Харлан Коубън
Под напрежение (23)

Глава 23

Блутут системата в колата на Майрън се свърза с мобифона му. Първия половин час той прекара в разговори с клиенти. Все пак животът не свършва след смъртта, нали? Ако някога ти потрябва доказателство в този смисъл, просто се върни на работа.

Уин му се обади няколко минути преди да стигне целта на пътуването си.

— Въоръжен ли си? — попита го Уин.

— Предполагам, че си ядосал Хърман Ейк — рече Майрън.

— Успях.

— Което ще рече, че е свързан с Гейбриъл Уайър, така ли?

— Така излиза, ако не смятаме една подробност.

— А именно?

— Запознах го с теорията ни как той контролира Уайър с помощта на шантаж и комарджийските му дългове.

— Правилно.

— И няколко минути по-късно — обяви Уин — господин Ейк най-накрая си призна, че теорията ни е вярна.

— Което ще рече?

— Хърман Ейк ще те излъже и какво е обядвал — напомни му Уин.

— Тоест пропуснали сме нещо важно.

— Да. А ти междувременно не ходи никъде без оръжие.

— Ще си взема пистолет, като се прибера — каза Майрън.

— Не е необходимо да отлагаш дотогава. Под седалката ти има един, трийсет и осми калибър.

Страхотно. Майрън бръкна под седалката и напипа подутината.

— Друга някоя подробност да си пропуснал?

— Последната дупка я завърших с един удар по-малко от изискуемите. Което ще рече, че изкарах целия маршрут с две дупки под нормата.

— И чак сега ми го казваш!

— Скромността краси човека.

— Според мен — рече Майрън — назрява моментът за разговор очи в очи с Гейбриъл Уайър.

— А това няма да стане, без да щурмуваме замъка. Или поне имота му на остров Адиона — заключи Уин.

— Мислиш ли, че ще можем да преодолеем охраната му?

— Ще се направя, че не съм чул въпроса ти.

Когато Майрън стигна до нужната му пресечка в Едисън, паркира пред поредния крайпътен мол. Първо се убеди, че на тукашния му липсва сладкарница за сладолед — ако имаше, този път щеше да започне от нея — и че е от по-типичните американски молове, с електроника „Бест Бай“, канцеларски материали „Стейпълс“ и дизайнерски обувки, на площ горе-долу колкото малко европейско херцогство.

Какво всъщност търсеше тук?

Подреди в главата си събитията от вчерашния ден. Първо, Лекс Райдър се обажда на съпругата си Сузи. Разговорът им трае четирийсет и седем минути. Трийсет минути след края му Сузи се обажда на Китиния номер с предплатената карта. Разговорът е доста по-кратък — само четири минути. Окей. А после? После следва пролука от около четири часа, след която Сузи се захваща да разпитва Карл Сноу в сладоледаджийницата за смъртта на дъщеря му Алиста Сноу.

Така че задачата му е да запълни със съдържание въпросните четири часа.

Ако се съдеше по логиката на джипиеса, по някое време между четириминутния й разговор с Кити и посещението й при Карл Сноу, Сузи е дошла с колата до тази пряка в Едисън, Ню Джърси. Но не е вписала в джипиеса конкретен уличен адрес, както е постъпила по отношение на Карл Сноу. Просто е набрала имената на двете улици, които се пресичат тук. С мол на единия ъгъл. Бензиностанция на другия. Автосалон „Ауди“ на третия. И гора на четвъртия.

Добре де. Защо липсва конкретен адрес? Обстоятелство номер едно: Сузи идва тук веднага след разговора си с Кити. Като се има предвид дълготрайната им и сложна връзка, четири минути са прекалено, ама прекалено малко за такъв разговор. Вероятен извод: Сузи и Кити са разговаряли единствено за да си определят къде да се срещнат. Втори вероятен извод: договорили са се да се срещнат тук, на тази пряка.

Майрън огледа старателно мола, но не забеляза нито ресторант, нито кафе. И понеже му се стори крайно невероятно двете бивши звезди на тениса да са тръгнали да купуват обувки, канцеларски материали или електроника, реши да приключи с този първи ъгъл. Погледна по пътя наляво, после надясно. И току зад автосалона „Ауди“ видя красиво изписана със старовремски шрифт табела: МОБИЛНИ ИМОТИ ГЛЕНДЕЙЛ.

А след като пресече пътя, се убеди, че става дума за караванен парк. Но и караванните паркове се бяха научили от рекламаджиите по Мадисън авеню да внушават с изискана табела и думи от рода на „имоти“, че иде реч едва ли не за любима спирка при туристическа обиколка на елитните домове в Нюпорт, Роуд Айланд. Самите каравани бяха разположени сред мрежа от пътища с наименования от рода на „Градински кът“ и „Алея Стария дъб“, при все че наоколо нямаше и помен нито от градина, нито от дъб — пък бил той стар или млад.

Но и оттам, където беше застанал на шосето, виждаше наличието на няколко забити в земята табели „Продава се“. Пореден извод: тук живееха Кити и Мики. Вероятно Сузи не е знаела точния адрес. Или пък джипиесът не е разпознал „Градински кът“ и „Алея Стария дъб“, та се е наложило Кити да упъти Сузи към най-близката пряка.

Не носеше снимка на Кити, която да показва на хората, пък и да носеше — щеше да е прекалено подозрително. Нито идеше да почне да чука от врата на врата по трейлърите. В крайна сметка Майрън реши в полза на доброто старовремско наблюдение. Качи се в колата и паркира близо до офиса на управителя, откъдето можеше да следи почти всички каравани. Но колко време можеше да седи тук и да дебне?

Час, най-много два. Обади се на стария си приятел Зора, бивш агент на Мосад, който бе винаги готов да се включи в някое наблюдение. Договориха се Зора да дойде да го смени след два часа.

Майрън се настани удобно на седалката и реши да използва времето за разговори с клиентите си. Най-възрастният сред баскетболистите му от Ен Би Ей, някогашната звезда Чаз Ландро, се надяваше да изкара още една година в професионалната лига. Майрън се скъса да звъни на кой ли не от мениджърите на отборите да повикат популярния ветеран на проба, но нито един не прояви интерес. Чаз се съсипваше от мъка.

— Не мога още да си помисля за отказване — рече на Майрън. — Нали ме разбираш?

Майрън го разбираше.

— Продължавай да тренираш — каза му. — Все някой ще ти даде възможност.

— Благодаря ти, човече. Сигурен съм, че ще съм полезен на някой от по-младите отбори.

— И аз съм сигурен. Но да те попитам, между другото: в случай че не стане с Ен Би Ей, готов ли си да играеш една година в Китай или Европа, да речем?

— Силно се съмнявам.

Загледан през предното стъкло, Майрън забеляза, че се отвори вратата на една от караваните. От която се появи племенникът му Мики.

— Ще продължавам да търся, Чаз. Дай утре пак да се чуем, а?

И прекъсна разговора. Мики беше задържал вратата отворена. И надникна обратно в трейлъра, преди да я затвори. Както Майрън бе забелязал още предната вечер, Мики беше едър младеж, над метър и деветдесет на ръст, към деветдесет и пет кила. Вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната глава — походката на мъжете от рода Болитар, даде си веднага сметка Майрън. И баща му имаше същата походка. И Брад. Че и самият Майрън.

От гените си не можеш избяга, малкият.

Ами сега?

Допускаше минималната вероятност срещата на Сузи да е била с Мики, но почти беше готов да изключи подобен вариант. По-добре да остане тук. Да изчака Мики да се махне и чак тогава да отиде до караваната с надеждата, че ще завари там Кити. А в случай, че не я намери и се налага да открие отново Мики, задачата му надали ще е особено трудна. Мики бе облечен в червената ризка на работещ в „Стейпълс“. Спокойно можеше да приеме, че е тръгнал на работа.

Нима „Стейпълс“ вземат на работа толкова млади хора?

Майрън не беше съвсем убеден. Смъкна козирката над волана. Слънцето така се отразяваше в предното стъкло на колата, че нямаше начин Мики да го забележи. Когато племенникът му дойде съвсем наблизо, Майрън успя да разчете името на табелчицата му: БОБ.

Работата ставаше все по-странна.

Изчака Мики да свърне към пряката и чак тогава напусна колата. Отиде до пътя и набързо се огледа. Прав беше: Мики се беше запътил към „Стейпълс“. Майрън се извърна и тръгна по „Градински кът“. Самият жилищен парк бе чист и добре поддържан. Пред някои от караваните имаше шезлонги. Пред други — изкуствени маргаритки или забити в земята малки вятърни въртележки. Отнякъде се чуваха полюлявани от всеки полъх китайски камбанки. Срещаха се и най-разнообразни градински украшения, с явно превъзходство в полза на Дева Мария.

Майрън почука на вратата. Никакъв отговор. Почука по-силно. Пак нищо. Опита се да надникне през прозореца, но завесите бяха спуснати. Обиколи караваната. Всички пердета бяха спуснати, макар да бе посред бял ден. Върна се до вратата и бутна топчестата дръжка. Заключена.

Бравата беше с езиче на пружинка и нямаше вид на нова. Майрън не беше майстор на взлома, но и отварянето на такава стара брава с пластмасова карта не е никак трудно. Озърна се да се увери, че никой не го наблюдава. Още преди години Уин го беше научил как се влиза с помощта на пластина, по-тънка и от кредитна карта. Пластината така си и стоеше оттогава в портфейла му — никога неползвана, като презерватив в джоба на обезверен гимназист. Ето че му се наложи да я извади, огледа се повторно, пъхна я в рамката на вратата, натисна назад езичето и си отвори. Добре че вратата нямаше резе, райбер или брава със заключващ се език — тогава усилията му щяха да са напразни. За негов късмет, тази беше евтина и паянтова.

Вратата широко се отвори. Майрън влезе и затвори след себе си. Всички лампи бяха угасени, та през спуснатите пердета се процеждаше някаква призрачна светлина.

— Ехо?

Никакъв отговор.

Щракна един ключ и светна две примигващи крушки. Стаята отговаряше в общи линии на онова, което може да се очаква във взета под наем каравана: етажерка с няколко стелажа, от ония, които струват по деветдесет и девет долара и трябва да си инженер, за да ги сглобиш; по нея се виждаха няколко джобни издания, малък телевизор и очукан лаптоп. Пред разтегателния диван стоеше масичка, невиждала подложка от времето на първото кацане на човек на Луната. Това, че диванът е разтегателен, Майрън позна по оставената отгоре му възглавница и сгънати одеяла. Вероятно на него спеше Мики, а майка му — в спалнята.

Мярна някаква снимка върху страничната масичка. Запали съседната лампа с абажур и я вдигна да разгледа фотографията. Мики беше по баскетболен екип, с разрошени коси, с прилепнали от пот къдрици по челото. До него стоеше Брад, провесил ръка около врата на сина си, сякаш се канеше да му приложи любовна хватка „вълчи капан“. И баща, и син бяха нахилени до ушите. Бащата с такава откровена обич гледаше сина си, мигът бе толкова интимен, че на Майрън му идеше да се извърне от неудобство. Успя обаче да отбележи, че носът на Брад бе станал видимо по-крив. Освен това Брад бе и поостарял, поолисял по челото и всички тези признаци за хода на времето и за пропуснатите съвместни мигове наново разкъсаха сърцето на Майрън.

Чу зад себе си шум. И рязко се извъртя. Шумът бе дошъл откъм спалнята. Отиде до вратата и надникна. Холът имаше чист, подреден вид. Затова пък през спалнята като да беше минало торнадо, а по средата, в окото на бурята, лежеше по гръб Кити — заспала, или нещо по-лошо.

— Ехо?

Тя изобщо не помръдна. Дишането й бе учестено, шумно. Спалнята вонеше на стари цигари и нещо като бирена пот. Приближи се до леглото. И реши да се поогледа наоколо, преди да я събуди. Мобифонът с предплатената карта беше на нощното шкафче. Провери го. И отбеляза разговорите, водени със Сузи и Джоуел Фишман, тоест Кръш. Освен тях имаше и още три-четири, включително и с номера от чужбина. Набра ги на блекбърито си и ги прати като имейл на Есперанца. Прерови чантичката на Кити и намери два паспорта — нейния и на Мики. И в двата имаше куп печати на държави по всички континенти. Майрън ги разгледа набързо в желанието си да установи последователността на пътуванията. Много от печатите се бяха размазали. Но по всичко личеше, че Кити се е върнала в САЩ от Перу преди осем месеца.

Върна паспортите в чантичката и продължи да рови. В началото не откри нищо особено, но като взе да опипва хастара — опааа! — усети твърдата буца. Разкъса шева с пръсти и извади найлоново пликче с малко количество кафяв прах.

Хероин.

Гневът му насмалко да го издаде. Засилил се бе да ритне леглото, та да я събуди, когато мярна нещо на пода. И за миг примига, не вярвайки на очите си. Там, на пода, близо до главата на Кити, където човек обикновено захвърля при заспиване книга или списание. Майрън се приведе да го огледа. Не биваше да го пипа обаче, за да не остави отпечатъци.

Защото онова нещо бе пистолет.

Огледа се, видя захвърлената на пода тениска и с нея вдигна оръжието. Трийсет и осми калибър. Като онзи, който бе затъкнат под колана му благодарение на Уин. Какво, по дяволите, ставаше тук? За секунда изпита желанието да я докладва на социалните служби и да я остави от там насетне сама да се оправя.

— Кити?

Гласът му стана по-силен, по-груб. Никакво движение. Та тя изобщо не спеше. Беше в безсъзнание. Майрън ритна леглото. Нищо. Зачуди се дали да не лисне студена вода на главата й. Предпочете да й удари няколко леки шамара по лицето. Надвеси се над нея и долови вкиснатия й дъх. Върна се назад в спомените си към времето, когато тази чаровна тийнейджърка доминираше централния корт, и си спомни любимата си поговорка на идиш: „Човек планира, Бог се смее“^[1].

Смехът му в никакъв случай не можеше да се нарече добродушен.

— Кити? — пак я повика, вече малко по-грубо.

Изведнъж очите й се облещиха. Тя се изтъркаля рязко, с което на свой ред стресна Майрън, та чак след секунда загря смисъла на действието й.

Търсеше пистолета.

— Това ли ти трябва?

Показа й оръжието. А тя, въпреки слабото осветление, заслони очите си и запримигва насреща му.

— Майрън?