Сигрид Унсет
Стопанка (19)

5.

На следващата вечер Кристин пристигна в града и веднага се отправи към кралския дом. Къде ли са затворили Ерлен, чудеше се тя и оглеждаше каменните сгради. Повече я занимаваше въпросът как се чувства съпругът й в момента, отколкото какви вести ще успее да научи. За съжаление й казаха, че ковчежникът е извън града.

Очите й сълзяха след дългото пътуване с лодка на ослепителна слънчева светлина, а гърдите й се издуваха от напиращата кърма. Слугите заспаха, но тя стана и цяла нощ ходи напред-назад из стаята.

На следващия ден изпрати до кралския дом Халдур, своя слуга. Той се върна силно уплашен и отчаян от чутото: хванали Юлв Халдуршон, чичо му, във фиорда, докато се опитвал да потърси убежище в манастира на Нидархолм. Ковчежникът все още го нямало.

При тази вест Кристин изпадна в ужас. През последната година Юлв не живя в „Хюсабю“, а в „Шолвиркста“. Там беше назначен като васал на областния управител и притежаваше по-голямата част от имението. В какво са замесени толкова много хора, питаше се Кристин. От тревоги не мигна. Сега се чувстваше съвсем отпаднала и се оказа безсилна да се бори срещу най-лошите си страхове.

На третата сутрин Борд все още не се бе прибрал в града. Кристин направи неуспешен опит да прати вест на съпруга си. Обмисляше да посети Гюнюлф в манастира, но не намери сили. Сновеше из стаята с полузатворени, горящи очи. От време на време лягаше и задрямваше, но страхът и болките веднага я връхлитаха и тя отново ставаше, напълно разбудена, и започваше да върви, за да изтърпи страданието си.

В три следобед Гюнюлф Никулаусьон дойде при нея. Кристин се втурна към него като обезумяла:

— Гюнюлф, видя ли Ерлен? В какво го обвиняват?

— Нося тъжни вести, Кристин. Няма да позволят никому да припари до Ерлен, най-малко на хора от манастира. Подозират абат Улав в съучастничество. Ерлен е взел пари на заем от обителта, но братята се кълнат, че не са знаели за какво са му, когато са сложили печата на манастирския конвент. А абат Улав отказва да обяснява каквото и да било.

— Но какво се е случило? Херцогинята ли е подмамила Ерлен да извърши нещо нередно?

— По-скоро те са я притиснали, за да се съгласи. Ерлен и сподвижниците му са й изпратили писмо през пролетта — някой е видял черновата. Но хората на краля няма да се докопат до него, освен ако не заплашат Ингебьорг да им го даде насила. Не са намерили чернови. Но ако се съди по отговора на Оге Лаурисен, когото взели от Боргар Трунсьон на остров Вейой, Ингебьорг явно е получила писмо от Ерлен и мъжете, съгласили се да го подкрепят в заговора му. Тя очевидно дълго се е колебала дали да изпрати сина си Хокон в Норвегия, но те изтъкнали, че каквато и развръзка да има начинанието им, крал Магнюс няма да навреди на детето, защото Хокон е негов брат. Дори и Хокон Кнютсьон да не спечелел битката за норвежкия трон, пак щял да си остане виден аристократ, а тези мъже били готови да рискуват живота и земите си, за да го издигнат на престола.

Кристин се умълча.

— Разбирам. Несъмнено става дума за по-сериозни неща от онази история между Ерлинг, синовете на Хафтур и краля.

— Да — глухо отвърна Гюнюлф. — Хафтур Улавсьон и Ерлен уж отплавали към Бьоргвин, но истинската им цел била Калундборг. Искали да вземат оттам принц Хокон и да го доведат в Норвегия, докато крал Магнюс се намира в чужбина и отправя предложение за женитба…

След кратко мълчание монахът продължи:

— Сигурно са изминали близо сто години, откакто норвежки аристократ се е осмелил да се заеме с подобно начинание: да събори краля, който има наследнически права върху престола, и да провъзгласи нов владетел.

Кристин седеше, загледана в далечината. Гюнюлф не виждаше лицето й.

— Така е — кимна тя след кратък размисъл. — Последните, решили се на подобна стъпка, са били вашите прадеди, твоите и на Ерлен. Тогава моите предци от рода на Йеслинг са застанали на страната на крал Скюле.

Кристин забеляза изпитателния поглед на Гюнюлф и избухна разпалено и невъздържано:

— Та аз съм само една неука жена, Гюнюлф. Не обръщах почти никакво внимание, докато съпругът ми разговаряше с други мъже по тези въпроси. Не ми се слушаше, когато Ерлен искаше да ми обясни какво обсъждат. Бог да ми е на помощ: не можех да проумея толкова важни дела. Но дори и проста жена като мен, която разбира единствено от домакинство и възпитание на деца, осъзнава, че правораздаването се бави твърде много, докато даден случай стигне до краля и той откликне на молбите ни за справедливост; сега хората в страната се чувстват по-зле и живеят по-трудно, отколкото когато бях дете и покойният крал Хокон беше наш владетел. Моят съпруг — тя задиша учестено и се разтрепери — моят съпруг се е захванал с дело, толкова важно, че никой от останалите знатни мъже в тази страна не се е осмелил да се нагърби с него. Сега ми стана ясно.

— Така е — монахът преплете здраво ръце и ги стисна, а гласът му премина в шепот: — Ерлен се зае с много важно дело и мнозина ще сметнат за огромна грешка, че именно той го провали…

Кристин скочи от мястото си с писък. От рязкото движение болката в гърдите и ръцете й се усили и потта изби по цялото й тяло. Жената се обърна към Гюнюлф, разгневена и замаяна от треска, и извика:

— Ерлен не го е провалил! Така му е било писано. Нямал е късмет.

Кристин падна на колене пред пейката и вдигна пламналото си отчаяно лице към монаха:

— Двамата с теб не бива да упрекваме Ерлен, Гюнюлф! Ти си му брат, а аз — съпруга от тринайсет години. Сега той е клетник, затворен в килия, а вероятно го грози смъртна опасност.

Лицето на монаха се сгърчи болезнено. Погледна коленичилата жена:

— Бог да те възнагради, Кристин, задето приемаш така нещата — Гюнюлф отново преплете изпосталелите си пръсти. — И дано Господ пощади Ерлен и му позволи някой ден да ти се отблагодари за предаността. Кристин, ще се моля Всевишния да отклони злините от теб и децата ти…

— Не говори така! — надигна се тя и погледна монаха в очите. — Гюнюлф, намесата ти в нашите отношения само навреди на всички ни. Никой не е осъждал Ерлен толкова сурово като теб — негов брат и Божи служител!

— Никога не съм осъждал Ерлен по-строго, отколкото повелява дългът ми — отвърна монахът, а бялото му лице придоби мъртвешка бледност. — На земята няма човек, когото да обичам повече от брат си. Сигурно затова страдах, когато той се държеше зле с теб, и приемах грешките му като свои грехове, които трябва да изкупя. А и той е стопанинът на „Хюсабю“ и единствен продължител на нашия род. Поверих му по-голямата част от бащиното ми наследство. Твоите синове са най-близките ми роднини.

— Ерлен никога не се е държал зле с мен! С нищо не съм по-добра от него! Защо ми говориш такива неща, Гюнюлф? Не си ми бил изповедник! Отец Айлив не е порицавал мъжа ми пред мен. Той осъждаше само мен за греховете ми, когато му се оплаквах от несретите си. Той е по-добър свещеник от теб и Господ е отредил той да бъде моят духовен баща и да следвам неговите съвети. Отец Айлив никога не ми е казвал, че мъжът ми се е държал с мен несправедливо. Отсега нататък ще се вслушвам само в неговите думи!

Кристин се изправи, с нея и монахът. Разтърсен и пребледнял от чутото, той промълви:

— Права си, Кристин. Редно е да слушаш думите на отец Айлив…

Гюнюлф понечи да си тръгне, но тя сграбчи отривисто ръката му:

— Недей да ме оставяш така! Гюнюлф, помня как ти гостувах в тази къща, докато тя още беше твоя. Ти ме посрещна топло. Спомням си и първата ни среща. Тогава бях изплашена и изпитвах болка, а ти се опита да ми поискаш прошка за делата на Ерлен. Нямало е как да знаеш… Ти се моли за моя живот и за живота на детето ми. Мислеше ни доброто, защото обичаш Ерлен. Недей да осъждаш Ерлен толкова сурово. Кой е безгрешен пред Бога? Ерлен спечели любовта на баща ми, а децата ни го обичат повече от всичко. Не забравяй, че Ерлен не се поколеба да ми осигури почтен и хубав живот, макар и да бях с немощна, податлива към лъстиви помисли плът. А „Хюсабю“ е прекрасно място. Последната вечер, преди да замина за града, имението ми се стори неземно красиво. Залезът изглеждаше прелестно. Двамата с Ерлен изживяхме немалко хубави дни в имението. Каквото и да стане, каквото и да се случи, няма да спра да обичам съпруга си…

Гюнюлф се подпря с две ръце на тоягата си. Винаги я носеше със себе си, когато напускаше пределите на манастира.

— Кристин, не се подвеждай по заревото на залеза и по любовта, за която се сещаш сега, защото се боиш за живота му. На младини — бях още помощник-дякон — Гюдбьорг, слугиня в „Сихайм“, по-късно жена на Алф от „Ювосен“, бе обвинена в кражба на златен пръстен. Оказа се невинна, но срамът и ужасът я разтърсили дълбоко, нечестивият се вселил в душата й и я подтикнал да слезе до езерото с намерението да се удави. После тя неведнъж ни разказваше, че в онзи миг светът й се сторил красив, окъпан в червено и златистожълто, а водата блестяла и изглеждала примамливо хладна. Но когато нагазила в езерото и водата й стигнала до кръста, изрекла името Христово и направила кръстен знак. Тогава целият заобикалящ я свят посивял, водата станала студена и Гюдбьорг осъзнала какво се канела да стори.

— В такъв случай няма да споменавам името Господне — тихо отвърна Кристин, а тялото й се вцепени, — щом има вероятност да се изкуша и да предам доверието на моя съпруг в тежката му участ. Но според мен не името Христово би ме спряло да помогна на Ерлен, а името на нечестивия…

— Не исках да кажа това, нямах предвид това… Дано Бог те окрили, Кристин, та да намериш сили и да понесеш с топлота и търпение прегрешенията на съпруга си.

— Точно това правя — отговори непоколебимо тя.

Гюнюлф отвърна лице от нея, блед и разтреперан. Закри очите си с ръка.

— Ще се прибирам. У дома по-лесно ще събера мислите си и ще намеря начин да помогна на теб и Ерлен. Дано Бог и всички светии опазят живота на брат ми и му донесат спасение. Кристин, не мисли, че не обичам Ерлен…

След като остана сама, Кристин се почувства още по-зле. Не искаше да пуска слугите при себе си. Сновеше из стаята, кършеше безпомощно ръце и стенеше тихо. Късно вечерта на двора изтрополиха коне. Вратата на стаята се отвори и в мрака се мярна фигурата на едър, пълен мъж в пътническо облекло. Гостът тръгна към Кристин. Шпорите му звънтяха, а мечът му опираше земята. Тя позна Симон Андресьон, избухна в силен плач и протегна ръце към него. Симон я притегли в обятията си, а тя извика от болка. Той я пусна, но Кристин отпусна ръце на раменете му и опря чело о гърдите му, задавяна от безутешни ридания. Симон леко докосна кръста й:

— За бога, Кристин!

Сякаш дори спокойният му топъл глас навяваше мисълта за скорошно спасение, а от тялото му лъхаше мъжка миризма на пот, прах, на коне и кожени дрехи.

— За бога, твърде рано е да губим кураж и надежда. Все ще се намери изход, не се отчайвай така.

След малко тя успя да се съвземе дотолкова, че да му поиска извинение за поведението си. Кристин преживяваше тежко рязкото отбиване на най-малкото си дете.

Симон разбра как е прекарала последните три дни. Повика слугинята й и я разпита дали в имението има жени, които да помогнат на стопанката. Но слугинята беше неопитна девойка, а надзирателят на имението — вдовец с две неомъжени дъщери. Симон поръча да доведат лечителка от града и накара Кристин да си легне. Обеща да поговори с нея, след като тя се посъвземе.

Докато чаках да дойде лечителката, Симон седна със слугата си да се подкрепят. Кристин отиде да се съблече в малката стая и размени няколко думи със Симон. Веднага щом с Рамборг научили за случилото се, той тръгнал към града, а сестра й — към „Сюнбю“, за да успокои съпругите на Ивар и Боргар. Ивар го затворили в крепостта в Мьос, а третия брат, Ховар, го оставили на свобода при условие, че няма да напуска областта. Според мълвата Боргар и Гюторм успели да избягат. Юн от „Лаугарбрю“ потеглил към долината на река Раума, за да разпита какво става, и обещал да изпрати вест. На обяд Симон се отбил в „Хюсабю“, но не останал дълго. Момчетата били здрави, а Нокве и Бьоргюлф го умолявали настойчиво да ги вземе със себе си.

Кристин си възвърна самообладанието и смелостта и късно вечерта прие Симон. Той приседна в края на леглото й. Тя лежеше, обзета от приятното изтощение, което настъпва след силни болки, и гледаше пълното, загоряло от слънцето лице на зет си и малките му решителни очи. Присъствието му й вдъхваше кураж. Симон изслуша подробностите по случая на Ерлен и лицето му придоби сериозно изражение, но той се опита да я успокои.

Тя се загледа в колана от лосова кожа около кръста на Симон. Върху голямата плоска катарама от мед, покрита с тънък слой сребро, нямаше друга украса, освен издълбаните инициали „А.М.“ — означаваше „Аве Мария“. Дългата кама с позлатен сребърен обков и едри планински кристали на дръжката и неугледният малък нож с напукана рогова дръжка, закрепена с месингов пръстен, за да не се разпадне — всичко това беше част от ежедневното облекло на баща й. Помнеше го от дете.

Лавранс го даде на Симон на смъртния си одър. Първо искаше да му завещае позлатения си празничен колан и допълнително сребро, та зет му да си направи още сребърни плочки и коланът да му стане по мярка. Симон обаче помоли да му подари ежедневния си колан. Лавранс отвърна, че така ще остане излъган, но младият мъж смяташе камата за ценна придобивка.

— Дай му и ножа — обади се Рагнфрид и се поусмихна.

Мъжете също прихнаха. Да, и ножа, смяха се те. Лавранс и Рагнфрид непрекъснато се препираха заради този нож. Стопанката се ядосваше, задето мъжът й носи този грозен и противен предмет на колана си, но Лавранс се кълнеше, че съпругата му никога няма да успее да ги раздели.

— Не съм вадил ножа срещу теб, Рагнфрид. А и в Норвегия няма да намеря никъде такъв хубав нож за рязане на масло. Ако е достатъчно нагорещен, де.

Кристин поиска да разгледа ножа и да го подържи в ръка.

— Много ми се иска да беше мой — промълви умолително тя.

— Сигурен съм, но ми е много ценен и не бих го продал и за цялото злато на света — отвърна Симон, хвана я засмяно за китката и издърпа ножа.

Симон винаги се държеше мило, а пълните му ръце бяха сухи и приятно топли.

След малко гостът й пожела лека нощ, взе свещта и отиде в другата стая. Кристин чу как той коленичи пред кръста, после стана, събу си ботушите и се отпусна тежко в леглото до северната стена. Кристин потъна в дълбок и сладък сън.

Събуди се, когато утрото вече преваляше. Слугите й съобщиха, че Симон Андресьон излязъл в ранни зори и поръчал стопанката да го чака спокойно в дома си.

Върна се следобед:

— Нося ти поздрави от Ерлен, Кристин. Успях да поговоря с него.

Симон забеляза как Кристин изведнъж се подмлади и по лицето й се изписа нежност и тревожно умиление. Хвана ръката й и започна да разказва. Двамата с Ерлен не успели да си кажат кой знае колко, защото мъжът, завел Симон при затворника, не ги оставил насаме. Заради родствената си връзка с покойната съпруга на Симон, Халдис, лагман Улав му разрешил да се срещне с Ерлен. Съпругът на Кристин изпращал сърдечни поздрави на нея и децата. Разпитал Симон как са синовете му, а най-голяма загриженост проявил към Гауте. Според Симон след броени дни и Кристин щяла да получи позволение да се види с мъжа си. Иначе Ерлен му се сторил спокоен и в добро разположение на духа.

— Ако бях дошла с теб, и аз щях да го видя — промълви Кристин.

— Едва ли. Пуснаха ме, защото отидох сам. А за теб ще бъде по-лесно да получиш разрешение след моето посещение при Ерлен.

Ерлен бил в източната кула, която гледала към реката. Отредили му килия за високопоставени затворници, макар и малка. Тикнали Юлв Халдуршон в тъмница, а Хафтур — в друга килия.

Без да изпуска Кристин от очи, за да разбере колко е в състояние да понесе тя, Симон предпазливо й разказа какво е узнал в града. Увери се, че Кристин напълно осъзнава сериозността на положението, и не скри от нея тревогата си. Обвиненията срещу Ерлен криели голяма опасност. Но по думите на всички, с които разговарял Симон, не съществувала вероятност Ерлен да се е решил на подобно рисковано начинание и да е стигнал толкова далеч, без да разполага със сигурната подкрепа на голямата част от рицарското и господарското съсловие. Влиятелните мъже явно изпитвали дълбоко недоволство, затова кралят едва ли би тръгнал да наказва сурово предводителя им. Очаквало се по-скоро монархът да потърси начин да се помири с Ерлен.

— Каква е ролята на Ерлинг Видкюнсьон в този случай? — попита тихо Кристин.

— Мнозина си задават същия въпрос — отвърна Симон.

Премълча предположенията си пред Кристин, както и пред днешните си събеседници. Не допускаше, че зад Ерлен стои голяма група мъже, готови да го подкрепят с цената на живота и имуществото си. Ако големците бяха решили да се подложат на такава опасност, нямаше да изберат Ерлен за свой предводител, защото на него не можеше да се разчита. Това беше пределно ясно на всички с неговото потекло. Наистина, Ерлен беше роднина на херцогиня Ингебьорг и на претендента за престола, през последните години се сдоби с власт и спечели уважението на мнозина, а за разлика от повечето си връстници успя да натрупа известен опит във военните дела и му се носеше славата на умел пълководец с добър подход към войниците. Въпреки многобройните си необмислени постъпки Ерлен умееше да говори смислено и убедително. Вероятно грешките му наистина го бяха научили на предпазливост. Симон предполагаше, че неколцина от големците са знаели за начинанието му и са подклаждали ентусиазма му, но за всеки случай те предвидливо си бяха осигурили път за отстъпление и се канеха да оставят Ерлен да се оправя сам.

По време на срещата впечатлението на Симон се затвърди: Ерлен не се надяваше на подкрепа и напълно съзнаваше колко скъпо ще трябва да плати за поетия риск.

— Когато кравата нагази в блатото, стопанинът, а не друг, я дърпа за опашката — засмя се Ерлен.

Нямаше как да говорят по-открито заради присъствието на чуждия човек.

Симон не очакваше срещата с баджанака му да го разтърси толкова дълбоко. Ерлен го покани да седне на леглото в тясната килия. То запълваше половината помещение и опираше в двете срещуположни стени. Ерлен застана до малкия отвор в стената, гордо изправил снажната си фигура. По лицето му нямаше и следа от страх. Гледаше напълно спокойно, без тревога или надежда в очите. Сякаш някой бе разплел паяжината на сластолюбието и слабостта му към жените, която неизменно бе омотавала жадното му за похождения сърце, и пред Симон стоеше здрав, хладнокръвен и смел мъж. И все пак именно жените и любовните му авантюри го бяха довели до сегашното положение. Смелите му намерения бяха осуетени преждевременно. Но Ерлен не мислеше за това. Цялата му осанка внушаваше представата за мъж, решен на безумно дръзка постъпка, претърпял е неуспех, но знае как да понесе поражението си с мъжество.

Изненадата и благодарствената му усмивка, с която посрещнаха Симон, му придадоха още по-силно очарование.

— Помниш ли нощта, когато бдяхме край смъртния одър на нашия тъст, братко? — попита Симон. — Тогава се хванахме за ръце, а Лавранс сложи длан над тях и пред него двамата с теб си обещахме винаги да се подкрепяме като братя.

— Да — кимна Ерлен, а по лицето му грейна усмивка. — Още тогава Лавранс е знаел, че не ти ще имаш нужда от помощта ми, а аз — от твоята.

— Не мисля. По-скоро е очаквал ти да ме подкрепяш, защото си по-влиятелен — възрази Симон.

— Лавранс беше умен мъж, Симон — продължи с усмивка Ерлен. — Може да прозвучи странно, но зная, че той ме обичаше!

Мислено Симон се съгласи с Ерлен. И Бог знае защо, но и самият той — напук на всички злостни слухове за Ерлен, напук на нещастието, което му бе причинил, — изпитваше необяснима братска нежност към съпруга на Кристин. Ерлен се поинтересува как е тя.

Симон обясни в какво състояние я е заварил — болна и полудяла от тревога заради него. Улав Хермансьон обещал да издейства разрешение за Кристин да посети съпруга си веднага щом Борд се прибере в града.

— Не я пускай, преди да е оздравяла! — помоли горещо Ерлен. По потъмнялото му небръснато лице неочаквано се разля девича руменина. — Само от това ме е страх, Симон. Няма да понеса да я гледам болна!

После Ерлен си възвърна предишното спокойствие:

— Разчитам, че ти ще я подкрепяш като верен приятел, ако остане вдовица. Тя и децата няма да обеднеят, защото имат голямо наследство от Лавранс. А ако се преместят в „Йорун“, ти ще бъдеш наблизо и ще им помагаш.

В деня след рождеството на Пресвета Богородица в Нидарус пристигна кралският предстоятел Ивар Омюнсьон. Свикаха дванайсет придворни, идващи от северните части на страната, и им поставиха задачата да произнесат присъдата на Ерлен Никулаусьон. Избраха брата на кралския предстоятел Фин Омюнсьон да води обвинението.

През лятото Хафтур Граут от Гудьой се самоуби с малката кама, която позволяваха на всеки затворник да задържи, за да си реже храната. Явно пленничеството бе сломило Хафтур до степен да изгуби разсъдъка си. Когато научи за нещастието, Ерлен сподели със Симон, че така поне няма да се бои какво ще издаде Хафтур, но изглеждаше дълбоко потресен.

При следващите посещения на Кристин и Симон стражата излизаше от време на време. Двамата посетители обсъждаха положението и единодушно установиха, че най-важната цел на Ерлен е да не издаде съучастниците си. Веднъж той го каза на Симон в прав текст. Обещал на всички свои съратници да мълчи, пък ако ще да му отсекат ръцете:

— Досега не ми се е случвало да предам човек, който ми е гласувал доверие.

Очите му бяха кристално сини. Добре поне, че сам си вярва, помисли си Симон.

На кралските наместници не им се удаде да заловят друг участник в заговора на Ерлен, освен братята Грайп и Турвар Туресьон от Мьоре. Те отрекоха да са знаели за предателство към краля. Според тях планът на Ерлен се свеждал единствено до намеренията му да убеди херцогинята колко полезно би било синът й Хокон Кнютсьон да получи възпитанието си в Норвегия. После неколцина влиятелни фигури от страната се канели да изтъкнат пред крал Магнюс, че би допринесъл за благото и на двете си кралства, като провъзгласи брат си за крал на Норвегия.

Боргар и Гюторм, синовете на Трун, бяха извадили късмет, като успели да се измъкнат от кралския дом на остров Вейой. Според слуховете им помогнала някаква жена, запленена от подкупващата красота и лекомислието на Боргар. Ивар от „Сюнбю“ все още се намирал в крепостта в Мьос, а младият Ховар явно не влизаше в плановете на братята си.

Докато кралските приближени провеждаха съвещанието, архиепископът свика консилиум в крепостта си. Симон, човек с много приятели и познати, съобщаваше новините на Кристин. Според всеобщите очаквания щели да осъдят Ерлен на изгнание, защото престъпил клетвата пред краля. И Ерлен очакваше подобна развръзка. Не губеше кураж и възнамеряваше да замине за Дания. Там все щеше да се намери място за пъргав мъж, способен да си служи с оръжие, а и херцогиня Ингебьорг сигурно щеше да приеме съпругата му като своя роднина и да я удостои с покровителството си. Щеше да позволи на Симон да вземе малките деца във „Формо“, а двамата си големи синове — да заведе в Дания.

През цялото това време Кристин не напусна града дори за ден. Не беше виждала децата си, с изключение на Нокве и Бьоргюлф. Една вечер двамата й синове дойдоха на коне в имението. Майката им позволи да останат няколко дни, но после ги изпрати в „Росвол“, където съгласно желанието на Ерлен госпожа Гюна се грижеше за по-малките им братя. Кристин се опасяваше, че ако синовете им тръгнат с тях, ще я налегнат тревожни мисли, започнат ли да ги разпитват и да се наложи да им обяснява положението. Тя се мъчеше да пропъди всички спомени за годините, прекарани в „Хюсабю“. Животът й там протече изпълнен с какви ли не преживявания, но сега те й навяваха спокойствие, както развълнуваното море вдъхва спокойствие на човек, който го наблюдава от възвишение. Гонещите се вълни изглеждат вечни и неизменими. През всичките тези години животът си вървеше, набраздявайки душата й с безброй вълнения.

Сега се чувстваше като едно време, когато любовта й към Ерлен надделя над уважението и обичта й към всички и всичко. Животът й отново се превърна в безконечно очакване, прекъсвано единствено от кратките срещи със съпруга й. В килията Кристин присядаше на леглото до него, разговаряше спокойно и овладяно, а щом се случеше за миг да останат насаме, двамата се хвърляха в прегръдките си, вкопчваха се като полудели един в друг и впиваха устни в пламенни целувки.

През останалото време Кристин ходеше в катедралата с мощите на свети Улав и прекарваше там часове наред. Коленичила, гледаше с благоговеен трепет златната мощехранителница на светеца, поставена зад решетките на издигнатия хор. Господи, та аз съм негова жена. Боже, останах му вярна и след като съгрешихме и наранихме много хора. Ти ни осени с милостта си и ни бракосъчетаха със свещено тайнство. Белязани от раните на греха и приведени под тежестта на бремето му, двамата прекрачихме прага на Божия дом и приехме тялото на Спасителя от ръката на свещеника. Сега не бива да се оплаквам, ако Бог е решил да изпита предаността ми. Най-важното е да не забравям, че съм негова съпруга, а той е мой съпруг, докато смъртта ни раздели.

 

 

В четвъртък преди Архангеловден придворните проведоха срещата и произнесоха присъдата на Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“. Обвиниха го в опит да отнеме земи и поданици от крал Магнюс, да организира в страната брожение срещу него и да доведе в Норвегия чужди войски. След като разнищиха доста случки от миналото, съдиите решиха, че Ерлен Никулаусьон е злоупотребил с хора и имущество, принадлежащи на краля.

В градската къща на Никулаус пристигна Арне Явалсьон. Беше присъствал на срещата и разказа на Симон и Кристин как е протекла. Ерлен не се опитал да отрича какво е сторил. Твърдо и ясно заявил какви намерения е имал. С постъпките си целял да принуди крал Магнюс Айриксьон да предаде кралската си власт в Норвегия на младия си полубрат Хокон Кнютсьон Порше. По думите на Арне Ерлен държал блестяща реч. Подчертал пред какви трудности са изправени селяните, защото през последните години кралят не стъпва в Норвегия и постоянно демонстрира нежеланието си да назначи свои наместници в страната, които да се заемат с правораздаването и поемат неговите управленски функции. Предприетите от краля мерки в Сконе довели до безразсъдно прахосване на средства и показвали пълната неспособност на съветниците му да боравят с пари. А в резултат от тези действия кралската хазна ограбвала хората и те тънели в мизерия, затова и непрекъснато се опасявали от поредните призиви на кралската власт да плащат по-големи данъци, за да подпомогнат короната. Норвежките рицари и оръженосци разполагали с по-ограничени правомощия от шведските и нямали възможност да се съревновават с тях. Съвсем разбираемо било младият, неопитен монарх Магнюс Айриксьон да се вслушва в съветите на шведските придворни — те се ползвали с повече привилегии, защото като по-заможни му осигурявали въоръжени мъже с опит на бойното поле.

Ерлен и сподвижниците му познавали добре нагласите на населението, на оръженосците, на селяните и на гражданите в северната и западната част на Норвегия, и не се съмнявали, че ще получат безусловната им подкрепа, ако доведат претендент за престола, близък роднина на обичания от всички норвежци покоен крал Хокон. Ерлен очаквал населението да се обедини около тази идея и да застави крал Магнюс да се оттегли от престола в полза на младия Хокон. А младият Хокон, от своя страна, щял да се задължи да запази разбирателството и братските си отношения с Магнюс, да брани границите на областите под норвежко господство, по стара традиция да уважава правата на Божията църква и законите в страната, да уважава правата и свободите на селяните и гражданите и да ограничава достъпа на чужденци в страната. Ерлен и другарите му възнамерявали да представят идеята си на крал Магнюс, без да използват сила, макар че селяните и знатните мъже в Норвегия притежават изконното право да свалят от трона всеки крал, осмелил се да властва пряко закона.

Ерлен обяснил, че Юлв Саксесьон заминал за Англия и Шотландия с единствената цел да спечели подкрепа за младия Хокон, ако Господ реши той да стане крал на Норвегия. Придружавали го само неколцина души: Хафтур Граут от остров Гудьой, Бог да го прости, тримата синове на Трун Йеслинг от „Сюнбю“, Грайп и Турвар Туресьон от рода Хатеберг.

Според Арне Явалсьон думите на Ерлен направили силно впечатление на присъстващите. Но накрая, когато споменал, че в начинанието си очаквали подкрепа от духовенството, Ерлен проявил неблагоразумието да намекне за някогашните слухове около крал Магнюс. Съдебният заседател, представител на архиепископа, остро възразил на думите на Ерлен: архиепископ Пол Бордшон винаги, и докато бил ръководител на кралската канцелария, изпитвал дълбока симпатия към крал Магнюс заради християнското му добросърдечие, а и хората искали вече да забравят за някогашните сквернословия по адрес на краля. Освен това монархът сега бил сгоден за дъщерята на графа в Намур^[1]. Ако в мълвата имало нещо вярно, то Магнюс Айриксьон явно отдавна е потъпкал тези свои пориви.

По време на престоя на Симон Андресьон в Нидарус Арне Явалсьон му засвидетелства безусловната си подкрепа. Арне му напомни, че Ерлен има право да обжалва присъдата си заради незаконосъобразен процес. Според постановлението процесът срещу Ерлен следвало да се води от мъж, принадлежащ към неговото съсловие, докато в случая фин от „Хестбьо“ бил рицар, а Ерлен — оръженосец. Според Арне съществуваше вероятност да преразгледат присъдата и да я смекчат, защото нямаше как да отредят на Ерлен по-строго наказание от отлъчване.

Що се отнася до изтъкнатите от Ерлен аргументи в полза на нова, по-грижовна към поданиците кралска власт, Арне намираше идеите му за много добри. Всичките знаели кой е човекът с желание да застане начело на управлението и да определя посоката, докато кралят не е способен да взема решения самостоятелно. Арне се почеса по прошарената брада и погледна многозначително Симон.

— Никой ли не е го е виждал през лятото? — попита тихо Симон.

— Не. Според мълвата изпаднал в немилост пред краля. От цяла вечност си стои у дома и слуша брътвежите на жена си. Говори се, че дъщерите му наследили красотата и плиткоумието на майка си.

 

 

Ерлен изслуша присъдата си с невъзмутимо спокойствие. По лицето му не трепна и мускул. Докато го извеждаха, поздрави учтиво, непринудено и елегантно придворните, присъствали на срещата, както постъпи и на идване. Ерлен запази бодрия си дух и уравновесеността си и по време на разговора със Симон и Кристин на следващия ден. С тях дойде и Арне Явалсьон и Ерлен реши да послуша съвета му:

— Досега все не успявах да заведа Кристин в Дания — той прегърна жена си през кръста. — А винаги съм изпитвал силно желание да пътувам с нея по света.

По лицето му премина тръпка и неочаквано той разцелува страстно бледите страни на съпругата си, без да се смущава от присъствието на двамата мъже.

 

 

Симон Андресьон замина за „Хюсабю“, за да организира пренасянето на движимото имущество на Кристин в „Йорун“. Посъветва я да изпрати децата в Гюдбранската долина заедно с покъщнината.

— Синовете ми няма да мръднат от бащиния си дом, преди да ги изпъдят — отсече тя.

— На твое място нямаше да чакам да се стига дотам — възрази Симон. — Те са още малки и не разбират какво се случва. По-добре да напуснат „Хюсабю“ под предлог, че ще погостуват на леля си и ще видят имението, което майка им е наследила в долината.

Ерлен подкрепи Симон. Накрая се разбраха само Ивар и Скюле да тръгнат със свако си на юг. Кристин не можеше да се раздели с двете си най-малки деца. Най-сетне доведоха Лавранс и Мюнан в градското им имение, но най-малкият й син не я позна. Тогава нервите й не издържаха и тя избухна в сълзи. Симон не я беше виждал да плаче, откакто дойде в Нидарус. Сега Кристин проливаше безутешно сълзи над Мюнан. Малкият риташе, опитваше се да се освободи от задушаващата прегръдка на майка си и протягаше ръце към бавачката. Лавранс се сгуши в обятията на Кристин, провеси ръце на шията й и се разплака, защото виждаше майка си разстроена. Кристин реши да вземе малките и Гауте при себе си. Гауте не пожела да тръгне със Симон, а и на майката никак не й се искаше да го пуска. Детето носеше твърде тежко бреме за възрастта си и Кристин предпочиташе лично да го наглежда.

Отец Айлив доведе децата в града. Помолил архиепископа за разрешение да напусне за известно време църквата и да погостува на брат си в цистерцианския манастир на остров Таутра. Свещеникът предложи на Кристин да вземе Нокве и Бьоргюлф със себе си в обителта, защото Кристин нямаше възможност да се грижи за толкова много деца в града.

Последната вечер преди свещеникът и двете големи момчета да заминат — Симон вече бе отпътувал с близнаците — Кристин се изповяда на хрисимия, чистосърдечен мъж, който през всичките тези години й беше духовен баща. Прекараха заедно няколко часа. Отец Айлив й напомни да проявява послушание и покорство към Господ Бог и търпение, преданост и любов към съпруга си. Внезапно той също коленичи до Кристин, все още с червения си епитрахил, символизиращ игото на Христовата любов, и започна да отправя горещи, безмълвни молитви. Кристин знаеше, че духовникът се моли за господарите и хората от „Хюсабю“, за чието духовно благоденствие се бе грижил години наред с присъщата си отзивчивост.

На следващия ден Кристин наблюдаваше от пристанището в града как братята — миряни от обителта в Таутра вдигат платната на лодката, която щеше да отведе свещеника и двамата й най-големи синове. На път за вкъщи тя се отби в църквата на миноритите и остана там, докато се почувства достатъчно силна да се прибере. Вечерта Кристин приспа двете малки деца, взе ръкоделието си и започна да разказва приказки на Гауте, докато и той се унесе.