Харлан Коубън
Под напрежение (16)

Глава 16

Майрън наблюдаваше как Кити върви боязливо през мола, сякаш земята под нозете й всеки момент може да се продъни. Лицето й беше бледо. Характерните й някогашни лунички бяха избелели, но по нездравословен начин. А тя се свиваше и примигваше така, като че някой бе вдигнал ръка да я удари.

Майрън остана за секунда прикован към мястото си, оглушал от металната акустика на мола, и си спомни ранните й години в тениса, когато Кити бе толкова самоуверена, че направо й личеше каква великолепна съдба я очаква. Спомни си и как заведе Сузи и Кити в един мол като тукашния в един от почивните дни преди турнира в Олбъни. Двете бъдещи величия в тениса се разхождаха из мола като най-обикновени тийнейджърки, отърсили се от необходимостта да се държат като възрастни, и се смееха и разговаряха на висок глас, както правят всички тийнейджърки.

Прекалено банално ли би било да се запита на кой етап нещата тръгнаха надолу?

Очите на Кити се стрелкаха наляво-надясно. Десният й крак взе да потръпва. Майрън трябваше да действа незабавно. Дали да подходи постепенно? Или да я изчака да се върне до колата си? Дали да предизвика пряк спор или нещо по-заобиколно?

Когато Кити се оказа с гръб към него, Майрън тръгна към нея. Забърза се, да не би тя да се извърне, да го познае и да хукне да бяга. Пое такъв курс, че да блокира евентуалния й опит за бягство, и се запъти към ъгъла между „Мейси“ и „Уецълс Прецълс“. Беше само на две крачки зад нея, когато усети вибрирането на блекбърито си. А Кити, сякаш доловила присъствието му, взе да се извръща към него.

— Радвам се да те видя отново, Кити.

— Майрън? — Тя се отдръпна рязко назад, сякаш й беше зашил шамар. — Какво търсиш тук?

— Трябва да говоря с теб.

Челюстта й провисна.

— Какво… ама ти как ме намери?

— Къде е Брад?

— Чакай! Ти откъде знаеше, че ще съм тук? Нищо не разбирам.

Той веднага й отговори, да не губи време:

— Намерих Кръш. Накарах го да ти се обади и да те викне на тази среща. Къде е Брад, питам те!

— Трябва да си вървя…

Кити понечи да се изсули покрай него, но Майрън й блокира пътя с тяло. Тя пристъпи вдясно. Майрън сграбчи ръката й.

— Пусни ме!

— Кажи ми къде е брат ми.

— Защо искаш да знаеш?

Въпросът й го стресна. Не беше готов с отговора.

— Просто да си поговоря с него.

— Защо?

— Как така „защо“? Защото ми е брат.

— А на мен ми е съпруг — изведнъж му се опъна тя. — Какво искаш от него?

— Нали ти казах? Просто да си поговорим.

— Та да му наприказваш още куп измишльотини по мой адрес ли?

— Аз да му наприказвам? Та нали ти самата разправяше… — Безполезно. Успя да се спре. — Виж какво: съжалявам за всичко, което стана. За всичко, което съм казал или направил. Нека оставим тия неща в миналото. Искам да поправя стореното.

Кити завъртя глава. Зад гърба й въртележката тръгна отново. Качили се бяха поне двайсетина дечица, някои от тях — придружени от родители, които стояха прави до кончето, да не би рожбата им да се изтърси. Но повечето наблюдаваха отстрани. Главите им правеха малки кръгчета, да не изпускат от очи скъпоценното чедо. И при завършването на всяка обиколка родителското лице грейваше за пореден път.

— Моля ти се — каза Майрън.

— Брад не желае да те вижда.

Тонът й бе на инатлива тийнейджърка, а от думите пак го заболя.

— Той ли казва така?

Тя кимна. Опита се да улови погледа й, но тя гледаше навсякъде другаде, освен в очите му. На Майрън му се наложи да отстъпи крачка назад и да се абстрахира от емоциите си. Да забрави миналото. Да зареже историята. Да се помъчи да осъществи връзка.

— Ще ми се да върна всичко назад — рече. — Нямаш представа колко съжалявам за станалото.

— То вече е без значение. Трябва да си вървя.

Осъществи връзка, заповяда си той. Длъжен си.

— Ти никога ли не си съжалявала, Кити? Не ти ли се е приисквало понякога да се върнеш във времето и да направиш нещо по друг начин, та светът ти да се промени коренно? Все едно в даден момент си свила надясно на светофара, а не наляво. Или си взела тенис ракетата на тригодишна възраст, да речем. Ако не си бях контузил коляното, нямаше да ти стана представител и ти нямаше изобщо да познаваш Брад. Никога ли не си размишлявала върху тези неща?

Колкото и неискрени и измислени да бяха думите му, това не отменяше факта, че са верни. Изведнъж се почувства изцеден. Двамата се застояха вкаменени за миг, насред един притихнал свят, около който върлуваше молът.

Когато Кити проговори, гласът й беше омекнал.

— Тия работи не стават така.

— Кои работи?

— Всеки съжалява за нещо — рече тя, вперила поглед някъде надалеч. — Това не значи, че човек би желал да се върне назад. Ако бях направила ляв вместо десен завой, ако не бях хванала ракета, нямаше да срещна Брад. И нямаше да го има Мики. — При споменаването на сина й очите й се насълзиха. — Така че, независимо от всичко станало, не бих желала да се върна назад и да поставя на риск всичко това. Защото достатъчно е и най-малкото нещо да се промени — да съм изкарала отличен по математика в шести клас, а не „много добър“ — и последвалата от това верижна реакция е щяла да промени един сперматозоид или една яйцеклетка, и Мики пак нямаше да го има. Не разбираш ли?

Споменаването на племенника, който никога не бе виждал, се уви като ласо около сърцето на Майрън. Едва успя да си наложи да задържи тона си равен.

— Що за човек е Мики?

Наркоманът и тенис звездата у нея се изпариха за миг и кръвта нахлу обратно по лицето й.

— Най-страхотното дете на света е. — Но Майрън успя да долови все пак скритото зад усмивката й опустошение. — Страшно е умен, силен е и е добър. Всеки ден ме учудва с нещо ново. И обича да играе баскетбол. Брад разправя, че може да се окаже по-добър и от теб — засмя се леко тя.

— Много ми се ще да го видя в игра.

Гърбът й се вцепени, лицето й се затвори като затръшната врата.

— Изключено е.

Усети, че му се изплъзва. Трябваше да намери нов ъгъл на атака, да не я оставя да възстанови равновесието си.

— Защо написа онова „Не негово“ на стената на Сузи?

— За какво става дума? — контрира тя, но в тона й липсваше убедителност. Отвори чантичката си и понечи да бръкне в нея. Майрън надникна отвисоко и видя два омачкани пакета цигари. Тя извади една и я пъхна в устата си, а в същото време го изгледа предизвикателно дали ще посмее да й направи забележка. Той се въздържа.

Тя се запъти по посока на изхода. Майрън вървеше плътно до нея.

— Виж какво, Кити. Вече знам със сигурност, че си била ти.

— Имам нужда от цигара.

Минаха между два ресторанта — „Руби Тюзди“ и „Макдоналдс“. В едно от сепаретата на втория седеше ужасно шарена статуя на Роналд Макдоналд — нахилен, пъстър и сякаш готов да намигне на всеки минувач. Майрън се запита дали не причинява на децата кошмари — един от онези въпроси, които вечно си задаваше, когато не беше сигурен какво да предприеме.

Кити беше приготвила предварително запалката си. Пое дълбоко дим, затвори очи и изпусна дълга струя. Пред тях обикаляха бавно коли в търсене на място за паркиране. Кити пак опъна. Майрън чакаше.

— Кити?

— Не биваше да го поствам — каза тя.

Потвърждението беше налице.

— А защо го направи?

— Старомоден начин на отмъщение, предполагам. Когато аз бях бременна, тя каза на съпруга ми, че не било от него.

— И ти реши да си отмъстиш по същия начин.

Пуф.

— За момента ми се стори удачно.

В 3:17 ч. след полунощ. Нищо чудно.

— Колко се беше надрусала?

— Моля?

Грешка.

— Няма значение.

— Има. Чух те. — Кити завъртя глава, хвърли фаса на тротоара и го настъпи с крак. — Не е твоя работа. Не желая да си част от живота ни. И Брад не го желае. — Нещо присветна в погледа й. — Трябва да вървя.

Извърна се да влезе пак в мола, но Майрън положи длан върху рамото й.

— Какво криеш от мен, Кити?

— Веднага ме пусни!

Не я пусна. Погледна я и усети, че каквато и връзка да беше успял да осъществи, и нея вече я нямаше. В момента видът й бе като на притиснато в ъгъла животинче. Притиснато, но отмъстително.

— Веднага. Ме. Пусни.

— Брад сто на сто не би допуснал подобно нещо.

— Какво не би допуснал? Не желаем ни най-малко да се намесваш в живота ни. Дори да изгаряш от желание да забравиш онова, което ни стори…

— Изслушай ме само, окей?

— Махни си ръцете от мен! Веднага!

Изключено бе да разговаря повече с нея. Ирационалността й го вбесяваше. Усети как кръвта му кипна. И се сети за всички отвратителни неща, които бе натворила — как лъжеше, как накара брат му да избяга от дома. Спомни си и как я инжектираше онзи Джоуел Фишман в клуба.

И гласът му загрубя.

— Наистина ли си унищожила толкова много от мозъчните си клетки, Кити?

— Какво искаш да кажеш пък с това?

Той се приведе, та лицето му се озова само на сантиметри от нейното. И процеди през зъби:

— Открих те чрез дилъра ти. Набутала се беше при Лекс с надеждата той да те снабди с дрога.

— Това Лекс ли ти го каза?

— Погледни се на какво си заприличала, за бога! — възкликна Майрън, без изобщо да се старае да прикрие отвращението си. — Сериозно ли очакваш да ти повярвам, че не си закачена?

Очите й се насълзиха.

— А ти за кого се мислиш? За моя рехабилитатор ли?

— Не забравяй за начина, по който те открих.

Очите й се присвиха от объркване. Майрън чакаше. А тя изведнъж схвана. Той кимна.

— Знам какво си направила в клуба — продължи Майрън с надеждата да не прекъсне контакта. — Имам го дори на видеозапис.

— Нищо не знаеш — завъртя глава тя.

— Знам онова, което съм видял с очите си.

— Ти си едно гадно копеле. Сега вече ми е ясно. — И обърса сълзите си. — Искаш да го покажеш и на Брад?

— Какво? Не.

— Направо не е за вярване. Записал си ме със скрита камера, така ли?

— Не аз, а от клуба. Една от охранителните им камери.

— И ти си се добрал до записа? Проклето копеле!

— Ей — не се сдържа Майрън. — Да не съм аз този, дето сваля някой си в нощен клуб срещу доза?

Тя отстъпи назад, все едно й беше зашлевил плесница. Глупаво. Сам беше пренебрегнал заповедта си да внимава. Знаеше как да разговаря с непознати, как да ги разпитва. Но в семейна среда май винаги поемаше някой грешен курс.

— Не исках… Виж какво, Кити. Наистина желая да ти помогна.

— Лъжец. Не можеш ли веднъж поне да кажеш истината?

— Истината ти казвам. Най-сериозно желая да ти помогна.

— Не и в това отношение.

— Какво искаш да кажеш пък сега?

На лицето на Кити се бе появила онази особена хитровата усмивка на наркомана, търсещ поредната си доза.

— Какво ще наговориш на Брад, ако пак го видиш? Кажи истината обаче.

Това вече съвсем го възпря. Какво в крайна сметка целеше всъщност? Уин непрестанно го съветваше да не изпуска целта от очи. И да се стреми към нея. Първо: Сузи го бе помолила да намери Лекс. Свършено. Второ: Сузи искаше да разбере чий е постингът „Не негово“ в профила й. Свършено.

От което май следваше, че Кити, колкото и да беше побъркана от дрогата, май имаше известно право. Какво щеше да каже на Брад, като го види? Хубаво, ще му се извини и ще се помъчи да се сдобрят. А по-нататък?

Просто ще запази в тайна видяното на видеозаписа ли?

— Знаех си. — Изражението на Кити бе толкова самодоволно и победоносно, че най-много от всичко на света му се прищя да й тресне един по физиономията. — Ще му кажеш, че съм се държала като долна мръсница.

— Според мен не е нужно нищо да му казвам, Кити. Записът сам казва всичко, не смяташ ли?

Тя му зашлеви шамар. Дрогата не беше поразила рефлексите на бившата голяма спортистка. От удара го заболя, а звукът дълго отекваше. Кити пак понечи да мине покрай него. С пламнала буза Майрън се пресегна и я сграбчи за лакътя, може би прекалено грубо. Тя се дръпна да се отскубне. Той я стисна още по-силно, улучил точката на натиска. Тя направи гримаса от болка и нададе вик.

— Добре ли сте, госпожо?

Майрън се извърна. Бяха двама от охраната на комплекса. Майрън пусна лакътя на Кити и тя се втурна обратно към мола. Майрън направи опит да я последва, но онези двамата му препречиха пътя.

— Не е това, което си мислите — каза Майрън.

Прекалено млади бяха, за да завъртят с досада очи, както се полага на подобна изтъркана реплика, но поне направиха опит.

— Съжаляваме, сър, но…

Нямаше време за обяснения. Майрън направи лъжливо движение надясно и хукна.

— Ей! Спри!

Не спря, а спринтира по коридора. Охранителите бяха по петите му. Спря пред указателната табела до въртележката, хвърли поглед наляво към „Спенсърс Гифтс“, напред към „Мейси“, надясно към „Старбъкс“.

Нищо.

Кити беше изчезнала. Повторно. Може и за добро да беше. Да има време да преоцени нещата, да пресметне какво наистина следва да предприеме. Охранителите го застигнаха. Единият като че се готвеше да се хвърли и да го сграбчи през краката, но Майрън вдигна ръце в знак, че се предава.

— Край, момчета. Тръгвам си.

Междувременно бяха довтасали още осем от охранителите, но нито един, изглежда, нямаше желание да прави сцена. Изпроводиха го до паркинга. Той се качи в колата си. Браво, Майрън, рече си. Съвсем майсторски се справи. Но пък, като се замислеше, какво ли повече можеше да свърши тук? Вярно, искаше да види брат си, но прав ли бе да насилва нещата? Шестнайсет години чака вече. Ще почака още малко. Остави я Кити. Ще се опита да се свърже с Брад я по имейл, я чрез баща им или нещо от този род.

Телефонът му иззвъня. Махна леко с ръка на дружелюбните охранители и бръкна в джоба си. На екранчето пишеше: ЛЕКС РАЙДЪР.

— Ало?

— Божичко…

— Лекс?

— Бързо… идвай — разрида се онзи. — Изнасят я на носилка.

— Лекс, успокой се.

— Аз съм виновен. Боже мой… Сузи…

— Какво й е на Сузи?

— Не трябваше да се намесваш.

— Как е Сузи?

— Защо изобщо се намеси?

И пак хлипове. Майрън усети как лед скова гърдите му.

— Лекс, чуй ме! Успокой се и ми кажи какво става.

— Идвай бързо.

— Къде си?

Нови ридания.

— Лекс? Трябва да знам къде се намираш!

Задавяния, хлипове, после само две думи:

— В линейката.

Очевидно от Лекс повече не можеше да се изкопчи.

Майрън успя все пак да разбере, че карат Сузи в медицинския център „Сейнт Ан“. И това беше нещо. Изпрати есемес на Уин и позвъни на Есперанца.

— Действам — каза Есперанца.

Майрън се опита да намери болницата на джипиеса си, но ръката му трепереше, програмата се бавеше, а след като подкара проклетата система за безопасност не му позволи да напише името на болницата.

На магистралата „Ню Джърси“ попадна в гъст трафик, взе да натиска клаксона и да жестикулира като луд на другите шофьори да му се махнат от пътя. Повечето не му обръщаха внимание. Видя дори неколцина, които посегнаха към мобифоните си — вероятно за да уведомят полицията, че някакъв на пътното платно се е побъркал.

Обади се на Есперанца.

— Нещо ново?

— От болницата отказват да дават сведения по телефона.

— Окей. Обади се, ако научиш нещо. Предполагам, до десет-петнайсет минути ще съм там.

Оказаха се петнайсет. Навря се в пълния и доста сложен болничен паркинг. Направи няколко кръгчета, накрая си рече „майната им“, остави колата с ключовете напряко пред една паркирана кола, хукна към входа, подмина сгушените пушачи в болнични униформи и се втурна в спешната приемна. Спря пред рецепцията, четвърти на опашката, и заподскача от един крак на друг като шестгодишно детенце, на което му се пишка.

Най-сетне дойде и неговият ред. Обясни на жената зад гишето за какво е дошъл. Тя направи неумолима физиономия в смисъл „колко такива са ми минали през ръцете“.

— Роднина ли сте? — попита с тон, който би станал по-равен единствено с помощта на технически средства.

— Аз съм неин агент и близък приятел.

Тренирана въздишка. На Майрън му стана съвсем ясно, че само си губи времето. Заоглежда се из залата да мерне я Лекс, я майката на Сузи или друг познат. С изненада откри в най-далечния ъгъл главната окръжна следователка Лорън Мюс. Бяха се запознали преди доста години във връзка с изчезването на една тийнейджърка, Еме Бийл. Мюс беше извадила служебното си тефтерче. Разговаряше с някого, скрит зад ъгъла, и си водеше бележки.

— Мюс?

Обърна се към него. А Майрън направи крачка вдясно. При което установи, че тя е разговаряла с Лекс. Лекс изглеждаше повече от зле, с побеляло като платно лице, втренчени невиждащи очи, опрял безсилното си тяло о стената. Мюс затвори шумно тефтерчето и се запъти към Майрън. Беше дребна жена, не повече от метър и петдесет и два, а Майрън бе метър и деветдесет и три. Тя спря пред него, вдигна поглед и срещна неговия. Онова, което видя в очите й, никак не му се хареса.

— Как е Сузи? — попита я.

— Сузи е мъртва — отвърна Мюс.