Иън Банкс
Играчът на играчите (19)

19.

Дотук средно добре. Нашият Играч на играчите отново извади късмет. Предполагам можете да разберете, че той е вече друг човек. Тези хора!

Аз обаче ще бъда последователен. Още не съм ви казал нищо за себе си, а и сега няма да ви кажа. Може би ще го сторя по-късно.

Може би.

Има ли значение самоличността? Съмнявам се. Ние сме това, което вършим, а не което мислим. Само взаимодействията са от значение (там няма проблем със свободната воля; това не е несъвместимо с убеждението, че действията ви определят какви сте). А какво всъщност е свободната воля? Шанс. Случаен фактор. Ако човек не е напълно предсказуем, тогава разбира се това е всичко, което може да бъде тя. Много се дразня от хора, които не могат да го разберат.

Дори един човек трябва да може да разбере очевидното.

Резултатът е от значение, а не как е постигнат (освен ако, разбира се, процесът на постигане сам по себе си не представлява серия от резултати). Какво значение има дали човешкият ум е пулп от голям брой животински клетки, действащи със скоростта на звука (във въздух!) или блестяща пенопяна от рефлектори и холографски структури, работещи със скоростта на светлината? (Нека дори да не мислим за ума на някой Интелект.) Всичко е машина, всичко е организъм, всичко изпълнява една и съща задача.

Значение има единствено включването на един или друг вид енергия.

Ключове. Памет. Случаен елемент, който е шанс и се нарича избор. Всичко спада под общ знаменател.

Повтарям! Човек представлява онова, което е направил. Динамичен бихейвиоризъм — това е моето кредо.

Гъге? Неговите ключове работят странно. Той мисли различно, действа нетипично. Той е различен човек. Видял е най-лошата месомелачка, която може да съществува в един град, възприел я е лично и е получил своя реванш.

Сега отново е човек, роден в космоса, главата му е пълна с правила на играта „Азад“, мозъкът му се е пригодил и продължава да се пригажда към непостоянните, променящи се структури на онази съблазнителна, всеобхващаща, съдбоносна система от правила и възможности и се носи през космоса към най-древната символична урна — Ечронедал; мястото на стоящата вълна на пламъка — Огнената планета.

Но ще победи ли нашият герой? Възможно ли е да победи? И какво ще му струва победата?

Още колко трябва да научи той? Какво ще направи с такова знание? И което е по важно: какво ще му направи то?

Почакайте и ще разберете. След време всичко ще се изясни.

Започни оттам, маестро…

 

 

Ечронедал беше на двайсет светлинни години от Ее. На половината път до него императорската флота напусна прашния регион, който лежеше между системата Ее и посоката на главната галактика. Огромната спирала на армадата се бе разпростряла върху половината от небето като милион скъпоценни камъни, хванати във водовъртеж.

Гъге нямаше търпение да пристигне на Огнената планета. Пътуването му се струваше безкрайно, лайнерът, с който пътуваше, беше ужасно препълнен. Той прекара по-голямата част от времето в каютата си. Чиновниците, императорските служители и другите играчи на кораба се отнасяха към него с нескривано презрение и с изключение на две пътувания със совалка до бойния кръстосвач „Непобедим“ — императорския флагмански кораб — за участие в приеми, Гъге странеше от всички.

Пътуването премина без произшествия и след дванайсет дни пристигнаха над Ечронедал — обитаема планета, обикаляща по орбита около жълто джудже в доста обикновена система. С една особеност.

Не беше необичайно планетите, които някога са се въртели бързо, да имат екваториални изпъкналости. Ечронедал също имаше такава, макар и сравнително незначителна, но достатъчна да създаде — приблизително между тропиците на планетата — непрекъснат континентален пояс от суша. Останалата част беше покрита от два големи океана и ледени шапки на полюсите. Уникалното, както от гледище на Културата, така и от гледище на империята, беше една вечно движеща се около континенталната суша на планетата огнена вълна.

Приблизително за половин стандартна година огънят обикаляше сушата, а краищата му облизваха бреговете на двата океана. Фронтът на вълната беше почти права линия, неговите пламъци поглъщаха цялата растителност, израснала от пепелищата на предишната жарава. Цялата сухоземна екосистема беше изградена около този никога не загасващ голям пожар. Някои растения покълваха под още топлата пепел и се развиваха от отминаващата топлина. Други цъфтяха точно преди да дойде огънят, бързо израстваха преди да ги обгърнат пламъците, използваха възходящия въздушен поток на огнения фронт да пренесе семената им високо в атмосферата, за да паднат отново някъде в пепелта. Сухоземните животни на Ечронедал спадаха към три категории: едни, които непрекъснато бягаха пред огнения фронт, други, плуващи покрай бреговете на океаните, трети, които се заравяха в земята, криеха се в пещери или оцеляваха по различни начини в езерата и реките.

Птиците кръжаха във въздуха като реактивен поток от пера.

Огънят, почти като непрекъснат прериен пожар, продължава единайсет обиколки. На дванайсетата се променя.

Синдербъд е високо, ципесто растение, което, след като семената му покълнат, бързо израства. То има здрава основа и за двестате дни преди пламъците да дойдат отново, се издига на височина десет и повече метра. Когато дойде огънят, синдербъд не гори. То затваря листатата си корона, докато пожарът отмине и след него продължава да расте в пепелищата. След единайсет такива Големи месеци, единайсет огнени кръщения, синдербъдът става голямо дърво — високо до седемдесет метра. Тогава собствени химически процеси на дървото създават първия Кислороден сезон, подир който следва Бялата жарава.

И в завършека на този цикъл пожарът не просто се разпространява; той спринтира. Вече не е широк, а е нисък и дори умерен степен пожар; той е ад. Езерата изчезват, реките пресъхват, скалите се пукат от изпепеляващата горещина. Всички животни, които са развили собствен начин да се спасят, да издържат на огньовете на Големите месеци, трябва да намерят друг метод за оцеляване. Да тичат достатъчно бързо, за да са далеч от Бялата жарава, да плуват навътре в океана или до няколкото малки острови, или да спят зимен сън дълбоко в големите пещерни системи или в коритата на дълбоки реки, езера и фиорди. Растенията да преминават към нови механизми на оцеляване: по-дълбоки коренови системи, по-дебели обвивки на термоустойчивите семена, които да издържат на по-продължителен полет и да могат да покълнат на по-изсъхналата след пожара земя, на която ще паднат.

В продължение на цял месец след това планетата е на ръба на катастрофата, тъй като изпълнената с пушек, сажди и пепел атмосфера спира слънчевите лъчи и температурата рязко спада. След това бавно, докато отслабналият малък огън продължава пътя си, атмосферата се изчиства, животните започват отново да се размножават, растенията да покълват и малките синдербъди да се надигат през пепелищата от дълбоките си корени.

Императорските замъци на Ечронедал, обилно заливани по време на огъня с вода, са построени да оцелеят при всякаква горещина и вихрушки, които странната екология на планетата може да поднесе. През последните триста години финалите на „Азад“, подбрани, винаги когато е било възможно, да съвпадат с времето на Бялата жарава, са се играли в най-големия от тях, Клаф.

 

 

Императорската флота пристигна над Ечронедал по средата на кислородния сезон. Флагманският кораб остана над планетата, а ескортиращите военни кораби се разпръснаха в покрайнините на системата. Лайнерите изчакаха, докато ескадрилата совалки на „Непобедим“ не свали играчите, царедворците, гостите и наблюдателите на земята, след което отлетя за съседната система. Совалките се спуснаха през чистия въздух на Ечронедал, за да се приземят в замъка Клаф.

Крепостта лежеше върху скала в подножието на заоблени хълмове, издигащи се над широка равнина. Нормално оттам се виждаше простиращата се до далечния хоризонт равнина, обрасла с ниски шубраци, сред които като тънки кули се издигаха синдербъди, но сега дърветата се бяха разклонили и нацъфтели и покровът от люлеещи се листа трептеше над равнината като някакъв жълт облак, а най-високите се издигаха над стените на замъка.

Когато дойде Бялата жарава, тя ще изпепели като огнена вълна всичко около крепостта. Единственото, което спасяваше замъка от пожара, беше двукилометровият виадукт, който водеше от един резервоар в ниските хълмове до Клаф, където гигантски цистерни и сложна система за поливане осигуряваха водна завеса над замъка, докато преминеше огънят. Ако тази система се развалеше, дълбоко в замъка имаше убежища, в които можеха да се скрият обитателите до преминаването на пожара. Досега водата винаги бе спасявала замъка и той оставаше като оазис сред опустошената от огъня местност.

Когато дойдеше огънят, императорът — който винаги печелеше финалната среща — по традиция трябваше да е в Клаф, да излезе от замъка след замирането на пламъците, да се издигне през пушека и тъмнината на космоса и да отиде в своята империя. Времето невинаги точно съвпадаше и в ранните столетия императорът и неговата свита е трябвало да чакат изгасването на огъня в друг замък и дори изобщо да пропуснат Бялата жарава. Този път обаче изчисленията бяха точни и явно Бялата жарава — поради това, че тръгваше само на двеста километра от замъка, където младите синдербъди рязко бяха променили големината и формата си и бяха станали като големите дървета, заобикалящи Клаф — щеше да пристигне почти навреме, за да се създаде подходящата за коронясването обстановка.

Още с кацането Гъге се почувства некомфортно. Масата на Ее беше почти колкото произволно смятаната от Културата за стандартна, така че нейната гравитация бе приблизително като тази на орбита Чиарк от въртенето и създаваната от „Ограничаващ фактор“ и „Малък вагабонт“ с антигравитационни полета. Но Ечронедал имаше почти два пъти по-голяма маса в сравнение с Ее и Гъге се почувства тежък.

Замъкът отдавна бе обзаведен с бавно ускоряващи асансьори и беше необичайно да видиш друг, освен прислужници, да се изкачва на горните етажи по стълбите, но през първите няколко къси дни на планетата дори ходенето по равно беше трудно.

Стаите на Гъге гледаха към вътрешните дворове на замъка. Той се настани там с Флер-Имсахо — който не проявяваше никакви признаци, че е повлиян от по-голямата гравитация — и прислужника, какъвто имаше всеки финалист. Гъге изрази известно нежелание изобщо да има прислужник (летящият робот категорично го подкрепи), но му бе обяснено, че това е традиция и голяма чест за всеки играч и той се съгласи.

Вечерта на тяхното пристигане беше проведено твърде неорганизирано тържество. Всички седяха и приказваха, изморени от дългото пътуване и изтощени от силната гравитация. Разговорите се въртяха главно около подутите глезени. Гъге поседя малко, колкото да се покаже. За първи път щеше да се срещне с Никозар след големия бал при откриването на игрите. Приемите на „Непобедим“ по време на пътуването не бяха удостоени с императорско присъствие.

— И този път се поклони както трябва — напомни му Флер-Имсахо, когато влязоха в голямата зала на замъка. Императорът седеше на трон и приветстваше пристигащите. Гъге се канеше да коленичи като всички останали, но Никозар го видя, поклати украсен с пръстен пръст и посочи към собственото си коляно:

— На едно коляно, приятелю. Нали не си забравил?

Гъге коленичи на едно коляно, наведе глава. Никозар тихо се засмя. Хамин, който стоеше отдясно на императора, се усмихна.

Гъге седна самичък на един стол до стената, близко до комплект големи антични доспехи. Той огледа без ентусиазъм залата, видя един апекс в ъгъла да говори на група униформени апекси, насядали на високи столчета около него, и се намръщи. Апексът беше необичаен — не защото стоеше прав, а защото върху моряшката униформа беше пристегнат с нещо като направени от оръжеен метал кости.

— Кой е онзи? — обърна се Гъге към Флер-Имсахо, който жужеше и пращеше без настроение между неговия стол и доспехите край стената.

— Кого имаш предвид?

— Онзи апекс с… екзоскелета. Така ли се нарича?

— Това е звездният маршал Йомонула. На последните игри той направил личен облог, с благословията на Никозар, че ще отиде в затвора за една Голяма година, ако изгуби. Изгубил, но очаквал, че Никозар ще използва императорско вето — което той може да направи за нетелесни облози, — за да не се лиши за шест месеца от услугите на един от най-добрите си командири. Никозар използвал правото си на вето, но само за да го постави в тази бронирана дреха, която носи, вместо да бъде тикнат в затворническа килия. Тя е прототип на одухотворен портативен затвор. Има различни самостоятелни сензори и конвенционални характеристики на екзоскелет, микрочипове и крайници с електрическо захранване. Предназначена е да остави свободен Йомонул да изпълнява военните си задължения, но иначе да му наложи затворническа дисциплина. Позволява му да яде малко и най-проста храна, не му разрешава никакъв алкохол, налага му строг режим на упражнения, не му позволява да взема участие в обществени дейности — неговото присъствие тук тази вечер сигурно е някакво специално разрешение от императора, — не му дава възможност да прави любов. Освен това на всеки десет дни е длъжен да слуша два часа проповеди от свещеника на затвора.

— Бедният човек. Разбирам какво трябва да изтърпи.

— Е, предполагам, че човек не бива да се опитва да бъде по-умен от императора — каза Флер-Имсахо. — Но наказанието му почти изтича.

— Няма ли амнистия за добро поведение?

— Имперската наказателна система не предвижда такова нещо. За лошо поведение обаче увеличава присъдата.

Гъге поклати глава, погледна затворника в частния затвор.

— Тази стара империя е жестока, нали, роботе?

— Доста… но ако се опита да прекара Културата, тогава ще разбере какво значи жестокост.

Гъге погледна изненадан машината. Тя летеше и жужеше, а нейният обемист сиво-кафяв корпус изглеждаше суров и дори жесток на фона на тъмния блясък на празните доспехи.

— Тази вечер сме войнствено настроени.

— Аз да. Добре е и ти да се настроиш войнствено.

— За игрите? Готов съм.

— Наистина ли ще участваш в това пропагандно представление?

— Какво пропагандно представление?

— Знаеш много добре какво имам предвид. Да помогнеш на Бюрото да покаже фалшиво поражение. Да се представиш за победен. Да дадеш лъжливо интервю.

— Да. А защо не? Това ми дава възможност да участвам в турнира. Иначе могат да се опитат да ме спрат.

— Да те убият?

Гъге вдигна рамене.

— Да ме дисквалифицират.

— Не е ли много висока цената за по-нататъшното ти участие в играта?

— Не — излъга Гъге. — Казването на няколко бели лъжи не е кой знае каква цена.

— Хм — измънка машината.

Гъге почака, но тя не каза нищо повече. Малко след това си тръгнаха. Гъге стана от стола и се отправи към вратата, но летящият робот му припомни, той се обърна и се поклони на Никозар.

 

 

Първата му партия в Ечронедал, онази, която официално трябваше да изгуби, независимо какво щеше да се случи, беше с десет играчи. Този път не се съюзиха срещу него и дори четирима му предложиха да направят общ фронт срещу останалите. Това бе традиционен начин за игра на партиите с по десет души, макар че Гъге, като се изключеха комбинациите срещу него, за първи път директно се включваше в комбинация.

И така той обсъждаше стратегия и тактики с двама адмирали от флота, един звезден генерал и един императорски министър в стая в едно крило на замъка, за която Бюрото гарантираше, че е електронно и оптически стерилна. Три дни обсъждаха как трябва да играят, после четиримата се заклеха пред Бога, а Гъге даде дума, че няма да нарушат споразумението, докато не бъдат победени останалите петима играчи или самите те не загубят.

Игрите на по-малки дъски завършиха почти наравно за двете страни. Гъге установи, че играта в екип има както предимства, така и недостатъци. Той положи всички усилия да се адаптира и играе според изискванията на този стил. Последваха още разговори, после преминаха към битката на Оригиналната дъска.

Гъге изпитваше удоволствие от играта. Като част от екипа допринесе много за неговия успех. Почувства искрена топлота към апексите, с които играеше. Те се обръщаха един към друг за помощ, когато бяха затруднени, доверяваха се при масирани атаки и изобщо играеха така, сякаш техните лични сили бяха едно цяло. Като хора той не намираше своите другари много симпатични, но като партньори в играта не можеше да отрече, че има чувства към тях и като разбра, че противниците им ще изгубят и скоро ще се бият помежду си, му стана мъчно.

Когато стигнаха до края и последният от противниците се предаде, много от симпатиите, които бе изпитвал, изчезнаха. Почувства се макар и частично, излъган. Той се бе придържал към духа на споразумението, докато те се бяха придържали към буквата. Фактически никой не атакува, докато и последната от фигурите на противниковия отбор не беше пленена или завладяна, но когато стана ясно, че ще спечелят, имаше някакво тактическо маневриране, игра за позиции, които щяха да станат важни, когато свършеше споразумението. Гъге откри това много късно и когато започна втората част на играта, от петимата той беше в най-слаби позиции.

Стана ясно също, че двамата адмирали, което не беше изненадващо, бяха играли неофициално заедно срещу другите. Като двойка те бяха по-силни от останалите трима.

В известен смисъл обаче слабата позиция на Гъге го спаси. Той играеше така, че не си заслужаваше да се занимават с него; четиримата се биеха помежду си. По-късно Гъге атакува двамата адмирали — когато те станаха достатъчно силни да наложат пълно надмощие, но бяха по-уязвими от неговата малка сила, отколкото от по-големите сили на генерала и министъра.

Играта продължи дълго, Гъге непрекъснато печелеше и накрая, макар че пръв беше изваден от играта, бе натрупал достатъчно точки, за да си осигури участие в следващата партия. Трима от останалите пет от противната страна бяха завършили толкова лошо, че се принудиха да се оттеглят.

Гъге фактически така и не се възстанови напълно от грешката си на първата дъска и игра лошо на Формиращата дъска. Започна да изглежда, като че ли няма да се наложи империята да прибягва до лъжи относно отпадането му още при първата партия.

Той говори с „Ограничаващ фактор“, използвайки Флер-Имсахо като ретранслатор и екрана за игри в собствената си стая за дисплей.

Беше се адаптирал към по-голямата гравитация. Флер-Имсахо му напомни, че това е генно създадена реакция. Костите му бързо са надебелели и мускулите увеличили, без да чакат физически упражнения.

— Не забеляза ли, че си напълнял? — раздразнено попита летящият робот, докато Гъге разглеждаше тялото си в огледалото.

Гъге поклати глава.

— Направи ми впечатление, че ям прекалено много.

— Страшно си наблюдателен! Чудя се какво друго, за което не знаеш, можеш да направиш. Не са ли ти казвали нищо за биологията на твоето тяло?

Мъжът повдигна рамене.

— Забравил съм.

Той се адаптира също към късия денонощен цикъл на планетата много по-бързо от всеки друг, ако се съдеше по многобройните оплаквания. Летящият робот му каза, че за да привикнат към по-късия с една трета от стандартния ден повечето хора използват лекарства.

— И това ли е генна адаптация? — попита една сутрин на закуска Гъге.

— Разбира се.

— Не съм знаел.

— Очевидно — отвърна летящият робот. — Много жалко, човече. В продължение на единайсет хиляди години видовете на Културата са били космически скитници. Това, че сега живеете в идеални, специално създадени условия не означава, че сте загубили способността си за бърза адаптация. Сила във всичко. Свръхизобилие. Съвършена конструкция. Ти знаеш философията на Културата.

Гъге погледна машината и се намръщи. Той посочи към стената, после към ухото си.

Флер-Имсахо се полюшна; еквивалент на повдигане на рамене.

 

 

Гъге се класира пети от седмината на Формиращата дъска. Започна да играе на Ставащата дъска без надежда да спечели, но с някаква, макар и слаба, възможност да премине през квалификацията. Към края игра вдъхновено. Бе започнал да се чувства съвсем уверен на последната от трите големи дъски и се наслаждаваше на използваната символика на природните стихии, включени в играта, вместо съответствието на смърт, използвано в останалите игри. Гъге почувства, че от трите големи дъски играчите бяха най-слаби на Ставащата дъска — не я разбираха добре и й обръщаха твърде малко внимание.

Той успя. Един от адмиралите спечели и премина квалификацията. Разликата между него и другия адмирал беше една точка: 5523 срещу 5522. Само с теглене на жребий и с преиграване можеше да се постигне по-голямо израняване. Когато по-късно помисли, разбра, че нито за миг не е имал ни най-малки съмнения, че ще достигне до следващия кръг.

— Още малко и ще кажеш, че това е съдба, Джъно Гъге — заяви Флер-Имсахо, когато се опита да му обясни какво чувства. Гъге седеше в стаята си с ръка на масата пред него, докато летящият робот сваляше орбиталната гривна от китката му. Вече не можеше сам да я сваля. Беше му станала тясна поради увеличените мускули.

— Съдба — повтори замислено Гъге и кимна. — Предполагам, че така изглежда.

— Какво е на ред? — възкликна машината и започна да реже гривната с поле. Гъге реши, че яркият малък образ от гривната ще изчезне. Не изчезна. — Бог? Духове? Пътуване във времето? — Летящият робот измъкна гривната от китката му и я завари, така че тя отново стана кръг.

Гъге се усмихна.

— Империята. — Той взе гривната от машината, стана и отиде до прозореца. Запремята гривната в ръка и загледа каменния двор.

„Империята? — мислеше Флер-Имсахо. Той помоли Гъге да му разреши да прибере гривната в своя корпус. Нямаше смисъл да я оставя в стаята. Някой можеше да се досети какво изобразява. — Надявам се, че се шегува.“

 

 

Когато свърши своята партия, Гъге намери време да наблюдава играта на Никозар. Императорът играеше в приличната на корабен нос зала на замъка. Беше голяма, с амфитеатрално разположени, изсечени в сива скала места за над хиляда души. Там щеше да се играе последната партия, с която щеше да се реши кой ще бъде император. Залата се намираше в далечния край на замъка, с лице към посоката, от която щеше да дойде огънят. През високите, все още незакрити прозорци се виждаше море от жълти корони на синдербъди.

Гъге седна в галерията за публиката. Никозар играеше предпазливо, постепенно изграждаше предимства, правеше изгодни замени върху Ставащата дъска, дирижираше ходовете на другите четирима играчи на своя страна. Гъге беше впечатлен. Никозар играеше блестящо. Бавният, равномерен стил, който демонстрираше тук, изразяваше само една страна от него. От време на време, точно когато бе необходимо, когато щеше да има най-силен поразяващ ефект, той правеше изненадващ умен и дързък ход. Също така на случайния добър ход на противника винаги отговаряше със същия и обикновено по-добър ход.

Гъге усети известно съчувствие към противниците на Никозар. Дори лошата игра беше по-малко деморализираща от изиграването от време на време на някой блестящ ход, който винаги биваше париран.

— Усмихваш се, Джъно Гъге. — Играчът на играчите беше погълнат от играта и не бе забелязал приближаването на Хамин. Старият апекс седна внимателно до него. Издутините под дрехата му показваха, че носи антигравитационен апарат за частично неутрализиране на гравитацията на Ечронедал.

— Добър вечер, Хамин.

— Чух, че си преминал квалификацията. Поздравявам те.

— Благодаря. Само неофициално, разбира се.

— Ах, да. Официално си четвърти.

— Какво неочаквано великодушие.

— Взехме предвид твоята готовност да сътрудничиш. Нали не си се отказал?

— Разбира се. Извикайте оператор.

— Може би утре. — Хамин кимна и погледна Никозар, който анализираше позицията си на Ставащата дъска. — Твоят противник в единичната партия ще бъде Ло Тениос Крауо. Отличен играч, предупреждавам те. Сигурен ли си, че не искаш да се откажеш сега?

— Повече от сигурен. Бихте ли допуснали, че осакатих Бермоя, за да се откажа сега, само защото напрежението става много голямо?

— Разбирам съображенията ти, Гъге. — Хамин въздъхна и продължи да наблюдава играта на императора. После кимна. — Да, наистина разбирам съображенията ти. Във всеки случай ти премина квалификациите с малка преднина. А Ло Тениос Крауо е добър, много добър. — Той отново кимна. — Да, може би си намери равностоен противник, а? — Съсухреното лице се обърна към Гъге.

— Възможно е, ректоре.

Хамин кимна разсеяно и пак се загледа в играта на императора.

 

 

На следващата сутрин Гъге участва в няколко записа на фалшиви ходове на дъската. Играта, която бе изиграл предния ден, беше възстановена и той направи няколко убедителни хода и една явна грешка. Ролята на негов противник прие Хамин и още неколцина професори от колежа „Кандсев“. Гъге беше впечатлен колко сполучливо подражаваха всички те стила на апексите, с които бе играл.

Както предсказа Хамин, Гъге завърши четвърти. Последва интервю с имперската новинарска служба, в което той изрази съжалението си, че е отстранен от най-важните серии, и благодарност към азадианския народ за поканата и за възможността да участва в игрите. Каза, че уважението му към гения на император-регента неизмеримо е нараснало от видяното още в самото начало и очаква с нетърпение да види останалите игри. Към императора, неговата империя и целия народ отправи най-добри пожелания за несъмнено очакващото ги светло бъдеще.

Новинарският екип и Хамин изглеждаха много доволни.

— Трябвало е да станеш актьор, Джъно Гъге — възкликна Хамин.

Гъге предположи, че това сигурно бе казано като комплимент.

 

 

Той седеше и гледаше над синдербъдовата гора. Дърветата бяха високи шейсет и повече метра. Летящият робот му бе казал, че при най-бързото си развитие те растат с по три четвърти от метъра на ден и засмукват огромни количества вода и хранителни вещества от земята, така че почвата около тях спада, спуска се надолу и открива най-горните им корени, които по време на Бялата жарава изгарят, за да израстат отново след една пълна Голяма година.

Беше полумрак — кратко време в краткия ден, когато бързо въртящата се планета оставяше светлото жълто джудже да се спусне зад хоризонта. Гъге дишаше дълбоко. Не усещаше миризма на изгоряло. Въздухът изглеждаше съвсем прозрачен, на небето светеха две планети от ечронедалската система. Въпреки това той знаеше, че в атмосферата има достатъчно пепел да закрие завинаги повечето от звездите на небето и да остави огромното колело, главната галактика, замъглено, неясно и далеч по-малко вълнуващо, отколкото гледано отвъд мъгливата газова покривка на планетата.

Седеше в малката градинка близо до върха на замъка, така че да гледа над върховете на повечето дървета. Беше на нивото на натежалите от плодове върхове. Шушулките, големи колкото свито малко дете, бяха пълни с течност, която в основата си бе етилов алкохол. Когато дойдеше Бялата жарава, някои щяха да паднат, други да останат. И всички щяха да изгорят.

Като си помисли за това, Гъге потрепери. Казваха, че продължава приблизително седемдесет дни. Когато огненият фронт дойде, всеки, който остане, където седи сега, ще бъде изпечен жив, независимо дали е заливан с вода или не. Излъчваната топлина ще го изпече. Градината, в която се намира, ще загине. Дървената пейка, на която седи, ще бъде прибрана зад каменната стена и огнеустойчивите метални прегради. Градините в по-дълбоките дворове на замъка ще оцелеят, макар че ще трябва да бъдат разчистени от довяната от вятъра пепел. Хората, приютени във влажните подземия на замъка или в дълбоките укрития, ще се спасят… освен ако не проявят глупост и се оставят огънят да ги хване на открито. Разказват, че се е случвало.

Той видя Флер-Имсахо да лети над дърветата към него. Машината бе получила разрешение да лети самостоятелно при условие, че съобщава къде отива и се съгласи да й сложат монитор за местонахождение. Очевидно на Ечронедал нямаше нищо, което империята да смята за военна тайна. На летящия робот тези условия много не му харесаха, но реши, че ако остане затворен в замъка, ще полудее и се съгласи. Това беше първата му експедиция.

— Джъно Гъге.

— Здравей, роботе. Птици ли наблюдаваш?

— Летящи риби. Макар че предпочитам да започна с океаните.

— Имаш ли намерение да наблюдаваш огъня?

— Още не съм решил. Чух, че ти предстои да играеш с Ло Тениос Крауо.

— След четири дни. Казват, че е добър.

— Вярно е. И е един от хората, които знаят всичко за Културата.

Гъге погледна машината.

— Какво?

— В империята винаги има най-малко осем души, които знаят откъде идва Културата, приблизително каква е големината й и нивото на технологическо развитие.

— Наистина ли? — попита Гъге през зъби.

— През последните двеста години императорът, шефът на военноморското разузнаване и шест звездни маршала са били информирани за силата и степента на развитие на Културата. Те не искат никой да знае за това. Решението е тяхно, не наше. Чувстват се изплашени. С основание.

— Роботе — извика Гъге, — не ти ли е минавало през ума, че започва да ми омръзва непрекъснато да ме третирате като дете? Защо, по дяволите, не ми го казахте по-рано?

— Джъно, ние искахме да направим нещата по-леки за теб. Защо да ги усложняваме, като ти кажем, че няколко души наистина знаят всичко за нас, когато нямаше никаква вероятност да влезеш в контакт с тях? Всъщност никога изобщо нямаше да ти се каже, ако не ти предстоеше да играеш с един от тези хора. Нямаше нужда да го знаеш. Наистина ние просто се опитваме да ти помогнем. Мисля, че щяхме да ти съобщим, ако по време на играта Крауо кажеше нещо, което да те озадачи и разсее.

— Е, ще ми се да се грижеше толкова много и за моето настроение, колкото за моята съсредоточеност — каза Гъге, стана и се подпря на парапета в края на градината.

— Много съжалявам — отвърна летящият робот, без следа от разкаяние.

Гъге махна с ръка.

— Няма значение. Да разбирам ли, че Крауо е от военноморското разузнаване, а не от Министерството за културен обмен?

— Точно така. Официално такава длъжност не съществува. Но всички в двореца знаят, че този пост се предлага на най-почтения от високопоставените играчи.

— И на мен Министерството за културен обмен ми се видя малко странен пост за някой толкова добър играч като него.

— Е, Крауо е на тази длъжност от три Големи години. Някои смятат, че е можел да стане дори император, ако наистина е искал, но той е предпочел, да остане там, където си е. Крауо е труден противник.

— Всички казват така — отвърна Гъге, намръщи се и погледна избледняващата светлина на хоризонта. — Какво е това? — попита той. — Чу ли го?

Отново прозвуча. Протяжен, жален далечен вик, почти заглушен от тихото шумолене на балдахина от синдербъди. Слабият вик прерасна в тихо, смразяващо кресчендо. Викът бавно заглъхна. За втори път през тази вечер Гъге потрепери.

— Какво е това? — прошепна той.

Летящият робот се промъкна боязливо по-близо до него.

— Кое? Тези викове ли? — попита той.

— Да! — отвърна Гъге, заслушан в слабия звук, довяван и отнасян от лекия топъл полъх, който идваше на талази от тъмнината над шумолящите корони на гигантските дървета.

— Животни — отвърна Флер-Имсахо, чийто неясен силует се виждаше на фона на последните залязващи лъчи на западното небе. — Големи месоядни животни. Най-често ги наричат трошае. Шесткраки. Ти видя няколко на бала в личната менажерия на императора. Спомняш ли си?

Гъге слушаше запленен воя на далечните животни.

— Как се спасяват от Бялата жарава?

— През последния Голям месец трошае тичат почти пред огнената линия. Тези, които чуваш, ако тръгнат сега, няма да могат да избягат достатъчно бързо, за да се спасят. Те са затворени в открити кошари. Пазят ги за устройване на лов. Затова вият така. Знаят, че огънят идва и искат да излязат.

Гъге не каза нищо, обърна глава да долови затихващия вой на обречените животни.

Флер-Имсахо почака около една минута. Мъжът не помръдна, нито попита нещо. Машината си тръгна. На вратата на замъка се обърна към подпряния на каменния парапет в далечния край на малката градина мъж — поприклекнал, навел глава неподвижен. Вече беше тъмно и обикновените човешки очи не можеха да видят смълчаната фигура.

Летящият робот се поколеба, после изчезна в замъка.