Харлан Коубън
Под напрежение (29)

Глава 29

Сенниците на илюминаторите бяха свалени, та никой да не вижда кой е в самолета. Семейство Финторп слезе. Пилотите паркираха самолета, изключиха осветлението и също слязоха. Майрън и Уин останаха по местата си. Стъмни се.

По сателитния телефон Майрън успя да се свърже с доктор Елис в болницата.

— Изкарахме баща ви от операционната, но доста се поозорихме. Сърцето му спря на два пъти още на масата.

Сълзите рукнаха отново. Майрън ги преглътна.

— Мога ли да се чуя с майка ми?

— Дадохме й приспивателно и полегна в една стая. Племенникът ви също спи, само че на стола. И двамата изкараха тежка нощ.

— Благодаря.

Уин излезе от тоалетната, облечен в черно от глава до пети.

— Има и за тебе един кат — рече. — И си вземи душ, да се освежиш. Помощниците ни трябва да са тук след десет минути.

Душът в самолетната тоалетна не беше конструиран за високи хора, но пък струята се оказа неочаквано силна. Майрън поприклекна и прекара девет от десетте минути под водата, после за една минута се избърса и преоблече в черно. Уин се беше оказал прав — душът го освежи.

— Автомобилът ни чака — каза Уин. — Обаче първо…

Подаде два пистолета на Майрън. По-големият беше с кобур за под мишница. Малкия трябваше да увие около глезена си. Майрън ги прикрепи по местата им. Уин тръгна пръв. Стълбичката на самолета бе хлъзгава. По главите им се сипеше дъжд. Уин се подслони под крилото. Извади от калъфката очила за нощно виждане и ги нахлузи на главата си като маска за гмуркане. Бавно се завъртя в кръг.

— Хоризонтът е чист — каза.

Върна очилата в калъфката. Вдигна мобифона си и натисна един от бутоните. Екранчето светна. Майрън видя примигващите автомобилни фарове в далечината. Уин тръгна по посока на колата, следван от Майрън. Така нареченото летище си беше най-обикновена писта с бетонна сграда. И нищо повече. В края на полосата пресичаше шосе — без светофар, без портал, забеляза Майрън. Сигурно шофьорите трябваше сами да установяват кога ще каца самолет. Или и това бе част от мистиката на остров Адиона: човек просто усеща, че някой пристига.

Дъждът не намаляваше. Светкавица разцепи небето. Уин стигна до колата и отвори задната врата. Майрън се качи и се премести на мястото зад пътника до шофьора. И с изненада установи, че предните две места са заети от Билингс и Блейкли.

— Това ли са местните ни помощници?

— Че има ли някой по-подходящ? — захили се Уин.

Вътре вонеше на стар бонг за хашиш.

— Братовчедът Уин каза, че искате да стигнете до имението на Уайър — каза шофиращият близнак.

— Ти кой от двамата беше? — попита Майрън.

— Билингс — отвърна му обидено хлапакът.

— А аз съм Блейкли.

— Пардон.

— Откакто се помним, всяко лято с Блейкли сме задължително на острова. Понякога е адска скука.

— Не стигат момичетата — добави Блейкли.

— Точно казано — потвърди Билингс. И подкара. По пътя не срещнаха друга кола. — Миналата година пускахме злобни клюки по адрес на по-грозните чуждестранни детски бавачки.

— Че да ги уволнят — поясни Блейкли.

— Абсолютно.

— Тукашните майки не щат сами да се грижат за рожбите си!

— Опазил ги господ!

— Което налага да наемат нови детегледачки.

— Които понякога се оказват по-красиви от изгонените.

— Схващаш ли хитростта на замисъла ни?

Майрън хвърли поглед на Уин, който само се изхили.

— Да кажем, че схващам.

— Но така или иначе, скуката е голяма — продължи Блейкли.

— Тъпизъм на квадрат — добави Билингс.

— Досада.

— До гуша.

— Направо да пукнеш. А и, честно казано, никой не е сигурен дали Гейбриъл Уайър изобщо живее в онова имение.

— Ние поне никога не сме го видели.

— Хем съвсем близо до къщата ходихме.

— Пипнахме я дори.

Блейкли се извърна и хвърли бляскава усмивка на Майрън.

— Щото прекарваме мацките си оттук. Уведомяваме ги, че къщата е собственост на Гейбриъл Уайър и че се охранява плътно.

— Понеже опасността действа възбуждащо.

— В смисъл, че като кажеш на мацето колко е опасно, гащите й направо се стапят, нали ме разбираш?

Майрън пак хвърли поглед на Уин. А Уин продължаваше да се хили.

— Да речем, че разбирам — повтори Майрън.

— То не стана веднага — поясни Билингс. — По метода „проба — грешка“ успяхме по някое време да открием пътека, по която се стига безопасно до плажа пред къщата на Уайър.

— И вече не ни ловят.

— Поне от две лета насам де.

— Та ходим да се къпем на тоя плаж. Понякога водим и момичета.

— По твое време — погледна Билингс Майрън — сигурно са му викали Алеята на влюбените или нещо от тоя сорт.

— Като в някой стар филм.

— Точно така. Водели сте ги на сладкарница, а оттам — на Алеята на влюбените, нали така?

— Да — потвърди Майрън. — Но чак след разходката с файтона.

— Аха. С други думи, плажът пред къщата на Уайър е нашият съвременен вариант.

— На Билингс много му върви с дамите — отбеляза Блейкли.

— Не го слушайте стария Блейкли. Скромничи.

И двамата се засмяха със стиснати челюсти. Блейкли извади свита ръчно цигара и я запали. Опъна и я подаде на брат си.

— И хашиш пушим тук.

— Козчета.

— Трева.

— Коноп.

— Зелено.

— Джойнти.

— Малко ганджа.

— Марихуана — прекъсна ги Майрън. — Схванах.

Младежите започнаха да се подхилкват. Явно не им беше първата цигара за вечерта.

— Билингс и Блейкли ще ни прекарат по тайната им пътека — поясни Уин.

— През която вкарваме мацките.

— Кифлите.

— Бонбончетата.

— Вкуснотиите.

— Сладуранките.

— Не са ли прекалено млади за участие в такава акция? — изгледа Майрън Уин.

— Нищо ни няма — обади се Билингс. — И с пръст не могат да ни пипнат.

— Освен дето сме и смели.

— Особено след малко билка.

— Райграс.

— Доня Хуанита.

— Мери Джейн.

— Жожоба.

Смехът им постепенно преминаваше в истерия. Доколкото е възможно да истерясва човек със стиснати зъби. И Майрън пак погледна въпросително Уин: разумно ли бе да разчитат на тия двама пушилисти от добър произход? Но в същото време си даваше сметка: проникването в силно охранявани сгради бе една от дарбите на Уин. Който освен това имаше и план. Не му оставаше друго, освен да го следва.

Подминаха две караулки по средата на пътя само с приветливо ръкомахане. Очевидно близнаците и тяхното вонящо на трева моторно превозно средство бяха позната гледка на острова и никой не си правеше труд да ги закача. Шофиращият — Майрън не помнеше вече Билингс ли беше или Блейкли — доста шареше по платното. Майрън закопча предпазния си колан. През деня островът изглеждаше безлюден. А през нощта, особено когато валеше, имаше вид на тотално необитаем.

Билингс — успя да си спомни Майрън — слезе от асфалта и подкара по някакъв черен път, който постави на силно изпитание окачването на автомобила. На задната седалка Майрън не спря да подскача, докато минаха през гъста гора и спряха най-сетне на полянка в близост до плажа.

Блейкли пак се извърна. И предложи на Майрън да опъне от цигарата. Майрън му даде знак с ръка, че няма желание.

— Ама опитай само, да видиш какво се вика квалитетна стока.

— Примо — допълни Билингс.

— Върхът.

— Схванах — прекъсна ги Майрън. — Високо качество.

Близнаците млъкнаха за секунда.

— Като отидем на плажа — обади се Билингс, — си вземам зрънце пясък.

— Уф! Пак ли почна? — изпъшка Блейкли.

— Най-сериозно ви казвам. Помислете си само. Едно зрънце пясък. Вземам го аз това зрънце и започвам да си мисля колко ли такива зрънца има на тоя плаж. Ами колко ли са на целия остров? Ами на целия свят? И направо изперквам.

Майрън продължи да гледа въпросително Уин.

— Най-щурото обаче е, че цялата ни планета е всъщност по-малка и от това зрънце сред всичкия останал пясък. Побира ли ви го умът изобщо? В сравнение с цялата вселена, нашата слънчева система е по-малка от това зрънце пясък.

— Колко трева си издухал днес? — попита Майрън.

Билингс се изхили.

— Точка по въпроса. Да не забравяме, че сме ви повели към господин рок звездата.

— Музиката му е отвратителна — добави Блейкли.

— Тотална смрад.

— Самодоволна дришня.

— Превзето мяучене.

И слязоха от колата. Майрън посегна да отвори и своята врата, но Уин го възпря с ръка върху коляното.

— Изчакай да проверят пътя. Ние не трябва да се появяваме.

— Ама ти наистина ли имаш доверие на тия келеши?

— Ще свършат работа. Не се притеснявай.

След минута Уин му кимна, че всичко е наред. Дъждът не спираше да се лее. Близнаците бяха поели по някаква отдалечаваща се от плажа пътека, Майрън и Уин ги следваха на петдесет метра по-назад. Валежът затрудняваше видимостта. Извиващата се пътека ги прекара през хълмист залесен район. По едно време съвсем се изгуби, та им се наложи да се привеждат под клони и да прескачат едри камъни. Между дърветата Майрън успяваше да мерне от време на време плажа вляво. В един момент Уин простря ръка пред него като бариера. Спряха.

Близнаците никакви не се виждаха.

— Вече са в имота на Уайър — каза Уин. — От тук нататък трябва да сме особено внимателни.

Майрън пусна Уин да го води. Забавиха темпото. Полянката им заприлича на черна дупка. Майрън обърса дъжда от лицето си. Уин се приведе. Извади очилата за нощно виждане и ги нахлузи на главата си. Даде знак на Майрън да го изчака и се скри в тъмнината. След секунди се върна и махна на Майрън да върви подире му.

Майрън излезе на полянката и на лунната светлина установи, че са на някакъв плаж. На петдесетина метра вляво и пред тях Билингс и Блейкли се бяха проснали по гръб на две големи скали и независимо от дъжда си подаваха един на друг запаления джойнт. Вълните биеха по скалите. Погледът на Уин бе извърнат надясно. Майрън проследи посоката му нагоре по хълма и бързо забеляза онова, което бе привлякло вниманието на приятеля му.

Тпрууу, конче!

Дворецът на Гейбриъл Уайър се извисяваше самотен на върха и гледаше към Атлантика. Викторианска неоготика — печени червени тухли, камък, теракотен покрив, катедрални кули в стил лондонския парламент — идеално свърталище за егото на една рок звезда: разлато, чувствено и напълно различно от накацалите по останалата част от острова далеч по-скромни жилища на белите англосаксонски протестанти. Отпред наподобяваше крепост със сводест вход, който можеше да мине за силно уголемена реплика на свода върху покрива на Лекс и Сузи.

Билингс и Блейкли се присламчиха към тях и в продължение на няколко секунди четиримата останаха зазяпани в сградата.

— Нали ви казахме? — рече Билингс.

— Мен ако питате, жива парвенющина.

— Пищно претруфена.

— Прекалили са със стероидите.

— Претенциозна.

— Комплексарска.

При която дума и двете момчета се разкикотиха. По някое време Блейкли се постегна.

— Ама пък какво леговище, а?

— Любовно гнезденце.

— Хижа за херпес.

— Ръгачески рай.

— Капан за курвите.

Майрън се помъчи да потисне въздишката си. Имаше чувството, че е попаднал на досаден синонимен речник. Обърна се към Уин и го попита какъв всъщност е планът им.

— Върви след мен — отвърна Уин.

Приютиха се на границата на гората и се заизкачваха под ъгъл към постройката, а Уин се възползва от възможността да му поясни, че Билингс и Блейкли ще подходят към фасадата.

— Вече са идвали няколко пъти, но така и не са успели да влязат. Звънели са на вратата. Пробвали са прозорците. Накрая ги е прогонвал някой охранител. Макар да твърдят, че нощем пазачът е само един, докато втори човек стои на бариерата на пътя.

— Което не значи, че са прави.

— Точно така. Следователно и ние не знаем със сигурност.

— Но охраната ги усеща едва след като са се добрали до къщата — разсъждаваше на глас Майрън. — А това ще рече, че вероятно няма монтирани датчици за движение.

— Такива поначало рядко се използват в големите имения — отбеляза Уин. — Прекалено много дивеч има, който постоянно ги включва. Не бих се учудил обаче, ако има алармена инсталация или някакви звънци по вратите и прозорците, които не следва да ни затруднят.

Доколкото му беше известно на Уин, алармените инсталации действат успешно срещу любителите крадци. Но не можеха да се опънат на инструментариума на Уин.

— Тоест единственият сериозен риск произтича от броя на охранителите в самата къща — заключи Майрън.

— Че то що за живот ще е, ако не е съпътстван от някой и друг риск? — засмя се Уин. Очите му бяха придобили онзи странен блясък.

Като се придържаха към покрайнината на гората, Уин и Майрън успяха да стигнат на двайсетина метра от къщата. Уин му направи знак да се сниши. Посочи му страничната врата и прошепна:

— Входът за прислугата. Оттам ще пробием.

Извади мобифона си и пак присветна. В далечината Билингс и Блейкли се закатериха по хълма към сводестия вход на имота. Помагаше им засилилият се вятър. Близнаците вървяха с приведени глави.

Когато наближиха входа, Уин кимна на Майрън. Залегнаха и запълзяха като командоси към служебния вход. На Майрън му беше ясно, че зад вратата има някаква кухня или килер, но вътре беше тъмно. Прогизналата от дъжда земя им даваше усещането, че се влачат като охлюви, с минимално триене.

Останаха легнали по корем пред страничната врата. Майрън изви глава настрани и отпусна брадичка върху калта. Оттук виждаше и океана. Светкавици цепеха небосвода. Тътнеха гръмотевици. Лежаха така цяла минута, после втора. Майрън взе да се притеснява.

Но само след секунди чу през вятъра и дъжда вик:

— Егати и скапаната музика!

Беше или Билингс, или Блейкли. Другият мигновено му отговори:

— Отвратителна!

— Ужасна!

— Отблъскваща!

— Терор за слуха!

— Престъпление против ушите!

В това време Уин се беше изправил и работеше с тънка отвертка по вратата. Не че бравата представляваше някакъв проблем, но беше забелязал магнитния датчик. Извади парче от някакво специално фолио и го натика между двата накрайника на датчика, за да не се прекъсне веригата.

Въпреки дъжда Майрън успя да мерне силуетите на близнаците, затичали се към водата. Охранителят ги подгони, но щом стигнаха до плажа, спря, вдигна нещо като радиостанция към устата си и каза:

— Пак са ония, напушените близнаци.

Уин отвори вратата и Майрън се метна вътре. Уин го последва и затвори след себе си. Озовали се бяха в ултрамодерно обзаведена кухня, насред която се мъдреше огромна двойна печка с осем горелки и сребърен абсорбатор отгоре. От тавана висяха и разни тенджери и тигани в декоративен хаос. Майрън си спомни, че Гейбриъл Уайър се славеше и като майстор на изискани ястия, така че всичко се връзваше. Тенджерите и тиганите изглеждаха съвсем нови: или рядко се ползваха, или просто ги поддържаха добре.

Майрън и Уин останаха замръзнали на местата си цяла минута. Не чуха ничии стъпки, нито шум от радиостанция. Нищо. Само някъде от много далеч, вероятно от горния етаж, долиташе едва доловима музика.

Уин кимна на Майрън да тръгва. Стратегията след нахлуването им беше уточнена. Майрън ще търси Гейбриъл Уайър. А Уин ще има грижата, ако се появи евентуален негов пазач. Майрън превключи блекбърито си на радио честота и натика блутут слушалката в ухото си. Същото стори и Уин. Така щяха да са в състояние да се предупреждават взаимно, ако възникнеше опасност.

Привел се, Майрън бутна кухненската врата и се озова в нещо като бална зала. Тъмна, ако не се смяташе светлината от скрийнсейвърите на два компютъра. Очакванията му бяха за нещо далеч по-пищно, а помещението имаше по-скоро вид на зъболекарска чакалня. Бели стени. Диван и малко канапе, каквито можеха да се купят от всеки крайпътен магазин — по-скоро практични, отколкото стилни. Кантонерка в ъгъла, принтер и факс.

Широкото стълбище беше от дърво, с резбовани парапети и кървавочервена пътека. Майрън заизкачва стъпалата. По стената вдясно висяха обрамчени платинените албуми и плочи на „Хорс Пауър“, а отляво — снимки от Индия и Тибет — любими места на Гейбриъл Уайър. Поначало се говореше, че Уайър притежавал луксозна къща в Мумбай и че често отсядал нелегално в манастирите на областта Кхам в източен Тибет. Майрън се замисли. Цялата къща действаше ужасно потискащо. Вярно — и навън беше тъмно и времето не беше съвсем хубаво, но нима е възможно Гейбриъл Уайър да е прекарал последните петнайсет години съвсем сам тъкмо тук? Нищо чудно. Или просто се беше постарал да създаде подобно впечатление. Нима не можеше да се допусне, че наистина е отшелник от световна класа, маниак от рода на Хауърд Хюз? Или че му е писнало да е фронтменът Гейбриъл Уайър — известен и вечно в светлината на прожекторите? Дали пък нямаше някаква истина в слуховете, че редовно излизал дегизиран да ходи на опера в Манхатън и да гледа бейзбол на стадиона на „Ред Сокс“? Сигурно се е огледал назад, дал си е сметка как животът му е излязъл от релсите — дрога, комарджийски дългове, прекалено млади момичета — и е осъзнал какво е било в началото, кое го е тласкало напред, кое му е носело щастие:

Създаването на музика.

Току-виж, излязло, че това бягане от общественото внимание изобщо не е лудост. А единственият начин, по който е можел да оцелее и да се развива. Като всеки друг човек, внесъл коренна промяна в живота си, сигурно и той е усетил, че е стигнал до дъното. Какво по-дълбоко дъно може да има от това да се чувстваш отговорен за смъртта на едно шестнайсетгодишно момиче?

Майрън мина покрай последния платинен албум на стената, озаглавен „Аспекти на Юнона“ — първия голям касов успех на „Хорс Пауър“. Дори без да проявява някакво особено влечение към музиката на дуета, Майрън бе подочул легендата за запознанството на Гейбриъл Уайър с Лекс Райдър. Лекс бил ангажиран за съботната вечер в „Еспи“ — невзрачен пъб в района на Сейнт Килда близо до Мелбърн. Свирел нещо бавно и лирично, а разюзданата пияна тълпа го освирквала. В тълпата бил и красив млад певец — Гейбриъл Уайър. Впоследствие Уайър разправял, че въпреки данданията бил запленен и вдъхновен както от мелодията, така и от текста на песента. И когато дюдюканията станали нетърпимо пронизителни, Гейбриъл Уайър се качил на сцената, най-вече с намерението да спаси онова бедно копеле, и подхванал джемсешън с Лекс Райдър: импровизирал думите, забързал темпото, намерил доброволци за бас китарата и барабаните. Райдър се вдъхновил, отзовал се с нови рифове, прехвърлил се от кийборда на китарата, после — обратно. Двамата се пришпорвали един друг. А тълпата притихнала. Все едно присъстващите оценили на какво са свидетели.

Така се родил дуетът „Хорс Пауър“.

Какъв беше оня поетичен израз на Лекс отпреди няколко вечери в „Три Даунинг“? „Вълничките избиват на повърхността“? Началото е било посято тъкмо там, в оня смотан бар на другия край на света, преди повече от четвърт век.

И без никакво предупреждение мисълта на Майрън се пренесе към баща му. Помъчи се да я пренасочи към конкретната за момента цел, но вместо да му се яви като силен, здрав човек, баща му изведнъж се оказа проснат върху пода на мазето. Прииска му се да се махне оттук. Да се качи на проклетия самолет и да отлети за болницата, където му е мястото. Но осъзна колко по-хубаво, по-значимо ще се стори на баща му, ако успее някак си да се върне заедно с брат си.

Как ли е успял брат му да се замеси в цялата тая история с Гейбриъл Уайър и смъртта на Алиста Сноу?

Отговорът бе очебиен и отрезвяващ: чрез Кити.

И докато се придвижваше на пръсти по коридора, на повърхността пак изскочи познатият му гняв: съпругът на Кити е изчезнал, а тя разменя секс срещу дрога! Музиката вече се чуваше по-ясно. Акустична китара и тих глас:

Гласът на Гейбриъл Уайър.

Мелодията бе направо сърцераздирателна. Майрън се спря и за миг се вслуша в думите:

Моя единствена любов,

вчерашният ден ще остане неповторим.

Но сега ме мъчи безсънната нощ…

Идваше от дъното на коридора. Откъм стълбите към третия етаж.

Сълзите ме заслепяват,

но студът не ме сковава.

И дъжда почти не чувствам…

Мина покрай една отворена врата и си позволи да хвърли мигновен поглед. И тази стая бе обзаведена с плашещо функционални мебели и сив мокет. Никакви декорации, никакво творчество, никакви акценти. Странно. При цялото зашеметяващо величие на огромната фасада, вътрешността не се различаваше от канцеларията на мениджър от средно ниво. Или е гостна, или е жилището на някой от охраната, предположи Майрън. И все пак.

Продължи напред. В дъното на коридора имаше тясна стълба. Вече бе съвсем близо до нея и все по-близо до плачевния напев:

Помня последната ни среща,

когато ми се кле във вярност

със своя омагьосващ поглед.

Сами сред тълпата, ръка за ръка,

но ето че и теб те няма сега…

Преди стълбата имаше друга отворена врата. Майрън надникна и се смрази.

Детска стая.

Дрънкалка с какви ли не животинки — патета, коне, пъстри жирафчета — висеше над старовремското кошче. Нощната лампа с формата на пеперуда излъчваше достатъчно светлина, за да забележи тапетите — с онзи, някогашния Мечо Пух, а не по-съвременния му вариант — и задрямалата на стола в ъгъла жена в униформата на медицинска сестра. Майрън пристъпи на пръсти и погледна в кошчето. Бебе. Неговият кръщелник най-вероятно. Ето значи къде бе избягал Лекс — или поне синът на Сузи бе тук. Защо?

Искаше му се да съобщи новината на Уин, но не смееше дори да прошепне. С изключен звук на клавиатурата му написа текст: БЕБЕ НА 2 ЕТАЖ.

Нямаше повече работа тук. Измъкна се тихичко в коридора. Слабото осветление хвърляше продълговати сенки. Тясната стълба отпред, изглежда, водеше към таванските помещения за прислугата. Незастлана с пътека. Голо дърво. Още по-предпазливо тръгна нагоре. Все по-близо до пеещия глас:

Слънцето завинаги се скри.

Дъждът не ще да спре да вали.

Времето вечно е заспало

в онзи миг на нашата раздяла.

И нищо не помръдва го напред…

Майрън стигна до площадката. В един по-скромен дом тукашното можеше да мине и за таван. Целият етаж бе изчистен и образуваше просторно помещение, простиращо се от единия край на сградата до другия. Осветлението и тук бе слабо, но се допълваше от три големи телевизионни екрана в далечния край на стаята. И трите бяха настроени на спортни предавания — бейзболен мач, новините „Спортс Сентър“ на ESPN, пряко предаване на баскетболен мач от чужбина. Звукът им беше изключен. Идеално убежище за зрял човек. В полумрака Майрън различи и пинбол машината — специален модел „Хорс Пауър“. Плюс добре зареден махагонов бар с шест столчета и опушено огледало. По пода имаше разхвърляни някакви огромни отоманки, достатъчно големи за провеждането на оргия.

Една от отоманките беше разположена централно спрямо трите телевизора. Над нея се очертаваше силует на глава. А около нея, по пода — бутилки, вероятно с пиене, предположи Майрън.

Откакто теб те няма,

времето спи под дъжда.

Без теб то е спряло…

Тук музиката замлъкна, сякаш някой я изключи. На Майрън му се стори, че човекът върху отоманката застина — макар че може и само да си въобразяваше. Тъкмо се двоумеше дали да се обади, или да подходи бавно, или просто да изчака, решението му бе отнето.

Човекът се изправи със залитане. И се извърна към Майрън с очертан от светещите екрани силует. Майрън посегна — най-вече инстинктивно — към оръжието в джоба си.

А човекът каза:

— Здрасти, Майрън.

И изобщо не беше Гейбриъл Уайър.

— Лекс?

Онзи едва стоеше на крака. Май беше много пиян. А и да се беше изненадал от появата на Майрън, поне не го показваше. Алкохолът бе видимо притъпил реакциите му. Лекс разпери ръце и се насочи към Майрън. Майрън също пристъпи напред и успя да хване рухващото в обятията му тяло. А Лекс заби нос в рамото му и през сълзи взе да повтаря:

— Аз съм виновен. За всичко аз съм виновен.

Майрън се опита да го утеши и успокои. Доста време му отне. Лекс вонеше на уиски. Майрън го остави да се наплаче. Домъкна го до едно от столчетата пред бара и го настани отгоре му. В слушалката на блутута чуваше гласа на Уин:

— Наложи се да приспя охранителя. Но животът му не е в опасност. Няма да е лошо да побързаш.

Майрън кимна, сякаш Уин можеше да го види. Лекс едва се държеше в съзнание. Поради което Майрън реши да прескочи уводната част и се впусна направо към същността:

— За какво си търсил Сузи?

— Ъ?

— Лекс, не разполагам с никакво време, така че слушай какво те питам. Вчера сутринта си звънял на Сузи. След което тя е хукнала да се среща с Кити и с бащата на Алиста Сноу. Като се прибрала, взела свръхдозата наркотик. Какво й каза по телефона?

Лекс пак се разрида.

— Аз съм виновен за всичко.

— Какво й каза? — повтори Майрън.

— Вслушах се в собствения си съвет.

— Кой съвет?

— Нали ти казах? В „Три Даунинг“. Не помниш ли?

Майрън помнеше: „Бъдете откровени един с друг. Абсолютно откровени“.

— Точно така — залюля се пияният Лекс. — Та и аз казах на любимата си самата истина. След всичките тези години. Сигурно е трябвало още навремето да й кажа, но все си мислех, че тя, така или иначе, е научила отнякъде. Нали ме разбираш?

Майрън нямаше понятие за какво става дума.

— Някъде дълбоко в себе си вярвах, че тя е наясно с истината. Че не всичко се е дължало на случайността.

Ох, никак не е лесно да разговаряш с пиян човек.

— Кое не се е дължало на случайността, Лекс?

— Това, че се влюбихме. Сякаш бе предначертано. А и тя като че открай време знаеше истината. И кой може да каже? Може наистина да я е знаела. Подсъзнателно. Или се е влюбила в музиката, а не в човека. Та те са взаимно свързани, нали разбираш? Как да отделиш човека от музиката? В тоя смисъл.

— И ти какво й каза?

— Истината — ревна наново Лекс. — А сега вече я няма. Аз съм виновен, Майрън. Истината не ни донесе свобода. Оказа се прекалено голяма, за да я понесем. Точно това ми беше убягнало. Че истината може да ви сближи, но може да се окаже и прекалено непоносима.

— Коя истина, Лекс?

Той продължаваше да хлипа.

— Ти какво каза на Сузи?

— Няма значение. Тя е мъртва. Какво значение има какво съм й казал?

Майрън реши да смени подхода.

— Помниш ли брат ми Брад?

Лекс престана да плаче и го изгледа недоумяващо.

— Имам чувството, че брат ми си има неприятности покрай цялата тази история.

— Заради онова, което казах на Сузи ли?

— Да. Вероятно. Затова съм тук.

— Заради брат ти ли? — И се замисли. — Не виждам какво общо има. О, чакай. — Спря, после каза нещо, от което кръвта на Майрън се смрази. — Да. Като се замисля сега, след всичките тия години, нищо чудно да е започнало наистина от брат ти.

— Как?

Лекс завъртя глава.

— Моята Сузи…

— Лекс, умолявам те. Кажи ми какво й каза по телефона.

И пак хлипания. Пак въртене на глава. Майрън се чудеше как да го побутне в желаната посока.

— Сузи беше влюбена в Гейбриъл Уайър, нали?

Лекс подсмръкна и обърса носа си с ръкава на ризата.

— Ти откъде знаеш?

— Татусът.

Той кимна.

— Нали знаеш, че Сузи го измисли.

— Знам.

— Букви от иврит и галски букви, съчетани в любовен сонет. Сузи беше творческа натура.

— Били са любовници, а?

Лекс сега се намръщи.

— Тя си мислеше, че не знам. Пазеше го в тайна. Обичала го е. — В гласа му се появи горчилка. — Всички обичаха Гейбриъл Уайър. Знаеш ли на колко години е била Сузи, когато се е хванала с него?

— На шестнайсет — отвърна Майрън.

— Уайър винаги си падаше по по-младите — кимна Лекс. — Не в предпубертета. Дотам не беше паднал. Но млади. И затова викаше Сузи, Кити и още някои тенисистки на купоните ни. Звезди при звездите. Рок звездата със старлетката в тениса. Връзка, направо създадена в рая за знаменитостите. Лично аз не им обръщах особено внимание. И така си имах достатъчно мацки, че да опирам до „прокурорската възраст“, нали ме разбираш?

— Да — каза Майрън. — Попаднах случайно на една снимка от фотосесията за „Лайв Уайър“. Татусът на Гейбриъл е същият като на Сузи.

— А, оня ли? — изсмя се горчиво Лекс. — Той беше само временен. Щеше му се да добави само поредната бройка. А Сузи беше толкова хлътнала, че остана с него дори след като той уби Алиста Сноу.

Тпрууу!

— Чакай, чакай! Правилно ли чух? Гейбриъл е убил Алиста Сноу?

— Та ти не знаеш ли? Разбира се, че я уби. Пробута й „Рохипнол“, но в недостатъчно количество, тъпото му копеле. А след като я изнасили, тя тотално откачи. И заплаши да се оплаче публично. Единственото оправдание на Уайър е — не че го оправдавам де — че и той се беше нажулил до козирката. И взе че я бутна от балкона. Всичко е записано на видео.

— Кой го записа?

— В стаята имаше охранителна камера.

— И у кого е записът сега?

— Това не мога да ти кажа — завъртя глава Лекс.

И понеже Майрън вече знаеше, каза го самият той:

— У Хърман Ейк.

Лекс не реагира. Но и не беше необходимо. Всичко си идваше по местата. Горе-долу както Майрън предполагаше, че е станало.

— И двамата бяхме много задлъжнели към Ейк — рече Лекс. — Най-вече Гейбриъл. Но той ползваше „Хорс Пауър“ за обезпечение. Така че един от хората на Ейк бдеше неотлъчно над нас, да му пази инвестицията.

— Затова и Еван Крисп е още тук, нали?

Лекс всъщност потръпна при самото споменаване на името.

— Страх ме е от него — прошепна. — Дори ми мина през ум, че може той да е убил Сузи. След като е научила истината, имам предвид. Крисп ни беше предупредил. Паричният залог бил прекалено голям. И бил готов да убие всеки, който му се изпречи на пътя.

— А откъде си сигурен, че не той я е убил?

— Закле ми се, че не е — облегна се назад Лекс. — Пък и нима е възможно? Тя сама се е инжектирала. Оная жена, следователката… как й беше името?

— Лорън Мюс.

— Тя де. Каза, че няма улики да е извършено убийство. Всички признаци сочели към свръхдоза.

— Ти виждал ли си някога видеозаписа, на който Уайър убива Алиста Сноу?

— Преди много години. Ейк и Крисп ни накараха да седнем и да го изгледаме. Уайър не преставаше да плаче, че било нещастен случай, че не искал да я блъсне през парапета, но какво значение има това? Той е убил момичето, никой друг. Само след две вечери — и това не си го измислям, самата истина е — се обадил на Сузи да дойде. И тя не се поколебала. Според нея той бил станал жертва на медиите. Абсолютно заслепена беше. Но какво да правиш, беше само на шестнайсет. Ами останалият свят къде блееше? След това той я заряза. Разправял ли съм ти как тръгнахме двамата със Сузи?

Майрън завъртя глава.

— Стана десет години по-късно, на галаконцерт в музея по естествена история. Сузи ме покани да танцуваме, но съм готов да се закълна, че единствената причина да ми обърне внимание въпросната вечер беше надеждата й да я отведа обратно при Уайър. Не беше спряла да страда по него.

— Но взе че се влюби в теб.

Тук Лекс успя да се поусмихне.

— Да, така се получи. На практика. Оказа се, че сме сродни души. Знам, че Сузи ме обичаше. И аз я обичах. Мислех си, че това ще ни е достатъчно. Но сега като се замисля, Сузи първа се беше влюбила в мен. Това имах предвид преди малко. Като казах, че се беше влюбила в музиката. Като Сирано дьо Бержерак. Гледал ли си я тази пиеса?

— Да.

— Всички хлътват по разкошната фасада. Най-нормално нещо: целият свят се влюбва във външното. Никаква новина не е това, нали, Майрън? Толкова плитки същества сме това хората. Случвало ли ти се е да срещнеш някого и от самата му физиономия да ти стане ясно, че е отвратително копеле? Гейбриъл Уайър беше точно обратното: имаше духовно извисен, поетичен вид, красив и чувствителен. Уви, беше само фасада. Под нея нямаше нищо, освен гнилоч.

— Лекс?

— Да.

— Кажи ми какво каза на Сузи по телефона.

— Истината.

— Каза й, че убиецът на Алиста Сноу е Гейбриъл Уайър?

— Това бе част от истината.

— А останалата част?

Лекс пак завъртя глава.

— Казах на Сузи истината и това я уби. Сега обаче трябва да пазя сина си.

— Каква е останалата истина, Лекс?

— Казах й къде е Гейбриъл Уайър.

— И къде е той, Лекс? — преглътна Майрън.

Точно тогава се случи най-неочакваното. Лекс спря да плаче. Вместо това се засмя и погледна към едната от отоманките до телевизора. А Майрън усети как кръвта му замръзна.

Лекс мълчеше. Само гледаше отоманката. Майрън се сети за пеенето, което беше чул, докато се качваше по стълбите.

Пеенето на Гейбриъл Уайър.

Майрън слезе от високото столче и се запъти към отоманката. Видя някакво странно очертание някъде долу, ниско до пода. Приближи се съвсем и едва сега осъзна какво е.

Китара.

Извъртя се рязко към Лекс Райдър, който не беше спрял да се смее.

— Но аз го чух — рече Майрън.

— Кого?

— Уайър. Чух го да пее, докато бях на стълбите.

— Не — каза Лекс. — Чул си мен. И през всичките години сте слушали единствено мен. Именно това казах на Сузи. Че Гейбриъл Уайър умря преди петнайсет години.