Сигрид Унсет
Стопанка (15)

1.

След по-малко от две години от смъртта на Лавранс Бьоргюлфсьон, в началото на зимата на 1332-а година, се спомина и Рагнфрид Иваршдатер. Разстоянието между Хамар и Скаун е голямо, затова когато в „Хюсабю“ разбраха за смъртта й, Рагнфрид лежеше в земята вече повече от месец. Но през първата неделя след Великден Симон Андресьон пристигна в имението на Ерлен и Кристин, за да обсъдят разни подробности относно наследството на Рагнфрид. Сега Кристин Лаврансдатер притежаваше „Йорун“ и се договориха Симон да наглежда земите й и да контролира арендаторите й. Симон управляваше имотите на тъщата си в долината, докато Рагнфрид живееше в Хамар.

Точно по това време на Ерлен му се струпаха куп неприятности, свързани с дейността му на областен управител. Миналата есен селянинът Хунтюв от Фурбрайд в долината Упдал уби съседа си, защото нарекъл жена му вещица. Съселяните на убиеца го завързаха и го заведоха при управителя. Ерлен го затвори в таванско помещение. Но когато зимата стана много люта, Ерлен пусна затворника на свобода сред слугите си. Едно време Хунтюв беше част от екипажа на „Маргигрен“ и показа завидно мъжество. Ерлен изпрати писмо с молба краля да отмени строгата присъда, та Хунтюв да може да се разхожда на свобода без опасност за живота си. Ерлен се постара да представи осъдения в най-добрата му светлина и когато Юлв Халдуршон лично гарантира, че Хунтюв ще се яви на тинга в долината на Оркла навреме, Ерлен пусна селянина да се прибере за Коледа. Хунтюв и жена му тръгнали към долината на река Дрива, за да погостуват на тамошния ханджия, с когото ги свързвала роднинска връзка, но по пътя изчезнали. Според Ерлен двамата загинали в разразилата се тогава виелица, ала мнозина се съмняваха, че просто са офейкали и сега хората на областния управител няма да успеят да ги хванат. Освен това заваляха нови обвинения срещу изчезналите съпрузи. Преди няколко години Хунтюв убил мъж в планината и заровил трупа му под купчина камъни, защото онзи одрал гърба на кобилата му. Вече не остана колебание, че жената на Хунтюв се е занимавала с магьосничество.

Свещеникът в Упдал и наместникът на архиепископа се заловиха да проверяват каква доза истина съдържат слуховете за магьосници. В резултат от разследването наяве излязоха доста неприятни подробности за начина, по който хората на много места в долината на Оркла пренебрегват повелите на християнската религия. Привикаха хора от крайните общини, от Ренабю, от гората в долината Упдал и по-специално един старец от залива Бюд да се явят, за да получат присъдата си от архиепископа в Нидарус. И в това начинание Ерлен не се включи с усърдие, та хората започнаха да го одумват. Разнесе се грозна мълва и за Он, стареца, който живееше до езерото под „Хюсабю“ и можеше да се смята почти за част от имението на Ерлен. Он се занимавал с руни и заклинания, а в стаята си държал изображения на странни идоли и им принасял жертви. Претърсиха жилището му, но не откриха нищо. Ерлен и Юлв Халдуршон са били при стареца, когато е издъхнал, и сигурно са поразчистили това-онова преди идването на свещеника, усъмниха се хората. Сетиха се, че някога лелята на Ерлен бе обвинена в магьосничество, прелюбодеяние и убийство на съпруга си, но Осхил Гаутесдатер беше твърде умна и хитра, а и разполагаше с подкрепата на влиятелни приятели. Затова не я сполетя беда. Хорската мълва не подмина и миналото на Ерлен: като млад той живял доста разюздано и дори дръзнал да се противопостави на църковното проклятие.

Впоследствие архиепископът привика Ерлен Никулаусьон на разговор в Нидарус. Симон тръгна с него. Възнамеряваше да вземе племенника си от „Ранхайм“ и да го заведе в долината, та момчето да погостува на майка си.

Пристигнаха седмица преди откриването на Фростенския тинг^[1] и в града кипеше оживление. Двамата мъже влязоха в имението на архиепископа и ги насочиха към стаята за разговори. Там завариха неколцина каноници и светски господари. Сред присъстващите се открояваха лагманът на Фростенския тинг Харал Никулаусьон, Улав Хермансьон — лагман в Нидарус, рицар Гюторм Хелгесьон — областен управител на Йемтлан, и Арне Явалсьон, който веднага се приближи към новодошлите и поздрави сърдечно Симон Андресьон. Арне отведе Симон до прозореца и двамата се настаниха там.

Симон не се чувстваше добре в компанията на Арне. Последно се видяха преди десет години в „Ранхайм“. Тогава тамошните стопани го приеха радушно, но пътуването остави незаличими следи в паметта му.

Докато Арне се хвалеше с малкия Явал, Симон не изпускаше баджанака си от очи. Ерлен разговаряше с кралския ковчежник Борд Петершон, който нямаше роднинска връзка с рода от „Хестнес“. На Ерлен никак не му липсваше аристократична осанка, но той се държеше много свободно и непринудено в разговора с възрастния мъж. Поклащаше се на пети и на пръсти с ръце, сключени на гърба. Както обикновено, облеклото му бе издържано в тъмни цветове, но представляваше красива гледка: виолетово-синя жилетка, плътно прилепнала към тялото, с цепки от двете страни и с черна яка. Бе отметнал качулката си назад и се виждаше сивата копринена подплата на дрехата му. На кръста си Ерлен носеше обкован със сребро колан и беше обут в прилепнали около прасците високи, червени ботуши, които подчертаваха елегантните му крака.

На ярката светлина, нахлуваща през прозорците на каменната сграда, личеше, че косата на Ерлен Никулаусьон е побеляла доста по слепоочията. Нежната кожа около устата и под очите му бе осеяна с бръчки. Напречни гънки набраздяваха дългата му, красиво извита шия. И въпреки това Ерлен младееше сред останалите мъже, макар и далеч да не бе най-младият сред тях. Но той бе запазил грациозната си фигура, а движенията му притежаваха същата непринуденост и небрежност като на младини. И сега, на срещата, Ерлен започна да се разхожда напред–назад из стаята с характерната за тялото му лекота и гъвкавост, като продължаваше да държи ръцете си сключени на гърба. Всички останали господа заеха местата си и разговаряха с приглушени гласове. Пъргавите стъпки на Ерлен и дрънченето на сребърните му шпори отекваха твърде отчетливо.

Накрая един от по-младите мъже раздразнено го помоли да седне:

— Стига си вдигал шум, човече!

Ерлен замръзна на мястото си, смръщи вежди и се обърна с усмивка към мъжа, направил му забележката.

— Къде се напи тази вечер, та си така чувствителен към шума, Юн? — попита Ерлен и седна.

Лагман Харал се приближи до него, а Ерлен се изправи и остана на крака, докато лагманът седна; после се отпусна до него, кръстоса крака и сключи ръце над коляното си, докато двамата разговаряха.

Ерлен разказа на Симон напълно откровено за всички сполетели го неприятности, след като убиецът и магьосницата се изплъзнали от ръцете му. Но сега, докато с лагмана разнищваха случая, по лицето му бе изписано напълно безгрижно изражение.

Появи се и архиепископът. До почетното място го съпроводиха двама мъже и наредиха възглавници около Негово Високопреосвещенство. Симон виждаше Айлив Дребния за пръв път. Архиепископът приличаше на немощен старик и трепереше от студ, въпреки че бе облечен в кожух и носеше обточена с кожа шапка. Ерлен му представи Симон, който падна на едно коляно, когато се наведе да целуне пръстена на Айлив. И Ерлен долепи почтително устни до украшението на ръката му.

Повикаха Ерлен да се изправи пред архиепископа, след като Негово Високопреосвещенство отдели време да поговори с присъстващите на различни теми. С благопристойното си поведение Ерлен му засвидетелства почтителността си, но отговаряше доста лековато на въпросите, задавани му от един каноник. Изражението на областния управител остана смело и невинно.

Потвърди, че в продължение на много години до ушите му стигали слухове за магьосници, но докато при него не се яви човек с молба да отсъди по повод на конкретна случка, Ерлен не се чувствал длъжен да проверява всички клюки, разпространявани от жените в околността. Според Ерлен разследването и преценката дали има основания да се повдигнат обвинения било задължение на свещеника.

Попитаха го дали старецът, живял в „Хюсабю“, се е опитвал да прави магии.

Ерлен се усмихна:

— Он често се перчеше с дарбите си, но никога не съм виждал доказателства за изкуството му. Още като дете съм го чувал да разказва за магьосници, но винаги съм смятал приказките му за безобидни измислици и шеги. Брат ми Гюнюлф и нашият свещеник отец Айлив са го разпитвали неведнъж, но явно не са открили смущаващи факти, щом не са предприели нищо. А и човекът не пропускаше служба и си казваше християнските молитви. Никога не съм вярвал на слуховете за дарбата на Он, а откакто на север станах свидетел на разни лапландски магии и заклинания, осъзнах, че в сравнение с тях хвалбите на стареца са просто детски шеги.

Свещеникът поиска да разбере дали Ерлен е вземал от Он предмети, които да му донесат късмет в любовта.

— Да — веднага кимна с готовност Ерлен и се усмихна. — Май тогава бях на петнайсет, значи преди двайсет и осем години. Он ми даде кожена кесия с малък бял камък и няколко изсушени части от животни. И тогава не хващах вяра на такива дивотии. На следващата година, когато отидох да служа в кралския двор, я подарих. С останалите младежи бяхме на сауна в града. Докато се веселяхме, реших да им покажа магическата кесия. После при мен дойде един от пажовете с молбата да я купи. Размених я срещу хубаво бръснарско ножче.

Попитаха го за името на въпросния паж.

Първоначално Ерлен не искаше да издаде кой е, но архиепископът лично го насърчи да говори. Ерлен вдигна очи, а в тях пробяга игриво пламъче.

— Ивар Омюнсьон.

По лицата на присъстващите се изписа странно оживление. От устата на Гюторм Хелгесьон се изтръгнаха няколко сподавени изсумтявания. И Айлив едва сдържаше усмивката си. Тогава, със сведени клепки и прехапал долната си устна, Ерлен се осмели да предположи:

— Господарю, надявам се да не смущавате покоя на този съвестен рицар заради тази стара история. Както вече споменах, никога не съм вярвал на такива бабини деветини и не съм забелязал животът на някой от нас да се е променил съществено, след като му дадох кесията.

Гюторм избухна в гръмогласен смях и останалите прихнаха един след друг. Архиепископът се смееше сподавено, кашляше и клатеше глава. За никого не беше тайна, че Ивар има повече желание, отколкото късмет в някои начинания.

Не след дълго един от канониците спря да се смее и призова останалите да преминат към сериозните занимания. С малко остър тон Ерлен попита дали някой е повдигнал обвинение срещу него. Доколкото му било известно, го извикали на разговор, не на разпит. Продължиха да му задават въпроси, но Гюторм Хелгесьон на няколко пъти избухна в едва сдържан смях и смути работата на разпитващия.

На следващия ден, когато Ерлен и Симон напуснаха „Ранхайм“ и поеха към дома, Симон отвори дума за срещата. Посъветва Ерлен да не приема случилото се твърде лековато. Симон забелязал, че някои от големците с удоволствие биха му устроили капан, стига да им се удаде възможност.

Ерлен се съгласи с него. На север повечето от влиятелните мъже подкрепяха ръководителя на кралската канцелария. Изключение правеше епископът. В негово лице Ерлен имаше верен сподвижник. Но действията на Ерлен не излизаха от рамките на закона. По всички юридически въпроси той се допитваше до дякона в „Хюсабю“, Кльонг Аресьон, известен като изключително вещ в правните казуси. Ерлен заговори сериозно, усмихна се съвсем бегло само когато отбеляза, че едва ли някой е очаквал от него да държи делата си под контрол — нито скъпите му приятели в околността, нито господата от кралския съвет допускат подобно нещо. Впрочем Ерлен изрази съмнение дали ще запази длъжността си на областен управител, ако се променят условията, наложени по време на управлението на Ерлинг Видкюнсьон. След смъртта на тъста и тъщата си Ерлен се намирал в положение, което не изисква да търси благоволението на големците, сдобили се с власт след обявяването на краля за способен да изпълнява задълженията си.

— Щом искат, нека обявят поквареното момче за крал. Престоят му в неизвестност едва ли му е помогнал да възмъжее. Още по-добре, тъкмо ще се разбере какви планове крои той или по-скоро шведските му съветници. Хората ще осъзнаят колко прозорлив е бил Ерлинг. На нас ще ни излезе скъпо, ако крал Магнюс пожелае да подчини Сконе на шведската корона — изрази мнението си Ерлен. — В мига, когато един-единствен човек, бил той датчанин или немец, завземе властта в тази земя, ще избухне война с датчаните. А що се отнася до договорения десетгодишен мир на север, вече изминаха пет и е много съмнително дали руснаците ще спазят примирието. И Ерлинг не вярва да стане така. Ръководителят на канцеларията Пол е учен човек, дори бих го нарекъл разумен в много отношения, но всички господа от кралския съвет взети заедно, които му повериха задачата да им сочи правилния път, явно имат ум колкото Черньо. Но те отстраниха Ерлинг от пътя си — поне засега. И аз бих се оттеглил, но Ерлинг и приятелите му искат да задържа властта си и благосъстоянието си на север. И аз вече не зная как да постъпя.

— Струва ми се, че си подхванал песента на Ерлинг — не се стърпя Симон.

— Така е — потвърди Ерлен. — Миналото лято отседнах в дома му, когато бях в Бьоргвин. Опознах го по-добре. Най-важното за него е да опази дългосрочния мир. Но той иска норвежкото могъщество да съществува съгласно принципа на лъвския мир. Никой не бива да чупи зъб или нокът на лъва на нашия роднина крал Хокон^[2] и лъвът никога не бива да се превръща в ловно псе на друг народ. Впрочем Ерлинг е взел много присърце мисията да сложи край на старите вражди между норвежците и Ингебьорг. Сега, когато след смъртта на Кнют тя остана вдовица, е желателно да си възвърне влиянието над сина си. Тя обича безпределно децата си от Кнют Порше и като че ли е забравила първородния си син, но нещата сигурно ще се променят, щом го види. Не разбирам защо Ингебьорг би желала крал Магнюс да се намеси в размириците в граничния район Сконе, макар че полубратята му имат земи там.

Симон си помисли колко детайлно е осведомен Ерлен за хода на събитията. Но загадка за него представляваше Ерлинг Видкюнсьон. Симон се питаше дали бившият кралски предстоятел смята Ерлен Никулаусьон за способен да взема правилни решения, или просто се е хванал за него като удавник за сламка. Рицарят от Бяркьой няма да сдаде така лесно властта. Никой не можеше да го упрекне в злоупотреба, но досега не му се беше налагало да се възползва от позицията си. Всички твърдяха, че с напредването на възрастта Ерлинг става все по-непреклонен и самонадеян, а след опитите на останалите членове на кралския съвет да му се опълчат, толкова навирил нос, че напълно престанал да се вслушва в думите на другите.

С оглед характера на Ерлен не беше никак чудно, че той скочи, така да се каже, върху борда на кораба на Ерлинг Никулаусьон и с двата крака. Ерлен подкрепи безрезервно заможния рицар, но той срещна силен отпор и изглеждаше съмнително някой от двамата да е извлякъл полза от плаването срещу течението. И все пак Симон си даде сметка, че колкото и неразумно да говори Ерлен за хора и вещи, думите му не са съвсем безсмислени.

Вечерта Ерлен се замая от пиене и се развесели. Намираха се в имението на Никулаус, което Гюнюлф му подари, след като даде монашески обет. Кристин също беше там заедно с три от децата им — двете най-големи и най-малкото — и Маргрет.

Късно вечерта в имението пристигна много народ. Сред гостите се оказаха и неколцина от присъствалите на срещата при архиепископа предишната сутрин. След вечеря, докато пиеха, Ерлен се смееше гръмогласно. Взе ябълка от купата върху масата и започна да я дялка с ножа си. После я пусна в скута на Сюнива Улавсдатер, която седеше срещу него.

Сътрапезницата на Сюнива поиска и тя да види ябълката и посегна да я вземе, но Сюнива не й позволи. Двете жени започнаха да се мушкат в ребрата със смях и закачки. Ерлен успокои госпожа Ейвур. Обеща да направи такава ябълка и за нея. Не след дълго всички гостенки държаха по една ябълка от Ерлен, изрисувана по думите му с любовни руни.

— Няма да ти стигнат силите да изпълниш всичките си обещания, момко — подвикна някой.

— Ами че няма да ги изпълнявам. Вече ми е минало времето — отвърна Ерлен и всички се засмяха дружно.

Тогава исландецът Кльонг разгледа една от ябълките и обясни, че това не били руни, а безсмислени знаци. Той щял да му покаже как се изсичат истински руни. Ерлен понечи да го спре:

— Недей! Иначе ще поискат да те вържа и да не те пусна повече, Кльонг, понеже без теб съм загубен.

По време на цялата тази дандания най-малкият син на Кристин и Ерлен влезе в стаята. Лавранс Ерленсьон, вече навършил две години, представляваше изключително красиво дете — светло и пълничко, с копринено меки руси къдрици. Жените от външната пейка веднага грабнаха детето и започнаха да го предават една на друга. Доста почерпени и развеселени, те прекаляваха с грубоватите ласки. Кристин, седнала до стената на почетното място с мъжа си, поиска да й дадат детето, защото малкият хленчеше и протягаше ръце към нея, но жените изобщо не реагираха на молбата й.

Изведнъж Ерлен прескочи масата и грабна сина си, който вече пищеше, докато Сюнива и Ейвур направо се сбиха коя да го вземе и го дърпаха. Бащата притисна детето в обятията й, заговори му утешително, но понеже малкият продължаваше да плаче, Ерлен започна да тананика, разнасяйки го напред-назад в полумрака. Сякаш напълно забрави за гостите си. Русата главица на детето лежеше отпусната върху рамото на бащата. От време на време Ерлен милваше с полуотворените си устни детската ръчичка, опряна в гърдите му. Известно време бащата разнася така детето. После влезе слугинята, която го наглеждаше и отдавна трябваше да го е сложила да спи.

Някой от гостите подкани Ерлен да изпее нещо, та да потанцуват. Стопанинът се славеше с хубавия си глас. Първоначално той отказа, но поразмисли и се приближи до дъщеря си, седнала на пейката. Прегърна я и рече:

— Хайде, Маргрет, ела да танцуваш с баща си!

В този момент пред Ерлен се изпречи младеж и хвана девойката за ръка.

— Маргит ми обеща тази вечер да танцува с мен…

Ерлен обаче вдигна дъщеря си на ръце и я остави от другата си страна.

— Имаш си жена — танцувай с нея, Хокон. Когато бях младоженец като теб, не ми се е случвало да танцувам с други моми…

— Ингебьорг се измори, а аз обещах на Хокон да танцуваме, тате — обади се Маргрет.

Симон Андресьон нямаше желание да танцува. Известно време наблюдаваше празненството, а погледът му от време на време се спираше върху Кристин. Докато слугините й разтребваха и бършеха масата и носеха още питиета и чуждоземни ядки, стопанката стоеше права до трапезата. После се настани до камината и се заговори с един свещеник. След малко и Симон се присъедини към двамата събеседници.

В разгара на веселбата Ерлен се приближи към съпругата си:

— Ела да танцуваме, Кристин — умолително протегна ръка той.

— Изморена съм — вдигна очи тя.

— Симон, ти я покани на танц. На теб няма да ти откаже.

Симон се надигна от мястото си и й подаде ръка, но тя поклати глава:

— Не ме кани, Симон. Много съм изморена…

Ерлен остана видимо разочарован от отказа на съпругата си. Върна се при танцуващите, хвана се за ръката на госпожа Сюнива и подвикна на Маргрет да им попее.

— Кой е младежът, който танцува до заварената ти дъщеря? — попита Симон.

Намираше нещо смущаващо в лицето на младия мъж въпреки снажната му снага, свежия слънчев загар на лицето, хубавите зъби и блестящи очи, твърде приближени едно до друго. Младежът имаше голяма, волева уста и брадичка, но нагоре, към челото, лицето му се стесняваше. Кристин обясни, че младият мъж бил Хокон Айндридесьон от „Гимсар“, внук на Туре Айндридесьон, областен управител в долината на река Гаула. Хокон се оженил съвсем скоро за дребничката красавица, седнала на коленете на лагман Улав. Той бил неин кръстник. Симон забеляза тази жена още в началото на тържеството, защото напомняше на първата му съпруга, макар и да не притежаваше красотата на Халфрид. След като разбра, че помежду им има роднинска връзка, се приближи до Ингебьорг, поздрави я и седна да си поговорят.

Танците спряха за малко. По-възрастните се заеха да пресушават чашите си, а младите продължиха да пеят и да се веселят. Ерлен отиде до огнището заедно с неколцина мъже. Водеше госпожа Сюнива за ръка сякаш без да забелязва присъствието й. Мъжете насядаха близо до огъня и за дамата не остана място. Застанала пред Ерлен, тя ядеше орехи, които той чупеше с ръце и й подаваше.

— Какъв невъзпитан мъж си ти, Ерлен — закачи го тя. — Ти седна, а аз стоя права.

— Ами седни, де — засмя се той и я дръпна върху коленете си.

Сюнива понечи да се отскубне от ръцете му и през смях се оплака на стопанката от напористото поведение на мъжа й.

— Ерлен просто носи много добра душа — отвърна засмяно Кристин. — Не се е случвало котката ми да се умилква в краката му и той да не я вземе в скута си.

Сюнива не стана от коленете на Ерлен — и двамата се престориха, че не са разбрали ироничната забележка на Кристин, но по лицата им плъзна гъста червенина. Той я бе обгърнал небрежно с ръка, все едно не я забелязваше, докато разговаряше с мъжете за враждата между Ерлинг Видкюнсьон и ръководителя на кралската канцелария Пол, която занимаваше умовете на всички. Според Ерлен Пол Бордшон неведнъж давал израз на неприязънта си към Ерлинг подобно на злобна жена. Разказа им доста показателен пример:

— Миналото лято кралят довел на срещата на пълководците един младеж от Вос да му прислужва. Неопитният младок нямал търпение да усвои дворцовите порядки и изисканите маниери на кралските сановници и се стараел да украсява речта си с шведски думи. По времето на моята младост се стараехме да вмъкваме френски думи, а сега на мода е шведският. И един ден момчето попитало какво означава „троки“^[3] на норвежки. Пол Бордшон отговорил: „Троки, синко, е например госпожа Елин, съпругата на Ерлинг.“ „Красива или изискана“, помислил ли хлапакът, защото такова било впечатлението му от госпожата. Явно не е имал възможността да я чуе за какви неща говори. Но веднъж Ерлинг срещнал момчето на стълбите пред дворцовата зала, спрял го и го заговорил дружелюбно. Поразпитал го дали се чувства добре в града и предал поздрави на баща му. Момчето благодарило и отвърнало, че татко му ще се зарадва много, когато синът му се прибере и донесе поздрави „от вас, скъпи господарю, и от вашата съпруга, която е безкрайно троки.“ Ерлинг му зашлевил плесница. От удара момчето политнало назад, претърколило се по стълбите, а един мъж го хванал. Настанала небивала врява, заприиждали хора и въпросът се изяснил. Ерлинг побеснял — та нали станал за посмешище пред подчинените си, — но се престорил на невъзмутим. А единственият коментар на Пол Бордшон гласял: „Май трябваше да обясня на момчето, че «троки» е качество на кралския предстоятел. Така нямаше да се обърка.“

Присъстващите изразиха единодушно мнението, че Пол е постъпил доста подло, но се смяха на случката. Симон слушаше мълчаливо, подпрял брадичка на дланта си. Начинът, по който Ерлен проявяваше добронамереното си отношение към Ерлинг Видкюнсьон, го озадачаваше. Наистина — от разказа на Ерлен ставаше пределно ясно — Ерлинг явно е изгубил присъствие на духа, щом е допуснал, че момче, току-що дошло в града, би се осмелило да му се подиграе в лицето, и то на стълбите на кралското имение. Всъщност Симон не очакваше Ерлен да прояви деликатност и да се сети за някогашното родство на Симон с госпожа Елин и господин Ерлинг.

— За какво мислиш, Кристин? — попита той.

Стопанката седеше мълчаливо, с изправен гръб и скръстени ръце.

— За Маргрет — отвърна тя.

Късно вечерта Ерлен и Симон излязоха навън и стреснаха двама души, застанали един до друг зад ъгъла на къщата. В светлата като ден нощ Симон позна Хокон от „Гимсар“ и Маргрет Ерленсдатер. Ерлен ги проследи с поглед. Бащата беше напълно трезвен и Симон усети, че случката никак не му се понрави. Ерлен обаче се помъчи да оправдае двамата млади: знаели се от деца и били свикнали да се закачат. Симон нямаше нищо против младежите да се задяват, но му дожаля за Ингебьорг, младата невеста на Хокон.

На следващия ден Хокон дойде по работа в имението на Никулаус и попита къде е Маргит. Тогава Ерлен избухна:

— За теб дъщеря ми не е Маргит. Ако снощи не сте се разбрали, днес няма да ти дам възможност да говориш с нея.

Хокон вдигна рамене и на тръгване предаде поздрави на Маргарета.

Хората от „Хюсабю“ останаха в Нидарус по време на тинга, а Симон не се чувстваше много на място. Ерлен се гневеше, задето Гюнюлф е дал на приюта за болни, намиращ се от другата страна на имението, правото да разполага с някои от близките сгради и с част от градината. Ерлен искаше веднъж завинаги да откупи правата на приюта. Ни най-малко не му харесваше болните да се разхождат в градината и из двора, защото не представляваха никак приятна гледка, а и се боеше децата му да не лепнат някоя зараза. Но така и не успя да се споразумее с монасите, отговарящи за приюта.

Освен това Маргрет Ерленсдатер беше постоянно в устата на хората. До ушите на Симон стигаха разни слухове и той виждаше колко се измъчва Кристин, но бащата на девойката нехаеше. Вероятно не се съмняваше в способността си да опази честта на Маргрет, и одумките не го смущаваха. Все пак един ден Ерлен сподели със Симон, че Кльонг Аресьон поискал ръката на дъщеря му, и той не знаел как да постъпи. Нямал нищо против исландеца, но Кльонг бил незаконен син на свещеник и нямало да бъде никак хубаво децата на Маргрет да носят двойно клеймо заради позорния произход и на единия, и на другия си родител. Иначе Кльонг бил свестен мъж: весел, умен и много учен. Баща му, отец Аре, го отгледал в дома си и го образовал. Готвел сина си за свещеник и вече дори направил постъпки да му издейства изключение, но Кльонг не искал да поеме пътя на баща си. Очевидно Ерлен смяташе да изчака спокойно естествения развой на събитията: ако не се появи по-знатен жених, ще даде момата на Кльонг Аресьон.

Ерлен вече бе отклонил много добро предложение за дъщеря си и хората дълго одумваха високомерието и неблагоразумието му.

Отхвърленият кандидат за ръката на Маргрет — Сигмюн Финсьон, внук на барон Сигват от „Лайрхуле“ — не беше богаташ, защото фин Сигватсьон имаше единайсет живи деца. Не беше и млад, горе–долу на възрастта на Ерлен, но се отличаваше със завидно обществено положение и остър ум. Преди женитбата си с Кристин Лаврансдатер Ерлен уреди дъщеря му да получи доста земи, а през годините я отрупваше с всевъзможни накити и скъпоценности. Така зестрата й осигуряваше доста охолен живот като съпруга на Сигмюн. Ерлен ликуваше, задето знатен мъж поиска за жена заченатата му в прелюбодеяние дъщеря, но когато доведе у дома бъдещия жених на Маргрет, девойката отказа да се омъжи за него, защото на единия клепач имал няколко брадавици и те предизвиквали у нея непреодолима погнуса. Ерлен се съобрази с желанието и. Сигмюн се ядоса и го обвини в нарушаване на дадена дума, но Ерлен кипна и му припомни, че всичките им договорки са направени при условие девойката да склони. Ерлен нямал намерение да принуждава дъщеря си да се омъжи за човек, който не й е по сърце. Кристин се съгласи с него. Не бива да насилват момичето. Кристин обаче посъветва Ерлен да поговори сериозно с дъщеря си и да я накара да проумее колко подходящ жених е Сигмюн Финсьон. Маргрет едва ли щяла да получи по-добро предложение, имайки предвид как е родена. Тогава Ерлен се разгневи на съпругата си, задето се осмелява да му напомни подобно нещо.

Симон научи всички тези подробности в „Ранхайм“. Тамошните хора предвиждаха неблагоприятна развръзка; Ерлен бил действително влиятелен мъж, а дъщеря му се славела с хубостта си, но дългогодишните стремежи на баща й да я превърне в разглезена госпожица и да подхранва своенравието и високомерието й нямало да доведат до нищо добро.

 

 

След края на Фростенския тинг Ерлен се прибра в „Хюсабю“ заедно със съпругата си, децата и Симон Андресьон, който водеше племенника си Явал Явалсьон със себе си. Симон се опасяваше, че срещата на сестра му Сигрид с детето й, която тя очакваше с неописуемо нетърпение, няма да оправдае очакванията на майката. Сигрид живееше добре в „Крюке“ с мъжа си. Двамата имаха три прекрасни деца, а добродушен мъж като Гайрмюн се срещаше много рядко. Всъщност той помоли шурея си да доведе Явал на юг, та майката да види първородното си чедо, което не й излизаше от ума. Но бабата и дядото на Явал го бяха разглезили. Старците обичаха детето по полуда и не му отказваха нищо. Угаждаха на всичките му прищевки, а в „Крюке“ семейството живееше по-различно в сравнение с „Ранхайм“. Едва ли Гайрмюн щеше да се зарадва, когато роденото от жена му момче по време на леконравния й момински живот, дойде на гости и се държи като принц. Явал водеше със себе си слуга — възрастен мъж, комуто даваше заповеди, а клетият старец не смееше да се оплаче от упражнявания тормоз. Но с идването на Явал за синовете на Ерлен настана истински празник. Ерлен не искаше синовете му да отстъпват по нищо на внука на Арне Явалсьон. Нокве и Бьоргюлф получаваха от баща си всичко, което имаше гостът.

 

 

Ерлен започна да се грижи по-старателно за двамата си по-големи синове; Нокве и Бьоргюлф вече можеха да пътуват с него. Симон забеляза, че Кристин не се радва особено на промяната в поведението на бащата. Майката се боеше от лошото влияние на Ерлен и слугите му върху момчетата. Най-често съпрузите си разменяха остри забележки заради децата и макар да не избухваха свади, на Симон му се струваше, че разправиите минават границите на приличието, и то най-вече по вина на Кристин. Ерлен кипваше бързо, но в думите на съпругата му прозираше дълбоко спотаено и непреодолимо озлобление срещу него. Веднъж Кристин се оплака от Нокве: сторил някаква беля. Бащата обеща да проведе сериозен разговор със сина си, ала Кристин продължи да му натяква и Ерлен й кресна ядосано, че няма намерение да бие порасналия си син заради прищевките на слугите.

— Прав си. Вече е късно да го понатупаш. Ако го беше правил, когато Нокве беше малък, сега щеше да те слуша. Тогава обаче ти нехаеше какво става със сина ти.

— Напротив. Просто ми се струваше по-нормално да ходи по петите ти. Не е мъжка работа да биеш сополиво хлапе, дето още има мляко по устата.

— Миналата седмица беше на друго мнение — язвително отвърна огорчената Кристин.

Ерлен замълча. Стана и излезе от стаята. Симон прецени постъпката на Кристин като доста неподходяща. Тя намекваше за скорошна случка. Предишната седмица Ерлен и Симон се прибираха в имението на конете си и малкият Лавранс изтича пред тях с дървен меч в ръка. Тичайки покрай коня на баща си, момчето удари жребеца с меча по крака. Добичето се вдигна на задните си крака, а детето се озова под него. Ерлен отстъпи назад и блъсна коня настрани. Хвърли брадвата на Симон и вдигна малкия на ръце, изгубил ума и дума от уплаха. Но когато видя, че детето се е отървало напълно невредимо, го преметна на лявата си ръка, грабна дървения меч и започна да налага Лавранс по голото дупе: на малкия още не му обуваха панталони. Обзет от силната емоция, Ерлен не съзнаваше с каква сила удря. Дупето на малкия стана синьо-зелено. После цял ден се мъчи да се сдобри със сина си, но Лавранс се цупеше, ходеше непрекъснато след майка си и замахваше заканително срещу баща си, сякаш да го удари. Вечерта сложиха Лавранс да спи в съпружеското им легло — малкият още бозаеше от майка си — и Ерлен остана да бди над детето цяла вечер. От време на време докосваше спящото момче и се вглеждаше в личицето му. Ерлен сподели на Симон, че от синовете си обича най-много Лавранс.

 

 

Ерлен пое към летните тингове, а Симон тръгна към дома си. Препускаше стремглаво на юг, към долината на река Гаула; под копитата на коня му хвърчаха искри. Само когато се изкачваха по стръмнини, забавяха малко ход. Слугите го попитаха защо иска да вземе за два дни разстояние, което се изминава за три. Симон се засмя:

— Защото ми домъчня за „Формо“.

След дълго отсъствие винаги му домиляваше за дома. Симон обичаше родния си край и дойдеше ли време да се прибира, препускаше с радост към имението си. Но като че ли за пръв път копнееше толкова силно по долината, по „Формо“ и малките си дъщери. Жадуваше и за Рамборг. Струваше му се необяснимо защо се чувства така, но преживяванията в „Хюсабю“ го потиснаха и сякаш вече бе изпитал на собствен гръб безпокойството на животните пред приближаващата се буря.