Иън Банкс
Играчът на играчите (16)

16.

На следващия Гъге свърши партията с Ло Уесекиболд Рам по начин, който пресата описа като „обиден“. Пекуил беше там и изглеждаше малко зле с облеклото си, заради превръзката през рамото. Каза, че се радва за щастливото отърваване на Гъге. Играчът на играчите изрази своите съжаления за раняването на Пекуил.

До палатката за игра отидоха и се върнаха със самолет. От канцеларията на императора бяха решили, че е много рисковано Гъге да пътува с наземна кола.

Когато се върна в модула, Гъге откри, че между тази партия и следващата няма да има никаква почивка. Бюрото по игрите бе изпратило по куриер писмо, в което се съобщаваше, че неговата игра за десет души ще се проведе на следващата сутрин.

— Предпочитам да бях имал почивка — призна Гъге пред летящия робот. Беше закачил плаващ душ в средата на антигравитационната стая. Водата пръскаше във всички посоки и се отвеждаше през миниатюрни дупки по цялата полусферична вътрешност. Мембранни запушалки не даваха възможност в носа му да влиза вода, но при говорене малко ломотеше.

— Не се съмнявам — съгласи се Флер-Имсахо с пискливия си глас. — Но те се опитват да те изморят. И разбира се това също означава, че ти ще играеш срещу някой от най-добрите им играчи от онези, които са свършили най-бързо партиите си.

— И аз така мисля — кимна Гъге. Той виждаше летящия робот през облак от пръски вода и пара. Чудеше се какво ще се случи, ако по някаква причина машината не е направена както трябва и в нея влезе вода. Лениво се преметна презглава в преместващите се потоци от въздух и пара.

— Винаги можеш да се обърнеш към Бюрото. Според мен е съвсем очевидно, че това е дискриминация.

— Добре де! Ще се обърна към Бюрото. И после какво?

— Може би ще има някакъв резултат.

— Тогава направи го ти.

— Не ставай глупав. Знаеш, че на мен не ми обръщат внимание.

Затворил очи, Гъге си затананика.

 

 

Един от противниците му в играта за десет души беше същият свещеник, когото бе победил в първата — Лин Гофориев Тонс. Той бе спечелил във втората серия и бе придобил право да се включи в главната. Гъге го видя, когато свещеникът влезе в залата, където се провеждаха игрите, и се усмихна. Това беше азадиански лицев жест, който той практикуваше от време на време несъзнателно, а не детски опит да имитира изразите на лицата на възрастните. Неочаквано му се стори, че моментът е подходящ да го използва. Знаеше, че никога не го прави съвсем както трябва — лицето му просто не беше построено по същия начин като на азадианците, — но можеше да имитира сигнала достатъчно добре, за да не бъде двусмислен.

Преведен правилно или не, Гъге знаеше, че това е усмивка, която казва: „Помниш ли ме? Веднъж вече те бих и сега очаквам с нетърпение да го сторя втори път“. Усмивка на самодоволство, на победа, на превъзходство. Свещеникът се опита да отговори със същия сигнал, но беше неубедителен и усмивката му се превърна в чумерене. Той отмести поглед.

Настроението на Гъге се повиши. С големи усилия се успокои.

Останалите осем играчи, също като Гъге, бяха спечелили срещите си. Трима бяха от адмиралтейството или от флота, един армейски полковник, един магистрат и останалите трима — чиновници. Всичките много добри играчи.

На този трети кръг от главната серия състезателите играеха мини турнир всеки срещу всеки на по-малки дъски. Гъге смяташе, че това ще му даде по-добър шанс за победа. На големите дъски противниците му вероятно ще предприемат срещу него съвместни действия, но в единичните игри той имаше възможност да запази предимството си и да издържи на атаките.

Установи, че му доставя голямо удоволствие да бие Тонс, свещеника. Апексът протегна ръка над дъската след победния ход на Гъге, изправи се, заразмахва юмрук към него и започна да беснее срещу езичника, използващ дроги. Някога от такава реакция щеше да се облее в студена пот или най-малкото да се почувства ужасно смутен. Сега седеше спокойно и хладно се усмихваше.

Въпреки това, когато свещеникът закрещя, той си помисли, че апексът може би ще го удари и пулсът му се ускори… Но Тонс спря, огледа смълчаните хора в стаята, изглежда разбра къде се намира и излезе.

Гъге въздъхна с облекчение, лицето му се отпусна. Имперският магистрат отиде при него и се извини от името на свещеника.

Все още подозираха, че по време на играта Флер-Имсахо оказва някаква помощ на Гъге. От Бюрото казаха, че за да премахнат всякакви неоснователни подозрения от този вид биха желали по време на сесия машината да стои в имперските компютърни офиси в другия край на града. Летящият робот шумно протестира, но Гъге бързо се съгласи.

Неговите партии продължаваха да привличат големи тълпи зрители. Неколцина гледаха гневно, шушукаха и квесторите ги изведоха от залите, но повечето искаха просто да наблюдават играта. В игралния комплекс имаше технически средства за представяне на ходовете на главните дъски, така че хората извън игралната зала да могат да следят развитието на партиите, а някои от сесиите на Гъге, когато не съвпадаха с партиите на императора, бяха предавани и на живо по холовизията.

След свещеника Гъге игра с двамата чиновници и полковника, спечели всичките си партии и — макар с малка преднина — се класира пред армейския офицер. Тези игри продължиха общо пет дни и през цялото време Гъге беше силно концентриран. Той очакваше, че накрая ще бъде изтощен. Чувстваше се малко изчерпан, но главно ликуващ. Беше играл достатъчно добре, за да бие девет души, изпратени от империята срещу него, и въпреки че не можеше да оцени силите на останалите, с нетърпение очакваше те да свършат по-малките си партии, за да започне състезанието на големите дъски.

— Ти си добре, но мене ме държат цял ден в мониторната стая. Мониторна стая! Тези телесни мозъци се опитват да ме изследват! Навън хубаво време, големият миграционен сезон започва, а аз стоя заключен сред множество отвратителни чудовища със сетива, които искат да ме изнасилят!

— Съжалявам, роботе, но какво мога да направя? Знаеш, че от Бюрото просто търсят извинение да ме дисквалифицират. Ако желаеш, ще поискам да ти разрешат да стоиш тук, в модула, вместо в мониторната стая, но се страхувам, че няма да се съгласят.

— Ти добре знаеш, че не съм длъжен да им се подчинявам, Джъно Гъге. Мога да правя каквото си искам. Ако искам, просто мога да откажа да отида. Аз не съм твой — или техен, — та да се разпореждате с мен.

— Аз го зная, но те не го знаят. Разбира се можеш да правиш каквото си искаш… всичко, което смяташ, че е подходящо.

Гъге се обърна отново към екрана в модула, където изучаваше няколко класически партии за десет души. Флер-Имсахо бе посивял от разочарование. През последните няколко дни обичайната му зелено-жълта аура посивяваше, когато не беше дегизиран. Гъге почти го съжали.

— Е… — проплака Флер-Имсахо. Гъге остана с впечатление, че ако имаше истинска уста, той може би щеше да запръска и слюнки. — Това просто не е достатъчно добро! — С тази половинчата забележка летящият робот напусна дневната в модула.

Гъге се чудеше колко зле се чувства летящият робот от целодневния си затвор. Напоследък му се струваше, че машината може дори да е инструктирана да го спира да не отива много далеч в игрите. Ако е така, отказът да бъде задържан ще му позволи успешно да го направи. „Контактната секция“ можеше основателно да реши, че искането летящият робот да се откаже от свободата си е неоснователно и той има пълно право да не се подчини. Гъге вдигна рамене. Нищо не можеше да се направи.

Той включи друга стара партия.

 

 

Десет дни по-късно по-малките игри свършиха и Гъге се класира за четвъртия кръг. Трябваше да победи само още един противник и щеше да отиде на финалните мачове в Ечронедал не като наблюдател или гост, а като участник.

На по-малките дъски бе постигнал преднината, на която се надяваше, и на големите дъски дори не се опита да предприеме големи атаки. Чакаше другите да го нападнат и те наистина го сториха, но той разчиташе, че няма да желаят да си сътрудничат, както това беше станало в първия мач. Сега състезателите бяха важни личности. Трябваше да мислят за собствените си кариери и колкото и да бяха лоялни към империята, не можеха да пренебрегнат личните си интереси. Само свещеникът нямаше какво да губи и поради това можеше да жертва себе си за доброто на империята и за онзи пост, несвързан с играта, който църквата можеше да му осигури.

Гъге смяташе, че Бюрото бе направило грешка, като го постави да играе в квалификацията срещу първата десетка. На пръв поглед това изглежда имаше смисъл, защото не му даваше никакъв отдих, но се оказа, че той не се нуждае от такъв, а тази тактика означаваше, че противниците му бяха от различни клонове на имперската йерархия и по тази причина по-трудно можеха да се съблазнят с ведомствени интереси, а вероятността да познават стиловете си на игра — по-малка.

Той беше разкрил също нещо, наричано междуведомствено съперничество — бе открил записи от стари партии, които сякаш нямаха смисъл, докато корабът не му разясни това странно явление — и се постара така да направи, че играчът от Адмиралтейството и армейският полковник да се хванат гуша за гуша. Трябваше им съвсем малко подтикване.

Беше майсторски мач. Невдъхновяващ, но функционален, а Гъге просто играеше по-добре от всеки друг от останалите. Не спечели с много, но спечели. Един от вицеадмиралите от флота излезе втори. Тонс, свещеникът, завърши последен.

 

Бюрото, уж по жребий, нареди отново програмата така, че не му остави никакво време между срещите, но Гъге тайно беше доволен от това. Така през цялото време щеше да бъде концентриран — нямаше да има време за безпокойства и за много мислене. Някъде в подсъзнанието му част от него беше така вцепенена и изненадана от неговото успешно представяне, както всички. Ако тази част излезеше напред, заемеше централно място в съзнанието му и си позволеше да каже: „Сега спри за минутка…“, той подозираше, че нервите му няма да издържат, магията ще се развали и падането ще се превърне в поражение. Както казва старата поговорка: „Падането никога не е убило никого; човек се убива, когато спре…“

Все пак той беше залят от горчиво-сладки вълни от нови и силни емоции: ужас от неочаквано откриване на слабо място в неговата позиция, което можеше да се окаже фатално; тържество от хазарта, който се отплаща с триумф; вълнение от облекчението, когато тайно може да коригира някои грешки; злорадо ликуване при откриване на такива в играта на друг; истински необуздана радост от очакваната победа.

И освен това изпита допълнително удовлетворение, че се представя много по-добре, отколкото някой беше очаквал. Предсказанията на всички — на Културата, на империята, на кораба, на летящия робот — бяха погрешни. Дори собствените му очаквания бяха надхвърлени и, ако изобщо се безпокоеше от нещо, то това беше, че сега, след като е доказал толкова много, стигнал толкова далеч, победил толкова противници, някой подсъзнателен механизъм ще му позволи малко да се отпусне. Той не го искаше. Искаше да продължава напред. Това му доставяше удоволствие. Искаше да намери мярката на себе си в тази многостранна, изискваща максимална концентрация и сили игра. Не желаеше някаква слаба, изплашена част от него да го обезсърчи. Не искаше и империята да използва нечестни средства, за да се отърве от него. Но дори и това беше само половин тревога. Нека се опитат да го убият! Сега той имаше безразсъдно чувство на непобедимост. Само да не го дисквалифицират по някакви технически причини. Това щеше да го нарани.

Но имаше друг начин, по който можеха да се опитат да го спрат. Той знаеше, че в единичната игра вероятно ще използват физическа опция. Може би мислеха, че този човек от Културата ще се изплаши, няма да приеме залога, а ако го приеме и продължи да се бори, ужасът от мисълта какво може да му се случи ще го парализира, ще го деморализира, ще го победи отвътре.

Гъге обсъди всичко това с кораба. „Ограничаващ фактор“ се консултира с „Малък вагабонт“ — на десетки хиляди светлинни години в По-големия облак — и му гарантира оцеляване. Старият боен кораб щеше да остане извън империята, но на максимална скорост и щом играта започне, ще премине на траектория с минимален радиус. Ако Гъге е принуден да приеме физическа опция и загуби, корабът ще полети към Ее. Той беше сигурен, че може да се справи с всеки имперски кораб по пътя, да стигне до Ее за няколко часа и чрез телепортиране да измъкне Гъге и Флер-Имсахо от планетата, без дори да намалява скоростта.

— Какво е това? — Гъге погледна подозрително подаденото му от Флер-Имсахо малко топче.

— Радиофар и еднопосочен предавател — отвърна летящият робот. Той пусна миниатюрната сфера в ръката му. — Сложи я под езика си. Тя ще се имплантира. Няма да я чувстваш. По нейните сигнали, ако по друг начин не може да те намери, корабът ще се ориентира и ще дойде. Когато усетиш серия от остри болки под езика си — четири пробождания за две секунди, — ще имаш две секунди да заемеш фетално положение, преди всичко в радиус три четвърти метър от тази сферичка да се прехвърли на борда на кораба. Затова пъхни глава между коленете си и прибери ръце до тялото си.

Гъге погледна сферичката. Беше с диаметър около два милиметра.

— Сериозно ли говориш, роботе?

— Абсолютно. Корабът вероятно ще бъде на максимална мощност. Той може да прелети оттук със скорост от една до двайсет хиляди светлинни години. При тази скорост дори неговият мощен дисплейсър ще разполага само с една пета от милисекундата, затова ще ни трябва цялата помощ, която можем да получим. Положението, в което поставяш мен и себе си, е много несигурно, Гъге. Искам да знаеш, че не се чувствам особено щастлив.

— Не се безпокой, роботе. Ще се постарая да не те включват във физическата опция.

— Не това имам предвид. Плаши ме вероятността за телепортиране. Рисковано е. За това не сме говорили. Телепортиращите полета в хиперкосмоса са сингулярни, подчиняват се на принципа на неопределеността…

— Да. Ти можеш да завършиш телепортирането в друго измерение или нещо…

— Или по-вероятно размазан поради грешка в принципа.

— И колко често се случва това?

— Е, приблизително веднъж на осемдесет и три милиона телепортирания, но това не е…

— Значи приблизително колкото и рискът да те вкарат в една от наземните коли на бандитите или дори в самолет. Бъди по-смел, Флер-Имсахо, приеми риска.

— Лесно ти е на теб, но дори ако…

Гъге остави машината да се оплаква.

Той прие риска. Корабът, ако се наложи да го спасява, ще пътува няколко часа, докато пристигне, но смъртоносните залози никога не се изпълняваха по-рано от следващата сутрин, а Гъге можеше напълно да изключи болката и мъченията от сетивата си. На „Ограничаващ фактор“ имаше всякакви медицински средства. В случай на нужда щяха да го закърпят.

Гъге бутна топчето под езика си. За секунда усети вцепеняване, после то отмина, сякаш се разтвори. Усещаше го само с опипване.

Сутринта на първия ден от състезанието се събуди с почти сексуално вълнение от предстоящото събитие.

 

 

Този път срещите се провеждаха в конферентната зала близо до летището за совалки, на което беше пристигнал. Там се срещна с Ло Принест Бермоя — магистрат от Върховния съд на Ее и един от най-впечатляващите апекси, които бе виждал. Беше висок, с посребрена коса и се движеше с грация, която Гъге намери за странна, дори смущаващо позната, без отначало да може да си обясни защо. После разбра, че възрастният съдия има походка като на човек от Културата. Движенията на апекса бяха някак си непринудено бавни, което Гъге бе престанал да смята за даденост и в известен смисъл виждаше за първи път.

По време на игрите на по-малките дъски Бермоя седеше съвсем неподвижен, без да вдига поглед от дъската и се размърдваше само когато трябваше да премести фигура. Играта му с картите беше също така добре обмислена и сдържана. Гъге откри, че той действа точно обратно — нервно и припряно. Потисна част от своята нервност с телесни дроги, успокои се и след седем дни игра на по-малките дъски постепенно усвои спокойния стил на апекса. Магистратът завърши с малка преднина. Не бяха споменати никакви залози.

Започна играта на Оригиналната дъска. Отначало Гъге мислеше, че императорът ще разчита само на очевидното майсторство на Бермоя в играта „Азад“… но след един час игра среброкосият мъж вдигна ръка и извика съдията.

Двамата отидоха при Гъге и застанаха в ъгъла на дъската. Бермоя се поклони.

— Джърнау Гъгий — каза той. Гласът му беше дълбок и на Гъге му се стори, че във всяка сричка чува гласа на закона. — Трябва да играем на физическа опция. Съгласен ли си?

Гъге погледна големите, спокойни очи на апекса и почувства как очите му заиграха. Сведе поглед. За момент си спомни за момичето на бала. Вдигна очи… към същото умно и спокойно лице.

Този мъж беше свикнал да осъжда сънародниците си на екзекуция, обезобразяване, болка и затвор; един апекс, който си служеше с мъчения и осакатявания, за да защитава империята и нейните ценности.

„Мога да кажа «не» — помисли си Гъге. — Направих достатъчно. Никой няма да ме обвини. Защо да не приема, че на тази игра те са по-добри от мен? Защо да си създавам тревоги и мъка? Психологическа, а може би дори и физическа. Доказах каквото трябва, направих всичко, което се искаше от мен, повече отколкото очакваха.

Откажи се. Не ставай глупав. Ти не си героична натура. Прояви малко от здравия разум на играта. Спечели всичко, което ти беше необходимо. Сега се оттегли и им покажи какво мислиш за тяхната тъпа «физическа опция», за мръсните им престъпни заплахи… покажи им колко малко всъщност значи това.“

Нямаше да се откаже. Той гледаше спокойно апекса в очите и знаеше, че ще продължи да играе. Подозираше, че е малко луд, но нямаше да се откаже. Щеше да сграбчи тази невероятна, маниакална игра за врата, да скочи върху нея, да я възседне.

И да види колко далеч ще го откара, преди да го хвърли или да се обърне и да го изяде.

— Съгласен съм — каза той.

— Вярвам, че си мъж.

— Да — потвърди Гъге. Дланите му овлажняха от пот.

— Моят залог е кастрация. Махане на мъжкия член и тестисите срещу апекско скопяване при тази партия на Оригиналната дъска. Приемаш ли?

— Аз… — Гъге преглътна тежко, устата му пресъхна. Беше абсурдно. Не бе реално застрашен. „Ограничаващ фактор“ щеше да го спаси. Можеше и да изтърпи тази санкция. Нямаше да почувства никаква болка, а гениталиите бяха най-бързо израстващите части от тялото… Но въпреки това стаята като че ли се завъртя пред очите му. Той неочаквано видя съсирваща се червена течност, която бавно почернява, бълбука… — Приемам! — избърбори пред магистрата.

Двамата апекси се поклониха и се отдалечиха.