Сигрид Унсет
Стопанка (18)

4.

През пролетта и есента стопанинът не се задържаше в „Хюсабю“. Случеше ли се да се прибере, с Кристин разговаряха учтиво и приятелски. Ерлен не се опитваше да събори стената, която съпругата му издигна помежду им, но често се обръщаше след нея с изпитателен поглед. Той явно имаше много задължения извън имението си и нито веднъж не попита как вървят работите в „Хюсабю“.

Наложи се Ерлен да отиде в Оплан по работа и той предложи на Кристин да тръгнат с децата, а тя да поостане в „Йорун“, да навести роднини и приятели. Получи категоричен отказ.

По време на лагтинга Ерлен живя в Нидарус, а после тръгна да обикаля долината на Оркла. Прибра се в „Хюсабю“ и веднага започна да се приготвя за пътуване до Бьоргвин. „Маргигрен“ се намирала до Нидархолм и само чакал да дойде Хафтур Граут, за да отплават заедно.

Три дни преди празника на света Маргарита Антиохийска — около средата на юли — в имението започнаха да косят сеното. Времето беше чудесно и след обедната почивка ратай Улав, който надзираваше полската работа, предложи да се включат и децата.

Кристин отиде в килера за дрехи на втория етаж на рицарската къща. Дотам водеше външна стълба, а отпред имаше чардак. До третия етаж, където се помещаваше оръжейната, се стигаше по подвижна стълба, поставена в килера. Ерлен отвори капака на пода в оръжейната, за да провери нещо.

Кристин изнесе кожуха му и го изтупа на чардака, за да е готов за пътуването. Чу силен тропот на копита и веднага забеляза как от гората по пътя за долината на Гаула се задава цяла конница. В следващия миг Ерлен се озова до нея:

— Кристин, наистина ли вчера сутринта изгасихте огъня в огнището?

— Да, Гюдрид събори котела с яденето и ще трябва да вземем огън от отец Айлив.

— Не, няма да го въвличаме в тази история — Ерлен плъзна поглед към дома на свещеника. — Гауте — повика тихо сина си той.

Малкият се помайваше под чардака, вдигаше ту едно гребло, ту друго, защото никак не му се ходеше на ливадата.

— Качи се по стълбите, но внимавай да не те видят конниците.

Кристин погледна мъжа си с изненада. Досега не го бе виждала в такава светлина. Вторачен към пътя, в гласа и лицето на Ерлен се четеше спокойствие, но и бдителност. С решителни крачки той се втурна в стаята и бързо се върна с нещо плоско, увито в платно. Подаде го на момчето:

— Скрий го до гърдите си и запомни добре какво ще ти заръчам. Непременно трябва да спасиш тези писма. Важни са повече, отколкото можеш да си представиш, синко. Метни греблото на рамо и тръгни спокойно към полето по посока на елшака. Между храстите се спусни към гората — зная, че познаваш тези места. После свой към „Шолтайн“, но се промъквай през най-гъстата част на гората. Огледай добре дали в имението е спокойно. Забележиш ли признаци на суматоха или непознати хора, се скрий. Щом се увериш, че е безопасно, влез и дай това на Юлв. Трябва да му предадеш писмата, без никой да ви види. Ако не успееш, ги изгори бързо и се погрижи и буквите, и печатите да станат на пепел. Писмата не бива да попадат в чужди ръце. Бог да ни е на помощ, сине, защото ти възлагам тежка задача за момче на десет години. От теб зависи животът и добруването на мнозина мои приятели. Разбираш ли колко важна е задачата ти, Гауте?

— Да, татко. Разбрах всяка твоя дума — вдигна Гауте светлото си, сериозно лице.

— Ако не намериш Юлв, кажи на Исак незабавно да тръгне за Хевне и да не спира през нощта. Като стигне, да предаде — той знае на кого, — че сме срещнали отпор и се опасявам от магии, които ще осуетят пътуването ми. Разбра ли?

— Да, татко. Запомних всичките ти заръки.

— Тръгвай тогава. Бог да те пази, синко.

Ерлен се втурна в оръжейната и понечи да пусне капака на пода, но Кристин вече се беше мушнала през дупката до кръста. Ерлен я изчака да се качи, затвори капака и отвори един сандък. Извади няколко писма, счупи печатите и ги стъпка на пода, накъса кожите на парчета и ги уви около един ключ. После пусна всичко това през процепа в стената в избуялата коприва зад къщата. С ръце на капака Ерлен наблюдаваше през процепа как Гауте крачи до ечемичената нива и се спуска към ливадата, където се трудеха косачите. Ерлен изчака малкият да се изгуби в горичката между нивата и ливадата и спусна капака. Тропотът на конски копита долиташе все по-отчетливо.

Ерлен се обърна към съпругата си.

— Кристин, трябва да скриеш писмата, които току-що изхвърлих. Накарай Скюле — той има пъргав ум — да ги натъпче в ямата зад обора. Теб сигурно ще те държат под око, а вероятно ще наблюдават зорко и по-големите момчета. Все пак не вярвам да те претърсят — и той мушна счупените печати в пазвата й. — Вече не си личи чии са, но все пак…

— Да не би да те грози опасност, Ерлен? — прошепна тя.

Мъжът се вгледа в лицето й и пое протегнатите й ръце.

За миг я притисна силно в обятията си:

— Не зная, Кристин. Скоро ще стане ясно. Начело на конниците язди Туре Айндридесьон, а за нещастие и Борд е сред тях. Туре едва ли идва с добри намерения…

Конете вече трополяха из двора. Ерлен си пое въздух, целуна страстно съпругата си, вдигна капака и изтича навън. Кристин излезе на чардака. Ерлен помогна на ковчежника — възрастен, тежкоподвижен мъж — да слезе от седлото. Борд и кралският управител на долината на Гаула бяха дошли със свита от поне трийсетина въоръжени мъже.

Кристин тръгна към гостите и чу как Туре Айндридесьон подхвана:

— Нося ти поздрави от роднините ти, Ерлен. Боргар и Гюторм се радват на кралското гостоприемство на остров Вейой, а Хафтур Туресьон вече трябва да е посетил Ивар и сина му в „Сюнбю“. Вчера сутринта Борд задържа Хафтур Граут в града.

— А сега си дошъл да поканиш и мен на срещата — усмихна се Ерлен.

— Така е.

— И ще претърсите имението, нали? Не ми е за първи път. Вече зная каква е процедурата.

— Едва ли си се сблъсквал с обвинение в измяна на короната — възрази Туре.

— Не съм — съгласи се Ерлен. — Май играя с черните фигури и вече си ме поставил в мат, Туре.

— Дошли сме да намерим писмата, които ти е изпращала Ингебьорг Хоконсдатер.

— В оръжейната са, в сандъка, покрит с червени кожи. Вътре обаче има само обичайни роднински поздрави и са много стари. Стайн ще ви придружи.

Непознатите мъже слязоха от конете си, а наоколо се събра народ от имението.

— В писмата, които иззехме от Боргар Трунсьон, имаше по-сериозни неща — подхвърли Туре.

Ерлен подсвирна леко с уста.

— Хайде да влезем. Тук стана голяма навалица.

Кристин тръгна след мъжете. Туре кимна на неколцина от хората си да го последват.

— Дай ни меча си, Ерлен. Това е знак, че си наш пленник — заповяда Туре от „Гимсар“, когато влязоха вътре.

Ерлен се потупа по хълбоците: нямаше друго оръжие, освен камата на кръста си. Туре обаче настоя:

— Дай ни меча си като знак…

— Щом се налага да спазваме всички условности, ето — засмя се Ерлен.

Откачи меча от куката на стената, хвана го за острието и подаде дръжката на Туре Айндридесьон с лек поклон.

Старецът от „Гимсар“ разхлаби ремъците, извади оръжието и прокара пръст по следите от засъхнала кръв.

— С този меч ли…?

Сините очи на Ерлен проблеснаха като стомана, а устните му се свиха:

— Да, с този меч осакатих внука ти, когато го намерих в спалнята на дъщеря ми.

Туре заби поглед в оръжието и процеди заканително през зъби:

— Нали си пазител на закона, Ерлен? Би трябвало да знаеш, че онзи път прекрачи границите на позволеното.

Ерлен пламна и отметна разпалено глава:

— Един закон не може да бъде отменен нито от крале, нито от съдии, Туре: всеки мъж е длъжен да брани с меч честта на жените в семейството си.

— Значи си извадил голям късмет, че никой не е решил да го приложи спрямо теб, Ерлен Никулаусьон — отбеляза Туре от „Гимсар“ с ненавист. — Иначе нямаше да ти стигнат и девет живота…

— Не ви ли се струва неуместно да подхващате стари истории от младостта ми, щом сте дошли по сериозен въпрос? — попита Ерлен с дразнещо спокойствие.

— Хайде да попитаме Борд от „Ленсвикен“ дали и според него похожденията ти са останали в миналото.

Ерлен кипна и понечи да му отговори, но Туре изкрещя:

— Съветвам те друг път да проучваш дали любовниците ти могат да четат, преди да се втурнеш през глава на нощни срещи с тайни писма, затъкнати в пояса. Я попитай ковчежника Борд кой ни съобщи, че участваш в заговор срещу своя крал, комуто си се клел във вярност и който ти е поверил долината на Оркла.

Ерлен неволно се хвана за гърдите. За миг погледна съпругата си и по лицето му се разля кървава червенина. Кристин се спусна към него и обгърна врата му с ръце. В очите й Ерлен видя единствено обич.

— Ерлен, мъжо!

Ковчежникът, който досега не бе обелил дума, се приближи до двамата съпрузи:

— Скъпа стопанке, според мен е най-добре да заведете децата и слугините в стаята за жените и да останете там, докато не напуснем имението.

Ерлен стисна раменете на съпругата си и я пусна.

— Кристин, послушай съвета на господин Борд.

Кристин се надигна на пръсти и му поднесе устните си. После излезе на двора, повика синовете и слугините си, смесили се с множеството, и ги поведе към малката къща — в „Хюсабю“ нямаше друга, отредена само за жените.

В продължение на няколко часа седяха там, а спокойствието и самообладанието на стопанката вдъхваше смелост на всички. На вратата се появи Ерлен, облечен в пътнически дрехи и без оръжие. Придружаваха го двама от хората на Туре Айндридесьон.

Бащата подаде ръка на по-големите си синове за сбогом, а по-малките взе на ръце. Попита къде е Гауте:

— Предай му поздравите ми, Нокве. Сигурно пак е тръгнал да обикаля из гората с арбалета си. Кажи му, че разрешавам да вземе големия английски арбалет, дето не му го дадох в неделя.

Кристин го притисна към гърдите си.

— Кога ще се прибереш, скъпи? — прошепна умолително тя.

— Когато рече Бог, съпруго.

Кристин се мъчеше да сподави риданията си. Ерлен винаги се обръщаше към нея на малко име. Последните му думи я разтърсиха до дън душа. Сякаш едва сега осъзна какво се е случило.

По залез-слънце Кристин седеше на едно възвишение северно от къщите в имението.

За пръв път виждаше небето над „Хюсабю“ обагрено в толкова наситени нюанси на червеното и жълтото. Над хребета срещу нея се носеше грамаден облак с формата на птиче крило. Цветът му наподобяваше нажежено желязо и облакът блестеше като кехлибар. От него се откъснаха златисти прашинки и се понесоха из въздуха като перца. А в езерото в дъното на долината се отразяваха небето, облакът и хребетът. И сякаш огненото зарево, заляло всичко наоколо, бликаше именно от дълбините на езерото.

Тревата в ливадите бе избуяла и под алената светлина от небето сребърните опашки на стръковете й блестяха в тъмночервено. Едрите класове на ечемика улавяха сиянието със сребристите си върхове. В тревата над покривите на къщите в „Хюсабю“ гъмжеше от киселец и лютичета, а слънцето ги обливаше с щедрите си лъчи. Възчерните букови греди върху покрива на църквата хвърляха мрачни отблясъци, а по светлите камъни на зида играеше меко, златисто сияние.

Слънцето се показа под облака, спря се до ръба на хребета и освети гористите хълмове в далечината. В ясната вечер пред очите на Кристин се откри гледка към скупчените къщи по обраслите с борове склонове. Различи планинските пасища и малките стопанства в подножията на горите. Досега не бе предполагала, че от „Хюсабю“ се виждат толкова много неща. На юг, към Довре, където планината обикновено тънеше в мъгла и облаци, сега се издигаха величествени скали, обагрени в пурпурно червено.

Малката камбана в църквата заби, а голямата във Виняр й отговори. Кристин остана наведена над сключените си ръце, докато във въздуха отекна и последният удар.

Слънцето слезе под хребета. Златистото сияние избледня, а червените багри избледняха до розово. След като камбанният звън заглъхна, гората зашумя и изпълни вечерната тишина. Поточето, прорязващо широколистната гора в долината, забълбука по-силно. От близката градина се разнесе познатото подрънкване от хлопатарите на добитъка. Кристин чу бръмченето на насекомо до ушите си.

Придружи молитвите си с въздишка. Така молеше за прошка, задето не успя да насочи мислите си към Бог.

Имението в краката й красеше като накит широката гръд на хълма. Плъзна поглед по земите, които стопанисваше със съпруга си. По време на брака им тя не спираше да мисли и да се грижи за собствеността им. Работеше неуморно и упорито. Едва тази вечер осъзна колко усилия е положила, за да изправи имението на крака и да го поддържа. Едва днес проумя какво бе постигнала с цената на неуморния си труд.

Прие грижите за имението като своя орис. Реши да си носи кръста търпеливо и да не превива гръб под трудностите, които лежаха на плещите й. По същия начин се стремеше да не се оплаква от съдбата си, когато усетеше, че за пореден път носи дете в утробата си. След всяко раждане, с което се увеличаваше челядта й, растеше и отговорността й за благополучието и спокойствието на семейството й. Тази вечер осъзна, че раждането на всяко дете е засилвало способността й да обозре по-добре задълженията си и е изостряло бдителността й. За пръв път Кристин толкова ясно си даваше сметка какво й е взела и какво й е дала съдбата, като й е отредила да роди седем деца. Сърцето й ту биеше радостно от щастие, ту се свиваше мъчително от страх за чедата й. Те щяха да си останат нейни деца — тези големи момчета със слаби, ъгловати тела. За нея те не се бяха променили много от времето, когато бяха малки и пълнички и не усещаха болка, ако се случеше да паднат, докато сноват между коленете й и пейката. Синовете й все още бяха пеленачетата, които вземаше от люлката, за да ги накърми, и подпираше главите им, защото се отпускаха немощно на крехките им вратлета, както сините камбанките клюмат на стъбълцата си. Където и да поемеха по широкия свят, където и да отидеха, дори и да забравеха майка си, тя смяташе живота им за неразривно преплетен със своя. Щяха да си останат част от нея както по времето, когато тя единствена знаеше за зараждащия се в нея живот, който, скрит в утробата й, пиеше от кръвта й и изсмукваше червенината на бузите й. Седем пъти вкуси тя от болезнения страх, а потта избиваше по тялото й, когато удряше часът й. Седем пъти усети, че предстои родилните мъки да я завлекат в дълбините на физическото страдание, а после да изплува с новороденото в обятията си. Чак тази вечер осъзна колко по-богата, силна и смела бе ставала след всяко раждане.

И въпреки всичко си остана някогашната Кристин от „Йорун“, която все още не се бе научила да нагрубява хората, защото през целия си живот я закриляше непоколебима и нежна обич. В прегръдките на Ерлен тя си оставаше същата…

Да, да, да. Наистина, Кристин не забрави нито една обида, която той й нанесе, макар и да знаеше отлично, че не я наранява със злобата на зрелите хора, а с невинността на дете, посегнало да удари другарчето си. Но тя пазеше спомените за оскърбленията му с усърдието на ранен, който се грижи за загнояла рана. А всеки път, когато Ерлен си навлечеше неприятности заради склонността си да се поддава на всяко свое хрумване, съзнанието за унижението, на което се е подложил, я удряше със силата на камшик и сърцето й кървеше от болка. Кристин не беше дребнава по природа. Не таеше озлобление към съпруга си умишлено, просто ставаше злопаметна, щом станеше дума за Ерлен. Не можеше да забрави неговите прегрешения. Всяка нищожна драскотина, останала в душата й от обидите му, смъдеше, кървеше, отичаше и й причиняваше нетърпимо страдание.

Кристин така и не успя да се държи по-разумно и овладяно с него. Дори да се опитваше и в съвместния им живот да проявява присъщото си старание, смелост, смирение и сила, нямаше да успее. Непрекъснато копнееше отново да се превърне в неговата Кристин, каквато беше в горите до Гердарюд.

Тогава предпочиташе да извърши грях, но не и да го изгуби. За да привърже Ерлен към себе си, тя му даде всичко свое — любовта и тялото си, честта и наследството си от Божието спасение. Подари му и неща, които не бяха нейна собственост: достойнството на баща си и вярата му в честта на децата му. Кристин събори всичко, което зрели и умни мъже бяха издигнали, за да осигурят спокойния живот на невръстното си момиче. На техните планове за благополучието и възхода на рода, на надеждите и усилията им да не останат безплодни, след като легнат в земята, тя противопостави любовта си. Заложи на карта много повече от собствения си живот, а единствената награда беше обичта на Ерлен Никулаусьон.

Кристин спечели. От деня на първата им целувка в градината на Хофвин до днес, когато Ерлен я целуна за сбогом в малката къща, преди да го отведат, тя знаеше, че за нея той би пожертвал живота си. Той не се показа като примерен съпруг, но още от първата им среща Кристин забеляза колко нехайно се отнася той към самия себе си. Макар и да не се бе държал винаги добре с нея, все пак се грижеше за нея повече, отколкото за себе си.

Исусе, как успя да го спечели! Тази вечер тя призна пред себе си, че със студенината и отровните си думи сама го е подтикнала към изневяра. Призна си и друго. През всичките тези години, докато наблюдаваше непристойните му задявки с тази жена, Сюнива, и кипеше от гняв, Кристин изпитваше надменна и упорита радост: името на Сюнива Улавсдатер не бе опетнено с грозни слухове, но Ерлен разговаряше и се шегуваше с нея като наемен войник с кръчмарска слугиня. За Кристин Ерлен отдавна знаеше, че тя е способна да излъже и да предаде доверието на най-близките си хора и с охота се съгласяваше на любовни срещи в плевни и бордеи, но въпреки това й вярваше и я уважаваше посвоему. Макар че забрави бързо страха от греховете си и наруши обещанието, което даде на Господ пред вратата на храма, Ерлен винаги се разкайваше за прегрешенията си и години наред се мъчи да удържи на дадената дума.

Нали сама избра да се омъжи за него. Избра го в любовното си опиянение и всеки ден през тежките години, прекарани в неизвестност в „Йорун“, го избираше отново и отново. Бурната любов на Ерлен я накара да забрави обичта на баща си. Грижовният Лавранс не даваше и косъм да падне от главата й. Но Кристин отхвърли съдбата, която той й отреди. Не се съгласи с намерението му да я повери в ръцете на мъж, който сигурно щеше да я води по най-безопасните пътища на живота и щеше да се навежда, за да маха всяко дребно камъче пред краката й. Избра да последва другия, макар да знаеше, че той ще я отведе по трънливи пътеки. Монаси и свещеници я увещаваха да се върне у дома, изпълнена с разкаяние и желание да поправи стореното. Тя обаче предпочете да живее в раздор с останалите, вместо да се раздели със скъпоценния си грях.

Оставаше й само едно: да не се оплаква и да не се жалва от съдбата си и да приема безропотно всички беди, които я сполетят в съвместния й живот с нейния избраник. Струваше й се, че безвъзвратно е изоставила баща си някъде далеч, далеч в миналото. Но все пак пред очите й изплува скъпото му лице и тя си спомни думите му в ковачницата в деня, когато нанесе най-тежкия удар в бащиното му сърце; спомни си разговора им в планината, когато разбра, че смъртта наднича над рамото на баща й. Недостойно е да се оплакваш от съдбата, която сам си избрал. Свети Улав, помогни ми да не се проявя като съвсем недостойна за любовта на баща ми…

Ерлен, Ерлен… След първата им среща животът й се превърна в бурна река, препускаща над коренища и камъни. През годините, прекарани в „Хюсабю“, животът й се разгърна, доби широтата и простора на езеро, което отразява всичко около нея. Спомни си как Логен прииждаше в родния й край през пролетта. Сивите й води рукваха неудържимо в долината, а коритото й се разширяваше. По течението й се носеха клони, а короните на широколистните дървета, забили корени в дъното на реката, се полюшваха над водата. Единствено тъмните страховити въртопи показваха колко бурно, неукротимо и опасно течение се носи под гладката й повърхност. Кристин осъзнаваше, че през всичките тези години любовта й към Ерлен подронваше устоите на живота й подобно на силно и опасно водно течение. Сега водата потече стръмно надолу, но Кристин не можеше да предвиди каква развръзка ги очаква.

Ерлен, любими!

Отправи още една молитва към Света Богородица. Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марио, Господ е с Тебе! Искам да те помоля само за едно: спаси Ерлен, пощади живота на моя съпруг!

Погледна към имението и се замисли за синовете си. Сега, когато „Хюсабю“ лежеше окъпано във вечерната светлина и приличаше на съновидение, което всеки миг би могло да изчезне, а страхът за неясното бъдеще на децата й сковаваше майчиното й сърце, Кристин се сети, че никога не бе благодарила на Господ за богатите плодове, увенчали усилията й през тези години. Не му се отблагодари за седмината си синове.

От купола на вечерното небе, от околните села, легнали в краката й, се разнесе молитва, която бе чувала хиляди пъти в живота си. Спомни си как Лавранс й обясняваше какво означават латинските думи, докато тя стоеше до коляното му като дете. Ето, сега отец Айрик се обръща към олтара и пее „Пролога“, а на норвежки думите му означават: „Наистина достойно и справедливо е, праведно и спасително, винаги и навсякъде да Ти благодарим, Господи свети, Отче всемогъщи, Вечни Боже.“

Кристин вдигна очи. Гауте се изкачваше по склона. Кристин изчака момчето да се приближи и му протегна ръка. Около камъка, където седеше тя, имаше само трева и нито едно място, където да се скриеш.

— Изпълни ли поръката на баща си, синко? — попита тихо тя.

— Да, спазих всичките му заръки. Стигнах до имението съвсем незабелязано. Юлв го нямаше вкъщи и аз изгорих в огнището писмата, които ми даде татко. Извадих ги от кърпата — призна той и се поколеба. — Майко, вътре имаше девет печата…

— Чуй ме, синко — Кристин сложи ръце върху раменете му и се вгледа в очите му. — Баща ти беше принуден да ти повери много тежка задача. Ако се тревожиш и имаш нужда да споделиш с някого, кажи ми какво те мъчи. Но бих предпочела да си замълчиш, сине!

Гауте напомняше удивително много на баща й със светлото си лице, лененорусата коса, големите очи и пълните, категорични алени устни. Момчето кимна. После сложи ръка на майчиното рамо. Със сладостна болка в сърцето Кристин отпусна глава върху слабите гърди на сина си. Момчето стоеше право, а майка му допря лице до сърцето му. За пръв път тя се облягаше на детето.

— Исак беше сам вкъщи — продължи Гауте. — Не му показах какво нося. Само му казах, че трябва да изгоря нещо. Преди да оседлае коня си, Исак накладе огън в огнището.

Кристин кимна одобрително. Момчето свали ръце от раменете й, погледна я право в лицето и попита с глас, пропит от детски страх и любопитство:

— Майко, знаеш ли какво говорят хората? Татко щял да става крал.

— Не ми се струва много вероятно, синко — усмихна се леко тя.

— Но татко е от виден род — сериозно отбеляза детето с гордост. — Според мен той е много по-достоен за трона от мнозина други мъже…

— Шшшт — хвана го за ръката тя. — Чуй ме добре, синко. Баща ти показа колко много разчита на теб и сега не бива нито ти, нито някой от нас да издаваме какво си мислим. Редно е да внимаваме какво казваме, докато не научим нещо сигурно, та да преценим дали можем да говорим спокойно и как да се изразяваме. Утре ще отида в Нидарус и с баща ти ще си поговорим насаме. Непременно ще му обадя, че си изпълнил най-съвестно заръките му.

— Вземи ме и мен, майко! — помоли я горещо момчето.

— Гауте, никой не бива да се досеща, че ти си по-разсъдлив от останалите деца. Синко, опитай се да играеш и да лудуваш на воля като всички хлапета. Така ще бъдеш най-полезен на баща си.

 

 

Нокве и Бьоргюлф бавно се покатериха на склона и се приближиха до майка си с напрегнати и развълнувани лица. Кристин забеляза, че, от една страна, синовете й като всички изплашени деца търсят опора в майка си, но, от друга, са възмъжали доста и искат да я утешат и уверят в наличието на изход. Кристин им подаде ръка, но момчетата останаха мълчаливи.

След малко тръгнаха да слизат към имението; майката прегърна двамата си големи синове.

— Какво има, Нокве? Защо ме гледаш така? — попита тя, но момчето се изчерви и безмълвно обърна глава настрани.

Досега Нокве не се беше замислял как изглежда майка му. Затова пък още откакто се помнеше, започна да сравнява баща си с другите мъже. За Нокве Ерлен беше най-красивият и най-достойният да бъде предводител, а Кристин — майката, която непрекъснато ражда деца. Малките растяха в майчините ръце и постепенно се приобщаваха към живота на братята си — понякога задружни и сплотени, друг път — увлечени в спорове. През широко отворените ръце на майката течеше всичко, от което имаха нужда. Майката знаеше лек за повечето болести. Ролята й в „Хюсабю“ приличаше на ролята на огъня в огнището. Тя носеше на плещите си домакинството в имението, както полята в „Хюсабю“ износваха реколтата. От майката дъхтеше на живот и топлина както от кравите в обора или от конете в конюшнята. Досега на Нокве не му беше хрумвало да сравнява майка си с другите жени.

Тази вечер внезапно забеляза колко горда и красива жена е майка му. Под ленената й кърпа се белееше широко чело; стоманеносивите й очи гледаха прямо под спокойните извивки на веждите й; снагата й бе изправена като острие на меч, едрата й гръд се повдигаше под дрехата, а краката и ръцете й бяха запазили младежката си елегантност. Но Нокве не се осмели да й сподели какво го вълнува и облян в червенина, продължи да върви мълчаливо до майка си, която бе сложила ръка върху тила му.

Гауте държеше Кристин за колана и ситнеше зад Бьоргюлф. По-големият брат негодуваше, защото Гауте го настъпвал по петите, и двамата започнаха да се бутат и блъскат. Майката ги усмири и прекрати спора им. По сериозното й лице се разля нежна усмивка. Синовете й все още бяха деца…

 

 

Кристин не мигна цяла нощ. Мюнан спеше в обятията й, а Лавранс — между нея и стената.

Помъчи се да си създаде най-обща представа в какво положение се намира съпругът й.

Не й се вярваше да го грози сериозна опасност. Нали съдиха Ерлинг Видкюнсьон и племенниците на краля от „Сюдрхайм“ за предателство и измяна, но те продължаваха да се радват на спокойствие и разкош, макар и да изгубиха благоразположението на монарха.

Ерлен вероятно бе нарушил закона, воден от желанието да остане предан на госпожа Ингебьорг. През всичките тези години Ерлен поддържаше приятелството си с високопоставената си роднина. Кристин знаеше, че преди пет години съпругът й гостува на Ингебьорг в Дания и й помогна с цената на някакво престъпление, което трябваше да остане в тайна. Тогава Ерлинг Видкюнсьон се бе заел с делата на кралицата и искаше да й осигури власт над полагащите й се в Норвегия имоти, но Ерлинг явно бе насочил Ингебьорг към Ерлен или пък самата тя се бе обърнала към втория си братовчед по бащина линия, след като отношенията между Ерлинг и краля охладняха. И Ерлен се е впуснал в начинанието напълно безразсъдно…

Но в такъв случай Кристин не разбираше как са замесени роднините й от „Сюнбю“.

Не допускаше друг развой на събитията, освен Ерлен да е възобновил добрите си отношения с краля, ако е действал твърде прибързано, опитвайки се да спечели привилегии за майка му.

Предателство към короната. Кристин знаеше историята за падението на Аудюн Хюглайксьон^[1]. Тези събития се случиха, когато баща й беше млад. На Аудюн му приписаха ужасяващи престъпления. Лавранс твърдеше, че всичко това са измислици: госпожица Маргрет Айриксдатер, дъщерята на крал Айрик Магнюсьон, починала в ръцете на епископа от Бьоргвин, а Аудюн не участвал в пътуването, така че е нямало как той да я е продал на езичниците. Госпожица Исабел^[2] била на тринайсет години, а Аудюн — на повече от петдесет, когато я довел за жена на крал Айрик. Грях било християнин дори да надава ухо на подобни злостни клевети като, да речем, слуха за пътуването на принцесата с Аудюн. Лавранс не допускаше в дома му да се пеят песни за Аудюн. Въпреки това за Аудюн се разпространяваха какви ли не слухове: продал цялата военна сила на крал Хокон на френския крал и обещал да му се притече на помощ с дванайсет хиляди военни кораба, като в замяна поискал седем тона злато. Но за хората си остана загадка защо Аудюн Хюглайксьон увисна на бесилката в Нурнес.

Синът му напусна страната. Говореше се, че го взели на служба във войската на френския крал. Внучките на рицаря от Олхюс, Юрид и Сигне, били отпратени от мястото на екзекуцията му заедно с неговия коняр. Двете жени заживели като бедни селянки в планинско село из долината Хадинг.

Добре поне, че двамата с Ерлен нямат дъщери. Направо не й се мислеше за подобно нещо. Няма голяма вероятност делото срещу Ерлен да завърши с по-тежка присъда от присъдите на Ерлинг Видкюнсьон и синовете на Хафтур.

Никулаус Ерленсьон от „Хюсабю“. Сега и Кристин смяташе, че „Хюсабю“ е най-красивото имение в Норвегия.

Реши да помоли господин Борд за пълни сведения по случая на Ерлен. С ковчежника я свързваше старо приятелство. Лагман Улав също някога беше добър приятел на Кристин и Ерлен, но отношенията им се промениха, след като Ерлен се засегна от постановлението на лагмана в негов ущърб по повод делото за градската къща. А и Улав остана много обиден от нещастието, сполетяло съпруга на неговата кръщелница.

Нито Кристин, нито Ерлен имаха близки роднини, макар и да произхождаха от големи родове. Мюнан Бордшон вече бе изгубил предишните си позиции. След като му повериха областта Рингерике, Мюнан неведнъж наруши закона. Мъчеше се всячески да уреди бъдещето на многото си деца: четири законни и пет извънбрачни. Говореше се, че след смъртта на съпругата си, госпожа Катрин, изгубил предишния си кураж. Ерлен почти не познаваше другите оцелели деца на Борд и Осхил: Инге от област Рю, Юлита и съпруга й, Рагнфрид, омъжена в Швеция. След смъртта на Борд Петершон между хората от „Хестнес“ и Ерлен цареше враждебност. Турмуд от „Росвол“ страдаше от старческо слабоумие, децата му с госпожа Гюна бяха мъртви, а внуците — невръстни.

От мъжете, роднини на Кристин по бащина линия, останаха само Шетил Осмюнсьон в „Скуг“ и Сигюр Шурнинг, съпруг на най-голямата дъщеря на чичо й. Втората овдовя, а третата постъпи в манастир. Явно и четиримата от „Сюнбю“ бяха замесени в случая на Ерлен. След подялбата имуществото на покойния Ивар Йеслинг Лавранс се скара с Ерлен Елдярн, женен за сестрата на Рагнфрид, и двамата повече не искаха да се виждат. Затова Кристин не познаваше свако си и синовете му.

Болният монах от братството на проповедниците Гюнюлф остана единственият близък роднина на Ерлен. А нейният най-близък родственик се оказа Симон Андресьон, защото беше женен за единствената й сестра.

Мюнан се събуди и започна да хленчи. Кристин се обърна и премести детето от другата си страна. Нямаше как да го вземе със себе си в Нидарус, защото положението беше твърде неясно. Вероятно тази вечер малкият сучеше от гръдта й за последно. Вероятно и тя за последен път притискаше бебето до сърцето си и изпитваше това толкова приятно усещане… Ако започнат дело срещу Ерлен със заплаха за смърт… Блажена Божия майко Мария, цял живот съм била търпелива с рожбите, които ми отреди Господ. Нима днес за последно целувам сладки, покрити с мляко детски устни?