Сигрид Унсет
Стопанка (1)

1.

В навечерието на празника на светия апостол Симон Зилот — 28 октомври — товарният кораб на Борд Петершон навлезе в залива Виргси. Самият абат Улав от манастира на остров Нидархолм дойде на кон да посрещне Ерлен Никулаусьон и да приветства с добре дошла младата му съпруга. Младоженците щяха да гостуват на абата и да пренощуват във Виг.

Ерлен поведе бледата като платно, измъчена млада жена по мостика. Абатът се пошегува колко тежко било да се пътува по море. Ерлен посрещна думите му със смях и отбеляза, че съпругата му закопняла за легло, което не се люлее. Кристин се насили също да се усмихне, но наум си обеща да не се качва доброволно на кораб до края на живота си. Прилошаваше й само от близостта на Ерлен, защото дрехите му се бяха просмукали с миризмата на кораб и море. Косата му все още лепнеше, сплъстена от солената вода. По време на цялото пътуване Ерлен се намираше в състояние на радостна превъзбуда. Борд се смееше: в областта Мьоре, където израсна Ерлен, ратаите постоянно се возели на лодки, плавали и гребели. Двамата мъже се тюхкаха, задето Кристин се мъчи, но съчувствието им й се струваше твърде слаба утеха за силното й страдание. Непрекъснато повтаряха, че морската болест ще отшуми, когато Кристин свикне да се вози на кораб, но неразположението й така и не премина.

И на следващата сутрин й се струваше, че продължава да се носи по водата, макар вече да се движеха по суша. Яздеха покрай селата, изкачваха се и слизаха по склонове, осеяни със свлекли се купчини глина. Кристин се опитваше да закове поглед в точка от хребета, но сякаш цялата земя се тресеше, нагъваше се на вълни и се издигаше към лазурното, млечносиньо зимно небе.

Сутринта във Виг пристигнаха цяла група приятели и съседи на Ерлен, за да придружат брачната двойка до дома им. Сега двамата младоженци яздеха с огромна свита. Твърда като желязо, замръзналата земя хрущеше под конските копита. От телата на жребците, от косите и кожените наметки на хората се издигаше пара и ги обвиваше като дим.

Снегът се стелеше по главата на Ерлен и косите му не се различаваха от тези на беловласия абат. Лицето на младоженеца пламтеше от сутрешната напитка и от ледения въздух. Днес той облече празничните си дрехи. Целият сияеше от младост и щастие, а мекият му приятен глас преливаше от радост и въодушевление, докато подвикваше на гостите си шеги и закачки и се смееше доволно.

Сърцето на Кристин заби учестено от тревога, телесна слабост и боязън. Още се чувстваше болнава след пътуването, а на гърдите си усещаше парене, което се появяваше при недостатъчен прием на храна и течности. Цялото й тяло трепереше, а в душата й се спотайваше смътен и сподавен гняв срещу безгрижния й съпруг. Но тя забелязваше с каква неподправена гордост и сияещо от щастие лице я води той в дома си и я загложди горчиво разкаяние. Гърдите я заболяха от жалост към Ерлен. Прииска й се да не беше слушала своенравния си вътрешен глас, а да бе споделила с него още през лятото, че очаква дете. Пищната им сватба никак не подобаваше на прегрешили младоженци. Ала Кристин знаеше колко важно е тържеството за Ерлен и му угоди. Сега обаче настъпи време и той да разбере, че няма да им се размине, без да преглътнат публично унижението си.

Тогава Кристин се боеше и от баща си, и се надяваше след сватбата нещата да се уталожат, а двамата с Ерлен да заминат за „Хюсабю“ и тя да види родителите си чак след дълго време, когато одумките отдавна са стихнали.

Сега положението ставаше все по-тежко. Ерлен наистина и преди бе споменавал за голямото пиршество, което ще устрои в „Хюсабю“, но Кристин не остана с впечатлението, че там се готви едва ли не втора сватба. А гостите бяха все хора, чието уважение и дружба двамата трябваше да спечелят, защото щяха да живеят сред тях. Тези хора години наред бяха наблюдавали неблагоразумието и нещастието на Ерлен, а сега той се надяваше, че се е реабилитирал в очите им и отново ще заеме полагащото му се място сред равностойните нему стопани, защото притежаваше и знатно потекло, и достатъчно богатства. Разнесеше ли се мълва за прегрешението му със собствената му годеница, Ерлен щеше да стане за смях из цялата околност.

Абатът се наведе към Кристин:

— Изглеждаш много умислена, Кристин Лаврансдатер. Още ли си отпаднала от пътуването? Или ти е мъчно за майка ти?

— О, да, Ваше Високопреподобие — кимна Кристин. — Мисля си за майка ми.

Изкачиха се до местността Скаун и поеха по склона. Надолу, в долината, виждаха как се белее широколистната гора, покрита със скреж. Там блестеше и огряно от слънцето малко синьо езеро. Излязоха от иглолистната горичка. Ерлен посочи с пръст:

— Ето, там се вижда „Хюсабю“, Кристин. Дано Господ даде двамата да изживеем там безброй щастливи дни, скъпа съпруго! — пожела й нежно той.

Пред тях се ширнаха необятни, побелели от слана поля. Имението приличаше на тераса по планинския склон. На преден план се виждаше малка, светла каменна църква, а на юг от нея се издигаха многобройни грамадни къщи. От комините им се виеше дим. Църковните камбани започнаха да бият, а хората наизлизаха от домовете си и с радостни викове и възгласи се втурнаха да посрещнат новодошлите. Младите мъже от свитата на младоженците удряха оръжията си едно о друго. Насъбралата се тълпа се отправи към дома на младоженеца с весела глъчка.

Спряха пред църквата. Ерлен свали съпругата си от коня и я занесе на ръце до вратата, където ги посрещнаха група свещеници и дякони. Вътре цареше ужасен студ, а пламъците на свещите в хоровата част бледнееха заради дневната светлина, процеждаща се от малките, сводести прозорци.

Кристин се почувства изоставена и изплашена, когато Ерлен пусна ръката й и премина в редиците на мъжете, а тя се присъедини към тълпата непознати пременени жени. Службата мина много приятно, но Кристин зъзнеше от студ и й се струваше, че молитвите й се връщат обратно при нея, опиташе ли се да излее натежалата на сърцето си мъка и да се извиси. Надяваше се това да не се окаже знамение, защото днес отбелязваха деня на апостол Симон, а тя не постъпи много справедливо към мъж, чийто покровител е светецът.

Народът излезе от църквата и тръгна към имението на дълга върволица. Начело вървеше свещеникът, следван от Кристин и Ерлен, хванати за ръце. Гостите крачеха след тях по двойки. Кристин успя да се съвземе достатъчно, за да огледа добре имението. В дългия тесен двор къщите се издигаха в две редици — една в северната част и една в южната. Постройките й се сториха внушителни и нагъсто една до друга, но стари и порутени.

Шествието спря до вратата на господарската къща, а свещениците поръсиха прага със светена вода. Ерлен я въведе в тъмното преддверие. Отвориха врата вдясно и оттам блесна ярка светлина. Кристин се наведе на прага и двамата с Ерлен се озоваха в голямото помещение.

Досега Кристин не беше виждал по-просторна стая. В средата имаше огнище, толкова дълго, че бяха запалили огън и в двата му края. Широчината на помещението налагаше напречните греди да бъдат допълнително укрепени с резбовани стълбове. На Кристин стаята й приличаше повече на църковен кораб или на дворцова зала. До източния фронтон, където се намираше почетното място на трапезата, бяха сковали между стълбовете легла, отделени с врати.

Вътре горяха безброй свещи: върху масите, отрупани със скъпи съдини и подноси, върху свещниците, закрепени по стените. По стар обичай по стените, между разпънатите вълнени пана, висяха оръжия и щитове. Стената зад почетното място бе покрита с кадифе, а сега един от мъжете окачи позлатен меч и бял щит с червен разярен лъв, носени от Ерлен.

Слугите помогнаха на гостите да си съблекат връхните дрехи и ги отнесоха. Ерлен хвана съпругата си за ръка и я отведе до огнището. Гостите ги последваха, наредени в полукръг зад тях. Пълна жена с мило лице пристъпи към младоженката и приглади кърпата на главата й, поизмачакала се под качулката на палтото. Жената се върна на мястото си, кимна на двамата млади и им се усмихна. Ерлен отвърна на усмивката й и погледна съпругата си. Лицето му сияеше от хубост. Сърцето на Кристин се сви болезнено от съчувствие към него. Тя знаеше колко й се радва той, гледайки я в дома си, облечена в яркочервената сватбена рокля, с коси, покрити с дълга, снежнобяла кърпа. Но тази сутрин й се наложи да пристегне корема и талията си с дълъг, тъкан пояс, за да се побере в роклята си и да изглежда красива; да натърка бузите си с червената пудра от Осхил. Докато се стараеше да се нагизди, си мислеше с гняв и тъга, че Ерлен не забелязва болнавия й вид, след като вече е негова съпруга. Той дори не подозираше какво става. Кристин се разкайваше горчиво, задето му спести истината.

Докато младоженците стояха така, ръка за ръка, свещениците обиколиха стаята, осветиха къщата и огнището, постелята и трапезата.

Една от слугините донесе на Ерлен ключовете за дома. Той закачи тежката връзка на колана на Кристин с усмивка, сякаш едва се сдържаше да не я разцелува. Мъж подаде на стопанина висок рог, опасан със златни халки. Ерлен поднесе рога към устните си и пи в чест на съпругата си:

— Здраве и изобилие в дома ти, стопанке!

Гостите се провикваха радостно и се смяха, докато тя пи с мъжа си. После двамата плиснаха остатъка от виното в огнището.

Под съпровода на свирни Ерлен Никулаусьон заведе жена си на почетното място на трапезата и покани гостите да се разположат.

На третия ден гуляйджиите започнаха да си тръгват един по един. Последните напуснаха „Хюсабю“ на петия ден след пладне. Кристин остана сама с мъжа си.

Първо накара слугите да извадят всички носии изпод леглата, да ги изперат с луга, да измият с луга и стените, да изнесат сламата и да я изгорят. После тя сложи нова слама и постла новите чаршафи, донесени от нея. Привърши с тази работа късно вечерта. Заръча на слугините да направят същото с всички легла в имението и да напекат на слънце всички кожи. Нареди им да се заемат още на следващата сутрин и да работят усилено, за да успеят да привършат преди почивните дни. Ерлен клатеше глава и се смееше: каква жена си е взел само! Но в думите му тя долови и срам от занемарения му дом.

Първата нощ Кристин не спа добре, макар че свещениците осветиха леглото й. Отгоре бяха наредени извезани с коприна възглавници, ленени чаршафи и най-отбрани черги и кожи, но сламата отдолу миришеше на застояло и мухъл. В постланата най-отгоре разкошна меча кожа и в дрехите гъмжеше от въшки.

Очакваха я много по-страшни неща. По стените наистина бяха окачени скъпи пана, но стълбовете под тях бяха потънали в сажди и мръсотия. На празненството поднесоха обилно угощение, ала голяма част от храната беше развалена или зле приготвена. Наложи им се да палят огнището с груби и мокри цепеници, които вместо да топлят, окадиха цялата стая.

На втория ден заедно с Ерлен обиколиха имението и Кристин видя колко занемарено е всичко. След пиршеството хамбарите и житниците се изпразниха. Гостите ометоха последните им запаси от брашно в сандъците. Не й стигаше умът как Ерлен смята да осигури фураж на многото си коне и добитък с толкова малко сено и слама. Дори шумата стигаше едва-едва за овцете.

Едната от спалните беше пълна с неизползван лен — вероятно събиран в продължение на много години, а в килера намери купчина стара, неизпрана и воняща вълна, една част прибрана в чували, а друга — разпръсната направо върху пода. Кристин я повдигна малко от края и от там изпаднаха дребни кафяви змийски яйца. Вътре гъмжеше от молци и червеи.

Добитъкът изглеждаше недохранен, изпосталял, крастав и болнав. В стопанството имаше само стари говеда. Единствено конете сред всички животни бяха добре гледани и красиви. Но никой от тях не можеше да се мери с Гюлсвайнен или Рингдротен, новия жребец на баща й. Шльонгванбауге, който Кристин доведе от „Йорун“, представляваше най-хубавият кон в конюшнята на „Хюсабю“. Кристин се изкушаваше да го гали по врата и да долепя лицето си до бузата му, когато ходеше там. А големците му се възхищаваха и хвалеха дебелите му груби крака, дълбоката гръд, малката глава и широката задница. Старецът от имението „Гимсар“ се кълнеше в Господ и в дявола, че са извършили голям грях, като са го кастрирали. От него можело да стане невиждан боен жребец. Кристин не се стърпя и започна да се хвали с коня на баща си — Рингдротен. Бил много по-едър и силен, нямало кон, способен да го надвие. Баща й го срещнал с всички прославили се жребци до местността Согн. Лавранс им избрал такива чудни имена, защото Рингдротен и Шльонгванбауге блестели като злато и кожата им била напръскана с червено-жълти кръгове. Едно лято майката на Рингдротен се отдалечила от стадото близо до Глиганските върхове и всички мислели, че я е изяла мечка, но кобилата се прибрала в края на есента. Добила жребче, без съмнение заченато от питомен кон. Погрижили се за кончето със сяра и хляб, а за по-сигурно Лавранс дал кобилата като пожертвование на църквата. Но жребчето така се преобразило, че сега Лавранс предпочитал да изгуби половината си стопанство, вместо да се раздели с него.

Ерлен се засмя и отбеляза:

— Иначе си много мълчалива, Кристин, ама заговориш ли за баща си, ставаш доста словоохотлива!

Кристин млъкна. Налегна я споменът за изражението на Лавранс, когато на изпроводяк той й помогна да яхне коня. Лавранс се мъчеше да изглежда весел заради многото хора около тях, но Кристин видя мъката в очите му. На раздяла баща й я погали по ръката и стисна дланта й за сбогом. Тогава Кристин се радваше, задето най-после си тръгва, но сега й се струваше, че докато е жива, в душата й ще гори болезненият спомен за очите на баща й.

 

 

И така, Кристин се зае да се разпорежда и да въдворява ред в новия си дом. Ставаше още в ранни зори въпреки протестите на Ерлен и желанието му да я задържи в леглото. От младоженка не се очаква да шета неуморно, преди да се развидели.

Когато се увери как стоят нещата в имението и колко работа я чака, я прониза безмилостно отрезвяване. Тя дойде тук наистина с цената на голям грях и вече нямаше как да го поправи, но тук хората също извършваха грях, като се отнасяха толкова небрежно с Божиите блага, и заслужаваха само презрение, задето са позволили имуществото на Ерлен да се разхищава така безотговорно. През последните две години в „Хюсабю“ никакъв иконом не се грижеше съвестно за стопанството. През това време Ерлен отсъстваше почти непрекъснато от дома си, а и той никога не следеше в какво състояние се поддържа „Хюсабю“. Не беше никак учудващо, че наместниците му из селата го мамят, както Кристин започна да разбира, а слугите в имението работят, когато им скимне и както им е удобно. Нямаше да й е никак лесно да възстанови реда в „Хюсабю“.

Веднъж тя се спря да поговори с Юлв Халдуршон, най-приближения слуга на Ерлен. Стопанката го попита дали вече са привършили с вършитбата на зърното — добивите в „Хюсабю“ бяха доста оскъдни — защото наближаваше времето да колят добитъка. Юлв отвърна:

— Много добре знаеш, Кристин, че не съм по полската работа. Двамата с Хафтур придружаваме Ерлен и му носим въоръжението, но не сме вещи по селскостопанските въпроси.

— Зная — кимна тя. — Но се затруднявам да се справя с грижите за имота, защото съм тук съвсем отскоро и не познавам слугите. Ще се радвам, ако ми помагаш и ме напътстваш.

— Така е, няма да ти е леко тази зима — съгласи се мъжът и я погледна с тънката си усмивчица.

Юлв винаги се усмихваше така странно, докато разговаряше с нея или с Ерлен. В изражението му се долавяше наглост и ирония, но и доброта и уважение към нея. Кристин се опитваше да не се засяга от фамилиарниченето на Юлв, което понякога излизаше извън рамките на благоприличието. Двамата с Ерлен го бяха посветили в тайната за разпуснатото си, непристойно поведение. Кристин усещаше, че Юлв знае доста неща за връзката им. Реши да търпи отношението му, а и Ерлен се примиряваше с невъздържаните прояви и приказки на другаря си. Юлв не изпитваше страхопочитание към господаря си. Бяха приятели от деца. Юлв, родом от Мьоре, син на малоимотен селянин, който живеел близо до чифлика на Борд Петершон, говореше на Ерлен и на съпругата му на „ти“, но нали това неофициално обръщение беше по-разпространено сред хората в северните райони.

Юлв Халдуршон беше хубавец — едър, смугъл, с красиви очи. Само дето устата му изглеждаше груба и противна. Кристин беше чувала лоши неща за него от слугините. Когато ходел в града, се напивал безпаметно, гуляел и обикалял по къщите до Гайлене, но приберял ли се у дома, в „Хюсабю“, ставал най-стабилната опора на домашните, преобразявал се и не се намирал по-съвестен, работлив и умен мъж от него. Постепенно той все пак спечели симпатиите на Кристин.

— За никоя жена не би било лесно да се пребори с неуредиците в имението, особено след всичко, което се случи — повтори Юлв. — И въпреки това според мен ти ще се справиш по-добре от която и да е друга, стопанке Кристин. Ти няма да седнеш да се вайкаш и да мрънкаш, а ще търсиш начин как да спасиш наследството на Ерлен за челядта си, дори и никой тук да не го е грижа. Можеш винаги да разчиташ на мен. Ще се старая да ти помагам според силите си. Само не забравяй, че нямам голям опит в селската работа. Но ако се съветваш с мен и се съгласиш да ми позволиш и аз да те моля за помощ, все някак ще изкараме тази зима.

Кристин благодари на Юлв и влезе в къщата.

Сърцето й тежеше от страх и тревога, но тя се мъчеше да ги прогони. От една страна, не разбираше докрай как е възможно Ерлен да не забелязва нищо. Но най-лошото беше, че Кристин не усещаше признаци на живот в утробата си. Нали към двайсетата седмица се очакваше то да се размърда, а вече минаха двайсет и три. Нощем, докато лежеше будна, тя усещаше нарасналата тежест в тялото си, ала плодът си оставаше неподвижен като буца. В мислите й нахлуваха всички разкази за деца, родени с паралич, със закърнели сухожилия, за зародиши, дошли на бял свят без крайници, за изчадия, лишени от човешки образ. Пред спуснатите й клепачи се меняха картини на страховито уродливи пеленачета и се претопяваха в още по-ужасяващи гледки. На юг в долината, в Лидста, имаше едно такова дете. То, впрочем, вече трябва да беше пораснало. Лавранс го беше виждал, но отказваше да говори за това. Кристин помнеше колко болезнено се изкривяваше лицето му, когато някой споменеше за детето. О, не. Свети Улав, застъпи се за мен пред Бога! Кристин се мъчеше да се уповава на милосърдието на светия крал, та нали му повери здравето и живота на рожбата си. Беше готова да изтърпи безропотно страданията, отредени заради прегрешенията й, и да се утеши с мисълта, че светецът ще се смили над детето й. Сигурно нечестивият я измъчва с уродливите образи, за да я подтикне към отчаяние с хитростта си. Но нощем тревогите не й даваха мира. Ако детето няма крайници или е хромо! Майката не усещаше признаци на живот… В просъница Ерлен долавяше безпокойството на съпругата си, прегръщаше я и притискаше лице до шията й.

Денем Кристин се преструваше, че всичко е наред. Всяка сутрин се обличаше грижливо, за да скрие още известно време от прислугата, че не е сама.

В „Хюсабю“ беше възприето слугите да се оттеглят по спалните си след вечеря. Двамата с Ерлен обикновено оставаха сами в просторната стая. Общо взето, тукашните обичаи напомняха на времената, когато господарите са имали роби и робини, които са поемали всички грижи за домакинството. В дома на Ерлен нямаше маса, прикована към пода. Сутрин и вечер се хранеха на голяма подвижна маса, застопорена върху предназначени за нея подпори, а след това я закачаха на стената. На обяд хората се хранеха по пейките. Такива са били порядките някога, съобрази Кристин. Но в днешно време, когато стопаните нямаше как да накарат мъжете да се включат в домакинската работа и се налагаше да се задоволят само с помощта на слугините, подобни традиции се оказваха трудно приложими. Жените не искаха да се поболеят, докато вдигат тежките маси. Някога Рагнфрид й бе разказвала, че в „Сюнбю“ се сдобили с прикована към пода маса — тогава Кристин била осемгодишна — и жените възприели новата мебел като ценна придобивка: вече нямало нужда да носят ръкоделията си в бараката — разполагали се във всекидневната, режели и кроели, а свещниците и красивата посуда върху масата придавали неповторим уют на домашната обстановка. Кристин реши на лято да помоли Ерлен да купи такава маса за северната дълга стена.

В „Йорун“ традицията повеляваше стопанинът да заема почетното място на трапезата откъм късата страна на масата. В „Хюсабю“ обаче до стената към преддверието се намираха леглата. В родния й дом майка й седеше в края на външната пейка, за да става и да наглежда слугините в готварницата. Рагнфрид се настаняваше до мъжа си само на тържества. В „Хюсабю“ почетното място се намираше под източния фронтон и Ерлен настояваше Кристин неизменно да седи до него. Винаги когато в „Йорун“ гостуваха божии служители, Лавранс им отстъпваше почетното си място и лично им прислужваше заедно със съпругата си, докато те ядяха и пиеха. Ерлен не правеше така, освен ако не идваха духовници от висш ранг. Той не питаеше особена симпатия към свещеници и монаси. Те излизат доста скъпо, твърдеше той. В такива мигове Кристин се сещаше какво казваха баща й и отец Айрик, щом чуеха някой да се оплаква от сребролюбието на църковните люде: човек забравя каква греховна радост си е доставил, дойде ли време да си плати за нея.

Кристин разпитваше Ерлен какъв е бил животът в „Хюсабю“ преди. За жалост съпругът й знаеше твърде малко. Бил чувал разни неща, ако не го лъжела паметта, но не можел да си спомни подробности. Преди имението било във владение на крал Скюле и той го благоустроил. Вероятно възнамерявал да го направи свое, след като дарил „Райн“ на женския манастир. Ерлен много се гордееше, задето произхожда от рода на херцога, когото винаги наричаше крал, и от рода на епископ Никулаус, баща на дядо му Мюнан. Но от разказите на мъжа си Кристин осъзна, че знанията му за родословието му се изчерпват с онова, което и тя бе чувала от баща си. В дома на Лавранс Бьоргюлфсьон нещата стояха по-различно. Нито бащата, нито майката се възгордяваха от властта и славата на предците си. Споменаваха ги често, изтъкваха добродетелите им и ги даваха за пример, но не премълчаваха и грешките им и съветваха децата да се поучат от тях. Знаеха анекдоти за Ивар Йеслинг-старши и за враждата му с крал Свере; за остроумните и светкавични отговори на Ивар Провт; за нечуваните телеса на Ховар Йеслинг и за небивалия късмет на Ивар Йеслинг-младши в лова. Лавранс разказваше за брата на дядо си, който отвлякъл момата на Фолкунгите от манастира във Врета; за дядо си — шведския господар Шетил; за баба си Рамборг Сюнесдатер, която непрекъснато копнеела да се прибере в дома си във Вестергаутлан и минала през замръзналото езеро Венерен, когато гостувала на брат си в Сулберга. Лавранс се впускаше в спомени за баща си, смел пълководец, и за неописуемата му скръб по първата му съпруга, Кристин Сигюршдатер, починала при раждането на Лавранс. Баща й четеше от книга за прародителката си, светицата Елин от Шовде, увенчана с мъченически венец. Лавранс неведнъж й бе обещавал да отидат да се поклонят на гроба на светицата, но така и не осъществиха намерението си.

В тревогата и неволята си Кристин се молеше на светицата, с която я свързваше кръвна връзка, да се застъпи пред Бога за здравето на рожбата й. Целуваше кръста, подарък от баща й, с късче от савана на светицата. Но Кристин изпитваше и боязън от света Елин, защото лепна грозно клеймо върху името на рода си. Когато се молеше на свети Улав и свети Томас да я закрилят, често имаше чувството, че думите й стигат до ушите им и проникват в състрадателните им сърца. Тези двама мъченици на справедливостта обичаха баща й повече от всички останали светци, дори повече от свети Лаврентий, на когото Лавранс беше кръстен. Баща й отбелязваше празника на светеца с пищен гуляй всяка година в края на лятото и раздаваше щедра милостиня на сиромасите. Веднъж, когато Лавранс лежал тежко ранен пред крепостта „Богахюс“, му се явил свети Томас. По думите на Лавранс милозливият му и достолепен вид го оставили без думи. Успял само да отрони „господарю, господарю“. Сияйният епископ нежно докоснал раната му и му обещал да оздравее и да се възстанови, да види отново жена си и дъщеря си, както му се примолил клетникът. В онази нощ никой не вярвал, че е възможно Лавранс Бьоргюлфсьон да надвие смъртта.

Ерлен изслуша историята и отбеляза:

— Е, на мен не ми се е случвало подобно нещо, а и няма изгледи да ми се случи. А и не съм благочестив като баща ти.

Кристин го попита какви хора са присъствали на празненството им. Ерлен не успя да й разкаже почти нищо за тях. На Кристин й правеше впечатление, че съпругът й не прилича на жителите от околните села. Много от тях бяха хубави, светли и червендалести, с кръгли, твърди глави, със силно и яко телосложение, а част от старците бяха силно затлъстели. Сред тях Ерлен приличаше на бяла врана. Той стърчеше с една глава над повечето мъже, слаб, дори кльощав, с издължени, фини крайници; с черна, мека като коприна коса, бледо кафеникава кожа и светлосини очи под въгленовочерните вежди и гъстите черни ресници. Челото му беше високо и тясно, а слепоочията — хлътнали; носът — доста едър, устата — малка и неволева за мъж. Въпреки това Ерлен беше красавец. Кристин не бе виждала мъж, който би могъл да се мери с него по хубост. Дори нежният му тих глас се различаваше от плътния тембър на останалите мъже.

Ерлен се засмя на наблюдението й и обясни, че и неговият род не бил от тук, с изключение на прабаба му Рагнфрид Скюлесдатер. Според мълвата Ерлен приличал досущ на дядо си по майчина линия, Гауте Ерленсьон от „Скугхайм“. Кристин се поинтересува що за човек е бил той, но и за него Ерлен не знаеше почти нищо.

 

 

Една вечер Ерлен и Кристин се канеха да си лягат. Ерлен не успя да развърже връзката на обувката си и я сряза. За беда ножът се изплъзна от ръката му и той се поряза лошо. Раната прокърви силно, а той изруга цветисто, ядосан от непохватността си. Кристин, останала по долна риза, донесе от скрина си ленена кърпа за превръзка. Ерлен обгърна талията със здравата си ръка, докато тя стягаше другата. Изведнъж се вторачи в нея ужасен и объркан. Лицето му плувна в гъста червенина. Кристин сведе глава.

Ерлен отдръпна отривисто ръката си. Не каза нищо, когато Кристин си легна безмълвно. Сърцето й биеше глухо и тежко под ребрата. От време на време поглеждаше крадешком към мъжа си. Той й бе обърнал гръб. Съблече се бавно, дреха по дреха. Легна си и той.

Кристин чакаше да го чуе какво мисли. От нетърпение сърцето й почти спря да бие, замря и затрепери в гърдите.

Но Ерлен продължаваше да мълчи упорито. Не я прегърна.

Накрая все пак сложи непохватно ръка върху гръдта й и притисна брадичка в рамото й, а наболата му брада се заби в плътта й. Понеже той не пророни дума, Кристин се обърна към стената.

Имаше чувството, че потъва в бездънна пропаст. Та той не успя дори да изрече една-едничка дума, когато разбра, че през цялото това време тя е носила детето му. Кристин стисна здраво зъби в мрака. Нямаше намерение да го моли. Щом той мълчи, ще мълчи и тя, ако е нужно — и до деня на раждането. В душата й се надигна озлобление, но тя не помръдна. Ерлен също лежеше неподвижно в тъмнината. Мълчаха така часове наред. И двамата знаеха, че другият е още буден. Накрая тя разбра по равномерното му дишане, че се е унесъл. Сълзите й рукнаха неудържимо — сълзи на мъка, обида и срам. Никога нямаше да му прости тази постъпка.

 

 

Три дни Ерлен и Кристин се разминаваха, без да си говорят. Той се преструваше на ни лук ял, ни лук мирисал. Кристин кипеше от спотаен гняв и побесняваше от огорчение, когато забележеше, че той скришом я оглежда изпитателно, но веднага отмества очи, щом тя се обърне към него. На четвъртия ден сутринта тя седеше в голямата стая. Ерлен застана на вратата, облечен за езда. Канел се да отиде до „Медалбю“ и я попита има ли желание да го придружи; та нали имението било част от сватбените й подаръци. Кристин отговори утвърдително и Ерлен й помогна да си обуе вълнените ботуши и да си облече черното палто със сребърните закопчалки на ръкавите.

На двора чакаха четири оседлани коня, но Ерлен поръча на Хафтур и Егил да останат вкъщи и да помагат при вършитбата. После повдигна жена си и я качи на седлото. Кристин се досети какви намерения има Ерлен: да отвори дума за недоизказаните неща помежду им. Поеха на юг, към гората, но той продължаваше да мълчи.

Въпреки че отдавна влязоха в месеца, когато се коли добитъкът, все още не бе паднал сняг. Денят беше свеж и красив, слънцето тъкмо изгря. Навсякъде, и по земята, и по дърветата, блестеше бяла слана. Яздеха през полята на „Хюсабю“. Кристин забеляза, че почти няма стърнища и ожънати ниви, но е пълно с отдавна необработвани земи и оградени места за паша, покрити с мъхове, купчини трева и със стари издънки на растения. Реши да му сподели наблюденията си.

Ерлен подхвана гордо:

— Нима не знаеш, Кристин, ти, която уж толкова добре разбираш от стопански работи, че не си заслужава да сееш зърно близо до града. Ще спечелиш повече, ако отидеш да си купиш зърно и брашно от чужденците срещу масло и вълна.

— Срещу кое масло и вълна? — попита Кристин. — Онова, дето стои развалено в дома ти ли? Законът повелява, щом един стопанин дава земя под аренда, да засее зърно на три четвърти от площта и да загради една четвърт за добитъка; а баща ми винаги казва: домът на господаря не бива да отстъпва по ред и вид на домовете на селяните.

Ерлен се позасмя и отвърна:

— Не съм се интересувал какво гласи законът по този въпрос. Колкото до моите селяни, те са свободни да се разпореждат със земите си, както пожелаят, а аз ще се грижа за „Хюсабю“ според своите разбирания за благополучие и уют.

— Нима се смяташ за по-умен от предците ни, от свети Улав и от крал Магнюс, създателите на тези закони?

— Не ми е хрумвало — засмя се отново Ерлен. — Дяволите да го вземат, голяма разбирачка на законите се извъди, Кристин.

— Имам известни познания, защото баща ми често молеше Сигюр от „Лопт“ да ни повтаря на глас законите, когато ни дойдеше на гости и вечер се събирахме край огнището. Според татко било полезно за нас, младите, и за слугите да познаваме законите и Сигюр ни казваше по някоя глава от закона.

— Сигюр — повтори Ерлен. — А, да, сещам се кой е, видях го на сватбата ни. Онзи беззъб дъртак с огромния нос, дето непрекъснато лееше сълзи и сополи и се тупаше по гърдите. А на сутринта, когато хората се качиха при нас да гледат как те завивам в невестината кърпа, още не се беше измил от тази мръсотия.

— Той ме знае от съвсем малка — тросна се Кристин. — Вземаше ме на коленете си и си играеше с мен.

— Що за странно забавление — засмя се отново Ерлен. — Да седите и да слушате как този старец ви повтаря на глас закона глава по глава. Лавранс по нищо не прилича на повечето мъже. Чувала ли си тази приказка: ако селянинът познаваше подробно закона на страната, а жребецът — силата си, дяволът щеше да е рицар.

Кристин нададе гневен вик и удари коня по задницата. Изумен и ядосан, Ерлен гледаше как съпругата му препуска напред.

Той заби шпори в стремената на коня. Боже Господи, реката! Няма как да я прегазят, калта се бе свлякла през есента. Шльонгванбауге ускори бяг, когато забеляза следващия го кон. Ерлен се изплаши до смърт. Кристин препускаше стремглаво по стръмните баири. Той прекоси горичката и й препречи пътя на равното. Тя се принуди да спре. Когато се изравни с нея, Ерлен видя, че и тя се е изплашила. Наведе се напред и й удари звучна плесница. Шльонгванбауге отскочи подплашен встрани и се изправи на два крака.

— Това си го заслужи — процеди Ерлен с разтреперан глас, след като конете се поуспокоиха и отново тръгнаха един до друг. — Да не си изгубила ума си? Защо препускаш така? Изплаши ме…

Кристин се държеше за главата и той не виждаше лицето й. Ерлен съжали за плесницата, но повтори:

— Изплаши ме не на шега, Кристин. Просто препусна като луда! И то в такова положение — додаде тихо той.

Кристин не отговори и не го погледна, но Ерлен усети, че вече не му е толкова ядосана. Гневът й от подигравателните му забележки за родния й дом стихна. Макар и да остана учуден, Ерлен продължи примирено пътя си.

 

 

В „Медалбю“ арендаторът на Ерлен излезе да ги посрещне и ги покани в къщата, но Ерлен предпочете първо да разгледат имението заедно с Кристин.

— Сега земите са нейни, а и тя разбира повече от мен от селско стопанство, Стайн — засмя се Ерлен.

Неколцина селяни, също арендатори на Ерлен, щяха да ги придружат.

Стайн пристигна тук през април и оттогава непрекъснато молеше земевладелеца лично да провери в какво положение е имението или да изпрати свои наместници. Селяните потвърдиха, че постройките до една били в плачевно състояние, а онези, които всеки миг заплашвали да рухнат, били такива още преди идването на новия арендатор. Кристин определи имението като хубаво, но занемарено. Този Стайн обаче изглеждаше предприемчив мъж. Ерлен прояви разбиране и обеща да му опрости част от арендата, докато постегне имота.

Влязоха в къщата. На масата домакините бяха сложили хубава храна и силна бира. Жената на селянина помоли за извинение, задето не излязла да посрещне господарката, но мъжът й не й давал да се показва под открито небе, преди да си е взела очистителната молитва след раждането на сина си. Кристин я поздрави сърдечно и отиде до люлката да види детето. То беше първата рожба на селяните — момченце на дванайсет дни, силно и едро.

Настаниха Ерлен и Кристин на почетното място на трапезата. Всички седнаха, ядоха и пиха. Кристин се показа най-словоохотлива. Ерлен мълчеше, селяните също, но на Кристин й се струваше, че я харесват.

Детето се събуди, измънка и ревна пронизително. Майката го взе на ръце, за да го успокои. От време на време Кристин хвърляше поглед към селянката с пеленачето. Когато малкият се нахрани, Кристин поиска да го вземе в прегръдките си.

— Виж, мъжо — обърна се тя към Ерлен, — какво хубаво и мило момченце!

— Да, така е — уклончиво отвърна Ерлен и погледна встрани.

Кристин се порадва на детето и го върна на майката.

— Арндис, искам да изпратя подарък за сина ти, защото той е първото дете, което държа в ръцете си, след като дойдох на север.

С пламнали страни и упорито изражение Кристин погледна съпруга си и леко се усмихна на насядалите на пейката селяни. Неколцина от тях се подсмихнаха под мустак, но се вторачиха пред себе си със сериозни, изопнати лица. Изправи се един подпийнал старец, взе черпака от купата с бира, остави го на масата и надигна тежкия съд:

— Да пием за това, стопанке, следващото дете в обятията ти да е бъдещият господар на „Хюсабю“!

Кристин се изправи и пое тежката купа. Първо предложи на мъжа си. Ерлен едва-едва доближи устни до купата, но Кристин отпи голяма глътка.

— Благодаря ти за наздравицата, Юн от „Скуг“ — кимна тя с усмивка, цялата сияеща от радост и подаде купата на следващия.

Ерлен се изчерви и изглеждаше много ядосан, а Кристин изпитваше неуместно желание да се смее и да се весели. След известно време Ерлен поиска да тръгват и двамата поеха към къщи.

Яздиха известно време в пълно мълчание. Изведнъж Ерлен подхвана заядливо:

— Според теб нужно ли е арендаторите ни да разбират за греха да се омъжиш бременна? Спокойно можеш да си заложиш главата, че за дни мълвата ще обиколи всички общини във фиорда.

Първоначално Кристин замълча, вторачена над главата на коня. По лицето й плъзна смъртна бледност и Ерлен се изплаши.

— Това ли са първите ти думи, отправени към сина ти в утробата ми? — попита накрая тя, без да го поглежда. — Няма да ги забравя, докато съм жива.

— Кристин! — умолително подхвана Ерлен. — Миличка моя — продължи още по-нежно той, но тя не го удостои с поглед. — Кристин!

— Да, господарю? — хладно отвърна тя с изискан тон и без да извръща глава.

Ерлен изруга, та от устата му се разхвърчаха искри. Пришпори коня си и препусна напред, но след малко се върна при нея.

— Толкова се вбесих, че щях да избързам напред, както направи на идване ти.

— И вероятно щеше да ти се наложи да чакаш доста дълго да се прибера при теб в „Хюсабю“.

— Какви ги говориш! — притесни се Ерлен.

Продължиха да яздят мълчаливо. Стигнаха до място, откъдето малка пътека извеждаше към хребета. Ерлен се обърна към съпругата си:

— Какво ще кажеш да минем над възвишението? Ще си удължим пътя, но ми се прииска да ти покажа гледката.

Кристин кимна равнодушно.

Ерлен предложи да тръгнат пеш. Завърза конете за едно дърво.

— Двамата с Гюнюлф си играехме на хребета — сподели той. — Любопитно ми е да разбера дали е останало нещо от крепостта ни.

Ерлен я поведе за ръка. Тя се примири и не се отдръпна, но вървеше с наведена глава и си гледаше краката. Не след дълго се изкачиха на възвишението. Над покритата със скреж широколистна гора, в завоя след рекичката, се виждаше имението „Хюсабю“, кацнало на склона срещу тях. Извисяваше се величествено с каменната си църква и множеството си къщи, широки поля и тъмен горист рид отзад.

— Мама често ни водеше тук. Но винаги гледаше на юг, към планината Довре. Копнееше цял живот да се махне от „Хюсабю“. Обръщаше се на север и се взираше в процепа, там, където сега синее. Отвъд фиорда има планини. Мама никога не поглеждаше имението.

Гласът на Ерлен звучеше меко и умолително, но Кристин мълчеше и не го поглеждаше. Той ритна замръзналия пирен.

— Не, нищо не е останало от нашето укрепление. Много време мина, откакто двамата с Гюнюлф играехме тук.

Думите му не получиха ответ. Малко по-надолу от мястото, където стояха, имаше малка, замръзнала локва. Ерлен взе камък от земята и го запрати натам. Локвата беше цялата в лед и върху черното огледало се образува само малка бяла звезда. Ерлен взе втори камък и го хвърли по-силно от първия. Продължи да хвърля, обладан от силен гняв, докато накрая май успя да разбие леда на парчета. Забеляза изражението на съпругата си. Тя наблюдаваше действията му с потъмнели от презрение очи и се усмихваше подигравателно на детинските му прояви.

Ерлен се извърна рязко, а Кристин пребледня като смъртник. Клепачите й се отпуснаха. Тя се олюля, размаха ръце и политна напред. Хвана се за едно дърво.

— Какво има, Кристин? — попита изплашен Ерлен.

Тя не отговори. Изглеждаше заслушана в нещо. В очите й се четеше странна отнесеност.

Отново го усети. В утробата й сякаш риба удряше с опашката си. И отново като че ли цялата земя се завъртя и й прималя, но този път пристъпът мина по-леко.

— Какво ти става? — повтори Ерлен.

Бе чакала този миг с огромно нетърпение и дори не смееше да си признае какъв страх изпитва. Не беше в състояние да сподели с Ерлен радостта си, защото цял ден се бяха карали. Но той отново попита:

— Детето ли се размърда?

Приближи се и я докосна по рамото. Кристин се отърси от целия натрупан гняв, пристъпи към него и зарови лице в гърдите му.

 

 

След известно време слязоха до мястото, където стояха вързани конете им. Краткият ден клонеше към своя край. Зад тях, на югозапад, слънцето залязваше зад върховете на дърветата, мътно червено заради зимната мъгла.

Ерлен подръпна ремъците и каишките на седлото на Кристин, за да ги изпробва, преди да я качи. После отвърза и своя кон. Бръкна под колана да си извади ръкавиците, но намери само едната. Огледа се наоколо.

Кристин не се стърпя:

— Няма смисъл да я търсиш там, Ерлен!

— Да беше ми казала, ако си ме видяла да я изпускам, независимо колко си ми била ядосана.

Ръкавиците ги беше шила Кристин за сватбения му подарък.

— Изхлузи се от колана ти, когато ме удари — поясни тихо Кристин и сведе очи.

Застанал до коня си, с ръка върху седлото, Ерлен изглеждаше плах и нещастен. Изведнъж обаче избухна в смях:

— Докато те ухажвах и обикалях роднините ми, за да ги моля да се застъпват за мен пред баща ти, докато се смирявах и се правех на хрисим, за да ми разрешат да се оженя за теб, никога не ми е минавало през ума, че ще излезеш такъв дявол!

И Кристин се разсмя:

— Иначе отдавна щеше да си се отказал от мен, а вероятно така щеше да бъде най-добре за теб.

Ерлен направи няколко крачки към нея и сложи ръка върху коляното й.

— Бог да ми е на помощ, Кристин, ако с нещо съм те подтикнал да се усъмниш кое е най-доброто за мен.

Отпусна глава в скута й и я погледна с блеснали очи. Зачервена и радостна, Кристин наведе глава и се помъчи да скрие усмивката си от Ерлен.

Той поведе коня й за юздата, а неговият ги последва. Ерлен вървя така, докато слязоха от хребета. Колчем двамата се погледнеха, по лицата им грейваше усмивка, а тя извръщаше лице, за да скрие радостта си.

— А сега — подхвана весело Ерлен, когато отново излязоха на равния път — хайде да се приберем в „Хюсабю“ и да се радваме на живота като двама крадци!