Харлан Коубън
Под напрежение (25)

Глава 25

Докато стягаха малкото си багаж, Майрън се обади на Есперанца да уреди престоя на Кити в рехабилитационния институт „Кодингтън“. След това се обади на баща си.

— Ще може ли Мики да отседне при вас в къщата за известно време?

— Разбира се — рече бащата. — Какво става?

— Сума ти работи.

Баща му го изслуша, без да го прекъсва. Майрън му обясни за привързаността на Кити към дрогата, как живее сама с Мики и как Брад е в неизвестност. Когато свърши, баща му каза:

— Не е в стила на брат ти да зареже така семейството си.

Същото, което си беше помислил и Майрън.

— Знам.

— А това ще рече, че е закъсал — продължи баща му. — Знам, че двамата сте скарани, но…

Не довърши мисълта си. Такъв си му беше стилът. Когато Майрън беше млад, баща му успяваше някак си да го подтиква, без да му оказва сериозен натиск. И му даваше да разбере, че се гордее с постиженията му, без да ги изисква на всяка цена. Така че и сега бащата не формулира желанието си. Но не му се и налагаше.

— Ще го намеря — обеща му Майрън.

Майрън използва пътуването с колата, за да ги разпита за подробности.

Кити седеше отпред до него. Мики седеше отзад и не им обръщаше внимание. Зяпаше през прозореца, втикнал слушалките на айпода в ушите си, вживял се напълно в ролята на нацупения тийнейджър, какъвто всъщност си е, рече си Майрън.

И докато стигнат до рехабилитационния институт „Кодингтън“, успя да научи следното: преди осем месеца, както личеше и от печатите в паспортите им, Брад, Кити и Мики Болитар се преместили в Лос Анджелис. Преди три месеца Брад заминал (по думите на Кити) на „спешна тайна мисия“ в Перу, като им заръчал нищо никому да не казват.

— Какво означава това?

Кити се престори, че не знае.

— Просто пожела да не се тревожим за него и да не съобщаваме никому. И заръча освен това да се пазим.

— От какво?

Кити само сви рамене.

— Нещо да допълниш, Мики?

Младежът изобщо не помръдна. Майрън повтори въпроса си на висок глас, да надвика звука в слушалките. Мики или не го чу, или се престори, че не го чува. Наложи му се да отправи и следващия си въпрос към Кити.

— Аз защо бях останал с впечатлението, че двамата работите за някаква благотворителна група.

— Така беше.

— А после?

Отново повдигане на рамене. Майрън зададе още някой и друг въпрос, но не научи кой знае колко. Минали няколко седмици без никаква вест от Брад. По някое време на Кити й се сторило, че ги следят. Телефонът звънял, а щом се обадели, от отсрещната страна изключвали. Една нощ някой й скочил на паркинга на един мол, но успяла да избяга. Тогава решила да се преместят с Мики и да не съобщават никому адреса си.

— И защо досега не ми каза всичко това? — попита Майрън.

Кити така го изгледа, сякаш й беше направил възмутително предложение.

— На теб ли? Ти майтапиш ли се, или какво?

Тъкмо сега не му беше до разпалване на старата вражда.

— На друг тогава — рече. — Брад го няма от три месеца. Докога смяташе да изчакваш?

— Нали ти казах? Брад заръча изрично никому нищо да не казваме. Щяло да постави и трима ни в опасност.

И все пак Майрън не се чувстваше убеден. Нещо не му се връзваше. Но щом настоя, Кити млъкна и се разрева. Едва след като се увери, че Мики не я чува (а Майрън беше сигурен, че той ги слуша), взе да го моли да й върне хероина „да се бодна за последно, много те моля“, по логиката, че след като, така или иначе, отива да се лекува, какво толкова?

Табелата на института бе малка и на нея пишеше РЕХАБИЛИТАЦИОНЕН ИНСТИТУТ „КОДИНГТЪН“. Майрън подкара по широката алея след портала. Отвън заведението приличаше на облицован с винил псевдовикториански семеен пансион. Но вътре, поне в приемната, обстановката предлагаше любопитна смесица от хотелски лукс и затвор. От вградените високоговорители струеше тиха класическа музика. От тавана висеше полилей. Но натруфените сводести прозорци бяха запречени с решетки.

На гърдите на рецепционистката имаше табелчица с името й — КРИСТИН ШИПИ, макар на Майрън да му беше пределно ясно, че далеч не е проста рецепционистка, а самата създателка на института „Кодингтън“. Тя ги поздрави иззад нещо, което приличаше на куршумоустойчиво стъкло, макар „поздрави“ да беше малко пресилено. Изражението на Кристин наподобяваше знак „Стоп“. Очилата й за четене висяха на верижка. Тя ги огледа, очевидно не хареса онова, което видя, и въздъхна. И им подпъхна формулярите през една от онези пролуки, каквито има монтирани в банките.

— Попълнете документацията и се върнете — нареди им Кристин под формата на запознанство.

Майрън се заби в ъгъла. И взе да вписва името й, но Кити го спря.

— Напиши „Лиза Галахър“. Това ми е псевдоним. Не искам да ме открият.

Майрън пак я попита кои са тези, дето не бива да я откриват, а тя пак отрече да има някаква представа. Не биваше точно сега да спорят. Довърши формулярите и ги върна на рецепционистката. Тя ги пое, сложи си очилата за четене и взе да ги проверява. Тялото на Кити се затресе още по-силно. Мики я прегърна да я успокои. Не се получи. Кити добиваше все по-дребен, по-крехък вид.

— Куфар носите ли? — попита Кристин.

Мики го вдигна да й го покаже.

— Оставете го там. Ще прегледаме съдържанието, преди да го внесем в стаята й. — След което Кристин насочи вниманието си към Кити: — Вземете си сега довиждане. Аз ще чакам на вратата да ви пусна.

— Един момент — рече Мики.

Кристин се извърна към него.

— Мога ли да вляза с нея? — попита той.

— Не.

— Но искам да видя в каква стая ще е.

— Аз пък искам да се боря в калта с Хю Джакман. Но и на двамата желанията ни са неосъществими. Така че се сбогувайте и да вървим.

Мики обаче не се предаваше.

— Кога мога да дойда на свиждане?

— Ще видим. Майка ви се нуждае от детоксикация.

— Колко време ще трае това?

Кристин изгледа Майрън в смисъл: „От къде на къде трябва да разговарям с тоя хлапак?“.

Кити не спираше да се тресе с все сила.

— Май не съм сигурна, че искам да остана.

— Щом не искаш… — поде Мики.

— Така само ще й навредиш, Мики — скастри го Майрън.

А Мики му изсъска гневно:

— Не виждаш ли, че я е страх?

— Знам, че я е страх. Но и ти никак не помагаш. Остави хората да си свършат работата.

Кити се вкопчи в сина си.

— Мики?

Отчасти Майрън силно й съчувстваше. Но една много по-голяма част от него копнееше да отскубне Кити от сина й и да вкара с ритник егоистичния й задник през вратата.

— Трябва да има някакъв друг начин — промълви Мики, като се приближи към Майрън.

— Няма.

— Не мога да я оставя тук.

— Можеш, Мики, можеш. Ако не искаш да се оплача в полицията, в социалните служби и къде ли не.

Но Майрън вече си даваше сметка, че не само Кити се бои, а и Мики. Та той е все още дете, напомни си Майрън. И в съзнанието му се мярнаха онези щастливи семейни снимки — бащата, майката, единственият син. Междувременно бащата на Мики се бе затрил някъде из Южна Америка. А на майка му предстоеше да мине през плътната блиндирана врата в суровия самотен свят на детоксикацията и рехабилитацията от наркоманията й.

— Не се тревожи — каза му Майрън с възможно най-топлия си глас. — Няма да те оставим сам.

— Ама ти за какъв се мислиш? — направи гримаса Мики. — Кой ти каза, че имам нужда от твоята помощ?

— Мики? — обади се Кити.

Той се извърна към гласа й и изведнъж ролите се върнаха по местата си: Кити пак стана майката, а Мики — детето й.

— Ще се оправя — каза му тя, напъвайки се да прозвучи твърдо. — А ти ще живееш при баба си и дядо си. И при първа възможност ще ми дойдеш на свиждане.

— Да, ама…

Тя пак обхвана лицето му между дланите си.

— Всичко ще е окей. Обещавам ти. Скоро ще ми дойдеш на свиждане.

Мики се приведе и опря лице в рамото й. Кити го задържа за миг в прегръдката си, но над рамото му срещна погледа на Майрън, който й кимна, че всичко ще е наред. Кимането му обаче не й донесе утеха. Въпреки това тя се откопчи и без дума да каже, се запъти към вратата. Изчака рецепционистката да отблокира бравата и влезе.

— Ще се оправи — каза Кристин Шипи на Мики, най-после с някаква мека струна в гласа.

Мики се извърна и гневно излезе, последван от Майрън, който отключи колата с дистанционното. Мики посегна да отвори задната врата, но Майрън пак натисна ключодържателя и я заключи под носа му.

— Какво правиш, по дяволите?

— Сядай отпред — нареди му Майрън. — Аз да не съм ти шофьор.

Мики се настани на предната седалка. Майрън запали двигателя. Извърна се към Мики, но малкият бе вече напъхал слушалките на айпода в ушите си. Майрън го чукна по рамото.

— Махни ги.

— Ти какво? На настойник ли ще ми се правиш?

След известно време все пак изпълни желанието на чичо си. Но се извърна към стъклото и предложи тила си на Майрън. До дома му в Ливингстън оставаха само десетина минути. Майрън искаше да му зададе още въпроси, да го провокира да се разприказва, но на младежа май доста вече му се беше събрало през този ден.

Все още загледан през страничното стъкло, Мики каза:

— Да не си посмял да я съдиш.

— Нищо друго не целя, освен да й помогна — кротко отвърна Майрън, макар че стисна по-силно волана.

— Тя отскоро е в това състояние.

У Майрън възникнаха хиляда допълнителни въпроса, но реши да не притиска племенника си. Когато Мики проговори отново, тонът му пак бе оправдателен:

— Тя е една чудесна майка.

— Абсолютно съм убеден в това.

— Не с този снизходителен тон, ако обичаш.

Имаше право, наистина.

— И какво стана?

— В какъв смисъл?

— Каза, че отскоро била в това състояние. На наркоманка ли имаш предвид?

— Нямаш право да я наричаш така.

— Добре, ти ми кажи как да я наричам.

Мълчание.

— Пак те питам: какво значи „отскоро е в това състояние“? Какво стана? — повтори Майрън.

— Как така „какво стана“? — Извърна глава и се втренчи през предното стъкло. — Стана онова с баща ми. За което тя няма капка вина.

— Аз никого не виня.

— Знаеш ли колко щастлива беше дотогава? Нямаш представа. Все се смееше. След това татко замина и… — Млъкна внезапно, примига, преглътна. — И тя напълно се скапа. Не мога да ти опиша колко държаха един на друг. Ти и баба и дядо ги смяташ за чудесна двойка, но те са живели сред приятели, в някаква общност, имали са и роднини. А мама и татко вечно са били само двамата.

— Имали са теб.

— Нали ти казах да не ми говориш с тоя покровителствен тон.

— Извинявай.

— Не схващаш какво искам да ти кажа, понеже не си ги виждал заедно. Човек като е толкова силно влюбен… — Мики млъкна, несигурен как да продължи. — Има двойки, които просто не са способни да живеят разделени. Понеже са като една цялостна личност. Махнеш ли единия… — Но не довърши мисълта си.

— И тя кога започна пак да взема дрога?

— Преди няколко месеца.

— След като баща ти изчезна ли?

— Да. Дотогава беше чиста, поне откакто съм се родил. И преди да си си отворил устата, ще ти кажа: да, знам, че преди това е вземала дрога.

— Откъде знаеш?

— Много работи знам аз — пусна коварна, но тънка усмивка Мики. — И за теб знам какво си направил. Как си се опитал да разбиеш брака им. Как си казал на баща ми, че майка ми била бременна от друг. Че спяла с който й паднело. Че не трябвало да си прекъсва следването заради нея.

— Откъде знаеш всичко това?

— От мама.

— Тя ти е казала всички тези работи?

— Никога не ме е лъгала — кимна Мики.

Уау!

— И какво друго ти каза?

— Не се надявай да ти направя преглед на изминалите петнайсет години — скръсти ръце Мики.

— А това, че съм я бил свалял, каза ли ти?

— Не. Отвратително. Наистина ли си я свалял?

— Не. Но това е казала на баща ти, за да вбие клин помежду ни.

— Ужас! Адски гадно.

— А баща ти? Той какво ти каза?

— Че ти си ги отблъснал.

— Не го желаех.

— Какво като не си го желаел? Факт е, че ти си ги прогонил. — И Мики въздъхна шумно. — Ти си ги отблъснал, затова сега сме на това положение.

— Тоест?

— Ти как мислиш?

Под „това положение“, изглежда, имаше предвид изчезването на баща му. Наркоманията на майка му. Някогашното упорство на Майрън, който, ако е бил по-отстъпчив, може би сега всичко щеше да е другояче.

— Тя е добра майка — повтори Мики. — Най-добрата.

Мда. Наркоманка, но иначе достойна за „Майка на годината“. Както и баща му беше отбелязал само преди дни, децата си имат начин да блокират лошото. За жалост обаче в случая това блокиране граничеше със самозаблудата. Но пък и как се оценява стойността на един родител? Ако се съдеше по крайния резултат, Кити се бе представила чудесно: прекрасен син — смел, силен, умен, готов да се бори за щастието на своето семейство.

В този смисъл, колкото и луда, лъжлива и прочее наркоманка да беше Кити, трябваше да й се признае, че поне едно нещо бе свършила като хората.

След още една минута мълчание Майрън реши да възобнови разговора с небрежното подмятане:

— Чувам, че си страшно добър на баскет.

Страшно добър на баскет? Ама че еврейски лаф.

— Майрън?

— Слушам.

— Не забравяй, че не сме седнали да укрепваме роднинската ни връзка.

И Мики напъха наново слушалките в ушите си и наду звука до несъмнено нездравословно ниво, при което пак впери поглед през страничното стъкло.

Изминаха в пълно мълчание останалия път. Като стигнаха пред старата къща в Ливингстън, Мики изключи айпода си и впери поглед навън.

— Виждаш ли оня прозорец, с лепенката? — попита Майрън.

Мики погледна натам, но нищо не каза.

— Това беше стаята ни с баща ти, като бяхме малки. Играехме на нърфбаскетбол, разменяхме си картички с бейзболисти и си измислихме наш си вид хокей с топка за тенис и вратата на килера.

Мики изчака секунда, преди да се извърне към чичо си.

— А вие двамата сте били в ролята на топките.

Остроумниците край нямат.

Но въпреки ужасите от последните двайсет и четири часа — или може би именно заради тях — Майрън не успя да сдържи смеха си. Мики слезе и тръгна по същата алея, на която предната вечер беше скочил на Майрън. Самият Майрън тръгна подире му и за момент се изкуши да се гмурне на шега в глезените му и да го събори. Странно какви мисли спохождат човека в най-неочаквани моменти.

Майка му ги чакаше на вратата. Първо прегърна Мики, така както само тя можеше. Понеже когато мама прегръщаше, влагаше цялата си душа и сърце. Мики затвори очи и се отпусна в обятията й. Майрън очакваше да види и някоя сълза, но явно малкият не беше по тази част. Тя най-сетне го пусна и се метна да прегръща сина си. Накрая отстъпи назад, препречи пътя им и ги изгледа строго.

— Какво става между вас двамата? — попита.

— Как какво става? — отвърна Майрън.

— Я не ме баламосвай с глупави въпроси. Баща ти току-що ми каза, че Мики щял да живее известно време тук. И нищо повече. Не ме разбирай погрешно, Мики. Страшно се радвам, че ще ни гостуваш. Отдавна трябваше да го направиш, ама тия глупави пътувания по чужбина… Мястото ти е тук. С нас. Ние сме семейството ти.

Мики мълчеше.

— Къде е татко? — попита Майрън.

— Долу в мазето. Подготвя старата ти стая за Мики. Та кажи ми, какво става?

— Дай да викнем и татко, че да го обсъдим заедно, а?

— Нямам нищо против — размаха му пръст тя по… майчински, да речем. — Но без увъртания.

Увъртания ли?

— Ал? Децата дойдоха.

Влязоха и майката затвори подире им.

— Ал?

Никакъв отговор.

Спогледаха се. Майрън се насочи към мазето. Вратата към някогашната му стая — предназначена сега за Мики — зееше отворена.

— Татко? — провикна се Майрън.

И пак никакъв отговор.

Майрън погледна майка си — изглеждаше озадачена. А в гърдите му се прокрадна паника. Отблъсна я и се втурна надолу по стълбите, следван по петите от Мики.

На последното стъпало Майрън се закова на място, та Мики се блъсна в гърба му и леко го изтласка напред. Майрън се втренчи пред себе си и усети как целият му свят рухва.