Иън Банкс
Играчът на играчите (7)

7.

— Но, Гъге, какъв е проблемът?

— Не мога да ти кажа. — Гъге отиде до задната стена на всекидневната в апартамента на Чамлис, обърна се и отново закрачи назад, преди да се изправи до прозореца. После се загледа в площада.

Хора се разхождаха или седяха на маси под навеси и в светлите сводести входове от зелен камък на галериите край главния площад на селото. Фонтани пееха, птички прелитаха от дърво на дърво, върху керемидения покрив на централната естрада/сцена/холоекран сграда лежеше проснато, провесило крак над края на покрива, черно като сажди тзиле с ръст почти на голям човек. Дремеше. Хоботът, опашката и ушите му бяха свити. Пръстените, гривните и обеците му блестяха на слънчевата светлина. Докато го гледаше, съществото мързеливо протегна тънкия си хобот над главата си да се почеше по врата, близко до нашийника. От масите долиташе смях. Над далечните хълмове, като огромно кърваво петно върху синьото небе, висеше червен балон.

Гъге се обърна отново с лице към стаята. Нещо в площада, в цялото село го отврати и разгневи. Йей беше права: всичко бе прекалено сигурно и неподходящо придирчиво, и обикновено. Това можеха да го имат на коя да е планета. Той отиде до аквариума, над който висеше Чамлис. Аурата му беше сива от разочарование. Разтреперан от яд, старият летящ робот взе един малък съд с храна за риба. Капакът на аквариума се вдигна и Чамлис поръси малко храна във водата. Блестящата като огледало рибка се стрелна към повърхността, устата й ритмично заработи.

— Гъге, как мога да ти помогна, като не искаш да ми кажеш какъв ти е проблемът? — попита възмутен Чамлис.

— Просто ми кажи. Има ли някакъв начин да разбереш нещо повече по въпроса за какво искат да говорят с мен в „Контактната секция“? Мога ли да ти се обадя отново, без някой да научи? Или… — Той поклати глава. — Не. Предполагам, че хората ще научат. Но това няма значение… — Спря при стената, загледа топлите блокове пясъчник между рисунките. Апартаментът имаше старомодна архитектура. Фугите между пясъчните блокове бяха тъмни, инкрустирани с малки бели перли. Гъге гледаше богато украсените линии и се опитваше да мисли, да се досети какво да попита и какво може да направи.

— Зная, че мога да вляза в контакт с двата кораба — заговори Чамлис. — Онези, с които обикновено контактувам, и да ги попитам. Те може би знаят какво иска да ти предложи „Контактната секция“. — Чамлис наблюдаваше как сребърната рибка мълчаливо се храни. — Ако искаш, още сега ще го направя.

— Моля те. Направи го — каза Гъге и се отдалечи от изкуствените промишлени пясъчници и перли. Обувките му тракаха по покрития с изрисувани плочки под. Слънцето отново огря площада. Тзилето продължаваше да дреме. Видя челюстите му да се движат и се зачуди какви чуждоземни думи мълви съществото в съня си.

— Ще минат няколко часа, преди да получа отговор — предупреди Чамлис. Капакът на аквариума беше затворен. Летящият робот постави кутията с храна в едно чекмедже в миниатюрна, фина масичка близо до аквариума. — И двата кораба са доста далеч. — Чамлис почука по аквариума с оцветеното си в сребърно поле. Огледалната рибка изплува нагоре да разбере какво става. — Но защо? — попита летящият робот и го погледна. — Какво се е променило? В каква беда… може да си изпаднал? Гъге. Моля те, кажи ми. Искам да ти помогна.

Машината се приближи до високия човек, който гледаше площада, стиснатите му в юмруци ръце несъзнателно се разтриваха една друга. Старият летящ робот никога не го бе виждал толкова разстроен.

— Нищо — каза отчаяно Гъге и поклати глава, без да гледа към летящия робот. — Нищо не се е променило. Няма никакъв проблем. Просто искам да зная някои неща.

 

 

Предния ден беше отишъл право в Икрох. Отседнал бе в голямата стая. Къщата, чула един час по-рано метеорологичната прогноза, беше запалила камината. Той бе свалил мокрите си и мръсни дрехи и ги бе хвърлил в огъня. Беше взел топла вана, напарил се бе в сауната, беше се изпотил и задъхал в опитите си да се почувства чист. Басейнът беше толкова студен, че бе хванал тънка коричка лед. Гъге се бе гмурнал, почти сигурен, че сърцето му ще спре от шока.

После бе седнал във всекидневната, загледан как горят цепениците в камината. Опитал се бе да се овладее и щом се бе почувствал способен да мисли ясно, се бе свързал с Чиарк Хаб.

 

 

— Гъге. Пак съм аз, Макил Стра-бей. На твоите услуги. Минаха ли номерата? Сигурно не си имал друго посещение от „Контактната секция“?

— Не. Но имам чувството, че са оставили нещо тук. И то ме наблюдава.

— Какво… да нямаш предвид подслушвателен микрофон или микросистема — нещо от този род?

— Да — отговори Гъге и се изправи в широкото канапе. Беше облечен в обикновена роба. След банята кожата му блестеше от чистота. Дружелюбният, разбираем глас на Хаб по някакъв начин го накара да се чувства по-добре. Всичко ще бъде наред, той ще съумее да се оправи. Може би напразно се бе изплашил. Морин-Скел беше просто обезумяла, ненормална машина с амбиции за власт и величие. Тя нямаше да може нищо да докаже, никой нямаше да повярва на нейните обвинения.

— Какво те кара да мислиш, че си наблюдаван?

— Не мога да ти кажа — отвърна Гъге. — Съжалявам. Но открих някои доказателства. Можеш ли да изпратиш в Икрох нещо — летящи роботи или нещо друго — да провери къщата? Ако са оставили подслушвателна техника, ще можеш ли да я откриеш?

— Ако е обикновена апаратура — да. Но зависи колко е сложна. Един боен кораб може да подслушва пасивно, като използва електромагнитен ефектор. Те могат да те наблюдават от съседната звездна система под скална маса сто километра и да кажат какво е било последното ти ястие. Хиперкосмическа техника. Срещу нея има защита, но няма начин да се открие дали се използва.

— Не чак толкова сложно нещо. Просто някой скрит микрофон или камера; нещо от този род.

— Трябва да е възможно. След около минута ще ти изпратим екип летящи роботи. Искаш ли да кодираме този комуникационен канал? Не можем напълно да го защитим от подслушване, но сме в състояние да направим подслушването трудно.

— Ако обичаш.

— Няма проблем. Извади жака от говорителя и го пъхни в ухото си. Ще ти се обаждаме направо в ухото.

Гъге направи както му каза Хаб. Почувства се по-добре. Хаб изглежда си разбираше от работата.

— Благодаря, Хаб — каза той. — Ценя високо помощта ти.

— Не са нужни никакви благодарности, Гъге. Нали затова сме тук. А и за нас е удоволствие да ти помогнем!

Гъге се усмихна. Над къщата се чу далечен тътен и обещания екип летящи роботи пристигна.

Те претърсиха къщата за сензори и сложиха защита около сградите и празните пространства; поляризираха стъклата и пуснаха завесите; постлаха някаква специална постелка на канапето, на което седеше; инсталираха филтър или клапан на комина над камината.

Гъге се почувства едновременно благодарен и разглезен, важен и глупав.

Той се залови за работа. Използва терминала си да провери достъпа до информационните банки на Хаб. Те съдържаха, както се разбира от само себе си, почти всяка по-важна и значима информация, събрана от Културата — безбрежен океан от факти и сензации, и теории, и илюстрации, съдържащи се в бурния информационен поток през всяка секунда от деня.

Ако зададеше подходящия въпрос, човек можеше да намери почти всичко. Дори и да не го зададеше, можеше да намери много нещо. Теоретически в Културата имаше пълна свобода на достъп до информацията.

На практика информацията, която се съхраняваше в един Интелект — противно на несъзнателната система, като банките с памет на Хаб — се смяташе за част от Интелекта и беше неприкосновена като човешкия мозък. Един Интелект може да съдържа всякакви факти и мнения, без да е длъжен да казва на някого какво знае или мисли и защо.

И така, докато Хаб вземаше мерки да опази неговата тайна, Гъге, без да трябва да пита Чамлис, откри, че казаното от Морин-Скел може би е вярно. Наистина някои нива на записи на събития, потенциално достъпни за летящи роботи със спецификация над средната, можеха лесно да се фалшифицират. Те, особено ако са направени в присъствието на Интелект, могат да бъдат приети за истински. Настроението му, повишено от обновения оптимизъм, започна отново да се разваля.

Имаше също един Интелект на службата „СО“, този на канонерката за ограничени нападателни действия „Дипломат“, който бе подкрепил възражението на Морин-Скел срещу решението, с което летящият робот беше отстранен от служба „Специални обстоятелства“.

Гъге отново почувства, че му се зави свят.

Не беше в състояние да установи кога е била последната връзка на Морин-Скел и канонерката за ограничени нападателни действия „Дипломат“. Това също се смяташе за лична информация. Лична тайна. При тази мисъл той горчиво се засмя, като си спомни за опазването на личната тайна, с което се бе сблъскал през последните няколко дни и нощи.

Но беше открил, че един летящ робот като Морин-Скел, дори и изгонен от служба „СО“, може да поддържа еднопосочна връзка в реално време с такъв кораб на разстояние няколко хиляди светлинни години, стига корабът да очаква сигнала и да знае откъде ще дойде. Не можа да открие къде в галактиката е била по това време канонерката „Дипломат“ — корабите на службата „СО“ обикновено пазеха местоположенията си в тайна, — но изпрати искане да му го съобщят.

От намерената информация заключи, че ако корабът е бил на повече от двайсет хиляди светлинни години, записването на разговора, както твърдеше Морин-Скел, не беше възможно. Ако се е намирал, примерно, от другата страна на галактиката, тогава летящият робот определено е излъгал и той е в безопасност.

Гъге се надяваше корабът да е бил от другата страна на галактиката. Надяваше се, че е бил на поне сто хиляди светлинни години или че екипажът е полудял и са влезли в някоя черна дупка, или са решили да се насочат към друга галактика, или са срещнали някой мощен кораб на враждебно настроени извънземни, който ги е взривил… или каквото и да било друго, но да не са били достатъчно близо, за да установят връзка в реално време с Морин-Скел.

Всичко останало, казано от Морин-Скел, беше истина. Можеше да се направи. Той можеше да бъде изнудван. Гъге седеше на дивана, огънят в камината гореше, роботите на Хаб летяха из къщата, жужаха и потракваха, а мъжът гледаше угасващите въглени и желаеше нищо от това да не е истинско, да не се е случвало, проклинаше се, че се е оставил малкият летящ робот да го придума и да извърши измамата.

„Защо — питаше се той. — Защо го направих? Как можах да сторя такава глупост?“ Постъпката изглеждаше ефектна, вълнуваща, опасна. Малко налудничава. Но пък не беше ли той различен от другите хора? Не беше ли Играч на играчите, на когото бе разрешено да е ексцентричен, който имаше свободата да създава свои правила? Той не бе желал да се самовъзвеличае. А и вече бе спечелил партията. Искаше просто някой от Културата да спечели „Пълна мрежа“. Не беше ли така? Гъге нямаше навика да мами. Никога по-рано не го бе правил. Никога няма да го извърши отново… Как можа Морин-Скел да му причини това? Защо го направи? Защо не можеше просто да не се е случвало? Защо не могат да пътуват във времето, защо не може да се върне и да го накара да не се случи? Корабите за няколко години можеха да обиколят галактиката, да преброят всяка клетка в човешкото тяло на светлинни години от него, а той не можеше да се върне с някакъв си жалък един ден и да промени едно мъничко, глупаво, идиотско, срамно решение…

Гъге стисна юмрука на лявата си ръка, удари терминала, който държеше в дясната, но той не се счупи. Ръката отново го заболя.

Опита се да мисли спокойно. Какво ще последва, ако се е случило най-лошото? В Културата се отнасяха доста равнодушно към славата на отделната личност и, следователно, също толкова равнодушно към скандала — във всеки случай рядко имаше скандали, — но Гъге не се съмняваше, че ако Морин-Скел разпространи записа, който твърди, че е направил, хората ще научат.

Множество новинарски агенции и информационни мрежи свързваха всички райони на Културата с кораби, орбити или планети. Сигурно ще се намери някоя, която с удоволствие ще разпространи записа, направен от Морин-Скел. Гъге познаваше две реномирани издания за игри, чиито редактори, публицисти и кореспонденти смятаха него и повечето добри играчи и авторитети за ограничени, свръхпривилегировани хора. Те смятаха, че на тази група се отделя прекалено много внимание и се мъчеха да дискредитират така наречената от тях стара гвардия (която, за голямо удоволствие на Гъге, включваше и него). На тях ще им хареса онова, което Морин-Скел има срещу него. След като то бъде разпространено, някои хора несъмнено ще му повярват. Въпреки неоспоримите доказателства, той можеше да го отрече, но други големи играчи и отговорни хора, утвърдени и авторитетни източници ще знаят истината и това той не би могъл да понесе.

Гъге все така ще може да играе, ще му бъде разрешено да публикува, да регистрира статии за свободно разпространение и вероятно повечето ще бъдат обект на внимание. Не толкова често, колкото преди, може би, но няма да бъде елиминиран напълно. Ще бъде още по-лошо. Ще се отнасят към него със състрадание, разбиране, търпимост. Но никога няма да му простят.

Ще може ли да свикне с това някога? Ще издържи ли на оскърбленията и погледите на повярвалите, на злорадото съчувствие на съперниците? Накрая ще заглъхне ли всичко, ще бъде ли забравено след няколко години? Той мислеше, че няма. За него винаги ще съществува. Летящият робот беше прав. Това ще съсипе репутацията му, ще съсипе самия него.

Гъге наблюдаваше как потъмнява жаравата в камината, как става мека и сива. Той съобщи на Хаб, че проверката е свършена. Групата летящи роботи тихо възстановиха къщата към нормалното й състояние и го оставиха сам с мислите му.

 

 

Събуди се на следващата сутрин и видя, че вселената си е все същата. Не е било кошмар, времето не се бе върнало. Всичко се бе случило наистина.

Взе подземната железница до Селек, селото, където живееше самичък Чамлис Амалк-ней в старомодна и доста странно наподобяваща човешката атмосфера, заобиколен от картини, антични мебели, инкрустирани стени, аквариуми с риби и вивариуми с насекоми.

 

 

— Каквото мога ще науча, Гъге — въздъхна Чамлис, увиснал във въздуха до него и загледан към площада. — Но не гарантирам, че мога да го направя без онзи, който стои зад последното посещение от „Контактната секция“, да разбере. Те може да помислят, че ти се интересуваш.

— Може би наистина се интересувам — отвърна Гъге. — Може би отново искам да говоря с тях, не зная.

— Е, аз изпратих съобщение на моите приятели, но…

В него внезапно възникна една параноична идея. Той рязко се обърна към Чамлис.

— Тези твои приятели са кораби, нали?

— Да — призна Чамлис. — И двамата.

— Как се наричат?

— „Разбира се, аз все още те обичам“ и „Просто прочети инструкциите“.

— Военни ли са?

— С такива имена? Те са на ГКС. Какво друго искаш да знаеш?

— Добре — каза Гъге поуспокоен и погледна площада. — Добре. Това е добре. — Той пое дълбоко дъх.

— Гъге, не можеш ли… моля те… кажи ми какво става? — Гласът на Чамлис беше тих и дори тъжен. — Знаеш, че не питам от любопитство. Позволи ми да ти помогна. Сърцето ми се къса, като те гледам такъв. Ако има нещо, което мога да…

— Няма — каза Гъге и обърна поглед към машината. После поклати глава. — Няма нищо, нищо друго, което можеш да направиш. Ако има, ще ти съобщя. — Той огледа стаята. Чамлис го наблюдаваше. — Сега трябва да тръгвам. До скоро, Чамлис.

 

 

Гъге слезе в метрото, седна в една кола и се загледа в пода. На четвъртото запитване разбра, че тя говори на него, пита го къде иска да отиде. Каза й.

Когато терминалът иззвъня, гледаше стенния екран — наблюдаваше стационарните звезди.

— Гъге? Отново се обажда Макил Стра-бей, още веднъж, още веднъж.

— Какво? — озъби се той, раздразнен от лекомислената словоохотливост на Интелекта.

— Корабът току-що предаде информацията, която искаше.

Той се намръщи.

— Какъв кораб? Каква информация?

— Канонерката „Дипломат“. Нейното местоположение.

Пулсът му се ускори, гърлото му се сви.

— Да — кимна Гъге, мъчейки се спокойно да приеме съобщението. — И?

— Е, не отговори директно. Изпратил го през местната УТС „Ютфул Индискрешън“.

— Да, е? Къде по-точно се намира?

— В звездния куп „Атлабиен-север“. Съобщи и координати, макар че те са верни само за…

— Остави координатите! — извика Гъге. — Къде е този куп? Колко далеч е оттук?

— Ей, по-спокойно. На около две хиляди и петстотин светлинни години.

Гъге седна и затвори очи. Подземната кола започна да намалява.

Две хиляди и петстотин светлинни години! Това е, както казват хората, пътували с УТС, дълъг път. Но достатъчно близко — макар и много далеч — един боен кораб да може точно да насочи своя ефектор, да изпрати в небето сензорно поле с диаметър една светлинна секунда и да запише слабия домашен видеосигнал, който идва от толкова малка машина, че може да се сложи в джоб.

Той се опита да убеди сам себе си, че това още не е доказателство, че Морин-Скел може би все пак лъже, но докато си го мислеше, видя нещо злокобно във факта, че военният кораб не беше отговорил директно. Беше използвал своята УТС, един още по-надежден източник на информация за потвърждение на местонахождението.

— Искаш ли останалата част от съобщението? — попита Хаб. — Или се каниш отново да ми откъснеш главата?

Гъге беше объркан.

— Какво съдържа останалата част от съобщението? — попита той. Подземната кола зави и още повече намали. Гъге видя транзитната галерия на Икрох, увиснала под повърхността на орбиталната станция като обърната сграда.

— Тя е още по-загадъчна — отвърна Хаб. — Ти си се свързал с кораба зад гърба ми ли, Гъге? Съобщението гласи: „Радвам се да те чуя отново“.