Иън Банкс
Играчът на играчите (20)

20.

Гъге не беше допускал, че „Азад“ е игра, при която може да има дори един свободен ден, камо ли пък двайсет. Като откри това, той изпита голямо разочарование.

Разучил бе много от миналите партии на Ло Тениос Крауо и беше готов за срещата с шефа на разузнаването. Стилът на апекса бе вълнуващ, много по-красив — макар понякога по-странен — от този на който и да било от най-добрите играчи. Мачът трябваше да бъде предизвикателен, да доставя удоволствие, но не беше. Бе изпълнен с омраза, смущение, унижение. Гъге унищожи Крауо. Снажният, отначало твърде весел и спокоен на вид апекс, направи няколко ужасни, елементарни грешки. След тях последва истински вдъхновена, дори блестяща игра, но последиците от грешките се оказаха катастрофални. Гъге знаеше от опит, че понякога излизаш срещу някого, който просто поради начина си на игра ти създава много повече проблеми, отколкото трябва, а друг път се развива игра, в която независимо колко се стараеш и колко добре обмислени и остри са ходовете ти, всичко върви лошо. Шефът на морското разузнаване изглежда имаше и двата проблема едновременно. Стилът на Гъге може би бе предназначен да създава проблеми на Крауо и щастието на апекса просто го беше напуснало.

Гъге изпита истинско съчувствие към Крауо, който очевидно бе разстроен повече от начина, по който загуби, отколкото от самата загуба. И двамата се почувстваха облекчени, когато партията свърши.

Флер-Имсахо наблюдаваше последните етапи от играта на човека. Той четеше всеки ход с появяването му на екрана и онова, което видя, приличаше не на игра, а по-скоро на операция. Играчът на играчите, Морът Гъге, плени всичките фигури на своя противник. Апексът наистина игра лошо, но Гъге беше изключително блестящ. В играта той прояви известна грубост нещо ново за него. Летящият робот почти я очакваше, но бе изненадан да я види толкова рано и толкова силна. Той четеше знаците от тялото и лицето на мъжа: раздразнение, съжаление, гняв, тъга… четеше и играта и не виждаше нищо, което с нещо макар и малко да наподобява на познатите му партии. Единственото, което виждаше, беше организирана ярост на играч, който играе на дъската и борави с фигурите, картите и правилата като с познати му органи за управление на някаква всемогъща машина.

Друга промяна, мислеше летящият робот. Човекът се бе променил. Беше се потопил по-дълбоко в играта и в обществото. Той бе предупреден, че може да се получи такова нещо. Една от причините за това беше, че през цялото време Гъге говореше на еечиански. Флер-Имсахо винаги бе малко несигурен в опитите си да определи точно поведението на човека. Той знаеше, че когато хората от Културата дълго време вместо на марейнски, говорят на друг език, те са склонни да се променят: да мислят на този език; да постъпват различно; да губят грижливо балансираната тълкувателна структура на езика на Културата, фините нюанси на напевността, тона и ритъма. Фактически във всичко. Понякога дори претърпяват и по-груби промени.

Марейнският език беше синтетичен — развит да бъде фонетично и философски толкова изразителен, колкото позволяват човешкият говорен апарат и мозък. Флер-Имсахо предполагаше, че този език е надценяван, но той бе създаден от по-големи умове от неговия, високо развитите Интелекти страшно го ценяха и той трябваше да отстъпи пред тяхното мнение. Един Интелект в кратко изложение по въпроса дори сравняваше марейнския език с играта „Азад“. Това всъщност беше преувеличено, но Флер-Имсахо бе схванал смисъла на тази хипербола.

Еечианският беше обикновен, естествено развил се език със заложени в него допускания, които заместват сантименталността и сътрудничеството със страст и агресия. Една относително невинна и чувствителна душа като Гъге, ако през цялото време говори на него, неизбежно ще усвои част от заложената в езика етична структура.

И така сега човекът играеше като едно от онези месоядни животни, които беше чул да реват, вървеше дебнешком по дъската, строеше капани и препятствия, завладяваше територии, връхлиташе, преследваше, нападаше…

Флер-Имсахо се размърда в своята дегизировка, сякаш му бе неудобна, и изключи екрана.

 

 

В деня, в който завърши партията с Крауо, Гъге получи дълго съобщение от Чамлис Амалк-ней. Той седеше в стаята си и наблюдаваше на екрана стария летящ робот, който докато предаваше последните новини, му показваше изгледи от Чиарк. Професор Борелал — била още в отпуск. Хафлис бил бременен. Олз Хап била на пътешествие с първата си любов и се връщала, за да продължи в университета. Чамлис все още работел върху книгата си по история.

Гъге седеше, наблюдаваше, слушаше. Той предположи, че „Контактната секция“ е цензурирала съобщението, изтрила е онези части от него, които показваха, че ландшафтът на Чиарк е орбитален, а не планетарен. Ядоса го по-малко, отколкото очакваше.

Не се зарадва много на съобщението. Всичко в него изглеждаше толкова далечно, толкова маловажно. Думите на стария летящ робот му се сториха много банални, вместо умни или приятелски, хората на екрана изглеждаха отпуснати и глупави. Амалк-ней му показа изглед от Икрох и Гъге установи, че е ядосан от факта, задето разни хора от време на време си позволяваха да отиват и да остават там. За кои се мислеха?

Йей Меристинокс не се появи в съобщението. Писнало й било от Бласк и машината за предварително оформяне на ландшафта и заминала да прави кариера в (изтрито). Изпращаше му своята любов. Преди да тръгне започнала вирусна промяна в мъж.

Точно в края на съобщението имаше странна част — прибавена, след като е бил записан основният сигнал. Беше показан Чамлис в голямата всекидневна стая в Икрох.

— Гъге — казваше той, — това пристигна днес. Обикновена доставка чрез служба „Специални обстоятелства“. Изпращачът не е посочен. — Картината започна да се движи и показа едно място, където, ако не бяха разместени мебелите, трябваше да има маса. Екранът изгасна. — Нашият малък приятел — продължи Чамлис. — Но съвсем безжизнен. Сканирах го и… (изрязано) изпратих група да разследва. Мъртъв е. Само корпус без ум. Като непокътнато човешко тяло с изваден мозък. В центъра, където трябваше да е умът му, има малка дупка.

Образът се върна. Отново се появи Чамлис.

— Мога само да предположа, че се е съгласил да бъде реконструиран и сега му правят ново тяло. Странно е обаче, че са изпратили старото. Съобщи какво искаш да бъде направено с него. Пиши скоро. Надявам се съобщението ми да те завари в добро здраве. Успех в начинанието. Най-сърдечни по…

Гъге изключи екрана, стана бързо, отиде до прозореца, погледна двора и се намръщи.

На лицето му бавно се появи усмивка. Тихо се засмя, отиде до вътрешната уредба и каза на прислужника да донесе вино. Тъкмо вдигаше чашата до устните си, когато Флер-Имсахо влетя през прозореца. Беше целият в прах. Връщал се от сафари сред дивата природа.

— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза той. — За какво вдигаш тост?

Гъге погледна кехлибарената течност и се усмихна.

— За отсъствието на приятели — каза той и пи.

 

 

Следващият мач имаше три партии. Гъге трябваше да се срещне с Йомонул Лу Рашп — затворения в екзоскелет звезден маршал — и младичкия полковник Ло Фраг Траф. Той знаеше, че ако се съди по чина, и двамата трябваше да са по-слаби от Крауо, но шефът на разузнаването бе играл толкова лошо — сега той едва ли щеше да запази поста си, — та Гъге смяташе, че това съвсем не можеше да служи като указание за по-лека игра срещу двамата противници. Напротив. Беше съвсем естествено двамата военни да се обединят срещу него.

Никозар трябваше да играе срещу стария звезден маршал, Вечестерър и министъра на отбраната, Джило.

До срещата Гъге прекара времето си в разучаване. Флер-Имсахо продължи със своите изследвания. Той каза на Гъге, че е наблюдавал как в един цял регион настъпващият огнен фронт е бил изгасен от пороен дъжд и буря. Няколко дни по-късно посетил отново региона и установил, че огънят се е възстановил.

Императорският двор се развличаше с лов в гората през деня и с живо или холографско шоу през нощта.

Гъге намери развлеченията еднообразни и скучни. Интересни бяха единствено дуелите — обикновено между мъже, пуснати в ями с концентрични трибуни над тях, изпълнени с императорски служители и играчи. Те само случайно завършваха със смърт. Гъге подозираше, че продължават в замъка през нощта — развлечения от друг вид, които неизбежно бяха фатални поне за един от участниците. На тях той нито беше допускан, нито го информираха.

Тази мисъл обаче не го разтревожи.

 

 

Ло Фраг Траф беше млад апекс с голям белег, който започваше от челото, минаваше през бузата и стигаше почти до устата. Играеше бързо и настървено. Такава беше и кариерата му в имперската звездна армия. Най-известният му подвиг бе съсипването на библиотеката Урутипейг. Траф командвал малка наземна сила във война срещу хуманоидни видове. Войната, която водел в космоса, временно стигнала до задънена улица. Чрез комбинация от голям боен талант и малко късмет Траф се оказал в положение да застраши от земята столицата на хуманоидите. Противникът поискал мир, като поставил условие в договора да се запише, че голямата им библиотека, известна на всички цивилизовани видове от По-малкия облак, ще остане непокътната. Траф знаел, че ако не приеме това условие, войната ще продължи и затова дал честната си дума от древните микрофилми да не бъде унищожена нито една буква, нито един пиксел^[1] — всичко да си остане на място.

Траф имал заповеди от своя звезден маршал библиотеката да бъде разрушена. Това бил първият закон, издаден от Никозар след идването му на власт. Подчинените раси трябвало да разберат, че ако разсърдят императора, нищо не може да предотврати наказанието.

Макар че никой в империята ни най-малко не се интересувал дали един лоялен войник ще наруши споразумение с някаква група чуждоземци, Траф знаел, че дадената дума е свещена. Ако я нарушал, никой повече нямало да му вярва.

Но той знаел какво да направи. Решил проблема, като разбъркал библиотеката, подредил всички думи в азбучен ред и всички пиксели в илюстрациите по цвят, нюанс и яркост. Оригиналните микрофилми били изтрити и томовете презаписани един върху друг. Илюстрациите били заменени с цветни полета.

Имало бунтове, разбира се, но Траф контролирал положението и както обяснил на разгневените и — както се оказало, буквално — готови на самоубийство пазачи на библиотеката и на Върховния имперски съд, удържал на дадената дума да не унищожава, нито да взема като плячка дори една-единствена дума, картина или файл.

Когато мина половината от играта на Оригиналната дъска, Гъге разбра нещо изключително важно: Йомонул и Траф играеха един срещу друг, не срещу него. Играеха така, сякаш очакваха той да спечели и се бореха за второто място. Гъге знаеше, че те не се обичат. Йомонул беше представител на старата военна гвардия, а Траф на новата вълна нахакани млади авантюристи. Йомонул беше привърженик на преговорите и минималните военни действия, Траф на съкрушителни ходове. Йомонул имаше либерални възгледи към другите видове — Траф беше ксенофоб. Двамата бяха възпитаници на традиционно враждуващи помежду си колежи. Техните различия ясно се виждаха и в стиловете им на игра: Йомонул бе задълбочен, предпазлив, безпристрастен; Траф — агресивен до безразсъдство.

Отношението им към императора също беше различно. Йомонул имаше трезв, практичен възглед, докато Траф бе напълно лоялен на Никозар, а не на положението, което заемаше в държавния апарат. Всеки презираше отношението на другия.

Въпреки това Гъге не очакваше никой от двамата по-нататък напълно да се абстрахира от него и направо да се хванат за гушите. Той отново се почувства леко измамен, че играта не е както трябва. Единствената компенсация беше, че количеството жлъч в играта на двамата воюващи помежду си военни бе неоспоримо впечатляващо, макар и изтощаващо и разточително. Гъге си играеше играта и бързо набираше точки, докато двамата войници се биеха. Той печелеше, но не можеше да се отърве от чувството, че другите двама получават много повече от играта, отколкото той. Гъге бе очаквал физическа опция, но лично Никозар беше заповядал по време на мача да няма такива залагания. Императорът знаеше, че двамата играчи хранят един към друг патологична нетърпимост и не искаше да рискува да се лиши от военната служба на никой от тях.

Беше обедна почивка на третия ден от партията на Оригиналната дъска. Оставаха минути до подновяване на играта. Гъге седеше сам и наблюдаваше спортните репортажи, които показваха колко добре бе играл Ло Тениос Крауо срещу Йомонул и Траф. Който и да симулираше играта на апекса — не самият Крауо, който беше отказал да си служи с хитрости, — се справяше добре, като използваше по свой начин стила на шефа на разузнаването. Гъге леко се усмихна.

— Съзерцаваш наближаващата ти победа ли, Джъно Гъге? — попита Хамин и седна срещу него на масата.

Гъге завъртя екрана.

— Не мислиш ли, че е малко рано да се говори за победа?

Старият плешив апекс се взря в екрана и леко се усмихна.

— Хм. Ти така ли мислиш? — Той се пресегна и го изключи.

— Нещата се променят, Хамин.

— Наистина се променят, Гъге. Но според мен ходът на тази игра няма да се промени. Ти ще спечелиш.

— Тогава — каза Гъге, като гледаше към мъртвия екран, — Крауо ще трябва да играе срещу Никозар.

— Крауо може. Ние сме в състояние да измислим партия, с която да се осигури това. Но ти не трябва да го правиш.

— Не трябва? — учуди се Гъге. — Мисля, че направих всичко, което желаехте. Какво друго мога да направя?

— Да се откажеш да играеш с императора.

Гъге погледна светлосивите, обградени с паяжина от тънки бръчки очи на стария апекс. Бяха спокойни.

— Какъв е проблемът, Хамин?

Хамин приглади фината материя на маншетите на дрехата си.

— Ти знаеш, Джъно Гъге, че мразя фиксидеите. Те са толкова… заслепяващи, нали? — Апексът се усмихна. — Започвам да се безпокоя за императора, Гъге. Зная колко голямо е желанието му да докаже, че заслужава да седи на трона, че е достоен за заемания от него от две години пост. Зная, че той ще направи точно това, но зная, че онова, което истински желае — което винаги е желал, — е да играе срещу Молсе и да спечели. Това, разбира се, вече не е възможно. Старият император е мъртъв, да живее императорът. Той израства от пламъците… но аз мисля, че императорът вижда в теб стария Молсе, Джъно Гъге, и смята, че трябва да играе с теб и да те победи. Да победи чуждоземеца, човека от Културата, Играча на играчите. Ти ще изгубиш, сигурен съм, но… както казах, тази фиксидея ме безпокои. Най-добре ще е за всички заинтересовани, ако колкото се може по-скоро ти дадеш да се разбере, че след тази партия ще се оттеглиш.

— И да лиша Никозар от възможността да ме победи? — Гъге погледна изненадан и развеселен.

— Да. По-добре е императорът да смята, че има още нещо да доказва. Това няма да му навреди.

— Ще си помисля — отвърна Гъге.

Хамин го погледна втренчено.

— Надявам се разбираш колко откровен бях с теб, Джъно Гъге. Ще бъде лошо, ако тази откровеност остане непризната и ненаградена.

Гъге кимна.

— Да, не се съмнявам.

На вратата се появи един прислужник и съобщи, че играта се подновява.

— Извини ме, ректоре — каза Гъге и стана. Старият апекс го проследи с поглед. — Дългът ме зове.

— Длъжен си да му се подчиниш — съгласи се Хамин.

Гъге спря, погледна назад към съсухреното същество, седнало в далечния край на масата, обърна се и излезе.

Хамин гледаше безжизнената маса-екран пред себе си, сякаш погълнат в някаква очарователна невидима игра, която само той можеше да види.

 

 

Гъге спечели на Оригиналната дъска, а после и на Формиращата. Жестоката борба между Траф и Йомонул продължи. Първо водеше единият, след това другият. Траф отиде на Ставащата дъска с малка преднина пред по-стария апекс. Гъге беше толкова напред, че бе неуязвим, имаше възможност да си почине в своите крепости и да наблюдава войната, преди да се заеме с остатъците от изтощените от борбата противникови сили. Това изглеждаше единственото разумно и дори наложително нещо, което трябваше да направи: да остави военните да се изтощят, а след това да се справи с тях и да прибере фигурите в кутията.

Това обаче не можеше да замести истинската игра.

— Доволен ли сте от играта, господин Гъге? — запита го звездният маршал Йомонул по време на паузата, докато Траф се консултираше със съдията по въпроса за реда. Гъге седеше замислен и гледаше дъската. Не бе забелязал приближаването на затворения в екзоскелета апекс. Той вдигна изненадан поглед и видя звездния маршал пред себе си. Набразденото му лице гледаше слабо развеселено през титаново-въглеродните пръчки на клетката. Никой войник досега не му бе обръщал внимание.

— Затова, че съм оставен необезпокояван ли? — попита Гъге.

Апексът пусна пръчката, която стискаше, и посочи дъската.

— Да. За лесната победа. Всъщност вие победа ли искате или предизвикателство? — При всяка дума металната маска се движеше.

— И двете — призна Гъге. — Мислех да се присъединя във вашата борба като трета сила — на едната или на другата страна… но войната изглеждаше прекалено лична.

Възрастният апекс се усмихна, затворената в клетката глава кимна.

— Вярно — призна той. — Вие и така се справяте много добре. Ако бях на ваше място, не бих се намесил.

— Какво ще кажете за себе си? — попита Гъге. — Вие изглежда сте най-зле в момента.

Йомонул се усмихна. Дори при този малък жест, маската на лицето му трепна.

— Аз имам опит от цял един живот. И все още разполагам с няколко изненади и няколко трика за по-младия си противник. Но се чувствам малко виновен, че ви пуснах толкова лесно. Ако играете срещу Никозар и спечелите, ще създадете проблеми на всички ни.

— Мислите ли, че бих могъл? — възкликна изненадан Гъге.

— Не! — Жестът на апекса, ограничен и усилен от тъмната клетка, беше категоричен. — Когато е необходимо, Никозар играе много добре и побеждава. Засега не е особено амбициозен. Не! Той ще ви победи, защото го застрашавате и не може да допусне това. Но — ах… — Звездният маршал се обърна. Траф се качи на дъската, премести няколко фигури, после се поклони с пресилена любезност на Йомонул. Звездният маршал погледна към Гъге. — Виждам, че е мой ред. Извинете ме. — Той се върна към борбата.

Може би един от споменатите от Йомонул трикове беше да накара Траф да мисли, че разговорът с Гъге е бил с цел да привлече на своя страна човека от Културата. Известно време след това по-младият войник действаше така, сякаш очакваше да се бие на два фронта.

Това осигури на Йомонул предимство. Той излезе пред Траф. Гъге спечели мача и шанса да играе с Никозар. Непосредствено след победата Хамин се опита да говори с него в коридора извън залата, но Гъге само се усмихна и го отмина.

 

 

Синдербъдите се полюшваха около тях. Златният балдахин шумолеше от лекия ветрец. Дворът, играчите и техните свити седяха на висока дървена трибуна с размери почти на малък замък. Пред нея на голяма просека в синдербъдовата гора имаше дълъг тесен коридор, ограден от двете страни с дебели колове, високи по пет и повече метра. В централната част той преминаваше в нещо като открита арена за бикоборство под формата на стъкло на пясъчен часовник, в двата края отворена към гората. Никозар и високопоставените играчи седяха най-отпред на трибуната, с лица към оградената фуния.

В задния край на трибуната имаше закрити с навеси площи, където се приготвяше храната. Над трибуната и навътре в гората се разнасяха миризми на печено месо.

— От това устите им ще се напълнят със слюнки — каза звездният маршал Йомонул и с помощта на бръмчащите си серводвигатели се наведе към Гъге. Седяха един до друг на предния ред на трибуната, малко настрана от императора. Двамата държаха закрепени на триножници пред тях големи пушки.

— От кое? — попита Гъге.

— От миризмата. — Йомонул се усмихна и посочи зад тях към огньовете и гриловете. — Печено месо. Вятърът отнася миризмата към животните. Това ще ги подлуди.

— О, чудесно — промърмори Флер-Имсахо, застанал в краката на Гъге. Той вече се бе опитал да убеди Гъге да не взема участие в лова.

Гъге остави без внимание мнението на машината.

— Разбира се — каза той, кимна и вдигна пушката. Старинното оръжие беше с един куршум. Трябваше да се премести плъзгащата се ръкохватка на затвора, за да се презареди. Всяка пушка имаше специфично нарязан канал, така че когато от тялото на убитото животно се извадеше куршума, по него можеше да се определи стрелеца, на когото се приписваха точки и му се даваше главата и кожата.

— Сигурен ли сте, че сте стреляли с такава пушка? — попита го Йомонул и се усмихна. Апексът беше в добро настроение. Само след няколко десетки дни щеше да бъде освободен от екзоскелета. Междувременно императорът бе разрешил да мине на облекчен режим. Йомонул можеше да участва в публични мероприятия, да пие и да яде каквато иска храна.

Гъге кимна.

— Стрелял съм с пушка — отвърна той. Гъге никога не бе стрелял с пушка с куршум, но имаше предвид онзи ден преди години, когато бе заедно с Йей в пустинята.

— Обзалагам се, че никога по-рано не си убивал нещо живо — каза летящият робот.

Йомонул потропа по кожуха на машината с подкования си крак.

— Млъкни, кречетало — сряза я той.

Флер-Имсахо се наклони леко нагоре така, че скосеният му кафяв преден край да сочи към Гъге.

— Кречетало? — изкрещя възмутен той.

Гъге намигна и сложи пръст на устните си. Двамата с Йомонул се усмихнаха.

Ловът, както беше наречено развлечението, започна с фанфарни звуци и далечен вой на трошае. От гората се появиха наредени в редица мъже, които затичаха покрай дървената фуния и заудряха с тояги по оградата. Изскочиха и първите животни и се втурнаха в оградената с колове арена. Хората около Гъге замърмориха доволни.

— Ето едно голямо трошае — извика развълнуван Йомонул, когато се появи шесткопитно животно със златно-черни ивици. По цялата трибуна се чуха щракания на затвори — всички се приготвяха за стрелба. Гъге хвана приклада на пушката си. Въпреки голямата гравитация, закрепена за триножника пушката се държеше леко и имаше по-малко поле на обстрел (бдителната охрана на императора намираше последното за разумно).

Голямото трошае спринтираше по коридора, копитата му вдигаха прах. Хората стреляха, изпълвайки въздуха със смес от трясък от гърмежи и сивкав пушек. От дънерите се разхвърчаха бели трески. Облачета прах се вдигаха от земята. Йомонул въздъхна и стреля. Около Гъге проехтя канонада от изстрели. После пушките замлъкнаха. Въпреки това ушите на Гъге бяха заглъхнали, врявата изчезнала. Той стреля. Откатът го изненада. Куршумът му сигурно бе прелетял над главата на животното.

Погледна към коридора. Животното ревеше. То се опита да прескочи оградата в далечния край, но беше посрещнато с град от куршуми. Потътри се още малко, провлачи три безчувствени крака. Подир него остана кървава следа. Гъге чу приглушен изстрел до себе си и главата на месоядното клюмна настрана. Избухна взрив от поздравления. В коридора беше отворена врата и няколко мъже бързо се втурнаха вътре да извлекат трупа. Йомонул се бе изправил до Гъге и приемаше поздравления. После бързо седна, в далечния край на гората се появи друго животно и се втурна между дървените стени, двигателите на екзоскелета забръмчаха.

След четвъртото трошае се появиха едновременно няколко животни и в объркването едно се изкачи върху дървената стена. То подгони чакащите зад оградата мъже. Един охранител пред трибуната повали животното с единичен лазерен изстрел.

По пладне, когато в средата на коридора се натрупаха много тела на убити животни и възникна опасност някое да се изкачи по тях, ловът беше спрян. С куки, корабни въжета и два малки трактора мъжете разчистваха още топлите, опръскани с кръв мъртви тела. В отдалечения от императора край някой застреля един от мъжете, които разчистваха. Последваха както цъкания с език, така и одобрителни пиянски възгласи. Императорът наказа виновника и високо заяви, че ако някой отново го направи, ще тича между трошае. Всички се засмяха.

— Ти не стреляш, Гъге — забеляза Йомонул. Той смяташе, че вече е убил три животни. На Гъге ловът започна да му се струва малко безсмислен и той почти бе престанал да стреля. Във всеки случай продължаваше да не улучва.

— Не съм много добър в стрелбата — отговори Гъге.

— Нужна ти е практика! — Йомонул се засмя и го удари по гърба. Усиленият от серводвигателя удар на изпадналия в повишено настроение звезден маршал почти изкара въздуха от гърдите на Гъге.

Йомонул обяви, че е убил още едно животно. Той извика възбудено и ритна Флер-Имсахо.

— Донеси го! — заповяда той и се разсмя.

Летящият робот бавно се надигна от пода и заяви с достойнство:

— Джъно Гъге, не мога да търпя повече такова отношение. Връщам се в замъка. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко.

— Благодаря. Приятно прекарване в компанията на този отличен стрелец. — Той се спусна надолу и изчезна зад ъгъла на трибуната. Йомонул го проследи с поглед.

— И ти го пусна да си отиде? — учуди се той и се засмя.

— Радвам се, че се отървах от него — отвърна Гъге.

Преустановиха стрелбата за обяд. Никозар поздрави Йомонул за добрите попадения. Гъге седеше до маршала. Когато носилката на Никозар дойде до тяхната част на масата, той коленичи и заяви на императора, че екзоскелетът помага за сигурното прицелване. Никозар изрази задоволство, че след официалното завършване на игрите ще го свалят. После погледна Гъге, но не каза нищо. Антигравитационната му носилка сама се повдигна. Гвардейците я понесоха към чакащите хора.

След обяда всички се върнаха на местата си и ловът продължи. Имаше други животни и първата част на краткия следобед премина в стрелба. От около двестате трошае, пуснати от горската кошара, само седем успяха да се измъкнат и да се скрият в гората. Дори и те бяха ранени и по-късно щяха да загинат от Бялата жарава.

Земята между коловете пред трибуната беше потъмняла от кръв. Когато животните се втурваха в коридора, Гъге стреляше, но се целеше така, че да не улучи. За него целият лов беше някак си отвратителен, но не можеше да отрече, че заразителната възбуда на азадианците му се отрази. Йомонул видимо се наслаждаваше. От гората изскочи едно женско трошае с две малки и апексът се наведе напред.

— Имаш нужда от повече практика, Гъге — каза той. — У вас изобщо ли не ловувате? — Женската с малките тичаше към дървения коридор.

— Не много — призна Гъге.

Йомонул изсумтя, премери се и стреля. Едно от малките падна. Женската спря и се върна при него. Другото продължи колебливо да тича. Куршумите го удариха и то изскимтя.

Йомонул презареди.

— Изненадан съм, че изобщо дойде — сви рамене той.

Женската, ударена от куршум в задния крак, с ръмжене се отдели от мъртвото малко и с рев се втурна след раненото, клатушкащо се животно.

— Исках да покажа, че не съм гнуслив — обясни Гъге, като наблюдаваше как главата на второто малко трепна и то падна в краката на майка си. — Моят лов е…

Щеше да каже „Азад“, което означаваше машина и животно; всеки организъм или система, и се обърна към Йомонул леко усмихнат, но когато погледна апекса, разбра, че нещо не е наред.

Йомонул се тресеше. Беше полуобърнат към Гъге, стиснал пушката си. Лицето му в тъмната клетка бе разтреперено, кожата — побеляла и покрита с пот, очите — изпъкнали.

Гъге инстинктивно понечи да сложи ръка върху китката на звездния маршал, за да му окаже помощ.

Сякаш нещо се беше счупило в апекса. Пушката му се завъртя и се отдели от статива. Големият заглушител сочеше право в челото на Гъге. Той зърна за момент изражението на Йомонул: стиснати челюсти, тънка струйка кръв по брадата, втренчен поглед, нервен тик на лявата буза. Гъге се наведе. Последва изстрел. Куршумът прелетя над главата му. Чу се писък. Той падна от мястото си и се търколи покрай собствения си триножник.

Преди да успее да стане, някой го изрита в гърба. Обърна се и видя Йомонул над себе си да се олюлява на фона на шокирани, пребледнели лица зад него. Той стисна ръкохватката на затвора и презареди. Един крак отново се размаха и се насочи към ребрата му. Гъге се хвърли назад да избегне удара и полетя надолу.

Дървените талпи се завъртяха пред очите му, синдербъдите се разлюляха, той се преметна през трибуната и се удари в мъжа пред дървената стена, който обработваше убитото мъжко животно. Двамата паднаха на земята. Гъге вдигна глава и видя Йомонул да се цели в него. Екзоскелетът му блестеше на слънцето. Двама апекси се появиха зад гърба му с протегнати ръце да го хванат. Без дори да погледне назад, Йомонул замахна зад себе си. Едната му ръка удари в гърдите единия апекс. Пушката се стовари върху лицето на другия. И двамата паднаха. Пристегнатите в метални ребра ръце се върнаха напред, Йомонул отново вдигна пушката и се прицели в Гъге.

Той се изправи, хвърли се настрана. Куршумът удари тежко дишащия зад него мъж. Гъге се запрепъва към дървената врата, която водеше под високата трибуна. Йомонул скочи между вратата и Гъге. От трибуната се чуха викове. С падането си на крака звездният маршал презареди пушката, екзоскелетът бе погълнал удара от падането. Гъге се обърна, краката му се подхлъзнаха върху мократа от кръв земя и той едва не падна.

Отблъсна се от земята и затича между края на дървената ограда и трибуната. Пред него стоеше униформен страж с лазерна пушка. Той погледна неуверено към трибуната. Гъге се втурна към него, приведен. На няколко метра пред Гъге стражът свали лазерното си оръжие от рамо. Миг, преди отстрани на гърдите му да зейне рана, на плоското му лице се появи израз на почти комична изненада. Той се завъртя, падна на пътя на Гъге и го събори.

Гъге отново се претърколи и се измъкна изпод тялото на мъртвия страж. Седна. Йомонул беше на десет метра, тичаше тромаво към него и зареждаше. Оръжието на стража бе в краката му. Гъге се пресегна, взе го, прицели се в Йомонул и стреля.

Звездният маршал се наведе напред, но след сутрешната стрелба с огнестрелното оръжие Гъге беше взел предвид отката. Лазерният изстрел удари Йомонул в лицето. Главата на апекса изхвърча.

Йомонул не спря. Дори не забави темп. Фигурата, с почти празна клетка за главата, с провиснали на нея като флаг ивици плът и кости, с фонтани кръв от врата, затича към него още по-бързо, по-малко тромаво.

Тя насочи пушката право в главата на Гъге.

Гъге замръзна вцепенен. Твърде късно отново насочи лазерната пушка, помъчи се да се изправи. Екзоскелетът без глава беше вече на три метра. Гъге гледаше черното дуло на заглушителя, знаеше, че ще умре. Странната фигура се поколеба, тялото без глава направи рязко движение нагоре, пушката в ръцете му трепна.

Нещо се стовари върху Гъге — отзад, не отпред, разбра той изненадан и всичко потъна в мрак.