Сигрид Унсет
Стопанка (6)

6.

Кристин реши да тръгне за Нидарус три дни след празника на света Сюнива, в началото на юни. Не биваше да отлага, защото тогава започваше трескава подготовка и суетене около празника на свети Улав, а и нямаше как да избърза, понеже епископът не се намираше в града.

Предната вечер магистър Гюнюлф се прибра в „Хюсабю“ и рано на другата сутрин отиде в църквата заедно с отец Айлив да отслужат сутрешната литургия. Кристин се запъти към църквата. Росата сивееше като кожа върху тревата, а слънцето позлатяваше гористата част на хребета. На склона кукаше кукувица. По всичко личеше, че Кристин ще случи на хубаво време за пътуването.

В църквата бяха само Ерлен, съпругата му и двамата свещеници, застанали в осветения хор. Ерлен хвърляше крадешком погледи към босите крака на Кристин. Сигурно замръзваше върху каменния под. Тя щеше да измине трите мили, следвана единствено от селяните им. Ерлен се помъчи да отвори сърцето си за Бог, което не му се бе случвало отдавна.

Кристин беше облечена в пепелявосива рокля, привързана на талията й с въже. Ерлен знаеше, че отдолу носи риза от груб кеневир. Вълнена кърпа пристягаше здраво косата й.

На излизане от църквата на сутрешното слънце ги посрещна слугиня с детето на ръце. Кристин седна върху няколко дървени трупи. С гръб към съпруга си накърми Нокве, преди да тръгне. Ерлен застана неподвижно недалеч от нея, а бузите му пребледняха от вътрешно напрежение.

Свещениците излязоха малко по-късно от църквата. Бяха оставили богослужебните си дрехи във вестиария. Спряха се при Кристин. Отец Айлив веднага се запъти към имението, но Гюнюлф помогна на майката да завърже здраво детето на гърба си. На врата си Кристин носеше торбичка със златния венец, пари, малко хляб и сол. Тя взе тоягата в ръка, поклони се дълбоко на свещеника и тръгна тихо по пътеката към гората.

Ерлен остана загледан след съпругата си с мъртвешки пребледняло лице. Изведнъж се втурна към малките хълмове на север от църквата, където тревата беше съвсем оскъдна, а храсталаците от хвойна и ниските брези — опасани от козите. Ерлен изтича и успя да зърне за малко съпругата си, преди тя да се изгуби в гората.

Гюнюлф последва брат си. В светлото утро свещеникът изглеждаше още по-снажен и мрачен. И по неговото лице бе изписана смъртна бледност.

Ерлен стоеше с полуотворена уста, а по бузите му се стичаха сълзи. Изведнъж се свлече на колене, просна се и захлупи очи в едва покаралата тревица. Цялото му тяло се тресеше в ридания, а дългите му кафяви пръсти късаха пирена.

Гюнюлф стоеше неподвижно, загледан в плачещия мъж. После плъзна поглед към гората, където се изгуби младата жена.

Ерлен надигна малко глава:

— Гюнюлф, нима се налагаше да я задължиш да направи това поклонение? Нямаше ли начин да я освободиш от греховете й?

Брат му не отговори и Ерлен продължи:

— Та нали аз се изповядах и платих за грешките си — той седна. — Купих й трийсетдневни литургии и бдения, ежегодна панихида след смъртта й и гроб в свещена земя. Изповядах се на епископ Хелге и отидох на поклонение пред свещената кръв в Шверин. Нима това не смекчи наказанието на Кристин?

— Щом си предоставил на Господ разбитото си сърце и си се помирил с него, сигурно осъзнаваш, че още години наред ще ти се налага да заличаваш следите от греха си на земята. Сам си причинил тези страдания на съпругата си, когато си я подтикнал да живее с теб в грях и да участва в убийство на човек. Няма как да поправиш стореното. Единствено Господ е способен да й даде опрощение. Моли се той да бди над нея по време на пътуването, защото ти не можеш да я последваш и да я браниш. И докато си жив, не забравяй, братко, че жена ти излезе от имението ти в подобно състояние повече заради твоите прегрешения, отколкото заради своите.

След малко Ерлен подхвана:

— Преди да й отнема честта, се заклех в името Господне и в християнската си вяра да не поглеждам друга жена, а тя обеща да не се омъжва за другиго, докато сме живи. По твоите думи, Гюнюлф, така мъжът и жената се свързват за цял живот пред Бога. Онзи, който изневери, живее в прелюбодеяние. Защо тогава смяташ, че съм тласнал Кристин към живот в грях?

— Не е грешно, дето си живял с нея — отвърна след кратко мълчание свещеникът, — стига да не беше накърнил правата на другите. Но ти си я подтикнал към греховно непокорство спрямо всички, които Господ е поставил над клетото дете, а накрая си изцапал и ръцете й с кръв. И преди съм ти казвал: има причина Църквата да създаде правила за женитба и да е нужно двамата съпрузи да минат под венчило. Ние, свещениците, не можем да венчаем мъж и жена против волята на роднините им.

Гюнюлф седна, сплете ръце около коляното си и се вторачи нейде над огряната от слънчеви лъчи околност, където малкото езеро блещукаше в синьо в долината.

— И сам би трябвало да го осъзнаваш, Ерлен. Навред около себе си сееш трънаци и коприва. Как не успя поне веднъж да обикнеш млада жена, без бодлите им да остържат кожата й до кръв?

— Когато бях с Елине, ти винаги ме подкрепяше, братко — тихо напомни Ерлен. — Никога няма да забравя помощта ти.

— Едва ли щях да го направя, ако знаех как ще постъпиш с нежна и красива девойка като Кристин, на възраст дете в сравнение с теб.

Ерлен замълча. Гюнюлф попита тихо:

— Когато сте се срещали в Осло, не се ли замисли какво ще стане с Кристин, ако забременее, докато живее в монашеската обител? Освен това е била сгодена за друг, а баща й се слави като горд и достопочтен мъж. Всичките й роднини произхождат от знатен род и не са навикнали да понасят срам.

— Замислих се, разбира се — извърна настрани глава Ерлен. — Мюнан ми обеща да се погрижи за нея и аз й казах да се обръща към него в случай на нужда.

— Мюнан! Нима си проявил неблагоразумието да споделяш с човек като него, че си отнел честта на Кристин?

— Мюнан не е толкова лош — възрази лаконично Ерлен.

— Значи си разчитал на помощта на съпругата му Катрин, защото едва ли си искал Мюнан да отведе Кристин в някое от именията си, където държи любовниците си…

Ерлен удари с юмрук по земята. Кокалчетата на ръката му се разкървавиха.

— Самият дявол има пръст в участта на мъж, чиято съпруга се изповядва на брат му!

— Не ми се е изповядвала — възрази Гюнюлф, — а и аз не съм неин духовен баща. Оплака ми се, обзета от неописуема тревога и страдание, а аз се помъчих да й помогна, да й дам съвет и да я утеша по най-подобаващия начин.

— Е — отметна назад глава Ерлен и погледна предизвикателно брат си. — И сам осъзнавам, че не е било никак редно да я викам при мен в хана на Брюнхил.

Свещеникът постоя безмълвно.

— В хана на Брюнхил Флюга ли?

— Да, нима Кристин не ти е споменала?

— На нея сигурно ще й е много тежко да злепостави така съпруга си в изповедта си. Според мен предпочита да умре, отколкото да признае за това.

След кратко мълчание Гюнюлф подхвана разпалено и гневно:

— Ако твърдиш, че си бил неин съпруг пред Бога и си я бранел и защитавал, деянието ти ми се струва още по-ужасно. Примамвал си я в горички и плевни, карал си я да прекрачва прага на всеизвестна развратница! А за капак на всичко си я завел и в дома на Бьорн Гюнаршон и Осхил…

— Недей да злословиш по адрес на леля Осхил — прошепна Ерлен.

— Преди и ти допускаше възможността леля да е причинила смъртта на свако заедно с онзи Бьорн.

— Все ми е едно — отвърна троснато Ерлен. — Обичам леля Осхил.

— Това вече ми стана ясно — кимна свещеникът. Устните му се разтеглиха в леко изкривена, подигравателна усмивка. — Щом си възнамерявал да я помолиш да забаламоса Лавранс Бьоргюлфсьон, след като отведеш дъщеря му. Явно смяташ, че си струва човек да плати скъпо, за да заслужи приятелството ти.

— Исусе Христе! — възкликна Ерлен и зарови лице в дланите си.

Свещеникът обаче не спираше:

— Видя ли колко силно душевно страдание изпитваше съпругата ти, когато трепереше от ужас пред неизповяданите си и неизлекувани грехове? Тогава очакваше да роди детето ти, а на вратата чукаше смъртта. Бедничката, самата тя е още дете, а е толкова нещастна…

— Зная, зная! — разтрепери се Ерлен. — Зная колко я измъчваше тази мисъл, докато траеха родилните мъки. За Бога, Гюнюлф, замълчи най-после, та аз съм твой брат!

Но свещеникът продължи без капка милост:

— Ако бях на твое място, ако не бях посветен в духовен сан и бях прелъстил млада девойка с добро сърце, щях поне да се отърва от другата си жена. Да ми прощава Господ за думите ми, но сигурно щях да постъпя с Елине така, както постъпи леля Осхил с първия си мъж, и да се обрека на вечни мъки в ада, но нямаше да допусна невинната ми любима да страда като Кристин.

— Имаш се за Божи човек — тихо рече Ерлен след кратка пауза. — Нима си толкова съвестен свещеник, че никога не си прегрешавал с жена?

Гюнюлф сведе очи, а по лицето му се разля гъста червенина.

— Нямаш право да ми задаваш такива въпроси, но въпреки това ще ти отговоря. Спасителят, който умря за нас на дървения кръст, знае колко силна потребност имам от милостта Му. Чуй ме добре, Ерлен. Дори ако по цялата земя Бог няма нито един чист и неопетнен слуга и ако в свещения Му храм няма и един свещеник, по-предан и по-достоен от мен, жалкия предател, Божиите повели и закони пак ще се проповядват именно в този храм. Словата му няма как да се опорочат от устата на покварен свещеник, но непристойните брътвежи са в състояние да изгорят и унищожат устните ни. Но ти едва ли разбираш за какво ти говоря. Но и ти, както всеки раб, омърсен от нечестивия, чиято вина Бог е изкупил с кръвта Си, осъзнаваш, че Божиите закони не могат да бъдат разклатени, нито честта Му — опорочена. Славата Му е несломима като слънцето, чийто кръг свети еднакво силно и над безбрежното море, и над пустите сивкави склонове, и над тези прелестни села.

Ерлен закри лице с дланите си. Поседя мълчаливо и попита със сух и груб глас:

— Свещеник или не, не си толкова целомъдрен. Тогава би следвало да разбираш… Би ли могъл да причиниш подобно нещо на жена, спала в обятията ти, майка на двете ти деца? Нима си способен на престъплението, което леля извърши спрямо първия си мъж?

Свещеникът се позамисли и подхвърли иронично:

— Не осъждаш твърде строго постъпката на леля Осхил.

— Има разлика дали го прави мъж, или жена. Спомням си последния път, когато двамата с Бьорн дойдоха в „Хюсабю“. Седяхме тук, до огнището, при нас бяха мама и леля, а Бьорн свиреше на арфа и пееше. Аз седях до коляното му. Свако Борд извика леля. Беше си легнал и искаше и тя да го последва в леглото. Обърна се към нея с изключително безсрамни и цинични изрази. Леля стана, Бьорн също. Той излезе от стаята, но преди това се спогледаха. Да, помислих си аз, когато поотраснах и започнах да разбирам, май слуховете ще излязат истина. Бях си изпросил позволение да заведа Бьорн до спалнята му, но не посмях, а и не исках да легна в голямата стая. Изтичах в къщата на ратаите и спах там. За Бога, Гюнюлф, за един мъж нещата стоят по-различно, отколкото за леля Осхил в онази нощ. Не, братко, не можех да убия жена, без да съм я хванал с друг мъж.

Но ти я уби, помисли си Гюнюлф. Не посмя обаче да изрече тези думи на глас. Само попита студено:

— Нима не е вярно, че Елине ти е изневерявала?

— Изневяра! — извърна се рязко Ерлен към брат си, целият пламнал от негодувание. — Как да я упрекна, задето се е сближила с Гисюр, след като във всеки удобен момент й давах да разбере, че всичко между нас е свършило!

Гюнюлф сведе глава.

— Сигурно си прав — изморено отвърна той.

След като си извоюва съгласието на брат си, Ерлен се ожесточи. Отметна глава и погледна дръзко свещеника.

— Много си загрижен за благото на Кристин, Гюнюлф. Цяла пролет трепериш над нея повече, отколкото прилича на брат и духовник. Като че ли ти се свиди да ми я преотстъпиш. Ако не бяха тежкото раждане и другите й неволи, човек би помислил…

Гюнюлф го погледна. Излизайки извън кожата си от режещия поглед на брат си, Ерлен скочи на крака. Гюнюлф също се изправи. И понеже свещеникът не откъсваше очи от брат си, Ерлен посегна да го удари с юмрук. Свещеникът стисна китката му. Ерлен се мъчеше да му се нахвърли, но Гюнюлф стоеше непоклатим като скала.

Ерлен тутакси се опомни.

— Не биваше да забравям, че вдигам ръка срещу свещеник — промълви той.

— Няма за какво да се разкайваш — усмихна се леко Гюнюлф.

Ерлен разтърка китката си.

— Винаги си бил толкова силен в ръцете…

— Припомних си детството ни — призна Гюнюлф с удивително мек и благ глас. — Много често, докато бях далеч от дома ни, се сещах как си играехме като деца. Случваше се да се сдърпаме, но кавгите ни не траеха дълго, Ерлен.

— Отдавна вече не сме деца, Гюнюлф. Всичко се промени — тъжно отвърна брат му.

— Така е — промълви свещеникът. — Нищо вече не е същото…

Мълчаха дълго. Накрая Гюнюлф се обади:

— Тръгвам си, Ерлен. Ще сляза да се сбогувам с Айлив, а после потеглям към свещеника в долината на река Оркла. Няма да ходя в Нидарус, докато тя е там — додаде той с лека усмивка.

— Гюнюлф! Не исках да те засегна. Недей да си тръгваш така…

Гюнюлф не помръдна. Вдиша дълбоко няколко пъти и рече:

— Ще ти кажа нещо за себе си, Ерлен, защото аз узнах доста за теб. Седни!

Свещеникът зае предишното си място. Ерлен се изтегна пред него, подпря брадичка с ръка и се вгледа в неестествено вцепененото и напрегнато лице на брат си. После се усмихна леко:

— Какво има, Гюнюлф? И ти ли искаш да ми се изповядаш?

— Да — промълви свещеникът.

Възцари се продължително мълчание. Ерлен забеляза как устните на Гюнюлф се размърдаха. Свещеникът притисна сплетените си ръце доколко коляното си.

— Какво има? — по лицето на Ерлен пробягна усмивка. — Да не би някоя южна красавица да…

— Не — отвърна дрезгаво свещеникът. — Не става дума за любов. Знаеш ли как се стигна дотам да стана свещеник, Ерлен?

— Да. Братята ни измираха и родителите си се бояха, че ще изгубят и нас двамата.

— Не. Мюнан го смятаха за здрав, а Гауте се разболя от епидемията чак на следващата зима. Ти обаче боледуваше и мама ме обеща на свети Улав, ако той се съгласи да пощади живота ти.

— Кой ти го каза? — поинтересува се след кратко мълчание Ерлен.

— Ингрид, жената, която ме отгледа.

— Е, и аз щях да бъда чудесен дар за свети Улав, няма що — пошегува се Ерлен. — Здравата щеше да съжали, че ме е приел. Но ти си ми казвал, Гюнюлф, с каква радост си приел съдбата си още от дете да те готвят за свещеник.

— Така е — съгласи се Гюнюлф. — Но невинаги съм се чувствал удовлетворен. Помня деня, когато потегли на кон от „Хюсабю“, придружаван от Мюнан Бордшон, за да постъпиш на служба при нашия роднина, краля. Конят ти танцуваше под тялото ти, а слънчевите лъчи блестяха в новите ти оръжия. На мен не ми беше писано да нося доспехи и меч. А ти беше красив, братко. Макар и само шестнайсетгодишен, ти вече бе запленил не едно моминско сърце.

— Щастието ми не трая дълго. Научих се да си режа ноктите, да се кълна в името Божие на всяка втора дума и да си помагам с кинжала, когато боравя с меча. После ме изпратиха на север и срещнах нея. Прогониха ме позорно от кралския двор, а баща ни завинаги затвори вратата си за мен.

— Ти избяга от страната с красива жена — тихо отбеляза Гюнюлф. — А до нас стигна мълвата, че си станал началник на стражата в крепостта на граф Якоб.

— Слуховете са преувеличили поста ми — засмя се Ерлен.

— С татко не бяхте в добри отношения, а мен той изобщо не ме забелязваше, та да си прави труда да се караме. Мама ме обичаше, зная го, но едва след твоето заминаване осъзнах колко незначителна е любовта й към мен в сравнение с чувствата й към теб. Ти, братко, единствен ти ме обичаше истински. Господ ми е свидетел: за мен ти беше най-скъпото същество в целия свят. Но когато бях млад и неразумен, се случваше да си помисля, че си много по-облагодетелстван от съдбата. Ето, вече ти го казах, Ерлен!

Забил лице в земята, Ерлен помоли:

— Недей да тръгваш, Гюнюлф.

— Налага се — отвърна свещеникът. — Казахме си твърде много неща. Дано Бог и Пресветата Дева дадат пътищата ни да се засекат в по-добри времена. Сбогом, Ерлен.

— Сбогом — промълви Ерлен, без да вдига очи.

След няколко часа, облечен в пътнически дрехи, Гюнюлф излезе от дома на свещеника и видя мъж, който препускаше на юг през полята в посока към гората. Бе преметнал арбалет на рамо, а около него тичаха три кучета. Този мъж беше Ерлен.

 

 

Докато Кристин крачеше забързано по горската пътека нагоре по хребета, слънцето се издигна високо на небето, а върховете на елите заблестяха под лятното небе. Сред дърветата още се усещаше сутрешна прохлада и свежест. Уханието от боровите иглички, от блатистата земя и земните камбанки, цъфнали с малки, светлочервени двойни цветове навред из гората, изпълваше въздуха, а обраслата с трева пътека беше влажна и мека. По нея се вървеше много приятно. Кристин четеше молитвите си и понякога вдигаше очи към малките бели облаци, преливащи в синьо над върховете на дърветата.

През цялото време мислеше за брат Едвин. Ето така е вървял и той години наред, от ранна пролет до късна есен. Минавал е по планински пътеки, под скални късове и през снежни преспи. Спирал е да си отдъхне на пасищата, пиел е от потоците и е отхапвал от хлебеца, който са му давали краварки и коняри. После се е сбогувал с тях и ги е благославял, тях и добитъка им. Слизал е в долината по шумящи горски склонове, привел високата си снага, с наведена глава. Скитал е по пътища покрай застроени имения и стопанства. Откъдето е минавал, е оставял след себе си изпълнени с обич молитви за тамошните хора и те се носели из въздуха като слънчево време.

По пътя си Кристин срещна само няколко крави. Наблизо по хребета имаше пасища. Пътеката беше добре проправена, а над блатата имаше мостове от наръчи клони. Кристин не се страхуваше. Усещаше невидимото присъствие на монаха до себе си. Братко Едвин, ако е истина, че си светец и си при Господ, помоли се за мен!

Исусе Христе, Пресвета Дево, свети Улав. Кристин копнееше да стигне до желаната цел на пътуването си, да отхвърли от плещите си бремето на грехове, премълчавани години наред, да се отърве от непосилния товар на спомена за лицемерното си присъствие на литургии и служби. Душата й жадуваше да се освободи и пречисти. Дори и когато носеше сина си в утробата си, не бе изпитвала толкова силно желание да се освободи от товара си.

Нокве спеше спокойно на гърба на майка си. Събуди се едва когато тя излезе от гората и заслиза към селището Снефюл, а пред погледа й се откри дълбокият залив Бюдвикен на фиорда до нос Салтнес. Кристин седна на земята, взе детето в скута си и развърза дрехата си на гърдите. Почувства се добре, когато го притисна към себе си, а по тялото й се разля приятно усещане, докато млякото, натежало в гърдите й, се изливаше в устата на малкия.

Селото в далечината се къпеше в слънчевите лъчи. Пред нея се ширеха тучни поля, светли ниви и тъмни гори. От покривите се виеше дим. На места бяха започнали сенокоса.

Кристин възнамеряваше да пътува с лодка до Сгайне. Намираше се в напълно непозната местност. Минаваше покрай имения, после отново навлезе в гора, но непрекъснато виждаше къщи. Капнала от умора, тя се опитваше да мисли как родителите й занесоха босоноги Юлвхил чак до Нидарус. Кристин се мъчеше да не си внушава, че Нокве й тежи.

Потта се лееше от главата й и кожата я сърбеше непоносимо под дебелата вълнена забрадка. Под въжето, вързано на кръста й, за да придържа дрехите, грубата риза се впиваше в плътта й и я разраняваше.

Хората по пътя ставаха все повече. От време на време покрай Кристин минаваха конници и в двете посоки. Тя настигна селска каруца, натоварена със стоки за града. Тежките колелета подскачаха над коренища и камъни и скърцаха пронизително. Двама мъже теглеха говедо за клане. Погледнаха към младата жена, тръгнала на поклонение, защото им се стори хубава. По тези места хората не срещаха всеки ден пътници като нея. По едно време Кристин мина покрай група мъже, които строяха дървена къща. Извикаха й и един от по-възрастните притича да й донесе бира. Кристин се поклони почтително и му благодари, както й благодаряха бедняците, когато им даваше милостиня.

След известно време спря да си отдъхне. Намери раззеленен хълм по пътя, където ромолеше поточе. Сложи детето на тревата. Нокве се събуди и вдигна вой до небесата и Кристин набързо изрече молитвите си. Взе детето в скута си и развърза пелените. Трябваше да ги смени. Понеже не носеше голям брой повивки, изпра тези и ги простря да съхнат върху нагорещените от слънцето скали. После облече детето с горните му дрехи. На него му хареса да рита свободно с крачета, докато бозае от гръдта на майка си. Кристин гледаше радостно нежната му розово-бяла кожа и притисна едната му ръчичка между гърдите си, докато го хранеше.

Покрай нея в отсечен тръс минаха двама конници. Кристин само леко вдигна глава: господар със слугата си. Внезапно големецът спря коня си, скочи от седлото и се върна при Кристин. Оказа се Симон Андресьон.

— Надявам се, нямаш нищо против да те поздравя? — попита той.

Държеше коня си за юздата и я гледаше. Облечен в пътнически дрехи, с кожен елек над светлосинята ленена жилетка, той носеше и малка копринена шапка на главата си и изглеждаше доста зачервен и изпотен.

— Странно съвпадение, че те срещам тук. Но вероятно на теб не ти се говори с мен…

— Напротив. Как си, Симон?

Кристин придърпа босите си крака под полите си и понечи да дръпне детето от гръдта си, но то се разпищя, отвори широко уста и затърси, и тя се видя принудена отново да му даде да бозае. Надипли дрехата над гърдите си, за да прикрие голотата си, и сведе очи.

— Твое ли е? — посочи детето Симон. — Ама че глупави въпроси задавам — засмя се той. — Момче ли е? Ех, този Ерлен Никулаусьон, във всичко му върви!

Симон завърза коня си за близкото дърво и седна върху един камък недалеч от Кристин. Стисна меча между коленете си, хвана дръжката му с две ръце и започна да рови из пръстта с роената си обувка.

— Какъв вятър те довя на север, Симон? — попита Кристин, за да сложи край на неловкото мълчание.

— Разбираемо е да се чудиш какво ме води по тези места.

Кристин се сети за нещо: на празненството по посрещането й в „Хюсабю“ дочу, че най-малкият син на Арне Явалсьон от „Ранхайм“ щял да се жени за най-младата дъщеря на Андрес Гюдмюнсьон. Попита Симон, да не би да е ходил на гости при бъдещия си зет.

— Значи знаеш? — изненада се Симон. — Е, сигурно вестта се е разнесла из селата.

— Явал и Сигрид венчаха ли се вече?

Симон вдигна рязко глава и стисна устни.

— Явно все пак не знаеш всичко.

— Цяла зима не съм излизала по-далеч от двора на „Хюсабю“ — обясни Кристин. — Не съм се срещала с много хора. Само разбрах, че се говори за тази женитба…

— Май е по-добре да го чуеш от моите уста, защото така или иначе мълвата ще се разнесе. Явал почина четири дни преди средата на октомври. Падна от коня и си счупи гръбнака. Помниш ли къде пътят към „Дюфрин“ се отклонява на изток от реката и слиза стръмно надолу? Сигурно си забравила. Тъкмо отивахме на сватбата им. Арне и синовете му пристигнаха в Осло с кораб — Симон се умълча.

— Сигрид сигурно много се е радвала, че ще се омъжва за Явал — предпазливо се обади Кристин.

— Да — кимна Симон. — Роди му син през пролетта, на празника на светите апостоли.

— О, Симон!

Сигрид Андресдатер — момичето с кестенявите къдрици, обрамчващи малкото й кръгло лице. Когато се смееше, в бузите й се образуваха трапчинки като на брат й Симон. Девойката имаше като неговите детски бели зъби. Кристин си спомняше, че тези черти на Симон й се струваха женствени, когато се запозна с Ерлен, и се настрои враждебно към годеника си. Сигрид и Симон си приличаха удивително, но заобленостите и мекотата отиваха повече на девойката. Тогава Сигрид беше на четиринайсет години. Кристин не бе чувала по-весел смях от нейния. Симон често закачаше сестра си и постоянно се шегуваше с нея. Кристин инстинктивно усещаше, че Сигрид е негова любимка измежду братята и сестрите му.

— Както вероятно си спомняш, баща ми обичаше най-много Сигрид и искаше с Явал да се поопознаят, преди да се споразумее с Арне. Младите се харесаха, дори на мен любовта им ми се стори малко извън рамките на благоприличието. Още при първата си среща им се искаше да се докосват и постоянно се смееха и се гледаха крадешком. Това се случи през лятото в „Дюфрин“. Но бяха толкова млади… Кой би предположил, че ще се случи подобно нещо. А пък Астрид, както знаеш, беше вече сгодена, докато ние с теб… Е, тя нямаше нищо против да се омъжи за Тургрим: той е голям богаташ, а е и посвоему добър човек, но никой не е в състояние да му угоди и той си въобразява, че са го връхлетели всички болести и неволи на света. Затова цялото семейство се радваше, когато Сигрид хареса годеника си. А после донесохме тялото на Явал у дома и… Съпругата ми, Халфрид, уреди Сигрид да замине с нас в „Манвик“. По-късно се разбра, че тя е бременна от Явал.

Двамата помълчаха известно време. Накрая Кристин попита:

— Значи пътуването ти не е по радостен повод, Симон?

— О, ни най-малко — позасмя се той, — но аз вече съм свикнал да пътувам по неприятни задачи, Кристин. Няма кой да го направи. Татко няма сили, а Сигрид и момчето са при мен, в „Манвик“. Но малкият ще заеме мястото на баща си в рода им. От поведението им разбрах, че не е нежелан, нали ще го вземат.

— А сестра ти? — останала без дъх, запита Кристин. — Тя къде ще живее?

— Татко иска тя да се прибере в „Дюфрин“.

— Симон! О, нима имаш сърце да й причиниш подобно нещо!

— Сигурно разбираш — рече той, без да вдига очи, — за детето е голямо предимство от малко да расте в бащиния си род. Двамата с Халфрид много бихме искали Сигрид и синът й да останат при нас. Халфрид се държи към Сигрид като най-преданата и любяща сестра. Ние, роднините, не се отнасяме жестоко с нея. Говоря откровено. Татко също не й се е карал, само дето съвсем грохна след случилото се. Но, Кристин, опитай се да разбереш: би било несправедливо някой от нас да се възпротиви невинното дете да получи полагаемото му се наследство и името на бащиния си род.

Нокве се откъсна от майчината гръд. Кристин побърза да закрие голата си плът с дрехата и притисна малкото към гърдите си с разтреперани ръце. Нокве се оригна доволно няколко пъти и лигите му потекоха по брадичката му и по ръцете на майка му.

Симон погледна майката и сина й с лека усмивка.

— Ти извади повече късмет от сестра ми, Кристин.

— На теб сигурно ти се струва доста несправедливо аз да съм законна съпруга на бащата на детето си, а то да е родено по време на брака ни. Вероятно заслужавах да остана сама, а детето ми да няма баща.

— Това би била най-ужасната вест за мен — възрази Симон. — Желая ти всичко най-хубаво, Кристин — промълви той.

Огледа се да провери откъде да мине. Беше дошъл на север с кораб от Тюнсберг.

— Сега ще продължа да яздя, докато настигна спътника си.

— С Фин ли пътуваш? — попита Кристин.

— Не, Фин се ожени и вече не живее при мен. Нима още го помниш? — изненада се Симон с радост в гласа.

— Красиво ли е детето на Сигрид? — поинтересува се Кристин и погледна Нокве.

— Така казват. На мен всички бебета ми се струват еднакви.

— Значи нямаш деца — усмихна се Кристин.

— Нямам — лаконично отвърна той, сбогува се и пришпори коня.

Кристин продължи да върви, но вече не носеше детето на гръб, а на ръце, притискайки главата му към вдлъбнатината на ключицата си. Сигрид Андресдатер не й излизаше от ума.

Баща й, Лавранс Бьоргюлфсьон, никога не би отишъл да проси място за внука си в рода на бащата. Не, никога не би постъпил така. Лавранс не е толкова жесток, че да откъсне силом пеленачето от обятията на дъщеря си; да отдели малкото невинно създание, докато майчиното мляко още се стича от невинните му устни. Мили мой Нокве, на Лавранс сърце не би му дало да постъпи по този начин, пък ако ще така да е и десет пъти по-редно.

Но пред очите й тъмнееше една и съща картина: група ездачи се изгубват на север по пътя Рустен, където долината се стеснява и планините се приближават, почернели от гори. От реката, бумтяща над издадените скали, се разнася хладен полъх. Водата зеленее със студен отблясък, пени се и се удря в черни неравности по дъното. Ако някой се хвърли в бездната, реката ще го понесе главоломно от скала на скала и ще го убие. Исусе, Дево…

После пред погледа й се изпречиха полята в „Йорун“ в светла лятна нощ. Видя себе си: тича по пътеката надолу към зеленото пространство в елховата гора, където перяха дрехите. Водата тече с упорито, монотонно бучене в плоското, каменисто корито. Исусе Христе, няма друг начин…

О, татко не би проявил подобна жестокост, дори и това да е най-правилното нещо. Щях да го моля със сълзи на очи, да коленича: татко, не ми отнемай детето.

Кристин застана на Фегинсбрека — Склона на щастието — и пред нея се откри изглед към града, окъпан в златните лъчи на вечерното слънце. Отвъд широкото, лъкатушещо корито на реката се виждаха кафяви къщи със зеленясали покриви, тъмни корони на дървета в градините, светли каменни постройки с назъбени фронтони, църкви с гърбове, покрити с букови греди, и други с покриви от олово с матов отблясък. Но над зелената площ, над великолепния град, се издигаше внушителната църква на свети Улав, обляна от ослепителна светлина. Всичко се намираше в подножието й. Вечерното слънце огряваше фасадата й с блестящи прозорци, а кулите, главозамайващите шпилове и златните ветропоказатели се устремяваха високо към светлия летен небосклон.

Наоколо имаше села, а по склоновете им бяха накацали едри стопанства. По-нататък фиордът се простираше светъл и безбрежен, а над него се носеха сенките на големи летни облаци, които се издигаха над блестящите сини планини от другата страна. Манастирският остров приличаше на зелен венец, обсипан с бели цветчета — къщи. Водата леко се плискаше в бреговете му. В плитчините имаше много корабни мачти, а наоколо — безброй красиви сгради.

Покъртена, Кристин избухна в ридания и се просна ничком пред кръста встрани от пътя, където хиляди поклонници бяха благодарили на Бог, задето протяга ръце в помощ на хората, тръгнали на път през опасния и красив свят.

В църквите и манастирите отекна камбанен звън, известяващ вечерня. В този момент Кристин влезе в двора на храма на свети Улав. За миг тя се осмели да вдигне очи към западния фронтон и, заслепена, наведе глава.

Хората не са построили тази сграда със собствени сили. Божият дух е вдъхновявал свети Йойстайн^[1] и неговите последователи, съградили божия дом. Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята. Едва сега Кристин успя да проумее значението на тези думи. Подобието на прекрасното Божие царство и издяланото от камък свидетелстваше, че по Негова воля се сътворяват единствено красиви неща. Кристин потрепери. Да, Господ е отвърнал гневно лице от всичко отблъскващо, от греха, срама и покварата.

В покритите галерии на небесната крепост стояха свети мъже и жени — толкова красиви, че Кристин не смееше да ги погледне. Нагоре тихо и пленително се виеха неувяхващите клонки на вечността и разцъфваха върху шпилове и кули под формата на каменни дарохранителници. Над средната врата Христос висеше на кръста, а до него бяха Богородица и Йоан Богослов, бели като направени от сняг, със златни искрици.

Кристин обиколи църквата три пъти, потънала в молитвите си. Огромните каменни късове със замайващо богато украсени колони, арките и прозорците, гледката на колосалния кос покрив, кулата, жълтеещият се във висините шпил — всичко това накара Кристин да приведе гръб под бремето на греха си.

Треперейки, тя целуна изсечения камък на портала. За частица от секундата пред очите й се мярна тъмната дърворезба на вратата на църквата в „Йорун“. Като дете Кристин долепяше устни до нея след родителите си.

Младата майка напръска себе си и детето със светена вода. Помнеше, че баща й правеше така някога. Кристин притисна Нокве силно до гърдите си и влезе навътре в църквата.

Крачеше сякаш из гора. Колоните бяха набраздени като стари дървета, а в гората се процеждаше пъстроцветна и ясна светлина и сякаш пееше между витражите. Високо над главата й в каменната шума играеха животни и хора, а ангелите свиреха. В зашеметяващите висини пък се виеха сводовете и издигаха храма към Бог. Малко по-встрани, до един олтар, отслужваха служба. Кристин коленичи до близката колона, а песента я прониза като ослепителна светлина. Сега забеляза колко ниско е паднала в прахта…

Pater noster. Credo in unum Deum. Ave Maria, gratia plena.^[2] Знаеше молитвите наизуст още преди да ги разбира, още преди началото на осъзнатото си съществуване. Боже Господи, нима има толкова пропаднала грешница като нея…

Високо над триумфалната арка, издигната на пиедестал над хората, висеше разпнатият Христос. С нечовешко страдание нежната девица, Неговата майка, гледаше нагоре към невинния си син, изтезаван до смърт подобно на престъпник.

А Кристин коленичи с плода на греха си в скута. Притисна детето до гърдите си. Нокве изглеждаше свеж, червен и бял като роза. Вече се беше събудил и гледаше майка си с ясните си сладки очички.

Заченат в грях. Износен под закоравялото й, зло сърце. Извадиха го от заразената й с грях утроба толкова крехък, здрав, неописуемо очарователен, свеж и чист. Незаслужената милост на Бог й късаше сърцето и тя стоеше на колене, съкрушена от разкаяние, а сълзите бликаха от душата й като кръв от смъртоносна рана.

Нокве, Нокве, сине мой. Господ наказва децата за злодеянията на родителите им. Нима не го знаех? Знаех го, разбира се. Но в сърцето ми не се пробуди милост към невинния живот, зараждащ се в тялото ми, който някой ден щеше да понася мъки и страдания заради моите прегрешения.

Разкайвах ли се за греха си, докато те носех в утробата си, скъпо, мило мое дете? Не, не съжалявах. Сърцето ми бе закоравяло от гняв и озлобление в мига, когато ти, съвсем мъничък и беззащитен, за първи път се размърда. Magnificat anima mea Dominum. Et exultavit spiritus meus in Deo salutari meo^[3]. Така мълвяла молитвените слова нежната покровителка на жените, когато била избрана да износи Онзи, Който щял да умре заради греховете ни. Не се сетих за Спасителя, изкупил моя грях и греха на детето ми. О, не, не се разкайвах, а се смалих и се унижих, за да изпрося снизхождение, след като наруших справедливите повели. Иначе нямаше как да понеса наказанието си, ако Господ бе спазил закона Си и ме бе порицал според словото, което зная от невръстно дете.

Сега Кристин проумя всичко. Преди си въобразяваше, че Господ и свети Улав са като родния й баща. През цялото време таеше дълбоко в сърцето си надежда: когато наказанието й стане нетърпимо жестоко, Господ ще се смили над нея и няма да прояви строгост.

Кристин ридаеше толкова неудържимо, че по време на службата не успя да се изправи. Остана на пода сломена, отпусната върху детето си. Две добре облечени селянки, коленичили до нея, също не станаха на крака. Помежду им седеше младо момче.

Кристин погледна към издигнатата хорова част на храма. Зад позлатените решетки на вратите проблясваше мощехранителницата на свети Улав, поставена високо зад олтара. По гърба й полазиха ледени тръпки. Там се намираха останките от нетленното му тяло и чакаха деня на възкресението. Тогава капакът щеше да се отвори, а светецът да излезе. С брадва в ръка той щеше да тръгне из църквата, а от каменния под, от пръстта отвън, от всяка гробница в Норвегия мъртвите, жълти скелети щяха да се надигнат, да се облекат в плът и да потеглят към краля си: онези, които са се старали да вървят по кървавите му следи, и другите, които са се обръщали към него само когато им е била нужна помощ да носят товара на греховете, грижите и болестите, резултат от собствените им деяния. Щяха да се тълпят около краля си и да го молят да ходатайства пред Господ за нуждите им. Боже, чуй молитвите ми за хората, които обичам толкова силно, че предпочетох да изтърпя изгнание, немилост, омраза и смърт, отколкото да допусна мъжете и жените в Норвегия да растат в неведение, че Ти загина, за да избавиш всички грешници. Господи, Ти ни заръча да тръгнем на път и да превърнем всички хора в Твои последователи. С Твоята кръв, Господи, аз, Улав Харалсьон, написах на норвежки език посланието Ти за всички мои невежи поданици.

Кристин затвори очи, защото й прилоша. Пред нея се изправи ликът на краля. Пламтящите му очи надникнаха и в най-потайните кътчета на душата й. Тя потрепери пред проницателния му поглед.

Там, на север, където си отдъхнах, когато моите поданици ме прогониха от полагащото ми се по наследство кралство, защото не искаха да се подчиняват на Божия закон, нима там нямате църква, Кристин? Нима там не дойдоха просветители да ви научат на Божиите закони?

Почитай баща си и майка си. Не убивай. Господ въздава беззаконието на бащите върху чедата им. Загинах, за да осъзнаете каква мъдрост носят тези заповеди. Ти не ги ли знаеш, Кристин Лаврансдатер?

Зная ги, зная ги, господарю!

Кристин си спомни църквата „Свети Улав“ в „Йорун“. Пред очите й се изпречи прохладният й дървен кораб. Храмът не беше толкова висок, че да я изплаши с размерите си. Църквата изглеждаше надеждна, издигната в прослава на Господа от тъмно, насмолено дърво. Така хората строяха летните си къщи, хамбари и обори, само дето дървените трупи бяха издялани до по-тънки греди и съединени в стени на Божия дом. Така, проповядваше отец Айрик всяка година в деня на освещаването на храма, трябва и ние, хората, да издяламе със сечивата на вярата и да оформим от нашата греховна човешка природа предани последователи на Христовата църква.

Забрави ли всичко това, Кристин? Къде са деянията ти, които в деня на Страшния съд ще докажат, че си била вярна на Божия дом, къде са добрите ти дела, свидетелстващи за богоугодните ти мисли?

Исусе Христе, какво добро е направила наистина? Чела е молитвени слова, слагани от другиго в устата й. Давала е подаяния, подтиквана от баща си; помагала е на майка си да облича сиромасите, да нахрани гладните й да лекува раните на болните.

Но злодеянията си остават единствено нейни.

Досега Кристин се вкопчваше във всички, които й предлагаха убежище и подкрепа. Възползва се от изпълнените с обич предупреждения на брат Едвин, от скръбта му заради нейните грехове, от готовността му да се застъпи за нея в молитвите си, а после, веднага щом се озова извън обсега на благите му свети очи, се впусна безразсъдно в изгаряща похотливост. Въргаля се в конюшни и хамбари, без да се срамува, че мами достопочтената Груа; приемаше отзивчивостта на хрисимите сестри от манастира и дори не се смущаваше, когато те хвалеха добротата и благочестивостта й пред Лавранс.

О, най-тежко й беше да мисли за баща си. Та той не й рече и една груба дума, когато дойде в „Хюсабю“.

Симон потули прегрешението й. Завари годеницата си с друг мъж в свърталище на развратници. Кристин му позволи да се нагърби с вината, макар че тя, а не той наруши дадения обет. Симон се изправи пред баща й и пое отговорността за разваления годеж.

О, най-виновна се чувстваше пред баща си. Не, пред майка си. Нима някой ден и Нокве щеше да се отнесе към нея със същата жестокост, каквато тя прояви към Рагнфрид? О, Кристин нямаше да го понесе. Майка й я бе родила и хранила от гръдта си, бе бдяла над нея в здраве и болест, бе мила и ресала косите й, радвайки се на хубостта им. В първия миг, когато почувства нужда от помощта и утехата на майка си, Кристин очакваше Рагнфрид да дойде при нея напук на презрителното отношение, което бе преглъщала години наред. Майка ти щеше да дойде в „Хюсабю“ и да ти бъде опора, ако знаеше, че имаш нужда от утехата й, увери я баща й. О, мамо, мамо, мамо!

Водата от кладенеца в „Йорун“ беше кристалночиста, когато я наливаха в дървени чаши. Баща й обаче имаше стъклена и ако човек я обърнеше срещу слънцето, водата в нея изглеждаше мръсна и кална.

Да, свещени кралю, сега разбирам каква съм в действителност!

Всички хора я даряваха с доброта и любов, сякаш това бе нейно изконно право. Тяхната отзивчивост й се струваше безкрайна. Когато за пръв път се сблъска с човек, който й препречи пътя, тя се спусна като усойница и го ухапа. Със сурова и остра като бръснач решителност Кристин тласна Елине Ормсдатер към сигурна смърт.

Би се изправила и срещу самия Бог, ако Той бе положил върху нея справедливата си ръка. О, как са съумели родителите й да изтърпят подобно нещастие! Изгубиха три деца, а Юлвхил угасна след дългогодишни усилия да се възстанови. Но Лавранс и Рагнфрид си носеха кръста търпеливо и нито за миг не се усъмниха, че Господ знае най-добре какво да отреди за децата им. А сега и Кристин ги наскърби с целия този срам и позор.

Ами ако нещо се беше объркало и те й бяха взели детето както на Сигрид Андресдатер? О, не ни въвеждай в изкушения, но избави ни от лукавия.

Кристин извървя пътя до ръба на адската пропаст. Ако изгуби детето си, ще се хвърли в димящата бездна, ще отвърне с презрение лице от всяка надежда да намери път към добросърдечните и любвеобилни към нея хора и ще се погуби, отдавайки душата си на дявола.

Какво чудно има тогава, че Нокве е белязан от кървава ръка на гърдите.

Свети Улав, ти чу молбите ми да пощадиш сина ми, да накажеш мен и да спасиш невинното ми чедо. Да, господарю, зная доколко спазих моята част от уговорката ни…

Като диво, езическо животно тя се опъваше на първото си наказание. Ерлен. Нито за миг на Кристин не й минаваше през ума, че той вече не я харесва. Допуснеше ли подобна мисъл, нямаше да намери сили за живот. Тайно реши да го остави в положението да проси вниманието й, когато отново оздравее и се разхубави. Не че Ерлен се държа лошо с нея през зимата. Но макар и от малка да знаеше, че дяволът се навърта около родилките и ги изкушава, докато са още немощни, Кристин нададе охотно ухо на клеветите му. Тя се преструваше на засегната от несъществуващото пренебрежение на съпруга си, когато забеляза колко тежко преживява той студенината й. Ерлен дори се разприказва за неволите си пред чужди хора. Кристин не чуваше плахите му, нежни слова, но го подтикваше да изрича прибързани и необмислени думи, а после ги запращаше в лицето му и изтъкваше грубостта му. Боже, що за зла жена и лоша съпруга е тя.

Кристин, нима не разбираш? Имаш нужда от помощ.

Да, свети кралю, осъзнавам го. Изпитвам неописуема потребност от твоята подкрепа, за да не се отвърна отново от Господ. Не ме изоставяй, предводителю на Неговите застъпници, когато отправям към Него молитвите си. Свети Улав, бъди мой ходатай пред Бог и измоли мир за душата ми!

Cor mundum créa in me, Deus: et spiritum rectum innova in visceribus meis.

Ne projicias me a facie tua…

Libera me de sanguinibus, Deus, Deus salutis meae…^[4]

 

 

След края на богослужението хората се разотидоха. Изправиха се и двете селянки, коленичили до Кристин. Момчето помежду им обаче започна да се влачи по пода и да си помага с ръце, подскачайки като малко гардже, което не може да лети. Момчето имаше съвсем къси крака, сгънати под тялото му. Жените се опитваха да го прикрият с дрехите си, докато излизаха от храма.

След като се изгубиха от погледа й, Кристин се свлече на пода и започна да целува следите от стъпките им.

 

 

Кристин стоеше малко объркана и разтревожена на входа към хоровата част на храма, когато от вратата с решетките излезе млад свещеник. Спря се пред обляната в сълзи жена, а тя се опита да му изложи причината за идването си. Отначало не я разбра. Тя извади броеницата и му я подаде.

— А, да, вие сте Кристин Лаврансдатер, съпругата на Ерлен от „Хюсабю“, нали? — погледна я той малко изненадано: лицето й беше цялото подпухнало от плач. — Да, сетих се, вашият девер магистър Гюнюлф ми спомена за вас…

Заведе я във вестиария, разви ленената покривка и извади броеницата. Разгледа я и се усмихна:

— Е, вероятно и сама се досещате, че за това са необходими свидетели. Не можете да дарявате такава ценност, сякаш става дума за филия, намазана с масло, госпожо. Но аз ще съхранявам броеницата на първо време, защото едва ли искате да я разнасяте из града. Ей, предай на Арне да си направи труда и да дойде тук — обърна се той към клисаря. — Ако ще спазваме ритуала, редно е и вашият съпруг да присъства. Но Гюнюлф вероятно ще донесе писмо от него… Ще се изправите пред самия епископ, нали? А иначе Хаук Тумасьон е изповедник. Не зная дали Гюнюлф е разговарял с отец Айлив… Потърсете ме утре след сутрешната служба. Името ми е Пол Аслаксьон. А него — той посочи към детето, — го оставете в странноприемницата. Ще нощувате при сестрите в имението „Баке“, нали така заръча вашият девер?

Влезе друг свещеник и двамата размениха няколко думи. Пол Аслаксьон отключи малка стая в стената, взе везна и претегли броеницата, докато другият свещеник записваше нещо в книга. После двамата я прибраха във вградения в стената долап и заключиха стаичката.

Отец Пол понечи да изпрати Кристин до вратата на църквата, но преди това я попита дали не иска да вдигне сина й до мощехранителницата на свети Улав.

Той пое момченцето с уверения, малко равнодушен жест на свещеник, свикнал да носи в ръце деца за кръщение. Кристин го последва и той я попита не иска ли и тя да целуне мощехранителницата.

Не смея, помисли си тя, но тръгна след свещеника по стълбите към издигнатата част, където се намираха мощите на светеца, долепи устни до златното ковчеже, а пред очите й се полюшна голяма, тебеширенобяла свещ.

Свещеникът я погледна, опасявайки се да не би Кристин да изпадне в несвяст. Тя обаче се окопити и стана. После свещеникът долепи челото на детето до светинята.

Отец Пол я изпрати до вратата и попита дали знае как да стигне до лодките за превоз. После й пожела лека нощ с равния си суховат глас на кралски сановник.

Навън валеше дъжд, а от градините и улицата се разнасяше ухание. След като отмина изпотъпканата част, Кристин закрачи по раззеленена и свежа трева като по селски двор. Мъчеше се да опази детето от дъжда, но Нокве тежеше и тя вече не си усещаше ръцете от дългото носене. А и той непрекъснато хленчеше и плачеше. Сигурно пак беше огладнял.

След дългото пътешестване, изтощителния плач и разтърсващото преживяване в църквата майката капна от умора. Зъзнеше от студ, а дъждът се усили. Капките плющяха по дърветата, листата потреперваха. Мина през тесните улички и излезе на място, откъдето се откриваше изглед към широкото сиво корито на реката, надупчено като сито от падащите върху него капки.

Нямаше лодки. Кристин се разговори с двама мъже, свили се под барака на пристана. Посъветваха я да отиде до плитчините, там монахините имали къща и лодкар.

Отново тръгна по широката улица с изранените си мокри крака. Беше капнала от умора. Стигна до малка сива каменна църква. Зад нея се намираха няколко къщи, отделени с плет. Нокве пищеше неистово и тя нямаше как да влезе в храма, но чу песента, носеща се от отворените прозорци без стъкла. Позна антифона Laetare, Regine Coeli — Радвай се, Царице Небесна, защото избраният да носи бремето възкръсна, както предрече сам. Алелуя!

Миноритите изричаха тези слова след последната си молитва за деня. Брат Едвин научи Кристин на този химн в прослава на Майката на Спасителя, докато тя бдеше над болния монах няколко нощи подред в „Йорун“. Промъкна се в гробището и, застанала до стената с детето на ръце, тихичко каза целия антифон.

— Каквото и да сториш, няма да промени обичта, която баща ти изпитва към теб. Затова не му създавай повече грижи.

Твоите пробити с гвоздеи ръце бяха протегнати на кръста, о, скъпоценни Владетелю на Слънчевата крепост… Ръцете Ти бяха протегнати да стигнат и най-далечната заблудена, отклонила се от праведния път човешка душа. Нужно беше само грешниците да се обърнат към отворените Ти обятия, както детето се връща при баща си, а не както робите се прибират насила при господарите си.

Сега Кристин осъзна колко отвратителен е грехът. Позната болка прониза гърдите й. Сърцето й направо се пръсна от разкаяние и срам заради незаслужената милост. Приближи се плътно до стената на църквата, за да се скрие от дъжда. Приседна върху надгробен камък и накърми детето си. От време на време се навеждаше да целуне мъхестото му носле.

Неусетни задряма. Събуди се, когато някой я докосна по рамото. Пред очите й се изпречиха йеромонах и старец с лопата за гробове. Миноритът я попита дали търси подслон за през нощта.

Изведнъж я озари мисълта, че много й се иска да пренощува при братята на Едвин. А и до Баке имаше много път за изтощена жена като нея. Монахът заръча на мирянина да заведе Кристин в женската странноприемница и да й даде „малко отвара от блатен аир за краката й, защото са целите в рани, както виждам“.

В странноприемницата цареше мрак и задуха. Сградата се намираше отвъд загражденията, на улицата. Мирянинът й донесе вода да се измие и малко храна, а тя седна до огнището и се помъчи да усмири детето. Нокве усещаше по млякото й, че е изтощена и е постила през деня. Малкият хленчеше и подсмърчаше, докато сучеше от пресъхналата й гръд. Кристин пийна от донесеното й мляко и се опита да излее глътката в устата на сина си, но той шумно се възпротиви да го хранят по този начин. Старецът се смееше и клатеше глава. Посъветва Кристин сама да изпие млякото, та после момченцето да усети разликата.

Най-сетне старецът излезе. Кристин се мушна в едно от леглата под гредите, крепящи тавана. Оттам отвори капака. Вътре се носеше неприятна миризма, защото една от жените страдаше от стомашно неразположение. От отворения капак нахлу измития от дъжда свеж въздух. Лъхна я прохладата на светлата лятна нощ. Кристин седеше в късото легло, опряла глава върху дървените греди, защото нямаше възглавници. Нокве спеше в скута й. Възнамеряваше по-късно да затвори капака, но заспа.

Събуди се посред нощ. Бледата медножълта месечина огряваше нея и сина й и блестеше върху срещуположната стена. Кристин забеляза човешка фигура, носеща се из въздуха в струящата лунна светлина.

Мъжът, облечен в пепелявосиво расо, висок, с приведен гръб, обърна старческото си, осеяно с бръчки лице към нея.

Мъжът беше брат Едвин. Усмихваше се неописуемо нежно и малко загадъчно, както когато беше жив.

Кристин не се учуди. Погледна го покорно, щастливо, изпълнена с упование, и зачака да чуе какво ще рече или направи той.

Монахът й се усмихваше. Вдигна стара, тежка кожена ръкавица срещу нея и я окачи на лунния лъч. По лицето му се изписа още по-широка усмивка. Той кимна към Кристин и изчезна.