Иън Банкс
Играчът на играчите (11)

11.

— Какво е онова? — попита Гъге. Той седеше в предната част на преоборудвания модул, пристигнал от УТС на „Ограничаващ фактор“. Двамата с Флер-Имсахо се бяха качили на малкия летателен апарат и се бяха сбогували със стария боен кораб, който трябваше да остане вън от империята и да чака да го извикат. Куполът с хангара се бе отворил и модулът, ескортиран от две фрегати, се беше спуснал към планетата, докато „Ограничаващ фактор“, съпровождан от двата кръстосвача, демонстративно и много бавно се беше отдалечил от гравитационната яма.

— За кое питаш? — отвърна Флер-Имсахо, захвърлил дегизировката си на пода и увиснал във въздуха до него.

— Онова — посочи Гъге към екрана, на който беше изобразен изгледа точно под тях. Модулът летеше над суша към Гроасначек, столицата на Ее. Империята не обичаше летящи апарати да влизат в атмосферата директно над нейните градове, затова те пристигаха откъм океана.

— О — каза Флер-Имсахо. — Онова ли? Лабиринт-затвор.

— Затвор? — изненада се Гъге. В покрайнините на обширната столица под тях се появи комплекс от стени и дълги, геометрически неправилни постройки.

— Да. Идеята е нарушителите на закона да се вкарват в лабиринта. Точното място, на което се оставят, се определя от характера на нарушението. Построен е така, че освен физически, да бъде и морален и поведенчески лабиринт. Външният вид не разкрива с нищо вътрешната му същност. Затворникът трябва да има добро поведение, да реагира по установените начини, иначе не може да се придвижва напред и дори понякога се връща още по-назад. На теория една съвършено добра личност може да излезе от лабиринта за няколко дни, докато абсолютно лошата — никога. За да се предотврати пренаселването, престоят е ограничен. Ако ограничението се надхвърли, затворникът се премества до края на живота си в наказателна колония.

Точно когато летящият робот свърши с обясненията, затворът под тях изчезна. На неговото място, като друг вид лабиринт, върху екрана се появи град с улици, сгради и куполи.

— Звучи оригинално — каза Гъге. — Дава ли резултати?

— Така казват. Всъщност лабиринтът се използва като извинение, че не провеждат истински съдебни процеси. Във всеки случай богатите с подкупи успяват да излязат. Така че, що се отнася до управляващите, бих казал, че има.

 

 

Модулът и съпровождащите го две фрегати се приземиха на огромното летище за совалки на брега на широка, мътна и с много мостове река. Намираше се доста далеч от центъра на града и беше заобиколено от средни по големина постройки и ниски геодезични куполи. Гъге излезе от модула, последван от Флер-Имсахо в неговата фалшива антична дегизировка, който жужеше силно и пращеше от статично електричество. Намери се на огромен квадратен килим от синтетична трева, застлан до самия модул. Сред тревата стояха може би петдесет азадианци в различни видове униформи и дрехи. Гъге напразно се мъчеше да отгатне как да разпознае различните полове. Накрая реши, че повечето са от междинен пол, апекси, и само неколцина мъже и жени. Следваха няколко редици облечени в еднаква униформа въоръжени мъже, зад които група музиканти свиреха някаква звучаща доста остро бърза мелодия.

— Хората с оръжията са почетна гвардия — обади се Флер-Имсахо през дегизировката. — Не се плаши.

— Не се плаша — отвърна Гъге. Той знаеше как се правят тези работи в империята: тържествено, с официални високопоставени посрещачи, почетна гвардия, представители от клубове за игри, заедно с техните жени и любовници и хора от новинарски агенции. Един от апексите пристъпи към него.

— Към този се обръщат на еечиански със „сър“ — прошепна Флер-Имсахо.

— Какво? — попита Гъге. Той почти не можеше да чуе гласа на машината от жуженето, което издаваше. Летящият робот бръмчеше и пращеше толкова силно, че заглушаваше всичко, освен церемониалната музика, а от създаваното статично електричество косата на Гъге се залепи на една страна.

— Казах, че на еечиански го наричат „сър“ — изсъска Флер-Имсахо над жуженето. — Не го докосвай. Когато ти протегне ръка, ти вдигни двете си ръце и си кажи словото. Запомни: не го докосвай!

Апексът спря пред Гъге, вдигна ръка и каза:

— Добре дошъл в Гроасначек, Ее, в империята Азад, Морът Гъгей.

Гъге потисна една гримаса, вдигна двете си ръце (да покаже, че не държи оръжие, според обясненията на старите книги) и каза на грижливо подбран еечиански:

— За мен е чест да стъпя на свещената земя на Ее.

(Чудесно начало — промърмори летящият робот.)

За Гъге останалата част от посрещането премина като в мъгла. Главата му се въртеше. Той се обливаше в пот от двете слънца, когато беше на открито (знаеше, че се очаква да поздрави почетната гвардия, макар че никъде не се обясняваше какво трябва да гледа), а непривичните миризми в сградите на летището за совалки, когато влязоха в приемната, го накара да чувства по-силно, отколкото беше очаквал, че наистина на Ее той е съвсем чуждоземно същество. Беше представен на много хора, отново предимно апекси, и усети, че им бе приятно да се обръща към тях на очевидно съвсем сносен еечиански. Флер-Имсахо го посъветва да върши и казва определени неща и той чу собствената си уста да изговаря подходящи думи, видя се да прави приемливи жестове, но общото му впечатление беше за хаотично движение и шум, не за слушащи хора. И доста миризливи, макар да беше сигурен, че и те мислят същото за него. Имаше и странното чувство, че по някакъв начин, без да го показват, му се присмиват.

Като се изключат очевидните физически различия, азадианците изглеждаха много набити, яки и решителни в сравнение с хората от Културата. И много енергични, дори — ако трябва да бъде критичен — нервни. Във всеки случай апексите бяха такива. От малкото мъже, които видя, остана с впечатление, че изглеждат някак си по-бавни, по-малко изплашени и по-флегматични, физически по-обемисти, докато жените изглеждаха по-тихи като че ли по-задълбочени — и на вид по-фини.

Гъге се чудеше как ли им изглежда той. Усети, че малко се заглежда в странната чуждоземна архитектура, в объркващия интериор, в хората… но от друга страна видя много хора — главно апекси — да го заглеждат. На два пъти Флер-Имсахо трябваше да му повтаря казаното, преди той да разбере, че говори на него. През този следобед монотонното жужене и пукане от статично електричество не престанаха и това като че ли само засилваше чувството, че всичко е само сън, а не действителност.

В негова чест сервираха храна и напитки. Биологиите в Културата и в Азад бяха много различни и само малко храни и няколко напитки, в това число и алкохола, изглеждаха взаимно приемливи. Той пи всичко, което му дадоха, но го пускаше по байпас. Намираха се в дълго, ниско здание на летището за совалки, семпло отвън, но богато мебелирано вътре, седнали около дълга маса, отрупана с храна и напитки. Обслужваха ги униформени мъже. Помнеше, че не трябва да ги заговаря. Повечето хора, с които общува, приказваха или много бързо, или старателно бавно, но въпреки това си наложи и проведе няколко разговора. Мнозина го питаха защо е дошъл самичък и след няколко недоразумения той престана да се опитва да им обясни, че го съпровожда един летящ робот и просто казваше, че обича да пътува сам.

Някои го попитаха колко добър е на играта „Азад“. Той им каза истината — че няма представа. Корабът не беше споделил своята оценка. Каза им, че се надява да играе достатъчно добре, за да не съжаляват домакините му, че са го поканили да участва в турнира. Няколко души изглежда останаха впечатлени от този отговор, но според Гъге само по начин, по който възрастните са впечатлени от държането на добре възпитано дете.

Един апекс, настанен от дясната му страна и облечен в тясна, неудобна униформа, подобна на онази, която носеха тримата офицери, качили се на борда на „Ограничаващ фактор“, не преставаше да го пита за пътуването и за кораба, с който бе пристигнал. Гъге се придържаше към уговорената история. Апексът непрекъснато му пълнеше богато шлифованата кристална чаша. При всяка наздравица Гъге беше длъжен да пие. Прекарването на алкохола по байпас, за да не се напие, означаваше, че трябва често да ходи до тоалетната (както да пие вода, така също и да уринира). Той знаеше, че при азадианците това е деликатен въпрос, но изглежда съумя да използва правилни думи в извиненията. Никой не изглеждаше шокиран, Флер-Имсахо беше спокоен.

Накрая апексът отляво на Гъге, който се казваше синьор Ло Пекуил Моненайн и беше офицер за свръзка в Бюрото за външни работи, попита Гъге дали е готов да тръгват за неговия хотел. Гъге му отговори, че смята да остане на борда на модула. Пекуил започна да приказва много бързо и изглеждаше изненадан, когато се намеси Флер-Имсахо, приказвайки също толкова бързо. Разговорът беше прекалено бърз, за да може Гъге добре да го следи, но летящият робот му обясни, че е постигнат компромис: Гъге ще остане на модула, но той трябва да бъде паркиран на покрива на хотела. Стражи и охранители ще се грижат за неговата сигурност, а обслужващият персонал на хотела, един от най-добрите, ще бъде на негово разположение.

За Гъге всичко това прозвуча напълно основателно. Той покани Пекуил да го посети в модула на хотела и апексът с удоволствие прие.

 

 

— Преди да попиташ нашия приятел над какво минаваме сега — обади се Флер-Имсахо, който летеше и жужеше до лакътя на Гъге, — искам да ти обясня, че това се нарича бедняшки квартал. Оттук градът набира по-голяма част от неквалифицираната работна ръка.

Гъге се намръщи към добре дегизирания летящ робот. Ло Пекуил стоеше до Гъге на задната рампа на модула, който беше отворен и представляваше нещо като балкон. Пред тях се простираше градът.

— Аз мислех, че не трябва да използваме марейнски език пред тези хора — каза Гъге на машината.

— О, тук сме в пълна безопасност. Този човек наистина има подслушвателен апарат, но модулът може да го неутрализира.

Гъге посочи бедняшкия квартал.

— Какво е това? — обърна се той към Пекуил.

— Това е квартал, в които живеят хора, напуснали селото, съблазнени от лекия живот в големия град и често завършващи тук. За съжаление много от тях са безделници.

— Прогонени от земята си — добави Флер-Имсахо на марейнски — от несправедливата данъчна система и опортюнистичната реорганизация по върховете на държавния апарат за селскостопанското производство.

Гъге се обърна към Пекуил.

— Разбирам.

— Какво каза твоята машина? — поинтересува се Пекуил.

— Тя цитира някаква… поезия — отговори Гъге. — За един голям и красив град.

— Ах. — Пекуил кимна — серия от подмятания нагоре на главата. — Вашият народ обича поезията, нали?

Гъге замълча, после сви рамене.

— Някои обичат, други не, нали знаеш?

Пекуил кимна мъдро.

Вятърът над града минаваше покрай засланящото поле около балкона и носеше слаба миризма на изгоряло. Гъге се подпря на облака на полето и погледна огромния град под модула. Пекуил изглежда не желаеше да отиде много близко до края на балкона.

— Имам добра новина за теб — каза Пекуил и се усмихна (обърна и двете си устни назад).

— За какво се отнася?

— Моят офис — обясни сериозно и бавно Пекуил — успя да получи разрешение да проследиш най-важните серии на игрите по целия им път до Ечронедал.

— Ах, мястото, където се играят последните няколко партии.

— Да. Това е кулминацията на шестгодишния Голям цикъл на Огнената планета. Уверявам те, че разрешението за присъствие е голяма привилегия. На гостуващи играчи рядко се оказва такава чест.

— Разбирам. Чувствам се поласкан. Приеми моите искрени благодарности към теб и към твоя офис. Когато се завърна у дома, ще разкажа, че азадианците са най-великодушния народ. Вие ми устроихте чудесно посрещане. Благодаря. Задължен съм ви.

Пекуил изглеждаше доволен от чутото. Той кимна и се усмихна. Гъге също кимна, но реши, че е по-добре да не се опитва да имитира усмивка.

 

 

— Добре ли беше?

— Какво дали е било добре, Джъно Гъге? — попита Флер-Имсахо и жълто-зелените му полета се издължиха от миниатюрния корпус като крила на някакво екзотично насекомо. Той остави официалната роба върху леглото на Гъге. Бяха в модула, който сега лежеше върху покрива-градина на грандхотела в Гроасначек.

— Добре ли се справих?

— Много добре. Не се обърна към министъра със „сър“, както те посъветвах, и на моменти беше малко неясен, но като цяло се справи добре. Не създаде скандални дипломатически инциденти, никого не обиди жестоко… бих казал, че като за първи ден не е съвсем зле. Ще се обърнеш ли да те видя отзад? Искам да съм сигурен, че дрехата ти стои добре.

Гъге се обърна и протегна ръце, докато летящият робот приглаждаше робата на гърба. Той се огледа в обратното поле.

— Много е дълга и не стои хубаво — отбеляза Гъге.

— Прав си, но на големия бал в двореца тази вечер трябва да си с нея. Ще свърши работа. Модулът ми каза, че понякога там има подслушвателни устройства, затова когато си извън полетата на модула, внимавай какво говориш.

— Подслушвателни устройства? — Гъге погледна образа на летящия робот в огледалото пред себе си.

— Монитори и микрофони. Не се тревожи. Това правят с всеки. Не се движи. Да, мисля, че трябва да повдигна подгъва. Обърни се.

Гъге се обърна.

— Много обичаш да ме командваш, нали, машино? — каза Гъге на миниатюрния летящ робот.

— Не ставай глупав. Така е добре. Пробвай я сега.

Гъге облече робата и се огледа.

— За какво е това парче на рамото?

— Място за отличителни знаци — ако имаше такива.

Гъге опипа празния участък върху богато бродираната роба.

— Не можем ли да сложим нещо? Така изглежда малко голо.

— Предполагам, че бихме могли — отговори Флер-Имсахо и подръпна надолу робата, за да я нагласи. — С тези неща обаче трябва да си много внимателен. Нашите азадиански приятели са винаги малко затруднени от това, че нямаме флаг или герб, а посланикът на Културата тук — ще го видиш тази вечер, ако случайно го намерят — мисли, че е жалко, дето Културата няма химн, който да се свири при пристигане на наши хора. Навремето той им изсвирил с уста първата песен, която му дошла наум, и вече цели осем години при всички приеми и церемонии я изпълняват.

— Мисля, че познах една от мелодиите, които свирят — призна Гъге.

Летящият робот направи още някои поправки.

— Да, но първата песен, който му дошла на ума, била „Целуни ме отзад“. Знаеш ли текста?

— Ах. — Гъге се усмихна. — Тази песен! Да, може да се окаже много конфузно.

— Адски прав си. Ако разберат, вероятно ще обявят война. „Контактната секция“ често ги забърква такива.

Гъге се засмя.

— А пък аз мислех, че „Контактната секция“ е добре организирана и ефективна. — Той поклати глава.

— Хубаво е да знаеш, че нещо върви — промърмори летящият робот.

— Е, вие цели седем десетилетия сте пазили в тайна всичко за империята. Това също върви.

— Дължи се повече на късмет, отколкото на умение — каза Флер-Имсахо. Той летеше из стаята и оглеждаше робата. — Наистина ли искаш отличителни знаци? Бихме могли да измислим нещо, ако това ще те накара да се чувстваш по-комфортно.

— Не си прави труда.

— Правилно. За представяне на бала довечера ще използваме пълното ти име. Звучи много впечатляващо. Те не могат да разберат, че ние нямаме истински титли, затова може да схванат „Морът“ като някаква титла. — Малкият летящ робот се наведе да поправи една провиснала златна нишка близо до подгъва. — Така че, в края на краищата, всичко е много добре. Не могат напълно да възприемат Културата, защото тя не се вмества в техните йерархически представи за държавно устройство. Не могат да ни приемат на сериозно.

— Много съм изненадан.

— Хм. Имам чувството, че от страна на Културата всичко е част от някакъв план. Дори този наш представител — извинявай, посланик, — който не е изпълнил дълга си, е част от него. Ти също, струва ми се.

— Струва ти се? — попита Гъге.

— Те те изпратиха тук, Гъге — каза летящият робот, издигна се на височина на главата му и приглади леко косата му. Гъге на свой ред отмахна натрапчивото поле на робота от челото си. — От „Контактната секция“ казали на империята, че ти си един от най-добрите играчи. Те отговорили, че могат да те издигнат до ниво полковник, епископ или заместник-министър.

— Какво? — извика ужасен Гъге. — Това не ми го казаха!

— Нито на мен — призна летящият робот. — Открих го преди час, когато преглеждах новините. Изпратили са те с определена задача, човече. Искат империята да е щастлива и за тази цел използват теб. Първо, по този начин ги държат под напрежение, като им внушават, че ти можеш да победиш най-добрите им играчи, а после, когато — както вероятно ще се случи — ти загубиш още в първия кръг, ще уверят империята, че Културата просто се е пошегувала. Че сме сбъркали. Ние не държим на достойнството си.

Притворил очи, Гъге погледна спокойно летящия робот.

— Още в първия кръг? Наистина ли мислиш така? — хладно попита той.

— О. Извинявай. — Малкият летящ робот се отдръпна леко във въздуха с виновен вид. — Обиди ли се? Просто предполагах… е, наблюдавах как играеш… искам да кажа… — Гласът на машината постепенно заглъхна.

Гъге свали официалната роба и я пусна на пода.

— Смятам да си взема един душ — каза той на летящия робот. Машината се подвоуми, после вдигна робата и бързо напусна каютата. Гъге седна на леглото и потри брада.

Всъщност летящият робот не го беше обидил. Той си имаше свои тайни. Сигурен бе, че може да играе по-добре, отколкото подозира „Контактната секция“. През последните сто дни на „Ограничаващ фактор“ не беше използвал пълния си капацитет. Не че се стараеше да губи или съзнателно да прави грешки, но не се концентрираше така, както смяташе да се концентрира по време на предстоящия турнир.

Гъге не беше сигурен защо го прави, но му се струваше важно да не позволява на „Контактната секция“ да знае всичко за него, да пази нещо в тайна. Това беше една малка победа над тях, нещо като игра, ход на по-малка дъска, удар срещу природните стихии и боговете.

 

 

Големият дворец в Гроасначек лежеше на брега на тъмна река, от която градът носеше името си. Тази нощ в него се провеждаше бал за най-знатните хора, които през следващата половин година щяха да участват в турнира.

Закараха ги с наземна кола по широки булеварди с три ярко осветени с изкуствена светлина платна. Гъге седеше на задната седалка заедно с Пекуил, който вече беше в колата, когато тя пристигна пред хотела. Караше я униформен мъж. Очевидно самичък. Гъге се опита да не мисли за евентуално автопроизшествие. Флер-Имсахо, в своята обемиста дегизировка, седеше на пода, жужеше и с пращене привличаше малки нишки от кожените постелки.

Дворецът, макар и достатъчно впечатляващ, не бе чак толкова грамаден, колкото очакваше Гъге. Беше богато украсен и силно осветен. От многобройните му куполи и кули се развяваха дълги знамена — бавни брилянтни хералдически вълни срещу оранжево-черното небе.

Колата спря в покрит с навес двор, в който имаше огромно позлатено скеле. На него горяха дванайсет хиляди свещи с различна големина и цвят — по една за всеки участник в игрите. На самия бал присъстваха над хиляда души, половината от които играчи. Останалите бяха главно партньори или консултанти на играчите, офицери, свещеници, служители, доволни от настоящето си положение, постигнали сигурност и нежелаещи да се състезават, което означаваше, че няма опасност да бъдат изместени, независимо колко добре могат да се представят техните подчинени.

Присъстваха и наставници и администратори от колежите — институти, където се изучаваха игрите. Те също бяха освободени от задължението да участват в турнира.

За Гъге нощта беше много гореща: горещина, изпълнена с мирис на град и застояло. Робата му беше тежка и изненадващо неудобна. Той се питаше колко скоро може да напусне бала, без това да се сметне за неучтиво. В двореца влязоха през огромен вход с масивен, широко отворен портал от полиран, осеян със скъпоценни камъни метал. Преддверията и залите, през които минаха, блестяха от разкошни украшения, поставени на маси или закачени по стените и таваните.

Хората бяха също не по-малко невероятни от обстановката. Жените, които изглежда не бяха малко, блестяха от скъпоценности и екстравагантно украсени дрехи. Гъге предположи, като съдеше по долната част на роклите с камбановидна форма, че сигурно са толкова широки, колкото и високи. Когато минаваха покрай него, те шумяха и миришеха на силни, натрапчиви парфюми. Много от хората открито зяпаха в Гъге и летящия, жужащ и пращящ Флер-Имсахо.

Покрай стените на залата и по коридорите, на няколко метра един от друг, стояха неподвижни като статуи, облечени в крещящи униформи мъже; леко разкрачени, ръцете в ръкавици зад правите като свещ гърбове, погледът насочен във високите, изрисувани тавани.

— За какво стоят тези мъже там? — прошепна Гъге на еечиански на летящия робот достатъчно тихо, за да не го чуе Пекуил.

— За показност — отговори машината.

— За показност! — учуди се Гъге.

— Да. Демонстрират, че императорът е достатъчно богат и важен, за да си позволи стотици лакеи да стоят, без да вършат нищо.

— Нима това отдавна не се знае от всички?

Летящият робот за момент замълча.

— Ти още не си вникнал в психологията на богатството и властта, Джъно Гъге — каза той и въздъхна.

Без да спира да върви, Гъге се усмихна с онази страна на лицето си, която Флер-Имсахо не можеше да види.

Апексите, покрай които минаха, бяха облечени в същите тежки роби като него, богато украсени, без да са крещящи. Онова, което му направи най-силно впечатление обаче, беше, че цялото място и всички в него изглеждаха като от друга епоха. Всичко в двореца и дрехите на хората изглеждаше най-малко отпреди хиляда години. Когато беше изучавал историята на собственото си общество, той беше гледал видеозаписи на древни императорски церемонии и смяташе, че познава достатъчно добре древните облекла и обстановка. Стори му се странно, че въпреки очевидното, макар и ограничено технологическо развитие на империята, нейната представителна страна оставаше така силно свързана с миналото. Древни обичаи, моди и архитектурни форми имаше и в Културата, но те се използваха само като част от богата палитра от стилове, а не така строго и задължително, с изключване на всичко друго.

— Почакай тук. Сега ще те представят — обади се летящият робот и хвана Гъге за ръкава, така че той спря до усмихнатия Ло Пекуил пред широко стълбище, водещо в главната бална зала. Пекуил подаде една картичка на апекса, застанал в началото на стълбището, чийто усилен глас прозвуча в огромната зала.

— Почитаемият Ло Пекуил Моненайн, носител на императорски медал ААВ Втора степен и орден за заслуга… с Чарк Гавант-ша Герноу Морът Гъгий Дам Хазис.

Слязоха по величественото стълбище. Сцената под тях беше с една степен по-силно осветена и по-впечатляваща от всяко обществено събитие, което Гъге бе виждал. В Културата тези неща просто не се вършеха в такъв мащаб. Балната зала приличаше на огромен блестящ басейн, в който някой е хвърлил хиляди невероятни цветя и го е разбъркал.

— Този говорител направо ми окепази името — каза Гъге на летящия робот. Той погледна Пекуил. — Но защо нашият приятел има толкова нещастен вид?

— Според мен, защото в името му беше изпуснато „сеньор“ — отговори Флер-Имсахо.

— Толкова ли е важно?

— Гъге, в това общество всичко е важно — отвърна летящият робот. После добави мрачно: — Добре, че и двамата бяхте представени.

— Здравейте, вие там! — извика един глас, когато стигнаха долния край на стълбището. Висока, прилична на мъж личност си проправи път между няколко азадианци и отиде при тях. Носеше ярки, развяващи се дрехи. Беше с брада, навита кафява коса, блестящи зелени очи и имаше вид на човек от Културата. Той протегна ръка с дълги пръсти и много пръстени по тях и стисна дланта на Гъге. — Шохобохом За. Приятно ми е да се запознаем. Познах името ти още докато онзи некадърник горе на стълбището си кълчеше езика с него. Гъге, нали? О, Пекуил. Виждам, че и ти си тук. — Той пъхна една чаша в ръката на Пекуил. — Заповядай. Ти пиеш тази гадория, нали? Здравей, робот. Ей, Гъге — той сложи ръка около раменете на Гъге, — нали няма да откажеш едно хубаво питие?

— Джърнау Морът Гъгий — започна смутено Пекуил, — позволи ми да ти представя…

Шохобохом За вече водеше Гъге през тълпите към края на стълбището.

— Как са нещата, Пекуил? — извика през рамо той на смутения апекс. — Добре? Да? Чудесно. Ще говорим по-късно. Сега ние ще излезем през другия изход да пийнем малко.

Пребледнелият Пекуил им махна леко. Флер-Имсахо се поколеба, но остана с азадианеда.

Шохобохом За се обърна към Гъге, свали ръка от раменете му и с по-малко рязък глас каза:

— Старият Пекуил е досаден бърборко. Надявам се нямаш нищо против, че те отървах от него.

— Ще ти помогна да се справиш с угризенията на съвестта си — отвърна Гъге и огледа от главата до краката другия човек от Културата. — Да разбирам ли, че ти си… посланика?

— Същият — отвърна За и се оригна. — Насам — кимна той и поведе Гъге през тълпите. — Зад една от масите с напитки забелязах няколко специални бутилки гриф. Искам да прибера две, преди императорът и неговите приятели да са ги отмъкнали. — Те минаха покрай ниска естрада, където един оркестър свиреше високо. — Ненормално място, нали? — извика За към Гъге, докато отиваха към дъното на залата.

Гъге се чудеше какво точно имаше предвид другият мъж.

— Ето — каза За и спря пред дълга редица маси. Облечени в ливреи мъже зад масите поднасяха напитки и храна на гостите. Над тях, на огромна сводеста стена, един тъмен гоблен, обшит с диаманти и златна нишка, изобразяваше древна космическа битка.

За подсвирна, наведе се и прошепна нещо на високия, строг на вид мъж, който се приближи към тях. Гъге видя, че За му даде парче хартия, после удари с длан китката на Гъге и го поведе към голям кръгъл диван, разположен около мраморна колона с канелюрии^[1], инкрустирани със скъпоценни метали.

— Чакай да опиташ тази напитка — каза За и намигна. Шохобохом За беше малко по-светъл от Гъге, но все пак много по-тъмен от средния азадианец. Беше много трудно да се определи възрастта на хората от Културата, но Гъге предположи, че мъжът е около десетина години по-млад от него. — Истински ли пиеш? — попита За и внезапно придоби разтревожен вид.

— Пускам пиенето по байпас — отговори Гъге.

За го погледна съжалително.

— Не се опитвай да правиш това с гриф — препоръча той и потупа Гъге по ръката. — Ще бъде ужасно. Всъщност оскърбление, равносилно на предателство. По-добре включи жлезата за изпадане във фюг^[2]. Блестяща комбинация. Направо блокира всички неврони. Гриф е чудесна напитка. Докарват я от Ечронедал, знаеш. Специално за игрите. Произвежда се само през кислородния сезон. Тази трябва да е от две Големи години. Струва цяло състояние. Разтваря повече крака от козметичен лазер. Както и да е. — За се облегна назад, плесна с ръце и погледна сериозно към Гъге. — Какво мислиш за империята? Не е ли чудесна? Не е ли? Искам да кажа порочна, но истински секси? — Той видя един прислужник да носи поднос с две малки затворени канички и скочи. — Ах-ха! — За взе подноса и подаде на прислужника друго парче хартия. Той отвори каничките, подаде едната на Гъге, другата вдигна до устата си, затвори очи и пое дълбоко дъх. После каза нещо, което прозвуча като заклинание, стисна здраво очи и пи.

Когато отвори очи, видя Гъге да седи, опрял лакът на коляно, хванал брада с ръка, загледан въпросително в него.

— Така ли те вербуваха? — попита той. — Или се дължи на влиянието, което има империята върху теб?

За се засмя гърлено, погледна тавана, където огромна рисунка показваше морска битка отпреди едно хилядолетие.

— И двете! — отговори той, като продължаваше да се смее. Кимна към каничката на Гъге с развеселен, но — както му се стори на Гъге — по-интелигентен израз на лицето, който го накара към възрастта на мъжа да прибави няколко десетилетия. — Ще си изпиеш ли питието? — попита За. — Похарчих едногодишната заплата на един неквалифициран работник, за да го доставя.

Гъге погледна в блестящите зелени очи на другия мъж и вдигна каничката до устата си.

— За неквалифицираните работници, господин За — вдигна наздравица той и пи.

Отметнал глава, За отново шумно се засмя.

— Мисля, че ще си прекараме чудесно, играчо Гъге.

Питието беше сладко, ароматизирано, тънко и пенливо. За пресуши каничката и надигна тънкия чучур над отворената си уста да погълне и последните капки. Той погледна Гъге и млясна с устни.

— Плъзга се като течна коприна — отбеляза За и остави каничката на пода. — Така. Значи ще играеш голямата игра, Джъно Гъге?

— Затова съм тук. — Гъге отпи още малко от силната напитка.

— Позволи ми да ти дам един съвет — каза За и го докосна леко по ръката. — Не се обзалагай на нищо. И внимавай с жените — или мъжете, а най-добре и с едните, и с другите. Ако не внимаваш, можеш да попаднеш в много мръсни ситуации. Дори и да имаш намерение да останеш неженен, можеш да попаднеш на някои — особено жени, — които просто не могат да изчакат да разберат какво имаш между краката си. И се отнасят към този род неща твърде абсурдно. Ако имаш такива нужди, просто ми кажи. Имам връзки. Мога да го уредя чисто и дискретно. Абсолютно гарантирано. Попитай когото искаш. — Той се засмя, докосна отново ръката на Гъге и погледна сериозно. — Уверявам те. Наистина мога да го уредя.

— Ще го имам предвид — отговори Гъге и надигна каничката. — И ти благодаря за предупреждението.

— Удоволствието е мое. Няма проблем. Аз съм тук вече осем… девет години. Посланичката преди мен изкарала само двайсет дни. Била изгонена заради общуване с жената на някакъв министър. — За поклати глава и се засмя. — Искам да кажа, че харесвам нейния стил, но, по дяволите, защо пък точно с министерша! Горката нещастница извади късмет, че само я изгониха. Ако беше от техните, щяха да я напълнят и отпред, и отзад с пиявици, преди да захлопнат вратата на затвора зад гърба й. Само като си помисля и ме побиват тръпки.

Преди Гъге да може да отговори или За да продължи от върха на голямото стълбище се чу ужасен трясък, сякаш се счупиха хиляди бутилки. Ехото от него прозвуча през балната зала.

— По дяволите, императорът — възкликна За и стана. Той кимна към каничката на Гъге. — Изпий го, човече!

Гъге бавно се изправи. Той бутна каничката в ръцете на За.

— Вземи го. Мисля, че ти повече го цениш. — За запуши каничката и я пъхна в един джоб на робата си.

В горния край на стълбището настъпи голямо оживление. Хората в балната зала също се раздвижиха. Те образуваха шпалир, водещ от долния край на стълбището до нисък подиум с голям блестящ трон, покрит със златна тъкан.

— По-добре си заеми мястото — каза За. Той се пресегна отново да му стисне китката, но Гъге внезапно вдигна ръка да поглади брада. За я пропусна.

Гъге кимна напред.

— След теб — заяви Гъге. За трепна и тръгна. Стигнаха до група хора пред трона.

— Ето те и теб, Пекуил — обърна се За към разтревожения апекс и отиде още напред. Гъге застана до Пекуил. Зад него Флер-Имсахо висеше във въздуха на височина на кръста и упорито жужеше.

— Господин Гъгий, вече бяхме започнали да се безпокоим — прошепна Пекуил и погледна нервно към стълбището.

— Така ли? — отвърна Гъге. — Колко утешително. — Пекуил изглеждаше без настроение. Гъге се чудеше дали пак не са се обърнали неправилно към апекса.

— Имам добри новини за теб, Гъгий — прошепна Пекуил. Той погледна Играча на играчите, който се мъчеше да изглежда любопитен. — Успях да ти издействам лично представяне на тяхно Императорско височество Император-регент Никозар!

— За мен е голяма чест. — Гъге се усмихна.

— Наистина! Наистина! Най-необикновена и изключителна чест! — Пекуил преглътна.

— Внимавай да не я проиграеш — промърмори Флер-Имсахо зад него. Гъге погледна машината.

Прозвуча нов трясък и неочаквано по стълбището към залата потече ярка вълна от хора. Гъге предположи, че вървящият най-отпред, с голям жезъл в ръка, е императорът — император-регент, както го бе назовал Пекуил. Апексът в дъното на стълбището се отдръпна настрана и завика:

— Тяхно Императорско височество, възпитаник на колежа „Кандсев“, Принц на космоса, Защитник на вярата, Херцог на Гроасначек, Господар на огньовете на Ечронедал, Император-регент Никозар Първи!

Императорът беше облечен в черно. Среден на ръст, сериозен на вид апекс, почти без украшения. Беше заобиколен от невероятно облечени азадианци от всички полове, включително относително консервативно униформени мъже и апекси-стражи, въоръжени с големи саби и малки пушки. Съпровождаха го разнообразни големи животни — четирикраки и шесткраки — с различен цвят, с намордници и нашийници, водени на дълги, украсени със смарагди и рубини каишки от почти голи мъже, чиито кожи на светлините в балната зала лъщяха като самородно злато.

Императорът спря и поговори с няколко души (които коленичиха при неговото приближаване), продължи до края на редицата, после мина с антуража си на страната, от която беше Гъге.

В балната зала цареше почти мъртвешка тишина. Гъге чуваше гърленото дишане на няколко от опитомените хищници. Пекуил се обливаше в пот. Пулсът бързо биеше на слепоочието му.

Никозар се приближи. Гъге си помисли, че императорът, ако не се отличава по друго от средния азадианец, то поне не изглежда чак толкова демонстративно твърд и решителен. Беше леко прегърбен и когато говореше на някого, дори само на няколко метра, Гъге чуваше единствено гласа на другия. Никозар изглеждаше малко по-млад, отколкото бе очаквал Гъге.

Макар че Пекуил го беше инструктирал как се прави лично представяне, когато облеченият в черно апекс спря пред него, Гъге леко се смути.

— Коленичи — изсъска зад гърба му Флер-Имсахо.

Гъге коленичи на едно коляно. Залата замря.

— О, по дяволите — промърмори жужащата машина. Пекуил изстена.

Императорът погледна Гъге и леко се усмихна.

— Сър Едно коляно, ти сигурно си нашият чуждестранен гост. Ние ти желаем успех.

Гъге разбра, че не го е направил както трябва и коленичи и на другото коляно, но императорът махна леко с отрупаната си с пръстени ръка.

— Не, не. Възхищаваме се на твоята оригиналност. В бъдеще ще ни поздравяваш на едно коляно.

— Благодаря ви, Ваше височество — каза Гъге и леко се поклони. Императорът кимна, обърна се и продължи покрай редицата.

Разтрепераният Пекуил въздъхна.

Императорът достигна до трона на подиума. Музиката засвири. Всички внезапно започнаха да говорят и да жестикулират, шпалирът се разбърка. Пекуил видимо беше пред припадък. Той изглеждаше като онемял.

Флер-Имсахо се издигна до Гъге.

— Моля те — натърти той, — никога повече не прави такива неща.

Гъге не му обърна внимание.

— Поне можа да проговориш, а? — внезапно възкликна Пекуил и с разтреперена ръка взе една чаша от подноса. — Той отговори, а, машино? — Пекуил приказваше много бързо и Гъге не успяваше да следва думите му. Той остави чашата с пиенето. — Повечето хора онемяват. Мисля, че и аз щях да онемея. Много онемяват. Какво значение има колениченето на едно коляно, а? Какво значение има?

— Пекуил се огледа за мъжа с напитките, после погледна трона, където седеше императорът и говореше с един от свитата си. — Какво величествено присъствие! — възхити се Пекуил.

— Защо той е „Император-регент“? — обърна се Гъге към потящия се апекс.

— Тяхно Кралско височество трябваше да поемат кралската власт след печалната смърт на император Молсе преди две години. Като втори най-добър играч по време на последния турнир и като потомък на стар род нашият високоуважаван Никозар беше издигнат на трона. И аз не се съмнявам, че те ще останат там!

Гъге, който беше чел за смъртта на Молсе, но не бе разбрал, че Никозар не е смятан за император по право, кимна и като гледаше екстравагантно облечените хора и животните около императорския подиум, се чудеше какъв допълнителен разкош може да има Никозар, ако спечели игрите.

 

 

— Бих ти предложил да танцуваш с мен, но тук не одобряват танцуването на мъже — каза Шохобохом За, като отиваше към колоната, където стоеше Гъге. За взе от една малка маса чиния с увити в хартия сладкиши и я поднесе на Гъге, но той поклати отрицателно глава. За сложи няколко малки сладкиша в уста, а Гъге продължи да наблюдава танците със сложни стъпки и водовъртежите от плът и цветни дрехи в балната зала. Флер-Имсахо летеше близко до него. Към заредената със статично електричество обвивка бяха полепнали парченца хартия.

— Не се тревожи — каза Гъге на За. — Няма да се обидя.

— Добре. Интересно ли ти е? — За се наведе към колоната. — Тъй както си застанал тук, ми се стори, че се чувстваш малко самотен. Къде е Пекуил?

— Говори с някакви имперски величия — опитва се да ми уреди частна аудиенция.

— Ще успее — изръмжа За. — Какво е мнението ти за нашия чудесен император?

— Той изглежда… много властен — отговори Гъге, намръщи се, посочи с пръст към робата и докосна ухото си.

За изглеждаше развеселен, после озадачен, след това се разсмя.

— О, имаш предвид микрофона! — Той поклати глава, разви още няколко сладкиша и ги изяде. — Не се тревожи. Говори каквото си искаш. Няма да те убият, нито ще ти се случи нещо лошо. На тях им е безразлично. Дипломатически протокол. Ние се преструваме, че в робите им няма микрофони, те се преструват, че не са чули нищо. Просто една малка игричка.

— Щом казваш — отвърна Гъге, загледан в императорския подиум.

— Засега в младия Никозар няма много за гледане — отбеляза За, проследил погледа на Гъге. — Пълните символи на кралската власт ще получи след игрите. Сега теоретически е в траур за Молсе. За тях черният цвят е траурен. Според мен е свързан с космоса. — Той погледна императора. — Странна система, не мислиш ли? Такава голяма власт в ръцете на една личност!

— Изглежда доста… потенциално нестабилна, за да управлява едно общество — съгласи се Гъге.

— Хм. Разбира се всичко е относително, нали? Всъщност, знаеш ли, онзи стар човек, с когото императорът говори в момента, вероятно има по-голяма власт, отколкото самия Никозар.

— Наистина ли? — Гъге погледна За.

— Да. Това е Хамин, ректор на колежа „Кандсев“. Наставник на Никозар.

— Искаш да кажеш, че той учи императорът какво да прави?

— Официално не, но… — За се оригна. — Никозар е получил образованието си в колежа. Като дете и апекс е прекарал шейсет години там и е изучавал играта лично от Хамин. Хамин го е възпитавал, грижел се е за него, учел го е на всичко, което знае за играта и за живота. Така че, когато Молсе пое еднопосочно към царството на съня — не преждевременно — и Никозар зае неговото място, кой е първият човек, към когото ще се обръща за съвет?

— Разбирам — отвърна Гъге и кимна. Започна да съжалява, че вместо да изучава играта „Азад“, не беше изучил по-задълбочено политическата система на империята Азад. — Аз мислех, че колежите учат хората само как да играят.

— На теория е така, но на практика те са по-скоро сурогат на благороднически семейства. От това империята има изгода, защото вместо потомствени императори играта се използва за избиране на най-умните, най-безмилостните и поддаващи се на манипулации апекси от цялото население. Всъщност системата е доста добра. С играта се решават много неща. Според мен тя ще оцелее. „Контактната секция“ смята, че някой ден системата ще се разпука по шевовете, но аз се съмнявам. Тя може би ще ни надживее. Страхотни са, нали? Хайде, признай, че и ти си впечатлен?

— Нямам думи — каза Гъге. — Но бих искал да видя повече, преди да направя категорична преценка.

— Накрая ще бъдеш впечатлен. Ще оцениш нейната неподправена красота. Говоря съвсем сериозно. Ще видиш! Накрая вероятно ще поискаш да останеш. Ох, и не обръщай внимание на онзи перчещ се прилеп, летящият робот, който са ти изпратили за бавачка. Всички тези машини са еднакви. Искат цялата вселена да прилича на Културата: мир, любов и всякакви подобни сладникави глупости. Те не са достатъчно — За се оригна — чувствителни, за да могат да оценят достойнствата на — отново оригване — империята. Повярвай ми. Не обръщай внимание на машината.

Гъге още се чудеше какво да отговори, когато ги заобиколиха група ярко облечени апекси и жени. Един усмихнат апекс излезе пред групата и с поклон, който Гъге прецени като палячовски, каза на За:

— Уважаемият посланик ще бъде ли така добър със своите очи да достави удоволствие на жените ни?

— За мен е чест! — отвърна За. Той подаде подноса със сладкиши на Гъге и докато жените се кикотеха, а апексите самодоволно се усмихваха, отиде при жените и задвижи мигателните си мембрани нагоре-надолу. — Ето! — За се засмя и с танцова стъпка се върна на мястото си. Един от апексите му благодари и с приказки и смях групата се отдалечи.

— Приличат на големи деца — обърна се За към Гъге, потупа го по рамото и с невиждащ поглед се оттегли.

Флер-Имсахо долетя с шум като духана от вятъра хартия.

— Чух съвета на онзи негодник да не обръщаш внимание на машините — заяви той.

— Хм? — промърмори Гъге.

— Казах… о, няма значение. Без настроение си, защото не можеш да танцуваш, нали?

— Не. Не обичам да танцувам.

— Много добре. Всеки тук ще смята, че публично е уронил достойнството си само от едно докосване с теб.

— Защо подслушваш чужди разговори, машино? — сряза го Гъге. Той остави таблата със сладкишите пред летящия робот и се отдалечи. Флер-Имсахо извика и успя да хване падащата табла, преди всички увити в хартия сладкиши да се изсипят.

 

 

Гъге се разходи. Чувстваше се малко ядосан и много неловко. Беше обзет от мисълта, че е заобиколен от хора, които по някакъв начин са се провалили като ненапасвани компоненти от прецизна система, която е била повредена от тяхното включване. И не само тези около него го поразяваха като глупави и невъзпитани. Имаше чувството, че и той самият не е много по-различен от тях. Всички, които срещна, изглежда мислеха, че е сбъркал, като е дошъл тук.

„Контактната секция“ го изпрати с един стар кораб, който едва ли заслужаваше да се нарича „боен“, даде му млад, суетен, безполезен, недодялан летящ робот. Забрави да му каже куп неща, които сигурно знаеше, че са от значение за тази игра — добър пример беше системата колежи, обяснена му от „Ограничаващ фактор“ — и го натовари, най-малкото отчасти, да отговаря за един пиян, гръмогласен глупак, детински увлечен по няколко империалистически трика и нечовешка социална система.

По време на пътуването цялото приключение изглеждаше толкова романтично: голям и смел ангажимент, благородно дело. Сега това чувство за героизъм се бе разсеяло. Беше останало единствено усещането, че той, подобно на Шохобохом За или Флер-Имсахо, е просто едно друго социално несъответствие и тази ефектна, неприятна империя му е подхвърлена като нещо ненужно. Беше сигурен, че Интелектите се шляеха из хиперкосмоса с някакъв голям кораб и му се смееха.

Огледа балната зала. Звучеше пронизителна музика, апекси и богато облечени жени се разхождаха по блестящия инкрустиран под по предварително определен план, техните изпълнени с гордост и смирение погледи бяха еднакво безвкусни, прислужници се движеха внимателно като машини и се грижеха чашата на всеки да бъде пълна, чинията — отрупана с ядене. Гъге почти не се замисляше каква е тяхната социална система. Тя изглеждаше толкова груба, строга, свръхорганизирана.

— Ах, Гъгий — извика Пекуил, появил се между едно голямо растение в саксия и една мраморна колона, хванал за лакътя млада на вид жена. — Ето къде си бил. Запознай се с Тринев Датлисдотър^[3]. — Апексът се усмихна на момичето, после на Гъге и я поведе напред. Тя бавно се поклони. — Тринев също е играч — допълни Пекуил. — Не е ли интересно?

— За мен е чест да се запозная с вас, млада госпожице — каза Гъге на момичето и също леко се поклони. Тя стоеше неподвижна, свела поглед към пода. Дрехата й беше по-малко украсена от болшинството от онези, които бе видял, жената в нея изглеждаше по-малко натруфена.

— Ще ви оставя да си поговорите — заяви Пекуил и отстъпи назад. — Бащата на госпожица Датлисдотър е ей там, зад трибуната с музикантите. Ако нямаш нищо против, върни младата дама, когато свършите разговора…

Гъге погледна как Пекуил се отдалечава, после се усмихна над главата на младата жена. Той се прокашля. Момичето мълчеше.

— Аз, ах… мислех — започна Гъге, — че само междинните, искам да кажа апексите, играят „Азад“.

Девойката повдигна поглед до гърдите му.

— Не, сър. Играят и някои способни жени, от по-ниското съсловие, разбира се. — Гласът й беше мек, звучеше уморено. Тя все още не вдигаше глава да го погледне в лицето и той трябваше да говори над главата й, където през черната, прибрана коса виждаше бялото й теме.

— Аха — кимна Гъге. — Мислех, че може би е… забранено. Радвам се, че не е. И мъжете ли играят?

— Да, сър. На никого не е забранено да играе. Това е записано в нашата Конституция. Само че просто е направено… по-трудно за тези два пола… — Жената млъкна, вдигна глава и го погледна уплашено. — … За тези низкостоящи мъже и жени да учат, защото всички големи колежи приемат за обучение само апекси. — Тя отново наведе глава. — Това се прави, разбира се, за да не се отвлича вниманието на онези, които учат.

Гъге не знаеше какво да каже.

— Разбирам — беше всичко, което можа да измисли в началото. — Вие… надявате ли се да се представите добре на игрите?

— Ако мога да се представя добре, ако успея да се класирам за втория кръг на главните серии, ще мога да се надявам да постъпя на държавна служба и да пътувам.

— Желая ви успех.

— Благодаря. За нещастие не е много вероятно. Както знаете в първия кръг се играе в групи от по десет души и една жена с девет души апекси се смята за много неприятна комбинация. Обикновено още в началото един играч се изважда от играта, за да се разшири терена и това най-често е жената.

— Хм. Предупредиха ме, че такова нещо може да се случи и с мен — каза Гъге и се усмихна към главата на жената. Искаше му се тя отново да го погледне.

— О, не. — Девойката наистина погледна нагоре. Откритият поглед на плоското лице странно го разстрои. — Няма да направят това с вас. Не бива. Няма да е учтиво. А и не знаят слабите и силните ви страни. Те… — Тя отново сведе поглед. — Те знаят коя съм аз и какво представлявам, така че спокойно могат да ме отстранят и да продължат без мен.

Гъге огледа огромната, шумна, оживена бална зала, където хората говореха и танцуваха, а музиката гърмеше.

— Нищо ли не може да се направи? — попита той. — Не е ли възможно в първия кръг да играят една срещу друга десет жени?

Тя продължаваше да гледа надолу, но нещо в извивката на бузата й му подсказа, че може би се усмихва.

— Възможно е, сър. Но аз не вярвам да е имало случай в големите серии двама души от по-долен пол да са играли в една и съща група. През всичките тези години жребият никога не е допускал такова нещо.

— Ах — възкликна Гъге. — А в единичните игри, когато се играе всеки срещу всеки?

— Тях не ги зачитат, ако човек не е минал през по-предните кръгове. Когато участвам в единични игри, ми казват… че съм голяма късметлийка. Предполагам, че е вярно. Пък и аз самата зная, че съм късметлийка, защото баща ми ми е избрал добър майстор за съпруг и дори да не успея в играта, ще се омъжа добре. Какво повече може да желае една жена, сър?

Гъге не знаеше какво да отговори. Чувстваше врата си странно изтръпнал. Той се прокашля няколко пъти. Накрая всичко, което намери да каже, беше:

— Надявам се да спечелите. Наистина се надявам.

Жената го погледна за миг, после отново сведе очи и поклати глава.

След известно време Гъге предложи да я заведе при баща й и тя се съгласи. Не каза нищо повече.

Вървяха през голямата зала, пробиваха си път през тълпите до мястото, където чакаше баща й. На едно място минаха между голяма резбована колона и стена с батални стенописи. В момента, в който се скриха от другите в залата, жената се пресегна и го докосна с едната си ръка по китката. С другата натисна с пръст определено място върху рамото на робата му и прошепна:

— Ти ще спечелиш. Ти ще спечелиш!

След това отидоха при баща й. Като повтори колко добре е бил посрещнат, Гъге напусна семейната група. Жената не го погледна отново. Той не бе имал време да й отговори.

— Добре ли си, Джъно Гъге? — попита го Флер-Имсахо, когато го откри, подпрян на една стена и загледан в пространството, сякаш бе един от облечените с ливреи слуги.

Гъге погледна летящия робот. Той сложи пръст на мястото върху рамото си, където го бе натиснало момичето.

— На това място на робата ли слагат микрофона?

— Да — отговори машината. — Точно там. Шохобохом За ли ти каза?

— Не, досетих се — отговори Гъге. Той се отдалечи от стената. — Ще бъде ли неучтиво, ако си тръгнем сега?

— Сега? — Летящият робот се дръпна малко назад и високо зажужа. — Е, предполагам, че няма да е… сигурен ли си, че си добре?

— Никога не съм се чувствал по-добре. Хайде. — Гъге си тръгна.

— Изглеждаш развълнуван. Наистина ли си добре? Приятно ли прекара? Какво ти даде За да пиеш? Да не би да се чувстваш нервен заради играта? За ли ти каза нещо? Или си разстроен задето никой не те докосна?

Гъге вървеше през изпълнената с хора бална зала, без да обръща внимание на жужащия и пращящ от статично електричество летящ робот на рамото му.

Когато излязоха от балната зала, Гъге разбра, че като се изключи това, че беше наречена дъщеря на някого, той бе забравил името на жената.