Иън Банкс
Играчът на играчите (12)

12.

Два дни след бала Гъге трябваше да изиграе първата си партия от „Азад“. Той прекара това време с „Ограничаващ фактор“ в разработване на няколко маневри с определени фигури. Можеше да използва ума на модула, но старият боен кораб имаше по-интересен стил на игра. Фактът, че „Ограничаващ фактор“ беше на няколко светлинни десетилетия в реалния космос означаваше значително закъснение между предаването и приемането, но корабът отговаряше моментално на всеки ход и общият ефект беше на изключително бърза игра с талантлив играч.

Гъге не прие никакви други покани за официални срещи. Той обясни на Пекуил, че храносмилателната му система се нуждае от време да се адаптира към тежката храна на империята и това извинение изглежда беше приемливо. Дори се отказа от възможността да направи една обиколка из града за разглеждане на забележителностите на столицата.

През тези два дни не се среща с никого, с изключение на Флер-Имсахо, който прекара по-голяма част от времето си дегизиран, седнал на парапета на хотела, тихичко жужащ и наблюдаващ птиците, които примамваше, като хвърляше трохи върху моравата на покрива-градина.

От време на време Гъге излизаше на затревения покрив и гледаше към града.

И улиците, и небето бяха натоварени с голямо движение. Гроасначек беше като голямо, сплескано животно, потънало в светлини през нощта и мъгла от собственото си дихание през деня. Той говореше с голямо разнообразие от гласове: с рева на двигатели и машини, който никога не спираше; със спорадичния раздиращ вой на прелитащи самолети; с непрекъснат хленч, крясъци, трели на пойни птички; с виене на сирени и аларми, пронизващи ежедневието на града като шрапнели.

В архитектурно отношение Гъге намираше мястото за безвкусна смесица от стилове. Някои сгради се извисяваха нагоре, други се простираха нашироко, но всяка изглеждаше проектирана без да се съобразява с другите и целият ефект — който би могъл да е много разнообразен — беше всъщност отвратителен. Той продължаваше да си мисли за „Малък вагабонт“, който на по-малка площ побираше десет пъти повече хора от тези в града, при това далеч по-комфортно, макар че по-голямата част от обема на кораба беше заета с корабни постройки, двигатели и други машини.

Гъге реши, че в планирането на Гроасначек липсва каквато и да е система и градът представлява истински лабиринт.

 

 

Когато настъпи денят за начало на игрите, той се събуди с приповдигнато настроение, сякаш не му предстоеше да започне най-истинската, най-сериозна среща в неговия живот, а вече я бе спечелил. На закуска хапна съвсем малко и бавно облече изискваното за случая церемониално облекло: доста смешни дрехи с меки чехли и панталон под широк жакет с навити, прихванати с жартиери ръкави. Добре поне, че като на нов играч тържествените дрехи бяха сравнително малко украсени и не много ярки.

Пекуил дойде с официална наземна кола да го заведе на играта. По време на пътуването апексът говореше ентусиазирано за някакво неотдавнашно завоевание, направено от императора в далечен район на космоса — блестяща победа.

Колата хвърчеше по широките улици към покрайнините на града, където се намираше обществената зала, превърната в арена на състезанието.

Из целия град се виждаха хора, тръгнали към първата партия от новата серия: от оптимистични млади играчи, чието щастие се е усмихнало и са включени в игрите, представляващи държавна лотария, до самия Никозар — всичките онези дванайсет хиляди души, които знаеха, че от този момент техните животи може да се променят коренно и завинаги за по-добро или за по-лошо.

Целият град беше обхванат от игралната треска, която настъпваше на всеки шест години. Гроасначек бе претъпкан с играчи, техните свити, съветници, наставници от колежи, роднини и приятели, журналисти от агенциите по печата на империята, делегации от колонии и доминиони, дошли да наблюдават развитието на бъдещия ход на имперската история.

Когато пристигнаха в залата и го поведоха към мястото с високи стени и кънтящ дървен под, Гъге откри, че въпреки обхваналата го по-рано еуфория, ръцете му треперят, а стомахът му се свива от някакво неприятно усещане — съвсем различно от онова, което бе изживявал преди при повечето игри. Това беше нещо друго: по-остро, по-вълнуващо, по-тревожно.

Единственото, което подобри малко настроението му, беше откритието, че когато започна играта, на Флер Имсахо не разрешиха да остане в залата. Трябваше да стои отвън. Летящият робот пусна в ход целия си арсенал от щракане, жужене, пращене, но това не бе достатъчно да убеди имперските власти, че не може по някакъв начин по време на играта да помага на Гъге. Оставиха го в един павилион отвън, заедно с дежурната имперска гвардия.

Флер-Имсахо шумно се оплакваше.

Гъге беше представен на останалите девет души от екипа в неговата партия. На теория бяха избрани произволно. Те го поздравиха много сърдечно, макар че един от тях, младши имперски свещеник, само му кимна.

Най-напред играха по-леката игра с карти. Гъге започна много предпазливо, жертва карти и точки срещу възможността да открие какво държат в ръцете си другите. След като си изясни всичко, заигра както трябва, надявайки се, че в устрема си няма да допусне някоя глупава грешка. След няколко ръце разбра, че другите не са сигурни кой какво държи и той единствен играе така, сякаш са пред финала.

Страхувайки се да не е изпуснал нещо, Гъге изигра няколко по-проучвателни хода и тогава свещеникът пусна в ход заключителните си карти. Гъге се върна към предишната си тактика и когато преди средата на деня играта свърши, той имаше най-много точки.

— Дотук добре, а, роботе? — обърна се Гъге към Флер-Имсахо. Той седеше на масата, където играчите, администрацията на игрите и някои по-важни зрители обядваха.

— Щом казваш — отвърна раздразнително машината. — Затворен в онзи павилион с веселите войничета не можах да видя много от играта.

— Приеми го на доверие от мен. Всичко изглежда много добре.

— Още е рано да се каже, Джъно Гъге. Втори път няма да ги хванеш толкова лесно.

— Знаех, че винаги мога да разчитам на твоята подкрепа.

 

 

Следобеда играха на две по-малки дъски по двама, за да се реши реда на следващите срещи. Гъге знаеше, че е добър и на двете игри и би противниците си с лекота. Само свещеникът изглежда беше разстроен от загубата. После имаше друго прекъсване за вечеря, през което време Пекуил пристигна неофициално от офиса си на път за дома. Той изрази приятната си изненада от доброто представяне на Гъге. Дори го потупа по ръката, преди да си тръгне.

Ранната вечерна сесия беше формална. Единственото, което се случи на нея, беше, че администрацията на игрите — любители от местния клуб с един официално натоварен с това имперски служител — им каза точния състав и реда на игра за следващия ден на Оригиналната дъска. Гъге щеше да започне играта със значително предимство.

Седнал на задната седалка на колата заедно с Флер-Имсахо, доволен от себе си, Гъге наблюдаваше града, който минаваше край тях във виолетовия здрач.

— Предполагам, че не е съвсем зле — каза летящият робот, като съвсем леко жужеше на седалката до Гъге. — Ако бях на твое място, тази вечер бих се свързал с кораба да се посъветвам какво да правя сутринта.

— Наистина ли?

— Да. Ти имаш нужда от цялата помощ, която той може да ти даде. Утре деветимата ще се нахвърлят върху теб. Длъжни са. И тогава, разбира се, можеш да изгубиш. Ако някой от тях беше в твоето положение, той непременно щеше да влезе във връзка с един или повече макар и по-лошо представили се играчи и да се съюзи за…

— Да, но както ти изглежда никога не се уморяваш да ме осведомяваш, с това те рискуват да се опозорят. От друга страна обаче с твоето окуражаване и помощта на „Ограничаващ фактор“ как мога да изгубя?

Летящият робот не каза нищо.

 

 

Тази нощ Гъге се свърза с кораба. Флер-Имсахо беше заявил, че му е скучно. Той бе свалил дегизировъчния корпус от черното си тяло и бе отлетял в един парк с нощни птици.

Гъге обсъди плановете си с „Ограничаващ фактор“, но поради забавянето от почти една минута, разговорът с отдалечения боен кораб беше много бавен. Корабът обаче направи някои ценни предложения. Гъге беше сигурен, че поне на това ниво той получи от кораба много по-добър съвет, отколкото неговите противници можеха да получат от своите съветници, помощници, наставници. Може би само стоте най-добри играчи, директно спонсорирани и поддържани от водещи колежи, щяха да имат по-добра помощ. Тази мисъл го ободри и той си легна в добро настроение.

Три дни по-късно, точно като привършваха играта в ранната вечерна сесия, Гъге погледна Оригиналната дъска и разбра, че ще бъде отстранен.

 

 

Отначало всичко вървеше добре. Той беше доволен от начина, по който играеше с фигурите, и бе сигурен, че има точна преценка за стратегическото равновесие в играта. С позиционното си превъзходство и силите, резултат от успехите му през по-ранните етапи, Гъге беше уверен, че ще спечели, ще остане в главните серии и ще играе в единичните партии на втория кръг.

На третата сутрин разбра, че е бил прекадено самоуверен и не се е концентрирал достатъчно. Ходовете на повечето други играчи, които изглеждаха независими, внезапно се оказаха координирана масова атака, водена от свещеника. Той се паникьоса и те го наказаха. Сега го очакваше поражение.

Сесията свърши. Гъге още седеше на високия стол, гледаше опустошението на дъската и се чудеше къде е сбъркал, когато свещеникът отиде при него. Апексът го попита дали е решил да се откаже. Беше обичайна практика, когато някой е толкова назад във фигури и полета, да се откаже от по-нататъшно участие в играта. Едно достойно признаване на поражението се смяташе за по малко срамно от упоритото отказване да се приеме действителността и ненужното проточване на играта за останалите противници. Гъге погледна свещеника, после Флер-Имсахо, който след свършването на играта беше допуснат в залата. Машината се поклати малко пред него, силно зажужа и истински запращя от статични товари.

— Какво мислиш, роботе? — попита уморено Гъге.

— Мисля, че колкото по-бързо свалиш тези смешни дрехи, толкова по-добре — отговори машината. Свещеникът, чието собствено облекло беше по-безвкусна версия от тази на Гъге, стрелна ядосано с очи жужащата машина, но не каза нищо.

Гъге погледна отново дъската, след това свещеника. Той пое дълбоко дъх, отвори уста, но преди да успее да каже нещо, Флер-Имсахо заяви:

— Аз смятам, че трябва да се върнеш в хотела, да си починеш и след това добре да си помислиш.

Гъге кимна бавно, потри брада и погледна отново плетеницата от съдби на Оригиналната дъска. После каза на свещеника, че ще му отговори сутринта.

 

 

— Нищо не мога да направя. Те спечелиха — обърна се Гъге към летящия робот, след като се върнаха в модула.

— Щом казваш. Все пак защо не попиташ кораба?

Гъге се свърза с „Ограничаващ фактор“ да му предаде лошата новина. Корабът изрази своето съчувствие, но вместо да му предложи полезни идеи, му заобяснява къде точно е сбъркал и се впусна в подробности. Гъге му благодари, без да е особено доволен и си легна обезсърчен, като съжаляваше, че не бе приел веднага предложението на свещеника.

Флер-Имсахо беше излязъл отново да разглежда града. Гъге лежеше в тъмнината. В модула бе съвсем тихо.

Той се чудеше за какво го бяха изпратили. Какво всъщност искаше да направи „Контактната секция“? Дали не беше изпратен да бъде унижен и по такъв начин империята да се увери, че Културата едва ли представлява някаква заплаха за нея? Изглеждаше му толкова вероятно, колкото и всяка друга причина. Той си представяше как Чиарк Хаб пресмята колосалния разход на енергия за изпращането му на Азад… и как Културата, дори „Контактната секция“ съжаляват, че не бяха помислили два пъти, преди да предприемат всичко това, ако то се окаже само една чудесна, изпълнена с приключения почивка. Вярно, че Културата не използваше пари, но тя не искаше да бъде подозрително разточителна с материя и енергия (толкова е просташко да бъдеш разточителен!). Но пък дали всичко това си струваше, ако трябваше само да се създаде в империята чувство, че Културата не представлява за нея никаква заплаха?…

Той се обърна в леглото, включи плаващото поле, нагласи неговото съпротивление, опита се да заспи, повъртя се, нагласи отново полето, но не му беше удобно и накрая го изключи.

Гъге погледна дадената му от Чамлис гривна. Беше я оставил до леглото. Взе я и я запремята в ръце. Миниатюрната орбита излъчваше слаба светлина, осветяваше пръстите му и завивките. Той погледна огряната от дневна светлина половинка, видя микроскопични атмосферни вихрушки над синьо море и сиво-кафява суша. Трябваше да пише на Чамлис, да му благодари.

Едва тогава разбра колко ценно е малкото бижу. Беше смятал, че е просто осветена неподвижна картина. Не беше. Сега картината бе съвсем различна от първия път. По-голяма част от островните континенти на дневната страна имаха различна форма от онази, която помнеше, макар че близко до терминатора^[1] на зората разпозна два от тях. Гривната представяше орбитата в движение. Може би дори беше груб часовник.

Той се усмихна в тъмното и се обърна на другата страна.

Всички очакваха да изгуби. Само той знаеше — или бе знаел, — че е по-добър играч, отколкото го смятаха. Но сега беше отхвърлил възможността да докаже, че той е прав, а те грешат.

— Глупак, глупак — промълви Гъге в мрака.

Не можа да заспи. Облече се, включи екрана на модула и поиска машината да покаже неговата игра. Появи се холографско изображение на Оригиналната дъска. Той стоеше и го гледаше. После каза на модула да се свърже с кораба.

Разговорът беше бавен, като насън, и докато чакаше думите му да достигнат до далечния боен кораб, а след това да получи отговора, гледаше като вкаменен светлата дъска на играта, която сякаш се отдалечаваше от него.

— Джъно Гъге?

— Искам да зная нещо, корабе. Има ли изход от това положение?

Глупав въпрос. Сам можеше да си отговори. Положението наистина бе безнадеждно. Единственото сигурно нещо в него беше, че няма изход.

— От сегашното ти положение в играта?

Той въздъхна. Каква загуба на време.

— Да. Виждам изход — продължи корабът.

Положението му, изобразено на неподвижния холографски образ на екрана пред него, беше като някакъв уловен миг от падане — мигът, в който краката се подхлъзват, пръстите губят сила и започва фаталното ускоряващо спускане надолу. Той си мислеше за вечно падащите изкуствени спътници и за контролираното препъване, което двуногите наричат ходене.

— Ти си много точки зад всеки друг — не спираше корабът, — който някога е успявал да спечели в главните серии на играта. Всички вече те смятат за победен.

Гъге почака да чуе още нещо. Корабът мълчеше.

— Отговори на въпроса — подкани го Гъге. — Ти не ми отговори на въпроса. Отговори ми.

Каква игра играеше корабът? Бъркотия, бъркотия, тотална бъркотия. Положението му беше нестабилно, аморфно, мъгляво. Невероятна бъркотия от фигури и площи — обезобразени и разпадащи се. Защо изобщо си прави труда да пита? Не вярваше ли на собствената си преценка? Необходимо ли беше един Интелект да му я каже? Само това ли можеше да я направи действителност?

— Да, разбира се, че има изход — заяви корабът. — Всъщност много изходи, макар че всички те са невероятни, почти невъзможни. Но може да се излезе от положението. Няма достатъчно време да…

— Лека нощ, корабе — каза той, но корабът продължи.

— … ги обясня подробно, но мисля, че мога да ти дам идея какво да направиш, макар че, разбира се, тя трябва да бъде в такава конспективна форма, че…

— Съжалявам, корабе. Лека нощ. — Гъге изключи канала. Малко след това заключителният камбанен звън показа, че корабът също е прекъснал връзката. Гъге погледна отново холографското изображение на дъската и затвори очи.

 

 

На сутринта още не беше решил какво ще прави. Цяла нощ не бе мигнал. Беше седял пред екрана и гледал съсредоточено панорамата на играта, докато картината не се запечата в паметта му и очите не го заболяха от напрежение. По-късно хапна леко и гледа някакви развлекателни програми, които империята излъчваше за своето население. Беше се разтоварил добре.

Пекуил пристигна усмихнат и каза колко добре е сторил Гъге, че не се е отказал от състезанието, и как лично той е сигурен, че ако вземе участие във втората серия игри с онези, които са отпаднали от главната серия, ще се представи добре. Разбира се игрите от тази серия били интересни най-вече за онези, които искали да се издигнат в кариерата, и не давали право за по-нататъшно участие в турнира, но Гъге можел да има успех срещу други… ах, нещастници. Във всеки случай Гъге отивал в Ечронедал да наблюдава края на игрите, а това било голяма привилегия, нали?

Гъге не каза почти нищо. Само от време на време кимаше с глава. Излязоха от залата, а Пекуил продължи да разказва за голямата победа, постигната от Никозар в играта предишния ден. Император-регентът вече бил на втората дъска, Формиращата дъска.

 

 

Свещеникът отново предложи на Гъге да се откаже и Гъге му отговори, че ще продължи. Всички сядаха около разгънатата голяма дъска и или диктуваха ходовете си на клубни играчи, или лично местеха фигурите. Гъге стоя дълго време, преди да направи първия си ход. Той три биотехнологическата фигура в ръцете си няколко минути. После гледа с широко отворени очи дъската толкова дълго, та другите играчи помолиха съдията да му напомни, че е негов ред.

Гъге сложи фигурата си. Играеше така, сякаш виждаше две дъски: една тук пред него и втора, запечатана в ума му от предната нощ. Другите играчи правеха своите ходове и постепенно изтикваха Гъге към една малка площ върху дъската със само няколко свободни фигури извън нея, които атакуваха и бягаха.

Когато се стигна до положението, което знаеше, че ще се получи, без да иска да признае пред себе си, че го знае… той си помисли за него като за откровение… и му се прииска да се засмее. Всъщност Гъге се полюшваше на стола си и поклащаше глава. Свещеникът го гледаше очаквателно, сякаш се надяваше глупакът най-после да се предаде, но Гъге се усмихна на апекса, избра най-силните карти от намаляващото си тесте, депозира ги при съдията и направи следващия си ход.

Разчиташе единствено на прекалено силното желание на другите за бърза победа. Беше ясно, че са постигнали някакво споразумение свещеникът да спечели и Гъге предполагаше, че останалите няма да се стараят много, щом като се състезават за някой друг. Победата нямаше да е тяхна. Те нямаше да спечелят. А и не се налагаше да играят по най-добрия начин; численото им превъзходство щеше да компенсира безличната им игра.

Но ходовете можеха да се превърнат в език и Гъге мислеше, че сега той може да говори този език достатъчно добре, за да лъже на него… С един ход сякаш намекваше, че ще се предаде… после със следващия изглежда показваше, че е решил да се съюзи с някои от другите играчи… с един или двама от тях… с този или някой друг… Така лъжите продължаваха. Не беше едно-единствено послание, а по-скоро поредица от противоречащи си сигнали, еквилибристика със синтаксиса на играта, докато играчите се измориха от това надлъгване и престанаха да го следят.

И тогава настъпи моментът Гъге да направи някои от първите наглед непоследователни, безцелни ходове, които заплашиха отначало малко, след това повече, а накрая по-голямата част от военните фигури на един играч, макар и с цената на оголване на собствените му фигури. Играчът се паникьоса, а свещеникът направи онова, което очакваше Гъге: атакува. След няколко хода Гъге поиска съдията да покаже картите, които бе депозирал. Тяхното действие много напомняше мините в играта „Притежание“. Силите на свещеника бяха в различна степен унищожени, деморализирани, заслепени, безнадеждно отслабени или прехвърлени на Гъге, или — само в малко случаи — на някой от другите играчи. Свещеникът остана почти без нищо, фигурите му бяха разпилени по дъската като сухи есенни листа.

В настъпилото объркване Гъге наблюдаваше как другите, лишени от своя водач, се карат за останките от сила. Един изпадна в сериозна беда. Гъге го атакува, унищожи по-голяма част от фигурите му, плени останалите и продължи да атакува, без дори да спре да се прегрупира.

По-късно разбра, че през това време е имал по-малко точки, но инерцията на неговото възкресение го поддържаше и всяваше силна, необяснима, истерична, почти суеверна паника сред другите играчи.

От този момент нататък той не направи никакви грешки. Неговите ходове се превърнаха в комбинация от разгроми и победни триумфални процесии, първокласни играчи заприличваха на идиоти, когато силите на Гъге се развихряха върху техните полета, завладяваха територии и материали така, сякаш нищо не бе по-лесно или по-естествено.

Гъге завърши играта на Оригиналната дъска преди вечерната сесия. Беше устоял. Не само бе преминал квалификациите, а щеше и да участва в следващия кръг. Той беше начело. Свещеникът, чието изражение на лицето дори без уроци по азадианска мимика Гъге разчете като „побеснял“, напусна залата без обичайната размяна на поздравления в края на играта, докато другите играчи или го поздравяваха сдържано, или го превъзнасяха смущаващо възторжено.

Около Гъге се струпаха членове на клуба, представители на пресата, други играчи, гости-наблюдатели. Чувстваше се странно равнодушен към тези заобикалящи го, бърборещи апекси. Бяха го наобиколили, но не се опитваха да го докоснат по какъвто и да било начин. Самият им брой придаваше на сцената някаква нереалност. Гъге беше засипан от въпроси. Не можа да отговори на нито един от тях. Почти не успяваше да ги оформи като отделни запитвания. Апексите говореха много бързо. Флер-Имсахо летеше над главите на тълпата и се опитваше да привлече вниманието на хората, но привличаше единствено косите им със статичното си електричество. Гъге видя как един апекс понечи да прогони машината от пътя си и получи, очевидно, неочакван и болезнен токов удар.

Пекуил си проби път през тълпата и забърза към Гъге, но вместо да го отърве от нея, му каза, че е довел още двайсет репортери. Той докосна Гъге, явно несъзнателно, и го обърна към няколко камери.

Последваха още въпроси, но Гъге не им обърна внимание. Няколко пъти трябваше да попита Пекуил дали може да си тръгне, преди апексът да разчисти една пътека до чакащата пред вратата кола.

— Приеми моите поздравления, господин Гъгий — каза Пекуил, когато се настаниха в колата. — Чух в офиса си и веднага побързах да дойда. Чудесна победа.

— Благодаря — кимна Гъге, който бавно се успокояваше. Седеше на тапицираната с плюш седалка и разглеждаше огрения от слънцето град. За разлика от игралната зала, колата беше с климатична инсталация, но той се изпоти. Потрепери.

— И моите — обади се Флер-Имсахо. — Ти подобри играта си точно навреме.

— Благодаря ти, роботе.

— И обърни внимание, че извади страхотен късмет.

— Вярвам, че ще ми разрешиш да организирам една подходяща пресконференция, господин Гъгий — каза настойчиво Пекуил. — Сигурен съм, че след нея ще станеш много популярен, независимо как ще се представиш през останалата част на турнира. Господи, довечера ти ще делиш мегдан със самия император.

— Не, благодаря — отвърна Гъге. — Недей. — Той не мислеше, че би могъл да каже на хората нещо полезно. Какво имаше за казване? Бе спечелил партията. Извади късмет и я спечели. Винаги се чувстваше малко неловко при мисълта неговият образ и глас да се предават из цялата империя и неговата история, несъмнено в сензационна форма, да се разказва и преразказва, и изопачава от тези хора.

— О, но ти си длъжен! — протестира Пекуил. — Всички ще искат да те видят. Не си даваш сметка какво направи. Дори и да загубиш турнира, ти постави нов рекорд! Никой досега не е излизал от такова безизходно положение! Направи го по блестящ начин!

— Няма значение — махна с ръка Гъге, неочаквано почувствал се много уморен. — Не искам да се разсейвам. Трябва да се концентрирам. Да си почина.

— Разбирам твоите съображения — каза Пекуил оклюмал, — но те предупреждавам: правиш грешка. Хората искат да чуят и независимо от всички трудности, нашата преса ще им даде онова, което им е нужно. Тя просто ще го съчини. По-добре ти лично да кажеш нещо.

Гъге поклати глава, погледна трафика на булеварда.

— Ако представителите на пресата искат да лъжат от мое име, това си е техен проблем. Във всеки случай аз няма да говоря пред тях. Всъщност не ме интересува какво ще кажат.

Пекуил погледна учудено Гъге, но си замълча. Сред непреставащото жужене се чу тихият смях на Флер-Имсахо.

 

 

Гъге говори с кораба. „Ограничаващ фактор“ каза, че вероятно е можел да спечели играта и по-елегантно, но победата наистина слага край на изказаната предишната нощ мисъл за безизходност. Корабът го поздрави. Бил играл по-добре, отколкото мислел за възможно. Попита го също и защо не го изслуша, когато му каза, че може да намери изход.

— Исках само да зная дали има изход.

(Отново закъснение, докато излъчените от него думи прекосят нагънатата повърхност на истинското космическо пространство и се върнат обратно.)

— Но аз можех да ти помогна — каза корабът. — Страхувах се, че твоят отказ да приемеш помощта ми е лош знак. Започнах да си мисля, че в ума си вече си се предал, макар на дъската да не си.

— Не исках помощ, корабе. — Той си играеше с гривната-орбита и се чудеше, дали тя изобразява някакъв конкретен свят и ако е така, кой. — Исках само надежда.

— Разбирам — отвърна накрая корабът.