Иън Банкс
Играчът на играчите (18)

18.

Пред центъра за пресконференции стоеше затворническа линейка. Гъге слезе от самолета и отиде направо в игралната зала. Пекуил трябваше да подтичва, за да върви заедно с него. Апексът не разбираше чуждоземеца. Докато хората в неговото положение обикновено не млъкваха, той от хотела до центъра за пресконференции не беше продумал… и някак си изобщо не изглеждаше изплашен, макар че Пекуил не можеше да си обясни защо. Ако не познаваше добре свенливия, доста простодушен чуждоземец, щеше да си помисли, че на пребледнялото му, космато, изострено лице се чете гняв.

Ло Принест Бермоя седеше на стол до Оригиналната дъска. Гъге стоеше на самата дъска. Той потри брада с дългия си пръст и премести две фигури. Бермоя направи своите ходове, а по-късно, когато играта се разгърна — и чуждоземецът отчаяно се мъчеше да се измъкне от затрудненото положение, — магистратът възложи на няколко аматьори да местят вместо него. Чуждоземецът остана при дъската, правеше сам ходовете си, разхождаше се уплашено напред-назад като някакво гигантско черно насекомо.

Бермоя не можеше да разбере играта на чуждоземеца. Тя изглеждаше безцелна. Бе направил няколко хода, които или бяха глупави грешки, или безсмислени жертви. Бермоя прочисти някои от разбитите сили на чуждоземеца. Започна да мисли, че мъжът може би има план, но ако е така, той трябва да е доста неясен. Може би се опитва по някакъв странен начин да запази мъжкото си достойнство.

Кой можеше да каже какви правила на поведение следва в този момент чуждоземецът? Ходовете му продължаваха да са все така недоразвити, непонятни. Прекъснаха за обяд.

След почивката Бермоя не се върна на стола си. Той стоеше отстрана на дъската и се опитваше да разбере какъв хитър, неразбираем план може да има чуждоземецът. Струваше му се, че играе с фантом. Сякаш играеха на две отделни дъски. Той въобще не можеше да се приближи плътно до фигурите на мъжа. Те продължаваха да му се измъкват, да се движат, сякаш чуждоземецът знаеше следващия му ход, преди той дори да бе помислил за него.

Какво се бе случило с чуждоземеца? Вчера бе играл съвсем различно. Наистина ли получаваше помощ отвън? Бермоя започна да се изпотява. Не беше необходимо. Той все още бе много напред, все още беше сигурен в победата, но неочаквано започна да се поти. Каза си, че няма за какво да се безпокои. Изпотяването беше страничен ефект от голямата доза стимулант, взета по време на обяда.

Магистратът направи няколко хода, които трябваше да разкрият какво става на дъската, да изложат истинския план на чуждоземеца, ако той наистина имаше такъв. Никакъв резултат. След това опита няколко проучвателни хода, разкривайки се малко повече от необходимото. Гъге веднага атакува.

Сто години Бермоя беше изучавал и играл „Азад“ и половината от това време бе заемал различни постове в съда. Беше виждал много силни бунтове на осъдени престъпници и наблюдавал — дори взимал участие — игри с много големи и неочаквани по своята свирепост партии. Въпреки това следващите няколко хода на чуждоземеца бяха на по-войнствено ниво от всичко видяно. Той почувства, че без опита в съда може би щеше да бъде физически изчерпан.

Тези няколко хода бяха като серия ритници в корема. Те съдържаха цялата необуздана енергия на много от най-добрите млади играчи, конвулсивно проявявана, но подредена, синхронизирана, последователна и приложена със стил и дивашка грациозност, каквито никой нешлифован начинаещ не би могъл да прояви. С първия ход Бермоя разбра колко добър е планът на чуждоземеца. С втория, че играта може да продължи и на следващия ден, преди чуждоземецът окончателно да бъде победен. А с по-следващия, че той, Бермоя, не е в съвсем неуязвима позиция, както си мислеше… и след още два хода, че има още много работа да свърши и, може би, в края на краищата, играта няма да продължи до следващия ден.

Бермоя направи отново своите ходове, опитвайки всички номера и хитрости, които бе научил за цяло едно столетие игра. Той скри наблюдателната си фигура, проведе различни маневри с атакуващи фигури и карти. Предварително използва фигури на природни стихии от Ставащата дъска, обедини земя и вода… но нищо не помогна.

Точно преди почивката в края на следобедната сесия магистратът стана и погледна чуждоземеца. Залата се беше смълчала. Мъжът стоеше в средата на дъската, гледаше безстрастно някаква незначителна фигура и се почесваше по брадата. Изглеждаше спокоен, уверен.

Бермоя разгледа собственото си положение. Всичко беше объркано. Сега нищо не можеше да се оправи. Нямаше спасение. Беше като лошо подготвено, предварително обречено на провал дело или като някаква три четвърти разрушена апаратура. Нямаше начин да се спаси. По-добре да се откаже и да започне отново.

Но това не можеше да стане. Щяха да го отведат в болницата и да му извадят яйчниците. Щеше да изгуби онова, което го правеше такъв, какъвто е и никога нямаше да му го върнат. Губеше го завинаги. Завинаги!

Бермоя не чуваше хората от залата. Не ги виждаше. Не виждаше и дъската под краката си. Виждаше само чуждоземеца — висок, приличащ на насекомо, с остри черти на лицето и мършаво тяло — да поглажда брада с дългия си, тъмен пръст под нокътя на който се виждаше по-светла кожа.

Как можеше да изглежда толкова бездушен? Бермоя потисна желанието си да изкрещи. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. Помисли си колко добре беше тази сутрин. Как бе почувствал, че не само ще отиде на Огнената планета за финалните партии, но и ще направи голяма услуга на императорския апарат. Сега си мислеше, че те може би са знаели, че това може да се случи и са искали да го унижат и свалят (по неизвестна за него причина, защото винаги е бил лоялен и съзнателен. Грешка. Сигурно е грешка…).

„Но защо сега? — мислеше той. — Защо сега? Защо точно сега, след като бе играл толкова пъти? Защо при този залог? Защо бяха поискали от него да направи такова нещо, да предложи такъв залог, когато носеше в себе си семето на дете? Защо?“

Чуждоземецът потри косматото си лице, стисна странните си устни, загледан в някаква точка от дъската. Бермоя тръгна към мъжа, без да забелязва препятствията пред себе си, мачкаше биотехнологическите и други фигури под краката си, събаряше стърчащите пирамиди.

Мъжът го гледаше така, сякаш го виждаше за първи път. Бермоя спря. Той погледна чуждоземеца в очите.

И не видя нищо. Никаква милост, никакво съчувствие, никакъв дух на доброта или тъга. Той гледаше в тези очи и за първи път си помисли за погледа, който имаха понякога осъдените на бърза смърт. Беше поглед, изпълнен с безразличие. Не отчаяние, не омраза, а нещо бездушно и по-ужасяващо от двете. Поглед на примирение, на напълно изгубени надежди. Флаг, издигнат от душа, която повече не се интересуваше от неговата съдба.

И в този миг на осъзнаване Бермоя разбра, че първият образ, на обречения, който се появи в съзнанието му, не беше подходящ. Той не знаеше кой образ е подходящ. Може би това не можеше да се узнае.

И неочаквано, за първи път в живота си, той осъзна как са се чувствали осъдените, когато са гледали в неговите очи.

Той падна, строполи се върху дъската. Най-напред на колене, а след това по очи на нивото на дъската, виждайки я най-после от земята. Бермоя затвори очи.

Съдията и помощниците му отидоха при него и внимателно го вдигнаха. Санитарите го завързаха за носилка и хлипащ го отнесоха навън в затворническата линейка.

Пекуил гледаше смаян. Никога не бе мислил, че ще види един имперски съдия да рухне така. И то пред чуждоземец! Той затича подир тъмния човек, който излизаше от залата така бързо и тихо, както бе дошъл, без да обръща внимание на подмятанията и виковете от галериите за зрители. Преди журналистите да ги хванат, двамата се качиха на въздушната кола и отлетяха.

Пекуил внезапно разбра, че през цялото време, докато бяха в залата, Гъге не беше промълвил нито дума.

 

 

Флер-Имсахо наблюдаваше мъжа. Беше очаквал някаква реакция, но той не реагира. Просто стоеше пред екрана и наблюдаваше записи на всички партии, които бе изиграл от пристигането си. И мълчеше.

Сега щеше да отиде в Ечронедал, заедно със сто и деветнайсет други победители от единичните срещи в четвъртия кръг. Както беше обичайно след такъв тежък облог, семейството на осакатения Бермоя го бе напуснало. Без да премести нито една фигура на оставащите две големи дъски, Гъге беше спечелил мача и си бе извоювал право за участие в игрите на Огнената планета.

Оставаха двайсет дни между края на играта на Гъге срещу Бермоя и датата, когато флотът на императорския двор щеше да отлети за дванайсетдневно пътуване до Ечронедал. Гъге беше поканен да прекара част от това време в имението на Хамин — ректор на колежа на „Кандсев“ и наставник на императора. Флер-Имсахо го посъветва да откаже поканата, но Гъге я прие. Щяха да заминат сутринта за имението, разположено на неколкостотин километра на един остров във вътрешно море.

Гъге бе приел онова, което летящият робот вярваше, че е нездравословен, дори перверзен интерес към разпространяваното от новинарските агенции за него. Мъжът изглежда всъщност харесваше клеветите, които се изливаха по негов адрес след победата му над Бермоя. Понякога се усмихваше, когато четеше или слушаше какво се говори за него, специално, когато говорителите по холовизията — шокирани, с почтителен тон — съобщаваха какво е направил чужденецът Гъге на Ло Принест Бермоя; благороден, милостив магистрат с пет жени и двама съпрузи, макар и без деца.

Гъге започна да гледа и канали, на които показваха как в далечни части на империята императорски войски избиват диваци и покръстват езичници. Той беше накарал модулът да декодира военните предавания, които изглежда те излъчваха в дух на съперничество с по-силно кодираните развлекателни канали на императорския двор.

Във военните предавания се показваха екзекуции и мъчения на чуждоземци. Някои показваха как взривяват и подпалват сгради и произведения на изкуството на непокорни или размирни типове. Всички чуждоземци по стандартните новинарски канали бяха представяни като нецивилизовани чудовища, хрисими глупаци или алчни и неверни същества, неспособни да създадат истинско изкуство и цивилизация. Понякога, където бе възможно физически, показваха как азадиански мъже — макар и никога апекси — изнасилват диваци.

Флер-Имсахо беше разстроен, че Гъге може да гледа такива неща, особено като се вземеше предвид, че трябваше да се намерят средства за декодиране на предаванията. Добре поне, че изглежда не ги намираше сексуално стимулиращи. Той мислеше постоянно за тях, както бяха склонни да правят това азадианците. Гъге гледаше, вземаше си бележки и загасваше екрана.

Той все още прекарваше по-голяма част от времето си в разглеждане на партии, показвани на екрана, но кодираните сигнали и злобната към него преса отново и отново го привличаха като наркотик.

 

 

— Но аз не обичам пръстени.

— Не става въпрос дали обичаш, или не, Джъно Гъге. Когато отиваш в имението на Хамин, ти ще бъдеш извън модула. Там аз няма винаги да съм близо до теб, а и не съм специалист по токсикология. Ти ще ядеш тяхна храна, ще пиеш техни напитки, а те имат няколко много способни фармацевти и биолози. Но ако на всяка ръка носиш по един от тези пръстени — за предпочитане на показалеца, — ще бъдеш защитен от отравяне. Едно пробождане означава несмъртоносна отрова като например халюциноген. Три пробождания означават, че някой се готви да те убие.

— А какво означават две пробождания?

— Не зная! Може би повреда. Сега ще ги сложиш ли?

— Но те наистина не ми отиват.

— Да направя ли да не се виждат?

— Чувствам ги странно.

— Няма значение. По-важното е да те предпазят.

— А няма ли да ми дадеш и амулет за защита от куршуми?

— Сериозно ли говориш? Искам да кажа, че ако говориш сериозно, на дъската има пасивен сензор — екран срещу куршуми под формата на украшение. Но те вероятно ще използват лазерни оръжия…

Гъге махна с ръка (с пръстен на нея).

— Няма значение. — Той седна отново и включи военния канал с екзекуциите.

 

 

На летящия робот му беше трудно да говори на мъжа. Той не искаше да го слуша. Роботът се опита да му обясни, че въпреки всички ужаси, които бе видял в града и на екрана, нямаше нищо, което Културата може да направи, без да причини повече зло, отколкото добро. Той се опита да му каже, че „Контактната секция“, всъщност цялата Култура, беше като него, облечен с онова наметало и неспособен да помогне на ранения човек на улицата, можеха само да наблюдават в очакване на подходящ момент… но никой от тези аргументи не стигна до съзнанието му. Изглежда сега човекът не мислеше за това, защото не каза нищо, не започна да спори.

Флер-Имсахо не излиза много през дните между края на партията с Бермоя и пътуването до имението на Хамин. Той стоя вътре с мъжа, разтревожен.

 

 

— Радвам се да ви посрещна, господин Гъге. — Старият апекс протегна ръка. Гъге я стисна. — Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Да, ние ти благодарим — кимна Гъге. Стояха на покрива на ниска сграда, разположена сред пищна растителност с изглед към спокойните води на вътрешното море. Къщата беше почти скрита от зеленина. Само покривът се издигаше над полюшващите се върхове на дърветата. Близо до нея имаше заградени ливадки, пълни с ездитни коне, от различни нива на къщата над гората се издигаха изящни мостове, които водеха към бряг със златни пясъци и павилиони, и летни резиденции на имението. Над далечната суша блестяха огромни облаци, залени от слънчева светлина.

— Казахте „ние“ — отбеляза Хамин, докато вървяха по покрива и облечени в ливреи мъже сваляха от самолета багажа на Гъге.

— Летящият робот и аз — обясни Гъге и посочи с глава към машината, която жужеше до рамото му.

— Ах, да. — Старият апекс се засмя, плешивата му глава отразяваше светлината от двете слънца. — Някои хора смятат, че тя ви помага да играете така добре.

Те слязоха на един дълъг балкон с много маси, където Хамин представи Гъге — и летящия робот — на различни хора, главно апекси, плюс няколко елегантни жени. Гъге познаваше само една личност от присъстващите — усмихващият се Ло Шаф Олос, който остави чашата си на масата и му стисна ръка.

— Радвам се да ви видя отново, господин Гъге. Късметът не ви изостави, а уменията ви нараснаха. Забележително постижение. Приемете моите поздравления. — Погледът на апекса бързо се плъзна към пръстените по ръцете на Гъге.

— Благодаря. Срещу цена, от която с готовност бих се отказал.

— Наистина ли? Вие не преставате да ни изненадвате, господин Гъге.

— Сигурен съм, че невинаги ще е така.

— Прекалено сте скромен. — Олос се усмихна и седна.

Гъге отклони предложението да отиде в стаята си да се освежи. Вече се чувствал напълно освежен. Той се настани на масата с Хамин, около която седяха и други директори на колежа „Кандсев“ и няколко официални лица от двореца. Бяха сервирани изстудени вина и ароматни закуски. Флер-Имсахо се настани относително тихо на пода до краката на Гъге. Пръстените бяха напълно излишни, тъй като на масата пред тях освен алкохол, нямаше никакви други отровни вещества.

В разговора се избягваше последната партия на Гъге. Всички произнасяха правилно името му. Директорите от колежа го запитаха за уникалния му стил на игра. Доколкото можа, Гъге им отговори. Официалните лица от двореца учтиво се заинтересуваха за неговия роден свят и той им разказа някакви глупости за живота на планета. Попитаха го и за Флер-Имсахо. Гъге очакваше, че машината сама ще им отговори, но тя не го стори и той им разказа истината: по дефиницията на Културата машината е личност. Тя има право да постъпва както си иска и не му принадлежи.

Една висока и поразително красива жена, компаньонка на Ло Шаф Олос, присъединила се към тяхната маса, запита летящия робот дали неговият господар играе логично или не.

Флер-Имсахо отговори — с досада, която Гъге подозираше, че само той можа да забележи, — че Гъге не му е господар и според него, когато играе, той мисли по-логично, отколкото постъпва и във всеки случай лично той знае много малко за играта „Азад“, за да има мнение.

Всички намериха казаното за много остроумно.

Хамин стана и заяви, че неговият стомах с двеста и петдесетгодишния си опит можел да определи по-точно от часовника на който и да било прислужник, че наближава време за вечеря. Всички се засмяха и напуснаха балкона. Хамин придружи лично Гъге до стаята му и му каза, че когато вечерята е сервирана, прислужникът ще го извика.

— Иска ми се да зная защо те поканиха тук — каза Флер-Имсахо, докато разопаковаше трите куфара на мъжа, който гледаше през прозореца към високите върхове на дърветата и спокойното море.

— Може би искат да ме вербуват за империята. Ти как мислиш, роботе? Ставам ли за генерал?

— Не се шегувай, Джъно Гъге. — Летящият робот премина на марейнски. — Не забравяй, присмехулнико, че глупости-неглупости тук ни подслушват.

Гъге погледна загрижен и каза на еечиански:

— По дяволите, роботе, да не би да изграждаш езикова бариера?

— Гъге… — роботът изсъска и прибра някои дрехи, смятани в империята за неподходящи при хранене.

Гъге се обърна и се усмихна.

— Може би просто искат да ме убият.

— Чудя се дали ще имат нужда от помощ.

Гъге се засмя и отиде при леглото, където летящият робот бе сложил официалното му облекло.

— Всичко ще бъде наред.

— Ти смяташ така. Тук ние нямаме дори защитата на модула, да не говорим за всичко останало. Но… хайде да не се безпокоим предварително.

Гъге взе две дрехи, сложи ги до тялото си, притисна ги с брадичка и погледна надолу.

— Аз не се безпокоя — отвърна той.

Летящият робот извика.

— О, Джъно Гъге! Колко пъти трябва да ти казвам? Не можеш да носиш едновременно червено и зелено.

 

 

— Обичате ли музиката, господин Гъге? — попита Хамин и се наведе към него.

Гъге кимна.

— Е, малко няма да навреди.

Хамин се облегна назад, очевидно удовлетворен от отговора. Бяха се качили на покрива-градина след продължителна и богата вечеря, по време на която в центъра на стаята бяха танцували голи жени. Ако можеше да се вярва на пръстените на Гъге, никой не се опита да му направи нещо с храната. Беше се смрачило и посрещането продължи навън в топлата вечер под звуците на нежна музика, изпълнявана от група музиканти-апекси. Изящни мостове водеха от градината към високи, разкошни дървета.

Гъге седеше край малка масичка, заедно с Хамин и Олос. Флер-Имсахо стоеше близо до краката му. Сред дърветата около тях светеха лампи. Градината-покрив беше като светлинен остров в тъмнината, заобиколен от крясъци на птици и животни, които сякаш пригласяха на музиката.

— Чудя се, господин Гъге — заговори Хамин, — дали ви хареса някоя от нашите танцьорки? — Той отпи от питието си и дръпна от малката си лула. Пушекът се издигна на кълбо над плешивата му глава и апексът продължи: — Питам, защото една от тях — онази със сребърния кичур в косата, спомняте ли си я? — прояви интерес към вас. Извинявайте… Надявам се, че не съм ви шокирал, господин Гъге, нали?

— Ни най-малко.

— Е, просто исках да ви кажа, че сме се събрали само приятели. С играта си вие доказахте какво представлявате. Тук сме извън погледа на пресата и на обикновените хора, които, разбира се, са длъжни да се подчиняват на много строги разпоредби… докато за нас, когато сме на това място, те не се отнасят. Разбрахте ли мисълта ми? Можете тайно да се разтоварите.

— Много съм ви благодарен. Ще се постарая да се разтоваря, но преди да дойда на Ее ми казаха, че за тукашните хора съм грозен и дори чудовищен. Вашата добрина ме задължава, но предпочитам да не се натрапвам на някого, който може би не е направил доброволно избора си.

— Отново сте прекалено скромен, Джъно Гъге — усмихна се Олос.

Хамин кимна и пусна облаче дим.

— Знаете ли, господин Гъге, чух, че във вашата Култура нямало никакви закони. Сигурен съм, че е преувеличено, но предполагам, че в това твърдение все пак има зрънце истина и навярно поради броя и строгостта на нашите закони… ще ви се стори, че има голямо различие между вашето общество и нашето. Тук ние имаме много правила и се опитваме да живеем в съответствие със законите на Бога, играта и императора. Но едно от достойнствата на законите е възможността да се нарушават. Ние не сме деца, господин Гъге. — Хамин посочи с лулата си хората около масите. — Правилата и законите съществуват само заради удоволствието да вършим забраненото, но щом повечето хора през по-голямата част от живота си се подчиняват на такива предписания, ползата от тях е налице. Сляпото подчинение би означавало, че ние сме — ах! — Хамин се засмя и посочи с лулата си към летящия робот, — просто роботи!

Флер-Имсахо за миг зажужа малко по-силно.

Настъпи тишина. Гъге отпи от чашата си.

Олос и Хамин се спогледаха.

— Джъно Гъге — каза най-после Олос, като въртеше чашата в ръка. — Нека бъдем откровени. Ти си бреме за нас. Игра много по-добре, отколкото очаквахме. Ние не допускахме, че можем толкова лесно да бъдем излъгани, но по някакъв начин ти успя да го направиш. Поздравявам те, каквато и хитрост да си използвал — дали чрез жлезите, отделящи дрога, или машината в краката ти, или просто поради това, че си играл „Азад“ много повече години, отколкото призна. Ти беше по-добър от нас и ние сме впечатлени. Съжалявам само за невинните хора, като онзи случаен човек, застрелян вместо теб, и Ло Принест Бермоя, който беше осакатен. Ние, както надявам се не се съмняваш, бихме желали ти да не продължиш играта. Сега имперската служба не може нищо да направи чрез Бюрото по игрите. Ние също. Ние обаче имаме предложение.

— И какво е то? — попита Гъге и отпи от напитката си.

— Както казах — обади се Хамин и посочи с лулата си към Гъге, — ние имаме много закони. Следователно имаме и много престъпления. Някои от тях са от сексуален характер. — Гъге погледна питието си. — Едва ли е нужно да обяснявам — продължи Хамин, — че в това отношение физиологията на нашата раса ни прави… необикновени, би могло почти да се каже — надарени. В нашето общество е възможно да се контролират хората. Възможно е да се накара някой или дори няколко души да правят нещо против волята си. Тук ние можем да ти предложим преживяване, което по твое собствено признание е невъзможно в твоя свят. — Старият апекс се наведе по-близко и заговори по-тихо: — Можеш ли да си представиш какво е да имаш няколко жени и мъже — дори апекси, ако желаеш, — които да изпълняват всяко твое желание? — Хамин изчука лулата си в крака на масата. Пепелта полетя над жужащия Флер-Имсахо. Ректорът на колежа „Кандсев“ тайно се усмихна, облегна се назад и се зае да пълни лулата си с тютюн от малка кесия.

Олос се наведе към Гъге.

— Целият остров е на твое разположение колкото време желаеш, Джъно Гъге. Можеш да имаш колкото искаш хора от всякакъв пол, за колкото време искаш.

— Ако се откажа да играя.

— Да, ако се откажеш да играеш — потвърди Олос.

Хамин кимна.

— Има прецеденти.

— Целият остров? — Гъге се направи, че оглежда обляната в мека светлина градина-покрив. Появи се група танцьори: гъвкави, пестеливо облечени хора — мъже, жени и апекси си проправиха път и се качиха ниска естрада зад музикантите.

— Всичко! — натърти Олос. — Островът, къщата, прислугата, танцьорите. Всичко и всички.

Гъге кимна, но не каза нищо.

Хамин запали лулата си.

— Дори оркестъра — каза той и се закашля. После махна с ръка към музикантите. — Какво мислиш за инструментите им, Джъно Гъге? Не звучат ли прекрасно?

— Много приятно. — Гъге отпи от чашата си и загледа танцьорите, които се подреждаха на сцената.

— Дори тук обаче — засмя се Хамин, — нещо ти убягва. Ние изпитваме голямо удоволствие, като знаем на каква цена е купена тази музика, разбираш ли? Виждаш ли онзи струнен инструмент вляво, с осемте струни?

Гъге кимна.

— С всяка от тези стоманени струни е удушен по един мъж. А виждаш ли бялата свирка отзад, на която свири онзи мъж?

— С формата на кост от човешко бедро ли?

Хамин се засмя.

— Женско, отрязано без упойка.

— Естествено — каза Гъге и взе няколко сладки ядки от една купа на масата. — По две ли режете от жена или ги оставяте като еднокраки музикални критички?

Хамин се усмихна.

— Видя ли? — обърна се той към Олос. — Веднага го оцени.

Старият апекс махна с ръка към оркестъра, зад който вече се бяха наредили танцьорите, готови да започнат своето изпълнение.

— Барабаните са направени от човешка кожа. Сега разбираш защо всеки инструмент има фамилно име. Хоризонталният прецизен инструмент е направен от кости на пръстите, а… е, има други инструменти, но сега вече можеш да разбереш защо музиката звучи така… хубаво на онези от нас, които знаят от какво са направени инструментите.

— О, да — поклати глава Гъге. Танците започнаха. Гъвкави и опитни, танцьорите веднага привлякоха вниманието на всички. Някои сигурно бяха с антигравитационни апарати и се носеха във въздуха като огромни, прозирни, бавни птици.

— Добре — кимна Хамин. — Ти разбираш, Гъге, в империята човек може да има или единия, или другия обществен статус. Може да бъде танцьор… а може и върху него да танцуват. — Хамин се усмихна на казаното, което на еечиански, и до известна степен на марейнски, представляваше игра на думи.

Гъге погледна танцьорите. Без да откъсва очи от тях, той заяви:

— Ще играя, ректоре. В Ечронедал! — Той почукваше с пръстена на дясната си ръка по ръба на чашата в такт с музиката.

Хамин въздъхна.

— Е, трябва да ти призная, Джъно Гъге, че сме разтревожени… — Той дръпна отново от лулата си, загледан в светещото й огнище… — От последиците, които може да има твоето по-нататъшно участие в играта върху морала на народа. Повечето са прости хора. Наш дълг е понякога да ги предпазваме от суровата действителност. А каква по-сурова действителност от разбирането, че мнозина от техните сънародници са лековерни, жестоки и глупави? Те няма да могат да разберат, че един чужденец, един чуждоземец, може да дойде тук и така добре да играе свещената игра. Ние тук — онези от нас, които са в императорския двор и в колежите — можем да не се тревожим толкова, но сме длъжни да държим сметка за обикновените, почтените… бих казал дори невинните хора, Гъге, и онова, което трябва да направим в това отношение, за което понякога трябва да поемем отговорност, невинаги ни прави щастливи. Но ние знаем дълга си и ще го изпълним. Заради самите тях и за нашия император.

Хамин отново се наведе напред.

— Ние нямаме намерение да те убием, Джъно Гъге, макар да ми казаха, че в двора има една фракция, която смята, че това е най-доброто решение, а — така се говори — хората от службите за сигурност могат лесно да го извършат. Не! Ние няма да направим такова ужасно нещо. Но… — Старият апекс засмука тънката лула, от която се чу тих свистящ звук. Гъге чакаше.

Хамин насочи отново лулата към него.

— … Трябва да те предупредя, Гъге, че независимо колко добре ще изиграеш първата си партия в Ечронедал, ще бъде съобщено, че си паднал. Ние имаме абсолютен контрол върху информационните и новинарските служби на Огнената планета и що се отнася до пресата и обществеността, ти ще отпаднеш още в първия кръг. Ще направим всичко, за да изглежда, че си загубил. Ти си свободен да съобщиш на обществеността за този ни разговор и да предявиш каквито желаеш претенции. Но с това само ще станеш за смях и във всеки случай казаното от мен ще се случи. Истината вече е предрешена.

— И така сам разбираш, Гъге — намеси се Олос, — че можеш да отидеш в Ечронедал, но ще бъдеш победен. Можеш да си абсолютно сигурен, че ще претърпиш поражение. Ако искаш, иди като високопоставен турист, остани там и се радвай на игрите като наш гост. Но няма никакъв смисъл повече да играеш.

— Хм — промърмори Гъге. Танцьорите бавно сваляха дрехите от себе си, като се разсъбличаха един друг. Някои от тях, все още танцуващи, съумяваха да се погалят и докоснат по подчертан сексуален начин. Гъге кимна. — Ще помисля върху думите ви. — Той се усмихна към двамата апекси. — Във всеки случай бих желал да видя вашата Огнена планета. — Гъге пи от приятно охладената напитка и погледна бавно оформящата се еротична хореография зад музикантите. — Повече от това обаче… не мога да обещая. Ще положа максимални усилия.

Хамин изучаваше лулата си. Олос изглеждаше много сериозен.

Гъге протегна ръце в жест на примирение и безпомощност.

— Какво повече мога да обещая?

— Ще бъдеш ли готов да… сътрудничиш обаче? — попита Олос.

Гъге го погледна въпросително. Олос бавно се протегна и почука по ръба на чашата на Гъге.

— Да направиш нещо, което ще… прозвучи истински — обясни той.

Гъге видя как двамата апекси се спогледаха. Той ги чакаше да разкрият картите си.

— Документално доказателство — каза тихо Хамин, сякаш говореше на лулата си. — Филм как гледаш разтревожен лошото развитие на играта. Може би дори интервю. Естествено ние можем да уредим тези неща и без твоето сътрудничество, но ако ни помогнеш, ще бъде по-лесно, ще прозвучи по-малко фалшиво за всички засегнати. — Старият апекс засмука лулата си. Олос пи, загледан в романтичните лудории на танцовата трупа.

Гъге гледаше изумен.

— Искаш да кажеш да сътруднича в една лъжа? Да участвам в изграждане на вашата фалшива действителност?

— Нашата истинска действителност, Гъге — възрази Олос. — Официалната версия, онази, която ще бъде подкрепена документално… в която хората ще повярват.

Гъге се засмя.

— За мен ще бъде удоволствие да помогна. Разбира се. Ще бъде истинско предизвикателство да дам определено раболепно интервю за широката публика. Дори ще помогна да създадете на дъската толкова ужасни позиции, че и аз да не мога да намеря изход. — Той повдигна чашата си към тях. — В края на краищата важна е играта, нали?

Хамин изсумтя, раменете му потръпнаха. Той засмука отново лулата и през воал от пушек каза:

— Никой истински играч не може да каже нещо повече. — Хамин потупа Гъге по рамото. — Джъно Гъге, дори ако решиш да не се ползваш от предоставените ти от моя дом възможности, аз се надявам, че няма да откажеш да останеш малко с нас. Ще се радвам да си побъбрим. Ще останеш ли?

— Защо не? — усмихна се Гъге и двамата с Хамин вдигнаха чаши. Олос седеше зад тях и тихо се смееше. Тримата се обърнаха и загледаха танцьорите, които без да изостават от такта на музиката, сега бяха оформили с телата си любовна фигура под формата на зъби на трион. Това впечатли Гъге.

 

 

Гъге остана в къщата петнайсет дни. През това време разговаря предпазливо със стария ректор. Когато си тръгна, той все още смяташе, че всъщност не се познават, но може би знаеха малко повече за своите цивилизации.

За Хамин очевидно беше трудно да повярва, че в Културата не си служат с пари.

— Ами ако аз наистина поискам нещо неразумно?

— Какво например?

— Собствена планета? — Хамин захихика.

— Как можеш да притежаваш планета? — Гъге поклати глава.

— Все пак да допуснем, че поискам планета?

— Предполагам, че ако намериш незаета, можеш да се настаниш на нея без някой да се разсърди… вероятно така може да стане. Но как ще попречиш на други хора да кацат на нея?

— Не мога ли да си купя флотилия от бойни кораби?

— Всички наши кораби са одухотворени същества. Ти разбира се можеш да се опиташ да кажеш на един кораб какво да прави… но не вярвам да успееш.

— Вашите кораби си мислят, че са живи! — Хамин се изсмя.

— Една общоприета заблуда, споделяна от някои от нашите човешки жители.

Хамин намери сексуалните навици за още по-очарователни. Той беше едновременно очарован и разярен, че Културата смята хомосексуалността, кръвното смешение, смяната на пола, хермафродизма и промяната на сексуалните характеристики така естествени, както всяко друго нещо, което вършат хората — като например пътуването или смяната на прическата.

Хамин беше убеден, че това отнема цялото удоволствие от тези неща. Културата нищо да не забранява!

Гъге се опита да обясни, че там няма писани закони и все пак почти няма престъпления. Понякога се извършва някое престъпление от страст (както избра да го нарича Хамин), но почти нищо друго. Във всеки случай трудно е да остане неразкрито престъпление, след като всички имат терминали, но и мотивите за престъпления също са малко.

— Ами ако някой убие някого?

Гъге вдигна рамене.

— Прикрепват към него летящ робот.

— Ах! Това звучи по-приемливо. И какво прави този летящ робот?

— Непрекъснато върви с него и внимава никога да не го повтори.

— Това ли е всичко?

— Какво повече искаш? Социална смърт, Хамин. Престават да те канят на забави и приеми.

— Ах, но в твоята Култура не мога ли да извърша грабеж с взлом?

— Предполагам, че можеш — съгласи се Гъге, — но тогава никой няма да говори с теб.

Колкото до онова, което Хамин разказа на Гъге за империята, то само му помогна по-добре да разбере казаното от Шохобохом За: че е скъпоценен камък, колкото и остри и нешлифовани да са неговите режещи ръбове. Като се имаше предвид, че бяха заобиколени и включени към създаденото от тях чудовище — империята на Азад, която проявяваше такъв неудържим инстинкт (Гъге не можа да се сети за друга по-подходяща дума) за своето самосъхранение — не беше толкова трудно да се разберат предразсъдъците на азадианците към така наречената от тях „човешка природа“ — те използваха тази фраза, когато искаха да оправдаят нещо нечовешко и неестествено.

Империята искаше да оцелее. Тя беше като тяло на голямо и силно животно, което оставя в него да оцелеят само някои клетки или вируси и инстинктивно и без да се замисля убива всички останали. Когато сравняваше революционерите с рака, самият Хамин използваше тази аналогия. Гъге се опита да възрази, че единичните клетки са си единични клетки, докато сборът от стотици милиарди от тях — или съзнателен прибор, направен от матрици от пикоинтегрални схеми — са просто несравнимо нещо… но Хамин отказа да слуша. Той, не Гъге, беше изпуснал същността.

Останалата част от времето Гъге прекара в разходки из гората или в плуване в топлото, спокойно море. Бавният ритъм на живота в къщата на Хамин беше изграден около храненето и Гъге се научи да обръща по-голямо внимание на облеклото за храна, на храненето, на разговорите с гостите — стари и нови, тъй като непрекъснато идваха и си отиваха гости — и на отмората след това, издути и натежали, продължаващи да разговарят, да наблюдават програми — обикновено еротични танци — и на непринудената размяна на сексуални партньори между гости, танцьори, прислужници, персонал от къщата. Гъге беше примамван много пъти, но никога не се поддаде на съблазънта. Той започна да намира азадианските жени за все по-привлекателни и то не само физически… но използва своите генно създадени жлези в отрицателна насока, за да остане плътски спокоен сред хитро представяните пред него оргии.

Бяха много приятни дни. Пръстените не го пробождаха, никой не стреля по него. Той и Флер-Имсахо се върнаха безпроблемно в модула на покрива на грандхотела няколко дни преди императорската флота да тръгне за, Ечронедал. Те предпочитаха да пътуват с модула, който щеше идеално да измине това разстояние, но „Контактната секция“ им забрани — трябваше да се държи сметка за ефекта върху Адмиралтейството, когато открие, че нещо не по-голямо от спасителна лодка може да не отстъпва на техните бойни кораби, — а империята отказа да пренесе с императорски кораб чуждоземната машина. И така наложи се Гъге да пътува с флота, както всеки друг.

— Ти си мислиш, че си се отървал от проблемите — каза с горчивина Флер-Имсахо. — През цялото време ще ни наблюдават: на лайнера по време на пътуването и в замъка, след като пристигнем. Това означава, че докато не свърши турнирът, аз трябва да съм денем и нощем в тази смешна дегизировка. Защо не загуби още в първия кръг, както се очакваше? Щяхме да им кажем къде да си заврат тяхната Огнена планета и вече да сме на УТС.

— Флер-Имсахо, знаеш ли колко си досаден?

Оказа се, че не е било необходимо да се връщат в модула. Нямаше нищо за вземане или опаковане. Гъге стоеше в малката дневна и въртеше орбиталната гривна на китката си, когато внезапно осъзна, че очаква предстоящите игри в Ечронедал с по-голямо нетърпение, отколкото бе очаквал другите. Напрежението щеше да изчезне. Нямаше да се налага да се изправя пред презрението на пресата и на противната широка публика, щеше да сътрудничи на империята да скалъпят фалшиви новини и с това вероятността за друга физическа опция щеше да бъде намалена почти до нула. Щеше да прекара приятно…

Флер-Имсахо се зарадва, като откри, че мъжът преодолява последиците от видяното, което империята не показва на своите гости. Беше почти същия, както по-рано. Дните, прекарани в имението на Хамин, изглежда му се бяха отразили благотворно. Виждаше обаче в него и малки промени. Нещо, което не можеше точно да определи, но знаеше, че съществува.

Не видяха отново Шохобохом За. Бил заминал на пътешествие „нагоре из страната“, както се бе изразил. Той изпрати поздрави и пожелание на марейнски Гъге да намери някой пресен гриф и да изпробва ефекта от него…

Преди да тръгнат Гъге попита модула за девойката, която беше срещнал преди месеци на големия бал. Не бе запомнил името й, но ако модулът му даде списък на жените, спечелили на първия кръг, беше сигурен, че ще я открие… Модулът се обърка, но Флер-Имсахо посъветва и двамата да забравят за нея.

Никоя жена не бе достигнала до втория кръг.

Пекуил отиде с тях до летището за совалки. Ръката му беше напълно оздравяла. Гъге и Флер-Имсахо се сбогуваха с модула. Той се издигна в небето за среща с далеч намиращия се „Ограничаващ фактор“. Сбогуваха се и с Пекуил — той стисна с две ръце десницата на Гъге — и мъжът и летящият робот се качиха на совалката.

Гъге наблюдаваше останалия под совалката Гроасначек. Мощната тяга го притегли към облегалката и градът се наклони. Совалката се издигаше в неясното небе, цялата гледка се полюшваше и потрепваше.

Постепенно всичко под тях отново се показа за малко, преди нарастващото разстояние, пушеците, прахът, замърсяването и променящият се ъгъл на изкачване да го заличат.

Въпреки цялото клатушкане, за момента градът изглеждаше спокоен и подреден във всичките си части. Разстоянието накара отделните местни обърквания и размествания да изчезнат, а от известна височина, откъдето подробностите се изгубиха, той заприлича на голям, лишен от разум, разпрострял се организъм.