Сигрид Унсет
Стопанка (14)

8.

През есента и зимата Кристин остана в „Хюсабю“: не й се пътуваше никъде. Оправда се с неразположението си, но истинската причина беше натрупаната умора. За пръв път в живота си усещаше такава непреодолима слабост. Измори се да се весели и да тъжи, но най-изтощена се чувстваше от непрестанните размишления.

Надяваше се всичко да се оправи, след като детето й се появи на бял свят. Копнееше неописуемо да го подържи в обятията си. Надяваше се то да й донесе спасение. Ако роди син, след като баща й предаде Богу дух, малкият ще носи името на дядо си. Отсега Кристин си представяше как ще обича рожбата си и ще я храни от гръдта си. От цяла вечност не бе кърмила и й идеше да плаче от нетърпение и щастие, задето съвсем скоро ще държи бебе в обятията си.

Често викаше синовете си при себе си и се мъчеше да ги научи на благонравие и добри обноски. Усещането, че възпитавайки децата си, удовлетворява бащиното си желание, изпълваше душата й с успокоение. Отец Айлив започна да преподава латинската азбука и език на Нокве и Бьоргюлф. Кристин често присъстваше на занятията на децата си в дома на свещеника. За жалост двете момчета не се отличаваха с любознателност. Всичките й синове с изключение на Гауте бяха палави и непослушни. Затова той се превърна в глезеника на мама, както го наричаше баща му.

Ерлен се прибра от Дания в деня на Вси светии в приповдигнато настроение. Кнют Порше и сродницата на Ерлен, херцогиня Ингебьорг, го посрещнали с големи почести. Благодарили му горещо за даровете му от кожа и сребро. Ерлен участвал в надпревара по езда и ходил на лов за елени и кошути, а когато се сбогували, Кнют му подарил въгленовочерен испански жребец, а Нейно Височество изпратила на Кристин сърдечни поздрави и две сребристосиви хрътки. На Кристин чуждоземните кучета й се струваха коварни и вероломни и тя се страхуваше да не наранят децата й. А славата на андалусеца се разнасяше из околните села. Ерлен изглеждаше добре, възседнал дългокракия елегантен жребец, но животното не подхождаше на тукашните условия. Един Господ знае как щеше да оцелее конят в планината. Междувременно Ерлен се зае да откупва най-красивите черни кобили от владенията си. Вече разполагаше с прекрасна другарка за андалуския жребец. Ерлен Никулаусьон имаше навика да избира изискани, чуждестранни имена за ездитните си коне: Белколор, Баярд и така нататък. За този обаче казваше, че такъв превъзходен кон няма нужда името да го краси. Затова го нарече просто Черньо.

Ерлен много се гневеше на нежеланието на съпругата си да го придружава по време на обиколките му. Този път бременната нито припадаше, нито повръщаше. Още не й личеше, че носи дете в утробата си. Според него Кристин се изморяваше и линееше, защото непрекъснато стоеше вкъщи и предъвкваше наум неразумните му постъпки. Около Коледа в „Хюсабю“ често избухваха люти свади. Ерлен вече не бързаше да си посипва главата с пепел заради проявената избухливост, както правеше преди. Досега винаги поемаше вината за караниците помежду им, защото смяташе Кристин за добра жена, която винаги има право. Когато се чувстваше зле у дома или скучаеше, той обвиняваше природата си: бързо се пресищаше и отегчаваше от доброто и праведното. Но това лято забеляза, че при споровете помежду им Лавранс застава на негова страна и не одобрява поведението на Кристин, лишено от онази мекота и отстъпчивост, която подобава на грижовна и предана съпруга. Оттогава Ерлен започна да обръща внимание колко дребнава и злопаметна става понякога Кристин и как трудно му прощава съвсем невинни прегрешения, дори и да не е целил да я обиди с тях. Винаги я молеше за прошка, след като обмислеше трезво положението, и тя му прощаваше, но после Ерлен разбираше, че тя заравя горчивината в душата си, ала не я забравя.

Той често отсъстваше от къщи и се случваше да взема със себе си дъщеря си Маргрет. Възпитанието на девойката открай време се бе превърнало в ябълка на раздора между двамата съпрузи. Кристин не си позволяваше да изрече на глас опасенията си за Маргрет, но Ерлен отлично се досещаше какво е мнението на жена му, а и на всички останали. Непрекъснато се стараеше да отглежда и възпитава дъщеря си като законородено свое дете. Хората я приемаха радушно, когато баща й и мащехата й я водеха със себе си. На сватбата на Рамборг Маргрет беше една от шаферките и носеше златен венец над разпуснатите си коси. Много жени възроптаха, но Лавранс ги убеди да си замълчат, а и Симон им забрани да изразяват несъгласието си пред Ерлен или да обиждат девойката. Каква вина носи едно красиво дете за нерадостната си участ? Кристин обаче прозря намеренията на Ерлен. Той искаше да омъжи Маргрет за знатен мъж и се надяваше да осъществи плановете си благодарение на положението, което си бе извоювал, въпреки че момичето беше заченато в прелюбодеяние и съществуваше нищожна вероятност да й осигури неоспорими права. Замисълът на Ерлен вероятно би бил осъществим, ако хората вярваха в способностите му да съхрани и умножи властта и богатствата си, но макар той да се радваше на всеобща симпатия и уважение, никой не очакваше благополучието в „Хюсабю“ да трае още дълго. Кристин се опасяваше, че плановете на съпруга й да намери знатен жених за дъщеря си ще се провалят. Тя не изпитваше силна любов към Маргрет, но й съчувстваше и със страх в сърцето очакваше деня, когато надеждите на високомерното момиче, старателно подхранвани от баща й, ще претърпят крах, ако се види принудена да се задоволи с по-беден съпруг и доста по-различни условия на живот от онези, с които бе свикнала в бащиния си дом.

Точно на Сретение Господне в „Хюсабю“ пристигнаха трима мъже от „Формо“. Пресекли планината на ски. Носеха на Ерлен скръбна вест от Симон Андресьон. Симон пишеше, че тъстът им бил тежко болен и най-вероятно нямало да го бъде. Лавранс молел Ерлен да дойде в Сил, ако има възможност, защото искал да обясни на зетьовете си за какво ще трябва да се погрижат след смъртта му.

Ерлен погледна крадешком съпругата си. Снагата й вече се беше наляла, но лицето й беше много бледо и изпосталяло. Кристин му се струваше много потисната. Очите й сякаш постоянно плуваха в напиращи да рукнат сълзи. Разкая се за поведението си през зимата. Не биваше да й се сърди, задето се гневи за необясними неща. Кристин отдавна знаеше за болестта на баща си и спотаената мъка я глождеше непрекъснато.

Сам Ерлен щеше да измине пътя до „Йорун“ много бързо на ски през планината. Но ако вземеше съпругата си, пътуването се очертаваше дълго и досадно. Налагаше се да изчака тинговете по оръжейните въпроси през постите и да свика арендаторите си на съвещание. Имаше и други дела за уреждане. Докато дойдеше време да потеглят, щеше да наближи денят за раждането. А и на Кристин морето никак не й понасяше дори и когато беше здрава. Но Ерлен нито за миг не допусна мисълта, че Кристин няма да види баща си преди смъртта му. Вечерта си легнаха и той попита жена си дали ще понесе пътуването.

Кристин се разрида в обятията му, благодарна за разбирането му и изпълнена с разкаяние заради проявената към него враждебност през зимата. Той изпита чувството, че търпението му е възнаградено. Ерлен се размекна и разнежи, както винаги, когато бе ставал причина за скръбта на някоя жена и му се налагаше да я гледа, докато излива мъката си пред него. Затова понасяше безропотно капризите на Кристин. Току-що каза, че няма да вземат децата, но майката възрази. Нокве бил вече голям и би извлякъл поука, ако присъства на кончината на дядо си. Ерлен се възпротиви. После Кристин се разтревожи за Ивар и Скюле: били твърде малки да ги остави на слугините. Ерлен не отстъпи. Кристин продължи. Гауте бил любимецът на Лавранс. Ерлен не се пречупи. И без това щели да създадат достатъчно грижи на родителите й. Рагнфрид гледала мъжа си на смъртен одър, а сега щяла да се тревожи и за родилка. Освен това на двама им с Кристин предстояло тежко прибиране с новороденото. Имала две възможности: или да остави детето за отглеждане в някое стопанство на Лавранс, или самата тя да остане в „Йорун“ до лятото, но в такъв случай Ерлен щял да се прибере у дома по-рано. Той й изтъкваше разумните си доводи и повтаряше казаното, като се стараеше да говори овладяно и убедително.

Сети се, че трябва да набави от Нидарус някои неща, нужни на Рагнфрид за погребалния ритуал: вино, восък, жито, просо. В крайна сметка на път тръгнаха само двамата и пристигнаха в дома на Лавранс в деня преди празника на света Гертруда в средата на март.

 

 

Престоят на Кристин в „Йорун“ не протече според очакванията й.

Нали уж трябваше да се радва, задето има възможността да види баща си за последен път. Кристин си спомни как Лавранс грейна от щастие, когато пристигнаха, и как благодари на Ерлен от все сърце. Това наистина я зарадва, но после се почувства някак непотребна и я заболя.

До раждането оставаше едва месец и баща й забрани най-строго да се включва в грижите за него. Нощем не й позволяваха да бди над леглото му заедно с останалите, а майка й не й позволяваше да върши и най-леката домакинска работа, та да облекчи нея и слугите. Кристин прекарваше целия ден при баща си, но почти не оставаха насаме. В имението непрекъснато идваха гости — приятели, желаещи да видят Лавранс Бьоргюлфсьон за последен път. Той се радваше на посещенията, независимо че те го изтощаваха. Разговаряше весело и сърдечно с всички — жени и мъже, бедни и богати, млади и стари. Благодареше им за приятелството и ги молеше да го споменават в молитвите си. Дано даде Бог да се намерим в деня на щастието! През нощта, когато над Лавранс бдяха само най-близките, Кристин лежеше на горния етаж, вторачена в мрака, и не можеше да заспи, защото се измъчваше от мислите за кончината на баща си и за несправедливостта и злобата на собственото си сърце.

Краят на Лавранс наближаваше неудържимо. Той още се движеше, докато Рамборг роди. Рагнфрид се прибра от „Формо“. Заведоха го да види дъщеря си и новородената си внучка. Кръстиха я Юлвхил. Веднага след това Лавранс легна и вече не стана от постелята.

Сложиха болния върху пейката в голямата стая на първия етаж, защото от издигнатата част на леглото под главата Лавранс получаваше световъртеж; пристъпи на немощ и сърдечни спазми. Вече не смееха да му пускат кръв. През есента и зимата се налагаше да го правят прекалено често и Лавранс заболя от малокръвие. Ядеше и пиеше съвсем малко.

Фините, красиви черти на баща й се бяха изострили, а загарът върху обгорялото му от слънцето лице изчезна. Кожата пожълтя като кост, а кръвта се отдръпна от устните и клепачите му. Гъстата му руса, прошарена коса — неподстригвана, повехнала и безсилна — покриваше сините шарки на възглавницата. Най-голяма промяна у Лавранс претърпя грубата, сивкава, къса брада, покриваща долната част на лицето му и дългия му широк врат, където сухожилията изпъкваха подобно опънати струни. Като здрав Лавранс винаги се бръснеше най-старателно преди всяка литургия. Сега тялото му бе съвсем изпосталяло и напомняше скелет, но той твърдеше, че му е добре, ако лежи и не се движи. Винаги изглеждаше бодър и весел.

Слугите в „Йорун“ колеха животни, варяха бира и печаха хляб за помена. Простираха чаршафи и ги наглеждаха. Стараеха се да приключат с всички задължения, за да осигурят на Лавранс тишина и спокойствие, преди да започне сетната битка със смъртта. Болният слушаше с оживление как вървят приготовленията на последната му гощавка. Тя не биваше да отстъпва на всичките други пиршества, организирани в дома му. Лавранс държеше да напусне „Йорун“ като почтен и достоен господар. Един ден пожела да доведат в стаята му двете крави, които щяха да вземат с траурното шествие след смъртта му като дарове за отец Айрик и отец Сулмюн. Слугите изпълниха волята му. Цяла зима даваха на добичетата двойна дажба и те станаха хубави и се угоиха като крави след обилна паша през лятото, въпреки че още беше пролет и фуражът не достигаше. Лавранс се смя с цяло гърло, когато едната се изпусна на пода, но се притесни да не би съпругата му да се измори прекалено. Преди да дойдат в „Йорун“, Кристин се смяташе за чевръста къщовница. Така я определяха жените из околността. Но в сравнение с майка си се почувства пълна некадърница. Никой не проумяваше как Рагнфрид съумява да свърши толкова много работа и същевременно да стои почти неотлъчно до мъжа си. Стопанката бдеше над постелята му всяка нощ.

— Не се тревожи за мен, мъжо — успокояваше го тя и го хващаше за ръка. — Като се споминеш, ще си почина от тежкия труд.

Преди няколко години Лавранс Бьоргюлфсьон си купи гробно място при братята проповедници в Хамар, а Рагнфрид Иваршдатер щеше да съпроводи дотам тленните му останки и да остане в обителта. Бе решила да си купи издръжка от манастира и да се настани в едно от именията му в града. Първо обаче траурната процесия щеше да отнесе в църквата в Сил ковчега заедно със скъпи дарове за божия дом и за свещениците ведно с жребеца на Лавранс, натоварен с рицарски доспехи и оръжия. Ерлен щеше да плати за тях богат откуп. Според обичая щяха да подарят снаряжението на един от синовете им, най-вероятно на нероденото им дете, ако е момче.

— Кой знае, току–виж някой ден в „Йорун“ се появил друг Лавранс — усмихваше се болният.

Процесията щеше да мине през Гюдбранската долина, да се отбие в няколко църкви и да пренощува там. За тях в завещанието си Лавранс бе предвидил парични дарения и свещи.

Един ден Симон спомена, че тъстът му е получил рани от залежаването и помогна на Рагнфрид да повдигнат болния и да почистят язвите.

Кристин се обезсърчи от завистливата си природа. Не понасяше да вижда как родителите й гласуват на Симон Андресьон такова доверие. В дома на Лавранс и Рагнфрид Симон се радваше на положение, с каквото Ерлен никога не успя да се сдобие. Почти всеки ден Кристин виждаше охранения, жълтеникаво кафяв кон на Симон завързан за оградата на двора. Симон се отбиваше при Лавранс, без да сваля шапката си и връхната си дреха. Нямало да остане дълго. Не след дълго обаче Симон се показваше на вратата и извикваше на слугите все пак да отведат коня му в конюшнята. Посветен в делата на тъста си, Симон му носеше сандъка с писма и вадеше посочените от Лавранс документи, удостоверяващи правото на собственост, и преписи, отменяше Рагнфрид в някои задължения и обсъждаше с иконома хода на селскостопанската работа в имението. Най-много от всичко Кристин искаше баща й да обикне Ерлен, но първия път, когато Лавранс застана на страната на мъжа й, тя постъпи възможно най-несправедливо.

Симон Андресьон тъжеше горчиво, задето съвсем скоро му предстои да се раздели с бащата на съпругата си, но раждането на дъщеря му го изпълваше с щастие. Лавранс и Рагнфрид се интересуваха как е малката Юлвхил и Симон отговаряше на всичките им въпроси, свързани със здравето и растежа на бебето. Завистта отново заглозга сърцето на Кристин. Ерлен никога не бе проявявал такава загриженост към децата им. Същевременно обаче й се струваше малко смешно да слуша как мъж на възрастта на Симон, отдавна преминал първа младост, с пълно, червендалесто лице, говори с удивителна вещина за стомашните колики и апетита на новороденото.

Веднъж Симон я заведе във „Формо“ с шейна, за да види сестра си и племенницата си.

Стопанинът се бе погрижил да преустрои напълно старата черна стая с огнище, където векове наред жените в имението бяха раждали. Изхвърлиха огнището и иззидаха камина, а до нея, на завет, поставиха красиво легло, украсено с дърворезба. На отсрещната стена окачиха изящно изработена икона на Божията Майка, та от леглото да гледат право към нея. Обновиха стаята с дъсчен под и стъклени прозорци, красива дребна покъщнина и нови пейки. Идеята на Симон беше Рамборг да приема гостенките си в тази стая и да си изгради уют според собствените си разбирания. Когато в имението дават гощавка и мъжете се напият, по някое време жените биха могли да потърсят убежище тук, ако компанията не им се нрави.

В чест на гостенката си Рамборг легна в леглото. Беше се издокарала с копринена забрадка и червена риза с бели кожени кантове на гърдите. Облягаше се на обшити с коприна възглавници, а над завивките бе постлано кадифе на цветчета. Пред леглото стоеше люлката на Юлвхил Симонсдатер. Кристин позна старата шведска люлка, която Рамборг Сюнесдатер бе донесла в Норвегия. В нея бяха лежали баща й и дядо й, самата тя и всички деца в семейството на Лавранс и Рагнфрид. Традициите повеляваха Кристин като най-голямата дъщеря да получи люлката в зестра, но никой от родителите й не спомена за семейната реликва, когато тя се омъжи. Кристин се досети, че съвсем умишлено са забравили да й я дадат. Нима не смятаха децата на Ерлен и Кристин достойни да спят в люлката?

След това посещение Кристин не стъпи повече във „Формо“. Оправдаваше се с немощ.

 

 

И тя действително се чувстваше болна, но от печал и душевни терзания. Нямаше как да скрие и от себе си, че колкото по-дълго стои в „Йорун“, толкова повече я боли да гледа как баща й непрекъснато търси близостта на съпругата си, преди да удари сетният му час.

Хората винаги изтъкваха съвместния живот на родителите й като образец за почтено и добродетелно семейство, живеещо в разбирателство и съгласие. Но Кристин усещаше, че въпреки хвалбите нещо разделя майка й и баща й. Не можеше да определи обаче каква е тази надвиснала над отношенията им заплаха. Сега нищо не засенчваше сговора помежду им. Те обсъждаха тихо и спокойно предимно ежедневни въпроси, но Кристин долавяше нещо ново в очите и звученето на гласовете им. Дъщерята усещаше с каква тъга баща й преживява отсъствието на майка й от стаята. Понякога самият той я придумваше да си почине малко, но изпадаше в тревожно състояние, докато я очакваше да се върне. А прекрачеше ли Рагнфрид прага на стаята му, по лицето на болния се разливаше щастливо успокоение. Един ден Кристин дочу, че двамата съпрузи говорят за починалите си деца. И двамата изглеждаха щастливи, като ги споменаха. Когато отец Айрик идваше да чете на Лавранс, Рагнфрид седеше неотлъчно до главата на мъжа си, а той хващаше ръката й, преплиташе пръсти с нейните и започваше да си играе с пръстените й.

Кристин беше убедена, че чувствата на баща й към нея не са се променили ни най-малко, но едва сега проумя силата на любовта му към Рагнфрид. Вече разбра каква е разликата между обичта на мъжа към съпругата, с която заедно бяха преживели и добри, и лоши дни, и обичта към детето, споделяло радостите му и отключило най-съкровената нежност в сърцето му. През сълзи Кристин молеше Бог и свети Улав да й помогнат, защото помнеше с колко натежало от скръб сърце се сбогува с баща си през есента в планината и как не искаше това да бъде последният им задушевен разговор.

На четиринайсети април Кристин роди шестия си син и само пет дни след раждането стана от леглото и отиде при баща си. На Лавранс никак не му се понрави, че дъщеря му не пази по-дълго постелята. В дома му не беше прието родилка да се разхожда под открито небе, преди да си е взела очистителната молитва. Помоли я поне да не се показва на двора, когато няма слънце. Рагнфрид изслуша съветите му към дъщеря им.

— Замислих се за нещо, мъжо. Ние, жените в нашето семейство, никога не сме били особено покорни. Най-често сме постъпвали по свое усмотрение.

— А нима ти не си се сещала за това досега? — засмя се Лавранс. — Значи Трун е бил прав. Нали помниш, че ме наричаше мъж под чехъл, задето съм ви позволил да ми се качите на главата?

На следващия църковен празник Рамборг си взе очистителната молитва и дойде в „Йорун“ за пръв път след раждането на дъщеря си. С нея пристигна и Хелга Ролфсдатер. И тя вече беше омъжена. По това време при Лавранс стоеше Ховар Трунсьон от „Сюнбю“. Тримата млади бяха връстници и три години живяха като брат и сестри в „Йорун“. Тогава Ховар, потомък на знатен род и единствен мъж в компанията на двете момичета, се ползваше с привилегията да избира на какво да играят. Сега двете млади, забрадени с бели кърпи невести му дадоха ясно да разбере, че вече са опитни жени с мъже и деца и се разпореждат със свое домакинство, а Ховар е едно незряло и неразумно хлапе. Лавранс дълго се смя на високомерието им.

— Само почакай да си намериш съпруга, синко. Едва тогава ще проумееш от колко малко неща разбираш — пошегува се той, а другите мъже в стаята закимаха одобрително.

Отец Айрик се отбиваше при умиращия всеки ден. Старецът вече не виждаше добре, но четеше на норвежки легендата за сътворението, а евангелията и псалтира на латински без никакво затруднение и без да се запъва, защото знаеше съдържанието на книгите почти наизуст. Преди няколко години Лавранс си купи от град Соста внушителна по размери книга и сега искаше да му почетат от нея. Отец Айрик обаче не виждаше буквите с отслабналото си зрение. Лавранс помоли Кристин да опита. След като посвикна с книгата, тя започна да чете гладко и изразително. Доставяше й огромна радост да изпълни желание на баща си.

В книгата се разправяше за пътя от Страха към Смелостта, от Вярата към Съмнението, от Плътта към Душата. Поместени бяха и няколко легенди за светци, и притчи за хора, отведени още приживе на оня свят, които видели мъченията в преизподнята, изпитанията в чистилището и блаженството на Царството Небесно. Лавранс говореше често за очистителния огън. Очакваше съвсем скоро да се потопи в него, но не се боеше. Надяваше се молитвите, отправени за него от приятели и свещеници, да притъпят горещината на пламъците и се уповаваше на свети Улав и свети Томас, които щели да му дадат сили в това последно изпитание, както усещал подкрепата им и приживе. Лавранс знаел, че онзи, чиято вяра в спасението остава непоколебима, преминава през пламъците, без нито за миг да изгуби от поглед щастието, към което се стреми душата му. Бащата на Кристин сякаш възприемаше очистителния огън като дългоочаквано и желано изпитание за мъжеството си. Тя помнеше ясно как в детските й години кралят свика на помощ верните си сподвижници срещу херцог Айрик и сега й се струваше, че баща й тръпне в очакване на смъртта си, както тогава се вълнуваше заради предстоящите му приключения и битки.

Веднъж Кристин изрази надежда баща й да бъде пощаден от страдания в отвъдния живот, защото е понесъл много несрети в този. Лавранс не се съгласи. Не се смятал за нещастен човек. Родил се в заможен род, наследил богатства, завързал приятелства и постигнал успехи.

— Най-тежко ми беше, задето не успях дори да зърна лика на майка ми и изгубих много деца, но съвсем скоро тези грижи няма да ми тежат. Вече не скърбя и за останалите несгоди, които някога ми тежаха.

Рагнфрид често стоеше в стаята, докато Кристин четеше от книгата, а се случваше да присъстват и чужди хора. Ерлен също присядаше и слушаше. Всички се радваха на това преживяване, но Кристин се чувстваше съкрушена от отчаяние. Макар сърцето да й подсказваше кое е правдиво и кое — добро, тя неизменно проявяваше склонност към несправедливост. Освен това се страхуваше за детето си. Нощем не мигваше, защото се боеше, че малкият й син ще умре езичник. В стаята й бдяха две слугини, но тя пак се опасяваше, че ще заспи. Кръстиха другите й деца още преди да станат на три дни, но сега изчакваха новороденото да поукрепне. Искаха да го нарекат Лавранс, но в долината хората държаха много на обичая да не се кръщава на жив човек.

Един ден, докато Кристин стоеше при баща си, той я помоли да разхлаби пелената. Досега едва бе зърнал лицето на внука си. Тя положи бебето в обятията му. Лавранс го погали по гърдите и обгърна малките му набити ръце със своята.

— Направо не е за вярване, синко, че някой ден ще облечеш моите доспехи. Ако сега те сложим в тях, ще заемеш толкова място, колкото червей в куха орехова черупка. Много хляб ще трябва да изядеш, докато ръката ти заякне достатъчно, за да хване меча ми. Като гледа човек това мъниче, сякаш разбира, че Бог не ни е създал да носим оръжия. Но ти, малки храбрецо, съвсем скоро ще посегнеш към меча. Малцина мъже питаят безпределна любов към Бога, която ги подтиква да се отрекат от рицарското си призвание. Аз не обичах Господ толкова отдадено — погледна той внука си. — Носиш децата си под любвеобилно сърце, Кристин. Малкият е пълен и едър, а ти си се стопила и си заприличала на вейка. Майка ти ми обади, че винаги след раждане залиняваш. Юлвхил е слабичка и дребна, но Рамборг цъфти като роза — засмя се той.

— Не разбирам защо тя не иска да кърми детето си — отбеляза Кристин.

— И Симон не иска. Тя го е дарила с рожба и в знак на признателност той не желае да вижда жена си изнемощяла. Не забравяй, Рамборг още няма навършени шестнайсет години. Преди да износи детските си обувки, роди първото си дете. Досега никога не е боледувала и не е за чудене защо търпението й се е изчерпило бързо. А ти беше вече зряла жена, когато се омъжи, Кристин!

Внезапно тя избухна в неудържим плач. Сама не знаеше кое я разстрои. Думите на баща й бяха истина: Кристин обикваш децата си още от мига, когато разбереше, че ги носи под сърцето си. Обичта й към тях не стихваше, въпреки че те често я тревожеха, дотягаха й с капризите си и я злепоставяха. И въпреки това тя обикваше личицата им от пръв поглед и гледаше с любов как растат и се променят; как възмъжават. Но нямаше кой да споделя с нея любовта към децата й и да им се радва. Ерлен имаше по-различен характер. Той също обичаше децата по свой начин, но раждането на Нокве му дойде като гръм от ясно небе, а останалите синове винаги все му се струваха с един повече, отколкото двамата с Кристин могат да гледат. В мислите й се прокрадна спомен за тревогите й през първата й зима в „Хюсабю“, когато се боеше от плода на греха. Вече опита горчивия му вкус, но преживяването не се оказа толкова страшно. Нещо в отношенията й с Ерлен обаче се пречупи и сигурно никога нямаше да се възстанови.

Още от малка Кристин не чувстваше майка си близка. Сестрите й бяха малки деца, когато тя се превръщаше в девойка, а и не бе имала дружки в игрите си. Израсна сред мъже. Не беше свикнала да се отбранява сама, защото около нея винаги се намираха защитници, които да вдигнат закрилнически ръка и да я предпазят от всичко лошо на света.

Сега й се струваше напълно закономерно да ражда само мъжки рожби; да ги храни от кръвта и гръдта си, да ги обича, закриля и обгрижва, докато пораснат и се смесят с мъжагите. Чувала беше за кралица с прозвището Мъжка майка. Около детската стая в дома й имало жива ограда от бдителни храбреци.

— Какво има, Кристин? — попита баща й.

Тя нямаше как да му сподели терзанията си.

— Как да не скърбя, татко, като те гледам как се мъчиш — отвърна тя, задавена от сълзи.

Лавранс обаче продължи да я разпитва и накрая тя призна, че се тревожи, защото синът й още не е кръстен. Болният й заръча да занесат детето в църквата на следващото богослужение.

— Часът ми още не е ударил. Наистина доста се залежах — засмя се той. — Телесната болка съпътства появата ни на този свят и сетния ни час, Кристин. В болка се раждаме и в болка умираме. Малцина са облагодетелствани да си отидат внезапно и без мъка. Като млад мечтаех някой ден да загина на бойното поле. Но грешникът трябва да полежи на смъртния си одър, макар да не вярвам душата ми да укрепне, ако продължа да лежа.

Кръстиха момченцето следващата неделя. Дадоха му името на дядо му. Хората от околността засипаха Кристин и Ерлен с упреци. Лавранс Бьоргюлфсьон обяви пред всички свои посетители, че той настоял младите да нарушат традициите: не желаел в дома му да има езичник, когато смъртта почука на вратата.

Лавранс започна да се опасява, да не би да издъхне по време на усилената полска работа и да забави със смъртта си работниците, които искат да го почетат и съпроводят до последния му дом. Четиринайсет дни след кръщенето на новородения им син Ерлен влезе при Кристин в старата къща с тъкачния стан. Майката лежеше там след раждането. Утрото вече преваляше, но Кристин остана в леглото, защото детето не спа спокойно. С покъртен вид Ерлен я помоли тихо и кротко да дойде в стаята на баща си. На зазоряване Лавранс получил няколко силни сърдечни пристъпа и оттогава лежал напълно омаломощен. Сега при него стоял отец Айрик. Току-що изслушал изповедта на болния.

Това се случи на петия ден след празника на свети Халвар. Валеше тих, спокоен дъжд. Когато излезе на двора, я лъхна мек южен вятър и тя усети в ноздрите си мириса на хумус от разораните, наторени ниви. Пролетният дъжд потапяше околността в кафяви нюанси, въздухът синееше между високите скали, а мъглата се стелеше до половината на планинските склонове. От горичките по течението на пълноводната сива река се разнасяше подрънкване на хлопатари: пастирите пуснаха козите и сега животните се разхождаха и подръпваха напъпилите клонки. Бащиното й сърце винаги се радваше на пролетта: най-сетне настъпваше краят на зимата и на студа, сковаващ хора и добитък; идваше спасение за животните, защото ги пускаха от мрачните тесни кошари и ги изкарваха на паша.

По лицето на баща си Кристин мигом разбра, че наближава сетният му час. Ноздрите на Лавранс бяха побелели като сняг, устните и кожата около големите очи — посинели, а мокри от пот кичури коса бяха полепнали по широкото му чело. Болният обаче се намираше в съзнание и говореше ясно, макар бавно и немощно.

Слугите се изредиха един подир друг да се сбогуват с господаря си. Лавранс ги хващаше за ръка, благодареше им за службата, пожелаваше им крепко здраве и молеше за прошка, ако някога е сгрешил спрямо тях. Призоваваше ги кротко да го споменат в молитвите си. После дойде ред на роднините. Лавранс направи знак на дъщерите си да се наведат, за да ги целуне. Пожела им да ги стопля благословията на Бог и на всички светци. Двете жени плачеха горчиво, а Рамборг се хвърли в обятията на сестра си. Вкопчени една в друга, те се върнаха на местата си до краката на баща си. По-младата продължи да хълца, заровила лице в гърдите на Кристин.

Лицето на Ерлен трепереше неистово, а сълзите се стичаха по бузите му, когато вдигна ръката на тъста си и я целуна, молейки го да му прости всички прегрешения. Лавранс му прости на драго сърце и му пожела Бог да бъде с него цял живот. С тихи стъпки Ерлен застана до съпругата си и я хвана за ръка, а по красивото му лице се разля странна, бледа светлина.

Симон Андресьон не плачеше, но коленичи, когато се наведе да целуне ръката на Лавранс. Симон постоя така, без да я пуска.

— Много топла и добра ръка имаш, зетко — усмихна се немощно Лавранс.

После Симон отиде при Рамборг и тя обърна лице към него. Той обгърна слабичките й рамене с ръка.

Последна с Лавранс се сбогува съпругата му. Двамата си прошепнаха няколко думи, недоловими за останалите. Целунаха се пред очите на присъстващите. Смъртта витаеше из стаята и така повеляваше обичаят. После Рагнфрид коленичи пред леглото на мъжа си с обърнато към него лице, пребледняла, но мълчалива и спокойна.

Отец Айрик остана в дома на Лавранс, след като помаза умиращия с елей и му даде последното причастие. Свещеникът зачете молитви до главата му, а Рагнфрид приседна до краката на съпруга си. Изминаха няколко часа. Лавранс лежеше с полузатворени очи. От време на време размърдваше неспокойно глава върху възглавницата, шаваше с ръце над завивката, въздишаше тежко и от гърдите му се изтръгваше стенание. Присъстващите предполагаха, че е изгубил способността да говори, но не се забелязваха признаци на агония.

Стъмни се рано и свещеникът запали свещ. Хората седяха притихнали, вперили поглед в умиращия и заслушани в ромоленето на дъжда отвън. Изведнъж болният се раздвижи неспокойно, тялото му се разтрепери, лицето посиня. Явно не можеше да диша. Отец Айрик го хвана под раменете, изправи го да седне, подпря главата му до гърдите си и вдигна кръста пред лицето му.

Лавранс отвори очи, вторачи се в разпятието в ръката на свещеника и промълви съвсем тихо, но повечето от присъстващите чуха думите му ясно:

— Exsurrexi, et adhuc sum tecum.^[1]

През тялото на агонизиращия преминаха още няколко тръпки и ръцете му конвулсивно стиснаха завивката. Отец Айрик го подържа известно време. После внимателно положи мъртвеца върху възглавниците, целуна го по челото и приглади косите му. Притисна с пръсти клепачите и ноздрите му, изправи се и зачете молитва.

 

 

Разрешиха на Кристин да бди над тленните останки на баща си през нощта. Положиха покойника в стаята на горния етаж, защото беше по-просторна, а очакваха на бдението да дойдат много хора.

Кристин се възхищаваше на красиво бледо лице на баща си, обляно от златистата светлина на восъчните свещи. Отметнаха савана, та хората, които идват да видят мъртвеца, да не го изцапат с ръцете си. Отец Айрик и енорийският свещеник на Квам го опяха. Последният дойде привечер, за да се сбогува с Лавранс, но не го завари жив.

Още на следващия ден в имението заприиждаха гости. Приличието изискваше родилката да се усамоти в отделна стая, защото още не бе ходила на църква. Застлаха леглото й с копринени завивки и възглавници от най-фини платове. Донесоха люлката от „Формо“ и сложиха в нея малкия Лавранс. Някои от гостите се отбиха да видят Кристин и бебето.

Увериха я, че тялото на баща й е запазило красотата си. Само леко е пожълтяло. Досега хората не били присъствали на траурен ритуал, където да има толкова много свещи, донесени от опечалените.

На петия ден започна прощалната гощавка — нечувано пищна и богата. В конюшните на „Йорун“ и „Лаугарбрю“ подслониха повече от сто коня, а част от гостите пренощуваха във „Формо“. На седмия ден след смъртта на Лавранс наследниците поделиха имотите му в пълно единодушие и разбирателство. Лавранс лично се бе погрижил да разясни завещанието си и всички се съобразиха с последната му воля.

На следващия ден траурното шествие потегляше за Хамар.

Вечерта преди отпътуването Рагнфрид влезе в стаята с огнището, където стояха Кристин и малкият Лавранс. Стопанката изглеждаше капнала от умора, но лицето й излъчваше сигурност и спокойствие. Помоли слугините да ги оставят насаме.

— Зная, че къщите в цялото имение са претъпкани с народ, но се надявам да си намерите някое кътче. Тази нощ спя за последно в дома си и искам аз да бдя над дъщеря си.

Рагнфрид пое детето от ръцете на Кристин, отнесе го до огнището и го приготви за сън.

— Сигурно ти е много трудно да се примириш, че напускаш имението, където си живяла с баща ми през всичките тези години, майко — предположи Кристин. — Направо се чудя как понасяш тази мисъл.

— По-скоро не бих понесла мисълта да остана в „Йорун“, без да виждам вече как баща ти се труди на двора — отвърна Рагнфрид, докато люлееше бебето в скута си. — Май не съм ти разказвала как взехме решението да се преместим да живеем тук — подхвана Рагнфрид след кратко мълчание. — Годината, когато ни известиха, че моят баща Ивар лежи на смъртен одър, не можех да яздя. Наложи се Лавранс да тръгне сам на север. Помня колко хубаво беше времето във вечерта, когато потегли. Още оттогава баща ти обичаше да язди по свечеряване, по хладина. Тръгна за Осло вечерта; беше юли. Изпратих го до кръстовището на пътя от имението с пътя към църквата. Нали се сещаш? Там има няколко големи голи скални къса, а наоколо земята е неплодородна. В „Скуг“ почвите не са хубави и винаги цари суша, но през онази година класовете на нивите се поклащаха, натежали от зърно. С Лавранс разговаряхме за богатата реколта. Той водеше коня си за юздата, а аз — теб за ръката. Тогава ти беше на четири години. Стигнахме до разклона. Аз ти казах да тичаш обратно към къщи. На теб никак не ти се щеше, но баща ти поръча да намериш пет бели камъка и да ги наредиш като кръст в потока още при извора. Кръстът щял да го опази от троловете в гората, когато мине оттам. И ти хукна…

— Това легенда ли е? — попита Кристин.

— Никога не съм чувала подобна легенда. Според мен баща ти си го съчини. Нали се сещаш, че той непрекъснато измисляше разни приказки, докато си играехте заедно?

— Да, спомням си.

— Придружих го до камъка на джуджето в гората. Той настоя да се прибирам и вървя с мен до разклона. През смях се закани да не ме пуска да бродя сама из гората, и то след залез-слънце. Спряхме на кръстопътя. Обвих врата му с ръце. Стана ми мъчно, задето не мога да се прибера в родния ми дом. Така и не успях да свикна със „Скуг“ и постоянно копнеех за Гюдбранската долина. Лавранс ме утеши. Накрая обеща: „Ако се върна и те намеря с новородения ми син на ръце, ще изпълня едно твое желание, стига да е по силите ми.“ И аз го помолих да се преместим да живеем в наследственото ми имение. Той не се зарадва на молбата ми и рече: „Как не се сети да поискаш нещо по-голямо!“. Позасмя се, а аз си помислих, че никога няма да ми угоди. Струваше ми се съвсем разбираемо да ми откаже. Знаеш какво се случи с най-малкия ти брат, Сигюр. Живя по-малко от час. Халвар едва успя да го кръсти, и той издъхна. Баща ти се прибра в една ранна утрин. В Осло му обадили какво нещастие сполетяло дома ни и той веднага препуснал към „Скуг“. Аз още не можех да се надигна от постелята: бях смазана от скръб. Струваше ми се, че никога повече няма да намеря сили да стана на крака. Бог да ми прости, че когато те доведоха при мен, се обърнах към стената и отказах да те видя, клето мое дете. Лавранс приседна в края на леглото, преди да си свали връхната дреха и меча, и каза, че ще опитаме да живеем в „Йорун“, дано се почувстваме по-добре. Ето така напуснахме „Скуг“. Вероятно сега разбираш защо не искам да живея тук, след като Лавранс си отиде.

Рагнфрид се приближи до дъщеря си с детето на ръце и го сложи върху гърдите на майката. Отметна копринената завивка, която през деня разстилаха върху леглото, сгъна я и я остави настрана. После погледна дъщеря си и докосна дебелата й тъмноруса плитка, провесила се между белите й гърди.

— Баща ти често ме питаше дали си запазила дългата си красива коса. Доставяше му неописуема радост да му разказвам, че не си изгубила хубостта си въпреки многото си деца. През последните години Лавранс се гордееше с теб, защото си станала чевръста стопанка и красива, здрава майка на прекрасни мъжки рожби.

На няколко пъти Кристин едва преглътна сълзите си.

— А на мен, майко, татко често ми повтаряше, че ти си най-добрата съпруга за него. Искаше да ти го кажа — Кристин млъкна смутена.

Рагнфрид се засмя тихо:

— Не е имало нужда баща ти да кара друг да ми предава обяснението му в любов — погали главата на бебето и ръката на дъщеря си, прегърнала малкия Лавранс. — Но сигурно така е пожелал… Мила Кристин, никога не съм гледала с лошо око на твоята обич към баща ти. Напълно разбираемо и нормално е да си го обичала повече от мен. Като малка беше толкова миловидна и красива, че направо не вярвах как Господ ми позволи да те задържа. Но тогава мислех повече за изгубените си деца, отколкото за живите — Рагнфрид седна в края на леглото. — В „Скуг“ станах свидетел на по-различни обичаи. Не си спомням например баща ми да ме е целувал. Целуна майка ми, когато тя почина. Мама целуваше Гюдрюн по време на литургия, защото сестра ми се намираше най-близо до нея. После Гюдрюн целуваше мен. Иначе нямахме такъв обичай… В „Скуг“, когато се върнехме от църква, след като сме вкусили от Тялото Христово, и слезехме от конете на двора, Бьоргюлф целуваше синовете си и мен по бузата, а ние му целувахме ръка. После семейните двойки допираха устни и се ръкувахме с всички от имението, присъствали на службата. Пожелавахме си да сме се поучили след взетото причастие. Лавранс и Осмюн много често се отблагодаряваха на баща си за подаръци именно като му целуваха ръка. Когато Бьоргюлф или Инга влезеха, синовете им ставаха и сядаха едва когато стопаните им разрешат. Първоначално на мен тези порядки ми се струваха глупави, заимствани от чужда култура. Но после с баща ти изгубихме синовете си, а години наред треперехме над Юлвхил. С течение на времето започнах да оценявам, задето родителите на Лавранс са го възпитали да бъде благ и любвеобилен към близките си.

— А татко не успя ли да види Сигюр? — попита след малко Кристин.

— Не — отвърна Рагнфрид. — И аз не го видях жив.

— И все пак ми се струва, майко, че си имала много поводи за радост през живота си.

По бледото лице на Рагнфрид рукнаха сълзи.

— Така е, слава на бога. Право думаш.

Детето заспа на майчината гръд. Рагнфрид го взе внимателно и го сложи в люлката. Закопча ризата на Кристин с малката брошка, погали я по бузата и й пожела лека нощ. Кристин вдигна ръка да я спре.

— Майко — умолително подхвана тя.

Рагнфрид се наведе, притегли я в обятията си и я разцелува. От смъртта на Юлвхил не беше проявявала такава майчинска нежност.

 

 

На следващия ден Кристин стоеше зад ъгъла на голямата къща, загледана в склоновете отвъд реката. Времето беше приказно хубаво. Носеше се аромат на кълнове, а отвсякъде долиташе ромон на волни потоци. Горичката и поляните се бяха раззеленили.

Там, където пътят лъкатушеше над „Лаугарбрю“, блестеше свеж, лъскав килим: миналата година Юн изгори малката гора и зася мястото с ръж.

Оттам Кристин най-добре щеше да види траурната процесия.

Върволицата минаваше под канарата в горната част на свежата ръжена нива.

Различи фигурите на свещениците начело на процесията. Плътно зад тях яздеха клисарите с кръстове и восъчни свещи. Не виждаше пламъците в ясния ден, а свещите й приличаха на тънки бели черти в далечината. Следваха двата коня с ковчега на баща й, поставен на носилка между тях. В дългата върволица съзря Ерлен на черния му кон, майка си, Симон, Рамборг, роднини, приятели.

За кратко чуваше ясно песента на свещениците въпреки бученето на Логен, но после гласовете им заглъхнаха в клокоченето на реката и в бълбукането на пролетните потоци по склоновете. Кристин остана загледана в далечината дълго след като и последният товарен кон се изгуби от погледа й.