Сигрид Унсет
Стопанка (7)

1.

На нова година в „Хюсабю“ изненадващо пристигнаха гости: Лавранс Бьоргюлфсьон и старият Смид Гюдлайксьон от планината Довре заедно с двама непознати на Кристин мъже. Ерлен много се изненада, когато видя тъста си в тяхната компания. Единият беше Ерлинг Видкюнсьон, наместник на краля в Гиске и на остров Бяркьой, а другият — Хафтур Граут от остров Гудьой. Ерлен нямаше представа, че Лавранс ги познава. Ерлинг обясни как са се засекли на пристанището в Несе, защото Лавранс и Смид също участвали в съда, който най-после разрешил спора за наследството на Юн Хауксьон. Случайно заговорили за Ерлен. Ерлинг и без това имал работа в Нидарус, та му хрумнало да посети „Хюсабю“, ако Лавранс му прави компания и отплава с него на север. А Смид Гюдлайксьон със смях призна, че почти се самопоканил:

— Искаше ми се да видя нашата Кристин, най-дивната роза в Северната долина. Пък и очаквам моята роднина Рагнфрид да ми бъде благодарна, задето държа мъжа й под око по време на важните решения, които взема с такива умни и влиятелни мъже. Баща ти се занимава с много сериозни неща през зимата, Кристин, и няма време да скитосва като нас от къща на къща и да празнува Коледа до началото на постите. Досега години наред си седяхме мирно и кротко всеки в своето имение и се грижехме за своите си дела. Сега Лавранс иска да събере всички читави мъже от долините и да ни поведе към Осло посред най-лютата зима. Ще съветваме управляващите как да опазим кралските интереси. Според Лавранс регентите на бедното, непълнолетно дете не си изпълняват съвестно задълженията…

По лицето на Ерлинг се изписа леко смущение. Ерлен повдигна вежди.

— И вие ли участвате в голямата среща на кралските приближени, татко?

— Не, не — поклати глава Лавранс. — Отивам на срещата, както и всички останали поданици от долината, защото ни привикаха.

Но Смид Гюдлайксьон продължи. Лавранс го убедил да тръгне с него, убедил и Херщайн от „Крюке“, Трун Йеслинг и Гюторм Снайс и кого ли още не…

— Ама у вас нямате ли обичая да каните вътре гостите си? — попита шеговито Лавранс. — Сега ще преценим дали Кристин се е научила да вари хубава бира като майка си.

Ерлен изглеждаше умислен, а Кристин остана дълбоко озадачена.

— За какво става дума, татко? — попита след малко Кристин, когато Лавранс я последва в малката къща, където занесе детето заради гостите.

Лавранс люлееше внука си на колене. Нокве, вече на десет месеца, порасна много и се разхубави. По Коледа вече му облякоха туника и му обуха чорапи.

— Татко, досега не съм забелязала да си се намесвал в подобни правни спорове — призна Кристин. — Винаги си твърдял, че по въпросите, свързани със земя, отбрана и поданици думата трябва да имат кралят и приближените му. Според Ерлен големците на юг започват офанзива, за да отнемат властта от ръцете на кралица Ингебьорг^[1] и да отстранят нейните съветници, назначени от баща й; да заграбят власт, каквато са имали през детството на крал Хокон и брат му. Но нали и преди си споменавал, че подобно узурпиране би разклатило устоите на кралството…

Лавранс я помоли шепнешком да отпрати детегледачката. Щом останаха насаме, той попита:

— Ерлен откъде разполага с подобни сведения? От Мюнан ли?

— Орм донесе писмо от Мюнан, когато се прибра през есента — обясни Кристин, но премълча, че се наложи да му прочете посланието, защото Ерлен не умееше да разбира писано слово.

В писмото Мюнан се оплаквал от положението в Норвегия. Всеки мъж, който разполагал със собствен герб, имал дързостта да се смята за по-вещ по управленските въпроси от приближените на покойния крал Хокон. Мнозина имали самочувствието, че знаят по-добре от неговата височайша майка, кралицата, как трябва да постъпи младият крал. Мюнан предупреждаваше Ерлен да се готви за пътуване до Хамар, ако норвежките аристократи решат да последват примера на онези от шведския град Скара и се опълчат на Ингебьорг и на старите и изпитани съветници. Случело ли се нещо, предвещаващо опасност за кралицата, нейните роднини щели да се намесят.

— А в това писмо случайно да е споменал, че аз съм един от мъжете, противопоставили се открито на незаконното свикване на войници, което Мюнан организира повсеместно из долината в името на нашия крал? — попита Лавранс и побутна с пръст пухкавата брадичка на Нокве.

— Ти! — възкликна Кристин. — Срещал ли си се с Мюнан Бордшон през есента?

— Да — кимна Лавранс. — Така и не постигнахме единодушие.

— А говорихте ли за мен? — побърза да попита тя.

— Не, милинката ми — засмя се бащата. — Не се сещам да сме те споменавали в разговорите си. Да не би Ерлен да се готви да пътува на юг при Мюнан Бордшон?

— Май да — отвърна Кристин. — Наскоро отец Айлив състави писмо за Ерлен, а и той спомена, че скоро ще потегля на юг.

Лавранс помълча, загледан в детето, което пипаше дръжката на кинжала му и се мъчеше да захапе планинския кристал върху нея.

— Наистина ли искат да отнемат властта на Ингебьорг? — попита Кристин.

— Кралицата е на твоите години — отвърна бащата, а леката усмивка не слизаше от лицето му. — Никой не желае да отнеме на майката на краля честта и властта, която й е отредена. Но архиепископът и неколцина приятели и роднини на покойния крал свикаха съвещание, за да преценим как най-успешно да защитим и нейната слава, и интересите на поданиците.

— Явно не си дошъл в „Хюсабю“ само за да видиш Нокве и мен, татко — промълви Кристин.

— Така е, предвидил съм и други неща — засмя се Лавранс. — А на теб те май никак не ти се нравят.

Погали лицето й. Когато Кристин беше малка и той й се караше или я дразнеше, винаги след това я милваше по същия начин.

През това време Ерлинг и Ерлен се намираха в рицарската къща — висока като кула голяма постройка на три етажа в североизточната част на двора, непосредствено до портата. На най-горния етаж се помещаваше стая с процепи за стрелба. Там криеха всички оръжия, които не използваха ежедневно в „Хюсабю“. Тази къща беше дело на крал Скюле.

Ерлинг и Ерлен наметнаха кожусите, защото в стаята беше кучи студ. Гостът обикаляше и разглеждаше богатата сбирка от красиви оръжия и доспехи, останали на Ерлен в наследство от дядо му по майчина линия, Гауте Ерленсьон.

Ерлинг Видкюнсьон, дребен на ръст, леко пълничък, се движеше пъргаво и плавно. Не можеше да се нарече красавец въпреки правилните си черти, но рижата му коса, белите му ресници и вежди, и светлосините му очи му придаваха чар. Хората смятаха Ерлинг за хубав мъж, но това вероятно се дължеше на всеизвестния факт, че е най-богатият рицар в Норвегия. По природа Ерлинг беше кротък и подкупващ с мълчанието си. Славата си на най-умния мъж в страната той дължеше не на изключителната си интелигентност, ерудиция и начетеност, а на способността си да се вслушва в думите на хората. Ерлинг беше връстник на Ерлен Никулаусьон, а и ги свързваше роднинска връзка, макар и доста далечна. Познаваха се от цяла вечност, но между тях не възникна близко приятелство.

Седнал върху сандък, Ерлен разказваше за кораба, който поръчал през лятото. Вътре имало шестнайсет места и според собственика щял да бъде изключително бърз и лесен за управление плавателен съд. Повикал двама майстори на кораби от север и лично участвал в строителните работи редом с тях.

— Корабите са сред малкото неща, от които разбирам, Ерлинг. Очаква ни прелестна гледка, когато „Маргигрен“^[2] започне да пори вълните.

— Маргигрен — ама че зловещо езическо име си му избрал, родственико — позасмя се Ерлинг. — Да не възнамеряваш да плаваш с него на юг?

— И ти ли си набожен като жена ми? И тя казва, че името е езическо. Корабът никак не й харесва, но тя нали е от северна Норвегия, не понася морето.

— Съпругата ти изглежда смирена, красива и очарователна — учтиво отбеляза Ерлинг. — Както се очаква от жена, потомка на род като нейния.

— Да — засмя се Ерлен. — Не минава ден, без да отиде на служба. Отец Айлив, нашият свещеник, ни чете на глас религиозни книги. Това, наред с бирата и хубавата храна, е любимото ми занимание. У дома идват бедняци, за да дирят помощ и съвети от Кристин. Така, като ги гледам, биха й целунали крайчето на дрехата. Вече не зная кои хора са от моите. Жена ми прилича на онези светици от житията, които крал Хокон ни караше под заплаха да слушаме, докато бяхме придворни пажове. Спомняш ли си? Нещата в „Хюсабю“ много се промениха от последния път, когато ми гостува, Ерлинг — обясни той, а след малко добави: — Тогава впрочем се изненадах от посещението ти.

— Спомена за времето, когато бяхме пажове — подхвана Ерлинг Видкюнсьон с чаровна усмивка. — Нали бяхме приятели? Тогава всички очаквахме, че ти ще стигнеш далеч, Ерлен.

— Да, и аз така си мислех — засмя се в отговор Ерлен.

— Не искаш ли да тръгнеш с мен на юг?

— Имах намерение да се придържам към утъпкания път — отвърна Ерлен.

— Ще ти бъде трудно да минаваш през планината зимно време. Би било много хубаво, ако се присъединиш към мен и Хафтур.

— Вече обещах да пътувам с друг.

— Да, да, сигурно ще тръгнеш с тъста си. И това е добър избор.

— Не, почти не познавам тези хора от долината, с които той язди. Отивам другаде: обещах на Мюнан да се отбия в Станге.

— По-добре си спести усилието да го търсиш там — посъветва го Ерлинг. — Слезе до именията си на остров Хисинг и щял да остане там известно време. Отдавна ли не сте се виждали?

— От Архангеловден. Тогава ми изпрати писмо от „Рингабю“.

— Нали научи какво се случи в долината през есента? — попита Ерлинг. — Не си ли? Мюнан тръгна лично да обикаля местните управители около поречието на Мьос и из долината. Носеше писмени заповеди към селяните за пълна мобилизация с храна и коне. Всеки шестима селяни трябвало да тръгнат с един кон, а големците били задължени да изпратят коне, но им позволявали да си останат у дома. Нима не си разбрал? Северняците отказаха да платят подобен данък, когато Мюнан последва Айрик Топ на тинга във Воге. Лавранс Бьоргюлфсьон се нагърби с възраженията. Предизвика Айрик да събере неплатените данъци по законен ред, ако има такива, но изрази мнение, че е нечувано безочие спрямо народа Мюнан да иска селяните да се отзоват, за да помогнат на датчанин във враждата му с датския крал. Ако норвежкият крал поискал съдействие от верните си приближени, всички начаса щели да се явят пред него с оръжие, коне и въоръжени слуги, но Лавранс отказа да изпрати дори козел с конопена юзда, ако кралят не го повика във войската. Ерлен, ама наистина ли не си чул за тези събития? Според Смид Гюдлайксьон Лавранс обещал на селяните си при необходимост да им издейства да ги освободят от военна повинност.

— Лавранс е казал подобно нещо! — слиса се Ерлен. — За първи път чувам той да се намесва в чужди дела, които не засягат пряко неговите имоти или собствеността на неговите приятели.

— Той се намесва много рядко, но по време на този тинг разбрах едно: когато Лавранс Бьоргюлфсьон заеме позиция по определен въпрос, всички се вслушват в думите му, защото той не говори, без да има задълбочени познания по случая и без да изложи неопровержими аргументи. Лавранс явно води кореспонденция с роднините си в Швеция. Рамборг, неговата майка, и дядото на Ернгисле са деца на двама братя. Лавранс има много близки в Швеция. Макар и тъстът ти да е доста мълчалив, той притежава значително влияние над хората из селата до „Йорун“. Просто не се възползва често от позициите си.

— Е, ясно ми е защо си подновил приятелството си с него, Ерлинг — засмя се Ерлен. — Чудех се как така сте станали големи дружки с него.

— Какво чудно има? — отвърна ядосано Ерлинг. — За мен би било учудващо човек да не иска да нарече Лавранс от „Йорун“ свой приятел. Сроднико, за теб е по-полезно да слушаш него, а не Мюнан.

— Мюнан ми е като по-голям брат от деня, когато напуснах дома си — малко сопнато отвърна Ерлен. — Не ме е предавал в беда. Ако сега той е загазил…

— Мюнан ще се оправи — спокойно го прекъсна Ерлинг Видкюнсьон. — Той носеше писма, написани и подпечатани с печата на кралство Норвегия. Това е незаконно, но не е негово дело. Има и още. Мюнан удостовери с личния си печат женитбата на госпожица Евфемия, но този факт не може да се разбули, освен ако не засегнем темата за… Честно казано, Ерлен, смятам, че Мюнан ще се справи и без твоята помощ, но ти рискуваш да пострадаш…

— Искате да свалите от власт кралица Ингебьорг, доколкото разбирам. Обещал съм на моята сродница да й служа и тук, и извън пределите на родината.

— Аз също — откликна Ерлинг. — И смятам да удържа на думата си. Всеки норвежец, служил предано и с любов на нашия господар и роднина крал Хокон, споделя същото мнение, но сега за кралицата е най-добре да се раздели със съветниците, които водят нея — младата жена — и невръстния й син към сигурна гибел.

— Нима допускаш, че ще успеят да изгонят съветниците? — глухо попита Ерлен.

— Да — категорично заяви Ерлинг Видкюнсьон. — Да, така смятам. И вероятно всички, които отказват да дадат ухо на злонамерени и празни приказки, ще се съгласят с мен — вдигна рамене той. — А това е последното, което ние, сродниците на кралицата, трябва да правим.

Слугиня вдигна капака на пода и попита дали е удобно да поднесат вечерята в голямото помещение.

Докато вечеряха, разговорът внезапно се отклони към важните за страната събития. Кристин забеляза, че баща й и Ерлинг се въздържат от коментари. Съобщиха за купени невести, за смъртни случаи, спорове за наследство и имотни сделки сред роднини и познати. Кристин се разтревожи, без да знае защо. Предусещаше, че двамата мъже са дошли при Ерлен с някакъв замисъл. Макар и да не искаше да си признае, Кристин познаваше съпруга си и беше наясно, че колкото и да е своенравен Ерлен, човек лесно би го убедил в нещо, ако пипа с твърда ръка в кадифена ръкавица, както гласи известната поговорка.

След като се нахраниха, мъжете се преместиха до огнището и си пийнаха бира. Кристин се настани на пейката, взе гергефа и се захвана с ръкоделието си. Дойде Хафтур Граут, сложи възглавница върху пода и приседна до нозете на стопанката. С цитрата на Ерлен на коляно, той подрънкваше по струните и бъбреше безспир. Хафтур беше съвсем млад, с руса, къдрава коса и изящни черти на лицето, ала целият обсипан с лунички. Кристин забеляза, че младежът е прекалено разговорлив. Наскоро се бе оженил за богата невеста, но скучаеше у дома и затова искаше да отиде на съвещанието на придворната свита.

— Но е разбираемо Ерлен Никулаусьон да иска да си остане у дома — рече той и отпусна глава в скута на Кристин.

Тя се поотдръпна, засмя се и сподели, че доколкото знаела, съпругът й възнамерявал да пътува на юг.

— Нямам представа с каква цел — призна тя с невинно изражение. — Сега в страната се надигат много недоволни гласове и за една неука жена не е хубаво да разбира много-много от тези неща.

— Въпреки че именно глупостта на една жена е основната причина за случващото се — отвърна през смях Хафтур и се премести по-близо до Кристин. — Така поне твърдят Ерлен и Лавранс Бьоргюлфсьон. Иска ми се да проумея какво точно имат предвид. Нейно Височество Ингебьорг е добра, просто устроена жена. Вероятно и тя седи като вас, плете копринени нишки с белоснежните си пръсти и си мисли: би било твърде коравосърдечно да откажа малко помощ на верния пълководец на покойния си съпруг, та човекът да си стъпи на краката…

Към тях се приближи Ерлен и седна до съпругата си. Хафтур се видя принуден да се отмести.

— Жените в хановете започват да дрънкат невъобразими щуротии, щом мъжете им са толкова глупави да ги вземат със себе си на съвещание.

— В моя край има една приказка: ако има дим, значи има огън — отбеляза Хафтур.

— И при нас я има тази приказка — обади се Лавранс, който се приближи заедно с Ерлинг. — Но аз се подведох по нея, Хафтур, когато през зимата понечих да си запаля светилника с прясна конска фъшкия.

Лавранс приседна на ръба на масата, а Ерлинг тутакси се втурна да му донесе чашата. Подаде му я учтиво и седна на пейката.

— Не ми се струва логично вие на север в областта Холугалан да прецените доколко Ингебьорг и съветниците й са наясно с плановете и начинанията на датчаните — отбеляза Ерлен. — Изглежда ми, че сте постъпили недалновидно, като сте се възпротивили на кралските искания за помощ. Кнют — какво лошо има да споменем името му, щом всички говорим за него — няма да се остави да го хванат неподготвен. Вие седите твърде далеч от димящите тенджери, та да помиришете какво ври вътре.

По-добре обмислете нещата предварително, отколкото след дъжд — качулка.

— Да — съгласи се Ерлинг, — човек си помислил, че ни готвят храната в съседното имение. Ние, норвежците, сме се превърнали в храненици. Дават ни от кашата, която са надробили в Швеция. Ако си гладен — яж! Това според мен стана в резултат от грешката, допусната от крал Хокон. Той все едно премести готварницата в покрайнините на стопанството, като направи Осло най-важния град в страната. Ако пожелаем да продължим със сравненията, преди Осло беше в средата на двора. Сега Бьоргвин^[3] и Нидарус са средоточия на властта, но там архиепископът и клирът управляват на своя глава. Ти как мислиш, Ерлен? Нали си израснал и си се утвърдил като виден стопанин в Тронхайм?

— В името на пролятата от Спасителя кръв, Ерлинг, нима искате да донесете у дома кашата и да я сложите да къкри над правилното огнище?

— Да — отвърна Хафтур. — Твърде дълго време се примирявахме да миришем загоряла каша и да сърбаме студено зеле.

Лавранс се намеси:

— Ерлен, виж сега. Нямаше да се наема да ставам говорител на селяните от родния ми край, ако не бях получил писма от моя роднина Ернгисле в защита на каузата ми. Разбрах, че никой не възнамерява да слага край на мира и сговора между страните, нито да сваля законните управници, били то в Дания, или у нас.

— Ако знаете кой управлява в Дания в момента, татко, значи знаете повече от всеки друг — отбеляза Ерлен.

— Зная едно: има един мъж, когото никой не желае да види на трона нито в Швеция, нито в Дания. Това беше целта на начинанията в Скара през лятото, това е и целта на срещата, която организираме в Осло: да стане ясно на всички, които още не са го проумели, че всички разумни хора са единодушни по този въпрос.

Вече бяха пийнали доста и гласовете ставаха все по-гръмки. Само Смид Гюдлайксьон клюмаше, задрямал на стола до огнището. Ерлен се провикна:

— Толкова сте разумни, че дори лукавият няма да ви измами. С право се боите от Кнют Порше. Не разбирате, добри ми господа, но той не е от хората, които ще се задоволят да си седят мирно и тихо, да гледат как дните се нижат един подир друг, а тревата расте, където дал Господ. Иска ми се да се срещна отново с този рицар. Запознах се с него, докато бях в Халанд. Нямам нищо против да вляза в ролята на Кнют Порше.

— На твое място не бих изрекъл подобни думи пред съпругата си — отбеляза Хафтур Граут.

Ерлинг Видкюнсьон, вече понапил се, се мъчеше да се държи на положение, но не издържа:

— Ей, ти — избухна той в неистов смях, — ей, Ерлен, ама какви ги дрънкаш!

Ерлинг го тупна по рамото, превивайки се от смях.

— Не си прав, Ерлен — грубо подхвана Лавранс, — Кнют Порше притежава други качества. За неговите амбиции не стига да задиряш фусти. Ако той беше само лисицата сред гъските, ние, норвежките големци, нямаше да си правим труда да се втурнем вкупом, за да го спираме, пък ако ще и гъската да е самата кралица. Кнют наистина примамва хората да вършат глупости, но неговите привидни лудории имат скрит замисъл. Той си е поставил цел и бъдете сигурни, че няма да я изгуби от поглед.

Разговорът секна. Ерлен подхвана с лукаво пламъче в очите:

— Иска ми се Кнют да е норвежец.

Останалите събеседници помълчаха. Ерлинг отпи от чашата си и изкоментира:

— Опазил ни Бог. Ако в Норвегия имахме такъв човек сред нас, опасявам се, че мирът в страната отдавна щеше да е минало.

— Мирът в страната! — подигравателно възкликна Ерлен.

— Да, точно мирът — настоя Ерлинг Видкюнсьон. — Ерлен, не забравяй, че не само ние, членовете на рицарското съсловие, живеем в тази страна. На теб ти се струва много забавно тук да властва приключенски настроен и честолюбив мъж като Кнют Порше. Преди години нещата стояли така: когато някой тръгнел да обявява въстание, винаги лесно намирал подкрепа сред аристокрацията. Благородниците или се сдобивали с още земи и привилегии, или роднините им печелели борбата и пощадявали живота и собствеността им. В хрониките има сведения колко души от аристокрацията са загинали, но мнозинството се спасявали без оглед на изхода от въстанието. Така било по времето на нашите бащи. Но ти забравяш за селячеството и гражданите, Ерлен; за работниците, които са длъжни да плащат данъци цяла година и все пак се радват всеки път, когато през селата им мине войска, без да опожари домовете и да изколи добитъка им. Забравяш за обикновените хора, изтърпели непосилно бреме и издевателства. Според мен те благодарят на Господ и на свети Улав за стария крал Хокон, за крал Магнюс и за синовете му, задето подсилиха строгостта на законите и осигуриха мир…

— Не се съмнявам, че разсъждаваш така — отметна назад глава Ерлен.

Лавранс наблюдаваше младия мъж. Ерлен вече бе изтрезнял. Смуглото му лице пламна от възбуда, а под кожата на тънкия му кафяв врат изпъкна адамовата му ябълка. Лавранс отклони поглед към дъщеря си. Оставила ръкоделието в скута си, тя внимателно следеше разговора на мъжете.

— Толкова ли си сигурен, че селяните и обикновените хора се радват на новото си положение? Наистина в миналото, когато кралете и противниците им са кръстосвали земите ни с войските си, често са преживявали тежки времена. Старците още си спомнят как са били принудени да бягат в планината с добитъка и домочадието си, докато долу, в селото, от къщите им се издигали пламъци. Чувал съм подобни разкази. Но зная, че селяните помнят и още нещо: тогава в редиците на воините са били и техните бащи. Някога не само ние се борехме за властта, Ерлен. И селяните участваха в битката. Случваше се и да спечелят наши земи. Когато властва строг закон, няма начин син на уличница от Шида, който не знае името на баща си, да се ожени за вдовицата на благородник и да наследи всичките й имоти, както се е случило с Райдар Даре в „Дюфрин“. Неговият потомък Симон Андресьон кажи–речи беше женен за дъщеря ти, Лавранс, а сега живее под един покрив с племенницата на жена ти, Ерлинг! Сега властват редът и законът. Не зная как става, но в ръцете ни се трупа все селска земя, и то законно. Колкото по-уредено е законодателството, толкова по-бързо селяните изгубват властта и правата си да вземат участие в делата на кралството и да определят хода на собствения си живот. Селяните осъзнават това, Ерлинг! Не бъдете толкова сигурни, че те не копнеят за времената, когато воините са плячкосвали къщите им с огън и меч. Тогава са можели да спечелят с оръжие повече, отколкото могат да спечелят със законните си права днес.

— Ерлен е прав до известна степен — кимна Лавранс.

— Звучи ми много правдоподобно хората да помнят имената на малцината, успели да се измъкнат от сиромашията и да станат господари във времената, когато заповядваше мечът, и никой да не споменава безбройните бедняци, тънали в недоимък и жестока мизерия. Именно тези забогатели сиромаси са се превърнали в народни кръвопийци. Според мен поговорката „роднина за роднината е най-върлият враг“ е създадена заради тях. Човек трябва да е роден за господар, иначе се превръща в деспот. Но ако в детските си години е израснал сред слуги и ратаи, много по-лесно проумява, че ние, господарите, сме изгубени като беззащитни деца без бедняците, и в името на Бога, а и заради самите себе си, трябва да им помагаме с мъдри съвети и да ги закриляме с рицарските си умения. Историята не познава кралство, оцеляло, без неговите благородници да подсигурят с властта си правата на победните.

— Ти си достоен съперник на брат ми в проповедите, Ерлинг — засмя се Ерлен. — Но на мен ми се струва, че селяните от периферията на областта Трьонделаген са ни харесвали повече преди, когато сме водили синовете им на военни походи, а кръвта ни се е смесвала с тяхната и е обагряла в червено корабната палуба; когато сме разкъсвали обръча на вражеската войска и сме поделяли плячката със слугите си. Кристин, нали чуваш, от време на време надавам по едно ухо, когато отец Айлив чете от дебелите книги.

— Благата, спечелени незаконно, няма да бъдат наследени от внуците — напомни Лавранс Бьоргюлфсьон. — Не си ли я чувал тази приказка, Ерлен?

— Чувал съм я, разбира се! — разсмя се гръмогласно Ерлен. — Но не съм забелязал да става така…

— Ерлен — обади се Ерлинг Видкюнсьон, — малцина са родени да бъдат господари, но всички сме родени да слугуваме. Най-правилното поведение на господаря е да слугува на слугите си.

Ерлен сплете ръце на тила си и се протегна с усмивка.

— Не съм се сещал за това. Моите арендатори май няма за какво да ми благодарят в това отношение. И въпреки всичко, колкото и да е странно, те ме харесват — той потърка гальовно буза о черното коте на Кристин, което скочи върху раменете му, замърка, преви гръб и започна да обикаля около врата му. — Но съпругата ми е безкрайно услужлива стопанка. Може и да не ви се вярва, защото масата е отрупана с празни кани и чаши, Кристин!

Орм, който досега мълчаливо следеше разговора между мъжете, веднага се изправи и излезе.

— Стопанката се отегчи от приказките ни и й се доспа — усмихна се Хафтур. — Вината е ваша. Защо не ми позволихте да си поговоря с нея на спокойствие? Умея да общувам с жени.

— Разговорът ни сигурно ви се е сторил нескончаем, стопанке — извини се Ерлинг.

— Не успях да разбера всичко, за което говорихте тази вечер, господине — усмихна се Кристин, — но го запомних добре и ще го обмисля, когато ми се удаде удобен случай.

Орм се върна с няколко слугини. Те донесоха още напитки, а момчето започна да налива бира и вино на гостите. Лавранс наблюдаваше тъжно красивото дете. Опита се по-рано да го заговори, но момчето не беше приказливо въпреки красивата си благородна осанка.

Една от слугините обади шепнешком на Кристин, че Нокве се събудил в малката къща и пищял пронизително. Стопанката пожела на всички лека нощ и излезе с прислужниците си.

Мъжете отново започнаха да пият. От време на време Ерлинг и Лавранс се споглеждаха.

— Ерлен, исках да ти говоря по една работа — рече най-сетне Ерлинг. — От фиорда и Мьоре свикват войници. На север хората се опасяват, че руснаците ще се върнат на лято с удвоени сили и нашите няма да се справят сами с тях. Това е първата ни изгода от спогодбата ни с Швеция. Не е справедливо обаче само жителите на Холугалан да й се радват. Арне Явалсьон вече е твърде стар и немощен. Обсъждаше се възможността да назначим теб за предводител на селските кораби от тази страна на фиорда. Как ти се струва?

— Как ми се струва ли? — плесна с ръце Ерлен, а лицето му грейна.

— Не се очаква да се съберат много войници — тихо отбеляза Ерлинг, — но по този въпрос ще трябва да се осведомиш от висшите кралски служители. Името ти е известно из страната. На съвещателната среща се говореше, че вероятно ти ще успееш да постигнеш някакъв успех в това начинание. Мнозина помнят още достойната ти служба при граф Якоб. Лично аз си спомням как го чух да казва на крал Хокон колко неразумно е постъпил, като се е отнесъл толкова сурово към способен млад паж; според графа ти си създаден да бъдеш опора на краля си.

Ерлен щракна с пръсти:

— Но ти едва ли ще станеш крал на Норвегия, Ерлинг Видкюнсьон! Такива планове ли кроите? — разсмя се той. — Да направите Ерлинг крал?

— Не, Ерлен, нима не разбираш? Сега говоря сериозно — нетърпеливо отвърна Ерлинг.

— Бог да ми е на помощ, ако преди малко си се шегувал. Аз си мислех, че цяла вечер говориш сериозно. Кажи ми всичко по въпроса, сроднико.

Ерлен отиде в малката къща и завари Кристин заспала с детето в обятията си. Той запали борова главня от огнището и ги освети за малко.

Кристин беше много красива, детето — също. На майката винаги й се доспиваше рано, а щом легнеше и гушнеше Нокве, и двамата заспиваха начаса. Ерлен се засмя и хвърли дървото в огъня. Съблече се бавно.

Звучеше хубаво — да замине на север с „Маргигрен“ и три-четири кораба за охрана заедно с Хафтур Граут и още три кораба от Холугалан. Хафтур обаче нямаше опит и Ерлен щеше да му дава нареждания и на практика да се разпорежда еднолично. Все пак Хафтур не му се струваше пасивен или страхлив. Ерлен се протегна и се усмихна в мрака. Възнамеряваше да събере хора от околността на Мьоре, но и тук, и в Биргси, гъмжеше от смели, яки мъже. Ерлен щеше да избере най-добрите сред тях.

Ерлен бе женен малко повече от година. И какво видя от брака си? Раждане на дете, разкаяние и пост, а сега детето беше винаги на първо място, ден и нощ. Кристин пак си беше същата хубавица. Само да можеше да я накара да забрави за малко приказките на свещениците и лакомото кърмаче.

Целуна рамото й, но тя не усети ласката. Бедничката, нека спи. Той и без друго има какво да обмисля. Обърна й гръб и се вторачи в малката жарава в огнището. Май по-добре да стане и да я покрие. Не му се ставаше…

В съзнанието му нахлуха откъслечни спомени от младостта му: вълнорез трепери в очакване на следващата вълна; водата се разплисква; под натиска на вълните из целия ветроходен кораб се разнася грохотът на бурята и морето, а върхът на мачтата пронизва гонещите се облаци. Това се случи някъде по протежението на бреговете на Халанд… Развълнуван, Ерлен усети как в очите му напират сълзи. Досега не бе осъзнавал колко го измъчват тези години на безсмислие.

На следващата сутрин Лавранс Бьоргюлфсьон и Ерлинг Видкюнсьон излязоха на двора да разгледат някои от конете на Ерлен, тичащи пред оградата.

— Като имам предвид роднинската връзка на Ерлен с краля и майка му, си мислех, че ако зет ми участва в тази среща, ще му се наложи да заеме място сред най-личните предводители. Ерлинг, смятате ли за разумно да разчитате на добрата му преценка? Няма ли опасност възгледите на Ерлен да го отведат другаде? Ами ако Ивар Омюнсьон^[4] се опита да атакува? Ерлен е близък и с неговите привърженици.

— Не вярвам Ивар да предприеме нещо — възрази Ерлинг Видкюнсьон. — А що се отнася до Мюнан — той присви леко устни, — достатъчно е хитър да стои настрана. Ясно осъзнава, че ако се намеси, всички ще узнаят колко струва в действителност. — И двамата се засмяха. — Има и друго, но вие вероятно го знаете по-добре от мен, Лавранс Бьоргюлфсьон, защото имате роднини в Швеция. Тамошните владетели няма да признаят току–така нашите рицари за равностойни на техните. Затова е необходимо да съберем всички заможни мъже с високо потекло и няма как да оставим мъж като Ерлен да си седи у дома, да се шегува с жена си и да се грижи за земите си, което той очевидно не прави — додаде той, като забеляза физиономията на събеседника си.

По лицето на Лавранс пробяга усмивка.

— Ако според вас не е добра идея да настоявам Ерлен да ни последва, няма да го правя.

— Според мен, скъпи ми друже, Ерлен ще бъде по-полезен тук, в околността. Както сам отбелязахте, хората на юг от долината Нам ще посрещнат мобилизацията враждебно, защото не се чувстват застрашени от руснаците. Ще се наложи Ерлен да ги накара да поразмислят по въпроса…

— Ама на него устата му не спира — изпусна се Ерлинг.

— Вероятно за мнозинството неговите брътвежи са по-разбираеми от думите на по-далновидни хора — отвърна Лавранс с усмивка. Двамата мъже се спогледаха и отново избухнаха в смях. — Както и да е. С присъствието си на срещата е възможно да навреди повече, ако вземе да си отваря много устата.

— Е, ако вие не сте способен да го укротите…

— Мога да го контролирам само докато се събере с птиците, с които летят на ято. Двамата със зет ми се различаваме доста един от друг.

Към тях се приближи Ерлен:

— Нима литургията ви засити с духовна храна до степен да нямате нужда да се подкрепите?

— Не съм чул да ни предлагат храна. Гладен съм като вълк и умирам от жажда — отвърна Лавранс и погали мръснобелия кон, който опипа преди малко. — Зетко, на твое място, преди да седна на трапезата, бих прогонил от имението си коняря.

— Не смея заради Кристин — обясни Ерлен. — Ратаят направил дете на една от слугините й.

— Да не би по вашите места това да се смята за нечувано геройство и затова момчето ви се струва незаменимо?

— Не, но разберете — засмя се Ерлен, — Кристин и свещеникът възнамеряват да ги оженят, а от мен очакват да помогна на бъдещия жених да се устрои и да издържа жена и дете. Момичето не иска, баща й не иска, и Туре не иска, но жена ми и отец Айлив не ми позволяват да го изгоня. Кристин се опасява той да не офейка нанякъде. Поне Юлв Халдуршон го надзирава как работи, когато си е у дома.

Ерлинг Видкюнсьон се приближи до Смид Гюдлайксьон. Лавранс се обърна към зет си:

— Кристин ми се струва някак бледа тези дни…

— И на мен — побърза да се съгласи Ерлен. — Защо не поговорите с нея, татко? Това дете изцежда всичките й сили. Май е намислила да го кърми до третите пости като някоя селянка.

— Обожава сина си — усмихна се Лавранс.

— Да — поклати глава Ерлен. — Двамата с отец Айлив могат да седят часове наред и да обсъждат всеки лек обрив по кожата на Нокве или да се прехласват по всеки избил зъб в устата му, сякаш се е случило чудо. За мен е съвсем нормално на едно дете да му никнат зъби. По-скоро бих се учудил, ако Нокве нямаше нито един…