Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Културата
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The player of games, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2015 г.)

Издание:

Йеин М. Бенкс. Играчът на играчите

Американска. Първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Линче Шопова

 

Iain M. Banks

The Player of Games, 1988

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 21

История

  1. — Добавяне

8.

Минаха три дни. Не можеше да се залови с нищо. Опита се да чете — статии, стари книги, собствената си публикация, върху която работеше — четеше и препрочиташе един и същи пасаж или страница, или екран, и напразно се опитваше да вникне в текста. Съзнанието му бягаше от думите и диаграмите, от илюстрациите, отказваше да ги разбере, отново и отново се връщаше към същата натрапчива мисъл, същия вечен безсмислен кръг от въпроси и съжаления. Защо го направи? Как да се измъкне от тази каша?

Опита се да възбуди жлезите си с вътрешна секреция да отделят успокояващи сокове, но това му струваше толкова усилия, че се почувства замаян. Използва „Шарп блу“ и „Едж“, и „Фокъл“ да се концентрира, но от тях почувства дразнене някъде в задната страна на черепа си, което го изтощи. Умът му искаше да се тревожи и терзае и нямаше смисъл да се опитва да му пречи.

Отмени всичките си посещения. Вика няколко пъти Чамлис, но така и не намери какво да му каже. Чамлис му съобщи, че е установил връзка с двата кораба на „Контактната секция“, за които знаеше. Те му казали, че са предали съобщението на няколко други Интелекта. И двата били изненадани, че Гъге се е свързал толкова бързо, и двата били готови да откликнат на молбата на Гъге да научи нещо повече. Но никой от тях не знаел нищо друго за онова, което става.

Морин-Скел не се обади. Гъге помоли Хаб да намери машината, просто за да разбере къде е тя, но Хаб не можа да я открие, което очевидно раздразни малко орбиталния Интелект. Той отново му изпрати група летящи роботи и те отново провериха къщата за подслушвателна апаратура. Хаб остави една от машините в къщата непрекъснато да следи за подслушване.

Гъге прекарваше много време в разходки из горите и планините около Икрох, всеки ден изминаваше двайсет или трийсет километра заради естественото приспивателно от умората и спеше като пребит цяла нощ.

На четвъртия ден започна да мисли, че ако не прави нищо, не говори с никого, не общува, не пише и не излиза от къщата, нищо няма да се случи. Може би Морин-Скел бе изчезнал завинаги. Може би „Контактната секция“ е дошла и го е отвела или е казала, че ще дойде да го отведе. Може би летящият робот съвсем е полудял и е отлетял в космоса. Може би е взел на сериозно старата шега за стиглианските преброители и е отишъл да брои песъчинките на морския бряг.

 

 

Беше хубав ден. Гъге седеше на по-ниските широки клони на едно огряно от слънцето дърво в градината в Икрох и гледаше през завесата от листа към мястото, където малко стадо излезли от гората фейли пощипваха уайнберовите храсти в отдалечения край на ливадата под него. Светлите, тънки като хурка, с петниста козина плашливи животни подръпваха нервно ниските храсти, триъгълните им глави се полюляваха и подскачаха, челюстите им работеха.

Гъге погледна къщата, която едва се виждаше през леко полюшващите се листа на дърветата.

Близко до един прозорец видя миниатюрен сиво-бял летящ робот. Замръзна. „Може би не е Морин-Скел — каза си той. Беше много далече, за да е сигурен. — Може да е Лош или някой от другите.“ Който и да беше, намираше се на не по-малко от четиридесет метра и на дървото Гъге сигурно беше почти невидим. Не можеше да бъде открит. Бе оставил терминала си в къщата, което напоследък правеше все по-често, макар че беше безотговорно и опасно да е откъснат от информационната мрежа на Хаб. На практика това означаваше да е откъснат от останалата част на Културата.

Гъге затаи дъх, престана да се движи.

Малката машина изглежда за момент се поколеба, а след това полетя право към него.

Не беше Морин-Скел, нито многословния Лош. Дори изглеждаше по-различно. Бе малко по-голяма и по-дебела, и нямаше аура. Спря точно под дървото и попита с приятен глас:

— Господин Гъге?

Той скочи от дървото. Стадото фейли се стресна, втурна се към гората като подплашени зелени фигури и изчезна.

— Да? — каза Гъге.

— Добър ден. Казвам се Уъртил. Аз съм от „Контактната секция“. Приятно ми е да се запознаем.

— Добър ден.

— Какво прекрасно място. Сам ли си построихте къщата?

— Да — кимна Гъге. Неуместен, незначителен разговор. Достатъчна беше една справка в запаметяващите устройства на Хаб и само за няколко наносекунди машината щеше да знае точно кога и от кого е построен Икрох.

— Много е красива. Забелязах, че наклонът на всички покриви е почти еднакъв с ъгъла на наклон на съседните планински склонове. Ваша ли е идеята?

— Това е моя естетическа теория — призна Гъге, впечатлен малко повече. С никого не бе споделял това. Машината без поле демонстративно се огледа.

— Хм, да. Чудесна къща и забележителна околност. А сега мога ли да премина към целта на моето посещение?

Гъге седна под дървото и кръстоса крака.

— Започвай.

Летящият робот слезе на нивото на очите му.

— Най-напред искам да се извиня от името на „Контактната секция“, ако миналия път сме ви отблъснали. Мисля, че летящият робот, който ви посети преди, може би е разбрал инструкциите малко буквално, макар времето, с което е разполагал, да е било твърде ограничено… Във всеки случай аз съм тук, за да ви кажа всичко, което искате да знаете. Както вероятно се досещате, ние намерихме нещо, което смятаме, че ви интересува. Обаче… — летящият робот се обърна настрана и погледна към къщата и градината — няма да ви виня, ако не се решите да напуснете хубавия си дом.

— Да не искаш да кажеш, че е свързано с пътуване?

— Да. За известно време.

— За колко? — попита Гъге.

Летящият робот изглежда се колебаеше.

— Може ли най-напред да ви обясня какво открихме?

— Давай!

— Страхувам се, че това трябва да се пази в тайна — извини се летящият робот. — Онова, което съм дошъл да ви кажа, засега се налага да остане между нас. Щом ви го обясня, ще разберете защо. Ще се закълнете ли, че няма да го кажете на никого?

— Какво ще стане, ако отговоря „не“?

— Просто си отивам. Това е всичко.

Гъге вдигна рамене, изчисти полепналите парчета кора от робата си.

— Добре. В такъв случай ще го пазя в тайна.

Уъртил се издигна малко по-нагоре, обърна предната си част за малко към Икрох.

— Ще ми е необходимо малко време за обяснение. Може ли да влезем в къщата?

— Разбира се — отвърна Гъге и стана.

 

 

Гъге седеше в най-голямата стая с екран в Икрох. Пердетата бяха дръпнати, стенният холоекран — включен. Летящият робот на „Контактната секция“ контролираше системите на стаята. Той изгаси лампите. Екранът се изчисти и на него се показа главната галактика в двуизмерно изражение, гледана от голямо разстояние. Най-близо бяха двата облака — По-големият представляваше полуспирала с дълга опашка, насочена навън от галактиката, По-малкият имаше неясна форма във вид на буквата Y.

— По-големият и По-малкият облаци — започна летящият робот Уъртил. — И двата отдалечени от нас на около сто хиляди светлинни години. Без съмнение в миналото и вие сте се възхищавали на тях от Икрох. Виждат се съвсем добре, макар че спрямо тях вие се намирате на долния ръб на главната галактика и ги гледате през него. Ние открихме там една игра… която може би ще ви бъде много интересна. — Близо до центъра на По-малкия облак се появи зелена точка.

Гъге погледна летящия робот.

— Това не е ли много далеч? — попита той. — Доколкото разбирам, вие ми предлагате да отида там.

— Много е далече и точно това ви предлагаме. Поради природата на енергийната мрежа пътуването с най-бързите кораби ще продължи почти две години. Тя обаче е по-слаба между звездните купове. Вътре в галактиката такова пътуване ще продължи по-малко от година.

— Но това означава, че ще отсъствам четири години — възкликна Гъге, докато гледаше в екрана. Устата му пресъхна.

— Повече от пет — поправи го летящият робот.

— Пет години е… много време.

— Вярно е и аз ще ви разбера, ако се откажете от нашето предложение. Макар че според нас играта много ще ви хареса. Най-напред обаче трябва да ви обясня малко за обстановката, която прави играта уникална. — Зелената точка се разшири и се превърна в неправилен кръг. Холографският образ неочаквано излезе от екрана, изпълни стаята със звезди. Неправилният зелен кръг на слънцата се превърна в още по-неправилна сфера. За момент Гъге изпита усещането, че плува, каквото изпитваше понякога, когато бе заобиколен от космоса или от неговото изображение.

— Онези звезди — каза Уъртил и оцветените в зелено, големи най-малко колкото две хиляди слънца звезди трепнаха веднъж — са под контрола на, както бихме се изразили ние, една империя. Сега… — летящият робот се обърна да го погледне. Малката машина лежеше в пространството като някакъв невероятно голям кораб със звезди както пред него, така и зад него. — Необичайно е да се открие империя в космоса. Като правило тези архаични системи на държавна власт са престанали да съществуват много преди съответните човешки видове да са се изтеглили от планетите, да не говорим за проблемите, свързани със скоростта на светлината, с които, разбира се, човек трябва да се справи, за да може ефективно да властва над всякакъв заслужаващ внимание свят. От време на време обаче „Контактната секция“ се натъква на някое кълбо от скали и понякога открива под него ужасни неща. Във всеки един случай съществува някаква специфична и уникална причина, някакво специално обстоятелство, което дава възможност да не се спазва основното правило. В случая на конгломерата, който виждате пред себе си — извън очевидните фактори, както и факта, че до неотдавна не сме се мярвали там и отсъства всякакво наше влияние в По-малкия облак — специалното обстоятелство е една игра.

Мина известно време, докато казаното проникне в съзнанието му. Гъге погледна машината.

Игра? — възкликна той.

— Да, игра. Местните я наричат „Азад“. За тях тя е много важна, затова и империята е получила името си от нея. Вие сега наблюдавате империя Азад.

Гъге правеше точно това. Летящият робот продължи:

— Доминиращият в тази империя вид е хуманоид, много необикновен. В някои анализи се твърди, че това също е било фактор в оцеляването на империята като обществена система. Населението се състои от три пола. — В центъра на зрителното поле на Гъге, сякаш застанали в средата на разкъсана звездна сфера, се появиха три фигури. Бяха доста по-ниски от Гъге, ако мащабът беше верен. Всяка от тях изглеждаше странна по различен начин, но всичките имаха, както му се стори, твърде къси крака и леко подпухнали, плоски и много бледи лица. — Онзи вляво — каза Уъртил — е мъж и има тестиси и пенис. Другият, в средата, който е най-развит, има някакво обръщащо се влагалище и яйчници. Влагалището се изважда навън и имплантира оплоденото яйце в третия пол, застаналия вдясно, който има утроба. Доминиращ е полът в средата.

Гъге не можа веднага да възприеме чутото.

— Какъв е? — попита той.

— Доминиращ — повтори Уъртил. — Империите са синоним на централизирани — макар и понякога разкъсани — йерархически структури на властта. В тях една икономически привилегирована класа запазва своите предимства чрез — обикновено разумно — използване на потисничество и умело манипулиране на системите за разпространение на информация сред обществото и, в по-малка степен, чрез обикновено формално независими институции на властта. Накратко това е всичко за господството. Междинният пол — апексът[1], — който виждате в средата, управлява обществото и империята. Мъжете обикновено са войници, а жените — собственост. Разбира се отношенията са малко по-сложни от описаните, но основната идея е такава.

— Добре. — Гъге поклати глава. — Не ми е ясно как функционира тази система, но щом ти казваш… приемам. — Той поглади брадата си. — От казаното разбирам, че тези хора не могат да променят пола си.

— Точно така. Със средствата на генното инженерство те са могли да правят това стотици години, но сега им е забранено. Противозаконно е, ако все още помните значението на тази дума. — Гъге кимна. Машината продължи: — На нас това ни изглежда перверзно и неикономично, но империите не се стремят към ефективно използване на ресурсите и всеобщо щастие. Това най-често се постига, въпреки че цялата икономическа мощ е съсредоточена в ръцете на малка част от жителите — главно благодарение на корупция и фаворизация, — ендемично.

— Добре — каза Гъге. — Имам много въпроси, но ще ги отложим за по-късно, а сега продължавай. Какво представлява тази игра?

— Да, играта. Ето една от дъските.

— … Шегуваш се — ахна Гъге. Той се наведе напред и се втренчи в разкрилата се пред него неподвижна холографска картина.

Звездното поле и трите хуманоида бяха изчезнали, Гъге и летящият робот на име Уъртил бяха, както изглежда, в единия край на огромна стая, многократно по-голяма от онази, в която фактически се намираха. Пред тях се простираше под, покрит с чудесно комбинирана, на вид хаотично-абстрактна мозаечна структура, която на места се издигаше като хълмове и се спускаше като долини. По-отблизо се виждаше, че хълмовете не са монолитни, а по-скоро наредени една над друга конусни равнини от същата причудлива метаструктура, създаващи свързани многослойни пирамиди над фантастичен пейзаж, в който, разгледан още по-отблизо, се виждаха фигури за игра със странна скулптура, разположени върху колоритна повърхност. Цялата конструкция сигурно беше със страна най-малко двайсет метра.

— Това дъска за игра ли е? — попита Гъге и преглътна тежко. Никога не бе виждал, нито чувал, нито някой му бе намеквал, че може да съществува толкова сложна игра, ако това пред него наистина бяха отделни игрални фигури и полета.

— Една от дъските.

— Колко такива дъски има в тази империя? — Не можеше да е истинска. Сигурно бе шега. Просто го бяха взели на подбив. Никой човешки ум не можеше да се справи с такава мащабна игра. Беше невъзможно. Трябваше да е невъзможно.

— Три. Всичките с подобни размери, плюс голям брой по-малки, които се играят също и с карти. Нека ви разкажа нещо за принципите на играта. Най-напред за името. „Азад“ означава „машина“ или може би „система“ в широкия смисъл на думата, който включва всяка функционираща единица, като например животно или цвете, или нещо подобно на мен самия, или водно колело. Играта е разработвана няколко хиляди години и е достигнала настоящата си форма преди около осемстотин години — приблизително по същото време, когато институционализадията на видовете е била религия. Оттогава тя малко се е променила. В окончателната си форма датира приблизително от времето на превръщането на родната планета на империята, Ее, в хегемон и първото релативистично изследване на съседния й космос.

Сега картината изобразяваше огромна планета, увиснала в стаята пред Гъге: сиво-бяла, блестяща, бавно въртяща се на фона на тъмното космическо пространство.

— Ее — поясни летящият робот. — Сега играта се използва като абсолютно неделима съставна част от формата на управление на империята. Казано по-грубо, който спечели играта, става император.

Гъге погледна бавно носещата се във въздуха машина, която отвърна на погледа му.

— Не ви будалкам — каза сухо летящият робот.

— Сериозно ли говориш? — все пак попита Гъге.

— Съвсем сериозно — отвърна машината. — Получаването на императорска власт представлява доста необикновена… награда и цялата истина, както сам се досещате, е още по-сложна. Играта „Азад“ се използва не толкова да се определи кой ще управлява, а коя тенденция в управляващата класа на империята ще вземе надмощие, кой клон на икономическата теория ще бъде следван, кои вероизповедания ще бъдат признати от религиозния апарат и кои политики ще бъдат наложени. Играта се използва също като изпит за постъпване и издигане в религиозни, образователни, административни, съдебни и военни заведения. Идеята, както сам разбирате, е, че „Азад“ е толкова сложна, толкова фина, толкова гъвкава и толкова многостранна игра, че представлява най-точния и изчерпателен модел на живота, който може да се създаде. Който успява в играта, преуспява и в живота. И за двете се изискват едни и същи качества.

— Но… — Гъге погледна летящия робот до него. Той изглежда чувстваше присъствието на планетата пред тях почти като физическа сила, като нещо, което го тегли към себе си — нима всичко беше вярно?

Планетата изчезна и пред тях отново се появи огромната дъска за игра. Сега холограмата се движеше и Гъге видя чуждоземни хора да ходят, да преместват фигури, да стоят около краищата на дъската.

— Няма нужда всичко да е вярно — продължи летящият робот. — Тук причина и следствие не са идеално разграничени. Приема се, че играта и животът са едно и също, а идеята на играта така дълбоко е проникнала в обществото, че то просто я прилага на практика. Превръща я в действителност. Във всеки случай в това обществото не греши много, защото иначе империята изобщо нямаше да съществува. По дефиниция тя е непостоянна и нестабилна система. „Азад“ — играта — изглежда е силата, която я държи единна.

— Спри за малко — каза Гъге и погледна машината. — И двамата знаем, че „Контактната секция“ има репутация на непочтена. Ти не очакваш аз да отида и да стана император или нещо такова, нали?

За първи път около летящия робот се появи аура и засвети червено. В гласа му се чу смях.

— Не, не очаквам да отидете много далеч в опита да постигнете такова нещо. Не. Империята спада под общата дефиниция на понятието „държава“, а всички държави винаги се опитват да направят собственото си съществуване вечно. Идеята някой да дойде отвън и да се опита да стане император ще ги ужаси. Ако решите, че искате да отидете и ако сте в състояние по време на пътуването да изучите достатъчно добре играта, тогава, според нас, на база на досегашните ви умения като играч, може би ще имате шанс да се класирате за чиновник в държавната администрация или за армейски лейтенант. Но не забравяйте: хората там са просмукани от тази игра още от самото си раждане. Те имат антиагатични дроги и най-добрите им играчи са два пъти по-възрастни от вас. Но дори и те, разбира се, продължават да се учат. Смисълът не е в онова, което ще можете да постигнете по отношение на полуварварските обществени отношения, които играта е създадена да поддържа, а какво можете да овладеете от теорията и практиката на играта изобщо. Мненията в „Контактната секция“ са различни относно възможността на играч от вашата класа успешно да се състезава, като изхожда от общите принципи на игрите и изкара един кратък курс по основните правила и практики на „Азад“.

Гъге наблюдаваше мълчаливо как чуждоземните фигури се местят по изкуствената местност върху огромната дъска. Той не би могъл да постигне това. Пет години! Беше лудост. Би могъл да се съгласи Морин-Скел да разгласи неговия позор и за пет години да заживее нов живот, да напусне Чиарк, да намери някой, който да го заинтригува с нещо друго, не само с игри, да промени своята външност… дори да си смени името. Не беше чувал някой да го е правил, но сигурно бе възможно.

Разбира се играта „Азад“, ако наистина съществуваше, бе много привлекателна. Но защо досега не беше чувал нищо за нея? Как е могла „Контактната секция“ да пази в тайна такова нещо? И защо? Гъге поглади брадата си, без да престава да наблюдава мълчаливите чуждестранни хора, които се движеха край голямата дъска, спираха се да преместват фигури или други ги местеха вместо тях.

Бяха чуждоземци, но бяха хора. Хуманоиди. Измислили тази странна, нечувана игра.

— Не са свръхинтелигентни, нали? — попита той летящия робот.

— Едва ли, щом като на този етап на технологическо развитие са запазили такава обществена система. По средни показатели този в центъра, апексът или най-развитият пол, е вероятно малко под нивото на средния човек от Културата.

Гъге беше озадачен.

— Това означава, че в империята има разлика в интелигентността между половете.

— Сега наистина има — потвърди Уъртил.

Гъге не разбираше добре какво означава това, но летящият робот продължи, преди да може да зададе други въпроси.

— Всъщност ние имаме основание да се надяваме, че ако изучавате тази игра по време на двегодишното ви пътуване, ще можете да я играете над средно ниво. Това, разбира се, ще изисква непрекъснато и пълно използване на компютърна памет и секрети, подпомагащи изучаването. Трябва да ви кажа, че самото притежаване на наркозни жлези, ще ви дисквалифицира и дори и да престанат да ви смятат за чужденец, вашето представяне няма да ви даде право да заемете никакъв пост в империята. Там съществува строга забрана на всякакви „неестествени“ влияния по време на играта. Всички игрални зали са електронно екранирани, за да се предотврати използването на компютърна връзка и след всеки мач се правят тестове за употреба на допинг. Химията на собственото ви тяло, чуждоземната ви природа и фактът, че за тях ще бъдете езичник, означава, че вие, ако решите да отидете, ще участвате само като почетен гост.

— Роботе… Уъртил… — започна Гъге и се обърна с лице към него. — Не мисля, че ще се съглася да измина целия този път, да отида толкова далеч, да отсъствам толкова дълго… но бих желал да зная повече за тази игра. Искам да я обсъдя, да я анализирам с някого…

— Невъзможно е — отвърна летящият робот. — На мен ми е разрешено да ви кажа само това и нищо от него не може да се разпространява. Вие ми дадохте дума, Джъно Гъге.

— Ами ако я наруша?

— Всички ще вземат казаното за измислица. Не съществува широкодостъпен запис, който да го потвърди.

— Защо все пак всичко това се пази в такава дълбока тайна? От какво се страхувате в „Контактната секция“?

— Истината е, че не знаем какво да правим, Джъно Гъге. Това е по-голям проблем от онези, които „Контактната секция“ е трябвало да решава досега. Като правило възможно е всичко да протече както е предвидено. Имаме достатъчно опит с всякакви варварски общества и знаем какво може да има ефект и какво не. Ние наблюдаваме, следим, използваме свои хора, правим кръстосана оценка, изготвяме модел и изобщо вземаме всякакви мерки, за да сме сигурни, че постъпваме правилно… но има случаи, като Азад, които са уникални. При тях няма шаблони, няма надеждни прецеденти. Трябва да импровизираме, а да имаш работа с цяла звездна империя е много отговорно. Ето защо е включена службата „Специални обстоятелства“. Нас ни използват за решаване на сложни ситуации. А честно казано, тази е точно такава. Ако допуснем всички да научат за Азад, върху нас може да окажат натиск да вземем решение, отговарящо на общественото мнение… което може да не звучи лошо, но не е изключено да има катастрофални последствия.

— За кого? — попита скептично Гъге.

— И за хората на империята, и за Културата. Може да бъдем принудени да извършим въздушна интервенция срещу империята. До въздушна война едва ли ще се стигне, защото технологически ние сме много по-напред от тях, но ще трябва да станем окупационна сила, която да ги контролира, а това ще означава голямо отклонение на средства, а и ще се отрази на морала. Накрая една такава авантюра почти сигурно ще се оцени като грешка, независимо от ентусиазма, с който може да се приеме в началото. Хората от империята ще загубят поради това, че ще се сплотят за борба срещу нас, вместо срещу корумпирания режим, който ги потиска, и ще се върнат с едно или две столетия назад. Културата ще загуби поради съревнованието си с нещо, което презираме: нашественици, окупатори, хегемони.

— Изглеждаш много сигурен, че ще има вълна на обществено мнение.

— Нека да ви обясня нещо, Джъно Гъге — каза летящият робот. — Дори и на най-високите нива в йерархията, играта „Азад“ е хазартна. Формата на облозите понякога е ужасна. Много се съмнявам, че ще бъдете включен на някое от нивата, на които бихте искали да играете, ако изобщо се съгласите да играете, но за тях е съвсем обичайно да залагат престиж, чест, собственост, роби, покровителства, земя и дори физически лиценз.

Гъге почака, но накрая въздъхна и попита:

— Добре… какво представлява „физическият лиценз“?

— Залагане на мъчения и осакатяване.

— Искаш да кажеш, че ако човек изгуби играта могат… да му се случат… тези неща?

— Точно така. Човек може да заложи, да речем, да му отрежат пръста срещу изнасилване отзад на апекса.

Гъге погледна спокойно машината, кимна и бавно каза:

— Да… това наистина е варварско.

— Всъщност това е най-новото допълнение към играта и се смята за твърде либерална отстъпка от страна на управляващата класа, тъй като теоретически дава възможност на бедните да поставят залози наравно с богатите. Преди въвеждане на физическия лиценз последните винаги можеха да наддадат над първите.

— Ох. — Гъге разбра логиката, но не виждаше морала.

— Азад не е място, на което може лесно да се мисли хладнокръвно, Джъно Гъге. Те са вършили неща, за които средният човек от Културата ще намери, че… не би могъл дори да говори. Програми за евгенично[2] намаляване на средния интелект и на мъже, и на жени, селективна стерилизация, глад над определени райони, масова депортация и расови данъчни системи са довели почти до геноцид. В резултат всички на планетата имат един и същи цвят на кожата и конструкция на тялото. Отношението им към чуждоземни пленници, към техните цивилизации и дела са равни на…

— Виж, вярно ли е всичко това, което ми говориш? — Гъге слезе от стола, отиде в полето на холограмата и заразглежда невероятно сложния под-игра, който изглеждаше, че е под краката му, докато всъщност беше, знаеше го, отвъд ужасната космическа бездна. — Истина ли е? Съществува ли такава империя?

— Всичко е абсолютна истина, Джъно Гъге. Ако искате потвърждение на казаното от мен, мога да уредя да получите специални права за достъп директно до УТС и до други Интелекти, които отговарят за това. Можете да научите всичко, което поискате, за империята Азад — от първия най-незначителен контакт до последните доклади в реално време. Абсолютно всичко е вярно.

— И кога сте имали този първи „най-незначителен контакт“? — попита Гъге и се обърна към летящия робот. — От колко време знаете за империята?

Летящият робот се поколеба.

— Не от дълго — каза накрая той. — От седемдесет и три години.

— И вашите хора, разбира се, не се месят в работите на другите?

— Само когато нямаме алтернатива — призна летящият робот.

— И какво мислят хората от империята за нас? — продължи Гъге. — Не, не ми казвай, нека се опитам да се досетя. Вие не сте им разказали всичко за Културата, нали?

— Браво, Джъно Гъге — поздрави го летящият робот и в гласа му прозвуча нещо като ирония. — Не, не сме им казали всичко. Летящите роботи, които ще изпратим с вас, също ще трябва да спазват това изискване. Още от самото начало ние излъгахме империята за нашето разпространение, брой, ресурси, ниво на технологическо развитие и крайни намерения… макар че това естествено беше възможно само благодарение на относителната малочисленост на развити общества в По-малкия облак. Азадианците например не знаят, че Културата се намира в голямата галактика. Смятат, че сме дошли от По-големия облак и сме само около два пъти повече от тях. Те почти не знаят за степента на генно усъвършенстване на хората от Културата, нито за съвършенството на нашата машинна интелигентност. Никога не са чували за корабен Интелект, нито са виждали УТС. Разбира се още от първия контакт са се опитвали да разберат повече за нас, но нищо не са научили. Може би мислят, че ние сме от някоя планета или нещо такова. Те самите са все още много силно ориентирани към живот на планета, използват прости техники за създаване на полезни екосистеми или по-често просто завладяват вече заети планети. Биологически и морално са катастрофално зле. Причината, поради която се опитват да научат за нас, е, че искат да ни завладеят. Искат да покорят Културата. Проблемът е, че въпреки изградената на основата на играта престъпна душевност, те са много наплашени. Едновременно са и ксенофоби, и параноици. Ние все още не се решаваме да им разкрием големината и силата на Културата, в случай че цялата империя се саморазруши… Такива неща са ставали вече, макар че това, разбира се, е било много преди създаването на „Контактната секция“. В днешно време нашата техника е по-добра. Все пак съществува изкушение — каза летящият робот, сякаш разсъждаваше на глас, а не разговаряше с него.

— От казаното те наистина приличат доста на… — Гъге се канеше да каже „варвари“, но не му се стори достатъчно силно — … животни.

— Хммм — изсумтя летящият робот. — Обърнете внимание. Те наричат животни видовете, които покоряват. Разбира се, че са животни, както сте и вие, и както аз съм машина. Но те имат високо развито съзнание и общество, изградено като нашето; почти в същите насоки. Чиста случайност е, че ги срещнахме, когато тяхната цивилизация ни изглежда противна. Една ледена епоха по-малко на Ее и можеше да бъде точно обратното.

Гъге кимна замислено и загледа мълчаливото движение на чуждоземните фигури на игралното поле-под, осветено от възпроизведената от екрана светлина на далечното, чуждо слънце.

— Не се е случило така и поради това няма защо да се безпокоим — добави весело Уъртил. — Но да продължим каза той и изведнъж се озоваха обратно в стаята в Икрох. Гъге примигна при неочакваното нахлуване на дневна светлина през прозрачните стъкла на прозорците. — Сигурен съм, че си давате сметка колко много остава неказано. Но в най-общи линии имате представа за нашето предложение. Не ви моля в момента да кажете категорично „да“. Искам само да зная дали има смисъл да продължавам или вече сте решили, че не искате да отидете?

Гъге поглади брадата си, загледан през прозореца към гората над Икрох. Всичко беше прекалено необичайно за възприемане. Ако действително беше така, тогава „Азад“ представляваше най-значимата игра, за която бе чувал през живота си… може би по-интересна от всички останали, взети заедно. Тя в еднаква степен го вълнуваше и привличаше. Макар да знаеше толкова малко за нея, Гъге чувстваше инстинктивно, почти сексуално влечение към „Азад“… но не беше сигурен, че притежава необходимата самодисциплина да я изучава интензивно цели две години или че е в състояние да съхрани в главата си описателния модел на една необичайно сложна игра. Той продължи да се връща към факта, че азадианците можеха да я играят, но както каза машината, тя се просмукваше в тях още от самото им раждане. „Азад“ може би можеше да бъде спечелена само от онзи, чиито познавателни процеси са оформени от самата игра…

А и пет години! Цялото това време той не просто ще е далеч оттук, но може би половината, а вероятно и повече от този период няма да следи развитието на други игри, няма да има време да чете или да пише статии, всъщност няма да има време за нищо друго, освен за една абсурдна, натрапчива игра. А и той самият ще се промени. В края на този период ще стане друга личност. Не може да не се промени, да не възприеме в характера си нещо от играта. Това е неизбежно. И когато се върне, ще може ли да навакса изгубеното? Ще бъде забравен от всички. Толкова дълго ще отсъства, че останалите играчи от Културата ще престанат да го ценят. Ще се превърне в историческа личност. И когато се върне, ще му бъде ли разрешено да говори за тази игра? Или наложената от „Контактната секция“ вече седем години забрана ще остане в сила?

Но ако отиде, ще може да се откупи от Морин-Скел. Може би ще е в състояние да приеме неговата цена. Да му помогне да се върне в служба „СО“. Или — от време на време му минаваше през ума — по някакъв начин да ги накара да му запушат устата.

Във въздуха прехвърча ято птици — бели петна на тъмнозеления фон на планинската гора. Те кацнаха в градината, взеха да се разхождат наперено напред-назад и да кълват земята. Гъге скръсти ръце на гърдите си и отново се обърна към летящия робот.

— Кога ще искате да знаете отговора ми? — попита той. Все още не беше решил. Трябваше да протака, да научи всичко.

— Това трябва да стане до три или четири дни. В момента от средата на галактиката УТС „Малък вагабонт“ потегля в тази посока и през следващите сто дни ще тръгне за Облаците. Ако го изпуснете, пътуването ви ще продължи много по-дълго. Дори и сега вашият кораб ще трябва да поддържа максимална скорост до точката на среща.

Моят кораб? — попита Гъге.

— Ще имате нужда от личен кораб най-напред, за да отидете до „Малък вагабонт“ навреме, а после, в другия край на пътуването, за да се придвижите от най-близкия подстъп на УТС в По-малкия облак до империята.

Гъге продължи известно време да наблюдава как снежнобелите птици кълват по ливадата. Чудеше се дали да спомене за Морин-Скел. Част от него го желаеше, просто за да приключи с този проблем, в случай че те веднага кажат „да“ и да престане да се безпокои от заплахата на машината (и започне да се безпокои за тази безумно сложна игра). Но знаеше, че не трябва. „Мъдростта е търпелива“, както казваше поговорката. Трябва да запази тайната за себе си. Ако замине (макар че разбира се не трябва, не може, самата мисъл за заминаване беше лудост), тогава нека те си мислят, че не е искал нищо в замяна. Нека всичко се уреди и тогава ще постави ясно условията си… ако Морин-Скел чака толкова дълго, преди да го притисне.

— Добре — каза той на летящия робот от „Контактната секция“. — Не казвам, че ще отида, но ще си помисля. А сега ми разкажи повече за „Азад“.

Бележки

[1] Apex — връх, връхна точка (англ.). — Б.пр.

[2] Евгеника — наука за подобряване качествата на род или вид, особено на човешката раса, чрез специален подбор на родителите. — Б.пр.