Сигрид Унсет
Стопанка (11)

5.

Когато Андрес Гюдмюнсьон уговори женитбата на сина си с Кристин Лаврансдатер, Симон прие новината съвсем нормално. В рода му съществуваше традицията родителите да избират брачните партньори на децата си. Симон остана доволен, като видя колко красива и очарователна е годеницата му. Винаги си бе представял, че ще се спогажда отлично с избраницата на баща си. Двамата с Кристин си подхождаха и по възраст, и по благосъстояние, и по потекло. Макар и да беше от малко по-знатен род, Лавранс водеше спокоен живот в имението си, докато Андрес беше посветен в рицарското звание и се славеше като приближен на крал Хокон. Симон смяташе за логично двама младоженци, които са си лика-прилика, да се разбират чудесно.

После, след преживяването във „Финсбрекен“, когато злостните езици се опитаха да сломят невинната му годеница, Симон разбра, че с Кристин го свързват по-дълбоки чувства, отколкото е предполагал. Той се зарадва на откритието си, но не се замисли повече. Забелязваше колко плаха и свенлива е девойката, ала и това не го притесни. После Кристин постъпи в манастира в Осло и след случката в хана на Флюга Симон се видя принуден да преосмисли отношенията си с нея.

Сполетя го нещастие, което не бе подозирал, че е възможно да се случи между почтени хора от знатни родове, и то по негово време. Онемял от почуда и объркан, Симон разтрогна годежа си и обсъди въпроса с баща си и с Лавранс съвсем делово, спокойно и безпристрастно.

После наруши обичаите в рода си и стори нещо нечувано: без дори да се допита до баща си, предложи женитба на младата вдовица от „Манвик“. Силно изненадан, разбра, че госпожа Халфрид го харесва. Та тя беше много по-заможна и знатна от Кристин — внучка на барон Туре Хоконсьон от Тюнсберг и вдовица на рицар Фин Аслаксьон — и притежаваше изящна, аристократична красота и осанка. В сравнение с нея всички жени от неговото обкръжение му се струваха прости селянки. По дяволите, ще им покаже той, че може да си намери прекрасна съпруга. Госпожа Халфрид превъзхождаше многократно онзи покварен трьонделагец, комуто Кристин отдаде така позорно честта си. Симон дори предпочиташе да се ожени за вдовица. Така поне знаеше как е живяла жена му. Вече не хващаше вяра на престорени девици.

Младият мъж осъзна, че животът не е толкова лесен, както си въобразяваше като ерген в „Дюфрин“. Там баща му вземаше всички решения и те се оказваха правилни. Симон прекара известно време в кралския двор и служи като паж, а и свещеникът в бащиното му имение го понаучи на някои неща. Случваше се Симон да сметне разбиранията на баща си за остарели. Понякога дори му възразяваше, но под формата на шега. Андрес не възприемаше забележките сериозно.

— Какъв си ми умник, Симон — смееше се той заедно с майката и останалите деца в семейството, които никога не противоречаха на стопанина.

Винаги ставаше по волята на Андрес. Така и трябва да бъде, мислеше си Симон.

По време на съвместния си живот с Халфрид Ерлингсдатер ден след ден Симон научаваше колко трудности и неволи крие бракът. Андрес Гюдмюнсьон не бе и сънувал такива тегоби. Досега на Симон не бе му хрумвало, че има вероятност да не се чувства добре с новата си съпруга. В душата му се загнезди мъчително недоумение. През деня я наблюдаваше как шета из къщата. Изглеждаше му прекрасна с нежните си очи и сладки затворени устни. Дрехите и скъпоценностите й отиваха и я правеха още по-красива в очите му. Ала в тъмнината на нощта отвращението му към нея изсмукваше всичките живителни сокове от тялото му. Жена му беше болнава, дъхът й — неприятен, а ласките й му се виждаха дотегливи. Симон се срамуваше, задето изпитва погнуса от добрата си съпруга, но беше безсилен да я превъзмогне.

Не след дълго му стана ясно, че Халфрид няма да му роди здраво отроче. Усещаше колко страда самата тя. Сърцето му се късаше, когато се замислеше каква е била незавидната й участ. До ушите му стигна едно–друго. Халфрид боледувала постоянно, защото фин, бившият й съпруг, я пребивал от бой. По време на брака им жената неведнъж изпитала тежестта на юмруците и ритниците му. Той побеснявал от ревност, защото Халфрид била млада и хубава. Роднините й искали да я приберат, но според Халфрид изконният дълг на всяка добра християнка повелявал тя да понася всички привички на законния си съпруг.

Ако Халфрид не родеше деца на Симон, той нямаше да се отърси от усещането, че живеят в нейните земи, а той се разпорежда с нейните богатства. Отнасяше се много отговорно към задачата си, разбира се, но през тези години в душата му се надигна копнеж по „Формо“ — имението на баба му. Открай време го готвеха за наследник на този имот. Струваше му се, че в Гюдбранската долина го чака по-ценно стопанство, отколкото в Румерике.

Хората продължаваха да се обръщат към жена му с „Госпожо Халфрид“ — навик от времето, когато е била съпруга на рицар. Това само засилваше усещането на Симон, че в „Манвик“ го възприемат като неин иконом.

 

 

Веднъж двамата съпрузи седяха насаме в стаята. Преди това при тях влезе прислужница да ги попита нещо. Халфрид я проследи с поглед.

— Подозирам, че Юрун е бременна — подхвърли стопанката.

Симон държеше арбалет върху коленете си и нагласяше механизма. Взе отвертка, вторачи се в перата и отговори, без да вдига очи:

— Да, детето е мое.

Съпругата му посрещна новината с мълчание. Най-сетне отлепи поглед от арбалета. Халфрид продължаваше да шие със същото усърдие, с което той вършеше своето занимание.

Симон дълбоко съжали за думите си. Разкая се за обидата, която нанесе на съпругата си, и се ядоса, че се призна за баща на детето. Изобщо не беше сигурен, защото Юрун се славеше като доста леконравна. В действителност Симон не я харесваше. Без да е особено симпатична, Юрун беше доста бъбрива и забавна събеседница. Винаги стоеше будна да го чака, когато той се прибираше късно миналата зима. Симон отговори прибързано на съпругата си, защото очакваше тя да го засипе с обвинения и упреци. Постъпи глупаво. Отлично знаеше колко снизходителна към провиненията му е Халфрид. Но, стореното — сторено. Симон не искаше да се отмята от думите си. Ще се наложи да се примири с бащинската роля независимо дали детето наистина е негово, или не.

Халфрид спомена за случая чак след година. Попита Симон чул ли е за женитбата на Юрун в „Борг“. Симон беше напълно в курса на нещата, защото лично осигури зестрата на слугинята.

— А какво ще стане с детето? — поинтересува се съпругата.

— Ще го пратят при баба му и дядо му — отвърна Симон.

— Според мен на дъщеря ти й приляга повече да расте в твоя дом.

— В твоя, искаш да кажеш.

По лицето на жената премина лека тръпка.

— Мъжо, много добре знаеш, че докато и двамата сме живи, ти си господарят в „Манвик“.

Симон се приближи до нея и сложи ръце върху раменете й:

— Халфрид, ако наистина си готова да понесеш това дете да ти се мярка пред очите в дома ни, искам да те уверя колко много съм ти благодарен за проявеното великодушие.

На Симон хрумването й не му допадна. Беше виждал детето няколко пъти. Струваше му се грозно и не забелязваше никаква прилика с рода си.

Никак не му се вярваше да е баща на това момиченце. Побесня, когато научи, че Юрун кръстила детето Арнерд на майка му, без да поиска неговото съгласие. Все пак Симон реши да се съобрази с желанието на Халфрид. Тя взе детето в „Манвик“ и го повери на бавачка. Лично се грижеше нищо да не му липсва. Случеше ли се малката да й се изпречи пред очите, Халфрид я вземаше в скута си и я обсипваше с ласкави думи и нежности. Постепенно и Симон се привърза към Арнерд. Той поначало обичаше децата. Дори започна да открива прилика между малката и баща си. Не беше изключено Юрун да е проявила благоразумието да не приема повече мъже в постелята си, след като е изпитала близостта на господаря. Явно Арнерд беше негова дъщеря и съветът на Халфрид да я отгледат в „Манвик“ се оказа най-доброто и достойно решение.

На петата година от брака им Халфрид му роди момче. Цялата сияеше от щастие, но веднага след раждането залиня. За никого не остана съмнение, че е обречена на сигурна смърт. Въпреки страданията си Халфрид прояви бодър дух, докато беше в съзнание:

— Симон, остани в „Манвик“ и управлявай имотите на твоя и моя род — заръча му тя.

След това треската й се влоши и тя изпадна в несвяст. Болестта пощади майката от скръбта по детето й: тя не разбра, че синът й издъхна ден преди нея. Симон се утешаваше с мисълта, че на онзи свят Халфрид няма да тъгува, а ще се радва, защото малкият Ерлинг ще бъде при нея.

В паметта на Симон се запечата нощта, когато положиха двете тела на втория етаж. Тогава той се отпусна върху дървената ограда на нивата до морето. Майката и детето се споминаха точно преди Еньовден. Нощта бе светла и пълната месечина почти не се виждаше. Водата хвърляше бледи отблясъци, плискаше се и ромолеше по брега. От раждането на сина си Симон почти не беше мигвал. Струваше му се, че оттогава е минало страшно много време, и се чувстваше капнал от умора, притъпяваща дори скръбта.

Тогава Симон беше на двайсет и седем години.

 

 

През лятото, след като имотите бяха поделени, Симон преотстъпи „Манвик“ на Стиг Хоконсьон — братовчед на Халфрид. Той пое към „Дюфрин“ и прекара зимата там.

Старият господар на имението, Андрес Гюдмюнсьон, беше прикован към леглото. Страдаше от воднянка и какви ли не други болести. Постоянно се оплакваше. В последно време и неговият живот не вървеше по мед и масло. Красивите му деца, пред които някога се откриваше светло бъдеще, не оправдаха очакванията му. Симон се мъчеше да се шегува с баща си както едно време, но старецът не преставаше да оплаква тежкия си жребий. Хелга Саксесдатер, жената на Юрд, се имала за много изискана и прищевките й нямали край. Юрд дори не смеел да се оригне без нейното позволение. А и Тургрим не спирал да мрънка колко го боли стомахът. Андрес нямало да му даде дъщеря си за жена, ако подозирал каква нещастна душа носи. Астрид нямало да усети и миг щастие от младостта и благополучието си, докато мъжът й бил жив. А Сигрид изгубила желанието си да пее и да се весели. Клетото дете ходело из къщи унило и огорчено. На нея й се родило детето, от което имал нужда Симон. Андрес плачеше, сломен от нещастието, старостта и болестта си. Гюдмюн се възпротивил на всички предложения на баща си за невеста, а старецът се чувствал толкова немощен и грохнал, че накрая го оставил да си затрива живота, както иска.

Несретите на семейството обаче започнали от мига, когато Симон и селската девойка се изправили срещу родителите си. Вината била на Лавранс. Уж бил голям храбрец сред мъжете, но не смеел да удари с юмрук по масата, станело ли дума за дъщерите му. Веднага щом дъщеря му започнала да хленчи и да крещи, той отстъпил и изпратил да повикат позлатения развратник от Трьонделаген, който дори не изчакал да се венчае с невестата си. Ала ако Лавранс бил сват на Андрес Гюдмюнсьон, рицарят щял да му покаже как да налее малко разум в главите на голобрадите си внуци. Кристин Лаврансдатер раждала по един здрав син на всеки единайсет месеца.

— Скъпо щеше да ти излезе, татко — пошегува се Симон. — Наследството ти щеше да се раздроби.

При тях влезе малката Арнерд и бащата я взе на коленете си.

— Е, който и да го поделя, поне Арнерд няма да стане причина да разпокъсат именията след смъртта ти — ядосано се сопна Андрес.

Посвоему обичаше внучката си, но се гневеше, че Симон е допуснал да му се роди извънбрачно дете.

— Мислил ли си да се задомиш наново, сине?

— Халфрид още не е изстинала в гроба, татко — възрази Симон и погали детето по светлокестенявата коса. — Ще се оженя повторно, но няма да избързвам.

Симон взе арбалета и ските и тръгна из гората, за да си отдъхне от грижите. Заедно с кучетата пое по следите на лос в снега и успя да отстреля фазан. През нощта спа в планинското пасище на „Дюфрин“, наслаждавайки се на уединението си.

По снега се чу хрущене от стъпки. Кучетата се спуснаха, а отвън им отговори лай. Симон отвори вратата. В хижата нахлуха синята лунна нощ и Юрд — снажен, висок, красив и мълчалив. Юрд изглеждаше по-млад от Симон, който по рождение беше пълен, а и притури още килограми в „Манвик“.

Братята седнаха пред огнището и сложиха помежду си торбата с храна.

— Сигурно вече си се досетил каква дандания ще устрои Тургрим след смъртта на татко. Той има подкрепата на Гюдмюн и на Хелга. Отказват да дадат на Сигрид полагащия й се дял от наследството.

— Ясно ми е. Сигрид ще си получи имотите. Двамата с теб ще се погрижим да не я лишат от тях, братко.

— Най-добре татко да разреши спора преди смъртта си — отбеляза Юрд.

— Не, нека си отиде спокоен. С теб ще защитим правата на сестра ни. Няма да позволим да я ограбят, след като я сполетя такова нещастие.

 

 

Наследниците на Андрес Гюдмюнсьон се разделиха хладно и враждебно. На тръгване Симон се сбогува единствено с Юрд, който освен другите тревоги не се спогаждаше и със съпругата си. Сигрид тръгна със Симон за „Формо“. Щеше да се грижи за домакинството, а той — за земите й.

Пристигнаха в имението през един сивкавосин ден. Снегът се топеше, а елховата гора по склоновете на Лауген тъмнееше от шишарки. Симон прекрачи прага на къщата с Арнерд на ръце, а Сигрид Андресдатер го попита:

— Защо се усмихваш така, Симон?

— Нима се усмихвам? — учуди се той.

Никога не си бе представял, че ще заживее във „Формо“ заедно с прелъстената си сестра и незаконороденото си дете. Но сега те бяха неговото семейство.

През първото лято в имението Симон старателно избягваше хората от „Йорун“.

По време на службата след Успение Богородично обаче Симон се озова до Лавранс Бьоргюлфсьон. Отец Айрик призова миряните да почувстват как в тях избуява успокоението на Светата Църква и двамата се целунаха, както повелява традицията. Възрастният мъж докосна с тънките си сухи устни бузата на Симон и прошепна молитвата за мир. Симон усети неочаквано вълнение. В жеста си Лавранс вложи нещо повече от обикновеното спазване на църковния обичай.

След края на службата Симон побърза да излезе от храма, но Лавранс го чакаше при конете. Покани го да го придружи до „Йорун“ и да уважи трапезата му. Симон отклони предложението. Сестра му Сигрид гледала болната му дъщеря, та се налагало да се прибира. Лавранс се помоли Бог да поживи детето и стисна ръката му за сбогом.

След няколко дни във „Формо“ цареше усилена работа по прибирането на реколтата. Бързаха заради несигурното време. До вечерта пренесоха повечето зърно в хамбарите. После заваля поройно. Симон тичаше из двора под сипещия се като из ведро дъжд. През процеп в облаците струеше слънчева светлина и къпеше къщата и отвесните скали зад нея. Симон зърна момиче, застанало пред вратата под дъжда и слънчевите лъчи. Водеше любимото му куче. Като видя стопанина си, то се втурна към него, а зад него се понесе тънък женски колан, вързан за нашийника му.

Момичето явно бе дъщеря на знатен господар. Не носеше нито шапка, нито връхна дреха, но виненочервената й рокля беше ушита от извезан плат, купен от града. На гърдите й блестеше позлатена брошка. Сребърна фиба крепеше мокрите й едри къдрици, за да не падат над широкото й чело. Малкото й лице изглеждаше весело, с остра брадичка, а бузите й пламтяха. Сигурно бе тичала, докато стигне дотук.

Симон се досети коя е девойката и я поздрави по име:

— Добре дошла, Рамборг. Каква е причината да ни окажеш такава чест?

Момичето влезе в къщата, за да се скрие от дъжда. Дошла да му доведе кучето. Имало навика да бяга в „Йорун“. Рамборг знаела, че е негово, защото неведнъж го виждала как тича след коня на Симон.

Симон я смъмри престорено строго, задето е вървяла до „Формо“ съвсем сама. Обеща й да оседлае коне и да я изпрати до дома й. Но първо й предложи да се подкрепят. Рамборг изтича пъргаво до леглото, където лежеше болна малката Арнерд. И детето, и Сигрид се зарадваха на гостенката, защото Рамборг беше много весела и жизнена. „Не прилича никак на сестрите си“, помисли си Симон.

Симон изпрати момичето до портата и вече се канеше да се връща, когато по пътеката се зададе Лавранс. Бащата бе научил от приятелките на дъщеря си, че тя не е при тях в „Лаугарбрю“, и тръгнал с хората си да я търсят. Изглеждаше силно изплашен. Покани Симон да влезе в голямата стая на „Йорун“. Младият мъж бързо се отърси от стеснителността си и намери общ език с Рагнфрид и Лавранс. Разговаряха и пиха до късно и Симон прие с благодарност предложението да пренощува в дома на гостоприемните стопани, защото навън вилнееше буря.

В стаята имаше две легла. Рагнфрид приготви едното за госта, като го застла с хубави кожи и черги. После попита дъщеря си къде ще спи — при родителите си или в друга къща.

— Искам да спя в моето легло — отвърна момичето. — Може ли да остана при теб, Симон? — помоли тя.

Лавранс не позволи на Рамборг да досажда на Симон, но тя продължи да настоява на своето. Накрая Лавранс строго отбеляза, че е вече твърде голяма, за да дели постеля с мъж.

— Не е вярно, татко — упорстваше тя. — Нали не съм твърде голяма, за да спя при теб, Симон?

— Напротив, още си малка — засмя се гостът. — Ако след пет години ми предложиш да легнеш до мен, няма да ти откажа. Тогава обаче сигурно няма да искаш да имаш такъв грозен и дебел, че и дърт вдовец за съпруг, млада ми Рамборг!

Лавранс се намръщи, когато чу шегата, и скастри дъщеря си:

— Стига си говорила глупости! Върви да си лягаш в нашето легло.

— Симон Андресьон, и ти помоли баща ми за позволение да спя при теб.

— Да — засмя се той, — но се боя, че той ще откаже и на мен, Рамборг.

 

 

От този ден нататък стопаните на „Формо“ и на „Йорун“ подновиха някогашните си добри отношения. Рамборг ходеше до съседното имение при всяка възможност, грижеше се за Арнерд като за своя кукла, впускаше се да помага на Сигрид и на прислугата, а понякога сядаше в скута на Симон. Младият мъж я закачаше като едно време, когато Рамборг и Юлвхил бяха като негови сестри.

Две години след като Симон и сестра му се преместиха в долината, Гайрмюн Херщайнсьон от „Крюке“ поиска ръката на Сигрид Андресдатер. Женихът произхождаше от стар селски род, но славата на потомците му не надхвърляше границите на тамошната община, въпреки че неколцина от тях бяха служили в кралския двор. Ала — пред Сигрид не се откриваха изгледи за по-добра женитба, а и тя харесваше Гайрмюн. Братята й договориха подробностите и отпразнуваха сватбата във „Формо“.

Една вечер, когато в имението цареше трескава подготовка за предстоящото тържество, Симон се пошегува, че не знаел как ще върти домакинството без Сигрид.

— Две години ще я караш някак си — успокои го Рамборг. — После ще навърша четиринайсет и вече ще можеш да ме вземеш при теб.

— А, не, теб не те искам — засмя се Симон. — Не се наемам да укротявам такава опърничава мома.

— Татко казва, че тихите води са най-дълбоки — възрази Рамборг. — Сега наистина съм опърничава. Сестра ми беше много кротка и мълчалива. Успя ли да забравиш Кристин, Симон Андресьон?

Младият мъж скочи от пейката, вдигна Рамборг във въздуха и целуна врата й толкова страстно, че по кожата остана червено петно. Ужасен и слисан от постъпката си, Симон я пусна, грабна Арнерд и направи същото с нея, за да прикрие вълнението си. Започна да се закача с момичетата — едното невръстно, другото почти мома — гонеше ги, а те се катереха по масите и пейките. Накрая Симон ги остави на напречната пейка до вратата и изтича навън.

В „Йорун“ не споменаваха за Кристин в негово присъствие.

Рамборг Лаврансдатер растеше и ставаше все по-хубава. Мълвата бързаше да я сгоди. Известно време се носеха слухове за нея и Айндриде Хоконсьон от рода Валдрес-Йеслинг. Двамата млади бяха роднини по съребрена линия от четвърта степен, но Лавранс и Хокон бяха заможни и можеха да намерят пари, за да издействат изключение от папата във Франция^[1]. Тази женитба би сложила край на някогашните съдебни вражди още от времето, когато старите потомци на Йеслинг подкрепяли херцог Скюле, а крал Хокон им отнел имота във Воге и го дал на Сигюр Елдярн. Ивар Йеслинг-младши си възвърна „Сюнбю“ чрез женитба и няколко сделки за размяна на имоти, но тези събития предизвикаха безконечни крамоли и вражди. Лавранс говореше за тях с усмивка; делът, който се полагал на съпругата му, не струвал колкото всичката телешка кожа и восък, изразходвани по случая, да не говорим за пътуванията и натрупаната от тях умора. Но стопанинът на „Йорун“ се занимаваше с тези разправии, откакто се ожени за Рагнфрид, и нямаше как да се откаже.

Айндриде Хоконсьон обаче вдигна сватба с друга мома и йорундци не изглеждаха особено разочаровани. Присъстваха на тържеството, а после Рамборг не без гордост се похвали, че четирима мъже отворили дума за нея пред Лавранс — кой за себе си, кой от името на роднина. Баща й обаче не желаел да жени дъщеря си, преди да порасне и сама да реши кое е най-добре за нея.

И така до пролетта, когато Рамборг навърши четиринайсет. Една вечер двамата със Симон стояха в обора и се радваха на новородено теле. Бялото добиче имаше кафяв белег на челото. На Рамборг петното й заприлича на църква. Девойката се бе сгушила в Симон, приседнал на ръба на кошарката, а той й подръпваше плитките.

— Май наближава сватбата ти, Рамборг!

— Много добре знаеш, че баща ми няма да ти откаже, ако ме поискаш — напомни тя. — Вече съм достатъчно голяма да ме задомят.

Симон се сепна, но се помъчи да се засмее.

— Пак ли тези твои лудории!

— Не са никакви лудории — погледна го девойката с широко отворени очи. — Отдавна съм решила да живея при теб във „Формо“. Защо през последните години непрекъснато ме вземаш в скута си и ме целуваш, ако не искаш да стана твоя жена?

— Искам, разбира се, но не съм допускал, че заслужавам толкова красива и млада девойка като теб. Та аз съм по-възрастен от теб със седемнайсет години. Сега не се замисляш за това, но един ден, когато ти ще бъдеш жена в разцвета на силите си, няма да ти се живее със стар, сърдит съпруг с голямо шкембе.

— Сега се чувствам в разцвета на силите си — засия тя. — А и ти не си престарял, Симон.

— Освен това съм и грозен. За кратко ще се преситиш да ме целуваш!

— Няма такава опасност — засмя се тя и му поднесе устните си, но Симон не я целуна.

— Не искам да се възползвам от неблагоразумието ти, миличка. Това лято Лавранс ще те води на юг. Ако и след това пътуване не си промениш решението, покорно ще благодаря на Бог и на Пречистата Дева, задето са ми отредили по-добър жребий, отколкото съм се надявал, но няма да те карам да ми се вричаш отсега, красавице моя.

 

 

Същата вечер Симон взе кучетата, копието и арбалета си и се качи в планината. По ливадите още имаше много сняг. Той заобиколи пасището и си сложи ските. Прекара цяла седмица в лов на северни елени до езерото на юг от Глиганските върхове. Но вечерта, когато се отправи към селото си, го обзе познатото безпокойство и страх. От Рамборг се очакваше да сподели случилото се с баща си. Когато пое по ливадата покрай пасището на „Йорун“, Симон забеляза, че от покрива на овчарската колиба се вие дим, а вътре проблясва светлина. Сигурно Лавранс бе дошъл да нагледа имота си. Симон реши да се отбие при него.

По поведението на Лавранс младият мъж усети, че правилно е предугадил какво се е случило. Двамата поприказваха за лошото отминало лято и кога тази година е най-подходящо да преведат добитъка на север. Обсъдиха новия ястреб на Лавранс, разперил криле над вътрешностите на печащите се на шиш птици. Лавранс ходил до долината Илман, защото преди ден–два неколцина селяни от Алв му обадили, че тамошната му конюшня се срутила. Вечерта премина в подобни разговори. Накрая Симон не се стърпя:

— Не зная дали да те питам, но… да не би Рамборг да ти е споменала нещо, за което наскоро говорихме с нея?

— Защо не се обърна първо към мен, Симон? Вероятно се досещаш какъв отговор щеше да получиш. Е, няма нищо. Сигурно преди това се е удал удобен случай да споменеш на девойката за намеренията си към нея. Както и да е. Радвам се да поверя детето си в ръцете на почтен мъж.

„Повече няма какво да говорим“, помисли си Симон.

И все пак му се стори странно. Та той никога не бе възнамерявал да се сближи с почтена девойка или жена, а сега достойнството му го задължаваше да се ожени за мома, с която предпочиташе да не се обвързва.

— Лавранс, само недей да си мислиш, че съм задирял дъщеря ти зад гърба ти — престраши се да говори откровено Симон. — С нея прекарваме много време заедно, но не съм очаквал Рамборг да разтълкува поведението ми като нещо повече от старото ни приятелство. Ако ти се струвам твърде възрастен за нея, не бих се учудил на отказа ти и не бих позволил той да промени добрите ни отношения.

— Симон, малцина мъже бих приел като родни синове и ти си един от тях — призна Лавранс. — А желанието ми е лично да се погрижа за бъдещето на дъщеря си. Досещаш се кой ще отговаря за женитбата й, когато си отида от този свят. — За пръв път двамата мъже отваряха дума за Ерлен Никулаусьон. — Не отричам, зет ми се представя в много по-добра светлина и успя да се издигне в очите ми, но не притежава нужните качества, за да уреди разумно женитбата на млада девойка. Рамборг също ми се вижда готова да се омъжи за теб.

— Така си мисли, но е още дете. Нямам намерение да те притискам, ако сметнеш за редно да изчакаш още, преди да я задомиш.

— Аз пък нямам намерение да ти натрапвам дъщеря си — намръщи се леко Лавранс. — И през ум да не ти минава.

— Бъди сигурен, че в цяла Норвегия никоя друга девойка не ми лежи на сърце; повече от Рамборг. Просто не вярвам на късмета си, Лавранс. Струва ми се преголямо щастие да взема за жена толкова красива, млада и добра невеста, и то потомка на богат и знатен род. И да стана твой зет — додаде Симон леко смутен.

— О, знаеш какво е мнението ми за теб — засмя се стеснително Лавранс. — Ти ще се грижиш за детето ни и за имотите й повече от добре. С майка й никога няма да съжаляваме за избора си.

— Обещавам с ръка на сърцето да не ви разочаровам. Дано Господ и всички светии ми помагат.

Двамата мъже се ръкуваха. Симон се сети за деня, когато с Лавранс договориха женитбата му за Кристин и скрепиха споразумението с ръкостискане. Сърцето му се сви болезнено в гърдите.

Но Симон наистина нямаше как да се надява на по-изгодна женитба. Лавранс оставяше наследството на двете си дъщери. Симон щеше да се превърне в син на мъж, който се радва на всеобщо уважение и любов. А Рамборг беше млада, миловидна и свежа.

Крайно време беше да се вразуми. С кой акъл доскоро се надяваше да спечели сърцето на вдовица, отблъснала го като девица, и то след като онзи вече е изпил сладките сокове на младостта й, а тя му е родила цяла чета момчета, одрали кожата на баща си? Ако продължава да храни такива илюзии, заслужава братята му да го обявят за невменяем и да му отнемат правото да се разпорежда с делата си. Освен това такива като Ерлен доживяват до дълбоки старини…

Съвсем скоро двамата се ще се окажат баджанаци. Не бяха се виждали от онази вечер в Осло. Споменът за последната им среща сигурно навяваше по-неприятни чувства на Ерлен, отколкото на Симон.

Реши да бъде образцов съпруг на Рамборг. Да не предава никога доверието й. И все пак това дете го подмами сам да влезе в клопката й.

— Защо се смееш? — попита Лавранс.

— Смея ли се? Хрумна ми нещо…

— Сподели го с мен, та да се посмея и аз.

Симон Андресьон впери в Лавранс малките си проницателни очи.

— Замислих се какви са жените. Съмнявам се дали някоя жена ще зачете така мъжкото доверие и закон, както правим ние, ако може да облагодетелства себе си или роднините си, погазвайки правилата. Халфрид, първата ми съпруга… Това не съм го казвал на никого, Лавранс Бьоргюлфсьон, и го споделям за пръв и последен път. Халфрид беше нечувано добра, смирена и справедлива жена. Едва ли се е раждала друга такава. Споменавал съм ти как прие тя раждането на Арнерд. Но когато разбрахме какво очаква Сигрид, Халфрид предложи да скрием сестра ми, а тя да се преструва на бременна и после да обявим детето за наше. Така ние щяхме да се сдобием с наследник, детето щеше да бъде обезпечено, а Сигрид — да остане при нас и да не се разделя с рожбата си. Според мен Халфрид не осъзнаваше, че така предава интересите на роднините си.

След кратко мълчание Лавранс подхвана:

— Ти можеше да останеш в „Манвик“, Симон.

— Да — засмя се горчиво младият мъж. — Вероятно съм имал пълно право да постъпя като мнозина мъже, които наричат владенията си наследство от предците. По тези въпроси можем да се осланяме единствено на женската чест.

Лавранс нахлузи качулката върху главата на ястреба си и го сложи на китката си.

— Говориш много странно за мъж, който скоро ще се жени — отбеляза той с леко раздразнение в гласа.

— Никой не би се усъмнил в честта на твоите дъщери — възрази Симон.

Лавранс заби поглед в птицата и я почеса със съчка.

— А Кристин? — прошепна той.

— Никога не съм се съмнявал в нея — отсече категорично Симон. — Постъпката й ме нарани, но не съм се чувствал излъган. Съвсем прямо и открито ми призна, че е срещнала мъж, който й лежи повече на сърцето.

— Тогава ти се съгласи с охота да се откажеш от претенциите си към нея. Да не би да си чул някакви слухове?

— Не. Не съм чувал никакви клевети за нея — отвърна Симон със същата увереност.

Споразумяха се годежът да се състои през лятото, а сватбата да отпразнуват на следващата година след Великден, когато Рамборг навърши петнайсет години.

 

 

Кристин не се беше прибирала в родния си дом от деня на сватбата си. Оттогава изминаха осем години. Сега се завръщаше с голяма свита: със съпруга си, Маргрет, петимата им синове, детегледачки, слугини, ратаи и коне с багаж. Лавранс излезе да ги посрещне в Довре.

Кристин вече не плачеше така лесно като по-млада, но когато видя баща си да язди срещу нея, очите й се наляха със сълзи. Тя обузда коня си, слезе от седлото и се затича към него. Доближи го, хвана ръката му и я целуна смирено. Лавранс тутакси слезе от коня и вдигна дъщеря си на ръце. После се здрависа с Ерлен, който вървеше пеш и приветства тъста си с почтителен поздрав.

На следващия ден Симон се отби в „Йорун“, за да види новите си роднини. С него дойдоха Юрд Андресьон и Гайрмюн от „Крюке“, но жените им останали във „Формо“, за да шетат. Симон искаше да отпразнуват сватбата в неговия дом и стопанките имаха много работа.

Случи се така, че Симон и Ерлен се здрависаха непринудено и спокойно. Симон умееше да се владее, а Ерлен се отнесе към него със съвсем неподправена радост. Господарят на „Формо“ чак се усъмни дали пък Ерлен не е забравил неприятната случка в Осло. Симон подаде ръка и на Кристин. Двамата се притесниха и погледите им се срещнаха само за миг.

Колко е остарял, помисли си Кристин. На младини Симон можеше да се нарече хубавец въпреки тантурестото си тяло и късия врат. Някога стоманеносивите му очи изглеждаха малки под увисналите клепачи, устата — малка, а трапчинките — прекалено големи върху детински облото му лице, но цветът на кожата му свидетелстваше за отлично здраве, а широкото му чело се белееше като мляко под красивите му светлокестеняви къдрици. И сега бе запазил гъстата си къдрава грива с цвят на лешник, но лицето му бе станало червендалесто, с пълни бузи и двойна брадичка, а под очите му се гънеха бръчки. Снагата му се бе наляла и се забелязваха наченки на шкембе. Симон никак не приличаше на мъж, който вечер ще легне в края на леглото да си шепне с годеницата си. Кристин изпитваше съжаление към малката си сестра. Пленителната Рамборг пращеше от здраве и се радваше по детски, задето ще се омъжва. Още на първия ден тя показа на Кристин сандъците с чеиза си и годежните дарове от Симон. Сигрид Андресдатер й разказала за позлатена ракла в невестината стая във „Формо“, където стояли скътани дванайсет скъпи кърпи. Симон щял да й ги подари на сутринта след първата им брачна нощ. Клетото девойче, нямаше представа какво представлява бракът. Кристин се измъчваше, че не познава добре сестра си. Рамборг им гостува два пъти в „Хюсабю“, но се държеше хладно и малко сърдито. Не харесваше нито Ерлен, нито връстницата си Маргрет.

Дълбоко в себе си Симон бе очаквал — и дори се бе надявал — да види Кристин поизморена от живота. Нали бе родила пет деца. Но младата жена цъфтеше, запазила изправения си гръб и изящната си походка, макар и да се бе позакръглила. Човек не би могъл да си представи по-прекрасна майка, заобиколена от миловидните си чеда.

Кристин беше облечена в рокля от домашен, ръждивокафяв вълнен плат с втъкани тъмносини птици. Симон си спомни как той се облягаше на стана, докато тя тъчеше.

Докато се настаняваха на трапезата в голямата стая на горния етаж, настъпи кратка суматоха. Скюле и Ивар започнаха да крещят — искаха да седнат между майка си и гледачката, с която бяха свикнали. Лавранс обаче сметна, че не подхожда Рамборг да заеме по-второстепенно място от слугинята и децата на сестра си, и й оказа честта да се настани до него, защото й предстоеше да напусне бащиния дом.

Малчуганите от „Хюсабю“ не си намираха място от превъзбуда, а и не бяха научени на добри обноски. Сътрапезниците тъкмо започнаха да се хранят и Гауте се мушна под масата, а после се появи до коляното на Симон.

— Ще ми дадеш ли да видя странния калъф на колана ти, сроднико Симон? — попита русото момче бавно и сериозно. Вниманието му беше привлечено от голямата обкована със сребро ножница, където Симон носеше приборите си: лъжица и два ножа.

— Разбира се, синко. Как се казваш?

— Гауте Ерленсьон.

Малкият пусна парче сланина в скута на сребристосивата фламандска дреха на Симон, извади ножа му и го огледа щателно. После със съсредоточено изражение грабна другия нож и лъжицата от ръцете на Симон, докато мъжът се хранеше, и пъхна всички прибори в ножницата, за да види как изглежда целият комплект. Пръстите на детето лепнеха от мазнина, а муцунката му бе изпоцапана с храна. Симон се усмихна на красивото му заинтригувано лице.

В следващия миг двамата големи синове на Ерлен и Кристин също отидоха до пейката на мъжете, а близнаците пълзяха под масата и се мотаеха из краката на хората. Малките оглеждаха кучетата до огнището. Възрастните така и не успяха да се нахранят на спокойствие. Майката и бащата молеха децата да си седнат по местата и да кротуват, но те дори не им обърнаха внимание. Родителите посрещаха проявите им със смях и непослушанието им явно не ги притесняваше. Кристин и Ерлен останаха невъзмутими дори когато Лавранс с доста хаплив тон помоли един от ратаите да заведе палавниците в стаята на долния етаж, та възрастните да си чуят приказката.

Домакините предложиха гостите от „Хюсабю“ да пренощуват в голямата стая. След вечеря слугините донесоха още пиене за мъжете, а Кристин и бавачките отведоха децата в един ъгъл, за да ги съблекат. Момчетата се бяха изпоцапали целите с храна и майката поиска да ги поизмие, но малките се възпротивиха, а по-големите започнаха да се пръскат с вода. Слугините тъкмо успяваха да им облекат някоя дрешка и дечурлигата се разтичваха из стаята. Накрая жените все пак ги качиха на едното легло, но и там настана нечувана врява. Момчетата не спряха да ритат, да се блъскат, да се смеят и да надават пронизителни викове. Разхвърчаха се възглавници, одеяла и чаршафи. Вдигна се прах и из цялата стая се разнесе мирис на слама. Кристин посрещна лудориите на синовете си със смях: били въодушевени, задето са на чуждо място.

Рамборг излезе да изпрати годеника си. В пролетната нощ двамата повървяха между оградите. Юрд и Гайрмюн избързаха напред, а Симон остана да се сбогува с нея. Сложи крак в стремето на коня, но внезапно се обърна към момичето, взе я в обятията си и я стисна силно, а Рамборг изстена, примряла от щастие.

— Бог да те благослови, Рамборг. Толкова си нежна и красива… Не те заслужавам — прошепна той, заровил глава в буйните й къдрици.

Рамборг гледаше как годеникът й се изгубва в мъждивата лунна светлина. Разтърка ръката си: Симон я бе стиснал до болка. Замаяна от радост, тя очакваше с огромно нетърпение да изминат трите денонощия, които я деляха от сватбата им.

Застанал пред леглото на внуците си, Лавранс наблюдаваше как Кристин ги приготвя за сън. Тримата по-големи братя бяха отслабнали, а крайниците им изглеждаха издължени и сухи, но малките близнаци бяха пълнички, с розово-бели гънки по кожата, с пухкави ръце и крака. Лавранс се любуваше на дечицата със зачервени, топли лица и мокри от пот косици, които дишаха равномерно в съня си. Внуците му пращяха от здраве и красота, но Лавранс забеляза колко лошо да възпитани. Добре поне, че тази вечер не дойдоха Сигрид Андресдатер и Хелга Саксесдатер. „Не аз съм човекът, който ще порицава другите колко зле са възпитали децата си“, помисли си Лавранс, въздъхна и прекръсти главите на внуците си.

 

 

Симон Андресьон и Рамборг Лаврансдатер се врекоха във вечна вярност на пищно сватбено тържество. Невестата и женихът сияеха от щастие и мнозина споделяха мнението, че Рамборг изглежда по-красива от сестра си в сватбения й ден. Не притежаваше ярката хубост на Кристин, но излъчваше радост и мекота. Ясните, невинни очи на невестата не оставиха у никого и капка съмнение, че тя напълно заслужено носи златната корона на Йеслйнговите потомци.

На сутринта след сватбената нощ гостите се качиха в стаята на младоженците. Рамборг седеше щастлива и горда на стол пред брачното легло със завързана коса. Под погледите на гостите Симон загърна съпругата си в невестината кърпа, а те се смееха весело и подмятаха дръзки шеги. Рамборг се изправи и подаде ръка на мъжа си, поруменяла под бялата забрадка, а хората нададоха радостни възгласи чак до небето и затракаха с оръжия.

Не се случваше често да се оженят наследници на две заможни семейства, без човек да открие близко родство между младоженците, ако се поразрови из родословното им дърво. Затова всички смятаха сватбата на Симон и Рамборг за изключително радостно събитие.