Иън Банкс
Играчът на играчите (2)

2.

На терасата се усещаше мирис на пръст и дървета откъм плиткото езеро. Нощта беше облачна и много тъмна. Само право над него проникваше слаба светлина от далечната огряна от слънцето орбитална станция. Вълни плискаха скритите в мрака лодки. По краищата на езерото, където между дърветата бяха разположени ниските сгради на колежа, проблясваха прозорци. Забавата беше невидимо присъствие зад гърба му, полъх на музика и смях, аромати на парфюми и храна, неопределени екзотични ухания.

Еуфорията на „Шарп Блу“ го обзе, завладя го. Миризмите, които се изливаха от отворените врати зад него, носени на вълната от шум, се превърнаха в отделни струйки въздух, в нишки от разнищено въже, всяка със свой определен цвят и характер. Нишките приличаха на различни видове пръст, на нещо, което можеше да пипне, да почувства, да идентифицира.

Той долови онази червено-черна миризма на печено месо, която ускоряваше движението на кръвта във вените, усилваше отделянето на слюнка. Отделните части на мозъка му я оцениха като едновременно изкусителна и смътно неприемлива. Животинският му нюх усети горивото, богатата на протеин храна, средният мозък регистрира мъртви, изгорели клетки… предният игнорира и двата сигнала, защото знаеше, че коремът му е пълен, а печеното е от домашно животно.

Усети и полъха на морето. От десет или повече километра през равнината и ниските дюни до него достигна солена миризма от приличната на паяжина мрежа от реки и канали, която свързваше тъмното езеро с неспокойния, развълнуван океан отвъд благоуханни пасища и ароматни гори.

„Шарп Блу“ е секрет на генно създадени специално за играчите от Културата жлези. Богатият асортимент произвеждани от организма дроги, от които огромното болшинство индивиди на Културата можеха да избират, стигаше до триста съединения с различна степен на популярност и съвършенство. „Шарп Блу“ беше едно от най-малко използваните, защото не предизвикваше пряко удоволствие и за неговото изработване се изискваше значително концентриране. Но беше добро за играчи. Под негово въздействие сложното ставаше просто; неразрешимото — разрешимо; непознаваемото — очевидно. Полезен наркотик. Не обикновен възбудител на сетива, сексуален стимулатор или физиологически активатор, а модификатор на абстрактното мислене.

Гъге не се нуждаеше от него.

Това стана ясно, след като премина първата вълна на действието му и настъпи фазата на нормалното състояние. Момчето, с което щеше да играе, чиято предишна игра на четири цвята току-що бе наблюдавал, имаше добър, но лесен за преодоляване стил. Изглеждаше впечатляващ, а всъщност беше главно показен, моден, сложен, но безсъдържателен и слаб. И в крайна сметка — уязвим. Гъге слушаше звуците от забавата, от плискащите се вълни на езерото, от другите университетски сгради по далечната страна на езерото. Споменът за стила на младия човек оставаше ясен.

Реши да се освободи от него, да го забрави.

Нещо в него се отпусна, подобно на напрегнат въображаем крайник, на съзнателна илюзия. Запомненото, мозъчен еквивалент на някаква малка, груба подпрограма с обратна връзка, се изгуби, престана да съществува.

Гъге остана за малко на терасата до езерото, после се върна вътре да се весели заедно с другите.

 

 

— Джъно Гъге. Мислех, че си избягал.

Гъге се обърна и видя малкия летящ робот над себе си в богато мебелираната зала. Хора стояха на групички и приказваха, други бяха скупчени около дъските за игра и масите под големите древни гоблени, окачени по стените. Имаше и дузини летящи роботи — играеха, наблюдаваха или разговаряха с хората, а няколко бяха подредени под формата на решетка, което означаваше, че поддържат радиовръзка. Морин-Скел, летящият робот, който се бе обърнал към него, беше най-малкият от всички присъстващи. Той можеше удобно да се разположи върху две човешки длани. В полето на официалната му синя аура имаше следи от сиво и кафяво. Приличаше на модел на сложен и старомоден космически кораб.

Гъге сърдито погледна машината, която го последва през множеството към масата за игра на четири цвята.

— Помислих, че си се изплашил от този аджамия — продължи летящият робот, когато Гъге отиде до масата при младия мъж и седна на богато резбования дървен стол, освободен от победения играч. Роботът направи забележката за въпросния „аджамия“ — рошав мъж на около трийсет години — достатъчно високо, за да бъде чута. Младият мъж не скри огорчението си.

Гъге усети, че хората притихнаха. Аурата на Морин-Скел превключи на комбинация от червено и кафяво — смес от шеговито удоволствие и неудоволствие; противоположен сигнал, близък до директна обида.

— Не обръщай внимание на тъпата машина — каза Гъге на младия мъж, като долови неговите чувства. — Тя обича да дразни хората. — Придърпа стола и разкопча старомодното си яке с широки ръкави. — Аз съм Джъно Гъге. Ти как се казваш?

— Стемли Форс — представи се мъжът и преглътна.

— Приятно ми е. Кой цвят избираш?

— Хм… зеления.

— Чудесно — кимна Гъге и се облегна назад. Той замълча, после махна с ръка към дъската. — Е, започвай.

Стемли Форс направи първия си ход. Гъге се протегна напред да мести, а летящият робот се настани на рамото му и зажужа. Гъге перна с пръст машината и тя отлетя малко настрана. През останалата част от играта Морин-Скел имитираше скърцащ звук при затваряне на точково-шарнирно свързани пирамиди.

Гъге с лекота победи младия мъж. Той дори придаде малък финес на финала, като използва объркването на Форс и сред тракането на една картечница от въртяща се пирамида, изчерта върху дъската червен квадрат, наподобяващ рана. Няколко души изръкопляскаха. Други промърмориха одобрително. Гъге благодари на партньора си и стана.

— Евтин трик — коментира високо Морин-Скел, така че всички да чуят. — Момчето беше лека жертва. — Аурата му засвети яркочервено, летящият робот се понесе над главите на хората и изчезна.

Гъге поклати глава и се отдалечи.

Малкият летящ робот го ядоса и същевременно развесели. Беше груб, обиждаше и много често дразнеше, но държането му действаше освежаващо сред ужасната учтивост на повечето хора. Несъмнено бе отлетял да дразни някой друг. Докато си проправяше път през тълпата, Гъге кимна на няколко души. Той видя летящия робот Чамлис Амалк-ней до дълга, ниска маса да разговаря с един от по-малко непоносимите професори. Гъге си взе питие от минаващия покрай него сервиращ летящ робот и отиде при тях.

— Ах, ето го и моят приятел… — възкликна Чамлис Амалк-ней. По-възрастният летящ робот беше метър и половина висок, метър широк и метър дебел. Скромният му корпус носеше следи от хилядолетно съществуване. — С професора тъкмо разговаряхме за теб.

Строгото изражение на професор Борелал премина в иронична усмивка.

— Виждам, че си с приповдигнато настроение от нова победа, Джъно Гъге, нали?

— Личи ли? — попита той и отпи от чашата си.

— Научих се да разчитам изражението на лицето ти — отвърна тя. Борелал, два пъти по-възрастна от Гъге, караше второто си столетие, но все още беше красива и привлекателна жена. Кожата й бе светла, косата й така бяла, каквато е била винаги, късо подстригана. — Пак ли унизи някой от моите ученици?

Гъге вдигна рамене. Той пресуши чашата си и се огледа.

— Позволи ми — промърмори Чамлис Амалк-ней, взе чашата и я остави върху минаващия на три метра от тях поднос. Неговото оцветено в жълто поле донесе пълна чаша със същото великолепно вино. Гъге я взе.

Борелал носеше тъмен костюм от мек плат, гарниран на врата и коленете със сребърни нишки. Краката й бяха боси, което, според Гъге, не изтъкваше така добре дрехите й, както, да речем, чифт боти с високи токчета. Но това беше незначителна ексцентричност в сравнение с онези, които проявяваха други жени от университета. Гъге се усмихна и погледна загорелите й палци на краката върху фона на жълтия дървен под.

— Толкова си деструктивен, Гъге — каза му Борелал. — Защо, вместо да пречиш, не ни помогнеш? Стани член на академичното тяло, а не гостуващ лектор.

— Казах ти, професорке: много съм зает. Длъжен съм да играя много игри, да пиша статии, да отговарям на писма, да гостувам като лектор… и освен това… ми е скучно. Много бързо ми доскучава, знаеш — отвърна Гъге и погледна настрана.

— Джъно Гъге не става за учител — подкрепи го Чамлис Амалк-ней. — Ако някой студент не разбере веднага нещо, независимо колко сложно и заплетено е то, Гъге ще изгуби търпение и вероятно ще изсипе върху главите на учениците напитките им… ако не последва дори нещо още по-лошо.

— Чувала съм — кимна тъжно Борелал.

— Това беше преди една година — оправда се Гъге и се намръщи. — И Йей си го бе заслужила. — Той погледна навъсено стария летящ робот.

— Е — каза професорката и се обърна за миг към Чамлис, — може би сме ти намерили достоен противник, Джъно Гъге. Има един млад… — В далечината проехтя изстрел и шумът в залата нарасна. Всички се обърнаха към посоката, от която се чуха човешки викове.

— Ох, дано не е нова безредица — въздъхна уморено професорката.

Тази вечер един от по-младите лектори беше загубил контрол над една любима домашна птица и тя с писък бе побягнала през залата, оплитайки се в косите на няколко души, преди летящият робот Морин-Скел да я пресрещне във въздуха и да я удари. За огорчение на повечето участници в забавата птицата падна в безсъзнание.

— Сега пък какво става? — обади се Борелал. — Извинете ме. — Тя разсеяно остави чашата и десерта си върху широката, плоска горна част на Чамлис Амалк-ней и тръгна да разбере причината за вълнението.

Аурата на Чамлис примигна в неприятно сиво-бяло. Той сложи шумно чашата върху масата и хвърли десерта в контейнера за отпадъци.

— Пак онази ужасна машина Морин-Скел — измърмори сопнато Чамлис.

Гъге погледна над тълпата към мястото, откъдето идваше целият шум.

— Наистина ли? — попита той. — И каква е причината за цялата тази врява?

— Наистина не разбирам какво му харесваш — каза старият летящ робот. Той взе отново чашата на Борелал и изсипа светлото златно вино в разпростряното поле на аурата си. Течността остана да виси като в невидима чаша.

— Забавлява ме — отговори Гъге. Той погледна Чамлис. — Борелал намекна, че ми е намерила достоен противник. За това ли говорехте преди да дойда?

— Да. Намерили са някакъв нов студент. Кабинетен плъх от УТС^[1] с голям талант за „Покосен“.

Гъге повдигна вежди. „Покосен“ беше една от най-сложните и най-добрите игри в неговия репертоар. Имаше и други хора-играчи в Културата, които можеха да го бият… макар че всички те бяха специалисти само в тази игра, а не във всички като него… но от тях никой не можеше да гарантира, че ще го победи, пък и бяха малцина — може би само десетина от цялото население.

— Кой е този талантлив младенец? — Шумът от далечната страна на залата беше намалял.

— Една млада жена — каза Чамлис, наклони поддържаната от полето течност и я пусна да се разпръсне на капки през тънките нишки на невидимата удържаща сила. — Току-що пристигнала с „Карго Калт“. Още се устройва.

Универсалната транспортна система „Карго Калт“ се отбила на орбита Чиарк преди десет дни и преди два дни бе отпътувала. Гъге бе изиграл няколко показни партии с екипажа (и остана доволен, че ги спечели всичките; не го победиха в нито една партия от различните игри), но не бе играл „Покосен“. Някои от противниците му бяха споменали нещо за някакъв вероятно блестящ (макар и скромен) млад играч на кораба, но той или тя, доколкото беше известно на Гъге, не се появи и той бе приел, че приказките за този страхотен играч са силно преувеличени. Екипажите изпитваха странна гордост от способностите на своите хора. Те обичаха да чувстват, че макар Играчът на играчите да ги бие, техният кораб може да се мери с него (разбира се самият кораб можеше, но това не се броеше; те имаха предвид екипажа — хора или летящи роботи със стойност 1,0).

— Ти си пакостлива и противна машина — каза Борелал на летящия робот Морин-Скел, който се въртеше над рамото й. Аурата му оранжева, израз на добро физическо състояние, но беше заобиколена с малки виолетови точици на неубедителна замисленост.

— О — весело подхвърли Морин-Скел. — Наистина ли мислиш така?

— Поговори на тази ужасна машина, Джъно Гъге — помоли професорката, намръщи се към корпуса на Чамлис Амалк-ней и взе нова чаша. (Чамлис сипа течността, с която си бе играл в първата чаша на Борелал и я остави на масата.)

— С какво се занимаваше сега? — обърна се Гъге към Морин-Скел, който летеше около лицето му.

— Имах урок по анатомия — отговори летящият робот и полетата му преминаха в официално синьо и подигравателно кафяво.

— На терасата намерили една чирлип — обясни Борелал и погледна обвиняващо към малкия летящ робот. — Ранена. Някой я внесъл вътре и Морин-Скел предложил да обработи раната.

— Бях свободен — прекъсна я Морин-Скел.

— Убил я и пред очите на всички й направил дисекция — допълни професорката и въздъхна. — Повечето присъстващи са разстроени.

— Тя и без това щеше да умре от шока — каза Морин-Скел. — Тези чирлипи са очарователни същества. В техните малки, хубави, покрити с козина телца се крият частично конзолно закрепени кости, а храносмилателната им система е доста привлекателна.

— Но не и по време, когато се хранят хора — смъмри го Борелал и взе от подноса още един сладкиш. — Докато Морин-Скел я режел, тя още мърдала — добави мрачно професорката и отхапа от сладкиша.

— Остатъчен синапсис — обясни Морин-Скел.

— Или „лош вкус“, както го наричаме ние, машините — подхвърли Чамлис Амалк-ней.

— Прекланям се пред твоите превъзходни таланти в тази област — не му остана длъжен Морин-Скел.

Гъге се усмихна. Чамлис Амалк-ней беше стар — и отдавнашен — приятел, построен преди повече от четири хиляди години (бе забравил точната дата, а и всички бяха достатъчно деликатни, за да не засягат този въпрос). Гъге го познаваше от най-ранната си възраст — приятел на семейството от векове.

Морин-Скел познаваше отскоро. Раздразнителната, с лоши маниери малка машина беше пристигнала на орбита Чиарк само преди двеста години. Тя беше друг нетипичен субект, привлечен тук от преувеличената репутация за ексцентричността на този свят.

Морин-Скел е бил конструиран като летящ робот за службата „Специални обстоятелства“ в „Контактната секция“ на Културата. Бил конструиран като военна машина с разнообразни сложни сензорни и подсилени оръжейни системи, съвсем ненужни и безполезни за повечето летящи роботи. Както с всички одушевени сензорни конструкции на Културата, преди построяването му точният характер на робота не бил дефиниран, а бил оставен да се развива след монтиране на паметта. Културата приемаше този непредсказуем фактор в производството на интелигентни машини като цена, която трябва да се плати за тяхната индивидуалност, но не всеки създаден по този начин летящ робот беше напълно подходящ за първоначално предвиденото приложение.

Морин-Скел се оказал точно такъв неподходящ летящ робот. Било решено, че неговата индивидуалност не е подходяща за „Контактната секция“ и дори за службата „Специални обстоятелства“. Бил неуравновесен, агресивен и безчувствен. (Тези основания той посочваше пред хората като обяснение за своя провал.) Дали му възможност да избира между основна промяна на личността, при което почти нямало да има право да решава какъв да бъде неговия окончателен характер, и напускане на „Контактната секция“. Индивидуалността му щяла да остане непокътната, но оръжията и по-сложните съобщителни и сензорни системи щели да бъдат демонтирани, за да се доближи до нивото на стандартния летящ робот.

Той, с неудоволствие, избрал последното и поради това дошъл на орбита Чиарк, където се надявал да се устрои.

— Телесен мозък — каза Морин-Скел на Чамлис Амалк-ней и бързо отлетя към отворените прозорци. Аурата на по-стария летящ робот блесна бяла от гняв, а ярко пулсиращото петно със светлината на дъга показа, че той използва теснолъчева радиостанция за връзка с отдалечаващата се машина. Морин-Скел спря във въздуха и се обърна. Гъге затаи дъх, озадачен какво може да е казал Чамлис и какво може да му е отговорил по-малкият летящ робот, знаейки, че няма да си направи труда да запази забележките в тайна, както би постъпил Чамлис.

— Онова, от което се възмущавам — каза бавно той, вече на разстояние няколко метра, — е не какво съм загубил, а какво съм спечелил, като съм приел макар и малко да приличам на уморени, изхабени дъртаци като вас, на които, когато вече не ги бива за нищо, дори им липсва човешко достойнство да умрат. Ти си едно неоправдано разхищение на материал, Амалк-ней.

Морин-Скел се превърна в огледална сфера и в този демонстративно некомуникативен вид излезе от залата и се изгуби в тъмнината.

— Малоумно паленце — измърмори Чамлис и полетата му се оцветиха в ледено синьо.

Борелал вдигна рамене.

— Съжалявам го.

— Аз пък не го съжалявам — каза Гъге. — Мисля, че си прекарва чудесно. — Той се обърна към професорката. — Кога ще се срещна с твоя гений по „Покосен“? Надявам се, че не я тренираш тайно?

— Не, просто й даваме време да се адаптира. — Борелал започна да чисти зъбите си с острия край на пръчицата от сладкиша. — Разбрах, че е израснала много затворена. Изглежда, че почти не е напускала УТС. Тук сигурно се чувства доста необичайно. Освен това трябва да ти кажа, че тя не е дошла да разработва теория на игрите, а да изучава философия.

Гъге си придаде изненадан вид.

— Израснала затворена? — възкликна Чамлис Амалк-ней. — В УТС? — Неговата аура с цвят на оксидиран метал изразяваше недоумение.

— Много е срамежлива.

— Длъжна е да бъде срамежлива.

— Трябва да се срещна с нея — каза Гъге.

— Ще се срещнеш — увери го Борелал. — Може би скоро. Каза, че ще дойде с мен в Тронз за следващия концерт. Хафлис провежда там игри, нали?

— Обикновено — кимна Гъге.

— Може би тогава ще играете. Но не бива да се изненадваш, ако се гипсира от теб.

— Ще бъда образец на благородство и кавалерство — увери я Гъге.

Борелал кимна замислено. Тя впери поглед над компанията и за миг се смути, когато от средата на залата се чу силна врява.

— Извинявай — каза Борелал. — Мисля, че откривам зараждаща се безредица.

Тя ги остави. Чамлис Амалк-ней се отдръпна настрана, за да не бъде използван отново като маса; професорката взе чашата със себе си.

— Срещна ли Йей тази сутрин? — попита Чамлис.

Гъге кимна.

— Тя ми навлече защитния костюм. Беше с пушка и стреля по ракети-играчки, които сами „експлозивно се демонтират“.

— И на теб не ти беше интересно.

— Никак. Имах големи надежди за това момиче, но още една такава глупост и мисля, че нейната интелигентност експлозивно ще се демонтира.

— Е, тези развлечения не са за всички. Тя просто се е опитала да ти помогне. Ти беше казал, че се чувстваш напрегнат и търсиш нещо ново.

— Хм, не съвсем — отвърна Гъге и внезапно му стана необяснимо тъжно.

Двамата с Чамлис гледаха как хората минават покрай тях и отиват към дългата редица отворени прозорци на терасата. Мъжът изпитваше някакво неясно, мрачно усещане. Той съвсем бе забравил, че за да се избегне неприятната депресия, когато спира действието на „Шарп Блу“, е необходимо определено вътрешно наблюдение. Гъге гледаше минаващите покрай него хора и усещаше как му се повдига.

— Сигурно е време за фойерверките — отбеляза Чамлис.

— Да… Искаш ли да излезем на въздух?

— Точно от това се нуждаех — отговори Чамлис. Аурата му беше тъмночервена.

Гъге остави чашата си и двамата със стария летящ робот се присъединиха към потока от хора, който се изливаше от украсената с гоблени зала върху осветената от прожектори, обърната към тъмното езеро тераса.