Харлан Коубън
Под напрежение (8)

Глава 8

Кити Хамър Болитар.

След като се върна на спокойствие в офиса си, Майрън разгледа по-подробно „Фейсбук“ страницата. Като видя и снимката, съвсем се убеди: това беше снаха му. Е, поостаряла, естествено. И поочукана от годините. Не беше онова очарователно създание от дните й в големия тенис, но лицето й все още ловеше окото. Втренчи се в образа й и се помъчи да потисне омразата, която избиваше на повърхността, щом се сетеше за нея.

Кити Хамър Болитар.

Есперанца влезе и безмълвно седна до него. Друг би си помислил, че Майрън предпочита в такъв момент да е сам. Но Есперанца го познаваше добре. Погледна екрана.

— Първата ни клиентка — каза.

— Ъхъ — потвърди Майрън. — Ти не я ли видя снощи в клуба?

— Не. Само те чух да викаш името й, но докато се обърна, нея вече я нямаше.

Майрън прегледа постингите на стената си. Слаба работа. Играещи на „Мафиотски войни“ и любители на викторините. Направи му впечатление, че приятелите на Кити наброяват четирийсет и трима.

— Предлагам за начало да разпечатаме списъка с приятелите й да видим дали пък не познаваме някого.

— Окей.

Майрън кликна на иконката на фотоалбум, озаглавен „Брад и Кити — любовна история“. И заедно с Есперанца взе да разглежда снимките в него. Дълго мълчаха. Майрън цъкаше с мишката. Живот. Тъкмо това разглеждаше. Досега се беше подигравал с тия социални мрежи; не ги разбираше и се дразнеше от всичките идиотщини, от едва ли не перверзните писания, които се срещаха по тях, но ето че в момента бе свидетел на нещо, което представляваше цял един живот, в случая — дори два.

Животът на брат му и на Кити.

И гледаше как двамата остаряват пред очите му. На пясъчна дюна в Намибия. Катерене по скали в Каталония. Екскурзия на Великденските острови. В помощ на местното население на Куско. Скокове от скали в морето в Италия. Планински преходи в Тасмания. На археологически разкопки в Тибет. На част от снимките, например на онези с планинските обитатели на Мианмар, бяха в местни носии. На други бяха по шорти и тениски. Почти винаги с раници. Често се бяха снимали опрели буза един о друг и усмивките им едва ли не се докосваха. Косата на Брад си беше останала тъмна, къдрава и рошава, понякога толкова дълга, че можеше да го вземеш за растафарианец. Всъщност братчето му не се беше променило чак толкова. Огледа носа му и му се стори, че е станал по-крив — но пък можеше и да се дължи на ракурса.

Кити бе отслабнала. Във физиката й вече имаше нещо хем жилесто, хем крехко. Майрън не спираше да цъка. И истината — истина, която трябваше да го радва — бе, че и Брад, и Кити сияеха на всяка снимка.

Сякаш прочела мислите му, Есперанца отбеляза:

— Дяволски щастливи изглеждат.

— Така е.

— Но това са ваканционни снимки. Нищо не ти казват.

— Не са ваканционни — поправи я Майрън. — Те така живеят.

Коледа в Сиера Леоне. Ден на благодарността в Ситка, Аляска. Някакъв друг фестивал, този път в Лаос. Като текущ адрес Кити бе вписала „Отдалечени кътчета на планетата Земя“, а като професия — „Бивше нещастно дете чудо в тениса, а сега щастлив номад, с желание да подобри света“. Есперанца посочи с пръст „професията“ и го пъхна в устата си в знак, че й иде да повърне.

Приключиха с първия албум и се върнаха в началото за останалите два — „Моето семейство“ и „Най-хубавото в живота ни — синът ни Мики“.

— Добре ли си? — попита Есперанца.

— Нищо ми няма.

— Пускай следващия тогава.

Майрън кликна върху папката „Мики“ и зареди куп иконки с изображения. За миг замръзна с мишка в ръка. Есперанца също не помръдваше. Майрън взе да цъка почти механично една по една снимките на момчето — от новородено до някакви съвсем скорошни, на които изглеждаше към петнайсетгодишен. Есперанца се приведе да ги разгледа по-отблизо и по някое време прошепна: „Господи!“.

Майрън продължаваше да мълчи.

— Върни назад — каза тя.

— На коя?

— Знаеш на коя.

Върна се на снимката, на която Мики играеше баскетбол. Подобни снимки имаше много — заснети и в Кения, и в Сърбия, и в Израел — но на тази специално Мики стреляше в баскета с отскок назад, с чупка в китката, почти опрял топката в челото си. По-високият му противник се мъчеше да му направи чадър, но очевидно нямаше начин да успее. Освен отскок, Мики притежаваше и способността да го прави с отдръпване, та вдигнатата ръка на другия да не може да стигне до топката. Майрън буквално си представи лекия тласък и кривата, по която щеше да полети въртящата се безупречно назад топка.

— Мога ли да изкажа на глас очебийното? — попита Есперанца.

— Давай.

— Това е твоят специалитет. На снимката можеше да си ти.

Майрън не отвърна.

— Като не се смята смехотворната студено къдрена лимба над челото ти от ония години.

— Не беше студено къдрена.

— Да бе, да. Естествените ти къдрици, които внезапно изчезнаха, когато стана на двайсет и две.

Мълчание.

— Той на колко трябва да е сега? — попита Есперанца.

— На петнайсет.

— Май те е надминал на ръст.

— Възможно е.

— И няма съмнение, че е от рода Болитар. Конструкцията му е като твоята, но очите му са на баща ти. Много обичам бащините ти очи. Вечно прочувствени.

Майрън нищо не каза. Не откъсваше поглед от снимката на племенника, с когото не се познаваше. Помъчи се да определи емоциите, които рикошираха из душата му, накрая реши да ги остави на мира.

— И сега каква е следващата ни стъпка? — заинтересува се Есперанца.

— Да ги намерим.

— Защо?

Майрън реши, че или въпросът й е риторичен, или не разполага с подходящ отговор. Така или иначе, остави го без последствие. Есперанца си отиде, а той взе пак да разглежда снимките на Мики, само че този път по-бавно. Когато свърши, кликна на бутона за съобщения. Появи се профилната снимка на Кити. Написа й съобщение, изтри го, написа ново. Но нещо не му харесваше в подбраните думи. Както винаги. Прекалено дълго, претрупано с обяснения, доводи и извинения, куп „но от друга страна“. Направи последен опит, само от две думи: „Прости ми“.

Огледа ги, завъртя глава, но преди да се разколебае, щракна бутона за изпращане.

 

 

Уин така и не се появи. Допреди време офисът му бе в единия ъгъл на горния етаж, където беше и борсовата зала на „Лок Хорн Секюрити“, но когато Майрън се оказа неразположен за доста дълъг период от време, Уин слезе (и в буквален, и в преносен смисъл) на нивото на „МБ Пред“, за да е в помощ на Есперанца, а и клиентите да са сигурни, че все още са в надеждни ръце.

Да не дойде, без да се обади, си беше съвсем в стила на Уин. Напоследък не се губеше така за дълго, както преди, но и в редките случаи, когато изчезваше, обикновено не беше на хубаво. Майрън изгаряше от желание да му се обади, но както Есперанца бе вече изтъкнала, не беше нито негова майка, нито нейна.

Остатъкът от деня посвети на клиентите си. Един беше разстроен от това, че наскоро го бяха продали на друг отбор. Друг — от отказа да го продадат. Трета пък бе разстроена от факта, че се принудила да отиде на филмова премиера с най-обикновена, а не със стреч лимузина, каквато й били обещали. Четвърти се бе разстроил (забелязвате ли тенденцията?), тъй като не можел да намери ключа от хотелската си стая във Финикс.

— Защо изобщо трябва да използват тия пластмасови карти вместо ключове, Майрън? Помниш ли какви големи ключове ни даваха навремето, с огромните ключодържатели? Не си спомням да съм губил дори един от тях. Така че погрижи се, ако обичаш, следващия път да ме настаниш в хотел с такива ключове, окей?

— Обещавам — каза Майрън.

Какви ли не роли изпълнява един агент — води преговори, урежда трансфери, служи за приятел, финансов консултант (последното беше работа най-вече на Уин), посредник по недвижими имоти, личен пратеник да пазарува, специалист по минимализиране на щети, специалист по брандове, шофьор, детегледач и дори родител; клиентът обаче най-много харесва онзи агент, който взима присърце интересите му повече от самия него. По време на напечените преговори със собственика на един отбор преди десет години клиентът беше заявил най-хладнокръвно на Майрън: „Изобщо не приемам думите му на лична основа“. На което Майрън беше отговорил: „Да, обаче агентът ти точно така ги приема“. А клиентът му се бе разсмял: „Ами аз тъкмо затова не те сменям с друг“.

Което горе-долу обобщава оптимално продуктивните отношения между агент и клиент.

 

 

В шест следобед Майрън зави в до болка познатата му пряка към дома в райското предградие, известно с името Ливингстън — Ню Джърси. Като повечето предградия около Манхатън, и Ливингстън бил навремето пустееща селскостопанска земя, докато през 1960-те години някой се усетил, че оттам до големия град може да се стигне за по-малко от час. И се започнало победното нашествие на двуетажните жилища. А през последните няколко години — и на така наречените макманшъни — отличаващите се с пълна безвкусица резиденции, които отговарят на дефиницията: колко квадратни метра жилищна площ могат да се вместят в един миниатюрен парцел? Слава богу, до тяхната улица поне още не бяха стигнали. В мига, в който Майрън спря пред познатата му къща, втората от ъгъла, където бе прекарал почти целия си живот, майка му цъфна на входната врата.

Само допреди няколко години в такива случаи майка му хукваше по бетонната алея, сякаш беше летищна писта, а той — завръщащ се военнопленник. Днес обаче остана на вратата. Майрън я целуна по бузата и буйно я прегърна. Усети лекия тремор, дължащ се на Паркинсоновата болест. Малко по-назад стоеше баща му и, както си му беше навикът, изчакваше реда си. Майрън и него целуна по бузата, понеже такъв им бе обичаят.

Като си помислеше на колко е години, сигурно вече не трябваше да се трогва чак толкова от радостното им посрещане, но той си се трогваше. И какво от това? Баща му се пенсионира преди шест години от нюаркския склад и двамата с майка му решиха да се пренесат в Бока Ратон, та Майрън взе че купи от тях родния си дом. Голяма работа, че психиатрите щели да се чешат по брадите и да си мърморят за неизживяно детство и непрекъсната пъпна връв; Майрън лично смяташе, че е постъпил крайно практично. Родителите му често му гостуваха и така имаше къде да отсядат. Пък и като инвестиция не беше зле — Майрън не притежаваше друг недвижим имот. Така че, ако му се приискаше да избяга от града, винаги можеше да се прибере тук; в противен случай отсядаше в Дакота Билдинг.

Майрън Болитар — царят на самоанализа.

Няма значение. Така или иначе, неотдавна бе направил основен ремонт: модернизира тоалетните и баните, боядиса стените в неутрален цвят, преустрои кухнята и — най-важното — превърна кабинета на долния етаж в самостоятелна спалня, та да не се налага на стареещите му родители да се катерят по стълбите. Първата реакция на майка му: „Това няма ли да понижи пазарната стойност на имота?“. Но след като я убеди, че няма такава опасност — макар че всъщност не беше наясно какво да очаква — тя се успокои и взе да одобрява промените.

Телевизорът работеше.

— Какво гледате? — попита Майрън.

— С баща ти вече нищо не гледаме на живо. Всичко записваме на касетофона.

— На видеокасетофона — поправи я баща му.

— Благодаря ви, господин Телевизия. Дами и господа — мистър Ед Съливан! Видеокасетофон или каквото там му викат. Записваме шоуто, после го гледаме, като прескачаме рекламите. Сума ти време си спестяваме. — И се почука с пръст по слепоочието, да му подскаже колко интелигентни са.

— Добре де, какво гледахте?

— Аз — натърти баща му — вече нищо не гледам.

— Ами да! Господин Умник вече не желаел и да поглежда телевизор. А само допреди време се канеше да си купи пълния комплект със записи на шоуто на Карол Бърнет и още тъгува за саркастичните смешки на Дийн Мартин.

Баща му само сви рамене.

— Майка ти — продължи майка му, явно изпитваща удоволствие да говори за себе си в трето лице — е далеч по-отракана, по-съвременна и гледа риалити шоута. Съдебни дела, брадъри и прочее. Дори се каня да пиша на Кортни Кардашиян. Знаеш ли я?

— Да приемем, че я знам.

— Нищо няма да приемаш. Знам, че я знаеш. В това няма нищо срамно. Срамното е там, че тя все още е с онова пиянде с пастелния костюм, дето прилича на огромна великденска патица. А тя е хубавица. Сигурно може да си намери някой много по-свестен, не мислиш ли?

— Добре. Да видим сега кой е гладен — потри длани Майрън.

Отидоха с колата му до „Баумгарт“ и си поръчаха пиле „Кунг Пао“ заедно с куп предястия. Едно време родителите му се хранеха като прегладнели ръгбисти, попаднали на барбекю, но напоследък апетитът им се беше смалил, дъвчеха по-бавно и изобщо се държаха изненадващо изискано.

— Кога ще ни запознаеш с годеницата си? — попита го майка му.

— Скоро.

— Ще ми се да вдигнем голяма сватба. Като на Клоуи и Ламар.

Майрън погледна въпросително баща си.

— Клоуи Кардашиян — поясни баща му.

— При това — продължи майка му — майка й Крис и пастрокът й Брус се запознаха с Ламар преди сватбата, когато той и Клоуи едва се познаваха! А вие с Териса се знаете от колко?… От десет години най-малко.

— Горе-долу.

— И къде смятате да живеете? — запита майка му.

— Елън! — предупреди я баща му с оня специален негов тон.

— Ти там мълчи. Къде, питам.

— Още не знам — отвърна Майрън.

— Нямам желание да ви се меся — поде тя, което си беше чисто въведение към намесата, — но на ваше място бих се отървала от старата ни къща. В смисъл, не ви препоръчвам да живеете в нея. Прекалено много те свързва с миналото ти. За теб ще е по-добре да сте на ново място.

— Ел… — понечи пак да я прекъсне бащата.

— Ще си помисля, мамо.

— Приеми го просто като идея.

След вечеря Майрън ги откара с колата у дома. Майка му помоли да я извинят, тъй като се чувствала уморена и искала да си полегне.

— Ама вие, момчета, си приказвайте.

Майрън хвърли загрижен поглед на баща си. А бащата му отговори с поглед в смисъл „не се притеснявай“. И вдигна предупредително пръст, докато вратата не се затвори. И само след секунди до Майрън достигна металическият глас, принадлежащ вероятно на някой от семейство Кардашиян: „Боже мили, ако тази рокля е още малко по-разголена, ще е готова за алеята на срама“.

— Луднала е по това шоу — сви рамене баща му. — Но поне е безобидно.

Преместиха се на дървената задна веранда. Строежът й бе отнел близо година, но беше толкова яка, че и на цунами щеше да издържи. Взеха си по един стол с избелели възглавнички и се загледаха в залеза над задния двор, който за Майрън продължаваше да си е стадионът му за уифълбол^[1]. По цели часове бяха играли с Брад. Дървото с двойния дънер им служеше за първа база, петното с прогоряла трева — за втора, а едва подаващата се над земята скала — за трета. При някой по-силен удар топката им падаше в зеленчуковата градина на госпожа Даймънд, която се появяваше по своя така наречен „пеньоар“ и им се разкрещяваше да не са посмели да стъпят в имота й.

— Барбекю ли правят у Лубеткин? — попита Майрън, като чу носещия се през три къщи групов смях.

— Лубеткин се изнесоха още преди четири години — каза баща му.

— И кой живее сега там?

— Откъде да знам. Самият аз вече не живея тук — сви рамене баща му.

— Навремето всеки канеше съседите си, когато правеше барбекю.

— Това беше нашето време — кимна баща му. — Познавахме всичките си съседи, децата ни бяха малки, посещаваха едно училище и играеха в един отбор. Сега е ред на други. И така си е редно. Просто трябва да се отърсиш от миналото.

— Не ти е в стила да си толкова прям — смръщи се Майрън.

— Съжалявам, но това е положението — засмя се баща му. — Та докато съм още в новата си роля, казвай какъв е проблемът.

Майрън реши, че няма смисъл да шикалкави. Баща му носеше бяла блуза за голф, но това не означаваше, че някога е играл тази игра. През V-образния отвор стърчаха сиви косми. Бащата се загледа настрана, тъй като знаеше, че Майрън не обича двубоите с поглед.

Затова Майрън реши да пристъпи право към същността.

— Чувал ли си се с Брад напоследък?

Дори да го изненада името — Майрън не беше споменавал брат си пред баща им поне от петнайсет години — бащата не го показа. Отпи от чая си с лед и се направи на замислен.

— Ами получихме имейл… някъде преди месец.

— От къде?

— Перу.

— А Кити?

— Какво Кити?

— С него ли е?

— Предполагам. Защо? — извърна се на свой ред към него бащата.

— Защото ми се струва, че снощи видях Кити в Ню Йорк.

— Не е изключено — облегна се назад баща му.

— Нямаше ли да ти се обадят, ако са тук?

— Възможно е. Ще му пратя имейл да го питам.

— Ти сериозно ли?

— Разбира се. Няма ли все пак да ми кажеш за какво става дума?

Реши да не се впуска в подробности. Търсел всъщност Лекс Райдър, когато я видял. Баща му слушаше и кимаше, а когато Майрън свърши, рече:

— Не се обаждат много често. Понякога цели месеци не ги чувам. Но той — брат ти имам предвид — е добре. Имам чувството, че е бил щастлив.

— „Бил“ ли?

— Моля?

— Ти каза, „че е бил щастлив“. Защо не каза просто, че е щастлив?

— Последните му имейли не са като предишните. Някак си по-постни са, по-информативни. Но пък и ние двамата с него не сме си толкова близки. Не ме разбирай погрешно. Обичам го. Обичам го не по-малко, отколкото обичам теб. Но не сме си особено близки.

И пак отпи от чая си с лед.

— А бяхте — отбеляза Майрън.

— Реално погледнато, не е точно така. Естествено, когато той беше по-малък, ние всички представлявахме по-голяма част от живота му.

— И кое промени нещата?

— Според теб Кити — усмихна се баща му.

Майрън си премълча.

— Как смяташ? Ще имате ли деца с Териса?

Смяната на темата го обърка. Не знаеше как точно да отговори. Затова бавно изрече:

— Доста деликатен въпрос. — Териса не можеше да има повече деца. Още не го беше съобщил на родителите си, тъй като искаше първо да я заведе на лекари специалисти, понеже и на него му беше трудно да го възприеме. Така или иначе, моментът не беше подходящ за подобен разговор. — Вече сме на години, но знае ли човек?

— Ще ти дам все пак един съвет, който няма да намериш в нито една книга за отглеждането на деца — приведе се към него баща му. — Ние, родителите, сме склонни да си приписваме по-голямо значение, отколкото в действителност имаме.

— Прекалено скромничиш.

— Ни най-малко. Известно ми е, че според теб ние с майка ти сме най-страхотните родители. И това ме радва. Наистина. Може би за теб сме били точно такива, при все че си блокирал в съзнанието си много от лошите аспекти.

— Като кое например?

— Нямам намерение да анализирам точно сега грешките си. И не е в това въпросът. Предполагам, че може и да сме били добри родители. Повечето хора са такива. И ако допускат грешки, то е от престараване. Но истината е, че в най-добрия случай ние, родителите, не сме нищо повече от едни автомонтьори. Способни сме да регулираме двигателя и да му осигурим необходимото смазване. Да поддържаме колата в движение, да й проверяваме маслото. Но колата си е такава, каквато е. Идва при нас като ягуар, тойота или приус. И не можем да превърнем тойотата в ягуар.

— Тойота в ягуар ли? — вдигна вежда Майрън.

— Разбираш какво искам да кажа. Знам, че аналогията ми не е най-подходящата, пък и като се замисля, не е и издържана технически в смисъл, че не е задължително ягуарът да превъзхожда тойотата. Просто са създадени различни и имат различни нужди. Има деца, които са срамежливи, други са отворени, трети обичат да четат, четвърти са спортисти — в този смисъл ти говоря. Но възпитанието не променя кой знае колко тези неща. Дори и да успеем да внушим определени ценности, обикновено объркваме онова, което вече е налице.

— Тоест когато тръгнеш да правиш от тойотата ягуар — обади се Майрън.

— Сарказмът ти е излишен.

И Териса му беше изтъкнала абсолютно същия аргумент преди време на заминаване за Ангола, макар и при коренно различни обстоятелства. Природата надделява над възпитанието, твърдеше и тя. С което целеше и да го успокои, и да го утеши, но сега, седнал на верандата срещу баща си, Майрън не беше съвсем готов да го приеме.

— Природата му нямаше да остави Брад да си седи у дома, на едно място — рече баща му. — Него все го сърбяха ходилата. Писано му е било да скита — да е номад, като прадедите ни. Затова ние с майка ти го пуснахме да върви. Като малки и двамата бяхте невероятни спортисти. Но ти имаше и спортна злоба, а Брад — не. Направо я ненавиждаше. Което не значи, че беше по-добър или по-лош от теб, а просто различен. Ох, уморих се. Стига толкова. Предполагам, че не си се захванал току-така, без причина да търсиш брат си след всичките тези години.

— Имаш право.

— Хубаво. Понеже въпреки всичко, което казах дотук, разривът помежду ви винаги е бил една от най-големите ми болки. И много ще се радвам, ако се сдобрите.

Тишина. Наруши я след време жужащият мобифон на Майрън. Погледна екранчето и се изненада, че го търси не кой да е, а Роланд Димонти — полицаят от нюйоркското управление, който му беше помогнал предната нощ в „Три Даунинг“. С Димонти ги свързваше стара дружба — вражда.

— Ще трябва да отговоря — каза Майрън.

Баща му даде знак да не се притеснява.

— Ало?

— Болитар? — излая насреща му Димонти. — Той не беше ли престанал с неговите щуротии?

— Кой?

— Много добре знаеш кой. Къде, по дяволите, е оня психопат Уин?

— Нямам представа.

— Съветвам те в най-скоро време да го откриеш.

— Чакай. Какво е станало?

— Една голяма шибана беля е станала. Така че побързай да го намериш.