Сигрид Унсет
Стопанка (3)

3.

Тази Коледа не се видяха почти с никого. Ерлен отказваше да посетят хората, които ги поканиха. Непрекъснато беше в лошо настроение.

Явно Ерлен преживяваше сполетялото ги изпитание по-тежко, отколкото бе предполагала съпругата му. Откакто роднините му извоюваха съгласието на стопаните от „Йорун“, той се хвалеше наляво-надясно с годеницата си. Последното, което бе искал, бе някой да си помисли, че смята Кристин или роднините й за по-нисши от своя род. Тъкмо напротив, Ерлен постоянно подчертаваше каква чест и услуга за реабилитиране на доброто му име му е оказал Лавранс Бьоргюлфсьон, давайки му дъщеря си за жена. Сега хората щяха да злословят, че Ерлен очевидно е смятал девойката за проста селянка, щом е посмял да нанесе такова оскърбление на баща й: да спи с нея, преди да му стане законна съпруга. На сватбата Ерлен непрекъснато настояваше родителите на съпругата му да им гостуват в „Хюсабю“, та да разгледат имението. От една страна, му се искаше да им докаже, че дъщеря им няма да тъне в сиромашия, а от друга — да се поразходи и да се покаже в компанията на тези красиви и внушителни хора. Лавранс и Рагнфрид имаха осанка на аристократи и представляваха желани гости навсякъде. С оглед на променените обстоятелства обаче срещата между Ерлен и родителите на Кристин изглеждаше все по-неприемлива и за двете страни.

Кристин се ядосваше, защото Ерлен си позволяваше да излива насъбрания се гняв върху невръстния си син. Тъй като в имението нямаше негови връстници, Орм често мрънкаше и досаждаше с капризите си, а се случваше да направи и някоя беля. Един ден взе без разрешение френския арбалет на баща си и развали нещо в спусковия механизъм. Ерлен побесня и му зашлеви плесница. Закле се, че момчето повече няма да припари близо до арбалет в „Хюсабю“.

— Орм не е виновен — защити го Кристин, без да се обръща. Тя седеше с гръб към тях и шиеше. — Перцето беше изкривено и той се опита да го нагласи. Не вярвам да си чак толкова неразумен, та да забраниш на големия си син да използва арбалетите в имението. Дай му някой от онези в къщата, където държиш рицарското си снаряжение.

— Дай му го сама, щом искаш — сопна се Ерлен.

— Добре тогава — отвърна Кристин. — Ще поръчам на Юлв да купи следващия път, когато отива до града.

— Отиди при мащехата си да й благодариш за добрината — иронично и гневно рече Ерлен.

Орм го послуша, а после се измъкна от стаята възможно най-бързо. Ерлен постоя мълчаливо.

— Направи го най-вече за да ме ядосаш, Кристин.

— Да, зная, голям дявол съм. И преди си ми го казвал.

— А дали си спомняш, скъпа моя, че тогава не говорех сериозно? — тъжно попита той.

Кристин не го удостои с отговор. Дори не вдигна очи от ръкоделието си. Ерлен излезе от стаята, а тя си поплака. Дразнеше я несправедливото отношение на съпруга й към Орм, с когото бе намерила общ език. Напоследък я гнетяха упоритото мълчание и недоволните физиономии на Ерлен. Плака почти цяла нощ. На следващия ден я мъчи главоболие. Ръцете й изтъняха съвсем и се наложи да сложи на пръстите си сребърни пръстени от детските си години пред годежната и сватбената халка, за да не паднат, докато спи.

 

 

В неделя преди началото на постите, някъде следобед, най-ненадейно в „Хюсабю“ пристигнаха Борд Петершон с дъщеря си, вдовицата, и Мюнан Бордшон със съпругата си. Ерлен и Кристин излязоха навън да посрещнат гостите.

Щом видя Кристин, Мюнан потупа Ерлен по рамото:

— Знаеш отлично как да предразположиш жена си да се почувства добре в дома ти. Кристин, вече не си толкова слаба и немощна като на сватбата. И цветът на лицето ти издава крепко здраве — засмя се той, а Кристин почервеня като божур.

Ерлен мълчеше. Борд наблюдаваше мрачно проявите на Мюнан, но двете жени се преструваха на слепи и глухи. Поздравиха домакините тихо и учтиво.

Кристин заръча на слугините да донесат бира и медовина до огнището, докато чакат да стане храната. Устата на Мюнан Бордшон не спираше. Носел писмо за Ерлен от херцогинята. Интересувала се какво става с него и невестата му. Питала дали сега е женен за същата девойка, която искал да отвлече в Швеция. В разгара на зимата пътували страшно много хора както нагоре, през долините, така и с кораби до Нидарус. Но той бил изпратен от краля по задачи и нямало смисъл да се жалва. Отбил се при майка си в „Хауген“ и предаде сърдечните й поздрави на младото семейство.

— А ходихте ли в „Йорун“? — тихо попита Кристин.

Не, защото разбрал, че стопаните са на погребение в „Блакаршарв“. Случило се нещастие. Стопанката Тура — племенница на Рагнфрид, — паднала от чардака на хамбара и си счупила гръбнака. За беда съпругът й бил виновен, защото я бутнал по невнимание. Хамбарът бил от онези старите, дето на втория етаж пред дървените трупи има само няколко дъски. Наложило се да завържат Ролв и след злополуката да го пазят ден и нощ, за да не посегне на живота си от отчаяние.

Всички седяха мълчаливо, побиха ги студени тръпки. Кристин познаваше тези свои роднини съвсем бегло, но те присъстваха на сватбата й. Изведнъж усети слабост и й причерня. Мюнан, седнал точно срещу нея, скочи от мястото си, наведе се към нея и я прегърна през раменете. Кристин се трогна от загрижеността му и започна да разбира защо Ерлен харесва братовчед си.

— Като млади с Ролв се знаехме — рече той. — Хората оплакваха Тура Гютормсдатер, когато се омъжи за него, защото бил невъздържан и с много тежък характер. Да, но той я обича. Много мъже се перчат да разправят пред хората колко им се иска да се разделят с жените си, но повечето знаят, че няма по-страшно от това да изгубиш спътницата си в живота.

Борд Петершон стана рязко от мястото си и тръгна към пейката до стената.

— Пепел ми на езика — тихо отбеляза Мюнан. — Така и не се научих да си затварям устата.

Кристин не разбра за какво става дума, но замайването й попремина. В стаята обаче цареше тягостна атмосфера и всички се държаха странно. Стопанката се зарадва, когато слугините поднесоха ястията.

Мюнан огледа трапезата и потри доволно ръце:

— Знаех си аз, че няма да сбъркахме, ако ви дойдем на гости преди постите. Кристин, как успя да приготвиш всичките тези вкусни гозби за толкова кратко време? Човек би си помислил, че майка ми те е научила на някоя от нейните магии. Виждам, наистина си чевръста къщовница, която се грижи за уюта и добруването на мъжа си.

Седнаха на трапезата. Върху вътрешната пейка, от двете страни на почетното място, бяха наредени кадифени възглавнички за гостите. Прислугата се настани на външната пейка, а Юлв Халдуршон седна в средата, точно срещу господаря си.

Кристин бъбреше полугласно с двете гостенки, мъчейки се да прикрие неразположението си. Мюнан Бордшон непрекъснато подхвърляше шеги, свързани с наедрялата снага на Кристин, но тя се преструваше, че не ги чува.

Мюнан беше необикновени пълен мъж. Малките му, красиво оформени уши стояха като забити в дебелия му червендалест врат, а големият му корем му пречеше да седне удобно на масата.

— Често се питам как става това възкресение на плътта — разсъждаваше той. — Дали ще възкръсна с всичките си телеса, когато настъпи въпросният ден. Ти пак ще отслабнеш, Кристин, ама аз какво ще правя. Може и да не ти се вярва, но на двайсет години бях тънък и строен като Ерлен.

— Стига де, Мюнан — помоли тихо Ерлен. — Притесняваш Кристин.

— Ще млъкна, щом така искаш — отвърна Мюнан. — Вече ти порасна работата, нали седиш на трапезата в дома си, а до теб е съпругата ти. Е, Всемогъщият Бог си знае работата. Време ти беше да се задомиш, не си вече в първа младост, момко! Ще си затварям устата. Когато някога ти седеше на моята маса, никой не ти е казвал кога да говориш и кога да мълчиш. Неведнъж си ми гостувал и никога не си се чувствал нежелан. Но се питам дали и на Кристин шегите ми не й допадат. Какво ще кажеш, красива ми сроднице, преди не беше толкова срамежлива? Познавам Ерлен от съвсем малък и винаги съм му мислил доброто. Много си бърз и чевръст с меч в ръка, на кон или на кораб, Ерлен. Но съм готов да помоля свети Улав да ме разсече на две с брадвата си в деня, когато те видя да се изправиш на дългите си крака, да погледнеш в очите мъж или жена и да поемеш отговорност за постъпките, които си извършил в лекомислието си. Не, скъпи ми братовчеде, ти никога няма да го направиш, а ще провесиш глава като птица в капан и ще чакаш Господ и роднините ти да те измъкнат от затруднението ти. Кристин, ти си умна жена и сама го знаеш. Според мен малко смях няма да ти навреди. Сигурно през зимата си се нагледала на опозорени физиономии, на мъка и тревога.

По лицето на Кристин се разля гъста червенина. Ръцете й се разтрепериха и тя не смееше да погледне Ерлен. В душата й закипя ярост. Мюнан плещеше, без да си дава сметка за присъствието на двете чужди жени, на Орм и на прислугата. Значи в това се изразявали аристократичните маниери на богатите Ерленови роднини…

Тогава се намеси Борд. Заговори съвсем тихо, та да го чуват само седналите близо до него:

— Недоумявам какво смешно има в прегрешението на Ерлен. Та аз се застъпих за теб пред Лавранс Бьоргюлфсьон и гарантирах с името си, Ерлен.

— Да, втори мой татко, постъпил си дяволски глупаво — високо и разпалено отвърна Ерлен. — И сам не разбирам как е възможно да си толкова несъобразителен. Та нали ме знаеш какъв съм.

Мюнан обаче стана направо неудържим:

— Сега ще ви обясня какво забавно намирам в цялата тази история. Борд, спомняш ли си какво ми отговори ти, когато дойдох при теб с молба да помогнеш на Ерлен да се ожени за Кристин Лаврансдатер? Непременно искам да го кажа, та Ерлен да разбере какво мислиш за мен. Така и така стоят нещата, рекох ти аз, и ако не се ожени за нея, само Господ и Светата Дева знаят на какви лудории е способен. Тогава ти ме попита, Борд, дали искам да оженя Ерлен за девойката, която е прелъстил, защото съм се досетил, че е ялова, щом досега не е забременяла. Но нали поне вие, останалите, ме познавате що за човек съм. Винаги съм почтен към роднините си — изрече той със задавен от плач глас. — И нека Господ и всички светци са ми свидетели: никога не съм ламтял за имотите ти, братовчеде. Освен това и Гюнюлф е наследник на „Хюсабю“. Тогава ти рекох така, Борд, ако си спомняш: на първородния син на Кристин ще подаря позлатената си кама с ножница от бивници на морж. Ето, вземи я — извика задавено той и хвърли великолепното оръжие през масата към Кристин. — Ако този път не се роди син, ще я запазиш за следващото отроче.

По пламналите от срам и възмущение бузи на Кристин рукнаха сълзи. Тя се мъчеше да не избухне в неудържими ридания. Двете гостенки се хранеха съвсем спокойно, явно привикнали на подобни скандали. Ерлен прошепна на жена си да вземе камата, защото „иначе Мюнан щял да й дотяга цяла вечер“.

— Няма да крия — продължи Мюнан, — наистина изпитвам задоволство от факта, че баща ти ще осъзнае колко прибързано се е изказал за характера ти, Кристин. Лавранс се държа с нас твърде високомерно, сякаш не сме достойни за крехката му и невинна дъщеря. Била си прекалено изискана, за да търпиш мъж като Ерлен в леглото си. Говореше за теб като за христолюбива монахиня, която нощем прославя Господ. А аз му рекох: Лавранс, щерка ти е красива, здрава и жизнерадостна девойка, а през зимата нощите са безконечно дълги и студени…

Кристин закри лице със забрадката си и захлипа с глас. Понечи да се изправи, но Ерлен я дръпна и я накара отново да седне на мястото си.

— Опитай се да не губиш самообладание — процеди той. — Не обръщай внимание на Мюнан, нали го виждаш, че е безпаметно пиян.

В погледите на Катрин и Вилборг се четеше ням упрек, задето стопанката не умее да се владее, но Кристин не можеше да спре сълзите си.

Борд Петершон подхвана разгневено:

— Затваряй си гнусната уста! Цял живот си бил свиня, но поне сега остави намира болната жена и не й досаждай с отвратителните си приказки!

— Свиня, казваш… Да, наистина имам повече извънбрачни деца от теб, вярно е. Но поне с Ерлен никога не сме подкупвали друг мъж да стане баща на децата ни.

— Мюнан! — кресна Ерлен и скочи от мястото си. — Настоявам да се помирите!

— О, настоявай за мир в задника си! Баща се нарича онзи, който ги е създал, пък ако ще и да е живял като свиня, както се изрази ти! — Мюнан удари по масата, а чашите и чиниите подскочиха. — Синовете ни не прислужват в домовете на роднините ни. А твоят син седи срещу теб на пейката на прислугата. За мен това би било нечуван срам и позор.

Борд скочи от мястото си и запрати чаша в лицето на Мюнан. Мъжете се нахвърлиха един върху друг и преобърнаха масата. В скута на седналите на външната пейка се изсипаха остатъци от храна и кани с мляко.

Кристин седеше пребледняла, с полуотворена уста. Погледна веднъж към Юлв. Той се смееше демонстративно, грубовато и злобно. Изправи масата и затисна сбилите се мъже към стената.

Ерлен се качи върху масата. Коленичи до биещите се мъже, хвана ръцете на Мюнан, сграбчи го за раменете и го дръпна към себе си. От усилието лицето на Ерлен се зачерви. Мюнан обаче успя да ритне Борд и да му разкървави устата. Ерлен хвърли Мюнан на пода и скочи след него. Пъхтеше като духало.

Мюнан се изправи и се нахвърли върху Ерлен, но той успя му се изплъзна на няколко пъти. После се спусна към Мюнан и го стисна в дългите си жилави ръце. Ерлен беше пъргав като котка, ала Мюнан не се даваше. Какъвто беше силен и тежък, нямаше лесно да падне по гръб. Боричкаха се из стаята, а слугините надаваха ужасени писъци, никой от мъжете обаче не понечи да ги разтърве.

Тогава Катрин се надигна тежко, тромаво и бавно от мястото си със спокойствието на жена, която се качва по стълбите на хамбар.

— Престанете вече — настоя тя с плътния си упорит глас. — Пусни го, Ерлен! Засрами се, мъжо! Приказва ли се така на възрастен човек и на близък роднина…

Мъжете я послушаха. Мюнан се приближи плахо и остави жена си да избърше със забрадката си кръвта от носа му. Тя му предложи да си лягат и той я последва безропотно до южното легло. Катрин и един от слугите му го съблякоха, търколиха го в леглото и затвориха вратата.

Ерлен се върна на масата. Мина покрай Юлв, който не бе помръднал от мястото си.

— Татко — нещастно продума Ерлен, сякаш напълно забравил за съпругата си.

Борд клатеше глава, а по бузите му се стичаха сълзи.

— Нямаше нужда да слугуваш, Юлв — едва успя да изрече той, задавен от ридания. — Можеше да наследиш имението на Халдур, нали знаеш, че това ми беше идеята…

— Чудесно имение, няма що — отсече Юлв. — Купил си доста евтино съпруг за слугинята на жена си. Той се грижеше добре за земите. Стори ми се редно, братята ми да го поемат след смъртта на баща си. А и нямах желание да ставам стопанин на имението горе на склона и всеки ден да гледам двора на „Хестнес“. Струваше ми се, че всеки ден ще чувам как Пол и Вилборг сипят ругатни, задето си дал такъв разкошен подарък на копелето си…

— Предложих ти помощта си, Юлв — през сълзи рече Борд, — когато пожела да пътуваш с Ерлен. Обясних ти всичко, щом стана достатъчно голям, за да ме разбереш. Помолих те да се обърнеш към баща си за подкрепа.

— Баща наричам онзи, който ме е закрилял като малък. А този човек е Халдур. Винаги се е държал добре с мен и с майка ми. Научи ме да яздя и да се бия с меч или както се изрази веднъж Пол: да размахвам сопата по селски.

Юлв захвърли ножа и той издрънча в масата. После се изправи, взе го, избърса го на бедрото си, прибра го в ножницата и се обърна към Ерлен:

— Сложи край на това пиршество и изпрати хората по леглата! Нима не виждаш, че съпругата ти не е свикнала с гуляйджийските порядки на рода ни.

И Юлв излезе от стаята.

Борд остана загледан след него. Старецът изглеждаше съвсем съсухрен и немощното му тяло се губеше между кадифените възглавнички. Дъщеря му Вилборг и един слуга го вдигнаха на крака и го отведоха.

Все още седнала на почетното място на трапезата, Кристин плачеше неутешимо. Ерлен посегна да я докосне, но тя отривисто отблъсна ръката му, стана и тръгна към леглото им. Олюля се няколко пъти, но отговори отрицателно на въпроса на Ерлен дали се чувства зле.

Тези легла с врати не й се нравеха. У дома отделяха леглата от стаята само с черги. Така не ставаше горещо и задушно. Сега Кристин си поемаше въздух с мъка заради сълзите и й беше още по-трудно да диша. Гръдният й кош сякаш се издуваше под натиска на твърда буца. Сигурно главата на детето, помисли си тя. Въобразяваше си, че то е мушнало малката си черна глава между корените на сърцето й. Преди, когато Ерлен отпускаше тъмнокосата си глава върху гърдите й, я обземаше същото усещане, че се задушава. Тази нощ обаче сравнението не я изпълни с радостно умиление.

— Ще престанеш ли да плачеш? — попита мъжът й и понечи да подпъхне ръка под раменете й.

Ерлен беше напълно трезвен. Той не се напиваше лесно, а и никога не поглъщаше голямо количество алкохол. Кристин си мислеше, че това не би могло да се случи в „Йорун“. Нито веднъж не бе ставала свидетелка на такива грозни сцени. У дома хората не сипеха хули един връз друг и не отваряха дума за онова, което е по-добре да се премълчи. Много пъти бе виждала баща си да бъбри неразбрани неща пиян в компанията на почерпени мъже, но стопанинът винаги съумяваше да съхрани приличието в дома си. Гостите се веселяха цяла вечер в разбирателство и добронамереност, а после се свличаха от пейките и кротко заспиваха радостни.

— Любима, недей да го приемаш толкова тежко — помоли Ерлен.

— И Борд! — избухна тя, задавена от ридания. — Как не го е срам да се държи така! Той, дето казал на баща ми, че идва с послание от Бога. Да, Мюнан ми разказа за това на годежа ни.

— Кристин, права си. Наистина имам основания да сведа очи пред баща ти — тихо призна Ерлен. — Лавранс е почтен мъж, но и човекът, който ме отгледа, не му отстъпва. Инга, майката на Пол и Вилборг, беше прикована към постелята цели шест години. Не съм свидетел, защото аз не я заварих жива, но са ми разказвали. На света не можело да се намери толкова всеотдаен, грижовен и любящ съпруг като него. По това време се е родил Юлв…

— Значи постъпката му е още по-позорна… Със слугинята на жена си, докато самата тя лежи на смъртен одър.

— Понякога разсъждаваш толкова наивно, че с теб не може да се разговаря — обезсърчено отбеляза Ерлен. — Господ да ми е на помощ, Кристин, та ти ще навършиш двайсет на пролет. Отдавна вече трябва да си зряла жена.

— С какво право точно ти ме упрекваш в липса на зрялост?

— Ох, нали знаеш, че не исках да те засегна — простена Ерлен. — Но като малка ти си слушала какви ги разправя Лавранс. Слави се с мъжеството и ума си, а често говори като монах.

— Да си чувал за монах с шест деца? — обидено попита тя.

— Да, Скурда-Грим имал седем — унило отвърна Ерлен. — Бившият абат в Нидархолм. Кристин, недей така, миличка, стига си плакала. В името на бога, съвсем си изгубила ума си…

 

 

На следващата сутрин Мюнан изглеждаше доста хрисим.

— Не очаквах пиянските ми брътвежи да те разстроят така, мила Кристин — сериозно рече той и я погали по бузата. — Иначе щях да внимавам повече какви ги плещя.

Мюнан посъветва Ерлен да сложи край на неловката ситуация, възникнала с идването на сина му Орм. Предложи на домакина да го отърве от детето, като го вземе за малко при себе си. На Ерлен идеята му допадна, а и Орм изяви желание да тръгне с Мюнан. Кристин обаче изпрати Орм със свито от мъка сърце. Доведеният й син й беше станал скъп.

След това с Ерлен прекарваха вечерите си само двамата, но той не беше добра компания. Седнал до огнището, се скъпеше на думи, зает да си пийва от купата с бира и да играе с кучетата си. По някое време се изтягаше върху пейката и я питаше дали не иска да си ляга. А после заспиваше.

Кристин шиеше и дишаше шумно, тежко и на пресекулки. Не оставаше още много. Вече не помнеше какво беше усещането да имаш тънка и гъвкава талия или да си връзваш обувките без затруднение.

Когато Ерлен заспеше, Кристин вече не се мъчеше да преглъща сълзите си. В стаята се чуваше само пращенето на цепениците в огнището и движенията на кучетата. Понякога се питаше за какво са си говорили преди с Ерлен. Точно така, преди почти не си губеха времето в приказки — имаха други занимания през откраднатите мигове на мимолетните си срещи.

По това време на годината вечер у дома майка й тъчеше заедно със слугините в къщата, предназначена за тази дейност. Там идваха баща й и останалите мъже. Всеки си носеше работа: кой кожа за кърпене, кой градински сечива за поправка, кой дърворезба… Малката стая се пълнеше с народ. Приказката им вървеше като по вода. Всеки, който отиваше да си пийне от съда с бирата, преди да окачи черпака, винаги питаше дали и някой друг иска. Такъв беше обичаят.

Подхващаха приказки за юнаци, живели в стари времена, които се биели с духове на мъртъвци и вещици. Докато резбоваше дървото, Лавранс разказваше рицарски саги. Слушал ги бе в дворцовата зала на херцог Хокон, когато като млад бил негов паж. Тези саги изобилстваха с причудливи имена: крал Осантрикс, рицар Титурел, кралици Сисибе, Гунивер, Глориана и Изолда. Друг път се забавляваха с анекдоти и шеговити саги, мъжете се смееха с цяло гърло, а Рагнфрид и слугините клатеха глави и се кискаха в шепите си.

Юлвхил и Астрид пееха. Най-хубав глас от всички имаше Рагнфрид, но нея много трудно я склоняваха да рецитира староскандинавска поезия. Лавранс не чакаше да го молят повторно, а и свиреше изкусно на арфа.

По някое време Юлвхил оставяше чекръка и вретеното и започваше да разтрива гърба си.

— Измори ли се да стоиш така, миличка? — питаше Лавранс и я вземаше на коленете си.

После двамата, баща и дъщеря, се увличаха в игра на дъска, докато станеше време за лягане. Кристин помнеше русите къдрици на сестра си, разпилени върху кафяво-зеления вълнен ръкав на баща й. Лавранс прегръщаше с трогателна нежност слабичкия гръб на момиченцето.

Баща й имаше големи, добре оформени ръце с по един тежък златен пръстен на всяко кутре: и двата наследени от майка му. Лавранс обеща на Кристин да й завещае пръстена с червения камък, годежния на майка му. Другият, на дясната му ръка, с камък, наполовина син, наполовина бял като герба на Лавранс, Бьоргюлф поръчал за жена си, докато била бременна. Обещал да й го подари, когато му роди син. Кристин Сигюршдатер носила пръстена три нощи, а после го завързала на врата на детето си. Лавранс искаше да го погребат с него.

О, какво ли ще каже баща й, когато научи как се е опозорила. Мълвата ще се разнесе из селата, а той ще знае, че където и да отиде — на църква, на тинг, на среща, — всички ще се присмиват зад гърба му, задето е допуснал да го направят на глупак. В „Йорун“ нагиздиха Кристин с короната на „Сюнбю“ над разпуснатите й коси, а тя вече беше любовница на жениха си.

— Хората говорят, че децата ми нямали страх от мен — каза веднъж Лавранс.

Кристин помнеше с какво изражение изрече той тези думи. Престори се на строг и сериозен, но очите му се смееха. Каза го във връзка с някакво нейно дребно прегрешение: обади се, без да я питат, в присъствието на непознати хора или нещо подобно.

— Кристин, нямаш страх от баща си, ей! — засмя се той, тя също. — Ама това е много лошо, Кристин.

Смееха се, защото не разбираха кое му е лошото: дали това, че тя не се бои от баща си, или че на него му е невъзможно да запази сериозното си изражение, докато се опитва да я смъмри.

Непоносимият страх за здравето на детето й сякаш попремина и отшумя, а наедрялата снага й създаваше все повече мъки и затруднения. Опитваше се да си представи бъдещето. След месец рожбата й вече ще бъде в обятията й. Но тези мисли не й се струваха действителни. Изпитваше силен копнеж да се прибере у дома.

Веднъж Ерлен я попита иска ли да доведат майка й. Кристин отказа, защото не вярваше Рагнфрид да има сили да пътува дълго посред зима. Сега съжаляваше за отказа си. Разкайваше се и задето не взе от „Лаугарбрю“ Турдис, която пожела да дойде с нея в „Хюсабю“ и да й помага през първата й зима като стопанка. Кристин се срамуваше от Турдис, слугиня на Рагнфрид още от „Сюнбю“. Тя последва господарката си в „Скуг“, а после в „Йорун“. След женитбата Лавранс назначи мъжа й за иконом в „Йорун“, защото Рагнфрид не можеше без любимата си помощница. Кристин обаче не пожела да заведе в „Хюсабю“ слугиня от дома си.

Сега й се струваше ужасно, че няма да има нито едно познато лице наоколо, когато дойде времето да коленичи на пода^[1]. Страхуваше се, защото не знаеше как протича раждането. Майка й не говореше за това пред нея и не позволяваше на девойки да присъстват, докато помагаше на родилки в селото. Няма смисъл да плашим младите момичета, обясняваше тя. Сигурно е нещо ужасно: писъците на майка й, докато раждаше Юлвхил, още отекваха в ушите й. Но Рагнфрид отдаваше трудното раждане на несъобразителността си: пропълзяла под градински плет, докато била бременна с Юлвхил. Другите си деца родила лесно. Кристин се сети, че самата тя мина веднъж под корабно въже, без да съобрази.

Това, разбира се, не означаваше непременно лош късмет при раждане. Кристин беше слушала такива разговори между майка си и други жени. На Рагнфрид й се носеше славата на най-способната акушерка в областта. Никога не отказваше да се притече на помощ на родилка, била тя просякиня или прелъстената при грях дъщеря на някой сиромах, дори и да се налагаше да тръгне на път с трима мъже на ски през снежна виелица, а те да се редуват да я носят на гръб.

Невъзможно е опитна жена като майка й да не се е досетила какво й има, когато Кристин линееше така през лятото. Изведнъж я осени прозрение. Ами да, майка й ще дойде, въпреки че не са изпратили човек да я доведе! Рагнфрид не би понесла чужда жена да подкрепя дъщеря й в тежкия час. Майка й ще дойде, разбира се, сигурно вече е тръгнала от „Йорун“. О, Кристин ще я помоли за прошка за всичките си прегрешения. Майка й ще й помага, а тя ще коленичи пред нея, докато ражда детето си. Мама идва, мама идва… Кристин захлипа с облекчение, заровила лице в ръцете си. Мамо, прости ми, мамо.

 

 

Мисълта, че майка й е на път към „Хюсабю“, се загнезди дълбоко в съзнанието на Кристин и един ден я обзе усещането, че майка й пристига. Сутринта се облече и излезе да я посрещне на пътя от долината на река Гаула към местността Скаун. Никой не я забеляза, докато напускаше имението.

Ерлен беше поръчал да докарат дървен материал за ремонт на къщата и слугите бяха разчистили пътя, но въпреки това Кристин вървеше с мъка, задъхваше се, получи сърцебиене и болки. Опънатата й кожа сякаш щеше да се спука. Голяма част от пътя минаваше през гъста гора и тя се изплаши, но тази година из селото не бяха виждали вълци. А и Господ ще я пази, нали отива да посрещне майка си, да падне на колене пред нея и да я помоли за прошка. Нямаше как да си остане вкъщи.

Стигна до малко езеро, където се намираха няколко дребни стопанства. Там вече лед сковаваше пътя. Приседна на един дънер. Ту ставаше да разтъпче премръзналите си крака, ту пак сядаше да чака майка си. Минаха часове. Накрая стана време да се прибира.

На следващия ден Кристин пое по същия път. Но когато мина през двора на едно от малките стопанства до езерото, селянката се завтече след нея.

— За бога, господарке, не бива да правите така!

Силно изплашена от думите на непознатата, Кристин дори не посмя да помръдне от мястото си. Погледна селянката разтреперана, с обезумели от ужас очи.

— Защо сте тръгнали сама през гората? Ами ако ви надуши вълк? Тук дебнат какви ли не зли духове. Не бива да скитате толкова безразсъдно!

Селянката я хвана под ръка и я поведе към дома си.

Вгледа се в изпосталялото, жълтеникаво лице на господарката, осеяно с кафяви петна.

— Елате да влезем у нас да си починете. А после ще намерим кой да ви изпрати — рече селянката и поведе Кристин.

В малката сиромашка стая цареше голяма бъркотия. Цял куп дребни деца играеха върху пода. Майката им заръча да отидат в готварницата, свали връхната дреха на господарката, настани я на пейката и й събу подгизналите от снега обувки. После зави краката й с кожа.

Въпреки молбите на Кристин да не си прави труда да шета селянката й поднесе храна и бира от коледното буренце. Бедната жена се питаше що за обичаи имат господарите в „Хюсабю“. Самата тя беше омъжена за бедняк, много рядко наемаха ратаи за селската работа, но Йойстайн не бе допускал никога тя да излиза сама по-далеч от двора, докато носи дете в утробата си. Винаги изпращаше някой да я придружи, дори когато отскачаше за малко до обора по мръкнало. А най-заможната госпожа в околността се подлага на смъртна опасност сам-самичка из гората, докато в „Хюсабю“ гъмжи от лениви слуги. Явно са верни приказките, че на Ерлен Никулаусьон семейният живот му е омръзнал и той е охладнял към жена си.

Селянката бъбреше и подканяше непрекъснато Кристин да яде и да пие. Кристин се засрами, но й дойде такъв вълчи апетит, какъвто не бе усещала от пролетта. Гозбите на милата селянка й се сториха много вкусни. Домакинята отбеляза със смях, че и знатните госпожи са като всички останали: често човек не може да преглътне и залък у дома, но на гости всичко му се услажда, дори да е комат сух хляб.

Селянката се казваше Аудфина Аудюнсдатер, родом от долината Упдал. Забеляза с какъв интерес я слуша Кристин и захвана да разказа за родното си село. На Кристин също й се развърза езикът, без да се усети. И тя започна да споделя къде е родена, кои са родителите й и в какъв дом е израснала. Аудфина усети, че сърцето на младата жена ще се пръсне от мъка по родния край и се помъчи да я убеди да остане. Пламнала и замаяна от силната бира, Кристин бъбреше безспир, докато накрая започна да се смее и да плаче едновременно. Всички сълзи, които се бе опитвала да изплаче без глас в самотните вечери в „Хюсабю“, се отприщиха пред тази блага селянка.

Навън падна мрак, но Аудфина настоя Кристин да изчака от гората да се приберат Йойстайн или синовете й, та да я изпратят до дома й. Кристин се умълча и се унесе в дрямка, ала очите й продължаваха да се усмихват и да блестят. За първи път, откакто заживя в „Хюсабю“, се чувстваше толкова добре.

Изведнъж вратата се отвори рязко и някой попита дали домакинята е виждала господарката. Новодошлият позна Кристин и тутакси се втурна навън. На вратата веднага се появи Ерлен, приведе се на прага, остави брадвата си и се свлече по стената. Подпря се с ръце, онемял от страх.

— За съпругата си ли се изплашихте? — попита Аудфина и се приближи до него.

— Да, не се срамувам да си го призная — приглади косите си той. — Едва ли някой е изпитвал толкова силен страх като мен тази вечер, когато разбрах, че е тръгнала през гората…

Аудфина му разказа как Кристин се е озовала в дома й. Ерлен хвана ръката на жената:

— Никога няма да забравя добрината ти.

В стаята влязоха слуги от „Хюсабю“ и мъже от съседните стопанства. Всички явно имаха нужда да се подкрепят с нещо силно и Аудфина им поднесе бира.

Мъжете се качиха на ските си и поеха през полята. Ерлен даде своите на един от слугите и тръгна пеш, загърнал Кристин във връхната си дреха. Нощта беше тъмна, но на небето проблясваха звезди.

Неочаквано от гората зад тях се разнесе проточен вой. Чуваше се все по-ясно и по-ясно. Вълци. Ерлен се спря разтреперан, пусна Кристин и се прекръсти три пъти, докато с другата си ръка стискаше здраво брадвата.

— Не биваше… о, не!

Притисна я към гърдите си толкова силно, че я заболя.

Скиорите се обърнаха и бързо се върнаха при двамата си господари. Метнаха ските на рамо и наобиколиха Кристин, въоръжени с копия и брадви. Вълците ги следваха чак до „Хюсабю“. На няколко пъти зверовете се приближаваха и мъжете ги зърваха в мрака.

Когато влязоха у дома, мнозина бяха пребледнели от страх.

— Това беше най-ужасното ми преживяване — сподели един слуга и повърна в огнището.

Изплашените слугини веднага занесоха стопанката в леглото й. Тя не искаше да яде. Постепенно болезненият, вцепеняващ страх премина и тя се зарадва, че всички са се притеснили за нея.

Останаха сами с Ерлен. Той се приближи и седна в края на леглото.

— Нима толкова много ти тежи животът в моя дом?

Измина малко време, преди тя да разбере какво всъщност я пита той.

— О, бога ми, не! Откъде ти хрумна такова нещо!

— Помниш ли какво ми каза онзи път, когато понечих да препусна напред с коня си? Ще има да чакам да се прибереш при мен, закани се ти.

— О, тогава бях ядосана и сама не знаех какво говоря — плахо отвърна Кристин.

Тя му разказа защо е тръгнала из гората. Ерлен я изслуша мълчаливо.

— Питам се кога ли ще дойде денят, в който ще се почувстваш у дома си в „Хюсабю“ — промълви той и се наведе над нея в мрака.

— Едва ли остава и седмица дотогава — прошепна Кристин и се засмя колебливо.

Когато Ерлен допря лицето си до нейното, тя обгърна врата му с ръце и отвърна страстно на целувката му.

— Прегръщаш ме за първи път, след като те ударих — тихо рече Ерлен. — Много си злопаметна, мила ми Кристин…

Кристин се сети за друго: за първи път, откакто разбра, че е бременна, тя го галеше, без той да я помоли.

На следващия ден Ерлен се държеше толкова мило с нея, че тя съжали за всеки миг, в който бе изпитвала гняв срещу него.