Сигрид Унсет
Стопанка (20)

6.

Ерлен остана в килията си до празника на свети Климент Римски в края на ноември. После пристигна заповед да го отведат под стража на среща с крал Магнюс. Кралят се канел да празнува Коледа в крепостта „Богахюс“.

Кристин изпадна в ужас. И без това й струваше неописуемо усилие да запази привидно спокойствие, докато Ерлен беше затворен под заплаха от смъртно наказание. Сега щяха да го отведат кой знае къде. За краля се говореха всякакви неща, а съпругът й нямаше близки приятели в обкръжението му. Ивар Омюнсьон, настоящият надзирател на крепостта, се бе изказал доста остро за предателството на Ерлен, а се говореше, че се ядосал още повече, след като до ушите му стигнали разни клевети, които Ерлен разпространявал по негов адрес.

Но Ерлен се зарадва на новината. Очевидно не можеше да приеме леко предстоящата раздяла със съпругата си, ала дългото време, прекарано в килията, започна да му натежава и той се вкопчи жадно във вестта за дългото пътуване по море. Изгуби интерес към всичко останало.

За три дни уредиха всичко около заминаването му и Ерлен отплава с кораба на фин. Симон обеща на Кристин, след като привърши домашните си задължения, да се върне в Нидарус в седмиците преди Коледа. Настоя да му извести, ако се случи нещо непредвидено и има нужда от помощта му. Кристин реши да поеме на юг, към имението на Симон, а оттам да отиде при краля, да падне в краката му и да измоли пощада за мъжа си. Беше готова да пожертва всичко, за да спаси живота му.

Ерлен продаде и ипотекира имотите си в града на различни хора. Манастирът в Нидархолм притежаваше главната къща, но абат Улав изпрати на Кристин много мило писмо, в което й позволяваше да остане в имението, докато е необходимо. Тя изчакваше хода на събитията заедно с една слугиня, Юлв Халдуршон (освободиха го поради липса на достатъчно доказателства срещу него) и племенника му Халдур, личен слуга на Кристин.

Посъветва се с Юлв как да постъпи. Първоначално той не одобри идеята й. Пътуването през Довре щяло да бъде много тежко. В планината вече се бе натрупал доста сняг. Но когато видя колко голяма е тревогата на Кристин, Юлв подкрепи решението й. Гюна взе двете малки деца в „Росвол“, ала Гауте не пожела да се отдели от майка си. Кристин също се боеше за него и не искаше да го изпуска от очи.

Южните склонове на Довре ги посрещнаха със сурова зима. По съвет на Юлв пътниците оставиха конете си в Дривстюен и продължиха на ски, за да са подготвени, ако на следващата нощ им се наложи да спят в снега. Кристин не се беше качвала на ски от дете и се придвижваше много трудно, независимо от неимоверните старания на мъжете да й помагат. През деня изминаха само половината път от Дривстюен до Йердшин. По здрач намериха подслон на един склон, обрасъл с брези, и се зариха в снега. В Туфтар взеха коне под наем. Яздиха през мъгла, а в долината заваля дъжд. Няколко часа след като се спусна мрак, ездачите пристигнаха във „Формо“. Вятърът свистеше из ъглите на къщите, реката клокочеше, а от склоновете се разнасяше шумолене на листа и силен пукот. Дворът приличаше на тресавище и тропотът заглъхна, докато конските копита потъваха в калта. В голямото имение не се виждаха признаци на живот в съботната вечер. Нито хората, нито кучетата усетиха новодошлите.

Юлв почука с копието си по вратата. Излезе да отвори мъж. Зад него мигом се появи и Симон, а широката му тъмна фигура се открои ясно на светлината, идваща от стаята. Стопанинът носеше дете на ръце. Разпъди кучетата и те се разлаяха. При вида на балдъзата си нададе радостен вик. Остави детето на пода и подкани Кристин и Гауте да влязат, помагайки им да си съблекат подгизналите от дъжда връхни дрехи.

Въздухът в стаята беше приятно топъл, но и доста задушен, защото вътре имаше огнище, а таванът беше нисък. Освен това гъмжеше от народ. Нямаше къде да стъпиш от деца и кучета. Сред малчуганите Кристин различи лицата на двамата си синове — весели, зачервени от топлината. Децата седяха около масата, където бе запалена свещ. Приближиха се и поздравиха майка си и брат си малко отчуждено. Кристин усети, че с идването си явно е смутила уюта и забавата в дома. Иначе в стаята цареше пълна бъркотия. На всяка крачка настъпваше черупки от орехи. Целият под беше осеян с тях.

Симон разпрати слугите, а повечето хора — съседи, дошли на гости — си тръгнаха с децата и кучетата. Докато разпитваше Кристин, Симон закопча ризата и туниката си върху голата си космата гръд. Децата го подредили така, извини се той. Дрехите му изглеждаха раздърпани и мръсни, коланът — изкривен, ръцете му — изпоцапани, лицето — покрито със сажди, а в косата му се въргаляха сламки.

След малко две слугини заведоха Кристин и Гауте в гостната на Рамборг. В огнището гореше огън, а слугините бързо-бързо се заеха да палят свещи и да оправят леглата. Едни помогнаха на Кристин и на Гауте да си облекат сухи дрехи, другите подреждаха ястия и напитки на масата. Малко момиче със сребристи плитки поднесе на Кристин купа с бира, покрита още с пяна. Момичето беше Арнерд, най-голямата дъщеря на Симон.

После влезе и самият той. Вече преоблечен и измит, Симон изглеждаше, както бе свикнала да го вижда Кристин — спретнат и с хубави дрехи. Водеше дъщеря си за ръка, а Ивар и Скюле пристъпваха след тях.

Кристин попита къде е Рамборг. Сестра й тръгнала с жените от „Сюнбю“ към „Рингхайм“. Юстайн взел дъщеря си Хелга и поканил Дагни и Рамборг да се присъединят. Юстайн бил много весел и добродушен старец и обещал да се грижи за трите млади жени. Рамборг вероятно щяла да остане в имението и през зимата. Очаквала второто си дете около празника на светия апостол Матей, а имало вероятност тогава Симон да не си е вкъщи. Затова за Рамборг било по-добре да постои при младите си роднини. По отношение на стопанските работи във „Формо“ било все едно дали Рамборг си е у дома, или не, призна през смях Симон. Не искал от младото момиче да се товари с грижи за имението.

Симон веднага реши да тръгне на юг с Кристин. Имал много роднини и стари приятели, негови и на баща му. Смяташе, че така ще бъде по-полезен, отколкото ако стои в Нидарус. На място ще проучи дали е разумно Кристин да посети лично краля. Обеща да се приготви и до три-четири дни да потеглят.

На следващата сутрин, падаше се неделя, отидоха на литургия. После посетиха отец Айрик в „Румюн“. Свещеникът вече беше много остарял. Посрещна Кристин топло и се натъжи, когато научи за злощастната й участ. После се отбиха в „Йорун“.

Не намери промяна в къщите, а леглата, пейките и масите в стаите й се сториха същите. Имението беше нейно и синовете й най-вероятно щяха да отраснат тук. Сигурно тук и тя щеше да легне и да склопи очи. В този момент особено ясно усети с колко труд родителите й са градили уюта в този дом. С каквото и да са се борили тайно от чуждите погледи, Лавранс и Рагнфрид създаваха на околните усещане за топлота и отзивчивост, за спокойствие и отрада.

Кристин се чувстваше много разтревожена и потисната. Отегчаваше се донякъде от разказите на Симон за неговите дела, за имението и децата му. Разбираше поведението му. Виждаше как се опитва да й помогне, доколкото му позволяват силите, и оценяваше решението му да напусне дома си на Коледа, за да тръгне с нея. Сигурно се вълнуваше при мисълта за раждането на второто им дете и се надяваше да е момче. С Рамборг имаха само една дъщеря, а бяха женени от шест години. Кристин не биваше да очаква от Симон да взема дотолкова присърце нещастието на Ерлен и нейните тегоби, че да забрави за радостните събития в своя живот. И все пак изпитваше неприятно усещане, докато наблюдаваше колко весел, доволен и спокоен се чувства в дома си.

Кристин си представяше, че Юлвхил Симонсдатер е руса, нежна и крехка като покойната й сестра, чието име носеше. А дъщерята на Симон се оказа пълничка, с бузи като ябълки и уста, подобна на ягода, с будни сиви очи като на баща си и красиви кестеняви къдрици. Симон обичаше много милото жизнено дете и се гордееше с остроумието й.

— Това момиче е много грозно, досадно и противно — закачи я той, хвана я за кръста и започна да я върти във въздуха. — Май някой трол от планината ни е взел рожбата от люлката и ни е оставил друго дете, което е голяма напаст.

После веднага я пусна и побърза да я прекръсти три пъти, изплашен от собствените си необмислени думи.

Извънбрачната дъщеря на Симон Арнерд, без да е красавица, имаше вид на мило и разумно момиче. Баща й използваше всяка удобна възможност да я води със себе си на разни места и не пропускаше случай да хвали трудолюбието й. Арнерд заведе Кристин да надникнат в сандъка й с чеиза. Момичето показа на Кристин всичко, което бе изпрела, изтъкала и ушила.

— Денят, когато поверя дъщеря си на добър и благонадежден мъж, ще бъде най-щастливият миг в живота ми — сподели Симон, докато гледаше след дъщеря си.

За да избегне излишни разходи и протакане по време на пътуването, Кристин взе със себе си само Юлв Халдуршон. Четиринайсет дни преди Коледа тя потегли заедно с Юлв, Симон и двамата му млади пъргави слуги.

В Осло Симон веднага научи, че кралят няма да идва в Норвегия. Вероятно възнамерявал да празнува Коледа в Стокхолм. Ерлен се намираше в крепостта „Акершнес“^[1]. Надзирателят отсъстваше и нямаше изгледи да получат разрешение да го видят. Улав Шурнинг, помощник-кралският ковчежник, обеща все пак да съобщи на Ерлен, че близките му са дошли в града. Улав се държеше много дружелюбно със Симон и Кристин, защото брат му беше женен за братовчедката на Кристин Рамборг Осмюнсдатер от „Скуг“ и Улав смяташе дъщерите на Лавранс за свои роднини.

Шетил от „Скуг“ дойде в града и покани братовчедка си Кристин и спътниците й да отпразнуват заедно Коледа в имението, но тя нямаше настроение да се весели, докато съпругът й се намира затворен в кралската крепост. Симон също отклони поканата въпреки настоятелните молби на Кристин да не се чувства задължен да остане с нея. Симон и Шетил се познаваха, а Кристин бе виждала братовчед си само веднъж в зряла възраст.

Кристин и Симон отседнаха в същото имение, където някога тя гостува на родителите му, докато бяха сгодени, само че в друга къща. В стаята имаше две легла. Тя спа на едното, а на другото легнаха Симон и Юлв. Слугите пренощуваха в конюшнята.

На Бъдни вечер Кристин изяви желание да присъства на празничната служба в полунощ в църквата на Нонесетер. Много искала да послуша как пеят сестрите. И петимата се отправиха към храма. В ясната, мека и приятна нощ небосводът блестеше, обсипан със звезди. По-рано падна малко сняг и сега белотата му отразяваше лунната светлина. Църковните камбани забиха и от именията започнаха да излизат хора и да се спускат към храма. Симон хвана Кристин за ръка. От време на време я поглеждаше крадешком. Тази есен тя направо се стопи, но високата й тънка снага като че ли си възвърна част от нежното, кротко моминско очарование. Над бледото й лице се спусна някогашното младежко спокойствие и мекота, прикрили спотаено, задрямало напрежение. Приликата с онази Кристин, която Симон помнеше от една далечна Коледа, ставаше все по-явна и зловеща. Неволно той стисна ръката й. Усети се чак когато и тя стисна пръстите му в отговор. Симон я погледна. Кристин кимна с усмивка. Беше приела жеста му като опит да я окуражи и да й напомни, че е необходимо да не губи надежда, и искаше да го увери в смелостта си.

След края на празничните дни Кристин отиде в манастира и помоли за разрешение да поднесе почитанията си на абатисата и на сестрите, които познаваше от пребиваването си там. Постоя малко в приемната на абатисата, а после влезе в църквата. Усети, че в обителта за нея няма място. Сестрите я приеха радушно, но за тях Кристин беше една от многото девойки, прекарали година в манастира, за да получат добро възпитание. Дори и монахините да бяха дочули слуховете за нейната съдба, твърде различна от съдбата на повечето млади жени в обителта, и то не в положителния смисъл на думата, не им пролича. Престоят й в Нонесетер заемаше важно място в нейния живот, но не и в живота на манастира. Баща й плати на обителта, та монахините да споменават него и близките му в своите молитви. Новата абатиса, госпожа Елин, и сестрите обещаха да се застъпят в молитвите си пред Всевишния за спасението на Кристин и Ерлен. Но тя усещаше, че няма право да им се натрапва и да ги обезпокоява с посещенията си. Вратите на църквата си оставаха отворени за нея, както и за всички миряни. Нищо не пречеше да стои в северната част, да слуша песента на прекрасните женски гласове от хора, да разглежда познатия храм, да се любува на олтарите и стенописите. А когато сестрите напуснеха храма и поемеха към манастирските постройки, можеше да се качи и да коленичи пред надгробния камък на Груа Гютормсдатер, чиито напътствия така и не съумя да разбере и оцени. Но нямаше право да търси убежище в свещения дом на обреклите се на Христос невести.

При Кристин дойде и Мюнан. Съвсем наскоро научил, че е в града. Поздрави сърдечно нея, Симон и Юлв. Веднага нарече двамата мъже свои роднини и скъпи приятели. Нямало да им бъде лесно да си издействат посещение при Ерлен: намирал се под строга охрана и Мюнан не успял да влезе при братовчед си. След като рицарят си тръгна, Юлв рече през смях:

— Съмнявам се Мюнан да е бил особено настойчив, защото е изплашен до смърт да не го замесят в случая и се пази дори да се споменава за това.

Мюнан изглеждаше много остарял, оплешивял и изпосталял. По огромното му туловище висеше отпусната кожа. В момента рицарят живееше в „Скугхайм“ заедно с една от незаконните си дъщери, останала вдовица. Бащата искаше да се отърве от присъствието й, защото другите му деца, независимо законни или не, не желаеха да припарят до дома му, докато сестра им определя правилата в имението. Знаеха я като властолюбива, алчна жена с остър език. Мюнан обаче не смееше да я изгони.

Най-сетне навръх нова година Улав Шурнинг успя да издейства разрешение за Кристин и Симон да посетят Ерлен. Симон отново придружи наскърбената съпруга по време на сърцераздирателната среща. В тази крепост много по-строго отколкото в Нидарус стражите следяха Ерлен да не разговаря с близките си без надзор.

Съпругът на Кристин продължаваше да изглежда спокоен, но Симон забеляза, че неизвестността е започнала да го изтощава. Ерлен избягваше да се оплаква. Не го подлагали на никакви мъчения и нищо не му липсвало. Само дето в килията нямало огнище и ставало доста студено. А понеже бил лишен от възможността да спазва изрядна лична хигиена, го нападнали въшки.

— Но ако не ми се налагаше да се боря с тези гадини, времето щеше да минава още по-бавно — засмя се той.

И Кристин се държеше много овладяно. Спокойствието й притесняваше Симон и той очакваше със свито от страх сърце деня, когато нервите й няма да издържат.

Крал Магнюс яздеше по главната улица в Стокхолм и нямаше изгледи скоро да пътува към Норвегия. Не се очакваше положението на Ерлен да се промени.

На празника на свети Григорий Двоеслов Кристин и Юлв Халдуршон отидоха в църквата на Нонесетер. На връщане минаха по моста над потока, но Кристин не тръгна към странноприемницата до имението на епископа, а сви на изток, към земята на църквата „Свети Климент“. Юлв я последва по тесните улици между храма и реката.

Денят беше облачен и мъглив. Времето поомекна. Докато газеха из тинята край реката, обувките и пешовете на дрехите им се намокриха и натежаха от полепналата по тях кал. Излязоха на полето в подножието на насипа. Погледите им се срещнаха за миг. Юлв се засмя безмълвно, и устните му се разтеглиха в странна гримаса, но очите му останаха тъжни, а Кристин се усмихна печално.

Изкачиха се по насипа, където се бяха свличали глинени наноси. Пред очите им, в ниското, се намираше ханът на Брюнхил Флюга. Разкаляният наклон, където растяха избуяли черни бурени, беше толкова близо, че ги лъхна остра миризма на кочина. Две прасета ядяха лакомо, забили зурли в тъмната нечистотия. Тук брегът на реката се стесняваше до ивица, а сивите, кални води с плаващи, удрящи се един в друг ледени късове стигаха до съборетините с порутени покриви.

Мъж и жена се приближиха до загражденията да нагледат свинете. Той се наведе и почеса едно прасе с дръжката на обкованата си със сребро брадва, която използваше като тояга. Мъжът беше не друг, а самият Мюнан Бордшон, а жената — Брюнхил Флюга. Мюнан вдигна очи и забеляза двамата пътници. Зяпна от изненада, а Кристин му извика весело за поздрав.

— Слезте да пийнем нещо топло в това ужасно време — разсмя се гръмогласно Мюнан.

Докато вървяха към имението, Юлв осведоми Кристин за новостите около Брюнхил Флюга. Вече не държала странноприемница и кръчма. Няколко пъти изпадала в немилост и дори й отправили смъртни заплахи, но Мюнан я отървал и заложил името си, че тя ще прекрати окончателно незаконното си препитание. Синовете й се сдобили със завидни постове в обществото и майката се видяла принудена да спазва приличие. След смъртта на съпругата си Мюнан Бордшон подновил връзката си с нея и прекарвал много време в дома й.

Мюнан ги посрещна на портата:

— Май всички се падаме роднини по някаква линия — засмя се доволно той. Явно си беше пийнал, но не много. — Кристин Лаврансдатер, ти си добра, хрисима стопанка и високомерието ти е напълно чуждо. Брюнхил е честна и почтена жена, а когато заченахме двамата ни синове, аз не бях женен. Децата ни са най-прекрасните от всичките ми отрочета. Брюнхил, откакто се познаваме, повтарям ти го всеки ден: от децата си обичам най-силно Инге и Гюдлайк.

Брюнхил бе запазила красотата си, но жълтеникавобледата й кожа лъщеше все едно е покрита с мазен слой като на жените, прекарали цял ден над димящите тенджери. Домът й обаче изглеждаше изрядно подреден, храната и напитките, които поднесе — с отличен вкус, а съдовете — чисти и хубави.

— Отбивам се при нея, когато идвам в Осло по работа — обясни Мюнан. — Нали разбирате, и тя като всяка майка иска да разбере как са синовете й. Инге ми пише, нали е учен мъж. Така подобава на епископски наместник. Намерих му чудесна съпруга — Тура Бярнесдатер от „Грюте“. Да не мислите, че е лесно да ожениш незаконния си син за жена с такова потекло? И двамата с Брюнхил си говорим за децата, а тя ми поднася храна и бира като едно време, когато пазеше ключовете ми в „Скугхайм“. Сега ми е много тежко да седя сам у дома и да си мисля за покойната ми съпруга. Затова идвам тук, за да намеря малко топлина, когато Брюнхил пожелае да ме удостои с малко внимание и обич.

Подпрял брадичка на дланта си, Юлв Халдуршон наблюдаваше стопанката на „Хюсабю“. Кристин слушаше внимателно Мюнан и Брюнхил и отговаряше кротко, мило и учтиво на въпросите им, все едно се намираше на угощение в някое от богатите имения около Нидарус.

— Е, Кристин Лаврансдатер, ти поне се омъжи и заживя като почетна жена, въпреки че идваше с голяма охота в странноприемницата ми — подхвана Брюнхил Флюга. — А аз си останах блудница и до ден-днешен ме наричат кучка. Мащехата ми ме продаде на този негодник — посочи тя Мюнан. — Борих се за честта си със зъби и нокти. Издрах лицето му до кръв, преди да успее да ме насили.

— Пак ли започваш? — изхленчи Мюнан. — Много добре знаеш — казвал съм ти го безброй пъти — че щях да те оставя на мира, ако се беше държала като нормална жена и ме беше помолила да те пощадя. Вместо това ти ми се нахвърли като дива котка, преди да успея да прекрача прага на стаята ти.

Юлв Халдуршон едва сподави смеха си.

— След това винаги съм се отнасял добре с теб — продължи Мюнан. — Купувах ти всичко, което посочеше. Децата ни не съм ги лишил от нищо. За разлика от синовете на Кристин нашите имат обезпечено бъдеще. Бог да пази клетите ви дечица! Ерлен не се погрижи добре за тях. Според мен за всяка майка благоденствието на децата би трябвало да е по-важно от нейното семейно положение. Неведнъж съм си мечтал ти да беше от по-знатен род, та да можехме да се венчаем, защото те харесвам най-много от всички жени, с които съм бил, Брюнхил, въпреки че ти винаги си се отнасяла сурово и грубо към мен. Но нека Господ възнагради съпругата ми за добротата й. Кристин, поръчах да изработят олтар за Катрин и мен в църквата. Всеки ден благодаря на Бога и на Пресветата Дева за женитбата ми. Няма мъж, който да е бил по-щастлив съпруг от мен — подсмръкна разчувстван той.

Не след дълго Юлв напомни, че е време да си вървят. Изминаха пътя до странноприемницата в пълно мълчание. Пред вратата Кристин му подаде ръка:

— Юлв, благодаря ти за помощта и подкрепата!

— Ако можех, щях да увисна на бесилото вместо Ерлен — заради двама ви — увери я той.

Вечерта, малко преди да си легнат, Кристин и Симон останаха сами в стаята. Неочаквано Кристин започна да разказва как е минал денят й и предаде разговора с Мюнан Бордшон и Брюнхил Флюга.

Симон, седнал на трикрако столче близо до нея, се бе подпрял на лакти и я гледаше изпитателно с малките си проницателни очи. Мълчеше, а по месестото му лице не трепваше и мускул.

Кристин му сподели, че е казала на баща си за случката в странноприемницата на Флюга.

Симон продължаваше да седи неподвижно. След малко подхвана със спокоен глас:

— Само за това те помолих през всичките тези години, ако не ме лъже паметта. Но щом не си успяла да премълчиш случилото се, за да пощадиш сърцето на Лавранс…

Кристин се разтрепери неудържимо.

— Да. Но Ерлен, какво ще стане с Ерлен?

Кристин нададе нечовешки вик и скочи. С лице, заровено в шепите, тя залиташе ту наляво, ту надясно и не спираше да крещи името на съпруга си. От гърдите й се изтръгваха болезнени стенания, напираха в устата й и бликваха като стихия.

— Кристин, за бога!

Симон я хвана за ръцете и се помъчи да я успокои, но тя се отпусна в обятията му с тежестта на цялото си тяло, вкопчи се в шията му и продължи да вика през сълзи името на Ерлен.

— Кристин, успокой се.

Симон я прегърна, но тя не забеляза. Хълцаше неудържимо и не можеше да се държи сама на краката си. Той я вдигна на ръце, притисна я за миг до гърдите си и я отнесе на леглото.

— Успокой се — повтори той задавено и почти заплашително.

Погали я по лицето, а тя сграбчи китките му и отново се вкопчи в него:

— Симон, Симон, о, трябва да го спасим!

— Правя каквото мога, Кристин. Сега настоявам да се успокоиш!

Симон излезе и извика слугинята на Кристин, която тя си избра в Осло. Гласът му отекна между къщите. Жената се завтече към него и той я прати да влезе при господарката си. Слугинята излезе само след миг. Кристин пожелала да я остави сама, обясни ужасена тя на Симон, който не бе мръднал от мястото си.

Мъжът кимна и отиде в конюшнята. Остана там да изчака Гюнар, своя слуга, и Юлв Халдуршон, за да нахранят конете. Симон се заговори с Юлв и заедно се отправиха към къщата.

 

 

На следващата сутрин Кристин не видя зет си. Но следобед, докато шиеше дреха за Ерлен, Симон се втурна в къщата, без да обели дума и без да я погледне, отвори сандъка с багажа си, напълни сребърната си чаша с вино и отново хукна навън. Кристин стана и го последва. Пред вратата на къщата непознат мъж държеше коня си за юздата. Симон свали от ръката си златен пръстен, пусна го в чашата и пи за здравето на новодошлия.

Кристин се досети какъв е поводът и възкликна радостно:

— Родил ти се е син, Симон!

— Да.

Той потупа пратеника по рамото, когато мъжът с благодарност мушна чашата и пръстена под колана си. Симон се обърна към балдъзата си, прегърна я през кръста и започна да я върти. По лицето му се изписа неземно щастие и Кристин сложи ръце на раменете му. Той я целуна по устата и се засмя.

— Явно родът ти ще продължи да стопанисва „Формо“, Симон — усмихна се тя.

— Така ще бъде, ако рече Господ.

Кристин предложи да го придружи на вечерната служба, но Симон отказа. Искал да отиде сам.

Когато се прибра от църквата, Симон й съобщи, че Ерлинг Видкюнсьон бил в имението си „Акер“ до Тюнсберг. Преди обяд Симон осигури превоз с кораб дотам, защото искал да обсъди положението на Ерлен с бившия кралски предстоятел.

Кристин мълчеше. И преди бяха споменавали Ерлинг, но избягваха да се впускат в подробности и не уточниха дали той е знаел за начинанието на съпруга й. Симон искаше да се допита до Ерлинг Видкюнсьон относно плана на Кристин двамата да посетят влиятелните роднини на Лавранс в Швеция, да се позоват на кръвната връзка и да помолят за тяхното застъпничество.

— Зетко, ти току-що научи, че ти се е родила мъжка рожба, и ми се струва по-разумно да отложиш пътуването до „Акер“ — възрази Кристин. — Първо отиди да видиш сина си и Рамборг в „Рингхайм“.

Симон се извърна, за да прикрие колко е разнежен от думите й. Досега търсеше признаци по лицето на Кристин и се питаше дали тя разбира с какво нетърпение той очаква да зърне сина си. Овладя вълнението си и отвърна леко смутено:

— Кристин, вероятно Господ ще прати на детето ми здраве, ако проявя търпение и обуздая копнежа си да го видя, докато не постигнем напредък в случая на Ерлен.

На следващия ден Симон излезе да купи разкошни подаръци за съпругата си и за новородения си син, както и дарове за жените, присъствали на раждането. Кристин извади красива сребърна лъжица, наследство от Рагнфрид, и реши да я даде на Андрес Симонсьон. На сестра си изпрати тежкия сребърен ланец, подарък от Лавранс, но задържа реликвения кръст. Премести го на верижката със сватбените подаръци от Ерлен. На следващия ден Симон замина към обяд.

Вечерта корабът акостира до остров във фиорда. Симон остана на борда. Легнал в спален чувал от кожа и завит с платнища от сукно, той гледаше осеяното със звезди небе, където картините сякаш се появяваха и изчезваха с полюшването на кораба върху поклащащите се като упоени вълни. Водата плискаше, а ледените късове се удряха о стените на кораба. Усещането на плъзващия по тялото му студ беше почти приятно. Носеше му облекчение…

Вече беше убеден, че идва краят на несретите му. Роди му се син. Не че очакваше да обикне момчето повече от дъщерите си. По-скоро имаше нещо друго. Момичетата му доставяха голямо щастие, когато търсеха близостта му за игри, смях и разговори. Симон обичаше да ги взема на коленете си и да усеща допира на меките им коси до брадичката си. Но положението на всеки мъж в родословието се променя, ако дъщерите му като единствени негови наследници пренесат имението, имуществото му и спомена за подвизите му във владение на чужд род. Сега обаче в него се пробуди надежда, че Господ ще поживи сина му и той ще стане следващият стопанин на „Формо“ след смъртта на баща си, както повелява традицията в рода им: Андрес Гюдмюнсьон, Симон Андресьон, Андрес Симонсьон. В Симон се зароди съвсем естественият стремеж синът му да си изгради за него представа, каквато самият Симон имаше за баща си: мъж, почтен и пред хората, и в най-съкровените си мисли.

Понякога му се струваше, че ще рухне всеки миг. Поне да беше забелязал у нея и най-дребният признак, че се е досетила. Но тя се държеше с него като с роден брат. Проявяваше загриженост към здравето му и разговаряше мило, внимателно и благо. Симон нямаше представа колко време ще се наложи да споделят една къща. Нима Кристин не разбира? Той не можеше да забрави, че някога двамата бяха сгодени.

Но сега му се роди син. Симон винаги се свенеше да добавя свои думи към молитвите си за здраве или благодарност. Ала Христос и Богородица явно разбираха защо напоследък чете по няколко пъти „Отче наш“ и „Богородица Дево“. Беше решен да продължава в същия дух, докато е далеч от дома си и да се отплати за щастието си с подобаваща щедрост към божия дом. Пък дано Бог не го изостави по време на пътуването.

Всъщност Симон не очакваше мисията му да се увенчае с успех. Отношенията между Ерлинг и краля окончателно охладняха. Въпреки че бившият кралски предстоятел — най-богатият и знатен мъж в Норвегия — беше изключително влиятелен и горд и нямаше причина да се бои от краля, чието положение беше много по-разклатено, Ерлинг не би рискувал да си навлече гнева на Магнюс, като отвори дума за случая на Ерлен Никулаусьон и така пробуди съмнението, че е знаел за вероломния заговор. Дори Ерлинг да е участвал в заверата — а защо не и да е дърпал конците, готов всеки миг да се намеси и да поеме управлението на страната, щом на престола се възкачи непълнолетен монарх, — той не би изпитал морално задължение да се притече на помощ на човека, провалил осъществяването на целия план заради нелепо любовно увлечение. Понякога в присъствието на Ерлен и Кристин Симон пренебрегваше този факт, защото двамата съпрузи сякаш изобщо не се сещаха за това. Но в действителност Ерлен носеше цялата вина за нещастието, сполетяло него и съмишлениците му, защото сам предизвика краха на цялото начинание с непростимото си лекомислие.

Симон обаче се стремеше с всички сили да помогне на Кристин и на съпруга й. Надяваше се Бог, Пречистата Дева и светците, на които засвидетелстваше почитта си с пожертвования и готовност да дава милостиня на сиромасите, да го подкрепят.

 

 

Пристигна в „Акер“ късно на следващата вечер. Посрещна го икономът на имението и поръча на ратаите да отведат коня на госта в конюшнята, а слугата на Симон — в спалнята на прислугата. Придружиха Симон до къщата, където пиеше рицарят. След малко Ерлинг се появи на чардака и изчака гостът да се качи по стълбите. Приветства го вежливо с добре дошъл и го въведе в стаята, където се намираха Стиг Хоконсьон от „Манвик“ и Бярне, синът на Ерлинг, съвсем млад мъж.

Оказаха на Симон много топъл прием. Слугите му помогнаха да си съблече връхната дреха и донесоха храна и напитки. Мъжете явно се досетиха по каква работа е дошъл и не се показаха много разговорливи. Стиг отбеляза, че Симон много рядко се отбива в тази част на страната и не гостува на роднините на Халфрид. Попита го дали е стигал по на юг от „Дюфрин“.

— Тази зима не — отвърна Симон. — Но прекарах няколко месеца в Осло с балдъзата ми Кристин Лаврансдатер, съпругата на Ерлен Никулаусьон.

Мъжете посрещнаха думите му с мълчание. След малко Ерлинг учтиво се поинтересува как са Кристин, Рамборг и роднините на Симон, а гостът се осведоми за здравето на съпругата и дъщерите на Ерлинг. Поразпита и Стиг какво ново има в „Манвик“ и как са старите съседи.

Стиг Хоконсьон, пълен, тъмнокос мъж, няколко години по-възрастен от Симон, беше син на Хокон Туресьон — полубрат на Халфрид Ерлингсдатер — и племенник на Елин Туресдатер, съпругата на Ерлинг Видкюнсьон. Преди две години Стиг изгуби управлението над областта Шидю и командването на крепостта в Тюнсберг заради конфликт с краля. Иначе Стиг живееше охолно в „Манвик“, но остана вдовец и нямаше деца. Симон го познаваше добре и поддържаше добри отношения с него, както и с всички роднини на първата си съпруга, ала уважението му към тях не прерасна в близко приятелство. Симон знаеше отлично мнението им за втория брак на Халфрид. Те смятаха най-малкия син на Андрес Гюдмюнсьон за мъж от знатно потекло и все пак не и за достоен съпруг на Халфрид. При това Симон беше по-млад от нея с десет години. Роднините й недоумяваха защо е избрала точно него, но не й попречиха да живее с когото пожелае, защото животът на Халфрид с първия й съпруг й бе донесъл непоносими страдания.

Симон бе срещал Ерлинг Видкюнсьон само няколко пъти, и то в компанията на госпожа Елин. Тогава Ерлинг почти не обелваше дума: в присъствието на съпругата му беше нужно човек да отговаря само с „да“ и „не“. От онова време Ерлинг доста се бе състарил. Напълнял видимо, той все пак бе съумял да запази внушителната си осанка, защото движенията му бяха изключително елегантни, а светлите му рижи коси, прошарени с блестящи сребристи нишки, му придаваха допълнително очарование.

Симон виждаше за пръв път Бярне Ерлингсьон. Младежът израсна близо до Бьоргвин в дома на свещеник, приятел на Ерлинг. Според роднините бащата постъпил така, за да предпази Бярне от бъбривите жени в Гиске. Самият Ерлинг не се задържаше много-много там, но не смееше да води сина си на честите си пътувания, защото Бярне беше болнав, а Ерлинг изгуби две момчета още съвсем малки.

Лицето на младежа, осветено от пламъка на свещта, изглеждаше извънредно красиво. Над челото му се спускаха буйни черни къдрици, големите му очи тъмнееха, носът му имаше изящна извивка, устните му бяха пълни и хубави, а брадичката — добре оформена. Впечатлението за красотата му се подсилваше от снажната фигура с широки рамене. Но когато Симон седна на трапезата да се подкрепи, прислужникът премести свещта и гостът забеляза, че кожата по врата на младежа е разядена от скрофулоза. Белезите — мъртви, бели парчета кожа, синкаво червени ивици и подути възли — покриваха шията чак до ушите и брадичката му. Бярне стоеше вътре дебело облечен и непрекъснато повдигаше до ушите си качулката на кръглата си кадифена яка, обточена с кожа. Явно това се бе превърнало в негов навик. След като постоеше известно време така, му ставаше топло и той пак я сваляше. Всичко това правеше съвсем несъзнателно, но действията му изнервиха Симон и ръцете му се разтрепериха въпреки усилията да не поглежда към Бярне.

Ерлинг не сваляше очи от сина си. Явно обаче и той не съзнаваше, че непрекъснато го наблюдава. По лицето на Ерлинг Видкюнсьон рядко се изписваха мимики, а в бледосините му очи не се четяха силни чувства, но под размития воднист оттенък на погледа му се утаяваха години, прекарани в постоянна тревога, размисъл и любов.

Тримата мъже размениха няколко думи, ала разговорът вървеше мудно. Симон се хранеше, младежът нервно подръпваше яката си. После четиримата пийнаха заедно и Ерлинг попита Симон дали се е изморил от пътуването, а Стиг му предложи да спи при него. Симон посрещна с радост възможността да отложи важния си въпрос за утрешния ден. Първата вечер в „Акер“ успя да развали настроението му.

На следващата сутрин изложи пред Ерлинг повода да го посети и получи отговор, който не се различаваше твърде от очакванията му. Ерлинг изтъкна, че крал Магнюс никога не се е вслушвал с желание в съветите му. Още от мига, когато кралят навършил пълнолетие и започнал да си гради собствено мнение, не допускал Ерлинг да се намесва в решенията му. А след като Ерлинг и сподвижниците му се помирили с краля, определено престанал да се интересува от него и неговите приближени. Нямало да повлияе положително на делото срещу Ерлен, дори и да поговори с краля. Ерлинг беше наясно, че мнозина го уличават като инициатор на Ерленовото начинание.

— Ако искаш вярвай, ако искаш недей — обърна се той към Симон. — Нито аз, нито някой от моите приятели знаехме какво крои Ерлен. Ако намеренията им бяха разкрити по друг начин или ако тези непредпазливи авантюристи бяха претърпели поражение при опитите си да осъществят дръзкия си замисъл, щях да се изправя пред Негово Величество и да се опитам да посреднича. Но при така стеклите се обстоятелства едва ли някой би искал от мен да защитя Ерлен и да подхраня хорските съмнения, че играя двойна игра.

Ерлинг посъветва Симон да се обърне към синовете на Хафтур. Те били братовчеди на краля и в момента били в добри отношения с него. Според Ерлинг Ерлен прикривал хора от тяхното обкръжение, а вероятно и неколцина от по-младите знатни мъже.

Сватбата на краля щяла да се състои през лятото. Щастливото събитие създавало удобна възможност за краля да демонстрира снизхождение към враговете си и да ги помилва. На тържествата се очаквало да присъстват госпожа Исабел и майката на краля. Майката на Симон беше приближена на Исабел на младини и Ерлинг му напомни да използва някогашното им приятелство. Друго решение било съпругата на Ерлен да падне на колене пред невестата на краля и пред Ингебьорг Хоконсдатер и да измоли тяхното застъпничество.

Симон бе склонен Кристин да коленичи пред Ингебьорг само в краен случай. Ако у херцогинята говореше чувството за чест, тя отдавна щеше да защити Ерлен и да го избави от тежкото му положение. Веднъж Симон сподели тези свои размисли с Ерлен, а той се засмя: самата Ингебьорг имала твърде много неприятности и тревоги, а и се ядосвала, задето не се виждали изгледи любимото й чедо да заеме трона.