Иън Банкс
Играчът на играчите (13)

13.

— Не бих приел — каза летящият робот.

— Какво не би приел? — попита Гъге и вдигна очи от изобразената на холографския екран дъска.

— Поканата на За. — Миниатюрната машина долетя по-близо. Беше свалила обемистата си дегизировка. Намираха се в модула.

Гъге я погледна хладно.

— Доколкото забелязах, той не кани теб. — Шохобохом За бе изпратил бележка, с която поздравяваше Гъге за победата и го канеше на вечерна забава.

— Така е. Но от мен се очаква да те наглеждам…

— Така ли? — Гъге се обърна отново към холографското изображение пред него. — Е, тази вечер можеш да останеш тук и да правиш всичко, каквото поискаш, докато съм в града с Шохобохом За.

— Ще съжаляваш за това — предупреди го летящият робот. — Когато си стоеше в модула, постъпваше много разумно, но ако започнеш да скитосваш, ще съжаляваш.

— Скитосвам? — Гъге погледна летящия робот и за първи път разбра колко е трудно да гледаш нещо отгоре и отдолу, когато то е високо само няколко сантиметра. — За какъв се мислиш, роботе? Да не си въобразяваш, че си ми майка?

— Само се опитвам да разсъждавам разумно по поканата — повиши глас машината. — Ти си в странно общество, не си най-умният човек в света, а За определено не отговаря на представата ми за…

— Как си позволяваш да изразяваш мнение за хора ти, кутия, пълна с железа! — извика Гъге и стана да изключи холографския екран.

Летящият робот подскочи във въздуха и бързо се отдръпна.

— Хайде, хайде, Джъно Гъге…

— Престани с това „хайде, хайде“ и не се дръж като настойник, сметачна машино! Ако искам да прекарам вечерта навън, ще го сторя. Съвсем искрено ти казвам, че мисълта да прекарам в компанията на човешко същество през цялото време ми изглеждаше много привлекателна. — Той мушна с пръст машината. — И повече да не ми четеш писмата. И не си прави труд да ни ескортираш със За тази вечер. — Гъге мина бързо покрай робота и се насочи към каютата си. — Сега ще си взема един душ. А ти най-добре иди да наблюдаваш птичките.

Гъге напусна дневната на модула. Малкият летящ робот остана за малко неподвижен във въздуха.

— Аха — възкликна той, поклати се, с което изразяваше свиване на рамене, и отлетя.

 

 

— Пийни малко от това — каза За. Колата се носеше по градските улици в припадащия червеникав сумрак.

Гъге взе шишето и пи.

— Не е като гриф — обясни За, — но върши работа. — Той взе шишето. Гъге леко се закашля. — Успя ли грифа малко да ти позавърти главата на бала?

— Не — призна Гъге. — Пуснах го да мине през байпаса. Исках да съм с бистра глава.

— О, по дяволите — изруга За и прие отчаян вид. — Значи съм могъл да пийна малко повечко? — Той вдигна рамене, засмя се, потупа Гъге по рамото. — Човече, забравих. Моите поздравления за победата!

— Благодаря.

— Показа им на какво си способен. Даде им страхотен урок! — За поклати глава възхитен. Дългата кафява коса се разпиля върху широките му рамене като плътен пушек. — Лично аз записах срещу името ти „загуба в главната серия“, но ти си голям шоумен. — Той намигна със светлозеленото си око към Гъге и се усмихна.

Гъге погледна за миг несигурно към сияещото лице на За. Той взе шишето и го надигна.

— За шоумена — каза Гъге.

— Наздраве, маестро.

 

 

Дупката някога е била в покрайнините на града, но сега беше просто друга част от градския район. Тя представляваше система от изкуствени пещери, изкопани във варовика преди столетия за складиране на природен газ. Газът отдавна бе свършил, градът беше преминал на друг енергоносител, а системата от огромни, свързани помежду си пещери, бе колонизирана — най-напред от бедните в Гроасначек, а след това (чрез бавния процес на осмоза и изместване, макар че — газ или хора — нищо всъщност не се беше променило) от престъпници и търсени от закона, а накрая и от чуждоземци, на практика затворени в гето, както и от обслужващите ги местни граждани.

Колата на Гъге и За влезе в някога масивен надземен цилиндър за съхранение на газ. Беше превърнат в помещение за две спирални рампи, по които навътре и навън от Дупката се движеха коли. В центъра на все още празния, звънтящ от ехото цилиндър няколко различни по големина асансьора се движеха нагоре-надолу по разнебитени скелета от подпорни греди, тръбопроводи и тръби.

Вътрешната и външна повърхности на древния газометър леко проблясваха от светлини и трепкаха с нереални, гротескно увеличени образи от рекламите на холоекрана. Около повърхностното ниво на пещерната кула се разхождаха хора, въздухът бе изпълнен с викове, писъци, пазарящи се гласове и шум на работещи машини. Докато колата се спускаше надолу, Гъге наблюдаваше тълпите, сергиите и щандовете, покрай които минаваха. В охладения въздух в купето от мястото, през което минаваха, проникваше странна сладникаво-щипеща миризма.

Оставиха колата в дълъг, нисък тунел, изпълнен с хора. Въздухът беше наситен с миризми и викове. Галерията бе задръстена с разнообразни по форма и големина превозни средства, които боботеха и съскаха и се провираха между хората като големи, тромави животни, газещи в изпълнено с насекоми море. Докато тяхната кола се тътрузеше към издигащата се рампа, За хвана Гъге за ръка и го поведе през блъскащите се тълпи азадианци и други хуманоиди към белия варовиков вход на пещерата.

— Какво ти е мнението досега? — обърна се За към Гъге.

— Много е претъпкано.

— Трябва да го видиш на празник!

Гъге огледа хората. Чувстваше се като дух, невидим. Досега беше център на внимание. Необичаен екземпляр, зяпан, гледан глупаво, държан на една ръка разстояние. Сега никой не даваше пукната пара за неговата персона, почти никой не го поглеждаше. Блъскаха се в него, промушваха се покрай него, отриваха се о него с абсолютно безразличие.

И такова разнообразие. Толкова много различни хора бяха размесени с азадианците, които бе свикнал да вижда. Имаше и няколко смътно познати му чуждоземни човешки типове, но болшинството бяха доста различни. Загуби броя на разнообразните крайници, бедра, тела, физиономии, сензорни апарати, с които се срещна по време на тази кратка разходка.

Минаха през топлия тунел и влязоха в огромна, силно осветена пещера, висока най-малко осемдесет метра и наполовина широка. На дължина нейните стени с цвят на крем се простираха в двете посоки на половин километър или повече и завършваха с големи, странично осветени сводове, водещи в по-нататъшни галерии. Плоският й под беше запълнен с прилични на колиби постройки, палатки, паравани, покрити широки пешеходни пътеки, сергии и павилиони, плюс малки площади с пеещи фонтани и пъстри навеси на ивици. Лампи висяха на проводници, опънати между стълбове, под високи сводести тавани светеха ярки светлини с цвят между слонова кост и олово. От двете страни се виждаха стъпаловидни незавършени сгради и стенни и покривни строителни скелета, както и цели райони от мрачни сиви стени с неправилни дупки за прозорци, балкони, тераси и врати. Асансьори и скрипци скърцаха и тракаха, пренасяха хора на по-високи нива или ги сваляха на шумния под.

— Насам — каза За. Тръгнаха по тесните улици на галерията, докато стигнаха до далечната страна. Изкачиха се по някаква разклатена дървена стълба и се приближиха до тежка дървена врата с подвижни защитни метални решетки, пазена от двама тромави, големи мъже — единият азадианец, другият Гъге не можа да определи. За махна с ръка и без никой от двамата пазачи видимо да направи нещо, подвижната метална решетка се вдигна и двамата със За оставиха кънтящата пещера зад гърба си и се потопиха в относителната тишина на полуосветен, облицован с дърво и покрит с дебели килими тунел.

Светлината на пещерата остана зад тях. От сводестия таван ги озари неясно вишневочервено сияние. Полираните дървени стени изглеждаха дебели, тъмни като въглен и топли. Над главите им звучеше приглушена музика.

Друга врата. Бюро, разположено в ниша, зад което двама намусени апекси ги гледаха втренчено, после се съгласиха да се усмихнат на За, който им подаде малка кожена кесия. Вратата се отвори. Двамата с Гъге минаха през нея и се потопиха в светлина, музика и шум.

Невъзможно бе да се разбере дали е една безразборно разделена зала, или множество по-малки стаи и галерии, свързани в едно. Беше претъпкана и шумна от висока атонална музика. Ако се съдеше по гъстия пушек, който я изпълваше, може би имаше пожар, но миришеше хубаво, почти като на парфюм.

За преведе Гъге през тълпите до дървен купол, издигнат на един метър от малка, покрита, широка пешеходна пътека, водеща към задната страна на нещо като разклатена естрада под нея. Около естрадата бяха наредени терасовидно в кръг сандъци, заети главно от азадианци.

На малката, приблизително кръгла естрада някакво чуждоземно джудже — далечно подобие на човек — се бореше или може би правеше любов с азадианска жена в поддържана от поле с малка гравитационна сила клатеща се бъчва, пълна с изпускаща пара кал. Зрителите викаха, ръкопляскаха и пиеха.

— О — възкликна За и седна. — Представлението вече е започнало.

— Любят ли се или се борят? — попита Гъге и се наведе над перилата да погледне към изпускащите пара тела на чуждоземеца и жената.

За вдигна рамене.

— Има ли значение?

Една сервитьорка, азадианка, препасана само с парче плат около кръста, прие поръчката на За за пиене. Приличната й на валмо коса, заобиколена от трепкаща холограма на жълто-сини пламъци, сякаш гореше.

Жената хвърли джуджето в изпускащата пара кал и публиката зад него закрещя възбудено. Гъге отвърна очи от сцената.

— Често ли идваш тук? — обърна се той към За.

Високият мъж силно се изсмя.

— Не. — Големите му зелени очи светнаха. — Но оставам доста дълго.

— Тук ли си почиваш?

За енергично поклати глава.

— Определено не. Не споделям широко разпространеното погрешно разбиране, че развлечението е за разтоварване. Дупката е за удоволствие. Удоволствие и игри. Охлажда малко през деня, но може да стане и доста горещо. Обикновено най-лошо е по време на пиянските празненства. Тази нощ няма да има никакви неприятности. Доста тихо е.

Тълпата ревеше. Жената държеше лицето на чуждоземното джудже под калта. То отчаяно се бореше.

Гъге отново се обърна към сцената. Движенията на чуждоземеца отслабнаха, голата, покрита с кал жена държеше лицето му в бълбукащата червена течност. Гъге погледна За.

— Излиза, че са се борели.

За вдигна рамене.

— Никога не можем да знаем. — Той също погледна към сцената. Жената натисна вече отпуснатото тяло още навътре в тинята.

— Уби ли го? — попита Гъге. Трябваше да повиши глас, тъй като тълпата пищеше, тропаше с крака, удряше с юмруци по масите.

— Не — поклати глава Шохобохом За. — Малкият човек е анирчал. — Той посочи надолу, където жената с една ръка натискаше главата на чуждоземеца под тинята, а другата повдигна триумфиращо във въздуха към ревящата публика. — Виж онова черно нещо, което стърчи.

Гъге погледна. Върху повърхността на червената тиня се издуваше малко мехурче.

— Да.

— Там е неговият пенис.

Гъге погледна подозрително към другия мъж.

— Как ще му помогне това?

— Анирчалите могат да дишат чрез пениса си — обясни За. — Този човек е чудесен. Утре вечер той ще се бори в друг клуб. Може би дори още тази вечер.

За се обърна към сервитьорката, която сложи поръчаните напитки на масата, наведе се и й прошепна нещо. Тя кимна и се отдалечи.

— С тази напитка опитай секрецията за ерекция — посъветва го За. Гъге кимна. Двамата пиха.

— Чудя се защо Културата не е развила генно това каза За, загледан в чашата си.

— Какво да е развила?

— Да може да се диша чрез пениса.

Гъге се замисли.

— Може би, защото кихането в даден момент би се оказало неприятно.

За се засмя.

— Могат да се предвидят компенсации.

Публиката зад тях продължи да дюдюка. За и Гъге се обърнаха и видяха победителката, хванала пениса, да измъква тялото на противника си от тинята. Главата и краката на чуждоземеца бяха още под лепкавата, бавно стичаща се течност.

— Оп-па-ла — промърмори За и пи.

Някой в тълпата подхвърли на жената кама. Тя я хвана, наведе се и отряза половия орган на чуждоземеца. Жената размаха кървящата плът. Тълпата полудя от възторг, а чуждоземецът потъна бавно в лепкавата червена течност. Жената стъпи на гърдите му. Тинята постепенно почерня от изтичащата кръв. На повърхността изплуваха няколко мехурчета.

За седеше облегнат. Беше озадачен.

— Трябва да има някои разновидности на играта, за които не съм чувал.

Бъчвата с малка гравитация беше изтъркаляна настрана. Жената продължаваше да размахва трофея си към ревящата тълпа.

Шохобохом За стана да поздрави четири невероятно красиви и изненадващо добре облечени азадианки, които се приближаваха към купола. Организмът на Гъге беше произвел предложения от За телесен наркотик и той вече бе започнал да чувства неговото действие. Както и на алкохола.

Жените, според него, изглеждаха еднакви с онези, които беше видял в нощта на бала, но малко по-дружелюбни.

 

 

Представлението продължи. Главно сексуални актове. Актове, които навън от Дупката, За и две азадиански жени (Инклейт и Ат-сен, седнали от двете му страни) обясниха на Гъге, ще означават смърт и за двамата участници. Чрез радиация или химикали.

Гъге не обърна голямо внимание. Тази нощ бе излязъл да се разтовари и мръсотиите бяха без значение за него. Беше се откъснал от играта. За него единствено това имаше значение. Живееше по други закони. Той знаеше защо За бе довел жените на масата и това го забавляваше. Не изпитваше никакво особено желание към изисканите създания, между които седеше — във всеки случай нищо неконтролируемо, — но компанията им му беше приятна. За не беше глупав и двете очарователни жени — Гъге знаеше, че на тяхно място можеха да са мъже или дори апекси, ако За бе открил, че неговите предпочитания лежат в тази насока — бяха интелигентни и остроумни.

Те поназнайваха малко за Културата. Бяха чули слухове за промяната на пола там и подхвърляха пиперливи шеги за наклонностите на Гъге и способностите му в сравнение с техните и другите азадиански полове. Бяха ласкателни, примамливи, дружелюбни. Пиеха от малки чашки, пушеха миниатюрни, тънки лули (Гъге също опита една, но се закашля и всички се засмяха). И двете бяха с дълги, къдрави, синьо-черни коси, прибрани с почти невидими платинени мрежи, осеяни с миниатюрни, блестящи, антигравитационни габъри, които караха косите им бавно да се полюшват и да придават на всяко грациозно движение на техните деликатно изваяни глави очарователна неземна красота.

Дългата рокля на Инклейт с непрекъснато променящ се цвят на масло върху вода беше осеяна със скъпоценни камъни, които блестяха като звезди. Ат-сен бе с червена видеорокля, излъчваща скрита сила. Една огърлица около врата й действаше като малък телевизионен монитор и показваше неясен, изкривен образ на гледката около нея — Гъге на едната страна, зад него естрадата, една от дамите на За от другата, точно срещу масата другата дама. Гъге й показа орбиталната гривна, но тя не се впечатли особено.

От другата страна на масата За играеше с двете си кикотещи се дами с малки, почти прозрачни карти игра, при която се залагат различни предмети, и се смееше. Една от дамите със смях и прикрито смущение записваше в малък бележник загубите.

— Но, Джъно! — възкликна Ат-сен, седнала отляво до него. — Трябва да си направиш скар-портрет^[1]! Така ще можем да си спомняме за теб, когато се върнеш в Културата сред морално падналите дами с много дупки! — Инклейт, седнала от дясната му страна, се засмя.

— В никакъв случай — полушеговито, полусериозно отвърна Гъге. — Звучи много варварско.

— О, да, да, така е! — Ат-сен и Инклейт се засмяха в чашите си. Ат-сен се овладя и сложи ръка върху китката му. — Не ти ли се ще да си представиш как някоя бедна жена се разхожда из Ее с твоето лице, изписано, върху кожата й?

— Да, но на кое място от тялото? — попита Гъге.

Всички се засмяха.

За стана. Една от дамите, с които играеше, прибра миниатюрните карти в малка ръчна чантичка.

— Гъге — каза За и гаврътна последните капки от питието си. — Ние се оттегляме за по-интимен разговор. Вие тримата ще дойдете ли? — За се ухили зловещо към Инклейт и Ат-сен и предизвика ураган от смях и писъци. Ат-сен потопи пръсти в чашата си и напръска За, който се дръпна назад.

— Да, хайде, Джъно — подкани го Инклейт и го задърпа за ръката. — Хайде всички да отидем. Тук е много задушно и шумно.

Гъге се усмихна и поклати глава.

— Не. Само ще ви разочаровам.

— О, Не! Не! — Тънките пръсти дърпаха ръкавите, обвиха се около китките му.

Учтиво-шеговитият спор продължи няколко минути. За седеше на мястото си усмихнат, двете жени се мъчеха с всички сили или физически да вдигнат Гъге на крака, или с цупене и протести да го убедят да тръгне.

Нищо не помогна. За вдигна рамене — неговите дами имитираха чуждоземния жест, преди да избухнат в смях — и каза:

— Добре. Тук ли оставаш, Играчо на играчите?

За погледна Инклейт и Ат-сен, които временно бяха унили и кисели.

— Вие двете ще имате грижата за него — поръча им За. — Не му разрешавайте да говори с непознати.

Ат-сен подсмръкна недоволно.

— Твоят приятел отхвърля и непознати, и познати.

Инклейт изсумтя. За поклати глава.

— Джъно, постарай се да контролираш тези двете така добре, както контролираш себе си.

Докато жените от двете му страни протестираха, Гъге гаврътна няколко капки от питието си.

— Ще се опитам — обеща той.

— Добре — кимна За. — Ще се постарая да се върна бързо. Все пак сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас? Може да ти бъде от полза.

— Сигурен съм. А и тук се чувствам чудесно.

— Добре. И не отивай никъде. До скоро. — За се усмихна на кикотещите се момичета, после всичките се обърнаха и тръгнаха. — Ичко — извика За през рамо. — Скоричко, Играчо!

Гъге махна с ръка. Инклейт и Ат-сен бързо се успокоиха и започнаха да му казват колко лошо момче е, задето не иска да стане по-лош. За да ги усмири, Гъге поръча още напитки и лули.

Те му обясниха „Играта на природни стихии“, запяха монотонно „Ножът реже плата, платът увива камъка, камъкът завирва водата, водата гаси огъня, огънят топи ножа…“ и му показаха подходящата форма на ръцете, така че и той да може да я научи.

Играта беше съкратена двуизмерна версия на същата игра от Ставащата дъска; без въздух и живот. На Гъге му се стори забавно, че дори в Дупката не можа да се спаси от влиянието на играта „Азад“. Той игра, за да достави удоволствие на дамите и се постара да не печели прекалено много ръце… нещо, разбра той, което никога през живота си не беше правил.

Все още изненадан от тази аномалия, Гъге отиде в тоалетната. Бяха четири типа тоалетни. Той използва тази за чуждоземци, но загуби известно време, докато намери нужното му приспособление. После излезе, като продължаваше тихо да се смее над това, когато видя Инклейт да стои пред приличния на сфинктер вход. Изглеждаше разтревожена. Приличната й на маслен филм рокля леко се ветрееше.

— Какво се е случило? — попита я той.

— Ат-сен — отговори тя и закърши ръце. — Бившият й господар дойде и я отведе. Искал да я има отново. Иначе нямало да я потърси десет години. — Инклейт погледна Гъге, малкото й лице изглеждаше разтревожено. Синьо-черната коса падаше върху страните й като бавна, подвижна сянка. — Зная, че Шо-За каза да не мърдаш оттук, но ти ще й помогнеш, нали? Това не е твое задължение, ала тя ми е приятелка…

— Какво мога да направя? — попита Гъге.

— Ела. Двамата можем да го спрем. Мисля, че зная къде я е завел. Нищо няма да ти се случи, Джъно. — Тя хвана ръката му.

Повече тичаха, отколкото ходеха по извиващите се дървени коридори покрай много стаи и врати. Гъге се изгуби в лабиринт от възприятия: бъркотия от звуци (музика, смях, писъци), гледки (прислужници, еротични картини, коридори, претъпкани с ритмично полюшващи се тела), миризми (храна, парфюми, чуждоземна пот).

Неочаквано Инклейт спря. Бяха в дълбока амфитеатрална стая със сцена, на която стоеше гол човек и бавно се обръщаше ту на една, ту на друга страна пред гигантски екран, показващ в близък план кожата му. Свиреше музика. Инклейт оглеждаше препълнената зала и все още държеше ръката му.

Гъге погледна мъжа на сцената. Светлините бяха ярки, със слънчев спектър. Леко пълничкият със светла кожа мъж направи по тялото си няколко големи, многоцветни ожулвания — като огромни отпечатъци. Тези на гърба и гърдите бяха най-големи и представляваха азадиански лица. Комбинациите от черно, синьо, виолетово, зелено и червено изобразяваха портрети с неестествена точност и прецизност. От свиващите се мускули на човека те изглеждаха като живи — сякаш непрекъснато придобиваха нови изражения. Докато гледаше, Гъге почувства как дъхът му замира.

— Там! — прозвуча гласът на Инклейт над пулсиращата музика и го затегли за ръка. Те тръгнаха през струпалите се хора към мястото, където стоеше Ат-сен, близо до предния край на сцената. Един апекс я държеше, сочеше към мъжа на сцената, крещеше й и я разтърсваше. Ат-сен бе навела глава, раменете й потръпваха, сякаш плачеше. Видеороклята беше изключена. Тя висеше на тялото й сива, парцалива, безжизнена. Апексът я удари по главата (черната й коса се олюля надлъжно като камшик) и отново закрещя. Жената падна на колене. Украсената с мъниста коса я последва. Никой не им обърна внимание. Инклейт тръгна към тях, като влачеше Гъге след себе си.

Апексът ги видя и се опита да замъкне Ат-сен настрана. Инклейт започна да вика към него. Тя държеше Гъге за ръка. Двамата блъскаха хората и се приближаваха. Внезапно апексът придоби изплашен вид. Без да изпуска Ат-сен, той побягна към изхода зад сцената.

Инклейт тръгна напред, но пътят й беше блокиран от група големи азадиански мъже, които зяпаха с отворена уста мъжа на сцената. Инклейт ги заудря с юмруци по гърбовете. Гъге видя как Ат-сен изчезна през вратата зад сцената. Той дръпна Инклейт настрана и използва по-голямата си маса и сила да си пробие път между протестиращите мъже. Двамата с Инклейт изскочиха през въртящата се врата.

Коридорът рязко изви. Те последваха писъците надолу по тесни стълби, прескочиха едно стъпало, където счупена и безжизнена лежеше огърлицата-монитор, продължиха по тихия коридор с нефритена светлина и с много врати. Ат-сен лежеше на пода, надвесен над нея апексът крещеше. Той видя Гъге и Инклейт и размаха юмрук към тях. Инклейт закрещя, неспособна да говори.

Гъге тръгна към него. Апексът извади от джоба си пистолет.

Гъге спря. Инклейт млъкна. Ат-сен хленчеше на пода. Апексът заговори — прекалено бързо и Гъге не можеше да следва думите му. Той посочи жената на пода. После тавана. Разплака се, а пистолетът трепна в ръката му.

Част от Гъге спокойно започна да анализира собственото му поведение: Изплаших ли се? Това страх ли е? Изправен съм пред лицето на смъртта, гледам в нея през онази малка черна дупка в нарязаната цев в ръката на този чуждоземец (като друга природна стихия, която ръката може да използва) и очаквам да почувствам страх…

… а още не се е случило. Продължавам да чакам. Означава ли това, че няма да умра сега или, че ще умра?

Живот или смърт, зависещи от едно свиване на пръста, един-единствен нервен импулс, едно може би не напълно съзнателно решение на ревнив болен мозък на стотици хиляди светлинни години от дома…

Жестикулирайки умолително, патетично към Ат-сен, а после към Гъге и Инклейт, апексът отстъпи назад. Той отиде напред и ритна не много силно Ат-сен в гърба, накара я да извика, обърна се и затича, закрещя несвързано и хвърли пистолета на пода. Гъге прескочи Ат-сен и се спусна подир него. Апексът изчезна в тъмното спирално стълбище в далечния край на извития коридор. Гъге продължи да го гони, след това спря. Звукът от тракащите стъпки заглъхна. Той се върна в осветения с нефритова светлина коридор.

Една врата зееше отворена. Отвътре струеше мека лимоненожълта светлина. Къса зала, баня и малка стая, всичките стени с огледала. Дори мекият под трептеше от неспокойни отражения с цвят на мед. Гъге влезе в центъра на мълчалива армия Гъгеновци.

Ат-сен седеше на прозрачно легло, изгубена в съсипаната си сива рокля, навела глава, ридаеща. Инклейт, коленичила до нея, прегърнала я през раменете, тихо й говореше. Техните образи бяха отразени в блестящите стени на стаята. Гъге се поколеба, обърна глава назад към вратата. Ат-сен го погледна, от очите й течаха сълзи.

— О, Джърнау! — Тя протегна треперещата си ръка. Той клекна до леглото, стисна ръката й. Двете жени плачеха.

Гъге погали Ат-сен по гърба.

Тя сложи глава на рамото му. Той почувства устните й, топли и чужди на врата си. Инклейт се отдалечи от леглото, отиде до вратата и я затвори, после се присъедини към мъжа и жената, хвърли прозрачната си рокля на огледалния под и тя заблестя като басейн с цветовете на дъгата.

 

 

Шохобохом За пристигна минута по-късно, ритна вратата, влезе пъргаво в средата на стаята с огледала (в измамното пространство се появиха множество образи на За) и се огледа, без да обръща внимание на тримата на леглото.

Инклейт и Ат-сен се вцепениха с ръце върху копчетата и връзките по дрехите на Гъге. Гъге за момент беше шокиран, но се опита да приеме учтиво изражение. За погледна стената зад Гъге, който проследи погледа му. Откри, че вижда собственото си отражение: тъмно лице, разбъркана коса, дрехите наполовина свалени. За скочи през леглото и ритна образа.

Стената се разтърси. Стъкленото огледало се разпадна на парчета и зад него се разкри тъмна, празна стая и една малка камера на триножник, насочена към огледалната стая. Инклейт и Ат-сен скочиха от леглото и побягнаха навън. Инклейт пътьом грабна роклята си.

За взе миниатюрната камера от триножника и я погледна.

— Само записва, слава Богу. Без предавател. — Той пъхна машинката в джоба си, обърна се към Гъге и се усмихна. — Прибери го в калъфа, Играчо. И да се измъкваме.

Побягнаха. По коридора с нефритова светлина, към същата спирална стълба, по която беше минал похитителят на Ат-сен. За неочаквано спря, взе пистолета, който апексът беше хвърлил и за който Гъге бе забравил. Огледа го, натисна спусъка и след секунда го захвърли. Изкачиха се по спиралната стълба.

Озоваха се в друг, кафяво-червен коридор. Отгоре бумтеше музика. За видя двама големи апекси да тичат към тях и спря.

— Оп-па-ла — извика За и се обърна. Той бутна Гъге към стълбите и те отново затичаха. Излязоха от тъмното пространство, изпълнено с думкаща, пулсираща музика. От едната страна блестеше светлина. По стъпалата се чуваше тропот на стъпки. За се обърна и ритна стълбищната клетка. Чу се рев и неочаквано тракане.

Тънък син лъч покри с лунички тъмнината, прониза като с копие стълбищната клетка. Някъде отгоре се посипа пламък и жълти искри. За бързо се отдръпна.

— Наистина шибана артилерия. — Той кимна към светлината. — Изход от средата на сцената, маестро.

Побягнаха по потъналата в силна светлина сцена. Едър мъж в средата на сцената се обърна възмутен. Публиката закрещя обидни думи. Изражението на почти голия артист с ожулванията премина от раздразнение към приятна изненада.

Гъге едва не падна. Той спря като замръзнал…

… да погледне, отново, към собственото си лице.

Беше отпечатано двойно по-голямо с кървави контузии върху гърдите на онемелия артист. Гъге гледаше, изражението му отразяваше учудването върху лицето на артиста с дебели и къси крака.

— Сега нямаме време за изкуство, Джъно. — За го дръпна, повлече го към предната част на сцената и го бутна долу. Той скочи подир него.

Паднаха върху група протестиращи азадианци и се търколиха на земята. За изправи Гъге на крака, после някой го удари по главата и едва не падна отново. Той се обърна и го ритна с крак, докато с ръка се защитаваше от друг. Гъге почувства, че се завъртя. Намери се пред един голям сърдит мъж с кръв по лицето. Мъжът вдигна ръка и я стисна в юмрук (Гъге помисли, че държи камък от играта на природни стихии).

Мъжът изглежда се движеше много бавно.

Гъге има време да помисли какво да прави.

Той заби коляно в слабините на мъжа и го удари с пета по лицето. Освободи се от хватката на падащия мъж, избягна удара на друг, видя как За заби лакът в лицето на трети.

Отново затичаха. За ревеше и размахваше ръце, докато търсеше изход. Гъге се бореше със странното желание да се изсмее, но тактиката им изглежда свърши работа: хората пред тях се разделиха като вода около носа на лодка.

 

 

Седяха в малък открит бар, дълбоко в главната галерия под твърдо, варовиково, перлено небе. Шохобохом За демонтираше намерената зад фалшивото огледало камера, сваляше деликатните й компоненти с помощта на един бръмчащ инструмент с размерите на паста за зъби. Гъге докосна леко ожуленото място на бузата си, причинено от За, когато го бутна от сцената.

— Грешката е моя, Играчо на играчите. Трябваше да зная. Братът на Инклейт е от сигурността, а Ат-сен има един скъпоструващ навик. Добри хлапачки, но лоша комбинация. Не са точно това, което поисках. Извади адски късмет, че се върнах навреме. Една от моите любовници изпуснала карта и не искаше да играе без нея. Е, все пак половин чукане е по-добро от нищо.

Той свали друг детайл от корпуса на камерата. Чу се пукане и нещо светна. За мушна несигурно инструмента в димящата камера.

— Как разбра къде да ни търсиш? — попита Гъге. Чувстваше се като глупак, но беше смутен по-малко, отколкото очакваше.

— Опит, предположение и късмет, Играчо на играчите. В този клуб има места, където човек отива, когато иска да обере някой, който е пиян, в безсъзнание или прави любов, други, където може да проведе разпити, да извърши убийство или да примами някого с нещо… и да го снима. Надявам се да е само някакво спонтанно действие, а не нещо по-лошо. — Той поклати глава и се взря в камерата. — Трябваше обаче да зная. Трябваше да се досетя. Предоверих се.

Гъге вдигна рамене, отпи от горещия алкохол и заразглежда свещта на масата пред тях.

— Бях излъган. Но от кого? — Той погледна За. — И защо?

— От империята, Гъге — отговори За и зарови отново в камерата. — Защото искат да имат нещо срещу теб. Просто за всеки случай.

— Но защо?

— Ами ако продължиш да ги изненадваш и да печелиш игри. Това е застраховка. Не си ли чувал? Не! Няма значение. Нещо като обратен залог. — За вдигна камерата с една ръка и с тънък инструмент натисна някаква част. Отвори се малко прозорче. За погледна доволен и извади отвътре диск с големината на монета. Той го вдигна и дискът заблестя като седеф. — Снимки от почивния ти ден — обясни.

После нагласи нещо на върха на клечка за зъби, така че малкият диск застана на върха на инструмента като залепен, и постави малката полихроматична монета над пламъка на свещта, докато зацвърча, запуши, засъска и накрая се разпадна на прашинки.

— Съжалявам, но не можеш да го задържиш като сувенир — каза За.

Гъге поклати глава.

— Предпочитам да забравя за случая.

— О, няма значение. Аз обаче ще хвана двете мръсници — усмихна се За. — Дължат едно безплатно. Всъщност няколко. — Той се развесели от тази мисъл.

— Само това ли? — попита Гъге.

— Ей. Те просто са изпълнили своята част от играта. Не са го направили от злоба. Заслужават най-много няколко шамара. — За повдигна похотливо вежди.

Гъге въздъхна.

Когато се върнаха в проходната галерия да извикат колата си, За махна с ръка към няколко дебели, подчертано небрежни мъже и апекси, чакащи в осветения варовиков тунел и подхвърли на един от тях останките от камерата. Апексът я хвана и си тръгна заедно с останалите.

Няколко минути по-късно колата пристигна.

 

 

— И колко според теб е часът? Знаеш ли откога те чакам? Утре ще трябва да играеш. Погледни на какво приличат дрехите ти! И къде си си ожулил така бузата? Какво си…

— Машино — прозина се Гъге и хвърли сакото си на фотьойла в дневната, — върви се шибай.