Харлан Коубън
Под напрежение (3)

Глава 3

Час по-късно в офиса на Майрън влезе наперено Уиндзър Хорн Локуд III — известен на онези, които се боят от него (а това включва горе-долу всички останали), като Уин. Уин ходеше извънредно наперено, сякаш носеше черен цилиндър и фрак и въртеше в ръката си бастун. Само че в случая се беше изтупал с розово-зелена вратовръзка на „Лили Пулицър“, син блейзър с някакъв извезан монограм и бежов панталон с ръбове, достатъчно остри, че да пуснат кръв. Мокасините му бяха обути на бос крак и изобщо имаше вид на човек, завръщащ се от пътешествие с яхтата си „Наследствено състояние“.

— Сузи Т. Току-що си тръгна — обяви Майрън.

— Срещнах я на влизане — кимна Уин със силно издадена напред брадичка.

— Имаше ли вид на разтревожена?

— Не обърнах внимание — каза Уин и седна. И след малко: — Гърдите й страшно са се уголемили.

Типичен Уин.

— Има проблем — рече Майрън.

Уин се облегна назад и кръстоса крака с обичайното си напрегнато спокойствие.

— Да чуем.

Майрън извъртя монитора на компютъра си така, че и Уин да го вижда. Нещо сходно бе сторила и Сузи Т. само час по-рано. Оттогава двете думи не му излизаха от главата. Безвредни сами по себе си, но на този свят всичко зависи от съответния контекст. А в конкретния контекст двете думи смразяваха помещението.

Уин се взря в екрана. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Извади оттам чифт очила за четене. Нямаше и месец, откакто се беше сдобил с тях, и колкото и да се струваше невероятно на Майрън, му придаваха още по-надменен и наперен вид. Освен дето действаха потискащо на Майрън. Нито един от двама им не беше на възраст — опазил ги господ — но както се изрази Уин, прибягвайки до голф терминологията, когато за пръв път ги извади: „Ние двамата вече официално играем в обратен ред останалите ни девет дупки от живота“.

— Това страница от „Фейсбук“ ли ще да е? — попита Уин.

— Да. Сузи каза, че я ползва да рекламира тенис академията си.

— А това тук ехограмата й ли е? — приведе се по-наблизо Уин.

— Да.

— И по какъв начин една ехограма рекламира тенис академията й?

— И аз й зададох същия въпрос. А тя отговори, че личният елемент играел голяма роля. Хората не искали да четат единствено самореклама.

— Поради което тя поства ехограмата на един плод? И това ти се струва смислено, така ли? — Уин погледна въпросително към Майрън.

Честно казано, ни най-малко. И пак се усети, че остарява, като видя Уин с очилата за четене и си даде сметка как са седнали двамата да се жалват от новия свят на социалните мрежи.

— Обърни внимание на коментарите под снимката — насочи го Майрън.

Уин го изгледа невярващо.

— Хората и ехограми ли коментират вече?

— Просто ги прочети.

Уин се зачете. Майрън зачака. Почти беше наизустил страницата — общо двайсет и шест коментара, най-вече пожелания за щастие. Майката на Сузи — застаряващ еталон за нахъсана майка на тенис звезда — например беше написала: „Ура! Ще ставам баба!“. Някоя си Ейми беше писала: „Ах, каква прелест!!!“. Закачливо „на баща си се е метнал!“ от студиен барабанист, работил по някое време с „Хорс Пауър“. „Поздравления!!!“ от някой си Келвин. И „Кога се очаква да се роди бебчо?“ от Тами.

Уин се спря на третото преди края послание.

— Смешник.

— Кой по-точно?

— Някакво човекоподобно лайно на име Ерик — прокашля се Уин и се приближи още повече към екрана. — Написал е „Бебето ти прилича на морско конче!“. След което остроумният Ерик е добавил „LOL“.

— Не той й е проблемът.

Но Уин не мирясваше.

— Може би няма да е зле да посетим добрия стар Ерик.

— Карай нататък.

— Добре. — Изражението на Уин рядко се променяше. Както в бизнеса, така и в двубоите се беше тренирал да поддържа каменно лице. И въпреки това само след секунди Майрън забеляза как нещо помръкна в погледа на стария му приятел. Уин вдигна очи. Майрън кимна. Понеже усети, че Уин е стигнал до двете думи.

А те си стояха там, най-отдолу на страницата. Бяха коментар от „Abeona S“ — име, което нищо не му говореше. Снимката от профила бе всъщност изображение на някакъв символ, може би китайски йероглиф. А след снимката — с главни букви, без никакви препинателни знаци: двете прости, но и потрисащи думи:

НЕ НЕГОВО

Тишина.

След което Уин промълви:

— Йес, сър.

— Нали ти казах.

Уин свали очилата си.

— Нужно ли е да задам на глас натрапващия се въпрос?

— А той е?

— Вярно ли е?

— Сузи се кълне, че бебето било от Лекс.

— А ние вярваме ли й?

— Вярваме й — отвърна Майрън. — Има ли значение?

— От гледна точка на морала — не. Каква е моята теория ли? Че е дело на някакъв скопен откаченяк.

Майрън кимна.

— Най-великото качество на интернет е, че дава всекиму глас. А най-лошото на интернет е това, че дава всекиму глас.

— Могъщата крепост на страхливците и анонимните — съгласи се Уин. — Най-добре ще е Сузи да го махне, докато не го е видял Лекс.

— Късно е, чадо. И това е част от проблема. Лекс май нещо е вазирал.

— Разбирам — рече Уин. — И тя разчита на нас да й го намерим ли?

— Да. И да го върнем у дома.

— Откриването на една рок звезда не би трябвало да ни затрудни. А коя е другата част от проблема?

— Държи да разбере кой го е написал.

— Тоест самоличността на господин Скопен откаченяк?

— Според Сузи става дума за нещо много по-съществено. Някой наистина си бил поставил за цел да я унищожи.

— Не може да е друго, освен скопен откаченяк — завъртя глава Уин.

— Стегни се. И ще напише „Не негово“? Това е крайно гадно.

— Значи става дума за гаден скопен откаченяк. Ти никога ли не четеш глупостите, които вървят по интернет? Отвори на която си щеш новина и виж след нея всичките там расистки, хомофобски и параноични „коментари“. — И той изобрази кавички с пръстите си. — Идва ти да виеш по луната.

— Знам, но вече й обещах да направя нещо по въпроса.

Уин въздъхна, сложи си отново очилата и се приведе към екрана.

— Лицето, постнало коментара, е с името „Abeona S“. Разумно ли е да допуснем, че си имаме работа с псевдоним?

— Съвсем. Абеона е името на някаква римска богиня. За S-a нямам представа какво може да значи.

— А какво ще кажеш за снимката на профила? Що за символ изобразява?

— Не знам.

— И Сузи ли не знае?

— И тя. Вече я питах. Лично на мен ми прилича на китайски йероглиф.

— Ще трябва да намерим някой да ни го разтълкува. — Уин се облегна назад и допря върховете на пръстите си. — Направи ли ти впечатление в колко часа е направен коментарът?

Майрън кимна.

— В три и седемнайсет след полунощ.

— Ужасно късен час.

— И на мен това ми мина през ум — съгласи се Майрън. — Което вероятно в социалните мрежи е равнозначно на пращане на есемеси в пияно състояние.

— Някой бивш, който не може да й прости — подсказа Уин.

— Какви други видове бивши познаваш?

— А доколкото съм запознат с буйната младост на Сузи, кандидатите би трябвало, по най-консервативна преценка, да са поне неколцина.

— Тя обаче не може да си представи нито един от тях да е способен на подобно деяние.

Уин не откъсваше поглед от екрана.

— И каква ще е първата ни крачка в този случай?

— Ама ти сериозно ли?

— Моля?

Майрън тръгна да се разхожда из наскоро обновения си офис. Бояджиите бяха изпосвалили разните плакати от бродуейски постановки и сувенири от снимането на „Батман“ и Майрън още не беше решил дали всъщност иска да ги върне по местата им. Липсваха и всичките му спортни трофеи и награди от спортната му кариера — пръстените, ознаменуващи спечелените университетски шампионати, грамотата му за участие в почетния Отбор на университетските звезди на САЩ, наградата му за университетски „Играч на годината“. С едно изключение: в самото навечерие на първия му мач като професионален баскетболист в отбора на „Бостън Селтикс“, тъкмо когато най-после предстоеше да се сбъдне мечтата му, Майрън бе получил сериозна контузия на коляното. Списанието „Спортс Илюстрейтид“ беше поставило снимката му на корицата с въпроса „Краят на една кариера?“. И макар да не даваха отговор на въпроса си, в крайна сметка се беше получило едно мощно, звучно „Да!“. Защо тъкмо тази поставена в рамка корица бе оставил на стената си, и той не можеше да каже. Когато го питаха, отговаряше, че иска да служи като предупреждение към всяка влизаща в офиса му „суперзвезда“ колко бързо може да се изпари една мечта. Но вътре в себе си Майрън подозираше, че нещата стоят много по-дълбоко.

— Това не е обичайният ти метод на действие — каза Майрън.

— А той е?

— Обикновено на такъв етап ти ми напомняш, че съм импресарио, агент, а не частен детектив и че не виждаш никакъв смисъл да се заемем с въпроса, тъй като няма да донесе никаква финансова изгода на фирмата.

Уин си замълча.

— След това обикновено се оплакваш, че страдам от героичен комплекс, заради който винаги търся да спася някого, за да се чувствам завършен. И накрая — или по-скоро напоследък — изтъкваш, че намесата ми всъщност е причинявала повече злини, отколкото добро и че в крайна сметка вероятно съм наранил, та дори и убил повече хора, отколкото съм спасил.

— И каква е поантата? — прозя се Уин.

— За мен поантата е очевидна, но ако толкова държиш, ще ти я кажа: на какво се дължи това твое внезапно желание — да не кажа ентусиазъм — да се нагърбиш с тази конкретна спасителна мисия, след като в миналото…

— Не забравяй, че в миналото винаги съм ти помагал — прекъсна го Уин.

— В повечето случаи — да.

Уин вдигна очи и опря показалец в брадичката си.

— Как да ти го обясня? — Млъкна, замисли се, кимна. — Ние двамата с теб сме склонни да вярваме, че хубавите работи са вечни. Такива са ни характерите. Вземи „Бийтълс“ например. Те са вечни. Или сериала „Семейство Сопрано“ — и той ще е вечен. Или поредицата на Филип Рот за Цукерман. Концертите на Брус Спрингстийн. Хубавите неща са редки. И трябва да ги ценим, понеже винаги ни оставят прекалено рано.

Уин стана и се отправи към вратата. Но преди да излезе, се извърна.

— А онова, което правим двамата с теб, е също нещо хубаво.