Харлан Коубън
Под напрежение (17)

Глава 17

Причината била свръхдоза хероин.

Мюс обясняваше, а Майрън стоеше до нея с размазано зрение и въртеше глава „не, не, не“. Когато по някое време си възвърна способността да говори, попита:

— А бебето?

— Живо е — отвърна Мюс. — С цезарово сечение. Момче. Засега е добре, но е в кувьоз.

Майрън направи опит да усети нещо като облекчение при тази вест, но не успя да надвие зашеметяването и изтръпването.

— Сузи не би посегнала на себе си, Мюс.

— Може да е нещастен случай.

— Но тя не беше закачена.

Мюс кимна по онзи начин, по който кимат полицаите, когато не желаят да спорят.

— Ще разследваме.

— Чиста беше.

Ново покровителствено кимване.

— Кълна ти се, Мюс.

— И какво очакваш да кажа, Майрън? Ще разследваме случая, но засега всички признаци сочат свръхдоза наркотик. Няма признаци на насилствено нахлуване. Нито на схватка. А в миналото доста дрога е вземала.

— В миналото, да. Та тя чакаше бебе.

— Хормоните понякога ни подтикват да вършим глупости — рече Мюс.

— Стига бе. Колко бременни в осмия месец са се самоубили?

— А колко наркомани наистина са останали завинаги чисти?

Което го подсети за скъпата му снаха Кити — и тя наркоманка, която не можеше да се откачи. Умората започна да му тежи. И колкото и да е странно — а може и да не беше — взе да си мисли за годеницата си. Красивата Териса. И внезапно му се дощя да се махне веднага оттук, да се откаже от всичко. Да го захвърли далеч от себе си. По дяволите истината. Майната му на правосъдието. Майната им и на Кити, и на Брад, и на Лекс, и на всички останали. Ще хване първия самолет за Ангола и ще отиде при единствения човек, който можеше да накара цялата тази лудница да изчезне.

— Майрън?

Фокусира погледа си отново върху Мюс.

— Ще ме пуснат ли да я видя? — попита.

— Кой, Сузи ли?

— Да.

— Защо ти е?

И той сам не знаеше защо. Може би беше класическият случай на необходимост да се изправи пред реалността, да затвори страницата — о, божичко, как ненавиждаше този израз. Спомни си как конската опашка на Сузи подскачаше по тенис корта. И позите й на ония шантави реклами за „Ла-Ла-Лат“, и звънкия й смях, и как дъвчеше дъвка на корта, и израза на лицето й, когато го покани да стане кръстник на бебето.

— Длъжник съм й.

— И възнамеряваш да проведеш собствено разследване?

— Оставям разследването във ваши ръце — завъртя глава той.

— Разследване засега няма. Води се свръхдоза от наркотик.

Тръгнаха по коридора и спряха пред врата в родилното.

— Изчакай тук — нареди му Мюс.

Влезе, след малко се върна.

— Патоанатомът е вътре. Трябвало е да я… поочисти след цезаровото сечение, нали разбираш?

— Окей.

— Допускам това единствено защото все още съм ти задължена — подчерта Мюс.

— Смятай, че си изплатила дълга си — кимна той.

— Не държа на това, но искам да си откровен с мен.

— Окей.

Тя отвори вратата и го въведе в стаята. Човекът до носилката на колела — Майрън предположи, че именно той е патоанатомът — беше в хирургически екип и стоеше абсолютно неподвижно. Сузи беше положена по гръб. В смъртта човек не изглежда нито по-млад, нито по-стар, нито спокоен или пък развълнуван. Смъртта ти придава празен, кух вид, като на зарязана къща, от която всичко е избягало. Смъртта превръща тялото във вещ — стол, кантонерка, скала. Пръст си и в пръст ще се превърнеш, нали така пише? Майрън бе готов да възприеме всичките там логични обяснения как животът продължавал, как ехото от Сузи ще пребъде в детето й, което в момента бе в интензивното, но засега никак не бе убеден.

— Подозираш ли някой, който би желал смъртта й? — попита го Мюс.

— Не — прибягна той до най-лесния отговор.

— Съпругът й ми се вижда крайно разстроен, но познавам съпрузи, които и на Лорънс Оливие могат да дават частни уроци, след като са убили съпругите си. Така или иначе, Лекс твърди, че е пристигнал с частен самолет от остров Адиона. Когато стигнал до тях, вече я изнасяли. Естествено, ние ще проверим съответните часове.

Майрън нищо не каза.

— Лекс и Сузи са собственици на сградата — продължи Мюс. — Засега няма сведения някой да е влизал или излизал, но пък и охраната им не е кой знае каква. Ако намерим за необходимо, ще проучим въпроса по-подробно.

Майрън се приближи към трупа. Положи длан върху бузата на Сузи. Нищо. Все едно пипаше стол или кантонерка.

— Кой е съобщил за случая?

— Точно тук има нещо необичайно — рече Мюс.

— В смисъл?

— От телефона в мансардния й апартамент се е обадил мъж с испански акцент. Но лекарите от „Бърза помощ“ не са го заварили. Предполагаме, че е нередовен имигрант, който работи в сградата и не желае да привлича внимание върху себе си. — На Майрън думите й се сториха лишени от логика, но реши да не задълбава. А Мюс добави: — Може да е бил и друг наркоман, който се е бол заедно с нея, но също не е искал да си има неприятности. Не е изключено да е бил самият й дилър. И това подлежи на разследване.

— Мога ли да погледна ръцете й? — обърна се Майрън към патолога.

Докторът погледна Мюс, която му кимна. И той чак тогава отметна чаршафа. Майрън разгледа вените й.

— Къде е убождането? — попита.

Патологът посочи синината в сгъвката на лакътя й.

— Стари белези от боцкане виждате ли? — попита Майрън.

— Да — отвърна онзи. — Много стари.

— Нищо по-ново?

— По ръцете поне — не.

Майрън изгледа Мюс.

— Това се дължи на факта, че от години не ползваше дрога.

— Хората се инжектират къде ли не — каза Мюс. — Още докато беше на върха и се явяваше пред хората по тенис екип, разправяха, че се бодяла на… доста по-скришни места.

— Ами да проверим и там тогава.

— Няма смисъл — завъртя глава Мюс.

— Държа да се убедиш, че не е ползвала.

— Не е нужно — прокашля се патоанатомът. — Вече извърших предварителен оглед на тялото. И наистина намерих стари белези близо до татуса на бедрото й, но и там няма никакви нови.

— Никакви нови — повтори Майрън.

— Което все пак не доказва, че не се е инжектирала сама — упорстваше Мюс. — Току-виж, решила да си вкара еднократно една мощна доза, Майрън. Или е била наистина чиста и е прекалила, или дозата умишлено е била свръхголяма.

Майрън разпери ръце и я дари с невярващия си поглед.

— В осмия месец на бременността си?

— Окей. Да приемем, че си прав. Кажи ми тогава: кому е било нужно да я убива? А освен това, което е още по-трудно — как го е извършил? Вече ти казах, че няма признаци на борба. Нито на влизане с взлом. Едно нещо поне ми посочи, което да не сочи към самоубийство или случайна свръхдоза.

Майрън не беше съвсем сигурен до каква степен следва да говори тук.

— Има един постинг във „Фейсбук“ — рече, но изведнъж млъкна. По гръбнака му сякаш полази леден пръст. И Мюс го забеляза.

— Говори — настоя тя.

Майрън се обърна към патолога.

— Казахте, че се е инжектирала в близост до татуса си.

Патологът отново погледна Мюс.

— Чакай за секунда — каза Лорън Мюс. — Какво беше това за постинг във „Фейсбук“?

Майрън отказа да чака. Пак си повтори, че това пред него не е Сузи, макар да усети как този път сълзите напират в очите му. Сузи толкова много неща бе преживяла, успяла бе да доведе всичко до щастлив край и тъкмо когато се беше сякаш добрала до заветната цел… ами време беше Майрън да се задейства. Майната им на извиненията. Сузи беше негова приятелка. И бе потърсила помощта му. Което го правеше неин длъжник.

Дръпна чаршафа, преди Мюс да успее да отвори уста. И погледът му се закова върху горната част на бедрото й. Ето го татуса. Същият като в постинга „Не негово“. И същият, който Майрън бе видял съвсем наскоро на снимката на Гейбриъл Уайър.

— Какъв е проблемът? — попита Мюс.

Майрън не откъсваше поглед от бедрото. Гейбриъл Уайър и Сузи имаха една и съща татуировка. Изводите се налагаха от само себе си.

— Какво има на тоя татус? — попита Мюс.

Майрън се напъна да спре водовъртежа на мислите си. Татусът фигурираше в постинга онлайн. Тоест бил е известен на Кити. Как така? И защо го е включила в постинга си? От друга страна, възможно ли е Лекс да не е знаел, че жена му и партньорът му в музиката имат еднакви татуси?

Разкритията ескалираха: първо, думите „Не негово“. Второ, символът в горната част на бедрото — и на Сузи, и на Гейбриъл Уайър. Нищо чудно, че постингът бе разтърсил Лекс.

— Къде е Лекс сега? — попита Майрън.

— Ти какво? Няма ли да ми кажеш?

— Сигурно е маловажно. Той при бебето ли е?

Тя се смръщи и зачака.

— Плюс това нямам право да говоря — добави Майрън. — Поне за момента.

— Какво имаш предвид?

— Аз съм юрист, Мюс. И работя както за Лекс, така и за Сузи.

— Ти си техен представител.

— Но освен това съм и юрист.

— Ооо! Само не ми пробутвай дипломата си на доктор по право от Харвард. Не точно сега. Не и след като те пуснах тук да огледаш трупа.

— Ръцете ми са вързани, Мюс. Трябва първо да говоря с клиента си.

— С клиента си? — Мюс се навря в лицето му, а след това му посочи трупа на Сузи. — Ами хайде, разговаряй. Макар да не съм убедена, че тя ще те чуе.

— Престани да оригиналничиш. Питах те къде е Лекс.

— Ама ти сериозно ли?

— Най-сериозно.

— Ти беше този, който предположи, че в случая може да става дума за убийство — рече Мюс. — Така че ми отговори на следния въпрос: ако Сузи наистина е била убита, кой е главният ми заподозрян?

Майрън мълчеше. Мюс сви длан около ухото си.

— Не те чувам, голямо мое момче. Хайде, отговори ми. Много добре знаеш, че във всички подобни случаи главният заподозрян винаги е съпругът. И какво излиза сега, Майрън? Че единият ти клиент е убил другия.

Майрън пак погледна за кратко Сузи. Мъртва. Усещаше се целият изтръпнал, сякаш кръвта бе престанала да тече по жилите му. Сузи мъртва. Просто умът му не можеше да го побере. Идеше му да рухне на пода, да забие с юмруци по него и да ревне. Излезе от стаята и тръгна по указаната от табелите посока към родилното. Мюс вървеше подире му.

— Та какво беше онова за постинга във „Фейсбук“ дето ми разправяше?

— Не сега, Мюс.

Сви наляво според стрелката. Там беше залата за новородени. Извърна се и погледна през прозореца. Шест бебчета бяха подредени в редичка в търкалящите се полиакрилни кошчета, всяко едно с шапчица и в бяло одеялце на розови или сини райета. Строили ги бяха като за преглед, записани незабавно по име и час на раждането на синьо или розово каталожно картонче.

Отделено с още плексиглас от залата за новородени, беше интензивното отделение. Където в момента се намираше един-единствен родител и едно-единствено дете. Лекс седеше на люлеещ се стол, но столът изобщо не помръдваше. Облекли го бяха в жълта престилка. Гушнал бе бебето си с дясната ръка, а с лявата длан подкрепяше главичката му. По бузите му се стичаха сълзи. Майрън се застоя за известно време да ги погледа. До него се спря и Мюс.

— Какво, по дяволите, става тук, Майрън?

— Още нямам представа.

— Дай си само сметка как ще пощуреят медиите.

На него обаче му беше все едно. Запъти се към вратата. Някаква медицинска сестра го спря и го накара да си измие ръцете. Нахлузи му жълта хирургическа престилка и маска в същия цвят. Майрън отвори вратата с гръб. Лекс изобщо не вдигна глава.

— Лекс?

— Не сега.

— Мисля, че се налага да поговорим.

Лекс най-сетне го погледна. Очите му бяха кървясали. Но когато проговори, гласът му беше тих.

— Нали те помолих да не се бъркаш повече?

Мълчание. Майрън бе сигурен, че по-късно ще усети жилото на думите му — щом си легне и се опита да заспи, чувството за вина ще обхване гръдния му кош и ще смачка сърцето му като чашка от стиропор.

— Видях татуса й — рече Майрън. — Имаше го и на оня постинг.

Лекс затвори очи.

— Не съм обичал друга жена, освен Сузи. А тя си отиде. Завинаги. Няма повече да я видя. Никога вече няма да я прегърна. А това момченце — твоят кръщелник — никога няма да види майка си.

Майрън нищо не каза. Усети мощна тръпка да разтърсва гърдите му.

— Трябва да поговорим, Лекс.

— Не тази вечер. — Гласът му бе станал изненадващо нежен. — Тази вечер само ще седя тук и ще пазя сина си.

— От какво ще го пазиш?

Онзи не му отвърна. Майрън усети как телефонът му избръмча. Погледна го крадешком и установи, че го търси баща му. Излезе от стаята и опря апарата в ухото си.

— Татко?

— Чух по радиото за Сузи. Вярно ли е?

— Да. В момента съм в болницата.

— Страшно съжалявам.

— Благодаря. Но в момента съм доста зает…

— Като свършиш, ще можеш ли да се отбиеш при нас?

— Тази вечер ли?

— Стига да ти е възможно.

— Някакви неприятности ли имаш?

— Не. Просто искам да си поговорим по един въпрос. Няма значение в колко часа ще дойдеш. Ще те чакам.