Иън Банкс
Играчът на играчите (21)

21.

Гърбът го болеше. Той отвори очи. Дегизираният летящ робот жужеше между него и един бял таван.

— Гъге? — повика го машината.

Гъге преглътна, облиза устни.

— Какво? — рече той. Не знаеше къде се намира, нито кой е летящият робот. Нямаше ни най-смътна идея самият той кой е.

— Гъге. Аз съм. Флер-Имсахо. Как се чувстваш?

Флер-Имсах-хо. Името като че ли му беше познато.

— Гърбът малко ме боли — каза той, надявайки се, че няма да го открият. Гъги? Гъгий? Трябва да е неговото име.

— Не съм изненадан. Едно много голямо трошае те удари отзад.

— Едно какво?

— Няма значение. Заспивай.

— Заспивай?

Клепките му натежаха, образът на летящия робот се размаза пред очите му.

 

 

Гърбът го болеше. Той отвори очи и видя над себе си бял таван. Огледа се за Флер-Имсахо. Тъмни дървени стени. Прозорец. Флер-Имсахо летеше над него.

— Здравей, Гъге.

— Здравей.

— Спомняш ли си кой съм?

— Престани да ми задаваш глупави въпроси, Флер-Имсахо. Ще се оправя ли?

— Имаш натъртвания, пукнато ребро и леко сътресение на мозъка. След ден-два ще можеш да ставаш.

— Добре ли си спомням, че спомена… за някакво трошае, което ме ударило? Или съм го сънувал?

— Не си го сънувал. Аз ти го казах. Точно това се случи. Какво точно си спомняш?

— Падането от трибуната… платформата — бавно заговори той, като се напрягаше да мисли. Лежеше и гърбът го болеше. Намираше се в собствената си стая в замъка, лампите бяха запалени — може би беше нощ. Очите му се разшириха. — Йомонул ме изрита от трибуната! — неочаквано си спомни той. — Защо?

— Сега това няма значение. Заспивай.

Гъге престана да приказва, но когато летящият робот забръмча отново близо до него, се почувства уморен и за секунда затвори очи, колкото да си отпочинат.

 

 

Той стоеше до прозореца и гледаше двора. Прислужникът изнесе подноса, издрънчаха чаши.

— Продължавай — каза Гъге на летящия робот.

— Докато всички гледаха към вас с Йомонул, трошаето се изкачи на оградата. Животното дойде зад теб и скочи. Събори те, прекатури екзоскелета. Охраната застреля трошаето, преди то да има време да разкъса Йомонул и когато го измъкнаха от екзоскелета, той беше деактивиран.

Гъге бавно поклати глава.

— Единственото, което си спомням, е, че бях изритан от трибуната. — Той седна на един стол до прозореца. Далечният край на двора беше позлатен от слабите лъчи на късното следобедно слънце. — И къде беше ти, когато се случи всичко това?

— Тук. Наблюдавах лова по имперския канал. Съжалявам, че не останах на трибуната, Джъно Гъге, но онзи отвратителен апекс ме дразнеше. Пък и целият спектакъл беше твърде кървав и неприятен.

Гъге махна с ръка.

— Няма значение. Нали останах жив. — Той закри лицето си с ръце. — Сигурен ли си, че аз застрелях Йомонул?

— О, да! Има видеозапис. Искаш ли да ти…

— Не. — Гъге протегна ръка към летящия робот. Очите му все още бяха затворени. — Не. Не искам да гледам.

— Не го видях на живо — каза Флер-Имсахо. — Още при първия изстрел на Йомонул, когато уби онзи човек до теб, полетях обратно. Но изгледах записа. Да, ти го уби с лазерната пушка на стража. Но това, разбира се, означава просто, че онзи, който е контролирал екзоскелета, не е трябвало да се бори срещу Йомонул вътре в него. Щом Йомонул беше убит, нещото затича по-бързо и по-малко хаотично. Трябвало е да използва всичките си сили, за да се опитва да го спре.

Гъге гледаше към пода.

— Сигурен ли си във всичко това?

— Абсолютно. — Летящият робот отиде до стената-екран. — Погледни, увери се лично…

— Не! — извика Гъге, изправи се и се олюля.

Отново седна.

— Не — тихо повтори той.

— Когато отидох там, онзи, който бърникаше в органите за управление на екзоскелета, се бе измъкнал. Докато летях към трибуната, на моите микровълнови сензори мярнах за кратко някакви данни, но те изчезнаха преди да ги отчета точно. Някакви фазово-импулсни управляващи сигнали. Императорската охрана също засякла нещо. Когато те отнасяхме, те започнаха да търсят в гората. Убедих ги, че зная какво върша и те се съгласиха да те пренесат тук. Изпратиха и доктор. Той те прегледа два пъти. Това е всичко. За щастие отидох там навреме, иначе може би щяха да те откарат в болница и да проведат върху теб всякакви неприятни тестове… — Летящият робот прозвуча объркано. — Затова имам чувството, че не беше дело на службата за сигурност. Те щяха да използват друг, не така явен начин да те убият, а и ако не си бяха свършили работата както трябва, щяха да настояват да те откарат в болница… Всичко беше прекадено хаотично. Сигурен съм, че става нещо странно.

Гъге опипа отново с ръка гърба си да провери степента на ожулване.

— Ще ми се да мога да си спомня всичко. Искам да си спомня дали съм имал намерение да убия Йомонул — каза той. Гърбът го болеше. Чувстваше се зле.

— От това, което направи, а и като имам предвид какъв лош стрелец си, смятам, че отговорът е „не“.

Гъге погледна машината.

— Няма ли с какво друго да се занимаваш, роботе?

— Всъщност не. О, щях да забравя. Императорът иска да те види. Като се пооправиш.

— Веднага отивам — заяви Гъге и бавно стана.

— Сигурен ли си? Не мисля, че трябва. Не изглеждаш добре. Ако бях на твое място, щях да остана на легло. Моля те, седни. Не си напълно добре. Ами ако е ядосан, задето уби Йомонул? О, предполагам, че е по-добре да дойда с теб…

 

 

Никозар седеше на малък трон пред стена с големи полегати многоцветни прозорци. Императорските апартаменти бяха потънали в силна полихроматична светлина. Огромни гоблени, бродирани с нишки от скъпоценни метали, блестяха като съкровище в подводна пещера. Около стените и зад трона стояха неподвижни като статуи стражи. Царедворци и официални лица се движеха нагоре-надолу с документи и плоски екрани. Един офицер от императорската охрана заведе Гъге до трона, а Флер-Имсахо остави в другия край на залата под зоркия поглед на двама стражи.

— Моля, седни. — Никозар посочи на Гъге малък стол на подиума пред него. Гъге седна с облекчение. — Джъно Гъге — започна императорът с тих, добре контролиран глас. — Приеми нашите искрени извинения за случилото се вчера. Ние се радваме на бързото ти възстановяване, макар да разбираме, че още имаш болки. Нуждаеш ли се от нещо?

— Благодаря, Ваше височество, не.

— Радваме се. — Никозар бавно кимна. Беше все още в монотонно черно. Неговите сериозни дрехи и обикновено лице контрастираха с невероятните петна от цветове по наклонените стъкла и пищните облекла на царедворците. Императорът сложи малките си, украсени с пръстени ръце върху подлакътниците на трона. — Ние, разбира се, много съжаляваме за загубата на честта и службата на нашия звезден маршал Йомонул Лу Рашп, особено при такива трагични обстоятелства, и разбираме, че не си имал избор и е трябвало да се защитиш. Нашата воля е да не предявяваме никакво обвинение срещу теб.

— Благодаря ви, Ваше височество.

Никозар махна с ръка.

— Ние открихме, че двата заговора срещу теб са организирани от лицето, което контролира екзоскелета на нашия звезден маршал, и го предадохме на следствието. Ние много се огорчихме, като разбрахме, че водещият конспиратор е нашият дългогодишен наставник и ръководител, ректорът на колежа „Кандсев“.

— Хам… — започна Гъге, но спря. По лицето на Никозар беше изписано неудоволствие. Името на стария апекс замря в гърлото на Гъге. — Аз… — започна отново той.

Никозар вдигна ръка.

— Искаме да ти кажем, че за това участие в заговора срещу теб ректорът на колежа „Кандсев“ Хамин Ли Срилист беше осъден на смърт. Ние разбрахме, че това не е бил единствения опит за покушение срещу теб. Ако е така, всички свързани с това обстоятелства ще бъдат разследвани и виновниците предадени на съда. Някои лица в двореца — продължи Никозар и погледна пръстените на ръцете си — искат да защитят императора си посредством… неправилни действия. Императорът не се нуждае от такава защита срещу противник в играта, дори ако този противник използва средства, каквито ние не одобряваме. Беше необходимо да излъжем нашите поданици по отношение на твоето представяне в тези финални партии, но то е за тяхно добро, а не за наше. Ние не изпитваме нужда да бъдем защитавани от неприятни истини. Императорът не познава страх, само сдържаност. Ние ще бъдем щастливи да отложим срещата между император-регента и човека Джъно Морът Гъге, докато той се възстанови достатъчно, за да играе.

Гъге почака да чуе още тихи, полуизречени думи, но Никозар млъкна.

— Благодаря ви, Ваше височество — каза Гъге, — но аз бих предпочел срещата да не се отлага. Чувствам се достатъчно добре да започна още сега, а до началото на срещата има още три дни. Сигурен съм, че няма нужда да я отлагаме.

Никозар бавно кимна.

— Ние сме доволни. Ние се надяваме обаче, че ако преди започване на играта Джъно Гъге си промени мнението по този въпрос, той без всякакво колебание ще съобщи на Имперската служба и ние с удоволствие ще отложим датата на започване на играта, докато се почувства напълно здрав, за да се представи по най-добрия начин.

— Отново ви благодаря, Ваше височество.

— Ние се радваме, че Джъно Гъге не е ранен лошо и можа да присъства на тази аудиенция — каза Никозар. Той кимна леко на Гъге и погледна един царедворец, чакащ нетърпеливо до него.

Гъге се изправи, поклони се и заднешком се оттегли.

 

 

— Трябваше да направиш заднешком четири крачки, преди да обърнеш гръб към него — обясни Флер-Имсахо. — Всичко друго беше много добре.

Бяха в стаята на Гъге.

— Ще се опитам да го запомня за следващия път — отвърна той.

— Във всеки случай изглежда си оправдан. Аз подочух нещо, докато ти беше на tete-a-tete^[1] с императора. Царедворците обикновено знаят какво става. Изглежда са намерили един апекс, който се опитвал да избяга през гората от господаря си и екзоконтрольорите. Той изпуснал пушката, която му дали да се защитава, което също било добре, защото била бомба, не пушка. Хванали го жив. Не издържал мъченията и посочил един близък приятел на Хамин. Той се опитал да се отърве, като направил признания. Така че започнали с Хамин.

— Искаш да кажеш, че са го измъчвали?

— Малко. Той е стар, а те трябва да го запазят жив за наказанието, което ще определи императорът. Екзоконтрольорът и някакво друго доверено лице били набити на кол. Направилият самопризнания близък приятел на Хамин е поставен в клетка в гората, където ще чака Бялата жарава. Хамин е лишен от антигравитационни лекарства. Той ще бъде мъртъв след четирийсет или петдесет дни.

Гъге поклати глава.

— Хамин… не мислех, че толкова се страхува от мен.

— Е, той е стар. Понякога те имат странни идеи.

— Мислиш ли, че сега съм в безопасност?

— Да. Императорът желае да си жив, за да може да те срази на дъската. Никой няма да посмее да ти стори нещо. Ти можеш спокойно да се концентрираш върху играта. Във всеки случай аз ще имам грижата да не ти се случи нищо.

Гъге погледна с недоверие към летящия робот.

Не можа да открие следа от ирония в гласа му.

 

 

Три дни по-късно Гъге и Никозар започнаха първата от игрите на по-малките дъски. Атмосферата около финалния мач беше необичайна. Над замъка Клаф бе надвиснала странна атмосфера. Обикновено това последно състезание беше кулминацията на шестгодишна работа и подготовка в империята; апотеоз на всичко, което представляваше и отстояваше Азад. Този път продължаването на императорската власт вече бе уредено. С победата си над Вечестерър и Джило Никозар си беше осигурил царуването за през следващата Голяма година, макар че, доколкото останалите от империята знаеха, му предстоеше да играе с Крауо, за да се реши кой ще носи императорската корона. Евентуалната победа на Гъге беше без значение. Може би щеше само малко да пострада гордостта на императора. Дворът и Бюрото щяха да си вземат бележка от случилото се и вече нямаше да канят упадъчно подли чуждоземци за участие в свещената за империята игра.

Гъге предполагаше, че много хора в замъка на драго сърце биха напуснали Ечронедал, за да се върнат в Ее, но за церемонията по коронацията и религиозната конфирмация трябваше да има публика и на никого не се разрешаваше да си тръгне, преди да е минал огънят и императорът да е израснал от неговите пепелища.

Всъщност може би само Гъге и Никозар очакваха с нетърпение мача. Дори наблюдаващите играчи и аналистите бяха обезсърчени от перспективата да присъстват на игра, дискутирането на която е забранено дори между тях самите. Всички партии на Гъге, след онази, при която той трябваше да изгуби, бяха табу за поданиците. Те не съществуваха. Имперското бюро за игрите вече насрочваше официалния финален мач между Никозар и Крауо. Като съдеше от предишните усилия, Гъге очакваше той да е напълно убедителен. В него може да липсва искрата на гения, но ще мине.

И така всичко вече бе уредено. Империята имаше нов звезден маршал (макар че беше необходимо малко разместване, за да се замени Йомонул), нови генерали, архиепископи, министри и магистрати. Курсът на империята бе определен и с много малки изменения оставаше същият. Никозар щеше да продължи досегашната си политика. Предварителните условия на различните победители не изразяваха недоволство или ново мислене. Царедворците и съветниците отново задишаха спокойно, знаеха, че нищо няма да се промени много и позициите им са така сигурни, както са били винаги. Така че вместо обичайното напрежение, съпътстващо финалната игра, атмосферата беше повече като на показен мач. Само двамата играчи го разглеждаха като истинско състезание.

Гъге веднага бе впечатлен от играта на Никозар. Оценката му не престана да се подобрява. Колкото повече изучаваше играта на апекса, толкова повече разбираше колко силен и многообразен противник има пред себе си. Той трябваше да е повече от късметлия, за да бие Никозар. От началото Гъге вместо да се стреми да победи императора, се опита да концентрира силите си за по-добра защита.

През по-голямата част от времето Никозар играеше предпазливо. После неочаквано нападаше с някоя блестяща серия от ходове, които отначало изглеждаха като направени от някои надарен луд, преди да се разкрият като майсторски, каквито всъщност бяха. Идеални отговори на невъзможните въпроси, които поставяха.

Гъге направи всичко възможно в очакване на това унищожително съчетание на хитрост и сила да намери правилни реакции, след като то започне. Когато игрите на малките дъски свършиха, около трийсет дни до идването на огъня, Никозар имаше значително предимство във фигури и карти, което щеше да пренесе на трите големи дъски. Гъге подозираше, че единственият му шанс е да се представи колкото се може по-добре на първите две дъски с надежда да отиде на последната с някакъв актив.

 

 

Синдербъдите се извисяваха около замъка, надигаха се като бавна златна вълна над стените на крепостта. Гъге седеше в същата малка градина, която бе посетил преди. Оттам беше гледал над дърветата към далечния хоризонт. Сега гледката свършваше на двайсет метра — при първите корони с чудесни жълти листа. Сянката на замъка от късното слънце падаше върху живия покров на гората. В замъка зад Гъге започнаха да се появяват светлини.

Той погледна тъмнокафявите дънери на големите дървета и поклати глава. Изгубил бе партията на Оригиналната дъска, а сега губеше и на Формиращата.

Нещо пропускаше. Нещо в играта на Никозар му се изплъзваше. Знаеше, беше сигурен, но не можеше да разбере какво. Имаше неприятното чувство, че е нещо много просто, колкото и сложна да е проявата му в партиите. Трябваше много отдавна да го е открил, анализирал, оценил и обърнал в свое предимство, но поради някаква причина — някаква причина, присъща на самото негово разбиране на играта, в това беше сигурен — още не го бе открил. Един аспект на неговата игра изглежда беше изчезнал и той си помисли, че ударът по главата по време на лова му се е отразил по-силно, отколкото първоначално предполагаше.

Корабът също не можеше да му посочи къде греши. Съветите му винаги изглеждаха смислени в началото, но когато седнеше пред дъската, Гъге откриваше, че не може да приложи предложените му идеи. Винаги, когато действаше срещу инстинктите си и се насилваше да играе според предложенията на „Ограничаващ фактор“, изпадаше в още по-голяма беда. Нищо не можеше да гарантира по-големи проблеми на дъските на „Азад“ от играенето по начин, в който не вярваш.

Той бавно се надигна, изправи гръб, който сега почти не го болеше, и се върна в стаята си. Флер-Имсахо беше пред екрана — наблюдаваше холографско изображение на странна диаграма.

— Какво правиш? — попита Гъге и седна на един фотьойл. Летящият робот се обърна и отговори на марейнски.

— Разработвам начин да блокирам подслушвателните устройства. Сега можем да говорим на марейнски. Това не е ли добре?

— Предполагам, че е добре — отвърна Гъге, все още на еечиански. Той взе един малък портативен екран да види какво става в империята.

— Е, можеше поне да използваш този език, след като си направих труда да заглуша техните микрофони. Не беше лесно. Аз не съм конструиран за такъв вид работа. Трябваше да изуча много нещо от собствените си файлове по електроника, оптика, подслушвателни полета и много такива технически глупости. Мислех, че ще си доволен.

— Безкрайно съм доволен и дълбоко ентусиазиран — каза Гъге на марейнски. Той загледа малкия екран. От него научи интересни новини — за новите назначения в империята, за потушаването на въстание в една далечна система, за развитието на играта между Никозар и Крауо — Крауо не беше толкова зле, колкото Гъге, — за победата на имперските войски срещу раса чудовища и за по-високото заплащане на мъже, които се записват доброволци в армията. — Какво разглеждаш? — попита той и хвърли бегъл поглед към стената-екран. Странният корпус на Флер-Имсахо бавно се обърна.

— Не го ли позна? — отвърна летящият робот с изпълнен с високи нотки глас, за да изрази изненада. — Мислех, че си го познал. Това е модел на Действителността.

— Дейс… о, да. — Гъге кимна и се обърна към малкия екран, където ескадрила имперски бойни кораби бомбардираше група астероиди. — Четириизмерно представяне и всичко друго. — Той превключи на канала с програмите от игрите. На Ее все още се играеха някои мачове от вторите серии.

— Да, всъщност седем релевантни измерения. В случая — на самата Действителност. Една от тези линии… слушаш ли?

— Какво? Ох, да. — Всички игри на Ее бяха в последните етапи. Анализираха се вторите партии от Ечронедал.

— … Една от онези линии на Действителността представлява цялата наша вселена… Разбира се ти си я изучавал, нали?

— Мм, да. — Гъге кимна. Никога не се бе интересувал от космическа теория, хиперкосмос или хиперсфери, нито от нещо подобно. Нищо от това не изглеждаше да има отношение към начина му на живот, така че какво го интересуваше? Наистина някои игри се разбираха по-добре в четириизмерно представяне, но Гъге се интересуваше само от техните собствени специфични правила, а общите теории го вълнуваха само дотолкова, доколкото в тях имаше нещо, което се отнасяше конкретно до тези игри. Той прелисти страницата на малкия екран… и видя картина, на която бе представен той, помръкнал пред очевидната загуба, пожелаващ на народа и на империята благоденствие и благодарящ на всички за честта да участва в турнира. Един говорител съобщи с пресипнал глас, че Гъге се е оттеглил от втората серия игри в Ечронедал. Той видя как официалната версия, в която се бе съгласил да участва, постепенно се превръща в общоприет факт и леко се усмихна.

Погледна екрана и си спомни нещо, върху което се бе чудил преди години.

— Каква е разликата между хиперкосмос и ултракосмос? — обърна се той към летящия робот. — Корабът веднъж спомена ултракосмос, но аз не разбрах за какво, по дяволите, става дума.

Летящият робот се опита да му обясни с помощта на холографския модел на Действителността. Както винаги той беше многословен, но Гъге все пак успя да разбере смисъла на идеята.

През цялата вечер Флер-Имсахо бъбри неспирно на марейнски и това го ядоса. Макар в началото да установи, че този език е ненужно сложен, Гъге изпита удоволствие отново да го слуша и да го говори, ала след известно време високият писклив глас на летящия робот започна да го уморява. Роботът млъкна, а Гъге, също на марейнски, проведе с кораба обичайния твърде негативен и потискащ анализ на играта.

Същата вечер има най-добрия си нощен сън след деня на лова и се събуди с чувството, без никаква основателна причина, че може би все още има шанс да обърне играта в своя полза.

 

 

На Гъге му беше необходимо да играе цяла сутрин, за да разбере какво крои Никозар. Когато накрая разбра, дъхът му секна.

Императорът се бе заел да победи не само Гъге, но и цялата Култура. Единствено така можеше да се опише начина му на използване на фигури, територия и карти. Цялата му игра беше изградена като война, водена от една империя, от Азад.

С почти същата сила го порази и друго откровение: тълкуванието — може би най-доброто — за неговия собствен стил на игра. Бе изграждал позиции и разполагал фигурите си така, сякаш изгражда самото общество на Културата: мрежа, решетка от сили и зависимости, без очевидна йерархия или установено лидерство, подчертано миролюбиво.

Във всички негови партии боят винаги започваше противникът. Той бе схващал началния период като подготвителен за битката, но сега разбра, че ако е бил сам на дъската, е щял да постъпва по същия начин, разпростирайки се бавно върху територии, укрепвайки се постепенно, спокойно, пестеливо… Разбира се това никога не се бе случвало. Винаги го атакуваха и след като битката започнеше, той се биеше със същото настървение, с каквото преди това се бе опитвал да развие схеми и потенциал за незастрашени фигури и неоспорвана територия.

Всеки противник, с който се бе сражавал, несъзнателно се беше опитвал да се приспособи към този нов стил при свои собствени условия и бе пропадал. Никозар не се опитваше да стори такова нещо. Той бе тръгнал по друг път, беше направил дъската умалено копие на своята империя — пълно и точно във всеки структурен детайл до границите на точността, определени от мащаба на играта.

Това го порази. Разбирането го озари като бавен изгрев, който се превръща в избухване на нова звезда, като ручей, нарастващ до поток, река, морска вълна. Като цунами. Следващите няколко хода направи интуитивно — като ответни, не като части от обмислена стратегия, ограничени и недобри. Устата му беше изсъхнала, ръцете му трепереха.

Разбира се, че това бе изпуснал, това беше скритата страна, толкова досадно явна и макар пред очите на всички и твърде очевидна за изразяване с думи или за разбиране, на практика невидима. Беше толкова просто, толкова елегантно, така изумително амбициозно, толкова фундаментално практично и така точно отговарящо на схващането на Никозар за смисъла на играта.

Ако императорът през цялото време бе планирал това, не беше чудно, че толкова много искаше да играе с човека от Културата.

На дъската бяха представени дори подробности за Културата и нейната истинска големина и обсег, които се знаеха от Никозар и шепа високопоставени лица в империята, но може би беше напълно невъзможно за дешифриране от онези, които не ги знаеха. Стилът на империята на Никозар върху дъската бе нещо цялостно, напълно показано, допусканията за силите на неговите противници бяха изразени в части от нещо по-голямо.

Императорът се отнасяше твърде жестоко и към своите, и към противниковите фигури, което Гъге намери почти като подигравка, като тактика, предназначена да го разстрои. Той изпращаше фигури на явна гибел с някаква весела грубост там, където Гъге се бе оттеглил и укрепил. Когато Гъге беше готов за примирие или промяна на фронта, Никозар извършваше опустошения.

В някои отношения разликата в тактиката му беше малка — никой добър играч не жертва фигури, нито ги избива без определена цел, — но в действията на Никозар над дъската имаше — надвиснала като неприятна миризма, като воня, като притихнала мъгла — определена цел.

Тогава Гъге проумя, че той се сражава точно така, както е очаквал Никозар — опитва се да спасява фигури, да прави обмислени, разумни защитни ходове и, в известен смисъл, да пренебрегне начина, по който Никозар хвърля своите фигури в битката и откъсва територия от своя противник като ленти от съдрана дреха. С една дума Гъге полагаше отчаяни усилия да не играе като Никозар. Императорът играеше груба, сурова, диктаторска и често неелегантна игра. Той правилно бе разбрал, че мъжът от Културата просто няма да желае да играе по такъв начин.

Гъге започна да трупа резерви, да използва възможности, докато играеше няколко по-незначителни спиращи ходове, за да си осигури време за мислене. Смисълът на играта беше победата. Той бе забравил това. Нищо друго нямаше значение. Нищо друго не зависеше от резултата. Играта беше нерелевантна, следователно тя би могла да означава всичко и единствената бариера, която трябваше да преодолее, бяха собствените му чувства.

Той трябваше да отговори, но как? Да приеме ролята на Културата? Да представя друга империя?

Вече бе играл ролята на Културата и това не беше дало резултат — и как би могъл като империалист да се мери с един император?

Гъге стоеше на дъската, препасал смешните си дрехи, и не осъзнаваше почти нищо от онова, което ставаше около него. Опита се за момент да откъсне мислите си от играта. Огледа приличната на корабен нос зала на замъка, високите отворени прозорци, жълтия покров на синдербъдите навън; полузапълнените места, императорската гвардия, съдиите и съветниците; голямата, черна, с форма на рог видеозаписна апаратура директно над дъската; множеството хора с различни дрехи и външност. Всичко трансформирано в мисъл за игра. Всичко гледано, сякаш през някакъв силен наркотик, изкривяващ видяното в деформирани аналози в заключената крепост на неговия ум.

Той си помисли за онези огледала и обръщащи полета, които даваха технически по-изкуствено и все пак по-реално възприятие. Наричаше се огледален запис. Обърнатото записване беше нещо обикновено. Гъге видя затворения торус на нереалната Действителност на Флер-Имсахо, спомни си за Чамлис Амалк-ней и неговото предупреждение за непочтеността. Неща, които означаваха и нищо, и нещо. Хармонични на собствената му мисъл.

Щракане. Включване, изключване. Сякаш беше машина. Изпадане от края на катастрофалната крива, което нямаше значение. Той забрави всичко и направи първия ход, който видя.

Гъге гледаше направения ход. Не приличаше на ход, който би направил Никозар. Типичен за Културата. Сърцето му се сви. Беше се надявал на нещо различно, нещо по-добро.

Погледна отново. Е, наистина типичен за Културата, но поне нападателен. Ако продължи така обаче, ще разруши цялата следвана досега предпазлива стратегия, но това бе единственото, което можеше да направи, ако искаше да има макар и минимален шанс да се съпротивлява срещу Никозар, да претендира, че залогът наистина е голям, че защитава цялата Култура. Той реши да спечели, независимо какво ще му струва, без да държи сметка за…

Най-после беше разбрал как да играе.

Знаеше, че ще изгуби, но загубата нямаше да е поражение.

Постепенно Гъге промени целия план на играта, за да отразява духа на военните на Културата, опустошавайки и изоставяйки цели райони от дъската, където новият план нямаше да даде резултат, отдръпвайки и прегрупирайки силите си, където щеше да успее. Правеше жертви, където бе необходимо, разрушаваше до основи, изгаряше всичко, където трябваше. Не се опита да подражава на грубата и опустошителна стратегия на атакуване и бягство, връщане и нахлуване. Направи позициите и фигурите си образец на сила, която може, ако не сега, то евентуално по-късно, когато е готова, да се справи с тази наложена й тактика.

Най-сетне спечели няколко точки. Партията все още беше изгубена, но предстоеше да се играе и на Ставащата дъска, където най-малкото можеше да влезе в бой с Никозар.

Веднъж или два пъти, когато беше близо до апекса, видя на лицето му изражение, което го убеди, че е на прав път, дори да бе нещо, което императорът по някакъв начин е очаквал. Това беше признание и дори уважение за направените от него ходове. Признание, че има срещу себе си равностоен противник.

Гъге бе завладян от усещането, че е като проводник, по който тече ужасна енергия, голям буреносен облак, който ще порази с мълния цялата дъска, огромна вълна, носеща се стремително през океана към спящия бряг, импулс от разтопена енергия от сърцето на планетата. Бог със сила по своя воля да разрушава и да сътворява.

Бе изгубил контрол над жлезите си, създаващи дрога. В кръвта му течеше смес от секреции, мозъкът му беше наситен с една всепоглъщаща идея: победа, господство, контрол. Ангели определяха едно-единствено желание: абсолютна решимост.

Почивките и времето за сън сякаш не бяха част от живота; просто интервали между истинския живот на дъската и играта. Той дишаше, говореше на летящия робот или на кораба, или на други хора, ядеше и спеше, и ходеше… но това не беше нищо. Нямаше значение. Всичко извън играта беше само обстановка, фон на партията.

Гъге наблюдаваше как противниковите сили като мощна вълна заливат голямата дъска. Те говореха непознат език, пееха странна песен, едновременно съвършена хармония и битка за контрол върху писането на темите. Онова, което виждаше пред себе си, бе един огромен организъм. Фигурите изглежда се движеха сами, мимо неговата воля или тази на императора, по силата на нещо, наложено от самата игра, краен израз на нейната същност.

Той го видя. Знаеше, че и Никозар го е видял, но се съмняваше за другите. Двамата бяха като тайни любовници, скрити в безопасност в тяхното огромно гнездо в стаята, прегърнали се пред погледа на стотици, които гледаха, виждаха, но не можеха да прочетат мислите им и никога нямаше да се досетят на какво са свидетели.

Играта на Формиращата дъска завърши. Гъге изгуби, но се бе отдръпнал от края на пропастта, а предимството, с което Никозар щеше да започне играта на Ставащата дъска, далеч не беше решаващо.

Двамата съперници се разделиха, това действие беше приключило. Предстоеше финалът. Гъге напусна залата с форма на корабен нос изтощен и изчерпан, но щастлив, и спа цели два дни. Събуди го летящият робот.

 

 

— Гъге? Събуди ли се? Дойде ли на себе си?

— За какво говориш?

— За теб. За играта. Какво става? Дори корабът не можа да разбере какво стана на дъската. — Кафяв и сив, роботът летеше над него и тихо жужеше. Гъге потри очи, примига. Беше сутрин. Оставаха десет дни до идването на огъня. Имаше чувството, че се събужда от сън по-истински и по-реален от действителността.

Той се прозина и седна.

— Неясен ли бях?

— Боли ли болката? Ярка ли е свръхновата звезда?

Гъге се протегна и се усмихна самодоволно.

— Никозар не го приема лично — каза той, стана и отиде до прозореца; излезе на балкона. Флер-Имсахо цъкна и го наметна с една дреха.

— Ако ще говориш отново със загадки…

— Какви загадки? — Гъге пое дълбоко мекия въздух. Той изопна отново ръце, разкърши рамене. — Не е ли това един чудесен стар замък, роботе? — подхвърли той, подпря се на каменните перила и отново пое дълбоко дъх. — Знаели са как да строят замъци, нали?

— Предполагам, че са знаели, но Клаф не е построен от империята. Взели са го от други хуманоидни видове, които тук са провеждали церемонии, подобни на провежданата от империята по коронясването. Но не измествай въпроса. Попитах те нещо. Какъв е този стил? През последните няколко дни беше много двусмислен и странен. Видях, че беше съсредоточен и затова не те попитах по време на играта, но ние с кораба бихме желали да ни кажеш.

— Никозар беше приел ролята на империята. Оттук произтичаше неговият стил. Аз нямах друг избор, освен да вляза в ролята на Културата, откъдето пък последва моят стил. Всичко е много просто.

— Не изглежда толкова просто.

— Но е така. Приеми го като своего рода взаимно изнасилване.

— Мисля, че трябва да се поправиш, Джъно Гъге.

— Аз съм… — започна Гъге, после спря, силно раздразнен. — Аз съм абсолютно прав, идиот такъв! А сега ми поръчай закуска.

— Слушам, господарю — каза намусен Флер-Имсахо и напусна стаята. Гъге погледна нагоре към празната дъска на синьото небе. Умът му вече бе погълнат от играта на Ставащата дъска.

 

 

Флер-Имсахо забеляза, че в дните между втората и последните игри човекът стана още по-напрегнат и вглъбен в себе си. Когато му говореше, той изглежда нищо не чуваше. Трябваше да му напомня да се храни и да спи. Летящият робот не можеше да повярва, но на два пъти го видя да седи с изписана болка на лицето и да гледа, без да вижда. Флер-Имсахо направи дистанционно ултразвуково сканиране и откри, че пикочният му мехур е пълен до пръсване. Трябваше да му каже да се облекчи! Той прекарваше по цял ден, всеки ден, съсредоточен, загледан в нищото или трескаво разучаващ ходове от минали партии. И макар може би за кратко недрогиран след продължителен сън, веднага на разсъмване жлезите му започваха отново без да спират да изливат секреции. Летящият робот използваше ефектора си да контролира мозъчните вълни на човека и установи, че дори когато изглеждаше заспал, всъщност не спеше. Приличаше по-скоро на контролирано сънуване в будно състояние. През цялото време жлезите с вътрешна секреция работеха бясно и за първи път издайнически знаци показваха, че наркотиците в тялото на Гъге са повече, отколкото в тялото на неговия противник.

Как може да е в такова състояние? Ако зависеше от Флер-Имсахо, той щеше веднага да го спре. Но роботът изпълняваше заповеди. Нямаше право да се отклонява от определената му роля. Единственото, което можеше да направи сега, бе да чака и да види какво ще се случи.

 

 

При откриването на играта на Ставащата дъска присъстваха повече хора, отколкото на предишните две. Другите играчи още се опитваха да се ориентират какво става на този странен, загадъчен двубой и искаха да видят какво ще се случи на финалната партия, която императорът започваше със значително предимство, но на която беше известно, че чуждоземецът е особено добър.

Гъге се потопи в играта като амфибия в благоприятна вода. Няколко хода той ликуваше от чувството на завръщане в любимата му среда, изпитваше истинска радост от състезанието, удоволствие от възможността да използва своите способности, да разчита на силите на фигурите и на позициите, които заемат. После остави тези емоционални възприятия и се върна към сериозната задача да строи защита и да преследва, да създава и да свързва, да разрушава и съсича, да търси и да унищожава.

Дъската отново се превърна в олицетворение на Културата и на империята. Мизансценът беше построен от тях двамата: великолепно, красиво, смъртоносно поле, ненадминато по своята красота, едновременно и сладко, и хищно. Отражение на техните умове. Холограма на истинска съгласуваност, изгаряща като стояща огнена вълна върху дъската, съвършено изображение на мислите и веруюто на двамата играчи.

Без дори да си дава сметка, Гъге започна бавен гамбит, който беше и поражение, и победа. На дъската никога не бе имало нещо толкова неуловимо, толкова комплексно, толкова прекрасно. Той вярваше в това. Знаеше го. Щеше да го направи.

Играта продължи.

Почивки, дни, вечери, разговори, храна. Всичко идваше и си отиваше в друго измерение. Монохроматичен, едномерен, груб образ на живота. Гъге беше изцяло някъде другаде. В друго измерение, в друг образ. Умът му бе камера с дъска в нея, тялото му част от него, която трябваше да се мести нагоре-надолу.

Той не говореше с Никозар, но двамата разменяха мисли, провеждаха най-съвършена обмяна на настроение и чувства посредством фигурите, с които играеха. Това беше песен, танц, съвършена поема. Хора изпълваха всеки ден залата, завладени от невероятно объркващата игра, която наблюдаваха. Те се опитваха да прочетат тази поема, да надникнат по-дълбоко в тази движеща се картина, да слушат тази симфония, да се докоснат до живата скулптура и да я разберат.

 

 

„Така ще продължи до самия край“, помисли си един ден Гъге и в същия миг, когато му дойде наум тази банална истина, видя, че играта е свършила. Пределът беше достигнат. Цялата противникова територия беше превзета, всичко разрушено, нищо не бе останало. Играта не само беше свършила, тя бе достигнала до логичния си край. Обзе го ужасна тъга, завладя го като пленена фигура от игралната дъска. Той се олюля и едва не падна. Принуди се да се върне при стола си и да се отпусне на него като старец.

— Ох… — чу се той да стене.

Гъге погледна Никозар, но императорът още не бе видял, че играта е свършила. Той гледаше картите на природните стихии, опитваше се да намери начин да промени терена, да го подготви за следващата си атака.

Гъге не можеше да повярва. Играта беше свършила. Никой ли не виждаше? Той огледа отчаяно лицата на публиката, наблюдателите, съдиите. Какво им бе станало? Отново погледна дъската с надежда, че е направил някаква грешка, че има още нещо, което Никозар може да направи, че великолепният танц може да продължи още малко. Не видя нищо. Играта бе приключила. Погледна часа, показан на таблото с точките. Беше почти време за прекъсване за деня. Навън бе тъмно. Опита се да си спомни какъв ден беше. Огънят трябваше много скоро да дойде. Може би тази нощ или най-късно утре? Може би вече бе дошъл? Не, ако беше дошъл, щеше да го усети. Щорите на големите високи прозорци на приличната на корабен нос зала още не бяха затворени. Натежалите от плодове огромни синдербъди чакаха навън в тъмнината.

Свършена! Свършена! Свършена! Неговата — тяхната — красива игра е свършена. Мъртва. Какво бе направил той? Гъге сложи юмруци на устата си. Никозар, какъв си глупак! Императорът беше изгубил трона си, хванал се бе на въдицата, втурнал се бе в капана, за да бъде победен пред финала — отломка от дърво пред огнената лавина.

Пред неудържимия натиск на варвари и по-рано са падали империи и несъмнено ще падат и занапред. Гъге знаеше това от детството си. Децата от Културата изучаваха тези неща. Варвари нападали и завладявали империи. Не винаги. Някои империи сами се разпадали и преставали да съществуват, но много били асимилирани. Много приемали варвари на тяхна територия. Устройството на системата ги привличало, съблазнявало, променяло, изисквайки от тях онова, което не умеели по-рано, а след това варварите ги претопявали. Империята оцелявала, варварите също оцелявали, но не оставали нито империя, нито варвари.

Културата стана империя, империята се превърна във варвари. Никозар изглеждаше триумфиращ. Навсякъде фигури, адаптиращи и завладяващи, и променящи, и нахлуващи да убиват. Но за тях това щеше бъде смъртна промяна. Те не можеха да оцелеят такива, каквито бяха. Нима не бе очевидно? Те трябваше да преминат на страната на Гъге или да станат неутрални. Той трябваше да извърши тяхното прераждане. Свърши.

Гъге почувства боцкане по кожата зад носа и обзет от тъга и очакващ сълзи заради края на играта, се отдръпна назад.

Нямаше сълзи. Подходящо порицание от неговото тяло за толкова доброто използване на природните стихии и толкова многото пролята вода. Щеше да удави атаките на Никозар. Императорът играеше с огъня, но той щеше да бъде изгасен. Нямаше сълзи за него.

Нещо излезе от Гъге, просто се отдръпна, изгоря, отпусна хватката си. Стаята беше хладна, но изпълнена с мирис на призрак и шум от покрова на синдербъдите зад високите и широки прозорци навън.

Хората в галериите тихо говореха.

Той се огледа и видя Хамин да седи на редицата за представителите на колежа. Старият апекс изглеждаше свит и приличен на кукла; малка изсъхнала люспа от онова, което е бил, покрито с дълбоки бръчки лице, обезформено тяло. Гъге вторачи очи в него. Това един от техните духове ли е? Там ли беше седял през цялото време? Още ли е жив? Непоносимият стар апекс изглежда се взираше в центъра на дъската и за един абсурден миг Гъге си помисли, че старото същество е било мъртво и те са донесли изсушеното тяло в приличащата на корабен нос зала като трофей — една последна подигравка.

В края на вечерната партия прозвуча рог, влязоха двама императорски стражи и отнесоха умиращия апекс. Свитата прошарена глава погледна за миг към него.

Гъге се чувстваше, сякаш е бил някъде далеч, на голямо пътешествие, от което току-що се е върнал. Той погледна Никозар, който се консултираше с двама от своите съветници. И тогава съдиите посочиха заключителните позиции и хората в галериите станаха и се разбъбриха. Дали си въобразява, че Никозар изглежда загрижен, дори разтревожен? Може би наистина е така. Неочаквано изпита голямо съжаление към императора, към всички. Към всеки от тях.

Гъге въздъхна. Беше като последен дъх на някаква голяма буря, минала през него. Той протегна ръце и крака, стана. Погледна към дъската. Да! Партията е свършила! Той бе спечелил! Имаше още много да се направи, много да се случи, но Никозар щеше да изгуби. Императорът можеше само да избере как да изгуби: да падне и да бъде погълнат, да се оттегли обезумял, да разруши всичко до основи… но с неговата империя-дъска беше свършено.

За миг срещна погледа на императора. От израза на Никозар разбра, че императорът още не е осъзнал напълно станалото, но Гъге знаеше, че апексът също чете израза на лицето му и вероятно е видял промяната в него, триумфа на победата… Гъге наведе глава пред този тежък поглед, обърна се и излезе от залата.

Нямаше аплодисменти, нямаше поздравления. Никой друг не бе видял. Флер-Имсахо беше в обичайното си загрижено, раздразнително състояние, но той също не бе видял нищо и запита как според него се развива партията. Гъге го излъга. „Ограничаващ фактор“ мислеше, че играта се стабилизира. Гъге не си направи труда да му каже. Бе очаквал повече от кораба.

Вечеря самичък, без да мисли за нищо, плува в басейна, издълбан дълбоко в планинския хребет, върху който бе изграден замъка. Беше сам. Всички други бяха отишли в кулите на замъка и по високите назъбени парапети или бяха взели въздушни коли да наблюдават сиянието в небето на запад, където вече бе дошла Бялата жарава.