезе през главния вход. Сюнива и прислужницата й вече вървяха надолу по улицата. Ерлен реши да не тръгва след нея, а да се прибере у дома. В същия миг по улицата се зададе група исландци, слезли от търговския кораб. Мъжете се подпираха един друг и залитаха. Канеха се да препречат пътя на двете жени. Ерлен се втурна след Сюнива. Щом зърнаха господаря с меч на пояса, моряците отстъпиха встрани и пропуснаха жените да минат.

— Май наистина ще е най-добре да те придружа до дома ти — усмихна се Ерлен. — Тази вечер в града е малко опасно.

— Откъде знаеш, че опасността не ми се нрави, Ерлен? Може пък на възрастна жена като мен да й харесва мъжете да я спират по пътя, защото им се е сторила привлекателна…

Всеки истински кавалер би отговорил на подобен намек по един-единствен начин.

 

 

Прибра се на следващата сутрин по зазоряване, постоя пред залостената врата на къщата премръзнал, капнал от умора, със свито от мъка сърце. Никак не му се искаше да блъска по вратата, да събуди слугите и да се пъхне в постелята до Кристин, заспала с детето им в ръце. Носеше ключ за хамбара в източната част на имението, където пазеше няколко ценни вещи. Влезе там, събу си ботушите и постла вълнени платнища върху сламата на леглото. Загърна се във връхната си дреха, зави се с няколко празни чувала и най-сетне се унесе, изтощен и замаян, а сънят му донесе спасение от всичките му грижи.

Сутринта Кристин изглеждаше бледа и сънена. Един от слугите й съобщи, че господарят лежал в източния хамбар и в отговор на поканата да закусят го пратил да върви по дяволите.

Ерлен трябваше да се яви в монашеската обител в местността Елгесетер след дневната литургия, за да надзирава договарянето на имотни сделки. След това ги поканиха да обядват в манастирската трапезария, но той си измисли оправдание, за да не присъства. Арне Явалсьон също нямаше желание да обядва с монасите и го покани да му гостува в „Ранхайм“. Ерлен отклони и неговото предложение.

Съжали обаче, задето се отдели от останалите. Крачейки сам към града, го обзе ужас, защото остана насаме с мислите си. За миг се поколеба дали да не отиде до църквата „Свети Григорий“ и да се изповяда там: имаше разрешение за това. Но ако съгреши отново, след като се е изповядал, грехът му ставаше още по-тежък. Реши да поизчака…

Сюнива сигурно го смята за беззащитно пиле, което е хванала с голи ръце. Дявол да го вземе, Ерлен не бе предполагал, че някоя жена може да го научи на нещо ново, а ето, още се задъхва от снощните преживявания. Преди Ерлен се мислеше за доста опитен в изкуството на любовта или както там го наричат учените хора. Ако беше млад и зелен, вероятно щеше да се зарадва и възгордее от наученото. Но тази побъркана Сюнива не му харесваше. Отегчаваше го, както го отегчаваха и всички жени с изключение на съпругата му. Ала и от нея му дойде до гуша! Честен кръст, бракът с нея го смири, защото той вярваше в християнското й благочестие. И тя му се отблагодари подобаващо за неговата преданост и любов, няма що! Злостните й язвителни думи се бяха загнездили в съзнанието му. Така значи, смята го за робски син. А другата, Сюнива, сигурно го мисли за съвсем неопитен и недодялан, защото той не съумя да скрие изненадата и уплахата си от любовните й умения. Ще й покаже, че не е чак такъв светец. Обеща да я навести през нощта. Какво пък, ще удържи на думата си. Грехът вече е сторен, защо да не се възползва от възможността да си достави малко радост. Изневери на Кристин, но тя сама го подтикна към греха с несправедливото си озлобление.

Прибра се, разходи се из оборите и хамбарите в търсене на компания. Смъмри слугинята на свещеника от приюта, задето напълнила сушилнята с малц, макар и да знаеше, че слугите му няма да използват помещението. Прииска му се да беше взел синовете си в града. С тях нямаше да скучае. Копнееше да се прибере в „Хюсабю“ още сега, но се налагаше да изчака вестите от юг, защото не бе никак безопасно да приема пратеници у дома си.

Сигне му съобщи, че господарката й нямало да се появи за вечеря. Останала да лежи в малката стая. Прислужницата придружи думите си с укоризнен поглед.

— Не съм те питал за господарката ти — скастри я Ерлен.

След вечеря отиде в малката стая. Вътре цареше непрогледен мрак. Ерлен се надвеси над жена си.

— Плачеш ли? — попита тихо той, защото Кристин дишаше на пресекулки.

— Не — дрезгаво отвърна тя.

— Сигурно си изморена. И аз искам най-сетне да си почина — прошепна той.

— Тогава върви да си легнеш там, където пренощува снощи — отвърна Кристин с разтреперан глас.

Ерлен мълчеше. Донесе свещ от голямата стая и отвори сандъка с дрехите си. Понеже през деня ходи до Елгесетер, беше облечен като за разходка из града — с виолетова връхна дреха с подплата, но сега предпочете да се издокара с червена копринена риза и мишешко сива, дълга до коленете жилетка от кадифе с малки сребърни звънчета на ръкавите. Обличаше се бавно и с усърдие. Среса косите си и си изми ръцете. От време на време поглеждаше крадешком към съпругата си. Кристин нито обели дума, нито помръдна. Ерлен излезе, без да й пожелае лека нощ, и се прибра демонстративно на следващата сутрин, след като всички в имението бяха станали.

 

 

Това продължи около седмица. Една вечер Ерлен научи в градчето Ханграр, където отиде по работа, че сутринта Кристин е тръгнала за „Хюсабю“.

Едва ли някой прелюбодеец изпитва по-малко удоволствие от мен, мислеше си Ерлен. Дойде му до гуша от тази противна жена. Вече не можеше да я понася, докато си разменяха ласки. Заради проявената непредпазливост сега слухът за нощните му посещения в дома на Борд сигурно се разнася из градове и села, а не си заслужава да петни името си заради жена като Сюнива. Питаше се дали аферата им няма да има сериозни последствия. Все пак Сюнива беше омъжена, а Борд — възрастен и болнав. Ерлен съжаляваше този мъж, задето се е оженил за такава развратница. Едва ли Ерлен беше първият любовник на Сюнива. А Хафтур? Когато се впусна в приключението, Ерлен не се сети, че Сюнива е сестра на Хафтур. Хрумна му чак сега, но вече беше твърде късно. По-лошо нямаше как да стане, а Кристин знаеше всичко.

Не допускаше съпругата му да поиска разрешение за развод от архиепископа. Наистина, Кристин можеше да се премести в „Йорун“, но нямаше как да поеме на път през планината заедно с малките им деца, а тя никога не би ги изоставила. Заради Мюнан и Лавранс не би се наела да пътува с кораб в ранна пролет, успокояваше се Ерлен. Кристин имаше основания да поиска съдействие от архиепископа, за да се раздели със съпруга си, но тя не би постъпила така. Ерлен реши да не спи в съпружеското им легло известно време, докато тя усети искреното му разкаяние. Не би искала семейната им драма да се превърне във всеобщо достояние. Но Ерлен съзнаваше, че отдавна вече не можеше да прецени на какво е способна съпругата му.

През нощта не мигна, потънал в размисли.

Осъзна още по-ясно абсурда на неразумната си постъпка. Впусна се в тази жалка авантюра точно когато се намираше в центъра на събитията, определящи бъдещето на кралството.

Проклинаше се, задето позволи на съпругата си и на собствената си глупост да го тласнат към връзката със Сюнива. Проклинаше и двете жени. По дяволите, Ерлен не обичаше жените повече от всеки нормален мъж. Мнозина негови познати дори можеха да се похвалят с повече завоевания. Но като че ли самият дявол имаше пръст в нещастието му: Ерлен не можеше да се сближи с жена, без да затъне до гуша в калта.

Край на авантюрите. Слава и хвала богу, задето има с какво да отвлече вниманието си от налегналите го грижи. Съвсем скоро ще получи писмото на Ингебьорг. Е, няма да се отърве напълно от глупави женски приказки, но явно Бог му е отредил това наказание заради греховете му на младини. Засмя се в мрака. Ингебьорг трябва да разбере, че нещата стоят така, както са й ги представили. Норвежците са решили да се противопоставят на крал Магнюс. Въпросът е в чие лице ще намерят негов опонент — в нейните синове или в синовете на незаконородената й сестра? А Ингебьорг обичаше децата си от Кнют Порше повече от другите.

Съвсем скоро Ерлен ще усети как острият ветрец и солените пръски на морската вода се сгушват в обятията му. Боже, който си на Небето, би било чудесно вълните да ме размекнат, а морският бриз да разведри душата ми и дълго време да не се занимавам с жени.

Нека Сюнива си мисли, каквото ще. Кракът му повече няма да стъпи в дома й. А Кристин да отиде в „Йорун“. Може пък за нея и за децата да се окаже най-добре и най-безопасно да прекарат лятото в Гюдбранската долина. А после ще намери начин как да се сдобри с жена си…

На следващата сутрин пое към къщи. Въпреки всичко нямаше да има мира, докато не разбере как възнамерява да постъпи Кристин.

Ерлен пристигна в „Хюсабю“ към обяд. Тя го посрещна с вледеняваща учтивост. Говореше само когато Ерлен й зададеше въпрос, без да проявява враждебност. Вечерта той предпазливо понечи да легне в съпружеското легло и тя не възрази. Полежаха мълчаливо и той колебливо сложи ръка върху гърдите й.

— Очаквам да проявиш малко достойнство и да не ми утежняваш положението, Ерлен. Децата ни спят в стаята. Не желая да се караме пред тях. Родих ти седем синове и предпочитам слугите ни да не научават какво унижение си ми причинил — прошепна Кристин.

Не разбра дали гласът й е задавен от сълзи, или трепери от оскърбление. След дълго мълчание се осмели да проговори:

— Така е, Кристин. Нанесох ти обида. Нямаше да го сторя, ако жестоките ти думи не ме бяха жегнали толкова дълбоко. Не съм дошъл да те моля за прошка. Защото зная, че в момента ти е невъзможно да преглътнеш огорчението си.

— Мюнан Бордшон се оказа прав — отвърна съпругата му. — Никога няма да поемеш отговорността и вината за грешките си. Вместо да ме молиш за извинение, по-добре се обърни се към Господ и търси неговото опрощение.

— Това и сам го зная — рече сърдито Ерлен.

Повече не размениха дума. На следващата сутрин той се върна в Нидарус.

След няколко дни прислужницата на госпожа Сюнива го намери в църквата на свети Григорий. Ерлен сметна за необходимо да поговори със Сюнива за последен път и каза на момичето да го чака тази вечер, за да му отвори.

Наложи се да се спотайва и да се промъква като крадец на кокошки, за да се качи в стаята, където се срещаха. Ерлен умираше от срам, задето върши глупости, които не подхождат нито на възрастта, нито на положението му. В началото на авантюрата обаче му се струваше забавно да се държи като хлапак.

Госпожата го посрещна в леглото:

— Закъсня доста — засмя се тя и се прозина. — Скачай веднага в постелята, приятелю, а после ще поговорим къде се губиш толкова дълго…

Ерлен не знаеше как да постъпи и как да й каже какво го измъчва. По навик започна да се съблича.

— Сюнива, допуснахме грешка. Едва ли е добра идея да оставам тук тази нощ. Сигурно Борд все някога ще се прибере.

— Да не би да се страхуваш от мъжа ми? — заядливо попита Сюнива. — Нали сам видя. Борд дори не си запуши ушите, докато се закачахме под носа му. Ако някой му каже за идването ти, ще го убедя все някак, че хората просто си чешат езиците. Той ми има доверие…

— Явно ти е гласувал пълно доверие — засмя се Ерлен, зарови пръсти в русите й коси и погали стегнатите бели рамене.

— Като стана дума за доверие — хвана го тя за китката, — ти вярваш ли на съпругата си? Когато Борд се ожени за мен, бях още свенлива, порядъчна девойка.

— Не желая да намесваме моята съпруга — троснато възрази Ерлен и я пусна.

— Какво толкова? Да не би да ти се струва по-неприлично да говорим за Кристин Лаврансдатер, отколкото за моя съпруг Борд?

Ерлен стисна зъби и не отговори.

— Ти се имаш за всепризнат красавец и мислиш, че няма как да упрекваме жена, която в плен на неустоимия ти чар е забравила за всички свои задръжки, макар и да е била непристъпна като крепост — ехидно подхвърли Сюнива.

— Теб например никога не съм те смятал за непристъпна — грубо й върна Ерлен.

— А какво искаш от мен, щом си щастливо женен? — проблеснаха очите й.

— Предупредих те да не намесваш съпругата ми.

— Какво значение има дали говорим за твоята съпруга, или за моя мъж…

— Винаги ти отваряш дума за Борд и сипеш най-безжалостни подигравки по негов адрес — горчиво припомни Ерлен. — Дори и да не беше го подложила на присмех, пак щях да се досетя колко ревниво пазиш достойнството му, щом му изневеряваш. За разлика от теб с изневярата си аз не погазвам честта на съпругата ми.

— Да не искаш да ми кажеш, че обичаш Кристин, макар и да ме харесваш?

— Не съм сигурен дали те харесвам. По-скоро ти ми показа недвусмислено благоразположението си.

— А Кристин не разбира любовта ти? — иронично подметна тя. — Виждала съм колко нежно те гледа, Ерлен…

— Затваряй си устата! — изкрещя той. — Вероятно е осъзнала колко струвам — рече той със сурова ненавист. — Двамата с теб сме си лика-прилика…

— Да не би да ме използваш като камшик, с който се опитваш да озаптиш съпругата си? — попита със заканителен глас Сюнива.

— Може и така да се каже — въздъхна Ерлен. — Но ти сама се намърда в ръката ми…

— Внимавай камшикът да не се стовари върху твоя гръб — предупреди го тя.

Сюнива се надигна в леглото и зачака, но Ерлен дори не благоволи да й възрази или да потърси помирение. Облече се и излезе, без да обели дума.

Остана много доволен от раздялата със Сюнива. Изневярата му си оставаше срамна постъпка, разбира се, но поне успя да се отърве от любовницата си.