Сигрид Унсет
Стопанка (16)

2.

Цяло лято Кристин чуваше в ума си разказа на Симон как е починала майка й.

Рагнфрид Иваршдатер си отишла от този свят съвсем сама. До нея нямало никого, когато издъхнала, освен една слугиня, но тя спяла. Кристин не намираше за успокоителни уверенията на Симон, че Рагнфрид е посрещнала смъртта си подготвена. Сякаш посредством Божията намеса няколко дни преди кочината си майка й почувствала силна потребност да вкуси тялото на Спасителя, изповядала се и получила опрощение от манастирския йеромонах, който бил неин духовен пастир. Рагнфрид не преживяла мъки преди смъртта си. Симон видял тленните й останки. Представлявали смайваща гледка. След сетното си дихание Рагнфрид се разхубавила. Близо шейсетгодишна, лицето й отдавна беше осеяно с бръчки, но Симон я описа като напълно преобразена, подмладена, с гладка кожа. Приличала му почти на млада жена. Погребали я до мъжа й. Там се намираха и тленните останки на Юлвхил Лаврансдатер, донесени малко след смъртта на баща й. Над гробовете поставили голям каменен къс, разделен надве от красиво издялан кръст, а на лентата, опасваща камъка, изписали дълго стихотворение на латински, съчинено от приора на манастира. Симон обаче не помнеше надписа, защото не разбираше езика.

В имението, където живеели възрастни хора, поверили здравето си на обителта, Рагнфрид разполагала с отделна къща на два етажа с всекидневна и красива спалня. Живеела там сама заедно с бедна селянка, която работела при братята монаси. Срещу скромно възнаграждение помагала на по-заможните жени — мирянки. През последното полугодие обаче по-скоро Рагнфрид прислужвала на селянката на име Тургюна, защото клетата жена била немощна. Рагнфрид се грижела за нея с похвално усърдие и любов.

През последната вечер от живота си Рагнфрид останала в манастира до вечерня, а после се отбила в готварницата на имението, за да сготви супа за Тургюна. Изразила пред другите жени надежда селянката да оздравее, та да отидат на сутрешна служба. Тогава за последно хората видели вдовицата от „Йорун“ жива. Двете с Тургюна не се появили на утринното богослужение. Не се явили и в първия час. Неколцина монаси обърнали внимание, че Рагнфрид я няма и на дневната литургия. Тогава всички започнали да се питат какво става с нея. Никога не се било случвало тя да пропусне три поредни служби в денонощие. Изпратили хора в града да проверят дали вдовицата на Лавранс Бьоргюлфсьон не е болна. Пратениците се качили в спалнята и намерили супника непобутнат върху масата. Обърната към стената, Тургюна спяла сладък сън, а Рагнфрид Иваршдатер лежала бездиханна в долния край на леглото със скръстени на гърдите ръце, а тялото й било почти изстинало. Симон и Рамборг присъствали на погребението й. Симон го описа като прекрасен ритуал.

Понеже броят на слугите в „Хюсабю“ постоянно растеше, а и челядта на Кристин и Ерлен се увеличаваше, стопанката не смогваше да участва във всички домакински дейности. Наложи се да си наеме помощница и най-често шиеше, седнала в голямото помещение, защото непрекъснато някой имаше нужда от нови дрехи: Ерлен, Маргрет, ратаите.

Последно видя майка си, когато Рагнфрид яздеше след ковчега на мъжа си в онзи светъл пролетен ден, а самата тя стоеше в ливадата пред „Йорун“ и гледаше как траурната процесия се точи на върволица през зеления килим от зимна ръж под отвесните скали.

Иглата танцуваше между пръстите на Кристин, а тя мислеше за родителите си и за дома си в „Йорун“. Всичко се превърна в спомен и тя започна да осъзнава много неща, които не бе забелязвала в ежедневието си, докато живееше при Лавранс и Рагнфрид. Тогава не оценяваше по достойнство нежността и закрилата на баща си и постоянното безмълвно старание и усърдие на мълчаливата си покрусена майка. Кристин се замисли за децата си. Обичаше ги повече от зеницата на окото си и те не излизаха нито за миг от ума й. Независимо че в момента повече я терзаеха други мисли, Кристин обичаше децата си с безусловната любов на майка. Докато живееше при родителите си, тя никога не се бе съмнявала, че цялото им съществуване, всичките им усилия и дела са подчинени на благото на децата им. Сега обаче проумяваше какви бурни реки от мъка и щастие са текли между Лавранс и Рагнфрид, оженени по волята на родителите си, а не по свое желание. Все пак се колебаеше в предположенията си, защото и двамата напуснаха живота й почти едновременно. Кристин осъзнаваше, че животът на двамата съпрузи не се е изчерпвал само с любовта към децата. И въпреки това тяхната родителска обич беше силна, всеобхватна и бездънна, а нейният ответ на чувствата им — вял, нехаен и себичен дори през детството й, когато двамата й родители представляваха за нея целия свят. Във въображението й изплува картина: тя стои в далечината, съвсем малка заради многото време и голямото разстояние, които я отделят от Лавранс и Рагнфрид. Те се намират в лека сянка, но се извисяват високо над нея. Така ги виждаше в детството си. Усмихват й се като едно време. Сега Кристин от опит знаеше как се усмихва човек, когато при него дойде дете и пропъди тежките, нерадостни мисли.

— Реших да не насилвам нещата, а да изчакам да станеш майка. Тогава ще ме разбереш, мислех си аз.

Кристин си спомни тези думи на Рагнфрид. С мъка в сърцето си даде сметка, че и сега, след като роди шест деца, продължаваше да не я разбира. Но поне започна да се досеща колко неща все още са й непонятни.

 

 

През есента почина архиепископ Айлив. Приблизително по същото време крал Магнюс разпореди промяна на условията за някои от управителите си. Ерлен Никулаусьон не беше сред тях. Миналото лято — тогава кралят още не бе обявен за способен да изпълнява задълженията си — той ходи в Бьоргвин. Там му връчиха документи, удостоверяващи правомощията му над една четвърт от постъпленията от плащания за отмяна на наложени наказания, от глоби за нарушаване на кралските декрети и от конфискуваните земи и стоки. Заради проявената щедрост към Ерлен в края на регентството този факт стана предмет на много обсъждания. Ерлен притежаваше много земи в областта и по време на обиколките си най-често отсядаше в свои имоти, а не задължаваше селяните да го подслоняват и хранят. Той бе натрупал вече значителни доходи. Живееше охолно, но не вземаше големи аренди. Освен постоянно назначените слуги в имението си на служба в „Хюсабю“ държеше още дванайсет въоръжени мъже. Те яздеха най-хубавите коне и разполагаха с превъзходно въоръжение. А когато господарят обикаляше из областта си, хората му живееха на негови разноски.

По време на посещението на лагман Харал и кралския управител в долината на река Гаула в „Хюсабю“ отвориха дума за това. Ерлен се оправда, че мнозина от тези мъже са го подкрепяли, когато бил на север:

— Тогава споделяхме еднаква съдба, ядяхме суха риба и пиехме горчива бира. Сега тези мъже, на които осигурявам храна и дрехи, знаят с каква радост им давам бял хляб и хубаво пиво, а ако ги пратя да вървят по дяволите, когато се разгневя, дори тогава няма да ги изоставя.

Юлв Халдуршон, вече предводител на оръжейната му свита, потвърди пред Кристин думите на Ерлен. Хората му го обичали и той спечелил уважението и предаността им.

— Сама знаеш, Кристин: не може да се разчита на приказките на Ерлен, но поне действията му са доста показателни.

Впрочем плъзнаха слухове, че освен приближените от областта си Ерлен разполагал и с други верни хора из околността, дори извън долината на Оркла, които обвързал с клетва върху дръжката на меча си. Не след дълго пристигна писмо от краля по този въпрос, но Ерлен отговори, че тези мъже били част от екипажа на кораба му и му се врекли във вярност през първата пролет на службата си при него. Възложиха му на следващия тинг, организиран с цел Ерлен да оповести присъди и предприети от лагтинга мерки, да привика мъжете от външните области, като поеме разходите по пътуването им, и да ги освободи от клетвата им. И действително Ерлен привика неколцина свои стари гребци от околността на Мьоре, но така и не ги освободи от дадената дума. Повече никой не отвори дума за това и през есента хората престанаха да се интересуват от случая.

В края на есента Ерлен пое на юг и на Коледа пристигна в Осло при крал Магнюс. Стопанинът на „Хюсабю“ се ядоса, задето съпругата му не събра смелост да го придружи по време на тежкото пътуване при зимни условия и реши да си остане вкъщи.

Ерлен се прибра у дома три седмици след Коледа и донесе прекрасни подаръци на жена си и децата. За Кристин бе купил сребърно звънче, с което да вика прислужниците си, а Маргрет се сдоби с пафти от чисто злато, защото скъпоценност от такъв благороден метал липсваше в ковчежето й, преливащо от сребърни накити и позлатени украшения. Когато обаче двете жени отидоха да приберат даровете в сандъците си, нещо се закачи и увисна на ръкава на Маргрет. Момичето трескаво закри накита с ръка и понечи да се оправдае пред мащехата си:

— Остана ми от мама и татко не искаше да го видиш…

По лицето на Кристин плъзна гъста червенина. Сърцето й заблъска изплашено в гърдите, но прецени, че е наложително да поговори с девойката и да я предупреди.

След кратко мълчание Кристин подхвана тихо и колебливо:

— Прилича ми на златната катарама, която госпожа Хелга от „Гимсар“ носеше на празненства.

— Е, нима всички златни накити не си приличат? — отвърна лаконично девойката.

Кристин заключи сандъка си, но продължи да държи ръце върху него, за да не забележи Маргрет колко треперят.

— Маргрет — меко и нежно се обърна тя към девойката, но млъкна, за да събере цялата смелост, на която е способна. — Дъще, години наред се разкайвах за греховете си. Не успях да се зарадвам на нищо от сърце, въпреки че моят баща великодушно ми прости за всичко, което му сторих. Знаеш колко тежко прегреших спрямо родителите си заради баща ти. Но колкото повече опит трупам, толкова повече ми тежи споменът, че им се отблагодарих за добрината с неволи. Маргрет, баща ти винаги се е държал добре с теб.

— Не се бой, майко — отвърна момичето. — Не съм ти родна дъщеря, а и няма защо да се страхуваш, че като теб ще опетня моминската си риза…

Кристин погледна заварената си дъщеря с пламнало от гняв лице. Стисна силно кръста на ланеца си, за да преглътне обидата и да не избълва думите, които й бяха на езика.

 

 

Още същата вечер след вечерня Кристин сподели на отец Айлив за разговора си с Маргрет. Опитваше се да разбере от лицето на свещеника дали действително се е случило нещастие. Спомни си блудната си младост и непроницаемото изражение на отец Айрик, докато той пазеше от доверчивите й родители греховната й тайна, заключена в гърдите му, а Кристин онемяваше от ужас, докато слушаше предупрежденията и заканите му. Спомни си и как показа на майка си подаръците на Ерлен от Осло, но след като стана негова законна годеница. Майка й запази спокойното си изражение, докато вземаше подаръците един по един, за да ги разгледа. Похвали ги и ги остави.

Кристин се чувстваше изплашена до смърт и отчаяна и не изпускаше Маргрет от очи. Ерлен забелязваше, че нещо тревожи съпругата му, и една вечер, след като си легнаха, я попита бременна ли е.

Кристин помълча и отвърна утвърдително. Ерлен я притегли нежно в прегръдките си и престана да я разпитва. Тя не посмя да му признае какво я мъчи в действителност. Ерлен й прошепна колко се надява да му роди дъщеря, ала Кристин не събра сили да реагира, вцепенена от страх при мисълта, че съвсем скоро Ерлен ще разбере какво щастие носят дъщерите на бащите си.

Няколко дни по-късно хората в „Хюсабю“ си легнаха доста пийнали и преяли преди предстоящите пости. Потънаха в дълбок сън. През нощта малкият Лавранс се събуди в леглото на родителите си и започна да плаче в полусън, търсейки майчината гръд. Кристин обаче се мъчеше вече да го отбие. Детето продължи да плаче, Ерлен се събуди, изсумтя сърдито и му даде мляко от чашата пред леглото. После го сложи да спи от другата си страна.

Кристин се унесе, но изведнъж усети как Ерлен отново се надигна от леглото. Все още сънена, го попита какво има. С неузнаваем глас той й прошепна да пази тишина, а после безшумно стана от постелята. Наметна си дреха. Кристин се подпря на лакът, но той я накара да легне и откачи меча си от куката над главата й.

Ерлен се движеше тихо като рис, ала Кристин разбра, че мъжът й се отправи по стълбите към спалнята на Маргрет над преддверието.

За миг стопанката притихна, омаломощена от тревожен страх. После се надигна, намери опипом долната си риза и роклята си в мрака и затърси обувките си по пода пред леглото.

От горния етаж се разнесе пронизителен женски писък. Прокънтя над цялото имение. Ерлен извика нещо. Кристин чу дрънченето на удрящи се един о друг мечове и трополене. После оръжията паднаха на пода, а Маргрет започна да крещи от ужас.

Кристин коленичи до огнището, свита на кравай, разбута жаравата с голи ръце и духна на въглените. Взе една запалена главня и я вдигна с разтреперани ръце. В тъмнината зърна как Ерлен направо скочи от спалнята на Маргрет, сякаш забравил, че има стълба. С оголен меч в ръка мъжът й се втурна през входната врата.

Момчетата започнаха да надничат от леглата си в мрака. Кристин се приближи до северното легло, където спяха двамата й големи синове, и им каза да си легнат и да затворят вратата. Ивар и Скюле също се надигнаха от пейката и замигаха изплашено и объркано срещу светлината. Майката ги накара да се мушнат в съпружеското легло и затвори вратата пред леглото. После запали свещ и излезе на двора.

Валеше дъжд. За миг, докато пламъкът на свещта се отразяваше в лъскавата поледица, Кристин забеляза колко народ се е струпал пред вратата на съседната постройка — къщата, където спяха слугите на Ерлен. После свещта угасна и за кратко се възцари пълен мрак, разпръснат от светилника на Юлв Халдуршон, който се зададе от къщата.

Юлв се надвеси над човешкото тяло, свито на топка върху неравния лед. Кристин коленичи и обърна лицето на мъжа към себе си. Оказа се младият Хокон от „Гимсар“. Намираше се в несвяст или вече беше мъртъв. Ръцете на Кристин се изпоцапаха с кръв. Двамата с Юлв сложиха Хокон да легне по гръб. Дясната му ръка бе отрязана до китката и от раната шуртеше кръв.

Стопанката погледна инстинктивно към плющящата под напора на вятъра капандура на втория етаж, където спеше Маргрет. Не се виждаше човек, но вероятно заради тъмнината.

Кристин коленичи в локвата и стисна китката на Хокон с всичка сила, за да спре кръвта. Забеляза, че са я наобиколили слугите на Ерлен, облечени кой с каквото бе намерил в бързината. После видя и пепелявото, изкривено от болка лице на Ерлен. Той избърса окървавения си меч с края на туниката си. Отдолу беше гол и крачеше бос.

— Някой да ми донесе превръзка! Бьорн, тичай да събудиш отец Айлив! Ще занесем Хокон в дома на свещеника.

Кристин грабна кожения ремък, който й подаде един слуга, и го стегна около ръката на Хокон. Ерлен се обади със суров и разгневен глас:

— Никой да не пипа ранения! Да сърба, каквото си е надробил!

— Мъжо, нали разбираш, че това е невъзможно — спокойно възрази Кристин, макар да се задушаваше от силните удари на сърцето си.

Ерлен удари меча си в земята.

— Да, нали не е твоя плът и кръв. Вече ми стана пределно ясно през всичките тези години.

Кристин се изправи.

— И въпреки това искам да потулим срама й, ако се намери начин — тихо отвърна тя. — Момчета — обърна се тя към наобиколилите ги слуги, — зная с каква преданост служите на господаря си. Сигурна съм, че няма да отворите дума за случилото се, преди той да ви обясни как се е стигнало до разправията с Хокон.

Мъжете обещаха да мълчат. Един от тях отиде дори по-далеч: събудил се от виковете на насилена жена, после някой скочил върху покрива на къщата им, но се подхлъзнал и се свлякъл на земята. Кристин го помоли да не разпространява историята си.

Отец Айлив дотича в двора. Ерлен се обърна и влезе вкъщи. Съпругата му се втурна с намерението да го догони. Ерлен тичаше по стълбите към горния етаж. Кристин хвана ръцете му.

— Ерлен, какво ще правиш с момичето? — попита задъхано тя, вторачена в обезумялото му лице.

Той мълчаливо се опита да я отблъсне, но тя не го пусна.

— Почакай, Ерлен, почакай! Става дума за детето ти! Няма как да си сигурен: мъжът беше облечен — отчаяно се помъчи да го разубеди тя.

Ерлен нададе оглушителен вик, пребледнял от ужас като мъртвец. Отговори й с груби думи и с глас, променен до неузнаваемост от непоносимата болка.

Кристин се бореше безмълвно с побеснелия мъж, който ръмжеше и скърцаше със зъби. Накрая все пак улови погледа му в полумрака.

— Ерлен, нека аз да вляза първо при нея. Не съм забравила деня, когато бях в същото положение като Маргрет.

Той я пусна и се облегна върху външната стена на малката стая, разтреперан като агонизиращо животно. Кристин запали свещ и тръгна по стълбите към спалнята на девойката.

Най-напред пламъкът освети меч върху пода, захвърлен недалеч от леглото, и отсечената ръка. Кристин свали кърпата от главата си и я хвърли върху следите от двубоя. Едва сега забеляза, че в бързината се е показала пред мъжете с небрежно наметната кърпа върху разпуснатата си коса.

Маргрет се беше свила в горната част на леглото, върху възглавниците, и гледаше свещта в ръцете на Кристин с широко отворени, обезумели от страх очи. Девойката придържаше чаршафите до гърдите си, но под златистите й къдрици се белееха голите й рамене. Стаята беше изпоцапана с кръв.

Заради огромното напрежение Кристин избухна в сълзи. Разтърси я гледката на красивото момиче и очите й, изпълнени с ужас.

— Майко, какво ще ми стори татко? — изкрещя Маргрет.

Кристин беше безсилна да заповядва на чувствата си.

Въпреки дълбокото съчувствие към девойката сърцето й се вледени в гърдите. Маргрет изобщо не попита какво е станало с Хокон. За миг си представи Ерлен, проснат на земята, баща й — надвесен над него с окървавен меч, а самата тя… Маргрет дори не бе помръднала от мястото си, за да разбере какво се е случило с любимия й. Девойката се хвърли в обятията й, разтърсвана от ридания и обезумяла от страх, но Кристин не успя да потисне пробудилото се презрение към дъщерята на Елине. Мащехата седна на леглото и се помъчи да успокои момичето.

След малко Ерлен се показа на стълбите, вече облечен. Маргрет нададе вик и се скри в прегръдката на Кристин. Стопанката вдигна очи към съпруга си. Изглеждаше й по-спокоен, но с пребледняло, променено до неузнаваемост лице. За пръв път външността на Ерлен отговаряше на възрастта му.

Той подхвана с равен глас:

— Кристин, слез долу и ме остави да поговоря насаме с дъщеря си.

Съпругата му се подчини. Внимателно се освободи от прегръдката на момичето, зави я до брадичката и излезе от стаята.

Облече си дрехите за през деня — тази нощ едва ли някой в „Хюсабю“ щеше да мигне повече — и се зае да успокоява изплашените деца и слугини.

 

 

На следващата сутрин валеше сняг. Слугинята на Маргрет си събра вещите в торба, метна я на гръб и напусна имението, обляна в сълзи. Стопанинът я изпъди с ругатни. Заслужавала да я одерат жива, задето предала така доверието на господарката си.

После Ерлен разпита останалите слуги. Доловили ли са нещо нередно, откакто през есента Ингелайв, прислужницата на Маргрет, се преместила да спи при тях и оставила господарката си сама в спалнята? А кучетата в къщата им усетили ли са да идва някой? Всички слуги отговориха отрицателно, както се очакваше.

Накрая Ерлен повика съпругата си да поговорят насаме. Капнала от умора, Кристин изслуша тирадата му със свито от болка сърце и се помъчи да отвръща на несправедливите му обвинения кротко и внимателно. Не отрече съмненията си, но умишлено не спомена, че е премълчавала опасенията си, защото Ерлен и Маргрет неизменно са посрещали всичките й предупреждения и съвети с пренебрежение.

— Кълна се в Бог и в Пречистата Дева: нито съм знаела, нито съм подозирала за посещенията на този мъж в спалнята на Маргрет.

— Как ли пък не! — избухна подигравателно Ерлен. — И сам Всемогъщият Бог на небето вижда как през целия ни съвместен живот ми натякваше какво съм ти сторил, макар че и двамата го искахме еднакво силно. И не аз, а баща ти допринесе за неволите ни, като отказа да приеме предложението ми. Още от самото начало исках да поправя греха си и да те направя моя жена. Нима не се досети какво става, когато видя златото от „Гимсар“? — той стисна ръката й и я вдигна, а двата пръстена, които й подари в Гердарюд, проблеснаха на светлината. — Не си свалила тези пръстени от ръката си нито за ден, откакто ми отдаде честта си…

Кристин се чувстваше отмаляла до припадък.

— Ерлен, чудя се наистина ли си спомняш деня, когато завоюва честта ми…

Мъжът се хвана за главата, хвърли се върху пейката и започна да се гърчи от болка. Кристин седна на разстояние от него. Разбираше колко по-трудно му е да понесе злощастната си участ, защото той бе причинил другиму същото, което сега Хокон му причини. Поначало Ерлен не обичаше да поема вината за прегрешенията си и сега нямаше сили да се нагърби с отговорността за обезчестената си дъщеря. Единственият човек, на когото можеше да прехвърли вината, беше Кристин. Но тя не му се ядоса. Надделяха тревогата и страхът от предстоящите събития.

 

 

Кристин се отби да нагледа как е Маргрет. Момичето лежеше напълно неподвижно, пребледняло като платно и с вторачен в нищото поглед; не попита какво се е случило с Хокон. Кристин не можеше да прецени дали девойката не смее да отвори дума за него, или просто мисълта за сполетялата я участ е притъпила тревогата за любимия й.

След обяд Кристин видя Ерлен и Кльонг да вървят през натрупалия на двора сняг. Отправиха се към рицарската къща. След малко Ерлен се върна сам. Влезе в стаята, мина покрай нея, но тя вдигна очи само за миг, без да поглежда към ъгъла, където се спотаи мъжът й. Все пак забеляза колко съсипан изглежда Ерлен.

По-късно се отби да вземе нещо от хамбара. Ивар и Скюле дотичаха да й обадят, че тази вечер Кльонг си тръгвал от „Хюсабю“. Момчетата бяха тъжни, защото в негово лице виждаха добър другар. Събирал си багажа и довечера щял да пътува към Биргси.

Кристин се досети какво се е случило. Ерлен е предложил на дякона дъщеря си, но Кльонг е отказал да се ожени за прелъстената девойка. Само при мисълта как се е почувствал Ерлен по време на разговора на Кристин й прилоша и тя дори не посмя да си представи унижението му.

На следващия ден пристигна вест от дома на свещеника. Хокон Айндридесьон искал да поговори с Ерлен. Стопанинът на „Хюсабю“ поръча да му предадат, че двамата няма какво повече да си кажат. По думите на отец Айлив дори и да оживеел, младият мъж щял да остане сакат за цял живот. Освен дето изгубил дясната си китка, при падането от покрива на слугинската къща получил тежки наранявания на гръбнака и таза. Въпреки тревожното си състояние пожелал да се прибере у дома си и свещеникът обещал да намери шейна. Хокон се разкайвал дълбоко за стореното и твърдял, че бащата на Маргрет имал пълно право да го убие, независимо какво постановява законът по този въпрос, но молел всички да се постараят според силите си да потулят позорната случка, та неговото прегрешение и срамът на Маргрет да не станат всеобщо достояние. След обяд го изнесоха в шейната, наета от отец Айлив, а самият свещеник яхна коня, за да го заведе в долината на река Гаула.

На следващия ден се падаше Пепелна сряда^[1] и хората от „Хюсабю“ се канеха да отидат до църквата във Виняр. Но още по вечерня Кристин убеди клисаря да й отключи църквата в имението.

Все още усещаше как пепелта се посипва върху главата й, когато коленичи до гроба на заверения си син и му прочете заупокойни молитви.

От момчето под камъка сигурно бяха останаха само кости, косми и част от дрехите, с които го погребаха. Кристин видя със собствените си очи останките на сестра си, когато ги изровиха, за да ги пренесат при тялото на баща й в Хамар. Прах и пепел. Кристин се сети за красивото лице на баща си, за големите очи на майка си, за набръчканата й кожа и за запазената й снага, която за разлика от преждевременно остарялото й лице бе съхранила лекотата и пъргавината си. Близките й лежаха под камък и телата им се разлагаха тъй както се разпадат запустелите къщи. Пред очите й се заизнизваха картини: на обгорелите останки от църквата в „Йорун“, на имението в долината Сил, край което минаваха на път към Воге. Тамошните къщи пустееха и тънеха в разруха. Селяните, обработващи земята наоколо, не смееха да припарят до съборетините след залез-слънце. Кристин мислеше за скъпите на сърцето й покойници, за лицата, гласовете, усмивките, навиците и поведението им. Сега, когато си бяха отишли от този свят, образите им я натъжаваха безгранично. Все едно потъваше в спомени за родния си дом с ясното съзнание, че в този миг там няма никой и прогнилите греди се свличат в тревата.

Седнала върху пейката в пустата църква, Кристин вдишваше уханието на стар, студен тамян. Ароматът й навяваше мисли за смъртта и за разпада на преходните неща от живота. Не намираше сили да извиси душата си към представата за онази страна, където се намираха нейните близки. Земната доброта, любов и вярност неизменно отиваха там, за да пребъдат. Всеки ден, когато се молеше за успокоението на душите им, й се струваше необяснимо защо тя отправя молитви за хора, които още по време на земния си път са постигнали вътрешна хармония, непостижима за нея. Според отец Айлив молитвите за починалите винаги имали благотворно влияние. Дори и близките на богомолеца вече да са намерили спокойствие за душите си при Всевишния, молитвата смекчавала неговите терзания.

Но на нея молитвите не й носеха успокоение. Струваше й се, че когато изнуреното й тяло най-сетне започне да гние под някой камък, неспокойната й душа ще витае наоколо, както призраците на покойните стопани обитават порутените къщи на пустеещите имения. Грехът продължаваше да живее в душата й подобно жилавите корени на плевел, плъзнал пипала в плодородната почва. Буренът е престанал да цъфти, да пламти и да ухае, но живее в пръстта, блед и силен. Въпреки цялата нежност към Ерлен, надигнала се в сърцето й, докато го гледаше как страда, Кристин се оказа неспособна да заглуши пропития с огорчение и обида глас, който питаше: как може да разговаряш така с мен, нима забрави дните, когато ти се доверих и ти отдадох честта си и бях най-любимият ти човек? Съзнаваше, че докато този глас продължава да задава въпроси, тя ще се обръща към мъжа си, все едно самата тя е забравила за всичко това.

В мислите си се просна ничком пред мощехранителницата на свети Улав, посегна към изгнилите мощи от ръцете на брат Едвин в църквата в планината Ватс. Сключи молитвено ръце около двата реликвария: единия с остатъци от савана на мъртва жена, а другия с костите на непознат мъченик. Търсейки закрила, Кристин стисна мощите, съхранили частица от душевната сила на покойниците въпреки тленността и разложението, както покритите с ръжда мечове на някогашни воини, намерени в земята, запазват магическата си сила.

На следващия ден Ерлен пое към града заедно с Юлв и още един слуга. Нямаше го по време на целите пости, но Юлв се прибра да вземе свитата му. Мъжете се отправиха към тинга в долината на река Оркла, където щяха да се срещнат с Ерлен.

Юлв съобщи на Кристин, че Ерлен договорил с Тидекен Паус, немецът — златар в Нидарус, Маргрет да се омъжи за сина му Герлак след Великден.

Ерлен се прибра за празника. Беше си възвърнал душевното равновесие, но дали защото вече не беше много млад, или заради жестокото унижение, на което бе подложен, този път Кристин не очакваше Ерлен да преодолее случилото се с някогашната лекота. Маргрет прие новината за женитбата си равнодушно.

Една вечер двамата съпрузи останаха сами и Ерлен сподели:

— Ако Маргрет беше законно родена или поне майка й да не беше омъжена, нямаше да я дам на чужденец, дори и да беше прегрешила. Щях да защитя и нея, и избраника й и да им осигуря убежище. Но за беда произходът й не ми го позволява. Само законен съпруг би могъл да брани името й.

Докато Кристин приготвяше чеиза преди заминаването на заварената си дъщеря, Ерлен й каза:

— Май не си достатъчно здрава, за да пътуваш с нас?

— Ако искаш, ще дойда — отвърна тя.

— И защо да искам? Та ти никога не си се държала като майка, защо сега да го правиш? А и няма да вдигаме пищна сватба. Пък и госпожа Гюна от „Росвол“ и снаха й обещаха да дойдат в името на роднинската ни връзка.

И Кристин остана в „Хюсабю“, докато Ерлен Никулаусьон даваше дъщеря си за жена на Герлак Тидекенсьон.