Харлан Коубън
Под напрежение (30)

Глава 30

На долния етаж Уин събуди охранителя.

Онзи ококори очи. В устата му бе натикано парче плат. Уин му се усмихна.

— Добър вечер. Сега ще сваля превръзката от устата ти. От теб очаквам да отговориш на въпросите ми и да не викаш за помощ. В противен случай ще те убия. Въпроси има ли?

Охранителят завъртя глава.

— Да започнем с лесен въпрос: къде е Еван Крисп?

 

 

— Наистина се запознахме в „Еспи“ в Мелбърн. Но това е единственият истински факт в цялото ни минало.

Седнали бяха отново на столчетата пред бара. Дори на Майрън изведнъж му се припи. Сипа и за двамата по два пръста скоч „Макалън“. Лекс се втренчи в чашата си, сякаш там се съдържаше някаква тайна.

— По онова време вече бях издал първия си соло албум. Който доникъде не стигна. По този повод се замислях да сформирам банда. Та свиря аз в „Еспи“, когато се появява Гейбриъл. Тогава беше на осемнайсет, а аз на двайсет. Отказал се беше да учи и вече имаше две задържания за притежание на наркотик и трето, за въоръжено нападение. Когато влезе в бара обаче, привлече всички погледи върху себе си… нали ме разбираш?

Майрън само кимна. Не искаше да го прекъсва.

— Като певец беше пълна трагедия. И на никакъв инструмент не умееше да свири. Но като направих една аналогия между рок групата и киното, стана ми ясно, че задължително трябва да му възложа ролята на фронтмен. Едва по-късно измислихме оная история с това как съм свирел в бара, а той ме спасил от излагане. Не че и аз не изплагиатствах донякъде този сюжет от един филм — „Еди енд дъ Крузърс“^[1]. Гледал ли си го? Майрън пак кимна.

— И до ден-днешен срещам хора, които се кълнат, че през въпросната нощ са били в „Еспи“. И не мога да определя дали лъжат, за да си придадат някаква значимост, или просто са жертви на самозаблудата. Най-вероятно и двете.

Майрън се сети за собственото си детство. Нямаше приятел, който да не беше уж присъствал на „концерт сюрприз“ на Брус Спрингстийн в клуба „Стоун Пони“ в Асбъри Парк. Майрън обаче се съмняваше. Лично той три пъти беше ходил, след като бе чул такъв слух, но Брус дори не се беше мярнал.

— Та така създадохме ние дуета „Хорс Пауър“, при все че всички песни, до една, бяха мои творби — и като музика, и като текст. На сцената използвахме плейбек. Научих Гейбриъл как да вокализира, но в повечето случаи или наслагвах моя глас върху неговия, или дообработвах неговия в студиото.

Млъкна, отпи яка глътка и като че се изгуби в мислите си. За да го върне назад, Майрън попита:

— Защо?

— Кое защо?

— Защо ти трябваше да го ползваш за декор?

— Не задавай тъпи въпроси — рече Лекс. — Заради външността му. Нали ти казах: Гейбриъл беше красивата, поетична, затрогваща фасада. Лично аз го възприемах като най-великолепния от всичките ми инструменти. И номерът се получи. А и на него ролята на голямата звезда му пасна абсолютно: не пропускаше нито една млада мацка, която му се изпречеше на пътя, и буквално се опияняваше от лесно спечелените пари. Аз бях не по-малко щастлив: музиката ми се слушаше. По цял свят.

— Но никой не отчиташе твоята заслуга.

— Е, и? Голяма работа! Аз изцяло се бях посветил на музиката. Нищо друго. А че светът ме смята за втора цигулка, ами… от това само светът губи.

Майрън беше до голяма степен съгласен.

— Аз знаех как в действителност стоят нещата — продължи Лекс. — И това ми беше напълно достатъчно. А пък и ние наистина представлявахме реална рок група. Без Гейбриъл бях за никъде. Не смяташ ли, че красотата също е посвоему талант? Забележи каква роля отреждат модните дизайнери на манекенките. Да не би красивият модел да не играе своя роля? Или как големите фирми назначават все привлекателни хора за свои говорители. Нима те не са участници в процеса? Тъкмо такава бе и ролята на Гейбриъл Уайър в „Хорс Пауър“. Доказателствата са налице. Чуй соловите ми записи отпреди „Хорс Пауър“. Музиката пак си е добра. Но никой не й обръщаше внимание. Помниш ли „Мили Ванили“?

Майрън ги помнеше: двама мъже модели, Роб и Фаб, които изпълняваха на плейбек чужда музика, което не им пречеше да имат поредица от хитове, та дори и да спечелят наградата „Грами“ за най-добри нови изпълнители.

— Помниш ли как светът изведнъж ги намрази, когато се разчу истината?

— Масово ги охулиха — кимна Майрън.

— Точно така. Дори плочите им гориха публично. А защо? Нима музиката не си оставаше същата?

— Оставаше си.

— Знаеш ли защо всъщност феновете така се нахвърлиха върху ония двамата? — наклони се заговорнически Лекс към него.

А Майрън завъртя глава колкото да не му позволи да млъкне.

— Защото ония красавци им изтъкнаха истината: ние сме некадърници. И музиката на „Мили Ванили“ беше бездарна, но пък им донесе „Грами“! Хората ги слушаха единствено заради това, че Роб и Фаб бяха красавци и нашумели. Така че скандалът не само срина фасадата, ами вдигна и огледало пред лицето на всеки фен, да се види що за глупак е бил. Много неща сме склонни да прощаваме. Но не и когато някой ни разкрие колко тъпи сме всъщност. И това е факт, колкото и неприятно да ни е да го признаем. Гейбриъл Уайър може и да имаше дълбокомислен вид на умник, но изобщо не беше такъв. Хората смятаха, че не дава интервюта, понеже се смята за много важен — а той ги избягваше единствено поради това, че беше смотан. През цялото това време усещах, че ми се подиграват. И донякъде ме болеше — все пак и аз съм човек — но най-вече разбирах, че друг начин няма. След като бях създал Гейбриъл Уайър, да го унищожа означаваше да сложа край и на себе си.

Майрън изчака да смели информацията.

— Това значи си имал предвид преди малко, когато се питаше дали Сузи се е влюбила в теб или в музиката ти. И че си бил в ролята на Сирано.

— Да.

— Едно обаче не разбирам. Като казваш, че Гейбриъл Уайър е мъртъв…

— Казвам го в най-буквалния смисъл. Беше убит. Предполагам, че Крисп го уби.

— Кое го е наложило?

— Не знам, но подозирам. Убийството на Алиста Сноу от Гейбриъл сигурно е разкрило нова възможност пред Хърман Ейк. Успеят ли да го измъкнат от създалата се ситуация, Уайър не само ще им върне купищата дългове, които е натрупал от комар, но и ще им е задължен за цял живот.

— Добре, добре, това и на мен ми е ясно.

— Така че те го спасиха от пожара. Заплашваха свидетели. Подкупиха бащата на Алиста Сноу. Не знам как точно се развиха нещата. Но имам чувството, че Уайър нещо откачи. Взе да става непредсказуем. Или пък те са решили, че повече нямат нужда от него. Така или иначе, музиката си беше изцяло моя. Нищо чудно да са стигнали до такъв замисъл и да са решили, че им е по-изгодно Уайър да е мъртъв.

— Прекалено рисковано ми се струва — заразсъждава на глас Майрън. — Да не говорим и какви пари падаха при всяка ваша рядка поява на сцената.

— Но и турнетата носеха голям риск. Гейбриъл настояваше да зачестим с изявите си, но с течение на времето да се пее на плейбек ставаше все по-трудно, особено след скандалите като онзи с „Мили Ванили“. Просто не си струваше.

— Добре де. Но и това не отговаря на въпроса ми: защо им е трябвало да убиват Уайър? И кога, между другото?

— Няколко седмици след убийството на Алиста Сноу — каза Лекс. — Той първо замина за чужбина. Това поне е истина. Ако не успееха да го оневинят, сигурно щеше да си остане извън страната като втори Роман Полански, да речем. Но когато следствието срещу него рухна, той се завърна. Свидетелите замлъкнаха един по един. Записът от охранителната камера изчезна. Последната стъпка, която Гейбриъл трябваше да направи, бе да се срещне с Карл Сноу и да му пробута пълна торба с пари. Постепенно и медиите, и ченгетата изгубиха интерес.

— И след всичко това Крисп взе че опука Гейбриъл Уайър?

Лекс сви рамене. И на него не му изглеждаше логично.

— И ти съобщи всичко това на Сузи по телефона?

— Не, не всичко. Макар да ми се искаше. След като Кити се появи наново в живота ни, давах си сметка, че неминуемо всичко ще излезе наяве. И че ще е най-разумно да го чуе първо от мен. От години се канех да й кажа, не забравяй, а сега когато и бебе чакахме… Изпитвах нуждата да се отърся от всички лъжи, от всички тайни. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Разбирам. Но това ще рече, че като си видял оня постинг, „Не негово“, ти си знаел, че не е верен.

— Е, да.

— Защо побягна тогава?

— Още в „Три Даунинг“ ти казах: имах нужда от време. Понеже самата Сузи не ми беше казала, че има такъв постинг. Защо, след като вече го е видяла? Моментално усетих, че нещо не е наред. И че трябва да помисля. А тя като е дошла при теб, не е искала просто да откриеш къде съм. За нея е било важно да разбере кой е направил постинга във „Фейсбук“. Ти как си обясняваш действията й?

— Ти смяташ, че тя още се е надявала да се върне при Гейбриъл — подсказа Майрън.

— Нищо не смятам. Убеден съм. Сузи не го е споделила с теб, понеже е била сигурна, че не си от тези, дето ще хукнат да я събират отново с друг мъж, нали така? Точно така.

— Тук не си прав. Тя те обичаше.

— Че как иначе — засмя се Лекс. — Та нали аз бях Уайър. Нима не схващаш? След шока от оня постинг реших, че ми трябва време да обмисля всичко и да реша какво ще правя. Затова и дойдох тук и се захванах с музиката. А после, както вече ти споменах, се обадих на Сузи да й съобщя истината. Първото, което й казах, беше, че Уайър е мъртъв. Че умря преди повече от петнайсет години. Тя обаче отказа да ми повярва. И поиска доказателства.

— Ти лично видя ли навремето трупа му?

— Не.

— Ами представи си тогава, че може още да е жив — разпери ръце Майрън. — Че е някъде в чужбина. Или се е дегизирал, или живее в някоя комуна в Тибет.

Лекс почти се изсмя.

— И ти ли вярваш на подобни глупости? Хайде стига бе. Та нали тъкмо ние разпространявахме тия слухове. На два пъти помолихме едни старлетки да кажат, че са били с него, и те го направиха само за да станат профилите им по-интересни. Не. Гейбриъл отдавна не е жив.

— Откъде знаеш?

— Странно — поклати глава Лекс.

— Кое?

— Че и Сузи точно това повтаряше: ти откъде си толкова сигурен?

— И ти какво й отговори?

— Казах й, че има свидетел. Някой, който е видял как убиват Гейбриъл.

— Кой?

Но Майрън се сети за отговора още преди Лекс да му отвърне. На кого се беше обадила Сузи веднага след разговора си с Лекс? Кой беше качил оня постинг, та Лекс се уплашил, че истината може и да излезе наяве? И кой, в тази посока на разсъждение, свързваше цялата поредица от събития с брат му?

— Кити — каза Лекс. — Кити е видяла как са убили Гейбриъл.

 

 

Уин остави охранителя вързан и докато слушаше гласовете на Майрън и Лекс Райдър, отиде до компютрите на етажа. Сега вече съзнаваше смисъла на семплата мебелировка. Лекс се е отбивал тук понякога да ползва звукозаписното студио. Крисп и други доверени бодигардове са преспивали тук от време на време. Но никой не е живял постоянно. Оттам и чувството за празнота. Охранителят беше маса от мускули — стар служител на Ейк. И умееше да мълчи. Но пък и нямаше как да има пълен поглед върху обстоятелствата. Охраната се е сменяла през няколко месеца. На всички им е било ясно, че горе е забранено да се качват. Той лично никога не бил виждал Гейбриъл Уайър, но, естествено, не си задавал никакви въпроси. Ясно му било, че Уайър често пътува. Освен това му било обяснено, че си има работа със страдащ от параноя отшелник, така че не бивало да му се мярка. И той добросъвестно спазвал нареждането.

Уин поначало се беше зачудил, че охраната е толкова малобройна, но сега всичко му се изясни. „Уайър“ е живеел на остров с много малко обитатели, мнозинството от които не обичали да ги споменават по медиите и държали на личната неприкосновеност. А дори и да успеел някой да проникне, да влезе в къщата, голяма работа! Е, нямало да види Гейбриъл Уайър, но какво от това? Ейк, Крисп и Райдър разполагали с достатъчно истории за тайни пътешествия и дегизировки, с които да оправдаят отсъствието му.

Доста хитро измислено.

Уин не беше кой знае какъв спец по компютрите, но и скромните му умения бяха напълно достатъчни. Пък и беше приложил известна убедителност, за да си осигури съдействието на охранителя. Първо провери пътническите списъци. Прегледа и останалите файлове, по които Крисп бе работил. Крисп беше печен. В никакъв случай нямаше да остави улики, които да издържат в съда, но пък и на Уин сега не му беше до съдилища.

След като приключи, се захвана с телефона. Първото от трите му обаждания беше до пилота му.

— Готов ли си?

— Да — отвърна пилотът.

— Излитай. Ще ти дам сигнал кога можеш да кацнеш.

Второто обаждане беше до Есперанца.

— Някакви новини за господин Болитар?

Ал Болитар открай време настояваше Уин да му вика Ал. Но Уин просто не можеше да си пречупи езика.

— Току-що го вкараха по спешност в операционната — докладва Есперанца. — Прогнозата никак не е добра.

Третото обаждане на Уин беше до един федерален затвор, в Луисбърг, щата Пенсилвания.

И чак след като приключи, се облегна назад и се заслуша в разговора на Майрън с Лекс Райдър. Обмисли предстоящите си ходове, но вариантите за избор бяха сведени до минимум. Този път бяха отишли твърде далеч. Стигнали бяха до ръба, а пътят за отстъпление беше само един.

През пращенето на радиостанцията на охранителя се чу глас:

— Били?

Гласът беше на Крисп.

Уин се засмя. Това означаваше, че Крисп е някъде наблизо. И че до последната схватка остават само броени минути. Още в затвора Франк Ейк му беше предсказал, че нещата ще стигнат дотам. И Уин на шега му беше обещал да я запише на видео, но явно щеше да се наложи Франк да се задоволи със словесно описание.

Уин поднесе радиостанцията към бодигарда. Онзи взе да стене. Уин разбра. Извади пистолета си и го опря в челото му. Преиграваше всъщност. Онзи бе направил опит да е корав. Но не бе изтраял дълго.

— Предполагам, че с Крисп си имате тайна дума, с която да му съобщиш, че имаш нужда от помощ — рече Уин. — Да я използваш, е все едно да ме молиш да дръпна спусъка. Ясно ли е?

Охранителят кимна, готов да сътрудничи. Уин допря радиото до ухото му и натисна бутона за говор.

— Били слуша — каза охранителят.

— Как е положението?

— Всичко е спокойно.

— Приключи ли с проблема преди малко?

— Да. Нали ти казах? Бяха близнаците. Избягаха, като ме видяха да излизам.

— Имам потвърждение и от друг източник, че са си заминали с колата — каза Крисп. — Какво прави гостът ни?

— Още е горе. Работи върху новата си песен.

— Чудесно — рече Крисп. — След малко ще съм в къщата. Били?

— Слушам.

— Не е нужно да му съобщаваш, че ще дойда.

Разговорът приключи. Крисп идваше. Време беше Уин да се подготви.

 

 

— Кити? — зачуди се Майрън.

Лекс Райдър кимна.

— Тя откъде знае, че Уайър е мъртъв?

— Била е свидетел.

— Свидетел на убийството на Уайър?

Лекс Райдър кимна.

— Едва преди няколко дни научих. Обажда ми се по телефона и се опитва да ме изнудва. „Знам какво сторихте на Гейбриъл“, вика. Измисля си, казах си аз. „Нищо не знаеш“ — отвръщам. И затварям телефона. Не споменавам никому за разговора. Предполагам, че ще ми се махне от главата. Но на другия ден се появява оня постинг с татуса — „Не негово“. Предупреждение един вид. При което този път аз й се обаждам. И й казвам да дойде в „Три Даунинг“. А когато я виждам, косата ми настръхва: пълна развалина. Мислех си да купя мълчанието й с пари, но тя вече си е заклета наркоманка. За нищо не можеш да й вярваш. В крайна сметка Бъз се обажда на Крисп и му разправя какви ги говори Кити. През това време ти нахълтваш в клуба. В данданията успявам да натиря Кити, като й казвам да не е посмяла повече да се мерне. А тя ми отговаря, че точно това е правила през всичките тези шестнайсет години — откакто видяла как застреляли Уайър.

Значи Кити не е страдала от параноя, мина през ума на Майрън. Знаела е тайна, която би могла да коства милиони долари на Хърман Ейк и Еван Крисп. Ето защо Брадичката и другият, с татуса на шията, бяха дошли в караваната. Ейк се е усетил, че Майрън може да ги отведе до Кити. Затова го е поставил под наблюдение и е заповядал на хората си: щом ви покаже къде е Кити, пречукайте и двамата.

Но защо не е използвал Крисп? Отговорът се налагаше от само себе си: понеже Крисп е бил зает с нещо друго. Нямало гаранции, че следенето на Майрън ще е ползотворно. Така че можел да наеме по-евтина работна ръка.

Гласът на Уин се върна в ухото му:

— Приключихте ли там горе?

— В общи линии.

— Крисп идва.

— Имаш ли план?

— Имам.

— Имаш ли нужда от помощта ми.

— Да. Да стоиш там, където си.

— Уин?

— Кажи.

— Крисп може и да знае какво е станало с брат ми.

— Имам го предвид.

— Така че не го убивай.

— Няма — съгласи се Уин. — Поне в началото.