Иън Банкс
Играчът на играчите (23)

23.

Гъге отвори очи.

Лежеше на някакъв балкон под стърчащ, надвиснал камък. Около него беше пометено, чисто, но навсякъде другаде имаше едносантиметров слой тъмен, сив прах. Беше мрачно. Камъните под него бяха топли; въздухът — хладен и задимен.

Чувстваше се добре. Не беше замаян, главата не го болеше.

Той седна. Нещо падна от гърдите му, търколи се върху пометените плочи, тупна в сивия прах. Вдигна го. Беше орбиталната гривна. Блестяща и неповредена, все още съхранила своя микроскопичен цикъл ден-нощ. Сложи я в джоба на жилетката. Опипа косата си, веждите, жилетката. Нищо дори не беше опърлено.

Небето бе тъмносиво. Черно на хоризонта. Далеч в единия му край се виждаше малък, мъглив, пурпурен диск. Разбра, че е слънцето. Изправи се.

Сивият прах бе покрит с тъмни сажди, които падаха като зловещ сняг от забуленото с облаци небе. Гъге се запъти по топлите, покрити със сажди плочи към края на балкона. Парапетът беше паднал. Застана на самия ръб.

Пейзажът се бе променил. Вместо златната жълта стена на синдербъдите, която закриваше гледката, сега се виждаше гола земя: черна и кафява, изпечена, покрита с големи пукнатини и цепнатини, които сивата пепел и дъждът от сажди още не бяха запълнили. Голата пустош се простираше чак до далечния хоризонт. Тънки струйки пушек се издигаха от пукнатините в земята, изкачваха се като духове на дървета, докато вятърът не ги отнесе. Стената с гоблените беше черна и опърлена, на места с дупки.

Самият замък бе порутен като след дълга обсада. Кулите бяха паднали, много от апартаментите, императорските постройки и пищните зали бяха разрушени, обгорените им прозорци зееха, за да покажат пустотата зад тях. Стълбове пушек мързеливо се издигаха като гъвкави пилони на върха на порутения замък, където вятърът ги подемаше и ги превръщаше във вимпели.

Гъге прекоси балкона и през мекия, черен сняг от сажди тръгна към прозорците на приличната на корабен нос зала. Стъпките му не вдигаха никакъв шум. Саждите го караха да киха, очите го смъдяха. Той влезе в залата.

Камъните още съхраняваха сухата топлина. Беше като в огромна, тъмна пещ. В голямата игрална зала между черните изкривени подпорни греди и паднали камъни лежеше деформирана и разкъсана дъската, цветовете на дъгата върху нея бяха сведени до сиво и черно, грижливо балансираната топография на височини и низини бе превърната от огъня в безсмислица от безразборни издутини и хлътвания.

Изкривени подпорни греди и дупки в пода и стените очертаваха мястото, където са били галериите. Падналият от тавана на залата сканиращ уред лежеше полуразтопен и застинал в центъра на дъската на играта „Азад“ като някаква жалка пародия на планина.

Гъге се обърна да погледне към прозореца, където бе стоял Никозар, приближи се по скърцащата повърхност на смачканата дъска. Клекна и изръмжа, когато остра болка го прониза в коленете. Протегна ръка към струпана от огнения вихър до дъската малка конична купчинка прах, върху която се чернееше разтопено парче метал с форма на буквата L — може би останки от пистолет.

Сиво-бялата пепел беше мека и топла. Разрови я и намери сърпообразно парченце метал. На полуразтопения пръстен като малък кръгъл кратер стоеше гнездото за диаманта, но камъкът го нямаше. Той взе пръстена, издуха пепелта от него и го запремята в ръце. После го остави обратно върху купчинката пепел. Подвоуми се, извади от джоба на жилетката си орбиталната гривна и я пусна върху малкия сив конус до пръстена, свали двата защитни пръстена срещу отрова и също ги остави там. Накрая загреба шепа топла пепел и я загледа замислено.

— Джъно Гъге, добро утро.

Обърна се и стана, пъхна бързо ръка в джоба на жилетката си, сякаш засрамен от нещо. Малкото бяло тяло на Флер-Имсахо влезе през прозореца — много дребно, чисто и съвършено в разрушения, опожарен замък. Едно миниатюрно сиво нещо с размерите на бебешко пръстче се стрелна от пода до краката на Гъге към летящия робот. В тялото на Флер-Имсахо се отвори люк. Микроракетата влезе в летящия робот. Една секция в тялото на машината се превъртя и спря.

— Здравей — каза Гъге и отиде при него. Той огледа порутената зала, после обърна отново поглед към летящия робот. — Надявам се да ми разкажеш какво се случи.

— Седни, Гъге. Ще ти разкажа.

Гъге седна на един камък, паднал от корниза над прозорците. Той погледна подозрително нагоре към мястото, от което трябва да бе паднал.

— Не се безпокой — обади се Флер-Имсахо. — В безопасност си. Проверих покрива.

Гъге сложи ръце на колене.

— Разказвай! — подкани го той.

— Всичко по реда си — отвърна Флер-Имсахо. — Позволи ми най-напред да ти се представя. Казвам се Спрант Флер-Имсахо Уу-Хандраен Ксато Трабити и не съм библиотечен летящ робот.

Гъге кимна. Той позна част от номенклатурата, от която Чиарк Хаб на времето беше толкова впечатлен. Не каза нищо.

— Ако бях библиотечен летящ робот, ти щеше да си мъртъв. Дори и да се бе спасил от Никозар, няколко минути след това щеше да изгориш.

— Ценя високо твоята защита — отвърна Гъге. — Благодаря ги. — Гласът му прозвуча унил, измъчен и не особено благодарен. — Мислех, че са те хванали и убили.

— По дяволите, едва не го сториха — отвърна летящият робот. — Онзи фойерверк беше истински. Никозар изглежда бе докопал някакъв високотехнологичен ефектор, което означава — или означаваше, — че империята има някакъв контакт с друга развита цивилизация. Сканирах остатъците от уреда. Може да е нещо от Хомода. Във всеки случай корабът ще го прибере за допълнителен анализ.

— Къде е корабът? Мислех, че ще сме на него, а не тук.

— Дойде с максимална скорост час и половина след избухването на пожара. Можеше и двама ни да отнесе, но аз реших, че е по-сигурно да останем, където бяхме. С моя ефектор не беше проблем да те изолирам от огъня и да те защитя. Корабът ни изпрати два резервни робота и продължава да лети, спира и се връща. Сега тъкмо се връща. След няколко минути ще е тук. Можем да отидем на него с модула. Както казах, телепортирането понякога е рисковано.

Гъге издаде през носа си нещо като смях. Той огледа отново притъмнената зала.

— Продължавам да чакам — напомни той на машината.

— При заповедите на Никозар императорската гвардия полудя. Те взривиха акведукта, цистерните и заслоните и избиха всички, които успяха да намерят. Опитаха се също да отнемат „Непобедим“ от флота. В резултат на избухналия на борда пожар корабът катастрофира. Падна някъде в северния океан. Голямо падане. Предизвика цунами, които изкорениха много големи синдербъди, но се осмелявам да твърдя, че огънят ще оцелее. Миналата нощ нямаше никакъв опит за убийство на Никозар. Това беше просто хитрост целият замък и играта да преминат под контрола на гвардейците, които се подчиняват безпрекословно на императора.

— Защо, обаче? — попита уморено Гъге и ритна една капка застинал върху дъската метал. — Защо Никозар им заповяда да направят всичко това?

— Той им каза, че това е единственият начин да победят Културата и да го спасят. Те не знаеха, че Никозар също е обречен. Мислеха, че има някакъв начин да се спаси. Може би биха го сторили дори и да знаеха истината. Бяха много добре подготвени. Във всеки случай изпълняваха всички заповеди на императора. — Машината издаде звук като от смях. — Повечето. Няколко запазиха укритията, които трябваше да взривят, и подслониха няколко души в тях. Така че ти не си единственият оцелял. Повечето са прислужници. Никозар се бе погрижил всички важни хора да са в залата. Летящите роботи от кораба са с оцелелите. Ще ги държим затворени, докато ти не бъдеш в пълна безопасност. Имат достатъчно храна да оцелеят.

— Продължавай.

— Сигурен ли си, че можеш да понесеш всичко наведнъж?

— Само ми кажи защо — настоя Гъге и въздъхна.

— Ти беше използван, Джъно Гъге — каза летящият робот. — Истината е, че ти играеше за Културата, а Никозар — за империята. Вечерта преди последната партия казах на императора, че ти си нашият шампион. Ако ти спечелиш, ние ще пристигнем, ще смажем империята и ще наложим нашия ред. Ако той спечели, докато е император, във всеки случай през следващите десет Големи години, няма да се намесваме. Това е причината за странното поведение на Никозар. Той загуби не само играта. Загуби империята! Не му остана нищо, за което да живее. Тогава защо да не умре със слава?

— Вярно ли е всичко това? — попита Гъге. — Наистина ли щяхме да ги завладеем?

— Нямам представа — каза Флер-Имсахо. — Това не ми беше казано. Нямаше нужда да го зная. Но няма значение дали е вярно, или не. Важното е, че Никозар го повярва.

— Малко нечестен натиск — отбеляза Гъге и мрачно се усмихна. — Да кажеш на някого, че играе срещу такъв голям залог, точно преди започване на състезанието.

— Борба за първенство.

— Затова ли той не ми каза за какво играем?

— Предполагам.

— Облогът щеше да бъде отменен, но ние все пак щяхме да ги нападнем.

— Правилно!

Гъге поклати глава, опита се да махне една сажда от ръкава на жилетката си и я размаза.

— Наистина ли вярваше, че ще спечеля? — попита той летящия робот. — Срещу Никозар? Така ли си смятал още преди да дойда тук?

— Още преди да напуснеш Чиарк, Гъге. Още когато прояви интерес и готовност да тръгнеш. От известно време служба „СО“ търсеше някой като теб. Империята беше обречена от десетилетия. Необходимо бе само някой достатъчно силно да я бутне и това винаги можеше да стане. Нахлуването с „военна сила“, както ти се изразяваш, почти никога не е правилен ход. „Азад“ — самата игра — трябваше да се дискредитира. През всичките тези години тя поддържаше империята единна — тя беше опорната й точка. Но това бе и нейното най-слабо място. — Летящият робот демонстративно огледа разпилените останки из залата. — Трябва да призная обаче, че всичко стана малко по-драматично, отколкото очаквахме, но изглежда анализите на твоите способности и на Никозар са били верни. Моето уважение към големите Интелекти, които използват през цялото време твоето и моето увлечение по фигурите за игра. Тези машини са много интелигентни.

— Знаели са, че ще спечеля? — попита разстроен Гъге, подпрял брадичка на ръката си.

— Такова нещо не може да се знае, Гъге. Но те сигурно са смятали, че имаш голям шанс за победа. Загатнаха ми го по време на инструктажа… Знаеха, че ти си най-големият играч в Културата и, ако се заинтересуваш и се включиш в състезанието, няма да има играч от империята, който може да те победи, независимо колко години е играл тази игра. Ти цял живот си изучавал игри. Невъзможно беше да има правило, ход, концепция или идея в „Азад“, с които да не си се сблъсквал десетки пъти в другите игри. Единственото, от което имаше нужда, беше някой да те наглежда и при нужда да ти показва правилната посока. — Летящият робот за момент се спусна по-ниско — малък поклон. — Искрено твой!

— Целият ми живот — промърмори тихо Гъге и погледна покрай летящия робот към мрачния, мъртъв пейзаж. — Шейсет години… и откога Културата знае за империята?

— От около… ах! Ти мислиш, че ние по някакъв начин сме те формирали! Не, не сме. Ако бяхме направили такова нещо, нямаше да имаме нужда от външен „наемник“ като Шохобохом За, който да свърши истински мръсната работа.

— За? — учуди се Гъге.

— Това не е истинското му име. Изобщо не е роден в Културата. Да, той е това, което ти би нарекъл „наемник“. И добре, че беше За, иначе тайната полиция щеше да те убие пред онази палатка. Спомняш ли си как бързо изчезнах от погледа ти тогава? Всъщност се отдалечих, за да застрелям един от твоите убийци с оръжието си с твърди рентгенови лъчи, така че изстрелът да не бъде уловен от камерите. За пречупи врата на друг. Беше чул, че има някакъв проблем. Предполагам, че след няколко дни той ще командва партизанска армия на Ее.

Летящият робот леко се олюля във въздуха.

— Чакай да видя… какво друго мога да ти разкажа? О, да. „Ограничаващ фактор“ също съвсем не е толкова невинен, колкото изглежда. Докато бяхме на „Малък вагабонт“ ние свалихме старите ефектори, но само за да ги подменим с нови. По два в два от трите купола на носа. На азадианците предоставихме за проверка празния купол, а вместо останалите два, показахме холографски образи.

— Но аз бях и в трите! — възрази Гъге.

— Не, ти беше в един и същи три пъти. Корабът просто въртеше коридорите, променяше антигравитацията, а докато ти вървеше от единия купол до другия, няколко летящи роботи сменяха обстановката вътре. И всичко това напразно, обърни внимание. Но трябваше да ги имаме, в случай че се наложеше да прибегнем към тежки оръжия. Предварителното планиране кара човек да се чувства сигурен, нали?

— О, да — каза Гъге и въздъхна. Той се изправи и отиде до балкона, където снегът от черни сажди продължаваше да вали спокойно и тихо.

— Като говорим за „Ограничаващ фактор“ — добави весело Флер-Имсахо, — старият грешник в момента е над нас. Модулът вече е тръгнал. След две минути ще си на борда. Ще можеш хубаво да се измиеш и да свалиш тези мръсни дрехи. Готов ли си за тръгване?

Гъге погледна в краката си, избута саждите и пепелта от плочите.

— Останало ли е нещо за опаковане?

— Всъщност не много. Бях зает да те засланям да не се изпечеш и не можах да се погрижа за вещите ти. Във всеки случай единственото нещо, което изглежда ти харесва, е тази окъсана стара жилетка. Взе ли гривната? Когато отидох на разузнаване, я оставих върху гърдите ти.

— Да, благодаря — отвърна Гъге, загледан в унилата черна пустош, простряла се чак до тъмния хоризонт. Той вдигна глава. През гъстите облаци се спускаше модулът и влачеше подир себе си струйки пара. — Благодаря — повтори Гъге и загледа модула, който слезе почти до нивото на земята, понесе се през обгорената пустиня към замъка и вдигна облак от пепел и сажди след себе си. Когато намали и обърна витлата, свръхзвуковата вълна нахлу в изоставения замък като гръмотевица. — Благодаря за всичко.

 

 

Модулът извъртя задната си част към замъка и се издигна до нивото на балконския парапет. Задната му врата се отвори и легна на ръба на парапета като плоска рампа. Мъжът прекоси балкона, стъпи на парапета и влезе в прохладната машина.

Летящият робот го последва и вратата зад него се затвори.

Модулът полетя, започна да набира височина, повлече голям фонтан от пепел и сажди подире си, проблясвайки през тъмните облаци над замъка като някаква твърда светлинна мълния, а гърмът се разнесе над равнината, замъка и ниските хълмове зад него.

Пепелта отново падна. Саждите продължиха леко да валят.

След няколко минути модулът се върна, взе докараните от кораба летящи роботи и останките от чуждестранния ефектор, напусна замъка за последен път и отлетя към очакващия го кораб.

 

 

Малко по-късно освободените от двата корабни летящи робота замаяни, оцелели азадианци — предимно слуги, войници, конкубини — се запрепъваха в тъмния като нощ ден и падащия сняг от сажди да направят равносметка на временното си изгнание в някога големия замък и да предявят претенции за изгубената си земя.