Харлан Коубън
Под напрежение (11)

Глава 11

— Лекс е добре — каза Майрън.

Сузи и Лекс имаха собствен мансарден апартамент в многоетажен блок на брега на реката Хъдсън в Джърси Сити, Ню Джърси. Апартаментът заемаше целия горен етаж и имаше повече разгъната площ от средно голям магазин „Хоум Депо“. Макар че се върна от остров Адиона чак в полунощ, Сузи го чакаше на просторната тераса, обзаведена абсолютно охолно с разни там дивани в стил „Клеопатра“, плюшени фотьойли, гръцки статуи, френски гаргойли и римски сводове, което всъщност се явяваше напълно излишно, тъй като единственото, което заслужаваше да се види оттам, бе фантастичният силует на Манхатън.

Майрън предпочиташе да се прибере направо у дома. След като бе изяснил, че Лекс е добре, нямаше какво повече да обсъждат, но по телефона Сузи му се стори особено притеснена. При някои клиенти дундуркането наистина си беше част от взаимоотношението им. Сузи обаче не беше сред тях.

— Кажи ми какво точно ти каза Лекс.

— Че записват с Гейбриъл парчета за следващия им албум.

Сузи бе вперила поглед през лятната мъгла в силуета на Манхатън. В ръката си държеше чаша с нещо, което приличаше на вино. И понеже Майрън не беше сигурен какво следва да каже в този контекст — бременност плюс вино — предпочете само да се прокашля.

— Какво има? — попита Сузи.

Майрън посочи чашата с вино. Самата деликатност.

— Докторът каза, че по една може — отвърна му тя.

— О.

— Не ме гледай по този начин.

— Не те гледам.

С ръце върху корема си, тя огледа отново силуета на града:

— Ще трябва да оправим тия перила. Особено сега, когато бебето е на път. Мен ме е страх дори пияни приятели да пускам тук.

— Добра идея — рече Майрън.

Личеше си, че Сузи се мъчи да печели време. Което си беше съвсем нормално.

— Виж какво. Наистина не мога да ти кажа какво измъчва Лекс. Признавам, че се държи доста особено, но в същото време много аргументирано ми разясни защо не било моя работа. Ти поиска от мен да разбера как е. Вече ти докладвах. Но не мога да го принудя да се върне у дома.

— Знам.

— Така че какво друго мога да направя за теб? Мога да продължа да търся кой е авторът на постинга „Не негово“…

— Знам кой е — вметна Сузи.

Това го изненада. Опита се да прочете изражението й, а след като тя нищо не каза, я попита:

— Кой?

— Кити.

И отпи от чашата с вино.

— Сигурна ли си?

— Да.

— По кое съдиш?

— Кой друг би тръгнал да си разчиства сметките по такъв начин?

Влагата натискаше Майрън като тежко одеяло. Огледа корема на Сузи и се зачуди как може да се влачи непрестанно подобно нещо в такова време.

— За какво й е притрябвало да си отмъщава?

Сузи остави въпроса му без отговор.

— Кити беше голяма тенисистка.

— И ти също.

— Но не колкото нея. По-добра от нея не съм срещала. Станах професионалистка, спечелих няколко турнира, четири пъти завършвах сезона в първата десетка. Кити обаче можеше да стане легенда.

— Нямаше начин да стане — завъртя глава Майрън.

— Кое те кара да мислиш така?

— Кити сама се прекара. Дрогата, купоните, лъжите, манипулациите, нарцисизмът й, склонността към самоунищожение…

— Беше млада. Всички бяхме млади. И всички допускахме грешки.

Мълчание.

— Сузи?

— Кажи.

— Защо настояваше да се видим тази вечер?

— За да ти обясня.

— Кое да ми обясниш?

Тя отиде до него, разпери ръце и го прегърна. Майрън я притисна към себе си, усети топлината на корема й. Дори с риск да прозвучи извратено, прегръдката всъщност му беше приятна — подейства му оздравително. Сузи отпусна глава върху гърдите му и я задържа там. Майрън само я държеше в обятията си.

По едно време Сузи отрони:

— Лекс греши.

— За кое?

— Понякога човек наистина се нуждае от помощ. Колко нощи си ме спасявал, само аз си знам. Държеше ме така в прегръдките си. И ме изслушваше. Нито веднъж не ме укори. Може и да не го съзнаваш, но поне сто пъти си ми спасил живота.

— И сега съм на твое разположение — промълви Майрън. — Сподели какво те мъчи.

Тя не го пускаше. Долепи ухо до гръдта му.

— С Кити ни предстоеше да навършим седемнайсет. А аз страшно се бях навила да спечеля тогавашния шампионат при девойките. Та да се класирам за откритото първенство на САЩ. Кити беше основната ми конкурентка. И когато ме би в Бостън, майка ми буквално пощуря.

— Спомням си го — каза Майрън.

— Моите родители все ми втълпяваха, че в спорта всичко е допустимо, стига да ти донесе победата. Да те избута напред. Нали си чул за „изстрела, прогърмял по целия свят“? Победният удар в последния момент на Боби Томсън, с който „Ню Йорк Джайънтс“ отстраняват „Бруклин Доджърс“ на бейзболните полуфинали през 1951-ва година.

Смяната на темата го завари неподготвен.

— Е, и?

— Томсън си послужил с измама, разправяше баща ми. Което било съвсем нормално за времето си. Нещо като сегашната употреба на анаболни стероиди. Едни засичали тайните сигнали на противниковия отбор. Други повреждали умишлено топката. Треньорът на „Бостън Селтикс“ — същият, който теб те беше привлякъл — нарочно засилвал на макс отоплението в съблекалнята на гостуващия отбор. Може и да не е точно измама, а просто борба за някакво предимство.

— И това те подтикна да се стремиш към подобно предимство?

— Да.

— Как?

— Взех да разпространявам слухове за противничката ми. Изкарах я по-голяма курва, отколкото си беше. Поставих си за цел да наруша концентрацията й, като внеса повече стрес в живота й. На теб например подметнах, че бебето й вероятно не е от Брад.

— Не само от теб съм го чувал. Пък и аз лично познавах Кити. Така че мнението ми за нея ни най-малко не се повлия от твоите приказки. Тя наистина беше пропаднала, нали?

— Не повече от мен.

— С тази разлика, че ти не се гавреше с брат ми. Не му разправяше колко го обичаш, докато в същото време спиш с куп други мъже.

— Което не ми пречеше да ти говоря постоянно на тази тема — сгуши се още по-плътно Сузи в гърдите му. — Но знаеш ли какво не ти казах тогава?

— Какво?

— Че Кити всъщност обожаваше брат ти. Истински, с цялата си душа. И когато се разделиха, играта й се влоши. Престана да влага сърцето си. А в това време аз я подтиквах да купонясва, да осъзнае, че Брад не е за нея, да не се ограничава в избора си.

Майрън си спомни щастливите снимки на Кити с Брад и Мики на „Фейсбук“ страницата й и се запита какво ли всъщност й е било. Напъна се да се съсредоточи върху тези радостни изображения, но умът му отказа да го слуша. И вместо това взе да изтиква на преден план онова видео с Кити и Конската опашка в стаичката на „Три Даунинг“.

— Кити сама си беше виновна за грешките си — чу се да казва с горчилка в гласа. — Нямаше нужда да се ръководи от онова, което ти казваше или премълчаваше. Постоянно мамеше Брад — и за зависимостта си от дрогата, и за моята роля в малката им драма, дори за това, че взема хапчета против забременяване.

Но в мига, в който изрече последното, усети, че нещо в собствените му думи не се връзва. Как така Кити, на една крачка от това да стане бъдещата Мартина, Криси, Щефи, Серина или Винъс, изведнъж се оказа бременна? Самата тя наистина твърдеше, че е станало погрешка. Нима още от часовете по полова просвета в прогимназията не беше ясно на всички, че хапчетата не са сто на сто ефикасни? Майрън обаче и до ден-днешен отказваше изобщо да отчете подобна вероятност.

— На Лекс всичко това известно ли му е?

— „Всичко“ ли? — засмя се тя. — Не.

— Понеже оттам тръгвали всички проблеми според него. Човек пазел някакви тайни, те загноявали и унищожавали доверието. Не можело да поддържаш нормални взаимоотношения при липсата на пълна прозрачност. Съпрузите в никакъв случай не бивало да имат тайни един от друг.

— Това думи на Лекс ли са?

— Да.

— Колко мило от негова страна. Но пак не е прав.

— В смисъл?

— Няма взаимоотношения, които биха устояли на тоталната прозрачност — вдигна лице от гърдите му Сузи. И Майрън видя, че по бузите й се стичат сълзи, усети как ризата му се е намокрила. — Всеки от нас си има своите тайни, Майрън. Знаеш го не по-зле от всеки друг.

 

 

Майрън се добра до „Дакота“ чак към три след полунощ. Погледна и се убеди, че Кити не е отговорила на посланието му „Прости ми“. Допускайки, макар и с незначителна доза убеденост, че Лекс не го е излъгал и че самата Кити не е излъгала самия Лекс, изпрати имейл на Есперанца с молба да потърси името на Кити из списъците на пътниците за полетите от Нюарк и от аерогара „Кенеди“ до Южна Америка. Влезе в „Скайп“ да се убеди, че и Териса я няма онлайн.

И взе да си мисли за Териса. И за старото си гадже Джесика Кълвър, която Лекс беше споменал. След като в продължение на сума ти години — годините, които беше прекарала с Майрън — Джесика не преставаше да твърди, че не е привърженик на брака, съвсем наскоро се беше омъжила за някой си Стоун Норман. Що за име пък е това „Стоун“? Кой знае как го будалкат приятелите му. Но и размишленията на тема „стари любови“, особено онези, за които си искал да се жениш, не са особено ползотворни, така че Майрън си наложи да престане.

Половин час по-късно се прибра и Уин в компанията на най-новата си приятелка — висока азиатка с тялото на модел и с името Ми. А с тях — и друга привлекателна азиатка, която Майрън не бе виждал до този момент.

Майрън изгледа Уин, а в отговор получи многозначително повдигане на вежди.

— Здрасти, Майрън — поздрави го Ми.

— Здравей, Ми.

— Запознай се с приятелката ми Ю.

Майрън потисна въздишката си и я поздрави. Ю му кимна. А когато двете излязоха от хола, Уин му се ухили. Майрън само завъртя глава.

— Ю?

— Ъхъ.

В началото на връзката си с Ми Уин много обичаше да се шегува с името й: „Много Ми се чука… Време Ми е… Идва Ми сам да си го…“.

— „Ю енд ми“ — „теб и мен“ — значи? — уточни Майрън.

— Страхотна комбинация, нали? — кимна Уин.

— Никак. Ти къде се губиш по нощите?

— Между Теб и Мен… — приведе се заговорнически Уин.

— Какво?

Уин отново се захили.

— А! Схванах! — изпъшка Майрън. — Голям майтап.

— Бъди щастлив. До скоро всичко се свеждаше до Ми. Но по някое време си дадох сметка, че се свежда и до Ю.

— И какво се получава? „Ю енд Ми тугедър“, а?

— Е, чатна най-после — зарадва се Уин. — Как мина пътуването ти до остров Адиона?

— Сега ли държиш да чуеш?

— Ю и Ми ще почакат.

— Имаш предвид момичетата, надявам се, а не нас двамата, нали?

— Да. Макар че доста объркано взе да става.

— Да не говорим, че и на перверзия избива.

— Не се притеснявай толкова. Докато съм зает, Ю ще забавлява Ми. — Уин седна и събра върховете на пръстите си. — Казвай какво си научил.

Когато Майрън приключи с разказа си, Уин отвърна с цитат от „Хамлет“:

— „Мисля, че дамата се зарича много.“

— И ти ли имаш същото усещане?

— Почне ли някой да философства, значи крие нещо.

— Плюс последното му подмятане — че сутринта щяла да заминава за Чили или Перу?

— Това е само за да те заблуди. Иска да стоиш далеч от Кити.

— Смяташ ли, че той знае къде е тя?

— Не бих се изненадал.

Майрън си спомни думите на Сузи по повод прозрачността и това, че всеки човек си има своите тайни.

— А, и още нещо — зачовърка Майрън блекбърито си. — Охранителят на бариерата на Гейбриъл Уайър. Виждал съм го някъде, но не мога да включа къде.

И подаде на Уин устройството със снимката върху екрана му. Уин я проучи за миг и изрече:

— И това не е на хубаво.

— Познат ли ти е?

— От години не бях чувал да го споменават — върна му Уин блекбърито. — Но според мен това е Еван Крисп. Голям професионалист. Сред най-добрите в занаята.

— За кого е работил?

— Винаги е бил самостоятелен наемник. Братята Ейк редовно прибягваха до него, ако работата станеше напечена.

Братята Ейк — Хърман и Франк — бяха видни мафиоти от Стария свят, осъдени най-сетне по РИКО — закона за борба с рекета и корупцията. Сега, като много от по-възрастните си събратя, Франк Ейк беше във федерален затвор с особено строг режим, почти забравен от обществото. А Хърман, който сигурно бе чукнал вече седемдесетака, бе успял да се измъкне от предявените му обвинения и бе изпрал престъпните си доходи, което му бе донесло легитимност.

— Наемен убиец, казваш.

— До определена степен — рече Уин. — До Крисп прибягваха, когато силата трябваше да се поразреди с определен финес. От Крисп не можеше да се очаква да вдигне голяма пукотевица за сплашване. Него го викаха само когато някой трябваше да умре или да изчезне, без да възбужда подозрения.

— И сега Крисп се е цанил за охранител на Гейбриъл Уайър?

— Силно се съмнявам — отвърна Уин. — Островът е съвсем малък. Още с пристигането ти Крисп е бил предупреден и се е приготвил за неминуемата ти поява. Според мен той е знаел, че ще го снимаш и че ще разгадаем самоличността му.

— И по този начин е смятал да ни подплаши — заключи Майрън.

— Да.

— Само че ние не се плашим лесно.

— Хич даже — леко завъртя очи Уин. — Ние с теб сме двама големи мачовци.

— И така. Първо: странният постинг на страницата на Сузи, направен най-вероятно от Кити. Второ: срещата на Лекс с Кити. Трето: при Уайър работи Крисп. Освен това Лекс се крие в дома на Гейбриъл Уайър и най-вероятно се мъчи да ни заблуди.

— И какво се получава като сбор на изброеното досега?

— Нищо на квадрат — обобщи Майрън.

— Достойни думи на достоен водач — стана Уин, наля си коняк и подхвърли на Майрън кен с „Юху“. Но Майрън дори не го разклати, камо ли да го отвори. Просто стискаше студения метал в ръката си. — Но дори и да приемем, че Лекс те заблуждава, това не прави по-малко валидно основното, което ти е казал.

— А то е?

— Че се месиш, воден от най-добри намерения. Което не го прави по-слаба намеса. Каквито и проблеми да има между брат ти и Кити, най-вероятно нямаш работа помежду им. Отдавна си се отдръпнал от живота им.

Майрън се замисли.

— Може би вината е у мен.

— О, само не започвай — примоли се Уин.

— Кое?

— Това, че вината била у теб. Да не би това да значи, че Кити е казала истината, когато е съобщила на Брад, че и ти си я свалял?

— Не значи.

— Тогава? — разпери ръце Уин.

— Може просто да е искала да си върне. Понеже бях наговорил куп гнусотии по неин адрес. Че вкарала Брад в капана си. Че го манипулирала. А и не вярвах бебето да е от него. Може просто да е излъгала като начин на самозащита.

— Бууу — престори се, че циври на глас Уин и взе да свири на въображаема цигулка. — Уааа!

— Не оправдавам действията й. Но нищо чудно и аз да съм разбунил нещата.

— И как по-точно ги разбуни, ако обичаш?

Майрън млъкна.

— Давай де — подкани го Уин. — Нямам търпение да чуя.

— Очакваш да си призная „като съм се намесил“?

— Браво! Позна!

— Тогава да приемем, че сега ми се удава възможност да изкупя грешката си.

Уин завъртя глава.

— Защо?

— Защото как обърка нещата поначало? Като се намеси. И как смяташ сега да изкупиш грешката си? Пак чрез намеса.

— А ти какво предлагаш? Просто да забравя онова, което съм видял от охранителната камера?

— На твое място така бих постъпил — отпи сериозна глътка коняк Уин. — Но, уви, знам, че на теб ти е невъзможно.

— И какво правим тогава?

— Същото като всеки друг път. Само че утре сутрин. В момента имам други намерения.

— И те пак, строго погледнато, си остават между Мен и Теб?

— Пак бих казал: „Браво! Позна!“. Но мразя да се повтарям.

— Знам — взе да подбира внимателно думите си Майрън — и нямам никакво намерение нито морал да ти чета, нито да те съдя.

Уин кръстоса крака. При което ръбът на панталона му си остана идеален.

— А, жестока беседа се очертава.

— Отчитам, че Ми се задържа в живота ти по-дълго от всички останали жени, които познавам, и че, поне засега, си ограничил апетита си към проститутките.

— Предпочитам да ги наричаш „елитни компаньонки“.

— Супер. Женкарските ти подвизи на плейбой в миналото…

— На разгулен плейбой — поправи го Уин с подобаваща усмивка. — Обожавам тая дума — „разгулен“. А ти?

— Точно те описва — призна Майрън.

— Тогава?

— Докато бяхме на двайсет и нещо или на трийсет и нещо, в нея намирах дори известно очарование.

Уин чакаше.

Майрън впери поглед в кена с „Юху“.

— Няма смисъл…

— А сега смяташ — продължи вместо него Уин, — че поведението ми, като се има предвид на каква възраст съм вече, почти граничи с жалкото.

— Нямах точно това предвид.

— И си на мнение, че трябва да си седна на задника и да мирясам.

— Нищо друго не ти желая, Уин, освен да си щастлив.

— Което съвпада и с моето желание — разпери ръце Уин.

Майрън го изгледа тъпо.

— Имаш предвид Ю в съседната стая, предполагам?

И пак разгулната усмивка.

— Обичай всичките ми недостатъци.

— И като казваш „ми“, пак имаш предвид „Ми“, нали?

— Не ме мисли, приятелю — изправи се Уин. — Аз съм щастлив. — И се отправи към вратата на спалнята. Но изведнъж се спря, затвори очи и придоби притеснен вид. — Но може и да си прав донякъде.

— По-точно?

— Може пък да не съм щастлив — изрече отнесено. — А същото да важи и за теб.

Майрън зачака, насмалко дори щеше да въздъхне.

— Хубаво. Изкажи се докрай.

— Вероятно е дошъл моментът „ту мейк Ю енд Ми хепи“ — да донесем радост и на теб, и на мен.

И изчезна в съседната стая. Майрън погледа още известно време кена с „Юху“ в ръката си. От спалнята нищо не се чуваше. Слава богу, Уин беше направил пълна шумоизолация преди няколко години.

В седем и трийсет разрошената Ми излезе по халат и се зае да приготви закуска. Попита Майрън иска ли нещо. Майрън учтиво отказа.

В осем иззвъня телефонът му. На екранчето се бе изписало името на Голямата Синди.

— Добро утро, господин Болитар.

— Добро утро, Голяма Синди.

— Твоят човек — дилърът с конската опашка — беше в клуба снощи. И аз го проследих.

— Както си беше с костюма на Батгърл ли? — спече се Майрън.

— Слях се с мрака.

Образът, за щастие, само се мярна и изчезна.

— Споменах ли ти, че самата Ивон Крейг ми помогна да го ушия?

— Ти познаваш Ивон Крейг?

— Стари приятелки сме с нея. Та тя ми препоръча този разтягащ се материал. Нещо като ластикотин, но малко по-плътен от ликрата и по-тънък от неопрена. Адски трудно се намира.

— Не се и съмнявам.

— Ти даваш ли си сметка, че Ивон е играла онова страхотно зелено маце в „Стар Трек“?

— Марта, робинята от Орион ли? — не се сдържа Майрън. След което се напъна да вкара разговора в нормалното русло. — Та къде, казваш, е нашият дилър в момента?

— Преподава френски в прогимназията „Томас Джеферсън“ в Риджуд, Ню Джърси.