Харлан Коубън
Под напрежение (7)

Глава 7

„Три Даунинг“ приключваше работното си време.

Уин наблюдаваше как клиентите излизат с нестабилна походка, примижали срещу неестествената светлина на Манхатън в четири сутринта. Продължи да чака. Няколко минути по-късно видя оня, якия, който бе използвал електрошоковата си палка срещу Майрън, да изхвърля някого навън така, както се хвърля чувал с пране. Уин запази самообладание. Но се и сети за един не съвсем отдавнашен случай, когато Майрън изчезна в продължение на цели седмици, през които вероятно го бяха подложили на изтезания — случай, в който Уин не успя не само да се притече на помощ на най-добрия си приятел, но дори и да отмъсти заради него впоследствие. Спомни си онова ужасно чувство на безсилие. Не го беше изпитвал от юношеските си години в богатите предградия на Филаделфия, когато онези, които само при вида му изпитваха омраза, го тормозеха и пребиваха. Още тогава Уин се беше заклел пред себе си да не допусне завръщането на това усещане. След което предприе необходимото. Същото правило важеше и сега, когато вече бе зрял мъж.

Ако някой ти причини болка, отвърни на удара. И то масирано. Но и целенасочено. Майрън невинаги се съгласяваше с този негов принцип. Но това беше без значение. Двамата бяха приятели, най-добри приятели. Готови бяха да убият един за друг. Но това не ги правеше еднакви личности.

— Здрасти, Кайл — провикна се Уин.

Кайл вдигна поглед и се смръщи.

— Имаш ли секунда време за един частен разговор? — попита Уин.

— Не ме разсмивай.

— Поначало съм страхотен комик, на нивото на Дом Делуис, но в конкретния случай, Кайл, нямам никакво намерение да те разсмивам. Наистина искам да си поговорим насаме.

При което Кайл всъщност облиза устните си.

— Само че тоя път без мобифони, а?

— Никакви мобифони. И никакви електрошокови палки.

Кайл се озърна да се убеди, че пословичният хоризонт е чист.

— Онова ченге нали си отиде?

— Отдавна.

— Така че сме само двамата — аз и ти.

— Само аз и ти — повтори Уин. — Да ти кажа честно, зърната ми настръхват при тази мисъл.

Кайл се приближи.

— Не ми пука кои са приятелите ти, красавецо. Ще ти спукам задника, да знаеш.

Уин се ухили и го подкани с жест.

— Ох, нямам търпение.

 

 

Сънят служеше за убежище на Майрън.

Но това беше едно време. Сега прекарваше часове наред в леглото, вперил поглед в тавана от страх да не затвори очи. И по този начин се връщаше често на място, което би предпочел да забрави. Даваше си сметка, че трябва да се пребори с проблема си — да отиде на психоаналитик или нещо от този род — но в същото време съзнаваше, че най-вероятно нищо няма да предприеме. Колкото и изтъркано да звучеше, Териса всъщност бе за него един вид лечение. Когато спеше с нея, нощните ужаси стояха на разстояние.

Звънецът на часовника го върна в настоящето и първата му мисъл бе същата онази, която го занимаваше при заспиване: Брад. Което беше необичайно. Обикновено минаваха дни, понякога седмици, че и цели месеци, през които не се сещаше за брат си. Споменът за раздялата им му носеше скръб. Скърбящият често чува да казват, че времето е най-добрият лечител. Пълна глупост. Човек всъщност се чувства съсипан, безутешен и плаче до степен, при която има чувството, че никога няма да спре — но точно тогава стига до етапа, в който се намесва инстинктът за самосъхранение. И спира. Просто не желае или не допуска повече „да се връща към онзи момент“ заради прекомерната болка. И я блокира. Отрича я. Но това изобщо не е лечение.

Срещата с Кити предната вечер бе разбила отрицанието му, от което Майрън още не можеше да се съвземе. Какво да прави сега? Елементарно: ще се обади на двамата, които могат да му кажат нещо по адрес на Кити и Брад. Вдигна телефона и набра номера на дома си в Ливингстън, Ню Джърси. Родителите му бяха дошли от Бока Ратон да му гостуват за една седмица.

— Ало? — обади се майка му.

— Здравей, мамо. Как си?

— Чудесно се чувствам. А ти?

Гласът й бе едва ли не прекалено тревожен. Сякаш погрешният отговор би разбил сърцето й.

— И аз се чувствам чудесно. — Понечи да я попита за Брад, но реши, че ще трябва да подходи по-тактично. — Питах се… дали да не излезем някъде на вечеря тримата?

— Само не в „Ниро“ — отвърна тя. — Отказвам да ходя в „Ниро“.

— Няма проблем.

— Не съм в настроение за италиански ястия. А в „Ниро“ предлагат най-вече италиански.

— Разбрано. Да не е „Ниро“.

— На теб не ти ли се е случвало?

— Кое?

— Ами в някакъв момент да не ти се яде определен вид храна. Защото в момента аз не искам и да помисля за италианска кухня.

— Разбирам те. А има ли нещо, което да ти се е прияло?

— Китайско, да речем. Защото във Флорида китайските ресторанти са отвратителни. Страшно мазно готвят.

— Дадено. Какво ще кажеш за „Баумгарт“ тогава?

— Обожавам как правят пиле „Кунг Пао“. Но все се каня да те питам: що за име на китайски ресторант е „Баумгарт“? Звучи ми като еврейска закусвалня.

— Каквато е имало там навремето.

— Сериозно ли?

Поне десет пъти й беше обяснявал откъде идва наименованието на ресторанта.

— Ще трябва да излизам, мамо. Но ще се прибера преди шест. Предай и на татко.

— Добре. Пази се, миличък.

Пак с нежния тон. И той й пожела същото. След като затвори, реши да изпрати есемес на баща си да потвърди за вечерята. Не му беше особено приятно, направо имаше чувството, че обижда майка си, но с нейната памет… добре де, стига с тия отрицания, а?

Взе набързо душ и се облече. По доста категоричното настояване на Есперанца, откакто се бе върнал от Ангола, Майрън превърна ходенето пеша на работа в сутрешен ритуал. Влезе в Сентръл Парк при ъгъла със Западна седемдесет и втора улица и пое в посока на юг. Есперанца обожаваше ходенето пеша, но Майрън нямаше подобна привичка. Самият му характер не допускаше прочистване на мозъка, успокояване на нервите, утеха или каквото там друго се постигало, като слагаш единия си крак пред другия. Есперанца успя все пак да го убеди, че ще е полезно за ума му, и го накара да обещае, че ще го прави в продължение на поне три седмици. Уви, оказваше се, че Есперанца никак не е права. Не че и той полагаше максимално старание де. Повечето време слушалката на блутута беше в ухото му, докато той водеше разговори с клиенти и ръкомахаше диво — като повечето обитатели на парка впрочем. Но наистина се чувстваше по-добре, по в свои води, когато бе ангажиран с повече дейности едновременно. Мотивирал се по този начин, напъха блутута в ухото си и се обади на Сузи Т., която вдигна на първото позвъняване.

— Намери ли го? — моментално попита тя.

— Намерихме го. После го изгубихме. Чувала ли си за нощен клуб „Три Даунинг“?

— Разбира се. Разбира се.

— Ами Лекс беше там снощи. — И Майрън й разказа как го бе открил във ВИП залата. — А той взе да ми говори за гноящи тайни и за нуждата от откровеност.

— Ти спомена ли му, че постингът е лъжа.

— Да.

— И той какво каза?

— Всъщност нещо ни прекъснаха. — Майрън подмина плацикащите се във фонтана на детската площадка „Хекшър“ малчугани. Може би някъде другаде в този слънчев ден имаше и по-щастливи деца от тях, но той силно се съмняваше. — Искам обаче да те попитам нещо.

— Вече ти казах. Бебето е негово.

— За друго става дума. Мога да се закълна, че снощи в клуба мярнах Кити.

Мълчание.

Майрън се спря.

— Сузи?

— Тук съм.

— Кога за последен път се видя с Кити?

— Преди колко време избяга тя с брат ти?

— Преди шестнайсет години.

— В такъв случай отговорът ми е: преди шестнайсет години.

— Искаш да кажеш, че съм се припознал?

— Не съм казала такова нещо. Напротив, бас държа, че тя е била.

— В смисъл?

— Имаш ли компютър наблизо? — попита Сузи.

— Не. Трамбовам към офиса като някое добиче. Но до пет минути ще съм там.

— Няма смисъл. Не можеш ли да хванеш такси и да наминеш край академията? Искам да ти покажа нещо.

— Кога?

— Сега започвам един урок. След час, да речем?

— Окей.

— Майрън?

— Кажи.

— Как ти се видя Лекс?

— Добре, защо?

— Имам някакво предчувствие. Че пак ще се закача.

— В никакъв случай!

— Точно това става, Майрън.

— Не и този път. Агентът ти няма да ти го позволи.

— „Няма да ти го позволи“ — повтори тя, а той си я представи как върти глава. — Ако го беше казал някой друг, а не ти, щях да го обявя за най-неубедителното нещо, което съм чула през живота си. Но от твоите уста… всъщност извинявай, но и от теб ми звучи неубедително.

— Ще се видим до един час.

Майрън забърза крачка, влезе в Лок Хорн Билдинг — точно така, пълното име на Уин беше Уиндзър Хорн Локуд, а от там нататък ти си го изчисли, както казваха в гимназията — и взе асансьора до дванайсетия етаж. Вратите му се отваряха право в приемната на „МБ Пред“ и ако някое дете сбъркаше номера на етажа, обикновено след отварянето им се чуваха ужасени детски писъци.

Понеже детето виждаше насреща си Голямата Синди — невероятната рецепционистка на „МБ Пред“.

— Добро утро, господин Болитар! — изпищя тя тънко, като момиченце, срещнало случайно своя тийнейджърски идол.

Голямата Синди беше висока метър и деветдесет и шест и съвсем наскоро бе минала четиридневна „прочистваща“ сокова диета, така че в момента тежеше само 140,6 кг. Имаше длани с размерите на възглавнички за диван. А главата й приличаше на бетонна тухла четворка.

— Здравей, Голяма Синди.

Наричаше я така по нейно настояване — в никакъв случай не приемаше да й викат само „Синди“ или, не дай си боже — „Голямата“. А на нея, изглежда, й беше приятно да се обръща към него с официалното „господин Болитар“. Личеше си, че настроението й в този ден е добро. Понеже за няколко дни диетата буквално бе помрачила обичайното лъчезарно поведение на Голямата Синди. И говорът й се беше превърнал в ръмжене. Гримът й, обикновено конкуриращ Йосиф и фантастичната му пъстра дреха, се бе свел до контрастно черно и бяло, нещо средно между готите от средата на 1990-те години и рокбандата „Кис“ от 1970-те. Но днес лицето й сякаш бе разкрасено с всичките шейсет и четири боички на пастелите „Крейола“, след като бе изкарало сеанс под ултравиолетовата лампа.

Голямата Синди рипна на крака и Майрън — който отдавна бе престанал да се шокира от разните й бюстиета и бодита от спандекс — насмалко да отстъпи сащисан назад. Роклята й вероятно беше от шифон, но видът й по-скоро подсказваше, че се е опитала да се увие с гирлянди от някакво парти. Воланите от нещо като крехка лилаво-розова разтегателна хартия започваха от горния край на гърдите й и се сучеха около тялото й чак до под бедрата и завършваха доста високо над коленете й. Материята на места беше и поразкъсана, та се получаваше същият визуален ефект като след превръщането на Брус Банър в Невероятния Хълк. Тя обаче се засмя и се фръцна силно на един крак, с което накара Земята да се разлюлее около оста си. Да не говорим, че и ниско на гърба й, към опашката, също зееше отвор с формата на диамант.

— Какво ще кажеш, а? — попита го.

— Става.

Голямата Синди се извърна с лице към него, сложи ръце на обвития си в разтегателна хартия ханш и се нацупи.

— Само толкова ли?

— Страхотна е.

— Сама си я измислих.

— Изключителен талант си.

— Как мислиш? Териса дали ще я одобри?

Майрън отвори уста. Спря. Затвори я. Опааа.

— Изненада! — провикна се Голямата Синди. — С такива рокли ще са всички шаферки на сватбата ви. Това ще е моят сватбен подарък за вас двамата.

— Но ние изобщо не сме обсъждали дата.

— Истинската мода надживява времето, господин Болитар. Много се радвам, че я харесваш. Мислех си дали да не използвам цвят морска пяна, но после реших, че онези цветя, обичките, имат много по-топъл оттенък. Понеже и аз си падам по топлите тонове. Както и Териса, не мислиш ли?

— Мисля — отвърна Майрън. — И тя умира за обички.

Голямата Синди му пусна бавната си усмивка — ситни зъбки в голяма уста — която докарваше дечицата до писъци. И той й се усмихна. Божичко, колко обичаше тази огромна луда жена.

— Есперанца дойде ли? — кимна Майрън към вратата вляво.

— Да, господин Болитар. Да й съобщя ли, че си тук?

— Няма нужда. Сам ще вляза.

— Би ли й съобщил, че след пет минути ще довърша нейната проба?

— Дадено.

Почука леко на вратата и влезе. Есперанца седеше зад бюрото си. И тя бе в рокля с цвета на обички, макар при нея стратегически разположените прокъсани участъци да имаха по-скоро ефекта като при Ракел Уелч в „Милион години преди Христа“. Майрън едва се въздържа да не се изкикоти.

— Само една думичка да си рекъл, и ще умреш — заплаши го Есперанца.

— Моа? — учуди се Майрън и седна. — Макар че, ако искаш да чуеш най-искреното ми мнение, на теб морската пяна ще ти отива повече. Ти не си човек на топлите тонове.

— Имаме насрочена среща в дванайсет на обяд — съобщи му тя.

— Дотогава би трябвало да съм се върнал, а се надявам и ти да си се преоблякла. Нещо ново по кредитните карти на Лекс?

— Нищо.

Отказваше да вдигне очи и да го погледне. Нещо прекалено старателно проучваше някакви листове върху бюрото си.

— Е, в колко се прибра снощи? — попита Майрън с тон, който трябваше да е неангажиращ.

— Не се тревожи, татенце. Преди вечерния час.

— Нямах това предвид.

— На друг ги разправяй.

Майрън огледа наобиколилите я „банални, но истински“ семейни фотографии по бюрото й.

— Не искаш ли да споделиш с мен?

— Не, доктор Фил, нямам такова желание.

— Щом казваш.

— И не ми излизай с тая лицемерно набожна физиономия, ако обичаш. Снощи не си позволих нищо повече от флирт.

— Не съм дошъл да те съдя.

— Но точно този ефект постигаш. Накъде всъщност си се запътил?

— Тенис академията на Сузи. Уин виждала ли си го?

— Струва ми се, че още не е пристигнал.

Майрън се метна в едно такси и пое на запад, към река Хъдсън. Тенис академията „Сузи Т.“ се намираше близо до кейовете Челси Пайърс и се помещаваше в нещо като огромен бял балон. Като влезеше, човек имаше чувството, че ще му се пукнат тъпанчетата от високото въздушно налягане, благодарение на което балонът стоеше надут. Вътре имаше четири корта, заети от млади жени/тийнейджърки/момичета, които играеха тенис с инструктори. Сузи, с цялата си осеммесечна бременност, беше на първи корт и демонстрираше на две почернели от слънцето тийнейджърки блондинки с конски опашки как се атакува при мрежата. На втори корт тренираха форхенд, на трети — бекхенд, а на четвърти — сервиси. В ъглите на полето за сервис бяха сложени обръчи за въртене, да служат за мишени. Сузи зърна Майрън и му даде знак да я изчака една минута.

Майрън се оттегли в чакалнята с изглед към кортовете. Там се бяха събрали и майките — всичките в бели тенис екипи. Тенисът май беше единственият спорт, в който зрителите се обличат като участниците, да не би случайно някой да ги извика от трибуните да се включат в играта. И колкото и да не беше политически коректно, Майрън трябваше все пак да отчете колко секси изглежда една мама в бял тенис екип. Затова си и позволи да ги гледа. Не да зяпа директно — прекалено възпитан бе за подобно нещо. Но това не му пречеше да ги гледа.

Похотта, ако изобщо я имаше, бързо се изпари. Майките наблюдаваха прекалено задълбочено рожбите си, сякаш от всеки удар им зависеше животът. Докато гледаше през прозореца как Сузи се смее на нещо, подхвърлено от една от ученичките, се сети и за майка й, която използваше понятия от рода на „импулсирана“ и „фокусирана“, за да прикрие нещо, което си беше чиста проба „вродена жестокост“. Според някои хора родителите прекаляват, понеже изживявали живота си посредством своите деца, което не може да е вярно, тъй като никой родител не би се отнасял така коравосърдечно към собствената си особа. В конкретния случай майката на Сузи се бе зарекла да създаде тенисистка — и точка. И най-добрият начин за постигане на тази цел, според нея, бе като разпердушинва всичко, което би могло да донесе на детето й радост или самоувереност, и я направи напълно зависима от това как замахва с ракетата. Щом си била противничката си — значи си добра. Загубиш ли — нищо не струваш. И лишаваше дъщеря си не само от обич. А и от най-малкия намек, че притежава някаква стойност.

Самият Майрън израсна в епоха, в която всеки винеше родителите си за собствените си проблеми. Повечето му връстници само се оплакваха, без капка желание да се погледнат в огледалото и да се стегнат. Обвиняващото поколение намираше вината у всеки друг и у всичко друго, освен в себе си. При Сузи обаче положението бе съвсем различно. И той бе станал жив свидетел на мъките, на борбите й, на опитите й да се бунтува против всичко свързано с тениса, на желанието й да скъса с този спорт, но и на истинска любов към самата игра. И как кортът се бе превърнал за нея и в зала за мъчения, но и в единственото място, където можеше да намери спасение — две крайности, които трудно се съчетаваха. И как постепенно, но и почти неизбежно това я докара до дрогата и самоунищожителното й поведение до деня, в който дори Сузи, която имаше едва ли не законни основания да играе играта с обвиненията, се погледна в огледалото и намери отговора.

Майрън седеше и прелистваше някакво тенис списание. След пет минути курсистите почнаха да се изнизват от кортовете. Усмивките им взеха да изчезват още с напускането на надутия балон, свели глави пред укоризнените майчини погледи. След тях излезе и Сузи. Някаква майка понечи да я спре, но тя се задоволи да й отговори съвсем кратко. Мина покрай Майрън, без да намали ход, само му даде знак да я последва. Подвижна мишена, прецени я Майрън. По-трудна за прехващане от родителите.

Тя влезе в офиса си и затвори вратата след Майрън.

— Нищо не се получава — каза.

— С кое?

— С академията.

— Като гледам, не можеш да се оплачеш от липса на посещаемост.

Сузи се тръшна на стола зад бюрото си.

— Първоначалната ми концепция беше забележителна: тенис академия за най-добрите играчи, но и място, където ще могат да дишат и живеят спокойно и да се развиват всестранно. Ползата ми се струваше очебийна. Тук при мен щяха да израснат като по-лесно адаптиращи се и по-щастливи личности. А това, убеждавах се, в крайна сметка ще се отрази положително и на качеството на играта им.

— И?

— И. Кой може да каже какво всъщност означава „в крайна сметка“? Истината обаче е, че концепцията ми се проваля. Не стават по-добри играчи. Най-добри стават онези, които се интересуват единствено от тениса, но ни най-малко от изкуство, от театър, от приятели. Победители стават само онези, които искат да те пребият, да те размажат без капчица милост.

— Ти наистина ли си вярваш?

— Нима ти си на друго мнение?

Майрън не й отвърна.

— Родителите също го забелязват. Че децата им са по-щастливи тук. Не изгарят така бързо, но пък по-добрите играчи напускат и отиват в сериозните лагери за подготовка.

— Разсъждават в краткосрочен план — отбеляза Майрън.

— Може и да си прав. Но че щели да изгорят към двайсет и пет годишна възраст — голяма работа, тогава кариерата им бездруго щяла да е близо до залеза. Те искат сега да побеждават. На нас това ни е ясно, нали, Майрън? И двамата сме надарени спортисти. Но нямаш ли онзи инстинкт на убиец — онова, което те прави голям състезател, ако не голям човек — много е трудно да влезеш в елита.

— Да не искаш да кажеш, че и ние сме били като тях? — попита Майрън.

— Не. Но мен ме шпореше майка ми.

— А мен?

Сузи се засмя.

— Помня те, когато играеше за „Дюк“ във финала на студентския шампионат. И изражението на лицето ти… готов беше да умреш, но да не загубиш.

Замълчаха и двамата. Майрън бе вперил поглед в тенис трофеите, в онези лъскави вещи, представляващи успеха на Сузи. Накрая тя попита:

— Наистина ли снощи видя Кити?

— Да.

— А брат си?

— Може и да е бил с нея, но не го видях — завъртя глава Майрън.

— Мислиш ли това, което и аз си мисля?

Майрън се размърда на стола си.

— Ти смяташ, че Кити е постнала това „не негово“?

— Допускам тази възможност.

— Дай да не прибързваме с изводите. Каза, че искаш да ми покажеш нещо. Във връзка с Кити.

— Точно така. — И задъвка долната си устна — нещо, което Майрън отдавна не я бе виждал да прави. Изчака я, остави й известно свободно време и пространство. — И вчера, след като разговаряхме с теб, се поразтърсих.

— За какво по-точно?

— И аз не знам — рече с известна нотка на нетърпение. — Нещо, което да ми подскаже какво става.

— Окей.

Сузи затрака по клавиатурата на компютъра.

— Започнах от моята си страница във „Фейсбук“, където е постната лъжата. Имаш ли представа как някой може да ти стане фен във „Фейсбук“?

— Предполагам, че просто се регистрира.

— Точно така. И се захванах да направя нещо подобно на онова, което ти предложи. Да търся сред тях някое старо гадже, стара съперница на корта или изгонен музикант — някой, който би имал причина да ни навреди.

— И?

— Започнах отзад напред, от най-новите записали се на фен страницата ми. Все пак не забравяй, че вече имам четирийсет и пет хиляди фенове. Така че ми отне доста време. Но в крайна сметка…

Сузи все още чукаше по клавишите.

— Окей, ето го. Изведнъж гледам профил на лице, което се е регистрирало преди три седмици. Доста странно ми се видя, особено в светлината на казаното от теб снощи.

Направи знак на Майрън, а той стана и заобиколи да види екрана. Името, изписано с едри букви най-отгоре на профилната страница, никак не го изненада.

Кити Хамър Болитар.