Сигрид Унсет
Стопанка (4)

4.

Отмина и честването на свети Григорий Двоеслов. Кристин си мислеше, че вече е крайно време да роди детето, но ето, наближаваше Благовещение, а все още нямаше никакви признаци.

Наложи се Ерлен да замине за Нидарус за тинга, който свикваха по средата на постите, и очакваше да се прибере в понеделник, но в сряда още го нямаше. Кристин седеше в голямата стая и се чудеше с какво да се захване. Нямаше сили за нищо.

Слънчевата светлина нахлуваше през капака на тавана. Явно навън кипеше истинска пролет. Кристин се изправи и се наметна с връхна дреха.

Една слугиня спомена веднъж, че е добре жена, преносила плода, да даде на коня от сватбата си зоб от скута си. Кристин постоя на вратата. Дворът, окъпан в ослепителна слънчева светлина, изглеждаше покафенял от блестящите вади, които отмиваха нечистотиите. Небето се простираше копринено синьо и чисто над старите постройки, а двете фигури за украса на носа на кораби, поставени над резбованите стълбове на източния хамбар, лъщяха във въздуха с остатъците от позлатата си. От покривите се стичаше вода, а димът се виеше и танцуваше при полъха на хладния ветрец.

Кристин влезе в конюшнята и напълни скута си с овес от сандъка със зоб. Мирисът на коне и пръхтенето на животните в мрака й подействаха добре, но вътре имаше хора и тя се отказа от намерението си да изпробва съвета на слугинята.

Излезе и хвърли зърната на кокошките, които ситнеха по двора и се приличаха на слънце. Разсеяна, Кристин погледна как Туре, конярят, чеше и чисти сивия скопен кон, чиято козина бе пораснала много. Стопанката постоя с притворени очи и обърна бледото си, пепеляво лице срещу слънцето.

Докато стоеше така, в двора пристигнаха трима мъже. Начело яздеше млад свещеник, когото Кристин виждаше за първи път. Още щом я забеляза, той скочи от седлото и се приближи до нея с протегната ръка.

— Навярно не сте ми оказали чак толкова голяма чест да стоите навън, та да ме посрещнете, господарке — усмихна се той. — Но въпреки това съм ви благодарен. Вие сигурно сте съпругата на брат ми, Кристин Лаврансдатер?

— А вие вероятно сте моят девер — магистър Гюнюлф? — отвърна поласкана Кристин със зачервено от радост лице. — Добра среща! Добре сте ни дошъл в „Хюсабю“!

— Сърдечно благодаря за топлия прием — отвърна свещеникът, наведе се и я разцелува по бузите, какъвто беше обичаят в чужбина при среща между роднини. — Добре сте ме заварили, стопанке!

Юлв Халдуршон излезе и поръча на един от слугите да отведе конете на новодошлите. Гюнюлф поздрави сърдечно Юлв:

— Тук ли живееш, родственико? Очаквах да ми съобщят, че си се задомил.

— Не, това ще стане само ако ме заставят да избирам между жена и бесилка — засмя се Юлв, а също и свещеникът. — Обещал съм на дявола да си остана ерген, както ти си се обрекъл на Господ.

— Е, значи ще бъдеш спасен, по който и път да поемеш — през смях отвърна Гюнюлф, — защото няма да сгрешиш, ако някой ден нарушиш клетвата си към въпросното създание. Но има и друга приказка: човек следва да спазва обещанията си, дори и да са дадени на нечестивия. Ерлен не си ли е у дома? — изненада се той.

Той предложи на Кристин ръката си, когато тръгнаха към къщата.

За да скрие смущението си, Кристин се смеси със слугините и се включи в подреждането на трапезата. Предложи на учения брат на мъжа си да заеме почетното място, но понеже отказа да седне до него, той се премести на пейката при нея.

Кристин забеляза, че магистър Гюнюлф е близо половин глава по-нисък от Ерлен, ала изглежда доста по-едър, по-силен и с по-внушително телосложение от брат си. Широките му рамене бяха съвършено изправени, докато Ерлен винаги ходеше леко приведен. Гюнюлф носеше тъмни дрехи, подобаващи на скромен свещеник, но дългото му до земята расо, под което се подаваше само малка част от яката на ленената му риза, се закопчаваше с емайлирани копчета, а на везания му пояс висеше сребърна ножница с приборите му за хранене.

Кристин погледна крадешком лицето на духовника. Гюнюлф имаше обла, едра глава и слабо, кръгло лице с широко, ниско чело, малко издадени скули и елегантно заоблена брадичка. Носът му беше правилен, ушите — малки и красиви, но устата му изглеждаше дълга и тясна, а горната му устна беше леко издадена напред и закриваше долната. С Ерлен си приличаха само по косите. Гъстият черен венец, опасващ обръснатото теме на свещеника, блестеше матово като сажди и изглеждаше копринено мек като косите на Ерлен. Гюнюлф напомняше много на братовчед си Мюнан Бордшон. Сега Кристин разбираше какво имат предвид хората, когато разправят колко хубав бил Мюнан на младини. Свещеникът приличаше поразително много на леля си Осхил. Очите му бяха досущ като нейните: жълти като на лисица, блестящи под тънките правилни черни вежди.

Първоначално Кристин се стесняваше от девера си, изучил много науки в Париж и земята на келтите. Но постепенно смущението й се изпари. С Гюнюлф човек можеше да разговаря напълно непринудено. Не правеше впечатление на обсебен от личността си, камо ли на възгордял се учен с желание да се хвали с постиженията си, но преди Кристин да се усети, той й бе разказал толкова много неща, че тя сякаш едва сега осъзна колко необятен е светът извън Норвегия. Забрави за тревогите си, загледана в кръглото, кокалесто лице на свещеника, озарено от весела и изискана усмивка. Той кръстоса единия си крак върху коляното на другия и сключи белите си силни ръце около глезена.

Следобед влезе при Кристин и я попита дали й се играе на някоя настолна игра. Тя не знаеше у дома да има нещо подобно.

— Така ли? — удиви се свещеникът и повика Юлв: — Юлв, Ерлен къде държи златната игра на майка ни? Нали не е давал на никого игрите за забавление, останали от нея?

— Прибрани са в един сандък в къщата с рицарското снаряжение — отвърна Юлв. — Целта му по-скоро беше един човек, натресъл се в имението, да не се докопа до тях — тихо додаде той. — Гюнюлф, да отида ли да го донеса?

— Да, не вярвам Ерлен да има нещо против — предположи свещеникът.

След малко двамата се върнаха с голям, резбован скрин. Гюнюлф го отвори с ключа. Най-отгоре имаше цитра и още някакъв непознат за Кристин струнен инструмент. Гюнюлф го нарече псалтерион. Пръстите му затанцуваха по струните, но инструментът не беше настроен. В сандъка имаше навити на руло ленти, копринени гранчета, бродирани ръкавици, копринени забрадки и три книги с метални закопчалки. Накрая свещеникът намери и настолната игра: дъската беше разделена на бели и златисти квадратчета, а фигурките бяха изработени от бивници на моржове и боядисани в същите цветове.

Едва сега на Кристин й хрумна, че досега не е виждала в къщата нито един предмет за развлечение.

Призна на девера си колко неумела е в настолните игри и с цитрата, но книгите събудили любопитството й.

— Сигурно можеш да четеш, нали, Кристин? — попита свещеникът.

Не без известна гордост тя отговори, че е усвоила това изкуство още като дете, а в манастира я хвалели заради усърдието, с което четяла и пишела.

Свещеникът я гледаше усмихнато, докато тя разлистваше книгите. В едната беше поместена рицарската сага за Тристан и Изолда, а в другата се разказваха жития на светци. Кристин отвори на легендата за свети Мартайн^[1]. В третата книга, на латински, началните букви на всяка глава бяха изящно изписани.

— Тази книга е принадлежала на нашия прародител, епископ Никулаус — обясни Гюнюлф.

Кристин прочете на глас:

— Averte faciem tuam a peccatis meis et omnes iniqiotates meas dele! Cor mundum créa in me, Deus et spiritum rectum innova in visceribus meis! Ne projicias me a facie tua et spiritum sanctum tuum ne auf eras a me!^[2]

— Разбираш ли какво прочете? — попита Гюнюлф.

Кристин кимна; разбирала смисъла. Думите звучаха толкова познато, че се развълнува, докато ги изричаше на глас. Лицето й потръпна, а сълзите напираха в очите й. Гюнюлф взе цитрата в скута си. Надяваше се да успее да я настрои.

По едно време чуха тропот на копита по двора. Ерлен нахълта в стаята, сияещ от радост, защото вече му бяха казали кой е скъпият гост. Братята се прегърнаха. Ерлен разпитваше Гюнюлф, без да дочака отговорите му. И свещеникът бил за два дни в Нидарус, та било чудно как така не са се засекли там.

— Още нещо ме озадачава — отбеляза Ерлен. — Очаквах цялото духовенство от църквата да организира шествие за посрещането ти. Прибираш се толкова помъдрял и натрупал знания.

— Откъде знаеш, че не са го направили? — пошегува се брат му. — Доколкото съм чувал, ти не припарваш до църквата, когато отидеш в града.

— Не, момче, ако мога да се измъкна, не се приближавам до моя господар архиепископа; някога така ми подпали кожуха — засмя се гордо Ерлен. — Харесва ли ти деверът ти, душице моя? Виждам, вече сте се сприятелили с Кристин, братко. Другите роднини не й допадат…

Едва когато се канеха да седнат да вечерят, Ерлен осъзна, че все още не е свалил кожената си шапка, връхната си дреха и меча от пояса.

Вечерта се превърна в най-забавната, откакто Кристин дойде в „Хюсабю“. След упорити увещания, граничещи със закани, Ерлен убеди брат си да седне на почетното място до Кристин, а самият той му режеше храната и му сипваше в чашата. При първата наздравица, която вдигна за Гюнюлф, Ерлен се подпря на едно коляно и поиска да му целуне ръка:

— Да си жив и здрав, братко! Кристин, трябва да свикнем да му отдаваме нужното уважение, защото някой ден ти ще станеш архиепископ, Гюнюлф!

Слугите останаха до късно на трапезата, но братята и Кристин продължиха да разговарят и след това. Ерлен, седнал върху масата, обърна лице към брат си:

— Да, сетих се за това на сватбата си — посочи той сандъка на майка им. — Исках да го дам на Кристин, но забравям твърде бързо, а ти се сещаш за всичко, скъпи братко. Но пръстенът на мама се озова върху красива ръка, не мислиш ли?

Ерлен сложи ръката на Кристин върху коляното си и повъртя годежния й пръстен.

Гюнюлф кимна и подаде псалтериона на Ерлен.

— Хайде, братко, попей ни. Преди пееше толкова хубаво и умееше да свириш.

— Оттогава мина много време — сериозно отбеляза Ерлен. После пръстите му заиграха по струните:

„Веднъж крал Улав, син на Харал,

докато яздел в тъмен лес,

в калта следа прекрасна зърнал

поличба за приятна вест.

Ала за стъпката изящна и Фин,

синът на Арне, не останал сляп:

— Красиво ще да е крачето,

обуто в тоз червен чорап.“

Ерлен се усмихваше, докато пееше, а Кристин поглеждаше боязливо към свещеника: дали има нещо против песента за свети Улав и Алвхил. Но Гюнюлф слушаше с усмивка, макар че явно се смееше не на песента, а на Ерлен.

— Кристин няма да я караме да пее. Сигурно не ти стига въздухът, нали, скъпа моя? — погали я той по бузата. — Но сега е твой ред — той подаде цитрата на брат си.

В изпълнението на песента ясно прозираше ерудицията на Гюнюлф.

„Препускал нейде из платата кралят,

на рамо със ловджийска птица.

Чул гълъба да жали и да плаче:

— Соколът грабна мойта гълъбица!

 

А кралят яздил из горите,

соколът порел висините.

И литнал към градина бяла —

тя непрекъснато цъфтяла.

 

А вътре дворцова, прекрасна зала.

Постлана с пурпурни покривки цяла.

Ала кого да видим там?

Сам краля знатен, в кръв облян.

Под ален плат — лицето посиняло,

отгоре надпис: «Божието тяло».“

— Къде си научил тази песен? — попита Ерлен.

— Ами, къде… няколко момчета я пяха пред хана, където бях отседнал в Кентърбъри. Опитах се да я преведа на норвежки, но не звучи толкова добре — отвърна Гюнюлф и подрънка малко на струните.

— Братко, минава полунощ. Кристин сигурно вече има нужда да си полегне. Изморена ли си, мила?

Кристин погледна малко плахо към двамата мъже. По лицето й се разля смъртна бледност.

— Не зная… Няма да си лягам в леглото.

— Лошо ли ти е? — в един глас попитаха те и се надвесиха над нея.

— Не зная — отвърна тя все така плахо и разтри кръста си. — Малко ме боли…

Ерлен се спусна към вратата, а след него и Гюнюлф.

— Лоша работа. Още не сте повикали жените, които ще й помагат. Много време ли има, докато й дойде времето за…?

По лицето на Ерлен плъзна гъста червенина.

— Кристин не искаше да викаме други, стигали й слугините. Нали някои от тях вече са раждали — насили се да се засмее той.

— Да не си изгубил ума си! И най-бедните селянки имат до себе си опитни жени и съседки, когато раждат! Нима ще позволиш съпругата ти да пълзи из ъглите и да се крие като котка. Не, братко, налага се да проявиш мъжество и да доведеш най-личните стопанки от околността да помагат на Кристин.

Ерлен наведе засрамено глава.

— Имаш право, братко. Ще отида в „Росвол“, а до другите имения ще изпратя слуги. Ти остани при Кристин!

— Къде отиваш? — изплашено попита младата съпруга, когато видя Ерлен да си облича връхните дрехи.

Той я прегърна.

— Ще ти доведа най-личните жени, Кристин. Гюнюлф ще остане при теб, а слугините ще приготвят малката стая — рече той и я целуна.

— Не може ли да изпратиш да повикат Аудфина Аудюнсдатер? — помоли Кристин. — Но чак утре сутринта. Не искам да я събуждате заради мен. И без това има много работа.

Гюнюлф се поинтересува коя е Аудфина Аудюнсдатер.

— Не ми се струва много благоприлично да викаш жената на твой арендатор.

— Ще доведа, която Кристин пожелае — настоя Ерлен.

Докато чакаха слугите да оседлаят коня на господаря, Ерлен разказа на брат си как Кристин се е запознала със селянката. Гюнюлф прехапа долната си устна със замислен вид.

В имението настана голяма суматоха. Мъжете се отправиха към съседните стопанства, а слугините тичаха и питаха как е родилката. Кристин ги успокои, че още нямало нищо опасно, но нареди да й приготвят малката стая. Щяла да съобщи, когато реши да я заведат там.

Остана сама със свещеника. Младата жена се мъчеше да поддържа досегашния весел тон в разговора.

— Не се ли страхуваш? — леко се усмихна Гюнюлф.

— И още как! — погледна го тя с черните си, обезумели очи. — Знаеш ли, девере, тук ли са родени двете деца на Ерлен?

— Не — побърза да отговори свещеникът. — Момчето се появи на бял свят в „Хюнехалс“, а момичето в „Стрин“ — имение, което някога беше на Ерлен. Кажи ми, Кристин — подхвана той след кратка пауза, — измъчва ли те мисълта, че преди теб в „Хюсабю“ е имало друга стопанка?

— Да — призна тя.

— Не бива да съдиш твърде строго поведението на Ерлен в случая с Елине. На него не му беше никак лесно да вземе решение. Впрочем той винаги се е затруднявал да прецени кое е правилно и кое — грешно. Още когато бяхме малки, каквото и да направеше той, мама го смяташе за прекрасно, а татко — за погрешно. Е, Ерлен сигурно ти е говорил доста за майка ни и за теб това не е нищо ново…

— Споменавал я е два-три пъти, но аз се досетих колко много я е обичал.

— Не съм виждал толкова силна любов между майка и син — тихо рече Гюнюлф. — Мама беше доста по-млада от татко. След смъртта на първия съпруг на леля Осхил плъзнаха слухове… Сигурно знаеш. Татко бе обзет от съмнения за най-лошото и ги сподели с майка ни. Веднъж Ерлен хвърли нож по татко, още беше хлапе. А по-късно, като по-голям, често му се противопоставяше открито, за да защити мама. Когато тя се разболя, Ерлен се раздели с Елине Ормсдатер. Мама страдаше от язви и рани по кожата, а според татко това било проказа. Той я изгони от дома си и я застави да постъпи в приюта за болни към манастира. Ерлен взе мама и я заведе в Осло. Ходиха и при Осхил, нали е опитна лечителка. И тя, и френският придворен лекар отхвърлиха да е болна от проказа. Тогава крал Хокон оказа радушен прием на Ерлен и го посъветва да заведе мама на гроба на светия крал Ерик Валдермаршон, неговия дядо по майчина линия. Мнозина са се излекували след поклонение пред останките му. Ерлен тръгна за Дания с мама, но тя почина на борда на кораба на юг от Ста. Когато се прибра с тялото й — налага се да поясня, че по онова време татко вече беше много стар, а брат ми открай време се проявяваше като непокорен син — та когато Ерлен се върна с трупа на мама в Нидарус, татко, тогава стопанин на имението, не пожела да го приеме, преди да разбере дали и той не е лепнал болестта. Ерлен се метна на коня и препусна стремглаво към дома, където се намираха Елине и синът му. После той се хвана за нея, напук на всичко, напук на всичките й недостатъци, които преди го влудяваха, и накрая я доведе в „Хюсабю“ и я направи господарка, когато стана стопанин на имението. Тя го държеше в ръцете си, защото му бе казала, че ако й измени отново, щяла да го повали проказа. Кристин, май стана време жените да се погрижат за теб? — свещеникът се вгледа в пепелявото лице на младата жена, вцепенено от страх и страдание. Гюнюлф понечи да излезе, но тя изкрещя след него:

— Не, не, не ме оставяй!

— По-добре всичко да приключи по-бързо — утеши я той, — И без това виждам, че ти е зле.

— Не е това! — сграбчи ръката му тя. — Гюнюлф!

Стори му се, че през живота си не е виждал по-изплашено лице.

— Кристин, не забравяй: всички жени минават през това…

— Зная, зная — притисна тя лице към ръцете на свещеника. — Сега вече разбрах, че това е мястото на Елине и децата й. На нея Ерлен е обещал вярност и семеен уют още преди да стана негова любовница.

— Значи знаеш? — спокойно попита Гюнюлф. — Ерлен не осъзнаваше какво прави тогава, но, както вероятно се досещаш, той нямаше как да спази това свое обещание, защото архиепископът никога не би се съгласил да ги венчае. Не си мисли, че обещанието му към Елине обезсмисля вашата женитба. Ти си законната съпруга на Ерлен.

— О, много преди това пропилях правото си да стъпвам по земята. А положението е било още по-лошо… О, дано да даде Бог аз да умра, а това дете да не види бял свят. Не се осмелявам да узная какво съм съгрешила.

— Бог да ти прости за думите ти, Кристин. Не знаеш какво говориш! Да не би да искаш детето ти да загине неродено и некръстено?

— Да, онова, което нося под сърцето си, сигурно е дело на дявола! Няма как да се спаси. О, защо не изпих отварата на Елине! Така двамата с Ерлен можехме да изкупим греховете си и това дете никога нямаше да бъде заченато. О, това не ми излиза от ума, Гюнюлф: когато разбрах какво съм причинила, осъзнах, че е било за предпочитане да изпия отровата за проказа, която тя ми даде, вместо да подтикна към смърт жената, на която Ерлен се е обрекъл първо…

— Кристин, говориш необмислено. Не ти си подтикнала нещастната жена към смъртта. Ерлен нямаше как да спази обещанието си към нея, защото тогава беше млад и не познаваше добре законите. При всяко положение животът с нея щеше да бъде грях. Самата тя позволи на друг мъж да я прелъсти и Ерлен пожела да я омъжи за него. Не вие сте причината за самоубийството й.

— Искаш ли да ти разкажа как се случи всичко? — отчаянието на Кристин достигна връхната си точка и тя вече говореше съвсем спокойно. — Двамата с Ерлен бяхме в „Хауген“ и тя се появи. Носеше рог и поиска да пия с нея. Вероятно питието й е било предназначено за Ерлен, но тя ни завари двамата и го подаде на мен. Досетих се, че става въпрос за измама. Забелязах я как съвсем предпазливо долепи устни до ръба на рога, без да отпива. Но аз исках да пия, беше ми все едно дали ще живея, или ще умра, след като узнах, че тя през цялото това време е била в „Хюсабю“ при Ерлен. Той влезе при нас и я накара да пие първо тя. Тя го умоляваше да я пощади и накрая той я пусна. Тогава сякаш дяволът ми подшушна да взема рога. Избирай коя от двете си любовници искаш, рекох аз на Ерлен. Няма как да ни запазиш и двете, предизвиках го аз. И тя се прониза с ножа на Ерлен, но Бьорн и Осхил намериха начин да потулят случилото се.

— Значи и леля Осхил е участвала в заговора — намръщи се Гюнюлф. — Ясно, тя те е тласнала в обятията на Ерлен.

— Не — разпалено възрази Кристин. — Осхил ни моли толкова сърцераздирателно. Сега недоумявам как съм устояла на молбите й. Тя ни заклеваше да постъпим почтено, доколкото ни е възможно, да коленичим пред баща ми и да го помолим за прошка, задето съгрешихме. Но аз не посмях да го направя. Оправдах се с опасенията си, че баща ми ще убие Ерлен. О, много добре знаех що за човек е баща ми: никога не би посегнал на онзи, който се остави в ръцете му. Опитах се да изтъкна и друг довод: от срам баща ми няма никога повече да върви с високо вдигнато чело. О, тогава просто съм си търсела оправдание, не се тревожех за здравето на баща си… Гюнюлф, само да знаеш какъв благ човек е моят баща! Трябва да се запознаеш с него, за да разбереш колко добре се е отнасял към мен през всичките тези години. Татко винаги ме е обичал безкрайно много. Не исках да узнава какви безсрамни дела съм вършила, докато живеех в манастира в Осло и сестрите ме учеха кое е редно и праведно. Да, с Ерлен се въргаляхме из обора и в хана на Брюнхил, нищо че аз носех монашески одежди.

Кристин вдигна очи към Гюнюлф. Лицето му беше пребледняло и се бе сковало.

— Нали разбираш защо съм изплашена. Та тя го е приела заразен от проказа…

— Ти нямаше ли да постъпиш като нея? — тихо попита свещеникът.

— И аз бих направила така — по посърналото й лице премина сянка на някогашната дива и сладостна усмивка.

— А иначе Ерлен не беше заразен. Само баща ми си беше наумил, че мама е починала от проказа.

— Но в Божиите очи сигурно съм като прокажена — предположи Кристин и положи лице върху ръката на свещеника, в когото се беше вкопчила. — Нали съм заразена с грехове.

— Сестро — прошепна Гюнюлф и сложи ръка върху забрадката й. — Не си толкова грешна, мило дете, та да забравиш, че както Господ може да изцели плътта на човек, болен от проказа, така е способен и да пречисти душата ти от греха.

— О, не зная вече — изхлипа тя, захлупила лице в ръката му. — Не зная. Не се разкайвам за стореното, Гюнюлф. Изпитвам страх, но въпреки това… Страхувах се, когато стоях в църквата с Ерлен, а свещеникът ни венча; страхувах се и когато двамата празнувахме сватбата си, а аз носех златна корона върху пуснатите си коси, защото не смеех да споделя с баща си що за позор съм извършила, не смеех и да изповядам стореното на духовния си пастир. Но през зимата ставах все по-груба с всеки изминал ден, а и Ерлен вече не се държеше с мен по същия начин. Започнах да си спомням времето, когато вечер той идваше при мен в спалнята ми в „Скуг“.

— Кристин — Гюнюлф се помъчи да вдигне лицето й. — Не мисли за това точно сега! Господ вижда мъката и разкаянието ти. Уповавай се на Пресветата Дева, която осенява с милост всеки скръбен…

— Нима не разбираш? Та аз подтикнах човешко същество към самоубийство…

— Кристин — подхвана строго свещеникът. — Нали не се възгордяваш дотам, да сметнеш греха си за по-голям от Божията милост?

Докато говореше така, Гюнюлф милваше главата й през забрадката.

— Помниш ли, сестро, притчата за свети Мартайн, когото дяволът искал да изкуши? Нечестивият попитал светеца дали наистина си вярва сам, като обещава на грешниците, изповядали се пред него, Бог да се смили над тях. Епископът отговорил така: и на теб бих ти обещал Божието опрощение, ако помолиш за него; ако се откажеш от високомерието си и повярваш, че любовта Му е по-силна от омразата в сърцето ти.

Гюнюлф продължи да потупва бащински главата на ридаещата жена, а през ума му мина въпросът: така ли се е отнесъл Ерлен към младата си невеста? Устните му побеляха и се изопнаха.

Аудфина Аудюнсдатер пристигна първа. Намери родилката в малката къща. Гюнюлф седеше при нея, а наоколо шетаха слугини.

Аудфина поздрави почтително свещеника; Кристин се изправи и й протегна ръка:

— Много съм ти благодарна, Аудфина, задето се отзова на молбата ми. Зная, че си нужна на домочадието си.

Гюнюлф изгледа изпитателно селянката. И той стана на крака.

— Похвално е колко бързо дойде. Жената на брат ми има нужда от рамо, на което да се опре. Нова е в околността, млада е и няма опит…

— Божичко, бледа е като забрадката си — прошепна Аудфина. — Отче, дали да не й дам малко приспивателно? Трябва да си отпочине, преди да започнат мъките.

Селянката работеше тихо и чевръсто, опипа леглото, което слугините стъкмиха върху пода, и поиска да донесат още възглавници и слама, а тя свари билкови отвари в каменни съдини. После се захвана да разхлабва всички връзки и възли в облеклото на Кристин, накрая извади фибите от косите й.

— Не съм виждала по-красива коса! — възкликна тя, когато златистокестенявата грива на Кристин се разля върху раменете и обрамчи бялото й измъчено лице.

Аудфина се разсмя:

— Нямаше да си изгуби нито силата, нито блясъка, ако я беше поносила още малко свободна…

Намести Кристин удобно между възглавниците на пода и я зави:

— Изпий отварата, та да ти облекчи болките, и се постарай да поспиш.

Беше време Гюнюлф да излезе. Той се приближи и се надвеси над Кристин.

— Ще се молиш ли за мен, Гюнюлф? — попита умолително тя.

— Ще се моля за теб, докато те видя с рожба в скута, а после ще продължа — обеща той и мушна ръката й под завивката.

Кристин задряма. Чувстваше се що-годе добре. Пристъпите стягаха слабините й и ги отпускаха, но усещането беше съвършено непознато. След всяка отминала контракция тя се питаше дали не е сънувала. След мъченията и ужаса от сутринта й се струваше, че най-лошото и болезненото вече е приключило. Аудфина сновеше съвсем тихо напред–назад и окачаше детски дрешки, черги и кожи да се стоплят до огъня. Накрая Кристин задряма. Пренесе се в „Йорун“, в пивоварната къща. Помага на майка си да боядисва плат. Ясно усеща изпаренията от кора на ясеново дърво и коприва.

 

 

Помощничките на родилката — стопанки от съседните села и от Биргси — започнаха да пристигат една след друга. Аудфина се оттегли при слугините. Надвечер болките на Кристин се усилиха. Жените я накараха да върви по пода, доколкото й стигат силите. Беше и неловко да го прави, защото в стаята гъмжеше от жени и тя се чувстваше като кобила за продан. Освен това непознатите стопанки се изреждаха да я опипват и да стискат корема й, докато обсъждаха състоянието й. Накрая Гюна от „Росвол“, най-опитната сред жените, нареди Кристин да легне на пода. Раздели жените на две: едните щяха да будуват, а другите да спят.

— Няма да стане бързо, но ти викай, Кристин, когато болките станат нетърпими. Хич не се притеснявай за заспалите. Тук сме, за да ти помогнем, бедно дете — нежно и мило рече тя и потупа окуражително младата жена по бузата.

Кристин лежеше и хапеше устните си до кръв. Стискаше краищата на чергата в потните си ръце. В стаята цареше непоносима жега, но жените настояваха да не отварят вратите. След всеки пристъп потта шуртеше като река от тялото й.

От време на време Кристин се сещаше какво има за ядене в дома й. Много й се искаше да им покаже добрата подредба в къщата си. Заръча на Турбьорг, готвачката, да налее кисело мляко във водата, където варят прясната риба. Само дано Гюнюлф не сметне ястието за блажно. От отец Айрик Кристин знаеше, че киселото мляко не е същинско мляко, а и бульонът от рибата се изхвърля. Изсушената риба, донесена от Ерлен през есента, не биваше да я вкусват, защото била пълна с акари.

Пресвета Богородице, кога ще ми помогнеш, толкова ме боли, боли, боли…

Кристин се помъчи да потърпи още малко, а после започна да крещи.

Аудфина стоеше до огнището и наглеждаше съдовете. На Кристин й се прииска да я помоли да се приближи и да я държи за ръката. Би дала всичко, за да усети допира на позната, добронамерена длан, но не се осмели да го направи.

На следващия ден преди обед над „Хюсабю“ тегнеше потискащо мълчание. Предстоеше Благовещение и беше редно да приключат селскостопанската работа до ранния следобед, но мъжете се щураха угрижени и сериозни, а слугините шетаха мудно. Всички бяха обикнали младата си господарка, но от малката къща пристигаха само тревожни вести.

Ерлен разговаряше на двора с ковача и се мъчеше да го слуша внимателно. Към тях се приближи Гюна:

— Ерлен, нямаме никакъв напредък със съпругата ти. Ела с мен. Ще седне в скута ти, може да помогне. Върви да си облечеш по-къса дреха, но побързай. Бедничката, много се мъчи…

Лицето на мъжа се обагри в гъста червенина. Чувал беше подобни вярвания: ако жена, заченала преди брака, не може да роди, я карали да седне на коляното на мъжа си, та дано това да ускори раждането.

Ерлен завари Кристин легнала на пода, завита с черги. До нея седяха две жени. Щом стопанинът влезе, тя се сви на кравай и заби глава в скута на едната жена. Замята се като риба на сухо, но не издаде стон.

Когато пристъпът премина, тя го погледна с обезумели от ужас очи. Напуканите й кафяви устни вдишаха жадно. По подпухналото й, пламнало лице не бе останала и следа от младост и красота. От косите й стърчаха стръкове слама и вълна от мръсната овча кожа. Тя гледаше Ерлен, сякаш го виждаше за първи път. Изведнъж осъзна защо жените са го довели и заклати отривисто глава:

— В моя роден край няма обичай мъжът да присъства на раждането.

— На север се случва — тихо рече Ерлен. — Ако така ще облекчим болките ти, тогава ще остана, миличка…

— О!

Ерлен коленичи до нея, а тя обгърна тялото му с ръце и се притисна към него. Сви се в обятията му. Треперейки неистово, изчака болката да отшуми, без да стене.

— Моля ви да кажа две думи на мъжа си насаме — без дъх прошепна тя.

Жените се отдръпнаха.

— Обещавал ли си й да се ожениш за нея, когато е раждала Орм? — прошепна Кристин.

Ерлен си пое дъх, сякаш го прободоха в сърцето. После поклати отрицателно глава:

— В онази нощ бях на крепостта. Моята дружина караулеше. Случи се, когато се прибрах в хана сутринта, и взех детето на ръце… Кристин, недей да мислиш за това.

Тя пак се вкопчи в него, докато я заливаше вълната от болки. Ерлен бършеше избилата по лицето й пот.

— След като вече знаеш, искаш ли да остана, както предложи Гюна? — попита той, когато тя се поукроти.

Но Кристин поклати глава. Ерлен се принуди да излезе.

Силите й я напуснаха. Кристин закрещя като обезумяла в очакване на идващата контракция. Стенеше и молеше за помощ. Жените предложиха да повикат отново мъжа й, но младата жена отказа.

— По-добре да умра от болка — закрещя тя.

 

 

Гюнюлф и ученикът, дошъл с него, влязоха в църквата, за да отслужат вечерната литургия. Последваха го всички от имението, които не стояха при Кристин. Ерлен обаче се измъкна тихомълком от храма и тръгна на юг, към къщите.

На запад, над хребетите от другата страна на долината, небето беше обагрено в жълто-червено. Пролетната вечер обви имението в мек, чист и ефирен сумрак. На небосклона изплуваха няколко звезди, трепкащи в бяло сред прозрачния въздух. Над широколистната гора към езерото се носеше валмо мъгла. Само незначителна част от полята беше огряна от слънце, а въздухът дъхтеше на хумус и топящ се сняг.

Малката къща се намираше в най-западната част на двора, далеч към падината.

Ерлен се приближи и застана до стената. Дървените трупи още пазеха топлината от слънцето, когато се облегна на тях. О, Кристин викаше така неистово… Веднъж Ерлен стана свидетел на такъв вой. Случи се на пасището им. Мечка нападна телица. Тогава Ерлен беше още момче. Заедно с пастира Арнбьорн се втурнаха по посока на стенанията. Продължаваше да си спомня как пред погледа им огромната космата топка придоби очертанията на мечка с червена, жадна за кръв паст. Копието на Арнбьорн прониза лапите на звяра. После пастирът грабна и копието на Ерлен, защото той се вцепени от ужас. Телицата беше все още жива, но вимето и бутовете й се бяха превърнали в пихтия.

Мила моя Кристин, миличка моя. Господи, смили се в името на святата Си майчица. Ерлен побягна обратно към църквата.

Слугините поднесоха вечерята в голямото помещение. Не сложиха масата, а сервираха ястията до огнището. Мъжете отнесоха хляб и риба на пейките и хапнаха в мълчание. Не им се ядеше. Жените не раздигаха съдовете след вечеря, а мъжете не се оттеглиха да си почиват. Останаха по местата си, загледани в пламъците на огнището, без да разговарят.

Ерлен, скрит в ъгъла до леглото, нямаше сили да срещне очите на хората.

Магистър Гюнюлф запали малка лампа с рибено масло и я остави върху ръкохватката на почетното място на трапезата. Настани се на пейката с книга в ръка, а устните му започнаха да се мърдат беззвучно, едва видимо и непрекъснато.

Юлв Халдуршон се изправи, приближи се до огнището, взе парче мек хляб, поразрови цепениците и избра една. После се премести в ъгъла до вратата, където седеше старецът Он. Двамата се засуетиха с хляба, скрит под връхната дреха на Юлв. Он резбоваше дървото. От време на време мъжете хвърляха крадешком погледи към двамината. След известно време Юлв и Он се изправиха и излязоха от помещението.

Гюнюлф ги проследи мълчаливо с поглед. Поднови молитвите си.

Едно момче се изхлузи от пейката и падна на пода, както спеше. Изправи се и се огледа объркано. Въздъхна и отново седна.

Юлв Халдуршон и Он тихо влязоха при останалите и се върнаха на предишните си места. Мъжете ги измериха с поглед, но никой не посмя да ги разпитва.

Внезапно Ерлен скочи на крака и се приближи до прислугата. Лицето му бе посивяло като глина, а очите му бяха хлътнали в орбитите.

— Нима нито един от вас не знае изход? Он, помагай! — прошепна Ерлен.

— Опитахме, не помогна — тихо отвърна Юлв.

— Не й е писано да роди детето — подсмръкна Он. — Нито жертвоприношенията, нито руните дадоха резултат. Жалко, че ще изгубиш толкова скоро добрата си женица, Ерлен.

— Я не говори така, все едно вече е мъртва — помоли Ерлен съкрушен и отчаян.

Върна се в ъгъла и заудря глава в кепенците в долния край на леглото.

Един мъж излезе навън, върна се и извести:

— Луната е изгряла. Съвсем скоро ще съмне…

След малко в голямото помещение влезе Гюна. Свлече се изнемощяла върху пейката с паниците до вратата, а прошарената й коса се пръсна по лицето. Забрадката се бе свлякла на гърба й.

Мъжете се изправиха мигом на крака и бавно се приближиха към нея.

— Някой да дойде да я държи — рече през сълзи тя. — Не можем повече… Ела ти, Гюнюлф. Не се знае къде ще му излезе краят…

Свещеникът стана и затъкна молитвеника в пояса си.

— И ти ела с нас, Ерлен — подкани го Гюна.

На вратата ги посрещна дрезгав, сърцераздирателен вой. Ерлен спря, целият разтреперан. Зад гърбовете на ридаещите жени зърна част от изкривеното от болка, неузнаваемо лице на Кристин. Младата му съпруга стоеше на колене, а те я крепяха.

До вратата няколко слугини, проснали се ничком върху пейките, се молеха на глас, без да спират. Ерлен се втурна към тях и зарови глава в дланите си. Кристин стенеше непрекъснато и при всеки вик кръвта се смразяваше в жилите му. Нямаше как да стане по-лошо.

Ерлен се осмели да погледне веднъж към съпругата си. Гюнюлф седеше на трикрако столче до нея и я държеше под мишниците. Гюна, коленичила до Кристин, бе обгърнала тялото й с ръце, но младата жена се съпротивляваше, обзета от смъртен страх, и се мъчеше да се отскубне от нея.

— Не, не, пусни ме, не издържам повече. Боже мой, помогни ми!

— Господ ще се смили над теб, Кристин — всеки път я успокояваше Гюнюлф.

До свещеника стоеше жена с паница, пълна с вода. След всеки пристъп той потапяше кърпа във водата и бършеше лицето на изнемощялата родилка. Попиваше потта от челото й и измиваше слюнката, потекла от устните й.

Кристин отпусна глава в обятията на Гюнюлф и се унесе за малко, но болките тутакси я изтръгнаха от унеса. Свещеникът продължаваше да повтаря:

— Ей сега ще дойде спасението ти, Кристин.

Никой вече не осъзнаваше кое време е през нощта. През капака на тавана се процеждаше сутрешната светлина.

После, след продължителен, безумен, изпълнен с ужас вой, настана пълна тишина. Ерлен чу как жените се разбързаха. Искаше му се да погледне какво става. Разнесе се силен плач и той отново се сви на кравай. Нямаше сили да разбере какво се е случило.

Кристин нададе втори вик, този път силен и бесен, много по-различен от лудите, нечовешки стенания, които се изтръгваха досега от устата й. Ерлен скочи на крака.

Гюнюлф стоеше наведен и продължаваше да държи Кристин. Коленичила на пода, тя се взираше със смъртен ужас в овчата кожа в ръцете на Гюна. Там се намираше нещо безформено и грапаво, наподобяващо вътрешности на заклано животно.

Свещеникът я притисна към гърдите си:

— Мила Кристин, току-що роди прекрасен и здрав син, за когото всяка майка горещо би благодарила на Бог. Той диша! — обърна се разпалено Гюнюлф към разплаканите жени в стаята. — Той диша! Бог не е толкова коравосърдечен, та да не чуе молитвите ни!

Още докато свещеникът говореше, в изтерзаното, объркано съзнание на майката изплува смътен спомен за напъпил цвят, от който избиха червени, набръчкани копринени листенца и разцъфнаха в цялата си прелест.

Безформеното създание се размърда, захленчи и се протегна. Превърна се в съвсем мъничко, виненочервено дете с човешки лик. Имаше ръчички и крачета с оформени пръстчета. Мъничето се сви и издаде съскащ звук.

— Господи, колко е мъничък — възкликна Кристин с тънък, изтощен глас и избухна в смях, примесен със сълзи.

Наобиколилите я жени също се разсмяха и започнаха да бършат сълзите си, а Гюнюлф я остави в ръцете им.

— Търколете го в коритото, та да вика по-силно — посъветва ги свещеникът и тръгна след жените, понесли младенеца към огнището.

След време Кристин се събуди изнемощяла в леглото си. Бяха свалили подгизналите й от пот, изпоцапани дрехи и по тялото й се разливаше приятна, блажена хладина и лекота. Жените бяха поставили пликчета с топла копривена каша върху тялото й и я бяха увили в горещи черги и кожи.

Тя понечи да си отвори устата, но някой й направи знак да мълчи. В стаята цареше пълна тишина. Разнесе се непознат за нея глас:

— Никулаус, в името на Отца и Сина и Светия Дух…

Някой поръси стаята с вода.

Кристин се надигна на лакът и се огледа. До огнището стоеше свещеник в бели одежди, а Юлв Халдуршон повдигна зачервеното, ритащо и голо дете от големия месингов казан, подаде го на кръстницата и пое запалената восъчна свещ.

Кристин роди детето си. Сега то пищеше така, че надвикваше свещеника. Но младата майка се чувстваше напълно равнодушна към случващото се и й се спеше.

После чу припрения и изплашен глас на Ерлен:

— Защо главата му изглежда толкова странна?

— Защото е била сплескана — спокойно обясни жената. — Няма нищо необичайно. На този храбрец му се наложи да се бори за живота си със зъби и нокти.

Кристин извика нещо. Постепенно започна да се разбужда от дъното на душата си. Та това е синът й, борил се за живота си точно като нея.

Гюнюлф се обърна бързо, с усмивка. Взе малката бяла пелена от ръцете на Гюна и я занесе до леглото. Положи детето в скута на майката. Премаляла от умиление и щастие, тя потърка бузата си в зачервеното, меко като коприна личице на бебето.

Кристин вдигна очи към Ерлен. Само веднъж преди го бе виждала толкова посърнал и изтерзан. Не помнеше кога, защото й се виеше свят. Знаеше, че е за предпочитане да не си спомня. Радваше се на Ерлен, застанал до брат си. Свещеникът бе положил ръка върху рамото му. Над душата й се възцари странно спокойствие и усещане за сигурност, докато наблюдаваше високия мъж в епитрахил и подризник. Кръглото му изпосталяло лице под тонзурата изглеждаше озарено от нечовешка сила, но той се усмихваше благо.

Ерлен заби камата си дълбоко в дървената стена зад майката с детето.

— Вече няма нужда да го правиш — засмя се свещеникът. — Момчето е кръстено.

Кристин се сети за нещо, казано от брат Едвин: току-що кръстеното дете е свято като небесните ангели. То е пречистено от греховете на родителите си и още не е съгрешило. Кристин целуна малкото лице със страх и трепет.

Гюна се приближи. Изглеждаше изтощена, капнала от умора, а и беше ядосана на бащата, задето не се сети дори да благодари на жените, помогнали на Кристин. Освен това се подразни, задето след ритуала свещеникът, а не тя занесе детето на майката. Гюна смяташе за редно тя да го направи, защото именно тя изроди Кристин и стана кръстница на сина й.

— Още дори не си приветствал рожбата си, Ерлен. Не си я взел в обятията си — ядосано отбеляза тя.

Ерлен вдигна пеленачето от скута на майката и за миг долепи буза до личицето му.

— Няма да мога да те обикна, преди да забравя колко измъчи майка си, Нокве — рече му той и го подаде на Кристин.

— Точно така, обвинявай го — заядливо промърмори старицата.

Магистър Гюнюлф се засмя, а след него и Гюна. Тя поиска да вземе детето и да го положи в люлката, но Кристин й се примоли да й го остави още малко. Майката веднага задряма със сина в обятията си и усети съвсем леко как Ерлен я докосна предпазливо, сякаш се боеше да не й причини болка. После заспа.