Харлан Коубън
Под напрежение (9)

Глава 9

Майрън надникна през зарешетения прозорец на спешната приемна. От лявата му страна стоеше Роланд Димонти и вонеше на тютюн за дъвчене, но и на цяла бутилка вкиснат одеколон „Хай Карате“. Роден и израснал в манхатънския район, известен с прозвището „Кухнята на ада“, Димонти бе поклонник на модата „градски каубой“ и сега се беше изтупал в тясна лъскава риза с тик-так копчета и везани ботуши, достойни за нозете на мажоретка към отбора по американски футбол „Сан Диего Чарджърс“. Косата му бе оформена в стила на бившия хокеист и понастоящем коментатор за една от местните телевизии. Майрън усещаше, че Димонти го оглежда.

Проснат по гръб, с вперени в тавана изцъклени очи и с тръбички, излизащи от най-малко три места по него, лежеше Кайл Цепката — охранителят от „Три Даунинг“.

— Какво му е? — попита Майрън.

— Много работи — отвърна Димонти. — Основното обаче е разкъсаният му бъбрек. Според доктора било причинено — цитирам — „от целенасочена и мощна коремна травма“. Голяма ирония на съдбата, мен ако питаш.

— „Ирония“ в какъв смисъл?

— В този, че това наше приятелче доста време ще пикае кръв. Нещо, което лично той предсказваше на теб, ако си спомняш какво стана снощи. — И Димонти кръстоса ръце пред гърдите си, за да подсили ефекта.

— И ти сега си мислиш, че това е мое дело, така ли?

Димонти се намръщи.

— Да си представим поне само за миг, че не съм умствено дехидриран тъпак, а? — И изплю част от сдъвкания тютюн в кена от кока-кола в ръката си. — Не, не смятам, че това е твое дело. Но и двамата много добре знаем кой е извършителят.

— Кайл какво казва? — посочи с брадичка Майрън.

— Че му били скочили неколцина, които нахлули в клуба. Не успял да види лицата им, не можел да ги разпознае и не искал да подава оплакване.

— Може и наистина така да е станало.

— Да, и може наистина една от бившите ми жени да ми казва, че повече не желае да й плащам издръжка.

— И какво очакваш да кажа на това място, Роли?

— Мислех, че вече си го озаптил.

— Но не знаеш дали е бил Уин.

— И двамата знаем, че това е негово дело.

— Добре де — отстъпи от прозореца Майрън. — Другояче формулирано, нямаш доказателства, че го е извършил Уин.

— Напротив. Охранителната камера на една банка до клуба покрива доста голям периметър и е заснела Уин как заговаря нашия приятел тук. Поприказвали са си известно време, след което и двамата влезли в клуба. Което е необичайно. — Димонти млъкна и се загледа настрани.

— Кое му е необичайното?

— Не е в стила на Уин. Но изглежда, с годините е станал по-невнимателен.

Съмнявам се, рече си Майрън.

— Ами записите от камерите в клуба?

— Какво?

— Твърдиш, че Уин и Кайл са влезли заедно в клуба. В такъв случай какво са записали вътрешните камери?

Димонти пак се изплю в кена в желанието си да прикрие откровения език на тялото си.

— Още ги проучваме.

— Аха. Да си представим поне само за миг, че не съм умствено дехидриран тъпак, а?

— Добре де. Няма такива, не разбра ли? Според Кайл били са отмъкнати от онези, които му скочили.

— Има логика.

— Хубаво го огледай, Болитар.

Майрън го огледа. Очите на Кайл продължаваха да са приковани в тавана. И бяха насълзени.

— Когато го намерихме рано сутринта, тейзърът, с който те бе парализирал, бе до него на пода, с източена докрай батерия. Той целият се тресеше, беше на границата на кататоничен ступор. И се беше насрал. Дума не можа да обели в продължение на цели дванайсет часа. Като му показах снимка на Уин, взе да реве, та се наложи докторът да му бие успокоително.

Майрън пак погледна Кайл. И се сети за тейзъра, и за блясъка в очите на Кайл, докато натискаше спусъка, и си даде сметка, че за една бройка той щеше да е на негово място в болницата. Погледна Димонти. И рече с абсолютно равен глас:

— Уау. Страшно. Му. Съчувствам.

Димонти само завъртя глава.

— Мога ли вече да си вървя? — попита Майрън.

— В „Дакота“ ли отиваш?

— Да.

— Там един от нашите чака Уин. Ще ми се да си поприказваме, като се прибере.

 

 

— Добър вечер, господин Болитар.

— Добър вечер, Владимир — мина забързан покрай портиера Майрън и влезе през прословутата порта от ковано желязо. На улицата наистина чакаше кола, изпратена от Димонти.

В апартамента Майрън завари Уин да си пие коняка на съвсем слабо осветление.

Присъствието му ни най-малко не го изненада. Като повечето стари сгради с легендарно минало, и „Дакота“ си имаше своите тайни подземни входове. Уин вече му беше показвал един, водещ началото си от мазето на висок жилищен блок близо до Кълъмбъс авеню, и втори — от съседната пряка покрай Сентръл Парк. Владимир сто на сто знаеше, че Уин си е у дома, но никога нямаше да го обяви. Коледните му бонуси не се плащаха от полицията.

— А пък аз снощи реших, че си тръгнал да се отдаваш на случаен секс — рече Майрън. — И чак сега разбирам, че си ходил да пребиеш Кайл.

— Не виждам с какво едното пречи на другото — захили се Уин.

— Нямаше нужда.

— От секса ли? Той поначало не е задължителен, но това не възпира мъжете.

— Много смешно.

Уин допря пръстите на двете си ръце.

— Да не би да си мислиш, че си първият, когото Кайл е завлякъл в оная тъмночервена стая? Или си просто първият, на когото му се е разминало, без да постъпи в болница?

— Добре де, какво да правиш, като има лош характер?

— Много лош характер, бих казал. Само за миналата година е имало три оплаквания от побой, но всеки път са го отървавали свидетели от клуба.

— И ти реши да вземеш нещата в свои ръце, така ли?

— Такъв ми е навикът.

— Но не ти влиза в служебните задължения.

— Обаче ми доставя удоволствие.

Спорът им бе съвършено излишен.

— Димонти иска да говори с теб.

— Известно ми е. Но аз нямам желание да говоря с него. Така че до половин час адвокатът ми ще му се обади да го уведоми, че никакви приказки няма да има, освен ако не извади заповед за задържането ми. Така че — край на историята.

— Би ли имало някаква полза да ти казвам, че според мен не е трябвало да го вършиш?

— Чакай първо да си настроя въображаемата цигулка — прекъсна го Уин и започна пантомимичния си номер.

— И какво точно му стори?

— Не са ли намерили тейзъра? — поинтересува се Уин.

— Намерили са го.

— Къде по-точно?

— Как къде? До тялото му.

— До самото му тяло? Е, вероятно е можел сам да си помогне. Поне мъничко.

Мълчание. Майрън отвори хладилника и извади бутилка „Юху“. По екрана на телевизора танцуваше логото за диск блу рей.

— Какъв беше оня лаф на Кайл? — попита Уин, докато въртеше с поруменели бузи разлатата чаша за коняк между пръстите си. — Известно време ще пикае кръв. Може и да има някой и друг строшен кокал. Но в крайна сметка ще се оправи.

— Но няма да проговори.

— О, не. Никога няма да посмее да проговори.

— Плашиш ме понякога — отбеляза Майрън.

— Затова пък съм скромен и тих.

— И все пак не смятам, че постъпи разумно.

— Напротив. Изключително разумно постъпих.

— В смисъл?

— Не забравяй три неща. Първо — вдигна пръст Уин, — никога не посягам на невинен човек, само на такъв, който си го заслужава. Кайл се вмества в тази категория. Второ — още един пръст, — направих го, за да осигуря нашата безопасност. Колкото повече се бои някой от нас, толкова по-далеч сме от опасността.

Майрън насмалко да се засмее.

— И затова си се оставил да те снимат с улична видеокамера. Всички да знаят, че си бил ти.

— При цялата ми скромност, за която вече споменах — да. И трето — вдигна трети пръст Уин, — никога не го правя заради самото отмъщение.

— А като акт на правосъдие ли?

— Като начин за сдобиване с информация — уточни Уин и насочи дистанционното към телевизора. — В добротата си Кайл стигна дотам, че ми предостави всички снощни записи от охранителните камери. Почти цял ден ги преглеждах да видя дали ще открия Кити и Брад Болитар.

Браво, бе! Майрън се извърна към екрана.

— И?

— Още не съм изгледал всичките, но и онова, което видях дотук, не е на хубаво.

— Обясни, ако обичаш.

— Защо да ти обяснявам, като мога да ти покажа? — Уин наля втора чаша коняк и я предложи на Майрън, който му отказа. Уин сви рамене, сложи чашата до себе си и натисна копчето на дистанционното. Танцуващото лого изчезна и на негово място се появи образът на жена. Уин го остави на „пауза“. — Това е най-качественото изображение, с което разполагаме.

Майрън се приведе напред. Едно от най-забележителните качества на охранителните камери е това, че винаги са разположени много нависоко, така че рядко можеш да разгледаш нечия физиономия. Може и да противоречи на интуицията, но може и просто да няма по-добра алтернатива. Конкретният кадър беше леко поразмазан едър план, което наведе Майрън на мисълта, че вероятно някой е изрязал и е уедрил лицето. Но така или иначе, вече нямаше спор относно самоличността на жената.

— Добре. Сега вече сме сигурни, че е била Кити — заключи Майрън. — А Брад?

— От него няма и помен.

— Тоест, както ти се изрази, „никак не е на добро“.

Уин се замисли.

— Може би не се изразих достатъчно красноречиво. — И почука брадичката си с показалец. — Всъщност нещата са много, много зле.

Майрън усети, че го побиват тръпки, и пак загледа екрана. Уин натисна друго копче на дистанционното и камерата се отдръпна назад.

— Кити влиза в клуба в десет и трийсет и три вечерта с десетина други хора — антуража на Лекс, да ги наречем.

Ето я пак — тюркоазната блуза, бледото лице. Камерата беше от онези, които снимат на всеки две-три секунди, така че движенията на хората бяха накъсани, като на стар кинопреглед.

— А това тук е заснето в малка стая до ВИП залата в десет и четирийсет и седем.

Малко преди да влезем двамата с Есперанца, отчете наум Майрън. Уин забърза записа, после задържа един кадър върху екрана. Пак сниман отвисоко. Лицето на Кити почти не се различаваше. Беше заедно с някаква друга жена и с мъж с вързана на опашка коса. И двамата непознати на Майрън. Онзи с опашката държеше нещо като въже. Уин пусна записа и актьорите в малката драма оживяха. Кити протегна ръка. Онзи се приведе и уви… не, не беше въже… около бицепса й и го стегна. Чукна с два пръста ръката й и извади спринцовка. Сърцето на Майрън се свлече в петите му при вида на умелите привични движения, с които онзи заби иглата, натисна буталото и накрая охлаби турникета.

— Уау! — промълви Майрън. — Преминала е на нов етап.

— Да — съгласи се Уин. — Вече не шмърка кокаин, а си бие хероин. Внушителна работа.

Майрън завъртя глава. Би следвало да се шокира, но някак си не успя. Сети се за снимките във „Фейсбук“, за широките усмивки и семейните пътешествия. Очевидно беше сбъркал. Разглеждал бе не живот, а лъжа. И то яка, най-умишлена лъжа. Класическо изпълнение на Кити.

— Майрън?

— Кажи.

— И това не е най-лошото.

Майрън едва успя да погледне стария си приятел.

— Следващото е много трудно за гледане.

Уин обикновено не хиперболизираше. Майрън се извърна наново към телевизора и зачака Уин да пусне филма. Без да отлепя очи от екрана, остави „Юху“-то върху подложката и хвана с благодарност приготвената предварително от Уин чаша с коняк. Отпи, затвори очи и остави течността да прогори гърлото му.

— Прескачам четиринайсет минути — поясни Уин. — По-точно, започва се няколко минути преди да я видиш как влиза във ВИП залата.

И най-сетне натисна копчето. Същият план — малката стаичка, отвисоко. Само че сега присъстваха само двама — Кити и онзи с конската опашка. Разговаряха. Майрън си позволи да хвърли кратък поглед на Уин. Както винаги, лицето на Уин беше безизразно. А на екрана Конската опашка взе да увива косите на Кити около пръстите си. Майрън се ококори. Кити го зацелува по врата, мина на гърдите му, заразкопчава копчетата на ризата му, докато накрая главата й излезе от кадъра. Мъжът отметна главата си назад. На лицето му се изписа усмивка.

— Спри го — рече Майрън.

Уин натисна дистанционното. Екранът потъмня. Майрън затвори очи. В душата му се бореха пълна скръб и мощна ярост. Слепоочията му пулсираха. Обхвана глава с двете си ръце. Уин вече бе застанал до него с ръка върху рамото му. Но нищо не казваше. Само чакаше. След няколко секунди Майрън отвори очи и се изправи на стола.

— Ще я намерим — зарече се. — Каквото и да ни струва.

 

 

— Нищо ново от Лекс — каза Есперанца.

Майрън седеше зад бюрото си след поредната нощ недостатъчен сън. Цялото тяло го болеше. Главата му дънеше. Есперанца седеше насреща му. Голямата Синди се беше облегнала на рамката на вратата с усмивка, която някой с отслабено зрение би определил като „свенлива“. Опаковала се бе в лъскав лилав костюм на Батгърл — доста по-уголемена по размер версия на онзи, който Ивон Крейг бе прославила в старата телевизионна поредица. Материята комай беше готова да се пръсне по шевовете. Зад едното котешко ухо на Голямата Синди стърчеше молив, а в другото бе натикана слушалка от блутут.

— Никакво движение по кредитната му карта — добави Есперанца. — И мобифона си не е ползвал. Сетих се дори да помоля стария ни приятел ПТ да проследи движенията му по джипиеса на смартфона му. И той е изключен.

— Окей.

— Успяхме обаче да се сдобием с доста сполучлив едър план на онзи с конската опашка, който е… гъст с Кити в „Три Даунинг“. Голямата Синди ще се отбие в клуба след няколко часа със снимката, да разпита персонала.

Майрън хвърли един поглед на Голямата Синди, а тя запримига ситно насреща му. Представете си две тарантули, проснали се по гръб на пустинното слънце.

— Освен това направихме справка и за брат ти и Кити — продължи Есперанца. — Нищо в Съединените щати: никакви кредитни карти, никакви шофьорски книжки, имоти, задължения, данъчни декларации, глоби за неправилно паркиране, брачни или бракоразводни свидетелства. Абсолютно нищо.

— Имам една идея — каза Майрън. — Да попитаме Бъз.

— Роудито на Лекс ли?

— Той не му е само роуди. А и знам истинското му име — Алекс И. Ховайло. Предлагам да проверим неговите кредитни карти и мобифона му — може да не го е изключил.

— Извинявайте — обади се Голямата Синди. — Търсят ме по телефона. — Чукна с пръст блутута и заговори с гласа на рецепционистка: — Да, Чарли? Окей, прието, благодаря. — Доколкото му беше известно на Майрън, Чарли беше охраната на партера. Голямата Синди изключи блутута. — В асансьора е Майкъл Дейвис от „Шиър“.

— При теб ли идва? — попита Есперанца.

Майрън кимна.

— Покани го да влезе.

„Шиър“, „Жилет“ и „Шик“ са трите големи фирми, владеещи пазара за самобръсначки. А Майкъл Дейвис беше вицепрезидент по маркетинга. Голямата Синди изчака новодошлия пред асансьора. Обикновено новодошлите оставаха без дъх, като я видеха да ги посреща. На Майкъл обаче и окото не му трепна. Подмина забързано Голямата Синди и нахлу право в кабинета на Майрън.

— Имаме проблем — обяви Майкъл.

— Целият съм в слух — разпери ръце Майрън.

— След месец изтегляме от пазара „Шиър Дилайт Севън“.

„Шиър Дилайт Севън“ беше самобръсначка — а ако се вярва на маркетинг отдела на „Шиър“ — „последната дума на техниката“, предлагаща „по-ергономична ръкохватка“ (колко ли е трудно човек да държи една самобръсначка?), „професионален стабилизатор на острието“ (Майрън нямаше никаква представа това пък какво може да значи), „седем по-тънки, прецизно подострени остриета“ (щото другите сигурно са много дебели и непрецизни) и „микроимпулсен двигател“ (което ще рече, че вибрирала).

Главното „лице“ на рекламата на „Шиър Дилайт Севън“ беше представляваният от Майрън защитник от американската професионална футболна лига Рики Сюлс, по прякор „Гладкия“. „Бъди двойно по-гладък“ — гласеше рекламата, но Майрън нещо не я схващаше. Рики се бръснеше на екрана с доволна усмивка, сякаш участва в полов акт, и обявяваше, че „Шиър Дилайт Севън“ му осигурявала „възможно най-късото и най-комфортно бръснене на света“, след което някаква готина мадама ахваше „Ах, колко си гладък…“ и прокарваше длан по бузите му. Казано накратко: реклама, която и трите големи фирми пробутваха от 1968-а година досега.

— С Рики бяхме останали с впечатлението, че се продава масово.

— Така е — призна Дейвис. — Или поне така беше. Наистина върви на пазара, и то страхотно.

— Тогава?

— Прекалено успешна е.

Майрън изчака да чуе какво ще последва. Но тъй като Дейвис онемя, наложи се да попита:

— Какъв по-точно е проблемът ви?

— Продаваме и ножчета за бръснене.

— Знам.

— И точно от тях печелим. А не от самобръсначките. Та ние сме готови едва ли не даром да раздаваме самобръсначки. Парите идват след това, от продажбата на ножчетата за тях.

— Чудесно.

— Така че идеалното за нас положение е човек да си сменя ножчето всяка седмица, да речем. „Шиър Дилайт“ обаче надмина всички очаквания. От клиенти научаваме, че карали с по едно ножче цели шест, та дори и осем седмици. Това е недопустимо.

— Недопустимо е ножчетата ви да са толкова добри, така ли?

— Точно така.

— В резултат на което се каните да оттеглите цялата рекламна кампания?

— Никакви такива. Покрай този артикул си създадохме страхотна репутация. Потребителите го обожават. А ние смятаме просто да предложим на пазара нов, усъвършенстван продукт — „Шиър Дилайт Севън Плюс“ с нова овлажняваща ивица за удобство при най-приятното бръснене на света. Ще го подаваме постепенно на пазара и ще изтегляме полека „Шиър Севън“ в полза на „Севън Плюс“.

Майрън едва се удържа да не въздъхне.

— Чакай. Искам да съм сигурен, че правилно те разбирам: ножчетата „Плюс“ ще са по-малотрайни от нормалните, така ли?

— Обаче — вдигна пръст нахилено Дейвис — ножчетата „Плюс“ имат ивица за комфорт. А ивицата за комфорт ще ви осигури възможно най-приятното бръснене на този свят. Все едно правите спа масаж на лицето си.

— Спа, чиито ножчета ще трябва да се подменят ежеседмично, а не ежемесечно.

— Страхотен продукт е, казвам ти. Рики ще бъде очарован.

Майрън почти беше готов да оспори етичността на действията, обаче се сети, че основната му задача е да защитава интересите на своя клиент, а в случая с рекламите това означаваше да осигури възможно най-високо заплащане на клиента си. Те, етичните въпроси, поначало край нямаха. И той обезателно ще осведоми Рики за разликата между „Плюс“ и нормалния модел. Но окончателното решение можеше да вземе единствено Рики, а несъмнено, щом става дума за повече пари, Рики ще е длъжен да ги приеме. Колкото и да се вайка и клейми подобни очебийно мамещи потребителите реклами, човек надали би могъл да посочи продукт — или рекламна кампания — който да не върши същото.

— Тоест — рече Майрън — желаете да ангажирате Рики за рекламно лице на новия артикул.

— Какво значи да го „ангажираме“ — сякаш се засегна Дейвис. — Та нали вече имаме договор с него.

— Да, но намеренията ви са да преработите рекламния клип с новите ножчета „Плюс“.

— Естествено. Няма друг начин.

— Което ме навежда на мисълта, че Рики следва да получи двайсет на сто увеличение за новата реклама.

— Двайсет на сто увеличение спрямо кое?

— Двайсет на сто увеличение спрямо онова, което му платихте, за да рекламира „Шиър Дилайт Севън“.

— Какво? — викна Дейвис и се хвана за сърцето, сякаш получаваше сърдечен удар. — Ти майтапиш ли се? За едно почти буквално презаснемане на първата реклама. Според юристите ни сме в правото си да поискаме от него да направи нов дубъл, без да му се плати и един цент отгоре.

— В което вашите юристи бъркат.

— Чакай сега. Дай да си говорим като хората. Ние сме щедра фирма, нали? Така че сме готови — макар да не сме длъжни — да му дадем увеличение от десет на сто върху досегашния му хонорар.

— Не е достатъчно — отряза го Майрън.

— Занасяш се. Усещам те. Голям майтапчия си, Майрън. Признай си, че ме будалкаш, а?

— На Рики сегашната самобръсначка много му харесва — заяви Майрън. — А ако желаете да рекламира един съвършено нов продукт със съвършено нова рекламна кампания, неминуемо ще трябва да му осигурите съответната по-голяма печалба.

— По-голяма ли? Ти луд ли си?

— Да не забравяме, че Рики спечели наградата на „Шиър“ „Бръснещият се мъж на годината“. И това увеличи стойността му.

— Какво? — побесня окончателно Дейвис. — Та нали ние му присъдихме тази награда!

И така нататък.

Когато след половин час Майкъл Дейвис излезе от офиса му, псувайки под носа си, мястото му зае Есперанца.

— Открих Бъз, приятеля на Лекс.