Сигрид Унсет
Стопанка (21)

7.

Чак през пролетта Симон Андресьон пое на север към областта Тутен, за да вземе съпругата и невръстния си син и да ги заведе у дома във „Формо“. Остана там известно време, за да нагледа как вървят работите в стопанството му.

Кристин не смяташе да мърда от Осло. С усилие се съпротивляваше на неутолимия, всепоглъщащ копнеж по тримата си синове, които живееха в долината. Ако искаше обаче да изтърпи сполетялата я участ и да продължи да се бори, не биваше да мисли за децата си. И тя наистина понасяше мъката героично и си придаваше спокоен и смел вид. Разговаряше с непознати, изслушваше съветите и опитите им да я утешат. Всъщност единствено мисълта за Ерлен й даваше сили. Понякога изгубваше власт над мислите си и я връхлитаха спомени: Ивар стои в бараката във „Формо“ и чака с нетърпение свако му да му намери подходящо парче дърво за дръжката на брадвата му, докато Симон огъва и опитва дъските. Светлото лице на Гауте, застинало в решително мъжко изражение, докато крачи наведен напред срещу виелицата в онзи сив зимен ден през есента. Ските му се хлъзгат и той полита назад, пада надолу по склона и затъва в снежна пряспа. За миг лицето му се сгърчва в болезнена гримаса: та той е само едно безпомощно, изнемощяло дете. После мислите на майката отлитаха към най-малките. Мюнан сигурно вече ходи и говори. Дали и той е толкова хубав, колкото бяха братята му на тази възраст? А Лавранс вероятно вече не я помни. А двамата й синове в манастира на остров Таутра? Нокве, Нокве, първородният й син. Какво ли им минава през ума на Нокве и Бьоргюлф; как ли се справя по детски чувствителният Нокве с мисълта, че вече нищо няма да бъде същото…

Отец Айлив й изпрати още едно писмо и Кристин разказа на Ерлен какво пише свещеникът за синовете им. Иначе двамата не споменаваха децата си. Вече не разговаряха нито за миналото, нито за бъдещето. Кристин му носеше дрехи или топла храна, а той я разпитваше как понася самотата. Седяха на леглото му, ръка за ръка. Случваше се да ги оставят за малко насаме в студената, мръсна, смрадлива килия. Двамата съпрузи се хвърляха в обятията си и се отдаваха за миг на безмълвни, изпепеляващи ласки, докато от стълбите долиташе смехът на слугинята, която се задяваше със стражите.

Ту и отнемаха Ерлен, ту й го връщаха и тя не искаше да се сблъсква с мисълта за децата им и новия им начин на живот. Стремеше се да забрави за всичко, освен за мъжа си. Миговете, прекарани в килията, бяха безценни за нея, а и нямаше да понесе да види четирите си деца в дома на Симон, затова прие охотно предложението му сам да замине за Нидарус и двамата с Арне Явалсьон да защитят интересите й при конфискацията на имуществото. Крал Магнюс нямаше да забогатее от собствеността на Ерлен, защото стопанинът на „Хюсабю“ бе натрупал куп дългове, за повечето от които самият той вече бе забравил. Освен това Ерлен бе набавил нужните средства за хората си в Дания, Шотландия и Англия. Когато обсъдиха положението със Симон и Кристин, той само вдигна рамене и каза със загадъчна усмивка, че не очаква да му ги върнат.

Симон Андресьон пристигна в Осло в средата на септември, по Кръстовден. В положението на Ерлен не бе настъпила никаква промяна. Симон се ужаси, когато видя колко изтощени изглеждат двамата съпрузи. Сърцето му се сви болезнено, защото Кристин и Ерлен проявяваха неочаквано за обстоятелствата самообладание и дори му благодариха, задето се е наел да пътува по това време на годината въпреки задълженията си във „Формо“. Хората от крепостта поеха към Тюнсберг, където крал Магнюс очакваше пристигането на невестата си.

Симон успя да си издейства превоз дотам с търговски кораб. Ала неочаквано една сутрин при него дойде непознат слуга с молбата Симон Андресьон да се яви незабавно в църквата „Свети Халвар“. Там го чакал Улав Шурнинг.

Помощник-ковчежникът се намираше в силна душевна възбуда. По време на отсъствието на кралския ковчежник той надзиравал крепостта. Предната вечер пристигнали трима чужденци и му показали писмо с печата на крал Магнюс. Били упълномощени да разследват случая на Ерлен Никулаусьон и поискали от Улав да доведе затворника. Помощник-ковчежникът не разбирал езика им, но предположил, че са французи, защото сутринта чул придворния свещеник да разговаря с тях на латински. Освен това му представил новодошлите като сродници на бъдещата кралица. Всичко звучало просто чудесно! Французите подложили Ерлен на мъчения, за да им признае истината. Носели нещо като стълба и довели неколцина мъже, явно обучени да изтезават затворници. Днес Улав Шурнинг отказал да изведе Ерлен от килията му и засилил охраната пред вратата, защото отговорността за незаконните мъчения падала върху неговите плещи. Помощник-ковчежникът не можел да допусне произвол, какъвто досега не се бил случвал в Норвегия!

Симон взе кон от свещениците в църквата и препусна с Улав към крепостта „Акершнес“.

Помощник-ковчежникът хвърляше боязливи погледи към суровото изражение на спътника си. Горещи вълни обливаха болезнено изопнатото му лице. От време на време Симон правеше несъзнателно резки движения и конят подскачаше недоволно, вдигаше се на задните си крака и се съпротивляваше на своенравния си ездач.

— Виждам, че сте силно разгневен, Симон — отбеляза Улав Шурнинг.

Симон сам не знаеше кое от чувствата му надделява. От възмущение му се гадеше. Бузите му пламтяха от срам, а в душата му бушуваше сляпа ярост при мисълта за голия мъж, без оръжие и възможност да се защити, принуден да търпи чужди ръце да събличат дрехи му и да го опипват. За Симон случилото се напомняше изнасилване на жена. Зави му се свят от жажда за мъст. Прииска му се да пролее кръвта на насилниците. Не, в тази страна подобно нещо е недопустимо. Нима щяха да карат норвежките благородници да свикнат с такива позорни посегателства? Що за безобразие!

Симон изпитваше силен страх от предстоящата гледка. Ужасът от неудобството, което щеше да причини на Ерлен с присъствието си, взе връх над всички други чувства, когато Улав Шурнинг отключи килията.

Ерлен лежеше проснат диагонално на пода. Това беше единственият начин да изтегне високото си тяло. Върху прашния под бяха постлали слама и нахвърляли дрехи, та да не лежи направо върху камъка. Тялото му бе завито до брадичката с тъмносинята му връхна дреха, подплатена с кожа, а меката, сивкавокафява кожа от златка на яката се сливаше с дългата черна къдрава брада, с която се сдоби, откакто го затвориха.

В брадата се виждаха бледите му устни, а лицето му беше снежнобяло. Едрият триъгълник, описван от носа му, изпъкваше ярко на фона на силно хлътналите му бузи, а между кичурите потна прошарена коса, отметнати от високото му тясно чело, прозираха покритите със синини вдлъбнати слепоочия. Мъчителите явно ги бяха стискали безмилостно с някакви пособия.

Бавно, с мъка Ерлен отвори големите си, воднисто сини очи, помъчи се да се усмихне, когато позна посетителите си и промълви с неузнаваем, неясен глас:

— Седни, братко — извърна глава той към празното легло. — След последната ни среща научих доста неща…

Улав Шурнинг се надвеси над Ерлен и го попита има ли нужда от нещо. След като не получи отговор — очевидно, защото затворникът не беше в състояние да говори — Улав отметна дрехата. Ерлен беше само по долни гащи и съдрана риза. Видът на подутите му насинени крайници разтърси Симон и го разгневи. Запита се дали и Ерлен изпитва неговия изпълнен с погнуса страх. По лицето на затворника изби слаба руменина, докато Улав миеше ръцете и краката му с кърпа, натопена в леген с вода. Помощник-ковчежникът зави отново Ерлен, а с няколко леки движения той намести дрехата си така, че да покрива цялото му тяло до брадичката.

— Е — подхвана Ерлен, гласът му си възвърна някогашното звучене, а усмивката по бледите му устни стана по-доловима, — следващия път ще е още по-лошо! Но аз не се страхувам. Никой не бива да се бои. Няма да ме пречупят по този начин…

Симон усети, че мъжът говори истината. Мъчителите няма да изкопчат от Ерлен и дума. Макар и неведнъж да бе издавал тайни в пристъп на ярост и лекомислие, не би отстъпил и педя под напора на насилници. Не изпитваше срам и оскърбление като Симон. Затворникът беше погълнат от щастливо твърдоглавие, задето дръзна да се опълчи на палачите си, и от крепко упование в стоицизма си. Открай време имаше склонността да се отказва, сблъска ли се с твърд характер, и да проявява жестокост в прилив на възмущение, но сега се издигна над слабостите си, защото надуши противник, по-слаб от него.

— Няма да има следващ път! — процеди през зъби Симон. — Какво ще кажете, Улав?

Помощник-ковчежникът поклати глава, но Ерлен продължи, а в гласа му се прокрадна отсянка на познатата лекомислена дързост:

— Де да можех да го вярвам толкова непоколебимо като вас! Тези мерзавци няма да се задоволят с толкова малко — той забеляза как челюстите върху месестото, мускулесто лице на Симон се стягат. — Не, Симон, братко! — Ерлен понечи да се надигне на лакът, но го прониза силна болка. Изстена и се отпусна в безсъзнание.

Улав и Симон се заеха да го свестяват, макар и непохватно. Припадъкът отмина и Ерлен полежа с отворени очи. После заговори сериозно:

— Нима не разбирате? За Магнюс… е… много… важно… да разбере… на кого може да вярва… наистина. В страната… възникнаха… много размирици… и брожения…

— Не е този начинът да заглуши недоволството на народа — заканително отвърна Улав Шурнинг.

— Надробих такава каша, че едва ли някой ще се развълнува от съдбата ми. И сам го проумявам — прошепна Ерлен с отпаднал глас.

Двамата посетители се изчервиха. Симон не очакваше Ерлен да си дава сметка за постъпките си, защото досега не бяха разговаряли за увлечението му по Сюнива. Нервите му не издържаха и той избухна, задавен от отчаяние:

— Как можа да постъпиш толкова безразсъдно!

— И аз това се питам — призна Ерлен. — Дяволите да го вземат, но откъде можех да предположа, че тя умее да чете! Виждаше ми се съвсем неграмотна…

Забели очи. Всеки миг щеше да изгуби съзнание отново. Улав Шурнинг излезе да донесе нещо. Симон се наведе над клетника, който лежеше с полуотворени очи.

— Братко, Ерлинг Видкюнсьон участва ли в заговора?

Главата на Ерлен се размърда и той се усмихна изморено:

— Не, кълна се в Бога. Казахме си: той или няма да събере кураж да ни подкрепя до края, или ще иска да поеме цялото командване. Не ме разпитвай, Симон. Ще мълча, за да съм сигурен, че няма да издам нещо по невнимание…

Ерлен прошепна името на съпругата си. Симон се наведе над него в очакване затворникът да поиска да доведат съпругата му. Но Ерлен заговори припряно, като трескав:

— Тя не бива да узнава за това, Симон. Кажи, че е пристигнала кралска заповед никой да не се доближава до мен. Изпрати я в „Скугхайм“ при Мюнан. Чуваш ли… Тези новодошли французи или мавританци, които се представят за приятели на нашия крал, няма да се откажат толкова лесно! Изведи Кристин от града, преди да се е разчуло! Симон?

— Добре.

Симон нямаше представа как ще го направи.

Ерлен полежа със затворени очи и промълви с немощна усмивка:

— Тази нощ размишлявах… Когато раждаше най-големия ни син, Кристин изтърпя нечовешки мъки, ако се съдеше по жалните й викове. Щом тя е издържала седем пъти такива болки, за да имаме многобройна челяд, значи и аз ще издържа…

Симон мълчеше, обзет от внезапен страх. Боеше се да надзърне в най-дълбоките тайни на живота, свързани със страданието и щастието. Но Ерлен не споделяше тревогата му. Той играеше с ужасното и с хубавото с невинността на нищо неподозиращо момче, изпълнено с любопитство и опиянено от алкохола, чиито приятели са го завели в бордей.

Ерлен разклати нетърпеливо глава:

— Тук най-ужасното нещо са тези мухи. Направо дяволски изчадия…

Симон си свали шапката и започна да удря с нея скупчените синьо-черни гадини и те се разлетяха с бръмчене на ята. После яростно стъпка мухите, паднали омаломощени върху мръсотията на пода. От това нямаше особена полза, защото дупката в стената продължаваше да зее. Миналата зима я бяха покрили с дървен капак с опънато телешко шкембе, но тогава в помещението настана пълен мрак.

Симон продължаваше да избива гадините, когато Улав Шурнинг се върна със свещеник. Духовникът носеше чаша с вода, повдигна главата на Ерлен и му помогна да пие. По брадата и шията му потече плътна струя, но клетникът се отпусна спокойно и невъзмутимо като дете, когато свещеникът го избърса с кърпата.

Симон имаше чувството, че вътрешно кипи. Кръвта пулсираше под ушите му, а сърцето му биеше тревожно и особено. Застанал до вратата, той се загледа за миг в дългото, простряно напреки тяло под дрехата. По лицето на Ерлен избиваха трескави червени петна. Клетникът лежеше с полуотворени, блестящи очи, а в усмивката му Симон видя онази така добре позната нотка на лекомислие.

 

 

На следващия ден Стиг Хоконсьон от „Манвик“ закусваше с гостите си — Ерлинг Видкюнсьон и сина му Бярне. Внезапно чуха тропот от копитата на самотен кон по двора. Някой блъсна рязко вратата и в стаята се втурна Симон Андресьон. Избърса лицето си с ръкав. По време на ездата се бе изцапал с пръски кал чак върха на главата.

Тримата мъже се изправиха; от устата им се изтръгнаха леки възклицания — едновременно за поздрав и от изненада. Симон не отвърна на учтивостта им, а застана подпрян с две ръце на дръжката на меча си:

— Искате ли да научите най-новите вести? Неколцина чужденци, изпратени от краля да разпитват Ерлен Никулаусьон, са го подлагали на нечовешки мъчения…

Мъжете нададоха вик и наобиколиха Симон Андресьон. Стиг плесна с ръце:

— Ерлен проговорил ли е?

Несъзнателно двамата с Бярне се обърнаха към Ерлинг. Симон избухна в неудържим смях.

Свлече се на стола, който му поднесе Бярне Ерлингсьон, пое купата с бира от ръцете на младежа и пи жадно.

— Какво смешно има? — остро попита Ерлинг.

— Стиг ме разсмя — отвърна Симон. Превит одве, с ръце, подпрени на опръсканите му с кал бедра на панталона, той едва съумя да сподави смеха си. — Та нали всички присъстващи сме потомци на аристократи. Очаквах да се разгневите ужасно на бедата, сполетяла наш близък по произход човек, и да ме разпитате как стражите са допуснали подобна низост… Не съм сигурен какво гласи законът в такива случаи. След смъртта на моя господар крал Хокон се задоволявах да служа на неговия наследник, когато ме викаше да участвам във военни или мирни дела, но иначе си живеех спокойно в имението ми. В случая на Ерлен Никулаусьон съм категорично убеден, че е нарушен законът в страната. Другарите му отсъдиха по делото срещу него. Друг е въпросът с какво право му отнеха нормалния му живот. После му осигуриха стража и гарантираха за безопасността му, докато го заведат на среща с неговия роднина краля. Имало изгледи Негово Величество да потърси помирение с него. После затвориха клетника в кулата на крепостта „Акершнес“ и той лежи там вече близо година, а през това време кралят почти не се е прибрал в страната. Получиха се няколко писма, но и това не даде никакъв резултат. Сега кралят изпраща свои слуги — нито са норвежци, нито са придворни. Те подлагат Ерлен на разпит чрез изтезания — недопустимо отношение към норвежец с права на кралски управител. А през това време в страната цари мир и роднините на Ерлен и знатните господа се отправят към Тюнсберг, за да отпразнуват сватбата на краля. Какво ще кажете, Ерлинг?

— Ами, вие сам казахте точно и ясно как стоят нещата, Симон Андресьон — Ерлинг седна на пейката срещу Симон. — Кралят има три възможности. Едната е да застави Ерлен да изтърпи присъдата си от Нидарус. Другата е да назначи нов състав от съдии и да повери делото в ръцете на мъж, който не е посветен в рицарското звание, а съдиите да определят законов срок, в чиито рамки Ерлен да напусне границите на владенията на крал Магнюс. Третият вариант е кралят да потърси помирение с подсъдимия. Това според мен би било най-разумното решение. Случаят ми се струва пределно ясен и всеки в Тюнсберг, пред когото изложите молбата си за помощ, ще откликне и ще ви подкрепи. Обърнете се към Юн Хафтуршон и към брат му. И те са роднини на Ерлен като краля. Синовете на Омюн също ще осъзнаят колко неразумно е да допуснат подобна несправедливост. Първо потърсете помощта на началника на кралската свита. Убедете него и Пол Айриксьон да насрочат съвещание на придворните, които са в града и са най-компетентни по такива въпроси.

— Няма ли да ме придружите?

— Няма да присъстваме на сватбеното празненство — лаконично отсече Ерлинг.

— Синовете на Хафтур са млади, а Пол вече е грохнал старец. А що се отнася до другите… Е, и те се ползват с някакво влияние пред краля и с неговото благоразположение, но… Ерлинг Видкюнсьон, всички те не струват пукната пара пред вас. В ръцете си държите власт, каквато от векове никой не е притежавал в тази страна. Разполагате с подкрепата на старите родове в страната, чието родословие хората познават в подробности, откакто по земите ни се водят летописи за добрите и лошите периоди в нашата история. Магнюс Айриксьон и синовете на Хафтур от „Сюдрхайм“ не могат да се сравняват с вас по знатен произход. Давате ми съвети, но изпълнението им ще отнеме време, а тези французи няма да мръднат скоро от Осло. Можете да си заложите главата, че няма да се откажат. Кралят ще се опита да наложи властта си според обичаи, практикувани в чужбина. Зная, в някои страни монархът пренебрегва закона по свое усмотрение, ако си осигури подкрепата на рицарите срещу съперниците си. Улав Шурнинг изпрати писма и си намери поддръжници, а епископът обеща да се застъпи за Ерлен, но вие, Ерлинг Видкюнсьон, можете да сложите край на броженията и враждите — достатъчно е само да се явите пред крал Магнюс. Вие сте прекият наследник на старата кралска власт в страната й кралят знае, че разполагате с мощен гръб.

— Не съм забелязал подобно нещо — горчиво отбеляза Ерлинг. — Симон, говорите за баджанака си с особена топлота. Но искам да ме разберете: сега не съм в състояние да помогна. Ще плъзнат слухове: щом мъчителите притиснаха Ерлен до стената и се появи опасността той да издаде съучастниците си, се намеси Ерлинг Видкюнсьон, ще кажат хората.

Настъпи мълчание. Стиг се обади отново:

— Ерлен проговорил ли е?

— Не — раздразнено отвърна Симон. — Не е обелил дума. Според мен няма да проговори изобщо. Ерлинг Видкюнсьон — умолително подхвана той, — Ерлен е ваш роднина, а бяхте и добри приятели…

— Да — Ерлинг задиша учестено и тежко. — Симон Андресьон, проумявате ли напълно с какво се бе нагърбил Ерлен Никулаусьон? Той целеше да сложи край на общата ни монархия с шведите. Подобен начин на управление всъщност няма аналог в историята и с всяка изминала година несъмнено носи все повече нещастия и трудности на страната ни. Ерлен искаше да възстанови старото статукво, утвърдило се като успешно и печелившо. Разбирате ли, Симон, колко смел и хитър беше планът му? Сега е почти невъзможно намеренията на Ерлен да бъдат продължени и осъществени от друг. Ерлен опропасти възможността синовете на Порше да се възкачат на престола, а не останаха други фигури — обединители от кралската династия. Сигурно ще възразите: ако Ерлен бе успял да осъществи замисъла си и да доведе Хокон в Норвегия, аз щях да се възползвам от положението. Тези хлапаци нямаше да стигнат далеч. Щяха да доведат момчето в Норвегия, а после щеше да се наложи да повикат разумни мъже на помощ, за да довършат мисията им. Така стоят нещата, признавам. Бог ми е свидетел, през десетте години, които прекарах в безконечна тревога, усилия, борби и страдания, не спечелих никаква лична облага; наложи се дори да пренебрегна грижите за имуществото си. Поне съм доволен, че неколцина мъже в страната знаят какво ми струваше това! — Ерлинг удари с пестник по масата. — Нима не разбирате, Симон! Този мъж пое на плещите си мащабни планове, от които зависеше благосъстоянието на всички влиятелни мъже в Норвегия и на бъдещото ни потомство, и захвърли всичко заедно с панталона си върху леглото на една развратница! За бога! Та той заслужава да го накажат със строгостта, с която наказаха Аудюн!

После подхвана по-спокойно:

— Не мислете, че не искам Ерлен да се спаси. Онова, което ни съобщихте, ме разгневи. Послушайте съвета ми и ще намерите сподвижници за каузата си. Моето присъствие няма да се окаже решаващо за съдбата на Ерлен и затова не възнамерявам да посещавам краля, без да ме е повикал.

Симон се изправи с усилие. Цялото му тяло беше вдървено, а лицето — посивяло от умора. Стиг Хоконсьон се приближи и го хвана за рамото. Слугите щели да поднесат вечерята всеки момент. Накарал ги да изчакат отвън, та господарите да се изяснят. Стиг посъветва Симон да се подкрепи и да поспи. Симон благодари. Искал обаче след вечеря да тръгва. Помоли Стиг да му заеме отпочинал кон и да подслони слугата му Юн Долк. Снощи Симон се видял принуден да го остави по пътя, защото конят му не издържал на темпото на Дигербайн. Симон яздил цяла нощ — разчитал, че познава добре пътя, но на няколко пъти се заблудил…

Стиг настоя да изчака до утре. Обеща да го придружи на известно разстояние, а защо не и до Тюнсберг.

— Нямам повече работа тук — възрази Симон. — Само ще се отбия в църквата. Така и така съм тук, поне ще се помоля на гроба на Халфрид.

Кръвта шумеше и кънтеше в изнемощялото му тяло, а ударите на сърцето му отекваха оглушително. Струваше му се, че всеки миг ще се строполи на земята. Намираше се в полуунес. Изведнъж обаче Симон чу собствения си глас да изрича спокойно и овладяно:

— Искате ли да ме придружите, Ерлинг? Халфрид ви обичаше най-много от всичките си роднини.

Без да погледне Ерлинг, Симон усети как тялото на домакина се вцепени. След малко, през шумоленето на кръвта в ушите си, чу ясния и учтив глас на Ерлинг Видкюнсьон:

— Разбира се, Симон Андресьон. Времето е лошо — отбеляза той, запаса си меча и се загърна в дебела връхна дреха.

Симон изчака Ерлинг да се приготви, без да помръдне. Двамата излязоха.

Навън ръмеше есенен дъжд, а от езерото се носеше гъста мъгла, която им позволяваше да виждат само незначителна част от полята и жълтите горички. Църквата не беше далеч. Симон се отби в дома на капелана да вземе ключа. Зарадва се, защото там живееха нови хора, и се поразговори с тях.

В малката каменна църква имаше един-единствен олтар. Докато коленичеше недалеч от Ерлинг Видкюнсьон до белия мраморен камък, Симон плъзна разсеян поглед по старите икони и украси, които бе виждал стотици пъти. Машинално зачете молитвите си, като се прекръсти там, където изискваше канонът, но мислите му се рееха другаде.

Симон сам не проумяваше как е могъл да го направи. Но вече бе изминал по-голямата част от пътя. Нямаше представа какво ще измисли, ала въпреки че изгаряше от срам и ужас, беше решен да рискува.

Спомни си бледото, измъчено от болестта лице на Халфрид, потопено в сумрака на постелята; приятният й нежен глас в онзи следобед, когато той приседна в края на леглото, а тя му изля душата си. Случи се месец преди раждането на детето им. Халфрид осъзнаваше, че то ще й струва живота и с готовност приемаше да заплати високата цена, за да му роди син — клетото мъниче, погребано под камъка в малък ковчег до рамото на майка си. Що за човек би постъпил като Симон?

Ала пред очите му изплува изпитото лице на Кристин. Когато Симон се прибра от „Акершнес“, тя вече беше разбрала какво става с Ерлен. Бледа, но спокойна, Кристин го разпита. Той вдигна очи към нея само за миг и не посмя да срещне по-дълго настойчивия й поглед. Нямаше представа къде се намира тя в момента и какво прави; дали се е върнала в странноприемницата, или стои при мъжа си, или са я убедили да замине за „Скугхайм“. Симон повери грижите за Кристин в ръцете на Улав Шурнинг и отец Инголф, защото нямаше сили да се тревожи и за нея, а и не искаше да губи ценно време.

Несъзнателно Симон зарови лице в шепите си. Халфрид, не го правя, за да те опозоря, мила Халфрид. И все пак той се канеше да издаде съкровената й тайна за мъката и любовта, които я бяха принудили да остане при фин, този стар дявол. Веднъж вече той убил детето си в утробата на майка му и Халфрид не посмяла да го напусне, за да не подлага на опасност живота на най-скъпия на сърцето й мъж — Ерлинг Видкюнсьон.

Бившият кралски предстоятел коленичи, а красивото му лице запази безизразността си. Придържаше ръце към гърдите, долепил длани. От време на време се кръстеше с тихи, леки и изящни движения, а после отново доближаваше върховете на пръстите си.

Не. Това е ужасно, направо немислимо. Не бива да го прави дори и заради Кристин. Двамата мъже се изправиха едновременно, поклониха се пред олтара и поеха към изхода. Шпорите на Симон звънтяха при всяка стъпка върху покрития с плочи под. Двамата все още не бяха разменили дума, откакто излязоха от имението, и Симон се питаше какво ли ще се случи.

Заключи вратата на църквата, а Ерлинг Видкюнсьон тръгна напред през гробището. Под малката стряха над гробищната порта спря. Симон го настигна, подслони се до него и двамата постояха, преди да тръгнат под дъждовните капки.

Ерлинг Видкюнсьон заговори спокойно и с равен глас, но Симон долови спотаената в дълбините на душата му безгранична ярост и не посмя да вдигне очи.

— Дявол да го вземе, какво целите, Симон Андресьон?

Събеседникът му не обели дума.

— Да не би да си въобразявате, че ще ме изнудите да дойда с вас, защото разполагате със сведения от разни сквернословия за събития от времето, когато още сте имали жълто около устата? — заплашителната нотка в гласа му ставаше все по-осезаема.

— Помислих си друго — поклати глава Симон. — Ако се сетите за онази, която беше по-скъпоценна и от чисто злато, вероятно ще се смилите над съпругата и децата на Ерлен.

Ерлинг го погледна, без да му отговори, и започна да къса мъх и лишеи от каменната ограда на гробището. Симон преглътна и навлажни устните си:

— Сам не зная какво си въобразявах, Ерлинг Видкюнсьон. Предположих, че като си спомните за Халфрид, която изтърпя ужасни теглила, без да има друга утеха, освен упованието си в Бога, ще пожелаете да помогнете на други хора, защото имате тази възможност! На нея вече не можете. Някога разкайвали ли сте се за мига, когато сте напуснали „Манвик“ и сте оставили Халфрид на произвола на Фин?

— Не беше така! — прокънтя гласът на Ерлинг. — Защото тя никога не… Няма значение, вие едва ли сте в състояние да го разберете! Ако бяхте осъзнали колко горда жена е вашата съпруга — засмя се яростно той, — нямаше да ми казвате това. Не зная какво ви е споделила тя, но сега ще ви изложа моята версия. Изпратиха ме да я доведа при роднините й, защото Хокон се разболя. Двете с Елин бяха израснали като сестри, макар че Елин й се падаше леля по бащина линия. Когато Халфрид се прибра у дома от „Манвик“, се засичахме непрекъснато. Цяла нощ разговаряхме на чардака на къщата с изрисувания дракон. В деня на Страшния съд и двамата можем да отговаряме пред Бога за всяка изречена дума. Нека тогава Той ни обясни защо се случва така в живота… И все пак Господ я възнагради за послушанието й. Като утеха след смъртта на първия й съпруг Бог й изпрати свестен мъж във ваше лице. А вие се оказахте пълен хлапак и се търкаляхте със слугините й в нейния дом. Тя отгледа копелетата ви — Ерлинг запрати надалеч смачкания на топка мъх.

Застинал на място, Симон слушаше безмълвно обвиненията. Ерлинг откъсна ново парче мъх и го хвърли:

— Постъпих, както тя пожела. Чухте ли достатъчно? Нямаше какво друго да сторим. Където и да се бяхме срещнали по света, щяхме… щяхме… Прелюбодейство е грозна дума. Кръвосмешение — още по-грозна.

Симон успя само да кимне леко с глава.

Разбираше отлично, че думите му биха прозвучали нелепо, ако реши да сподели с Ерлинг сходните си терзания. Ерлинг Видкюнсьон е бил съвсем млад, красив, с аристократична осанка, а Халфрид се е влюбила в него и е била готова с охота да целува следите му по роената трева на двора в онова пролетно утро… Историята им бе, несравнима с тази на Кристин и Симон — остарял, дебел, грозен селянин. На нея никога не би й хрумнало, че съжителството им в една къща представлява опасност за душевния им мир, пък ако ще да споделят един дом двайсет години. Неведнъж му се удаде случай да се увери в това…

Симон подхвана тихо и почти смирено:

— Доброто сърце на Халфрид не позволи невинното дете, заченато от прислужницата и мъжа й, да страда. Тя ме накара да поема отговорност за постъпката си. Моля ви, Ерлинг Видкюнсьон, заради клетата беззащитна съпруга на Ерлен… Тя ще се спомине от тревога. Няма да пожаля средства, докато търся спасение за нея и децата й.

Ерлинг Видкюнсьон се подпря на стълба на портата. Лицето му запази обичайното за него спокойно изражение, а в гласа му прозвуча вледеняваща учтивост:

— Кристин Лаврансдатер ми е много приятна, макар и да не съм я виждал много пъти. Смятам я за красива и горда жена. Симон Андресьон, неведнъж ви повторих: послушайте съвета ми и няма да сгрешите. Но наистина не разбирам какво целите с чудноватите си приумици. Какво съм виновен, че чичо ми взе решението за моята женитба, докато бях непълнолетен, а се влюбих в девойка, сгодена за друг? Съпругата на Ерлен не е толкова беззащитна, колкото я изкарвате. Вие сте женен за сестра й. Понеже вие, а не аз, подхванахте този странен разговор, ще се наложи да изтърпите думите ми. Преди сватбата на Ерлен с Кристин се говореше, че Лавранс Бьоргюлфсьон се е съгласил на тази уговорка мимо волята и убежденията си. Девойката обаче нехаела за дълга да се подчинява на баща си и да пази честта си. Искала само да изпълни желанието си. Сигурно е добра съпруга. Така или иначе, тя успя да се омъжи за Ерлен и вероятно двамата са заживели щастливо заедно. Но се съмнявам, че Лавранс е останал доволен от избора на дъщеря си, защото преди тя да се запознае с Ерлен, баща й вече се беше спрял на друг жених и дори я беше сгодил за него, доколкото съм осведомен — Ерлинг млъкна, стрелна Симон с поглед и извърна глава, смутен от думите си.

Симон наведе глава, пламнал от изпепеляващ срам, но намери сили да признае тихо и непоколебимо:

— Да, тя беше сгодена за мен.

Двамата мъже не посмяха да се погледнат. Ерлинг Видкюнсьон хвърли последната топка от мъх и тръгна под дъжда. Симон остана на мястото си, а спътникът му навлезе в мъглата, но се спря. Обърна се и му махна нетърпеливо да го последва.

На връщане отново не размениха дума. Почти стигнаха до имението, когато Ерлинг наруши мълчанието:

— Ще го направя, Симон Андресьон. Почакайте до утре и ще тръгнем четиримата.

Симон го погледна с изкривено от срам и болка лице. Понечи да му благодари, но не успя. Прехапа силно долната си устна, за да прикрие треперенето на брадичката си.

На влизане в къщата Ерлинг Видкюнсьон уж случайно докосна рамото на Симон. И двамата знаеха, че погледите им не бива да се срещат.

На следващия ден, докато се приготвяха за пътуването, Стиг Хоконсьон настоя най-сетне да даде чисти дрехи на Симон, защото гостът не си бе донесъл. Симон огледа облеклото си. Слугата му се постара да изтупа и изчетка дрехите му, но ездата в калта си беше казала думата. Симон се плесна по бедрата:

— Стиг, прекалено дебел съм за твоите дрехи. А и няма да присъствам на празненството…

Ерлинг Видкюнсьон стоеше с крак върху пейката, докато Бярне му слагаше позлатената шпора. Рицарят явно не бе в настроение да допуска слугите близо до себе си. Разсмя се някак ядосано:

— На Симон Андресьон няма да му навреди, ако му проличи колко самоотвержено се е борил за спасението на баджанака си и как още от пътя ни е засипал със смелите си и умни думи. Стиг, този наш някогашен роднина никак не си поплюва, а? Само от едно се боя: няма да усети кога е редно да спре.

Лицето на Симон се обля в гъста червенина, ала той замълча. След вчерашния разговор в поведението на Ерлинг към него се долавяше необяснима доброта, която се прокрадваше сякаш против волята на рицаря сред язвителните му злобни забележки, и непоколебима решимост да доведе мисията си до край, след като вече се бе заел с нея.

И така, Ерлинг Видкюнсьон, синът му и Стиг потеглиха от „Манвик“, придружени от десетима въоръжени слуги в красиви одежди. Симон водеше само един слуга и си помисли, че вероятно е редно да се яви пред краля с по-знатна свита и въоръжение: господарят на „Формо“ не биваше да язди след някогашните си роднини като беден стопанин, който ги е помолил за помощ в безсилието си. Всъщност на Симон му беше все едно. Чувстваше се безкрайно изморен и съсипан от снощната си постъпка и вече нехаеше за изхода на събитията.

 

 

Симон винаги даваше вид, че не вярва на грозните слухове за крал Магнюс. Не се правеше на светец — и той като повечето мъже нямаше нищо против някоя груба шега в компания. Когато обаче хората се събираха на група и започваха шепнешком да одумват тъмни и тайни грехове, Симон кипваше от възмущение. Не смяташе, че му подхожда да вярва и да се вслушва в подобни клевети, щом се нарича приближен на краля.

Въпреки всичко остана изненадан от младия владетел. Помнеше Магнюс Айриксьон като дете и очакваше да забележи във външността му нещо женствено, лепкаво или нездраво. Пред очите на Симон обаче се изправи забележително красив млад мъж, който въпреки младостта и крехката си физика притежаваше мъжествена и величествена осанка.

Кралят беше облечен в светлосиня туника на зелени петна, която се диплеше до земята, елегантно пристегната в кръста с позлатен колан. Тежката дреха не хвърляше сянка върху високата снажна фигура на краля и не затрудняваше съвършено изящните му движения. Гладка руса коса увенчаваше изваяната му глава. Само върховете на кичурите бяха изкусно подвити и леките къдрици се спускаха по широката му оголена шия. Чертите на лицето му бяха фини и красиви, цветът на кожата — свеж, бузите — румени, с лек слънчев загар, очите — ясни, погледът — открит. Кралят поздрави поданиците си с учтив жест и дружелюбна мекота. После сложи ръка върху рамото на Ерлинг Видюонсьон и го отведе няколко крачки встрани, за да му благодари за посещението.

Поговориха малко и Ерлинг спомена, че е дошъл с призив към снизхождението и благоразположението на краля. Придворните слуги донесоха пред трона стол за рицаря, дадоха знак на другите трима мъже да се настанят малко по-далеч в залата, и излязоха.

Сякаш от само себе си Симон си припомни маниерите и обноските, усвоени на младини. Беше отстъпил пред настойчивите молби на Стиг и облече дълга до земята кафява дреха. Сега не се отличаваше по външен вид от останалите си спътници. Но му се струваше, че сънува. Хем беше същият, хем нямаше нищо общо с онзи Симон Андресьон — пъргав и благовъзпитан рицарски син — който преди цяла вечност прислужваше на крал Хокон и му носеше свещта в кралското имение в Осло. Нима той е същият онзи Симон, стопанинът на „Формо“, който през всичките тези години живееше спокойно и весело на север в долината? В известен смисъл Симон се бе чувствал безгрижен, но непрекъснато усещаше как в него тлее жарава. Стараеше се да отклонява мислите си от нея. В душата му се надигна страшно негодувание. Той не бе извършил грях, нито имаше вина за това, че съдбата раздуха пламъка и той лумна, а Симон се бореше и мъчеше да не му проличи, че го пекат на бавен огън.

Всички станаха на крака, защото кралят се изправи.

— Скъпи сродници — подхвана той с младия си свеж глас, — ето така стоят според мен нещата. Хокон е мой брат, но никога не сме се договаряли да имаме обща свита. Не може едни и същи хора да служат и на двама ни. Едва ли и Ерлен е възнамерявал да продължава в същия дух, макар че известно време запази поста си на кралски управител под моята корона и същевременно се превърна в приближен на Хокон. Онези от моите придворните, които предпочетат да служат на Хокон, ще получат разрешението ми да напуснат кралството ми и да потърсят щастието си при брат ми. Но съм твърдо решен да разбера от устата на Ерлен кои са тези хора.

— Тогава опитайте да се споразумеете с Ерлен Никулаусьон по този въпрос, кралю. Обещахте да му осигурите безопасно пътуване и да поговорите с него…

— Да, Ерлен е мой роднина, както и ваш. По молба на Ивар му обещах безопасен конвой, но Ерлен пренебрегна клетвите за вярност към мен и забрави за кръвната ни връзка — позасмя се крал Магнюс и сложи ръка върху рамото на Ерлинг. — Но май моите роднини споделят виждането от онази поговорка, че роднина за роднината е най-върлият враг. Изцяло съм склонен да пощадя живота на Ерлен от „Хюсабю“ в името на Спасителя, на Пречистата Дева и на годеницата ми, да му оставя имотите и правото да пребивава в страната, ако той пожелае да се сдобри с мен. Ще определя и законов срок, в чиито рамки Ерлен да напусне страната, ако иска да служи на новия си господар Хокон. Ще окажа същото благоволение и на всеки негов сподвижник, но искам да узная имената им и кои от поданиците ми са ми изменили. Какво ще кажете, Симон Андресьон? Зная, че вашият баща винаги подкрепяше дядо ми Хокон, а самият вие му служихте предано и честно. Според вас нямам ли право да разследвам случая?

— Кралю честити — пристъпи напред Симон и отново се поклони, — според мен, докато Ваше Величество управлява тази страна съгласно тукашните закони и обичаи и продължава да показва милост, едва ли някога ще узнаете кой от поданиците ви е възнамерявал да прибегне до престъпление и предателство към вас. Защото в мига, когато хората осъзнаят, че Ваше Величество иска да запази реда и нравите, установени от предшествениците ви, никому няма да хрумне да организира брожения. А онези, на които известно време им беше трудно да повярват в способностите ви, Ваше Величество, ще престанат да ви упрекват и ще ви величаят като младия крал, съумял да управлява две велики кралства със завидна мъдрост и сила.

— Ваше Величество — намеси се Ерлинг Видкюнсьон, — никой в тази страна не би дръзнал да откаже подчинение на законните ви искания.

— Така ли? Погледнете по-обстойно случилото се и преценете дали наистина Ерлен не е извършил предателство към мен и страната ми.

Ерлинг като че ли нямаше какво да отговори на краля, затова се обади Симон:

— Ваше Величество, вие сте нашият владетел. От вас се очаква да наказвате престъплението със закон. Но ако тръгнете по стъпките на Ерлен Никулаусьон, може онези, чиито имена толкова силно искате да узнаете, да се изправят пред вас и да се признаят за предатели, но не е изключено да се намесят и други мъже, които са започнали да разсъждават кое е правилно и кое — погрешно, защото случаят ще добие широка обществен отзвук, ако ваша милост изпълни заканата си да приложи насилнически методи срещу известен и знатен мъж като Ерлен Никулаусьон.

— Какво намеквате, Симон Андресьон? — остро попита кралят, а по лицето му плъзна червенина.

— Според Симон — намеси се Бярне Ерлингсьон — би било доста неблагоприятно за ваша милост, ако сред народа възникне въпросът защо Ерлен не се ползва от законното си право на сигурност като всички поданици на короната, с изключение на крадците и негодниците. Хората ще се сетят, че крал Хокон има и други внуци…

Ерлинг Видкюнсьон се обърна рязко към сина си с разгневен вид, но кралят попита сухо:

— Нима предателите към короната не се смятат за негодници?

— Ако узурпатор на властта успее да осъществи намеренията си, никой не го нарича предател — поясни Бярне.

Настъпи кратко мълчание. Наруши го Ерлинг Видкюнсьон.

— Както и да наричаме Ерлен, не подобава на Ваше Величество да погазвате закона заради него…

— Значи е необходимо законът да се допълни — троснато отвърна кралят. — Щом в него не е залегнало правото ми да си набавя сведения за предаността на приближените ми…

— Но вие нямате право да прилагате промяната в закона, преди да е направена. В противен случай това ще се сметне за произвол над народа. Още от стари времена хората са се съпротивлявали на опитите на владетелите да упражняват произвол над тях — отбеляза мрачно Ерлинг.

— Разполагам с подкрепата на свитата си и на рицарството — напомни с момчешки смях крал Магнюс Айриксьон. — Какво ще кажете, Симон?

— Ваше Величество, подкрепата, на която разчитате, не е никак сигурна. Само се сетете каква участ отредиха рицарите и благородниците на кралете в Дания и Швеция, когато населението се оказа безсилно да подпомогне кралската власт. Но ако сериозно обмисляте тази възможност, бих ви помолил да ме освободите от служба, защото предпочитам да се смеся с простолюдието, вместо да участвам в подобно начинание.

Симон говореше съвсем спокойно и овладяно и в началото кралят като че ли не проумя думите му. После се засмя:

— Да не ме заплашвате, Симон Андресьон? Да не ми хвърляте ръкавицата си?

— Както ви е угодно, Ваше Величество — отвърна Симон и свали ръкавиците си от колана.

Младият Бярне се пресегна да ги вземе.

— Тези сватбени ръкавици не са достатъчно хубави за Ваше Величество! — размаха той дебелите, износени рицарски ръкавици във въздуха и се разсмя, — Господарю, ако се разчуе, че искате такива, веднага ще завалят още предложения!

Ерлинг Видкюнсьон възкликна високо. С рядко движение избута краля на една страна, а тримата мъже — на друга, и ги заблъска към вратата:

— Искам да разговарям с краля насаме.

— Не, не, Бярне, остани да се изясним — спусна се кралят след сина му, но Ерлинг избута сина си през вратата.

Известно време тримата обикаляха из двора на крепостта, без да разменят и дума. Стиг Хоконсьон изглеждаше умислен, но продължи да мълчи, както и в дворцовата зала. Леката, потайна усмивка не слизаше от лицето на Бярне Ерлингсьон. Появи се оръженосецът на Ерлинг и предаде на мъжете, че господарят му ги моли да го изчакат в странноприемницата. Мъжете си взеха конете от кралската конюшня.

В странноприемницата се постараха да не споменават за случилото се. Заговориха за коне, кучета и соколи. Вечерта Стиг и Симон започнаха да си разказват истории за жени. Стиг Хоконсьон разполагаше с богат запас от пикантни случки. За каквато и история да се сетеше Симон, Стиг подхващаше да я разказва с уверението, че става дума или за негово преживяване, или за наскоро случило се на негов познат от околността на „Манвик“, но Симон помнеше същите истории от детството си, когато ги чуваше от ратаите в „Дюфрин“.

Симон се заливаше от смях заедно със Стиг. От време на време го спохождаше усещането, че пейката се клати под тялото му. Изпитваше смътен страх, но не смееше да го назове. Бярне Ерлингсьон се смееше тихо, пиеше вино и гризеше ябълки, оправяше си яката и се включваше с някоя кратка пиперлива история. Стиг обаче не разбираше анекдотите му, защото бяха прекалено хитроумни. Бярне ги бе научил от свещеник в Бьоргвин.

Най-сетне Ерлинг се прибра. Синът му стана, за да му помогне да си съблече връхната дреха. Ерлинг го изгледа ядосан:

— Друг път внимавай какви ги плещиш! — хвърли палтото си в ръцете на Бярне, а по лицето му пробяга едва доловима усмивка, която се стараеше да прикрие. После се обърна към Симон: — Е, доволен ли сте вече, Симон Андресьон? Бъдете спокоен. Съвсем скоро двамата с Ерлен, жена му и челядта им ще се любувате на домашен уют в съседските си имения.

Симон се изправи и благодари на Ерлинг, но лицето му пребледня. Съзнаваше какъв беше страхът, който преди малко не посмя да признае пред себе си. Но вече нямаше път назад…

 

 

Точно след четиринайсет дни пуснаха Ерлен Никулаусьон на свобода. Симон, придружен от двамата си слуги и Юлв Халдуршон, отиде до „Акершнес“ да го вземе.

Дърветата вече бяха почти голи, защото предишната седмица духаше силен вятър. Студът стегна и ударите на конските копита отекваха силно по замръзналата земя. По полята блестеше скреж. Очакваха всеки миг да завали сняг: небето беше постоянно забулено в облаци, а дните тънеха в сумрак и хладна сивота.

Симон забеляза, че Ерлен леко влачи единия си крак, когато излезе от крепостта. Силно пребледнял, клетникът възседна коня с вцепенено тяло и колебливи движения. Ерлен си бе избръснал брадата и подстригал косата. Горната част на лицето му бе придобила жълтеникав оттенък, а върху бледите му хлътнали скули бе набола синкава брада. Все пак той изглеждаше внушително в дългата до земята туника и палто, а когато се сбогува с Улав Шурнинг и възнагради с пари пазачите, които му бяха носили храна, се държа като господар на тръгване от сватбено тържество.

В началото на пътуването Ерлен зъзнеше и видимо потреперваше от студ. После по бузите му изби червенина и лицето му се оживи. Живителните сили сякаш плъзнаха по вените му. Ерлен е жилав като върбова клонка, помисли си Симон.

Пристигнаха в странноприемницата. Кристин посрещна мъжа си на двора. Симон се помъчи да не ги гледа, но нямаше избор.

Двамата съпрузи се здрависаха и размениха няколко думи с ясен и тих глас. Съумяха да запазят приличие и благонравие в присъствието на чуждите хора. Издаде ги единствено огнената червенина по лицата им. Двама се спогледаха за миг и пак сведоха клепки. Ерлен предложи ръка на съпругата си и двамата се отправиха към отредената за тях стая.

Симон погледна към постройката, където досега живяха с Кристин. На най-долното стъпало тя се обърна и го повика със звънлив глас:

— Идваш ли, зетко? Елате първо да хапнете с Юлв!

Докато гледаше през рамо, Кристин изглеждаше подмладена, с кръшна, леко извита в кръста снага. В Осло започна да си връзва забрадката по друг начин. Преди носеше кърпата си опъната около лицето като на монахиня и силно надиплена в краищата, кръстосваше я над раменете, та да скриват врата и кока на тила й, защото в Нидарус това се смяташе за признак на смирение и отец Айлив не пропускаше случай да утвърди с хвалебствия този обичай — доказателство за благопристойно и почтено поведение на омъжените жени. Но тук, на юг, само обикновените жени носеха кърпите си така и за да не се откроява, Кристин възприе техния маниер. Те покриваха темето си с кърпата и я пускаха да виси отзад, та да се вижда част от бретона. Така се откриваха шията и раменете. Плитките навиваха на кок, за да не се виждат под ръба на забрадката, но платът се разливаше по меките форми на черепа. Симон отдавна бе забелязал колко много й отива да си връзва кърпата така, но едва сега си даде сметка, че това я подмладява. Очите й блестяха като звезди.

 

 

През деня дойдоха куп посетители на Ерлен: Шетил от „Скуг“, Маркюс Тургайршон, а по-късно — самият Улав Шурнинг, отец Инголф и Гюторм, свещеник в църквата „Свети Халвар“. Докато свещениците пътували към странноприемницата, започнал да вали сух, ситен сняг. Отклонили се от пътя и попаднали в някакво поле. Дрехите им бяха целите покрити с лепка. Всички се разбързаха да почистят свещениците и техните спътници от неприятния бурен. Ерлен и Кристин започнаха да махат лепката от дрехите на Гюторм, а лицата им пламнаха от смущение. Шегуваха се малко колебливо със свещеника и гласовете им трепереха, докато се смееха.

Симон пи много, но алкохолът не го зашемети. Само усети как тежестта на тялото му нараства. Чуваше с необяснима острота всяка изречена в стаята дума. Присъстващите не бяха сред поддръжниците на краля и езиците им бързо се развързаха.

Симон се чувстваше изморен от всичко това. Мъжете бръщолевеха разпалено всевъзможни глупости на висок глас. Шетил Осмюнсьон се проявяваше като леко простоват, а сродникът му Маркюс също не блестеше с остър ум. Улав Шурнинг разсъждаваше трезво и разумно, но не се отличаваше с особена далновидност, а двамата свещеници не вдъхваха на Симон представата за интелигентни мъже. Всички слушаха думите на Ерлен и кимаха в знак на съгласие, а той все повече заприличваше на себе си. Възвърна си стария навик да говори прибързано и неразумно. Ръката на Кристин лежеше върху коляното му и той галеше пръстите й. Раменете на двамата съпрузи се докосваха. Кристин сияеше от радостна възбуда и не можеше да откъсне очи от мъжа си. Когато Ерлен деликатно обгърнеше талията й с ръка, устните й се разтреперваха и тя едва успяваше да стои със затворена уста.

Вратата се отвори. Влезе Мюнан Бордшон.

— Ето я и най-важната клечка — провикна се весело Ерлен, скочи от мястото си и се втурна да го поздрави.

— Бог и Пресветата Дева да ни помагат: виждаш ми се напълно невъзмутим, Ерлен — ядосано отбеляза Мюнан.

— Какъв смисъл има да тъжим и да се вайкаме, след като всичко свърши?

— Не познавам човек като теб. Как можа да пропилееш цялото си богатство!

— Не бих влязъл в ада с гол задник, само и само да си опазя гащите — пошегува се Ерлен, а Кристин се засмя тихо, но невъздържано.

Симон отпусна глава в ръцете си върху масата. Дано да го помислят за пиян и заспал, та да го оставят на мира.

Очакванията му се потвърдиха. Всичко си остана постарому. И Кристин не се промени. Ето я отново: единствена жена сред всичките тези мъже, все така мила, свенлива, спокойна и уверена. Такава беше и когато му изневери. Нима тогава не изпитваше срам и вина? Изпитваше, разбира се. Не беше нито уверена, нито невъзмутима. Зад спокойното й изражение се криеше тревога. Но Ерлен успя да я освободи от скрупулите й и тя беше готова да върви по жарава заради него. Кристин стъпка Симон, все едно за нея той представляваше студен камък.

О, защо продължава да разсъждава върху такива глупости! Кристин искаше да постигне целта си и не забелязваше нищо друго. Нека двамата с Ерлен се радват на щастието си, а на него му е все едно. Какво го засяга дори и да заченат още седем деца? Тогава четиринайсет души ще си поделят половината от наследството на Лавранс Бьоргюлфсьон. Симон нямаше основания да се тревожи за имотите на своите деца, защото Рамборг не раждаше толкова често като сестра си, а и потомството на Симон някой ден щеше да поеме управлението на богатите му земи. Но тази вечер нищо не го вълнуваше. Искаше да пие на провала, ала божиите дарове не го замайваха и по едно време се наложи все пак да вдигне глава и да се включи в разговора.

— Явно си се готвил да станеш регент на краля — подигравателно отбеляза Мюнан.

— Не, за този пост гласяхме теб — пошегува се Ерлен.

— За бога, човече, внимавай какви ги приказваш…

Всички избухнаха в смях.

Ерлен се приближи до Симон и го хвана за рамото:

— Спиш ли, братко?

Симон надигна глава. Ерлен беше застанал пред него с чаша в ръка.

— Пий с мен, Симон! Най-много на теб дължа живота си и съм щастлив, че е така, приятелю! Ти ме подкрепяше като брат. Ако не бяхме роднини, сигурно щях да си изгубя главата, а ти да се ожениш за вдовицата ми…

Симон подскочи като ужилен. За миг двамата мъже се втренчиха един в друг. Изведнъж Ерлен изтрезня и пребледня, задъха се мъчително и разтвори устни, а Симон събори чашата от ръцете му с юмрук. Медовината се разплиска по ръцете на Ерлен. Симон се обърна и излезе от стаята.

Ерлен избърса машинално ръката си в туниката и огледа присъстващите. Никой не бе забелязал какво се случи. Подритна с крак чашата и я закрепи до пейката, а после тихомълком последва Симон.

Намери го под стълбата. Чакаше Юн Долк да му доведе коня. Ерлен се приближи, но Симон не помръдна.

— Симон! Симон, не съзнавах какво говоря!

— Сега съзнаваш.

Гласът на Симон беше напълно лишен от звучност. Мъжът стоеше неподвижно и гледаше встрани.

Ерлен се огледа безпомощно. Зад облачния воал проблесна бледата месечина. Ерлен се мъчеше да се стопли.

— Къде… къде ще отидеш? — попита зъзнейки той и погледна слугата и конете.

— В друга странноприемница — отсече Симон. — Сигурно разбираш защо не желая да остана повече тук.

— Симон! — възкликна отчаяно Ерлен. — О, кажи ми как да поправя стореното!

— Няма как.

Вратата на втория етаж се отвори и на чардака излезе Кристин със светилник в ръка. Надвеси се и освети двамата мъже.

— Тук ли стоите? — попита нежно тя. — Какво правите навън?

— Реших да нагледам как са конете ми, както казват възпитаните хора в такива случаи — засмя се Симон.

— Ама ти наистина си извел конете! — учуди се Кристин.

— Така става, когато бирата ти замае главата — пошегува се Симон.

— Качвайте се, де! — подкани ги тя с весел и радостен глас.

— Ей сега.

Тя се прибра, а Симон извика на Юн да прибере конете в конюшнята. Обърна се към Ерлен, който изглеждаше целият вцепенен.

— Ще дойда след малко. Нека се престорим заради жените ни, че това не се е случило, Ерлен. Вероятно се досещаш, ти си последният човек на земята, на когото възнамерявах да го призная. Не забравяй, че имам по-услужлива памет от твоята!

Вратата отново се отвори. Гостите се изсипаха дружно навън и тръгнаха по групички. С тях излезе и Кристин, а прислужницата й носеше светилника.

— Да — кискаше се Мюнан, — вече стана късно и тези двамата сигурно копнеят да се мушнат в постелята…

 

 

— Ерлен, Ерлен, Ерлен — Кристин се спусна към него веднага щом останаха сами. Сгуши се в обятията му. — Ерлен, виждаш ми се угрижен — прошепна изплашена тя, а устните й едва докоснаха неговите. — Ерлен? — задържа главата му в шепите си.

Той плъзна ръце около талията й, от гърдите му се изтръгна сподавен жаловит стон, после я притисна към гърдите си.

 

 

Симон реши да се отбие в конюшнята да каже нещо на Юн, но по пътя го забрави. Постоя малко на вратата, загледан в мъждивата лунна светлина и в снега, който започна да се сипе на парцали. Юн и Юлв излязоха от конюшнята и затвориха след себе си. После тримата се отправиха към спалнята си.