Харлан Коубън
Под напрежение (12)

Глава 12

Училищният двор бе току под хълма с гробищата.

Кой ли идиот го бе измислил — да сложи училище, пълно с деца на границата с пубертета, от другата страна на улицата, срещу мястото за последен покой? Та децата да минават буквално всеки ден покрай него и да го гледат. Дали ги притеснява? Дали им напомня, че самите те са простосмъртни и че докато безкрайното време си поеме веднъж само дъх, и те ще остареят и ще се окажат отсреща? Или, което бе много по-вероятно, гробището им се струваше някаква абстракция, която няма нищо общо с тях, и толкова са му свикнали, че вече почти не го забелязват?

Училище, гробище — двата крайни жалона на живота.

Все още по костюма на Батгърл, Голямата Синди бе коленичила с приведена глава и свити рамене до един надгробен камък, та отдалеч човек можеше да я сбърка с фолксваген костенурка. Като чу приближаващия се Майрън, хвърли му поглед с крайчеца на окото и му прошепна „Сливам се“, после продължи да се прави, че ридае над гроба.

— И къде по-точно се намира Конската опашка?

— В училището. Двеста и седма стая.

Майрън огледа сградата.

— Дилър на дрога да преподава френски в прогимназия?

— Така се оказва, господин Болитар. Позорно е, мен ако питаш.

— Абсолютно права си.

— Истинското му име е Джоуел Фишман. И живее в Проспект Парк, недалеч оттук. Женен е, с две деца — син и дъщеря. Преподава френски повече от двайсет години. Няма полицейско досие, с изключение на един случай на шофиране след употреба преди осем години. Преди шест години кандидатствал за градски съветник.

— Съвестен гражданин значи.

— Точно така, господин Болитар.

— А ти как се сдоби с всичките тези сведения?

— Ами в началото се канех да го прелъстя, та да ме отведе у тях. Нали знаеш. На чаршаф много работи се научават. Но си дадох сметка, че няма да ти е никак приятно да се оскверня по този начин.

— Никога не бих ти позволил да използваш тялото си за недостойни цели, Голяма Синди.

— А само за съгрешаване ли?

— Правилно — засмя се Майрън.

— Затова реших да го проследя, като си тръгне от клуба. Прибра се с градския транспорт — последния влак от града, в два и седемнайсет след полунощ. И от гарата отиде пеш до тях си, на Бийчмор Драйв седемдесет и четири. Адреса издиктувах по телефона на Есперанца.

А тя, само с няколко чуквания по клавиатурата, щеше да научи всичко останало. Добре дошли в компютърната епоха, момчета и момичета.

— Друго? — попита я.

— Прякорът на Джоуел Фишман в клуба е Кръш — Сваляча.

Майрън завъртя глава.

— А конската опашка е прикачена както се удължават косите.

— Будалкаш ме.

— Съвсем не, господин Болитар. Предполагам, че я носи за дегизировка.

— И сега какво?

— Днес няма часове, а само родителски срещи. Охраната по принцип е усилена, но бас държа, че можеш да минеш за баща, тръгнал на родителска среща. — И закри усмивката си с длан. — Както би казала Есперанца, тия джинси и тоя син блейзър са идеални за случая.

— А мокасините „Ферагамо“? — посочи нозете си Майрън.

 

 

Прекоси улицата и се включи в първата група родители, насочили се към входа. Поздрави ги, все едно че ги познаваше отпреди. И те се престориха, че го познават, и отвърнаха на поздрава му. Майрън задържа вратата за една от майките, след това бащата настоя да пропусне пред себе си Майрън, който реагира със сърдечен родителски смях.

Ето така се вписва човек, а не като Голямата Синди.

На бюрото пред охранителя имаше списък на явилите се. Майрън се записа като „Давид Пепе“ и се постара фамилното име да не е особено четливо. Взе карта пропуск, написа на нея „Давид“, а отдолу, с по-дребни букви, „бащата на Мадисън“. Майрън Болитар — човекът с хиляди лица, майстор на дегизировката.

Открай време се знае, че държавните училища изобщо не се променят, само ни се струват по-малки. Правилото важеше с пълна сила и тук: линолеум по пода, метални шкафчета, дървени врати с армирано стъкло на класните стаи. Спря се пред 207-а стая. Но не можеше да надникне вътре заради залепения на прозорчето надпис: „Reunion en cours. Ne pas deranger“^[1]. Майрън не беше особено силен по френски, но усети, че второто изречение го моли да изчака.

Огледа се, но не откри окачен график на родителските посещения. Взе да се чуди как да уплътни времето си. Пред повечето врати имаше по два ламинирани ученически стола — яки и практични на вид, но предлагащи не повече удобство от едни прашки от туид. Замисли се дали да не седне, но какво щеше да стане, ако се появеше следващата двойка родители?

Затова прецени, че ще е по-добре да се размотава по коридора и да държи вратата под око. Беше 10:20 ч. Предполагаше се всяка среща да трае по четвърт час, не повече от половин час. Минимум по десет минути на ученик. Така че във всички случаи следващата среща трябваше да започне в десет и половина. И ако никой не се появеше до 10:28 ч. да речем, Майрън щеше да се опита да влезе в десет и половина.

Майрън Болитар — царят на планирането.

 

 

Обаче в 10:25 ч. се появиха нови родители, след което равномерният родителски поток не спря чак докъм обяд. За да не прави впечатление с размотаването си, след началото на поредната среща Майрън слизаше на долния етаж, криеше се из тоалетните, задържаше се по стълбищата. Взе да го мъчи сериозна скука. Направи му впечатление, че повечето бащи носеха сини блейзъри и дънки. Време му беше май да осъвремени гардероба си.

Най-после към обяд се получи пролука. Майрън стоеше пред вратата и се усмихна на излизащите родители. До този момент не беше успял да зърне Джоуел Фишман, който си седеше в стаята и изчакваше родителите да си тръгнат, а когато новодошлите почукваха, се провикваше отвътре: „Entrez“.

Така че Майрън почука, след като му дойде редът, но не получи отговор. Пак почука. Пак тишина. Завъртя топката на бравата и отвори. Фишман седеше зад катедрата, захапал сандвич. Пред него имаше и кен кока-кола, и плик чипс. Конската опашка изглеждаше съвсем различен без… ъъъ… конската си опашка. Избелялата му жълта риза с къси ръкави бе толкова тънка, че отдолу личеше потникът му. Върху ризата му имаше една от ония вратовръзки с дечица на УНИЦЕФ, които бяха върхът на модата през 1991 г. Косата му бе късо подстригана и сресана на път. Изобщо имаше типичния вид на прогимназиален учител по френски и нищо общо с дилъра на дрога от нощния клуб.

— С какво мога да съм ви полезен? — попита Фишман с видимо раздразнение. — Родителските срещи продължават след един часа.

Явно и тоя се беше подвел по хитрата му дегизировка.

— Глад за сол ли те мъчи? — посочи Майрън чипса.

— Моля?

— Като след друсане. Иде ти целия наведнъж да погълнеш, а?

— Моля?

— Остроумен намек за… няма значение. Казвам се Майрън Болитар. И искам да ти задам няколко въпроса.

— Кой?

— Майрън Болитар.

Мълчание. Майрън едва се удържа да не изтръби триумфално „Та-дааа“. Все пак ролята му бе на зрял човек.

— Познаваме ли се? — попита Фишман.

— Ти мен — не.

— Нямам дете с такава фамилия в нито един от класовете си. Да не би да търсите колежката ми по френски, госпожа Парсънс? Тя е в двеста и единайсета стая.

Майрън затвори вратата зад гърба си.

— Не ми трябва никаква госпожа Парсънс. Търся Кръш.

Фишман зяпна с пълна уста. Майрън прекоси стаята, грабна родителския стол, завъртя го и седна мачовски с облегалката пред себе си. Господин Заплаха.

— При повечето мъже конската опашка е признак на кризата на средната възраст. Но трябва да призная, че на теб, Джоуел, ти отива.

Фишман успя да преглътне залъка си. Риба тон, ако се съдеше по миризмата. С пълнозърнест хляб, както забеляза Майрън. И маруля, и домат. И се запита дали някой му го е приготвил, или сам си го е сглобил, след това се запита защо ли вечно си задава подобни въпроси.

В желанието си да спечели време Фишман се пресегна към кена с колата и отпи.

— Не разбирам за какво говорите.

— Виж какво: искам една услуга от теб, и то — съвсем незначителна — рече Майрън. — Дай да си спестим дребните отрицания, а? Ще икономисаме сума ти време и няма да забавим родителите, които ще пристигнат в един.

И му подхвърли една от снимките от нощния клуб.

— Не съм аз — отрече Фишман, след като й хвърли бърз поглед.

— Ти си, Кръш.

— Тоя тук е с конска опашка.

— Току-що те помолих за съвсем дребна услуга — въздъхна Майрън.

— Полицай ли сте?

— Не съм.

— На такъв въпрос сте длъжен да отговорите истината — каза онзи. Което не беше съвсем така, но Майрън не си направи труда да го поправи. — И много съжалявам, но май ме бъркате с някой друг.

На Майрън му идеше да се пресегне през катедрата и да чукне оня по тиквата.

— Снощи в „Три Даунинг“ забеляза ли една едра жена с костюм на Батгърл?

Фишман нищо не каза, но си личеше, че от него нямаше да излезе добър покерджия.

— Тя те е проследила до вас. Така че знаем всичко за посещенията ти в клуба, за това, че си дилър на дрога, и за…

Точно в този момент Фишман извади револвера от чекмеджето.

Внезапното действие свари Майрън неподготвен. Едно, че не очакваше училището да е в съседство с гробище, но още по-малко пък очакваше и учител да му извади пищов насред класната стая. Грешка. Свалил беше гарда от прекалена самоувереност. Сериозна грешка.

Фишман се приведе рязко през катедрата и навря оръжието на сантиметри от лицето на Майрън.

— А си мръднал, а съм ти пръснал черепа.

Когато на човек му насочат пистолет, целият му свят е склонен да се свие горе-долу до размера на дулото на въпросния пистолет. И ако за пръв път му се случва пистолетът да е насочен в лицето му на нивото на очите, вижда единствено това дуло. Изведнъж то става целият му свят. И го парализира. Пространството, времето, измеренията, сетивата престават да са жизнени фактори. От значение остава само черният кръгъл отвор.

Стой мирен, заповяда си Майрън. Забави хода на времето.

Онова, което последва, му отне по-малко от секунда.

Първо: изчисли наум „тоя ще дръпне ли спусъка?“. Погледна покрай дулото очите на Фишман — широки и влажни, лицето му лъснало. На всичко отгоре беше извадил пищова в класна стая, докато в училището все още се намираха хора. Ръката му трепереше. Пръстът му опираше върху спусъка. Като сборуваш всичко това, стигаш до простата истина: тоя е луд и като нищо може да те гръмне.

Второ: прецени противника. Фишман е женен учител с две деца. Факт, който не се променя от това, че нощем ходи в някакъв модерен клуб и се прави на дилър. Вероятността да е минал през някаква форма на военно обучение е крайно минимална. Да не говорим за съвсем аматьорското му поведение: надвесил се над катедрата, с нарушено равновесие, та да навре пистолета във физиономията на Майрън.

Трето: реши какво ще предприемеш. Представи си го наум. Ако нападателят не е наблизо, ако е на някой и друг метър от теб или чак в далечния край на помещението, на практика нямаш никакъв избор. Нямаш шанс да го обезоръжиш, независимо какви бойни изкуства си гледал на кино. Налага се да го изчакаш. Това все още си оставаше вариант „А“ — Майрън да застине неподвижен. Което и се очакваше да направи. Да се опита да го забаламоса с приказки. Все пак намираха се в училище, а да гръмнеш с пистолет на такова място трябва да си не само луд, ами напълно превъртял.

Но ако си човек като Майрън, ако притежаваш рефлексите на професионален спортист, плод на дългогодишни тренировки, можеш да разгледаш реално и вариант „Б“ — да обезоръжиш противника. Но избереш ли „Б“, място за колебания няма. Трябва да го изпълниш мигновено, преди другият да е осъзнал осъществимостта му и да се е отдръпнал или да е заострил вниманието си. За момента, през частицата от секундата, в която бе извадил пистолета и бе креснал на Майрън да не мърда, Джоуел Фишман все още бе под влиянието на притока от адреналин, а той води до…

Четвърто: действай!

Колкото и нелогично да звучи — но ако се замислиш, съвсем не липсва логика — да обезоръжиш човек с пистолет е много по-лесно, отколкото ако държи в ръката си нож. При посягането към ножа можеш да си срежеш ръката. Много е трудно да хванеш нож. Понеже трябва да се прицелиш в китката или лакътя, а не в самото оръжие. И толерансът за грешка е минимален.

Според Майрън отнемането на огнестрелно оръжие от противник се състоеше от две фази. Първо, докато Фишман не бе успял изобщо да реагира, Майрън рязко премести тялото си извън предполагаемата траектория на куршума. Разстоянието всъщност е много малко и не изисква кой знае колко усилия. Достатъчно му бе светкавично да полегне надясно — към по-силната си ръка. Сега вече, в зависимост от вида на оръжието, може да се прибегне към ред сложни изпълнения. Според едни най-добре е да затиснеш с палец ударника, та оръжието да не може да гръмне. Майрън обаче по принцип отхвърляше подобна възможност. Времето е прекалено малко и се изисква изключителна точност, да не говорим, че докато преценяваш реакцията си, трябва да вземеш предвид и това дали насреща си имаш полуавтоматичен пистолет или револвер и така нататък.

По тази причина Майрън реши да предприеме нещо по-просто. И пак ви умолявам, деца — ако нямате необходимата професионална подготовка и физически данни, недейте опитва това у дома си. Майрън сграбчи пистолета с по-силната си ръка. Ей така, все едно отнема играчка от непослушно дете. Благодарение на превъзхождащата си сила, атлетични заложби, знания по прилагането на вектори и елемента на изненадата, просто се пресегна и взе оръжието. Като в същото време вдигна лакът и тресна Фишман право в лицето, което го просна върху облегалката на стола му.

Майрън прескочи катедрата и блъсна стола. Фишман се изтърси на пода по гръб. Опита се да излази настрани. Но Майрън му скочи отгоре и седна върху гръдния му кош. Прикова с колене ръцете на Фишман към пода, както батковците обуздават по-малките си братчета. Навици от детинство.

— Ти да не си луд, бе? — озъби му се Майрън.

Никакъв отговор. Майрън му заши два яки шамара. Фишман изпищя от ужас и се сгърчи безпомощен. А Майрън се сети за видеото с Кити, за самодоволната му усмивка, та взе че му изтресе и един мощен юмрук по физиономията.

— Пистолетът не е зареден! — проплака Фишман. — Провери и ще видиш. Моля ти се!

Без да вдига колене от дърпащите се ръце на Фишман, Майрън провери и се убеди, че онзи не лъже. Нямаше нито един патрон. Запокити пистолета в ъгъла на стаята. Сви юмрук за нов удар. Но Фишман вече хлипаше. Не плачеше от страх, а по детски, с пълна сила. Майрън се изтърколи настрана, все така нащрек, в случай че онзи си наумеше да го изненада.

А Фишман се сви на малка топка. И взе да разтърква очи с юмручета. Майрън зачака.

— Извинявай бе, човек — успя да вмести между хлипанията си Фишман. — Ама много ме стресна. Наистина ти се извинявам.

— Да, ама ми извади пищов.

— Обърках се — повтори оня. — Не разбираш ли? Нервите ми са опънати докрай.

— Джоуел?

Оня не спираше да подсмърча.

— Джоуел? — Майрън му плъзна нова снимка по пода. — Виждаш ли тая жена?

Онзи не снемаше ръце от очите си.

Майрън умишлено придаде грубост на гласа си:

— Погледни я, Джоуел!

Фишман бавно свали ръце. Лицето му бе омазано със сълзи, а вероятно и със сополи. Печеният манхатънски дилър Кръш обърса с ръкав лицето си. Майрън се опита да го изчака, но оня само се блещеше на снимката.

— Ти се срещна с тази жена само преди няколко вечери в „Три Даунинг“ — каза Майрън. — И само да си посмял да ми разправяш, че не знаеш за какво става дума — ще си сваля обувката и с нея ще те напердаша. Разбра ли ме?

Фишман кимна.

— Помниш я, нали така?

— Погрешна представа имаш — затвори очи Фишман.

— Това никак не ме вълнува. Знаеш ли как се казва?

— Не знам дали следва да ти отговоря.

— Обувката ми, Джоуел. Като те замлатя с нея, веднага ще си кажеш.

Фишман отново обърса лице и завъртя глава.

— Не ти е в стила.

— Това пък какво означава?

— Нищо. Просто усещам, че повече няма да ме биеш.

Навремето нямаше да усетиш колко бързо щях да те набия, помисли си Майрън. Но в случая Фишман беше прав. Наистина нямаше намерение да го бие повече.

А като забеляза, че Майрън се колебае, Фишман го попита:

— Имаш ли понятие какво е да си наркоман?

Олеле, тоя пък накъде заби сега?

— Да, Джоуел, имам.

— От личен опит ли?

— Не. Да не искаш да кажеш, че си наркоман, Джоуел?

— Не. По-точно, употребявам от време на време. Но не там е работата. — И неочаквано килна глава, като учител, любопитен да чуе отговора на въпроса си. — Знаеш ли кога един наркоман най-сетне ще потърси помощ?

— Когато стане неизбежно.

А онзи се захили, сякаш получи правилния отговор. От Майрън Болитар — отличника на класа.

— Точно така. Когато ножът опре до кокала. Точно така стана и сега. Вече го съзнавам. Давам си сметка, че имам проблем и че ми се налага да прибягна до помощ.

Майрън се спря в последния миг да не каже нещо остроумно. Започне ли да говори човекът, от когото търсиш някакви сведения, най-добре е да го оставиш да приказва.

— Конструктивно намерение — рече, едва сдържайки отвращението си.

— Имам две деца. И прекрасна съпруга. Чакай да ти ги покажа.

И посегна към джоба си. Което накара Майрън рязко да се приближи. Фишман кимна, забави движенията си и извади връзка ключове. И подаде на Майрън един от ония ключодържатели със снимка. Семейна фотография, направена, ако се съдеше по фона, в увеселителния парк „Сикс Флагс“. От едната страна на семейството стоеше зайчето Бъгс, а от другата — Чурулик-пиленце. От красотата на госпожа Фишман наистина можеше да ти спре дъхът. Джоуел беше застанал на едно коляно, от дясната му страна стоеше момиченце на пет-шест годинки с руси коси, с една от ония широки усмивки, които са толкова заразни, че Майрън усети как и ъгълчетата на собствените му устни се извиват нагоре. От другата страна на Джоуел стоеше момченце, с около две години по-малко от момиченцето. Момченцето се срамуваше и почти бе скрило лице в рамото на татко си.

— Разкошни деца. — Майрън му върна ключодържателя.

— Благодаря.

А Майрън се сети за нещо чуто отдавна от баща му: човек има невероятната способност сам да си обърка напълно живота. На глас обаче каза:

— Ти си едно тъпо говедо, Джоуел.

— Болен съм — поправи го онзи. — И точно там е разликата. Че искам да се поправя.

— Докажи ми го.

— Как?

— Дай ми знак, че искаш да се промениш, като ми разкажеш за жената, с която се срещна преди три нощи.

— Каква гаранция имам, че няма да й сториш нещо лошо?

— Същата, която ти подсказва, че няма да си сваля обувката и да те набия с нея.

Джоуел Фишман погледна ключодържателя си и пак се разплака.

— Джоуел?

— Честна дума — искам да оставя всичко това зад гърба си.

— Разбирам те.

— И ще го направя, кълна се в Бога. Ще потърся помощ. И ще стана най-добрият баща и съпруг на света. Само да ми се даде възможност. Нали ми вярваш?

На Майрън започваше да му се повдига.

— Вярвам ти.

— Защото… Не ме разбирай погрешно. Обичам живота. Обожавам семейството и децата си. Но в продължение на осемнайсет години ми се налага да се вдигам всяка сутрин и да идвам в това училище да преподавам френски на прогимназистите. Което те ненавиждат. И не внимават в час. В началото си представях нещата коренно различни: ще ги уча на този прекрасен език, който обожавам. А се оказа съвсем друго. На тях им е все тая, стига да вържат прилична оценка и да преминат в по-горен клас. Нищо повече. Година след година. Една и съща рутина. С Ейми едва свързваме двата края. Все едно и също — ден след ден, година след година. Пълна тъпотия. И какво ще ни донесе утрешният ден? Пак същото, пак тази тъпотия, докато умра.

Млъкна и се извърна настрани.

— Джоуел?

— Обещай ми — приплака Джоуел. — Обещай ми, че ако ти помогна, няма да ме изпортиш. — „Да ме изпортиш“. Като учениче, хванато да преписва на контролното. — Дай ми шанс, умолявам те. Заради децата ми.

— Ако ми кажеш всичко, което знаеш за тази жена, няма да те изпортя — рече Майрън.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— Запознахме се преди три вечери в клуба. Тя търсеше доза. Аз й я уредих.

— Под „уредих“ имаш предвид, че ти лично я снабди с дрогата.

— Да.

— Друго?

— Друго нищо.

— Каза ли ти името си?

— Не.

— Телефонен номер да ти е дала? В случай, че пак й потрябваш?

— Не. Не ми даде. Това е всичко. Съжалявам.

Майрън обаче отказваше да му повярва.

— Колко ти плати?

— Моля?

— За дрогата, Джоуел. Колко пари ти даде?

Някаква сянка прекоси лицето му. Майрън я долови. Сега ще го излъже.

— Осемстотин долара — рече Фишман.

— Кеш?

— Да.

— Искаш да кажеш, че тя носеше осемстотин долара у себе си?

— С „Виза“ и „Мастеркард“ не работим — изсмя се фалшиво Джоуел. — Носеше ги, естествено.

— И къде ти предаде парите?

— Още в клуба.

— Когато й връчи дрогата ли?

Онзи присви леко очи.

— Разбира се.

— Джоуел?

— Какво?

— Нали помниш снимките, които ти показах?

— Е, и?

— Снети са от видеозапис, направен с охранителна камера — обясни Майрън. — Усещаш ли накъде бия?

Фишман пребледня.

— Най-грубо казано — добави Майрън, — на него се вижда размяна на флуиди, а не кеш.

И Джоуел Фишман пак ревна. Допря длани като за молитва, стиснал ключодържателя, все едно е молитвена броеница.

— Ако ще ме лъжеш, не виждам защо аз трябва да се придържам към обещанието си.

— Ти не ме разбираш.

Пак до „разбирането“ опряха.

— Срам ме е от онова, което направих. Отвратително е. Затова исках да ти го спестя. Понеже то нищо не променя. Не я познавам. И не знам как можеш да се свържеш с нея.

И пак взе да вие, само че вече стиснал ключодържателя като самакитка, против вампири. Майрън зачака и прецени какви варианти му остават. Изправи се, прекоси стаята и сложи пистолета в джоба си.

— Мисля да те предам на полицията, Джоуел.

— Какво? — моментално престана да реве онзи.

— Не ти вярвам.

— Самата истина ти казвам.

Майрън сви рамене и посегна към топката на бравата.

— Но не ми помагаш. Както се бяхме договорили.

— Какво мога да направя? Нищо не знам, казвам ти. За това ли искаш да ме накажеш?

— Огорчен съм — сви отново рамене Майрън. И завъртя топката.

— Чакай.

Майрън не го изчака.

— Изслушай ме, моля ти се. Само за секунда.

— Нямам време.

— Обещаваш ли нищо да не кажеш?

— Какво имаш да ми съобщиш, Джоуел?

— Номерът на мобифона й. Ти само си спази обещанието, окей?