Харлан Коубън
Под напрежение (10)

Глава 10

Остров Адиона е точно осем километра широк, точно три километра дълъг и — според Уин — това е „епицентърът на белите англосаксонски протестанти“. Отстои на някакви си шест километра от брега на Масачузетс. И според Центъра за преброяване на населението се обитава целогодишно от 211 души. Бройката им нараства няколкократно — макар да е трудно да се каже точно колко — през лятото, когато със самолети и с ферибота нахлува синята кръв от Кънектикът, Филаделфия и Ню Йорк. Наскоро „Голф Мегъзин“ включи игрището за голф на Адиона в класацията на най-добрите двайсет и пет. Но това не зарадва, а ядоса членовете на клуба, които смятат остров Адиона за свой частен свят. Не желаят да им идваш на гости, нито дори да знаеш за съществуването на острова им. Вярно, има „обществен“ ферибот, но той е малък, разписанието му е трудноразбираемо, а и дори да стигнеш все пак дотам, установяваш, че плажовете и почти всичката земя на острова са частни и охранявани. На целия остров има един-единствен ресторант — „Тийпот Лодж“ — който е по-скоро място за пиене, отколкото за хранене. Един пазар, една бакалия и една черква. Никакви хотели, никакви частни квартири. Резиденциите, повечето със закачливи наименования от рода на „Типи Котидж“, „Уотърбъри“ или „Триъгълната къща“, са същевременно и забележителни, и със скромна външност. Можеш да си купиш някоя — живеем в свободна страна все пак — но няма да те посрещнат радушно, няма да те допуснат да членуваш в „клуба“, ще те оставят без достъп до тенискортовете и плажовете и ще ти покажат колко нежелателно е присъствието ти в „Тийпот Лодж“. В този частен анклав или идваш по нечия покана, или рискуваш да се явиш на своя глава, като презрян парий — така че почти няма желаещи да рискуват. Островът се охранява не толкова от истински гардове, колкото от старосветски, неодобрително намръщени физиономии.

При липсата на ресторант как се хранят заможните люде ли? Готви им прислуга. Вечерните партита са нещо най-нормално и домакините се редуват: днес е ред на Боб, утре сме у Флечър, в петък може да сме на яхтата на Конрад, а в събота, живот и здраве — в имението на Уиндзър. Щом летуваш тук — и забележете глаголната форма на думата „лято“ — най-вероятно преди теб тук са летували и баща ти, и дядо ти. Самият въздух ухае на морски пръски и одеколон „Синя кръв“.

От двете страни на острова има по една загадъчна оградена територия. Едната е непосредствено до тревните тенискортове и е собственост на военните. Никой няма представа какво става там, но слуховете за подмолни операции и тайнствеността от типа на онази, с която е забулен Розуел, нямат край.

Другият закрит анклав е в южния край на острова. Земята е собственост на Гейбриъл Уайър — ексцентричния отшелник и солист на дуета „Хорс Пауър“. Осемте и половина хектара на комплекса тънат в пълна секретност, охраняват се от гардове, съоръжени с най-новата техника. В това отношение Уайър бе изключение сред обитателите на острова. Харесваше му да е саможив — затворник, отшелник. Може да се каже, че Гейбриъл Уайър много държи на този си статут, заключи Майрън.

Ако можеше да се вярва на клюките, синьокръвните жители се бяха примирили постепенно със самотния рок певец. Някои твърдяха, че са го виждали по пазара. Според други често плувал привечер, сам или с някоя поразителна красавица. Но както повечето данни за Гейбриъл Уайър, и тези не можеха да се потвърдят.

Единственият реален път до комплекса на Уайър бе черен, с около пет хиляди табели „Влизането забранено“ и караулка с бариера. Майрън отказа да се съобрази с табелите, понеже поначало си беше гламав нарушител на предупредителни надписи. Пристигна с наета моторница, взе назаем от притежаващия имот на острова братовчед на Уин Бакстър Локуд един адски шикозен висман роудстър MF5 с цена на дребно над четвърт милион долара и си зададе въпроса дали да не мине направо през бариерата, но реши, че старият Бакс може и да не се зарадва особено на драскотините.

Гардът вдигна глава от книжката, която четеше. Имаше зла канадска ливада, авиаторски тъмни очила и стойка на професионален военен. Майрън му махна весело и му пусна „Усмивка номер седемнайсет“ — очарователно стеснителна, копирана от ранния Мат Деймън. Направо заслепяваща.

— Обръщай и се връщай назад — нареди му охранителят.

Грешка. „Усмивка номер седемнайсет“ действа само на дамите.

— Ако беше дама, щеше вече да си заслепен.

— От усмивката ли? О, заслепен съм вече. Само че вътрешно. А ти обръщай и да те няма.

— Не се ли предполага да се обадиш в къщата да не би случайно да ме очакват?

— О — сепна се охранителят. Изобрази с пръсти телефон и се направи, че говори. Накрая окачи пръстите си и рече: — Обръщай и изчезвай.

— Дошъл съм да се видя с Лекс Райдър.

— Не съм убеден.

— Казвам се Майрън Болитар.

— На колене ли трябва да падна?

— Стига ми само да вдигнеш бариерата.

Гардът остави книгата си и бавно се изправи.

— Няма да я бъде, Майрън.

Не че Майрън бе очаквал нещо по-различно. Само шепа хора бяха виждали Гейбриъл Уайър през последните шестнайсет години, след смъртта на младата Алиста Сноу. Когато трагедията се случи, медиите се втурнаха да показват снимки на харизматичния фронтмен. Според някои се беше отървал благодарение на популярността си, а трябвало да го осъдят поне за непредумишлено убийство, но свидетелите се бяха оттеглили и дори бащата на Алиста Сноу по някое време престана да настоява за справедлива присъда. Независимо от това, че му изчистиха името, или по-скоро потулиха цялата история, нещастният инцидент промени завинаги Гейбриъл Уайър. Той изчезна и ако можеше да се вярва на слуховете, прекара две години в Тибет и Индия, преди да се върне в Съединените щати обгърнат от такава тайнственост, че и Хауърд Хюз щеше да му завиди.

Оттогава никой не беше виждал Гейбриъл Уайър на обществено място.

Не че нямаше слухове. Уайър бе включен в списъка на легендарните конспирации от рода на кацането на Луната, покушението срещу Джон Ф. Кенеди и отвличането на Елвис от извънземни. Според едни се дегизирал и се движел свободно, ходел на кино, по клубове и ресторанти. Според други си бил направил пластични операции, обръснал си прочутата къдрава коса и си пуснал остра брадичка. Трети разправяха, че просто си падал по усамотения живот на остров Адиона, където вкарвал тайно и често разни супермодели и всякакви други красавици. Последният слух се възприе от доста народ като достоверен, след като някакъв таблоид засече телефонен разговор между прочута млада старлетка и майка й, в който двете обсъждаха прекарания от нея уикенд „с Гейбриъл в Адиона“, но мнозина, включително и Майрън, подозираха, че е скрита реклама, тъй като „случайно“ излезе само седмица преди голямата премиера на филма й. Случваше се на някой папарак да му пошушнат, че Гейбриъл ще е еди-кога си еди-къде си, но снимките така и не предоставяха убедителни доказателства и се появяваха в поредния жълт парцал под заглавие „Дали това не е Гейбриъл Уайър?“. Четвърти „източници“ твърдяха, че Уайър прекарал дълго време в психиатрия, но пък според пети усамотяването му се дължало на чиста суетност, тъй като при сбиване в мумбайски бар му нарязали красивото лице.

Изчезването на Гейбриъл Уайър обаче не бе ознаменувало края на „Хорс Пауър“. Напротив — легендата за Гейбриъл Уайър се разрасна. Щеше ли някой да помни Хауърд Хюз, ако просто беше поредният богаташ? Нима „Бийтълс“ пострадаха от слуховете за смъртта на Пол Маккартни? Ексцентричността е стока. С помощта на Лекс, Гейбриъл успяваше да поддържа равномерно излизането на новите им албуми, чиито продажби компенсираха донякъде загубите от невъзможността им да правят турнета.

— Изобщо не търся Гейбриъл Уайър — каза Майрън.

— Чудесно — рече гардът, — понеже името ми е съвсем непознато.

— Но ми се налага да се видя с Лекс Райдър.

— И него не го познавам.

— Ще имаш ли нещо против да се обадя по телефона?

— След като обърнеш и се чупиш, и с маймуните да се чукаш, все ми е тая.

Майрън го огледа. Нещо у този човек му беше познато, но не можеше да го определи.

— Не си типично бивше ченге.

— Хм! — изви вежда гардът. — Сега, освен с усмивката ме заслепяваш и с ласкателство, а?

— Двойно заслепяване.

— Ако бях мацка, сигурно вече щях да съм без гащи.

Да. Човекът изобщо не беше типично бивше ченге. Погледът му, маниерите му, привидната отпуснатост бяха все белези на професионалист. Нещо тук не беше наред.

— Как се казваш? — попита го Майрън.

— Познай какво ще ти отговоря. Хайде де, да видим ще улучиш ли от раз.

— Да обърна и да изчезвам?

— Позна!

Майрън реши, че няма смисъл да спори. Даде на заден ход и незабележимо извади модифицираното от Уин шпионско блекбъри. Което имаше и фотоапарат с варио. Оттегли се до края на алеята, вдигна фотоапарата и щракна набързо гарда. И изпрати снимката по имейл на Есперанца. Нямаше нужда да й обяснява какво да прави с нея. Звънна на Бъз, който, изглежда, бе прочел името Майрън на екранчето си.

— Няма да ти кажа къде е Лекс.

— Първо да те успокоя, че съм добре — каза му Майрън. — И благодаря, че така ме заряза снощи в клуба.

— Плащат ми да пазя Лекс, а не тебе.

— Второ, няма нужда да ми казваш къде е Лекс. И двамата сте в дома на Уайър на остров Адиона.

— Как го изчисли?

— По джипиеса на телефона ти. И в момента съм пред портала.

— Ама ти наистина ли си на острова?

— Да.

— Няма значение. Тук няма да те пуснат да влезеш.

— Мислиш ли? Ами ако се обадя на Уин? Двамата заедно все ще измислим начин да проникнем.

— Голяма досада си, ей богу! Виж какво: Лекс не желае да се върне у дома. Това си е негово право.

— Уважавам го.

— А пък ти си негов агент, дяволите да те вземат. И си длъжен да защитаваш интересите му.

— И това съображение е вярно.

— Така де. Да не си някакъв брачен съветник в края на краищата?

Може да е, а може и да не е.

— Налага ми се да си поговоря с него пет минути.

— Гейбриъл не пуска никого у тях. Дори на мен не ми дават да излизам от къщата за гости.

— Ама и такава ли има?

— Не една, а две. Имам чувството, че във втората държи момиченцата и ги вкарва у тях си една по една.

— Момиченца ли?

— Е, ако искаш да ти го кажа политически по-коректно — жени. Все пак за Уайър говорим, нали така? Та не ги знам на по колко години са. Във всеки случай никого не пуска в звукозаписното студио или в дома си, освен по някакъв там тунел. Тука косите могат да ти настръхнат, Майрън.

— Ти снаха ми познаваш ли я?

— Коя ти снаха?

— Кити Болитар. Макар че може да я знаеш и под името Кити Хамър. Снощи беше с вашата компания в „Три Даунинг“.

— Ама Кити снаха ли ти е?

— Снаха ми е.

Мълчание.

— Бъз?

— Една секунда. — Измина цяла минута, преди Бъз да се върне на телефона. — Знаеш ли къде е „Тийпот“?

— Кръчмата ли?

— Чакай там Лекс след половин час.

Майрън очакваше единственият пъб на остров, населен с богати наследници, да прилича на офиса на Уин — потъмняла ламперия, тъмночервена кожа, античен дървен глобус, гарафи, тежки кристали, ориенталски килими, евентуално и някоя картина с лов на лисици. Оказа се, че „Тийпот Лодж“ с нищо не се различава от квартален бар в по-западналата част на Ървингтън, в Ню Джърси. Всичко беше изтъркано. Прозорците бяха закрити с неонови бирени реклами. Подът бе покрит с талаш, а в ъгъла имаше машина за пуканки. Имаше и малък дансинг с въртяща се огледална дискотечна топка. По уредбата вървеше „Маки Ножа“ на Боби Дерин и дансингът беше претъпкан. Възрастова група — широка: от „на 21 от снощи“ до „с единия крак в гроба“. Мъжете бяха или по сини ризи от оксфорд с вързани около раменете пуловери, или по зелени сака, каквито Майрън бе виждал да носят единствено шампионите по голф от турнирите „Мастърс“. Добре поддържаните, макар и недоразкрасявани с пластична хирургия или ботокс жени носеха розови туники на „Лили Пулицър“ и бляскави бели панталони. Лицата им бяха червендалести от бракове с близки роднини, напрежение и пиене.

Леле, на какъв особен остров се бе озовал.

„Маки Ножа“ на Боби Дерин преля незабележимо в дует на Еминем и Риана как наблюдавали изгарящ любим и колко хубаво лъжел. Изтърканото клише, че белите хора не умеят да танцуват, тук намираше своето конкретно и непоклатимо проявление. Дори смяната на песента не доведе до никаква забележима промяна в ограничените танцови стъпки. Не го постигна и смяната на ритъма или по-скоро липсата на такъв. Прекалено голям процент от мъжете щракаха с пръсти по време на танца, явно въобразявайки си, че са Дино Мартин и Франк Синатра на сцената на ласвегаския хотел „Сандс“.

Лицето на бармана се отличаваше с лимба над олисяващото му чело и подозрителна усмивка.

— С какво да съм полезен?

— Бира — рече Майрън.

Лимбата остана неподвижен, с втренчен в него поглед.

— Бира — повтори Майрън.

— Това го чух. Но за пръв път получавам подобна поръчка.

— За бира ли?

— Да. Прието е да се уточни коя марка да е бирата — „Бъд“, „Микълоуб“ и така нататък.

— О. И каква предлагате по-точно?

Барманът понечи да изреди поне един милион вида. Майрън го прекъсна, когато стигна до светло пиво „Летяща риба“, най-вече понеже му хареса наименованието. Бирата наистина се оказа фантастична, но пък Майрън не си падаше особено по пивото. Настани се в дървено сепаре в близост до група… момичета жени. Все по-трудно ставаше наистина човек да определи възрастта им. Жените разговаряха на някакъв скандинавски език — дотолкова му стигаха познанията по чужди езици. Няколко червендалести мъже ги задърпаха към дансинга. Детегледачки, прецени Майрън, и по-конкретно au pair — чужденки, живеещи в нещо като приемни семейства.

Само минути по-късно вратата на бара се разтвори с трясък. Влетяха двама юнаци и се заразтъпкваха, сякаш гасяха пламнал шубрак. И двамата носеха тъмни авиаторски очила, дънки и кожени якета, независимо че навън бе над трийсет и осем градуса. Тъмни очила в тъмен бар — как да го наречеш другояче, освен престараване. Единият пристъпи вляво, другият — вдясно. После десният кимна.

Влезе Лекс, разбираемо притеснен от спектакъла, разигран от двамата гардове. Майрън вдигна ръка и леко му махна. Ония двамата се впуснаха насреща му, но Лекс ги възпря. Никак не им стана приятно, че ги пратиха да чакат до вратата. Лекс пристигна с бодра стъпка и се настани в сепарето.

— Хората на Гейбриъл — поясни. — По негово настояване дойдоха.

— За какво им е притрябвало?

— Щото оня шизофреник параноята го перва особено силно през деня.

— Кой, между другото, е оня тип на бариерата?

— Кой тип?

Майрън му го описа. Кръвта се отече от лицето на Лекс.

— На бариерата ли беше? Сигурно на идване си задействал някой сензор. Той поначало седи вътре.

— Питам те кой е.

— Не го знам. Не е от най-разговорливите.

— Преди виждал ли си го?

— Надали — отговори прекалено бързо Лекс. — Виж какво: Гейбриъл не обича да се говори много за охраната му. Нали ти казах, че го мъчи параноята. Майната му. Давай нататък. Това не е важно.

Майрън не възрази. В края на краищата не беше дошъл да изучава как живее една рок звезда.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не. Тази вечер смятаме да бачкаме до късно.

— И защо ти е да се криеш?

— Изобщо не се крия. По принцип така работим. Забиваме само двамата с Гейбриъл в студиото. И записваме парчета. — Хвърли поглед на двамата едри бодигардове. — Та кажи сега ти какво търсиш тука. Нали ти казах, че съм окей. Останалото не те засяга.

— Да, но нещата вече не опират само до теб и Сузи.

Лекс въздъхна и се облегна назад. Като у повечето застаряващи рокери, и неговата кожа се бе съсухрила като кората на старо дърво.

— Защо? Да не би изведнъж и теб да е почнало да те засяга?

— Интересува ме Кити.

— Виж кво, пич. Тя също не е моя грижа.

— Искам само да ми кажеш къде е, нищо повече.

— Никаква представа нямам.

— Дори адрес или телефонен номер?

Лекс завъртя глава.

— Как тогава се случихте в една компания в „Три Даунинг“?

— Не беше само тя. Бяхме десетина-дванайсет души.

— Останалите не ме вълнуват. Питам те: Кити как се озова с вас?

— С Кити сме стари дружки — предвзето сви рамене Лекс. — В случая най-неочаквано ми звънна и рече, че й се излизало някъде. А аз й казах къде може да ни намери.

Майрън го изгледа.

— Не ме будалкаш, нали?

— Моля?

— Че най-неочаквано ти звъннала да излезете някъде. Хайде, не на мен тия.

— Чакай, Майрън. Я ми обясни като начало, защо задаваш всичките тия въпроси? Защо не попиташ първо брат си?

Мълчание.

— Аха. Ясно — заключи Лекс. — Защото действаш от името на брат си, така ли?

— Не.

— Нали знаеш, че понякога ме избива на философстване?

— Знам.

— Ще ти кажа нещо съвсем простичко: взаимоотношенията, особено сърдечните, са сложна работа. И най-добре е да оставиш хората сами да си се оправят.

— Къде е Кити, Лекс?

— Казах ти вече. Не знам.

— Ти пита ли я за Брад?

— Да съм я питал за мъжа й? Е, сега е мой ред да река: „Не ме будалкаш, нали?“.

Майрън му подаде снимката на мъжа с конската опашка, направена от охранителната камера.

— В клуба Кити се е срещнала с този човек. Познаваш ли го?

Лекс погледна фотографията и завъртя глава.

— Не.

— Но той беше в свитата ти.

— Не, не е бил с нас — отрече Лекс. Въздъхна, взе една книжна салфетка и започна да я къса на ивици.

— Разкажи ми какво точно стана, Лекс.

— Нищо не е станало. Нищо сериозно, имам предвид. — И погледна към бара, където някакъв шишко в шита по поръчка риза за голф се мъчеше да заприказва една от детегледачките. По уредбата вървеше „Викни!“ на „Тиърс фор Фиърс“ и буквално всички посетители се изцепиха „Викни!“ в съответния момент. Ония на дансинга продължаваха да щракат с пръсти.

Майрън чакаше. Лекс, изглежда, имаше нужда да си събере мислите.

— Виж какво. Кити ми се обади, че искала да говори с мен. Прозвуча ми доста отчаяна. Знаеш колко от отдавна се познаваме с нея. Не си забравил ония времена, нали?

Говореше за миналото, когато боговете на рока купонясваха с изгряващите старлетки на тениса. По някое време във веселбата се беше включил и Майрън, току-що завършил право и търсещ клиенти за новосъздадената си агенция. Като „стажант“ при брат си участваше и Брад през последното му безгрижно лято преди следването. В началото си онова лято наистина им се струваше многообещаващо. А приключи с това, че любовта на живота му разби сърцето на Майрън, след което и Брад изчезна завинаги от живота му.

— Помня ги — каза Майрън.

— Та реших, че на Кити просто й се е прищяло да си кажем по едно „здрасти“ заради миналото ни. Винаги съм я съжалявал заради внезапния край на кариерата й. Пък и, честно казано, ми беше любопитно да я видя. Откакто се отказа, минаха цели петнайсет години все пак.

— Горе-долу.

— Така че Кити се появи в клуба, а аз моментално усетих, че нещо не е в ред.

— В смисъл?

— Цялата трепереше. И очите й бяха помътнели — типичен поглед на закъсал наркоман. Макар самият аз отдавна да не съм ползвал. За нас със Сузи тая война е в далечното минало. А Кити, с извинение, още се друса. И не беше дошла да се видим, а да я захраня. Като й казах, че съм се измъкнал от тия истории, взе да ме врънка за пари. И пари й отказах. И тя ме остави на мира.

— Остави те на мира ли?

— Ъхъ.

— Какво значи това „остави те на мира“?

— Какво не му разбираш бе, човек? Най-елементарно уравнение. Кити беше изперкала и си търсеше доза. Поради което се хвана с някой, който… ъъъ… можеше да й помогне.

— С тоя ли? — Майрън вдигна снимката на Конската опашка.

— Вероятно.

— И после?

— После нищо.

— Нали каза, че с Кити сте стари дружки.

— Е, и?

— Не ти ли дойде наум да се опиташ да й помогнеш?

— По кой начин? — вдигна длани към небето Лекс. — Да й организирам интервенция там, в самия клуб ли? Или да я завлека насила в клиника за рехабилитация?

Майрън нищо не каза.

— Не знаеш какво е да си наркоман.

— Знам те тебе какъв беше — отвърна Майрън. — Как двамата с Гейбриъл хвърляхте всичките си пари за бело и бухалки.

— Бело и бухалки. Добре казано — засмя се Лекс. — А ти защо тогава не взе да ни помогнеш?

— Може би е трябвало.

— И да искаше да ни помогнеш — нямаше как. В такива ситуации човек трябва сам да се оправя.

Майрън се замисли по въпроса. Запита се дали една навременна интервенция спрямо Гейбриъл Уайър е нямало да спаси Алиста Сноу. Насмалко да го каже и на глас, но не видя смисъл.

— Колкото и да се мъчи човек да оправи нещата — каза Лекс, — светът следва своите си приливи и отливи. И ако тях се опиташ да промениш, нещата стават още по-лоши. Невинаги зависят от желанието ти, Майрън. Искаш ли да ти дам веднага пример от… твоето минало, да речем?

— По-добре недей — отвърна Майрън и веднага съжали, че го е казал.

— Когато навремето се запознахме, ти си имаше сериозна приятелка. Джесика, доколкото си спомням, фамилията й съм забравил. Писателката.

Съжалението на Майрън взе да придобива собствена форма и да расте.

— Но между двама ви стана нещо неприятно. Не знам какво точно. А ти беше на колко тогава? Двайсет и четири, двайсет и пет, нещо такова.

— Какво по-точно искаш да кажеш, Лекс?

— А аз бях голям поклонник на баскетбола и знаех наизуст цялата ти биография. Взет директно от университета в професионалния отбор „Бостън Селтикс“. Бъдещата голяма суперзвезда, всичките му планети така били подредени, докато един ден — бам! — в тренировъчен предсезонен мач унищожи коляното си. И край на кариерата ти — ей така, за някакъв си миг.

— Давай по-конкретно — направи гримаса Майрън.

— Добре де, изчакай една секунда. Отиваш да следваш право в Харвард, а оттам слизаш до тенис академията на Ник Болетиери да привличаш към представителството си млади тенисисти. Без никакви шансове за успех срещу големите фирми от рода на Ай Ем Джи и „Трупро“. Щото кой пък беше ти? Някакъв току-що завършил училище младеж. Ти обаче успя да привлечеш най-многообещаващата млада тенисистка, Кити, а след като тя се отказа от спорта — и Сузи. Даваш ли си сметка как го постигна обаче?

— Не виждам връзката.

— Изтрай още секунда де. Знаеш ли как?

— Благодарение на красноречието си, предполагам.

— Хвана ги по същия начин, по който хвана и мен, когато реши да разшириш дейността си извън спорта. У теб има някакво благоприличие, Майрън, което човек веднага усеща. Признавам: разумно говориш, а и фактът, че Уин ти е финансист, също ти осигурява значително предимство. Но онова, което истински те отделя от останалите, е, че на теб ти пука. Знаем, че винаги можем да разчитаме на теб, ако загазим. И че по-скоро би се лишил от ръка или крак, отколкото да откраднеш от нас и един цент.

— При цялото ми уважение — прекъсна го Майрън, — все още не разбирам накъде биеш.

— И така, Сузи ти се обажда, че сме се скарали, и ти хукваш. Това ти е работата. Затова са те наели. Но ако става дума за друг, ненает човек, аз си имам своя философия: вълничките избиват на повърхността.

— Уау! Чакай да си го запиша, ако обичаш. — Майрън се направи, че изважда писалка и пише: — „Вълничките… избиват… на… повърхността…“ Готово! Черно на бяло.

— Престани да оригиналничиш. Мисълта ми е, че никой не трябва да ни се меси, дори и с най-добри намерения. Опасно е, освен дето е нарушение на личното пространство. Когато между теб и Джесика възникна оня сериозен проблем, да не би да искаше всички ние да се втурнем да помагаме?

Майрън го изгледа тъпо.

— Нима сериозно поставяш на един кантар проблема с гаджето ми и това, че си зарязал бременната си жена?

— В този смисъл единствено: глупаво е, направо си е егоманиащина да си внушаваш, че притежаваш подобна власт. Това между мен и Сузи изобщо не ти влиза в работата. И си длъжен да се съобразяваш с този факт.

— Сега, след като те открих и се убедих, че си в безопасност, ще се съобразя.

— Хубаво. И ако брат ти и снаха ти не са те помолили за помощ, твоето представлява намеса в сърдечните им проблеми. А сърцето е като театър на военни действия. Същото като да те пратят в Ирак или Афганистан. Въобразяваш си, че се бориш героично за нещо, но всъщност само влошаваш положението.

Майрън пак го изгледа тъпо.

— Нима сериозно поставяш моята загриженост за снаха ми на едно ниво със задграничните ни войни?

— Също като Съединените щати, и ти се бъркаш в чужди работи. Животът е река и ако променяш коритото й, ти отговаряш накъде потича водата.

Река. Въздишка.

— Спри, ако обичаш.

— Що не взема да си ходя? — усмихна се Лекс и стана.

— Значи нямаш никаква идея къде може да е Кити?

— Май не си чул и една дума от онова, което ти наговорих — въздъхна Лекс.

— Напротив, слушах те. Но понякога човек закъсва. И някой трябва да го спаси. Да не говорим, че в някои случаи нуждаещият се от помощ няма смелостта да те помоли.

— Е, ако и това можеш да определиш, направо се равняваш с Господ — кимна Лекс.

— Преценката ми невинаги е вярна.

— Никой не е безгрешен. Затова най-добре е да не се бъркаш. Но ако смяташ, че ще ти е полезно, ще ти кажа следното: Кити спомена, че на следващата сутрин заминавала за някъде — Чили, Перу или нещо от тоя сорт. Та ако все пак си решил да помагаш, имам чувството, че си позакъснял.