Иън Банкс
Играчът на играчите (3)

3.

Дъждът чукаше по стъклата на прозорците и припяваше на пращенето на цепениците в огъня. Гледката от прозореца на дома в Икрох към стръмния горист склон на фиорда и планините отсреща беше замъглена и деформирана от стичащата се по стъклото вода. Ниски облаци обгръщаха като мокър пушек кулите и куполите на къщата на Гъге.

Йей Меристинокс взе големия извит ръжен, опря обутия си в ботуш крак на един изкусно издялан камък, ограждащ жаравата, подпря се със светлокафявата си ръка на приличния на въже ръб на полицата над камината и заръчка огъня. Рой искри се понесоха нагоре през комина, за да посрещнат падащия дъжд.

Чамлис Амалк-ней висеше във въздуха близо до прозореца и наблюдаваше мрачните сиви облаци.

Дървената врата в един от ъглите на стаята се отвори. Влезе Гъге с поднос топли напитки. Беше облечен в свободна, светла мантия над тъмни шалвари. Чехлите му тихо шляпаха, докато прекосяваше стаята. Той остави подноса и погледна Йей.

— Измисли ли следващия си ход?

Йей се върна при дъската, погледна навъсено фигурите и поклати глава.

— Не — каза тя. — Мисля, че ти печелиш.

— Погледни — рече Гъге и премести няколко фигури.

Ръцете му се движеха бързо като на магьосник, но Йей следваше всеки ход. Тя кимна.

— Да, виждам. Но… — Йей почука една фигура, която Гъге беше преместил, за да й създаде потенциално печеливша позиция… — два хода по-рано трябваше да защитя двойно тази блокираща фигура. — Тя седна на канапето, взе чаша и я вдигна към настанилия се срещу нея усмихващ се мъж. — Наздраве! За победата!

— Ти почти спечели — каза й Гъге. — Четирийсет и четири хода. Ставаш все по-добра.

— Относително — отговори Йей и отпи от чашата си. — Само относително. — Тя легна на широкото канапе, докато Гъге нареждаше фигурите за нова игра. Чамлис Амалк-ней летеше между тях. — Знаеш ли — започна Йей и загледа украсения таван, — харесва ми миризмата на тази къща, Гъге. — Тя се обърна към летящия робот. — На теб не ти ли харесва, Чамлис?

Аурата на машината се наклони за миг на една страна — начин за изразяване на свити рамене.

— Харесва ми. Може би се дължи на дървото бонизе, което нашият домакин гори в камината. То е създадено преди едно хилядолетие от старата уейверианска цивилизация специално да излъчва такова благоухание, когато гори.

— Да, наистина мирише хубаво — съгласи се Йей, стана и отново отиде при прозорците. Тя поклати глава. — Адски вярно е, че тук много вали, Гъге.

— Дължи се на планините — обясни мъжът.

Йей огледа местността и вдигна въпросително вежди.

— Какво искаш да кажеш?

Гъге се усмихна и поглади с ръка красиво подстриганата си брада.

— Как ти харесва ландшафта, Йей?

— Не искам да говоря по въпроса. — Момичето кимна с глава към продължаващия порой. — Какво време! — Йей остави напитката си. — Нищо чудно, че живееш самичък, Гъге.

— О, причината не е в дъжда, Йей — каза Гъге. — Причината е в мен. Никой не може да живее дълго с мен.

— Иска да каже — намеси се Чамлис, — че той не може да живее дълго с никого.

— Склонна съм да приема и двете обяснения — съгласи се Йей и се върна на канапето. Тя седна с кръстосани крака, взе една фигура от дъската и я запремята в ръка. — Какво ще кажеш за играта, Чамлис?

— Достигнала си вероятните граници на твоите технически възможности, но дарбата ти продължава да се развива. Съмнявам се обаче, че някога ще можеш да победиш Гъге.

— Ей! — възкликна Йей и се престори на засегната. — Та аз съм още начинаеща. Ще се усъвършенствам. — Тя почука с нокти по масата и цъкна с уста. — Както мнозина казват, моите таланти са в създаването на ландшафт.

— Проблеми ли имаш? — попита Гъге.

Йей имаше вид, сякаш не го бе чула, после въздъхна и се облегна назад на канапето.

— Да… на онази глупачка, Елстрид, и на шибаната машина за предварително оформяне на местността им липсва всякакво въображение. Те просто не искат да чуят.

— Какво не искат да чуят?

— Никакви нови идеи! — извика Йей. — Нещо различно, нещо не така адски консервативно. Само защото съм млада, не ми обръщат никакво внимание.

— А пък аз мислех, че са доволни от твоята работа — обади се Чамлис. Гъге седеше на дивана, въртеше питието в чашата си и наблюдаваше Йей.

— О, те ми подхвърлят незначителни задачки — каза Йей и гласът й внезапно прозвуча много уморено. — Да залепя една-две планински вериги, да издълбая някое и друго езерце… Аз имам предвид цялостен план за истински радикален ландшафт. А ние създаваме обикновена орбитална станция, подобна на милионите други из галактиката. Какъв е смисълът от това?

— Да могат на нея да живеят хора — отвърна Чамлис и полетата му засветиха в розово.

— Хора могат да живеят навсякъде! — заяви Йей и се надигна от канапето да погледне с блестящите си зелени очи летящия робот. — Няма недостиг на орбитални станции. Аз говоря за изкуство!

— Какво имаш предвид? — попита Гъге.

— Например, магнитни полета под основния материал и намагнетизирани острови, които се носят над океана — размечта се Йей. — Не просто обикновена суша, а големи летящи планински масиви с реки и езера, и растителност! И безстрашни хора. Не ти ли звучи по-вълнуващо?

— По-вълнуващо от какво? — попита Гъге.

— По-вълнуващо от това! — Меристинокс скочи от канапето и отиде до прозореца. Тя почука по старото стъкло. — Погледни навън! Все едно, че си на някоя планета. Морета и планини, и дъжд. Няма ли да предпочетеш да живееш на остров, който лети във въздуха над водата?

— Ами ако тези летящи острови се сблъскат? — попита Чамлис.

— Какво като се сблъскат? — Йей се обърна и погледна мъжа и машината. Навън беше станало още по-тъмно, изкуственото осветление в стаята бавно се засилваше. Тя вдигна рамене. — Във всеки случай може да се направи така, че да не се сблъскат… но не мислите ли, че идеята е чудесна? И защо една стара жена и една машина имат право да ме спират?

— Е, аз познавам машината за предварително оформяне — каза Чамлис. — Ако намери идеята ти за добра, няма да я остави без внимание. Тя има голям опит и…

— Да — прекъсна го Йей, — прекалено голям опит.

— Просто е невъзможно, млада госпожице — смъмри я летящият робот.

Йей Меристинокс пое дълбоко дъх и изглежда се канеше да възрази, но само разпери ръце, завъртя очи и отново се обърна към прозореца.

— Ще видим — закани се тя.

Следобедът, който непрекъснато ставаше по-мрачен, неочаквано просветля от проникналата през облаците в далечната страна на фиорда слънчева светлина. Силата на изкуственото осветление намаля. Дъждът отслабна. Вятърът люлееше мокрите върхове на дърветата.

Йей изправи гръб и протегна ръце.

— Бъди спокоен, Чамлис. — Тя огледа критично пейзажа навън. — По дяволите. Излизам да потичам.

Отиде до вратата в ъгъла на стаята, свали първо единия си ботуш, после другия, хвърли жилетката си на един стол, разкопча блузата.

— Да, ще видите. — Йей завъртя пръст към Гъге и Чамлис. — Летящи острови. Тяхното време ще дойде.

Чамлис не каза нищо. Гъге гледаше скептично. Йей излезе.

Летящият робот отиде до прозореца. Той погледна момичето — сега по шорти — как тича по пътеката между ливадите и гората. То махна с ръка, без да се обръща, и изчезна между дърветата. Полетата на Чамлис премигнаха в отговор, макар че Йей не можеше да ги види.

— Красива е — отбеляза роботът.

Гъге седна на канапето.

— Тя ме кара да се чувствам стар.

— О, не започвай да се самосъжаляваш — смъмри го Чамлис и се отдалечи от прозореца.

Гъге гледаше камъните около камината.

— В момента всичко изглежда… сиво, Чамлис. Понякога започвам да си мисля, че се повтарям, че дори новите игри са просто преправени стари и не си заслужава да се играят.

— Гъге — каза Чамлис и направи нещо, което рядко правеше — физически седна и стовари цялата си тежест върху канапето. — Решавай! За игрите ли ще говорим или за живота?

Гъге наклони назад тъмната си къдрокоса глава и се засмя.

— Досега игрите са били твоят живот — продължи Чамлис. — Щом и те са започнали да ти втръсват, мога да разбера защо нищо друго не те прави щастлив.

— Може би просто съм разочарован от игрите — предположи Гъге и запремята в ръце една фигура. — Мислех, че контекстът е без значение. Че правилата на добрата игра са ясни и идеално се пренасят от едно общество в друго… Но сега не съм така сигурен. Вземи тази. — Той кимна към дъската за „Разгръщане“ пред него. — Тя е чуждестранна. Преди десетилетия е открита на някаква затънтена планета. Там при игра са залагали. Това я е правело важна. А аз какво да заложа? Какъв ще бъде смисълът, ако заложа, да речем, Икрох?

— Йей няма да приеме този залог — възрази развеселен Чамлис. — Според нея тук вали прекалено много.

— При нас залогът няма никакъв смисъл, разбираш ли? Ако някой желае такава къща, вече има построени. Ако ли пък иска нещо от нея — Гъге размаха ръка, — може да си го поръча. И ще го получи. Без пари. Когато няма лична собственост голяма част от удоволствието, изпитвано от хората, измислили тази игра, просто… липсва.

— Ти наричаш удоволствие възможността да изгубиш къщата си, титлите си, именията си? Може би и децата си? И накрая да излезеш на балкона и да си пръснеш черепа? Това ли наричаш удоволствие? Слава Богу, за нас такава възможност не съществува. Ти искаш нещо, което не можеш да притежаваш, Гъге. Ти се радваш на живота в Културата, но той не ти осигурява достатъчно заплахи. Истинският комарджия се нуждае от възбудата на възможната загуба, дори фалит, за да чувства, че живее истински. Ти наричаш себе си Морът, когато се представяш с пълното си име, но може би все пак не си идеален играч. Може би е по-правилно да се наричаш комарджия.

— Знаеш ли? — започна бавно и тихо Гъге. Гласът му едва се чуваше от пращенето на дърветата в камината. — Всъщност малко се плаша от предстоящата игра с онази хлапачка. — Той погледна летящия робот. — Истина ти казвам. Защото обичам да побеждавам, защото притежавам нещо, което никой друг не може да изкопира, не може да има: това е моето АЗ. Аз съм един от най-добрите. — Сякаш засрамен, той отново погледна бързо машината. — Но от време на време наистина се страхувам да не загубя. Мисля си дали няма някой хлапак — особено някой по-млад от мен и природно по-талантлив — да ми отнеме първенството. Това ме тревожи. Колкото по-добър ставам, толкова повече се тревожа от евентуална загуба.

— Проява на атавизъм — заяви Чамлис. — Играта е средство. Такава е традиционната мъдрост, нали? От значение е удоволствието от играта, не победата. Да се гордееш с поражението на друг, да имаш нужда от тази закупена гордост означава най-малкото да се проявяваш като непълноценна личност.

Гъге бавно кимна.

— Всички смятат така.

— Само не и ти, а?

— Аз… — Изглежда мъжът не можеше да намери точната дума. — Аз… ликувам, когато побеждавам. За мен победата е по-добра от любовта, по-удовлетворяваща от секса или наркотика. Това е единственият миг, който чувствам… — той поклати глава, стисна зъби — … истински. В който чувствам своето АЗ. Останалата част от времето… се чувствам донякъде като малкия летящ робот за специални обстоятелства, Морин-Скел. Сякаш ми е отнето… някакво принадлежащо ми по рождение право.

— Ах, затова ли изпитваш такава душевна близост към него? — попита Чамлис хладно, в съответствие с аурата си. — А пък аз се чудех какво намираш в онази ужасна машина.

— Ожесточеност — отвърна Гъге и отново седна. — Ето какво намирам в нея. Това поне е нещо ново. — Той стана и отиде до огъня, заръчка жаравата с железния ръжен, постави нова цепеница.

— Ние не живеем в героична ера — продължи Гъге, загледан в огъня. — Индивидуалността загуби своето значение. Затова животът е толкова удобен за всички ни. Нас това не ни тревожи, затова сме в безопасност. Никой човек вече не може да има решаваща роля.

— „Контактната секция“ използва личности — посочи Чамлис. — Тя изпраща хора в по-новите общества и те оказват драматично и решаващо влияние върху съдбите на цели метацивилизации. Това обикновено са „наемници“, не са високоинтелигентни, но са хора, живи човешки същества.

— „Контактната секция“ ги избира и ги използва. Като фигури за игра. Те не се броят. — Гъге прозвуча нетърпеливо. Той напусна високата камина и се върна на дивана. — Освен това аз не съм от тях.

— Тогава се постарай да се съхраниш, докато настъпи нова героична ера.

— Хм — промърмори Гъге и седна. — Ако изобщо настъпи. Във всеки случай ще прилича много на измислена.

Летящият робот Чамлис Амалк-ней слушаше чукането на дъжда по стъклата на прозореца и пращенето на дървата в камината.

— Е — каза бавно той, — ако искаш нови морални ценности, трябва да отидеш при хората от „Контактната секция“ — специалните обстоятелства са без значение.

— Нямам намерение да подавам молба за постъпване в „Контактната секция“ — поклати глава Гъге и се върна на дивана. — Да живея затворен със сган от активни милитаристични шовинисти и либерали, които търсят варвари, за да ги превъзпитават, не е моята идея нито за развлечение, нито за реализация.

— Нямам предвид това. Искам да кажа, че в „Контактната секция“ са най-добрите умове, има най-много информация. Може би те ще достигнат до някакви идеи. Когато съм се обръщал към тях за помощ, винаги съм оставал доволен. Това е последното средство, не забравяй.

— Защо?

— Защото са хитри. Непочтени. Комарджии. И са свикнали винаги да печелят.

— Хм — промърмори Гъге и поглади тъмната си брада. — Не зная как да се оправя — призна той.

— Глупости — отвърна Чамлис. — Във всеки случай аз имам връзки. Бих могъл…

Вратата се отвори с трясък.

— Боже Господи! Навън е адски студ. — Йей влетя в стаята разтреперана, тънките й шорти залепнали за бедрата, скръстила ръце на гърди. Цялото й тяло се тресеше. Гъге стана от дивана.

— Ела при огъня — каза й Чамлис. Йей стоеше пред прозореца и трепереше, от тялото й се стичаше вода. — Не стой като истукан! — Чамлис се обърна към Гъге. — Донеси една хавлия.

Гъге погледна критично към машината, после излезе.

Докато се върне, Чамлис убеди Йей да коленичи пред огъня. Наведеното над врата й поле държеше главата й над топлината, друго поле решеше косата й. Малки капчици вода падаха от мокрите й къдрици върху горещите плочи около жаравата и със съскане се изпаряваха.

Чамлис взе от ръцете на Гъге хавлията. Мъжът наблюдаваше как машината движи хавлията по тялото на младата жена. Той се обърна, поклати глава, седна на дивана и въздъхна.

— Краката ти са кални — каза Гъге на момичето.

— Ах, как хубаво си потичах — отвърна Йей изпод хавлията и се засмя.

След много навеждане и подсвирване, и тракане със зъби Йей беше изсушена. С увита около тялото хавлия, тя седна на дивана и сви крака под тялото си.

— Гладна съм — обади се неочаквано Йей. — Ще възразите ли, ако си приготвя нещо за…

— Остави на мен — стане Гъге. Той взе оставените от Йей до вратата в ъгъла кожени панталони, сложи ги на стола до жилетката и излезе.

— За какво говорехте? — обърна се Йей към Чамлис.

— За оплакването на Гъге.

— Имаше ли някаква полза?

— Не зная — призна летящият робот.

Йей си взе дрехите и бързо се облече. Тя поседя малко пред огъня, загледана в него, докато дневната светлина помръкна и лампите в стаята светнаха.

Гъге донесе поднос със сладкиши и напитки.

 

 

След като Йей и Гъге се нахраниха, тримата започнаха една сложна игра на карти от онези, които Гъге най-много обичаше: такава, която включва блъфиране и само малко късмет. Бяха по средата на играта, когато пристигнаха приятелите на Йей и Гъге. Самолетът им, за неудоволствие на Гъге, кацна на моравата пред къщата. Те нахълтаха весели, шумни и засмени. Чамлис се оттегли в един ъгъл до прозореца.

Гъге се държеше като добър домакин — не оставяше гостите без напитки и закуски. Той подаде нова чаша на Йей, която слушаше двама души да спорят по въпросите на образованието.

— Заминаваш ли с тази тайфа, Йей? — попита Гъге. Беше се подпрял на покритата с гоблени стена. Говореше толкова тихо, че Йей трябваше да се откъсне от дискусията и да се обърне с лице към него.

— Може би — бавно отвърна тя. Лицето й грееше в светлината от огъня. — Решил си пак да ме помолиш да остана, нали? — Тя поклащаше чашата си и наблюдаваше как се плиска напитката вътре в нея.

— О — каза Гъге, поклати глава и погледна към тавана. — Не съм сигурен. Омръзна ми да правя едни и същи ходове и ти да ми отвръщаш по един и същи начин.

Йей се усмихна.

— Нищо не се знае — подхвърли тя. — Някой ден може би ще ми дойде друг акъл. Не бива да се отегчаваш, Гъге. Да играеш с мен е почти чест.

— За такова изключение ли се смяташ?

— Ммм. — Тя отпи от напитката си.

— Не разбирам — каза той.

— Защо те отхвърлям ли?

— Защо не отхвърляш никой друг.

— Нима не е ясно? — Йей кимна и се намръщи към чашата.

— Така ли! И защо? — Най-после й го каза.

Йей стисна устни.

— Защото — започна тя и го погледна, — ти държиш на мен.

— Ах — кимна той, наведе глава и заглади брадата си. — Значи е трябвало да се преструвам на безразличен. — Той я погледна. — Наистина ли затова, Йей?

— Чувствам, че ти искаш да… ме вземеш — продължи Йей, — като фигура от някаква игра, като поле от дъска. Да ме… притежаваш. — Неочаквано тя погледна объркано. — В теб, Гъге, има нещо много… не зная точно какво. Примитивно, може би. Ти никога не си си променял пола, нали? — Той поклати глава. — Нито си спал с мъж? — Отново поклащане на глава. — Така си и мислех. — Йей пресуши чашата си. — Странен си, Гъге.

— Защото не намирам мъжете за привлекателни ли?

— Да. Ти си мъж! — Тя се засмя.

— Значи ли това, че трябва да бъда привлечен от себе си?

Йей го разглежда известно време, на лицето й трепкаше лека усмивка. После се засмя и наведе очи.

— Е, не физически, във всеки случай. — Тя се усмихна и му подаде празната си чаша. Гъге я напълни. Йей се върна при другите.

Гъге остави Йей да спори по въпроса за мястото на геологията в образователната политика на Културата и отиде да поприказва с Рен Миглан — млада жена, с която се надяваше да прекара нощта.

Един от гостите донесе домашно животно: стиглиански преброител — прототип на изкуствено създадено одухотворено същество. Беше източено, трикрако, с жълта козина, високо половин човешки бой, без ясно оформена глава, но с множество многозначителни изпъкналости. То се влачеше из стаята и с леко миришещия си на риба дъх броеше хората. Бяха двайсет и трима. После започна да брои мебелите, след това краката. Преброителят отиде до Гъге и Рен Миглан. Гъге погледна животното, което се взираше в краката му и направи неясно, опипващо движение към чехлите му. Той го перна с палеца на крака си.

— Кажи шест — промърмори преброителят и се отдалечи. Гъге продължи да говори с жената. От време на време се преместваше по-близо до нея, шепнеше в ухото й, един или два пъти опипа гръбначния й стълб през копринената рокля.

— Обещах, че ще си тръгна с другите — каза тихо тя, навела глава и хапеща устни. После сложи ръка зад гърба си и хвана ръката му, която беше върху кръста й.

— Някакъв скучен оркестър и певица, която пее за всички? — упрекна я той тихо, отмахна ръката й от своята и се усмихна. — Ти заслужаваш специално внимание, Рен.

Тя се засмя и го смушка с лакът.

Рен излезе от стаята и не се върна. Гъге отиде при Йей, която разпалено жестикулираше и възхваляваше достойнствата на живота върху плаващи магнитни острови, после видя Чамлис в ъгъла, усърдно пренебрегващ трикракото домашно животно, което гледаше машината и се мъчеше да почеше една от издатините си, без да се прекатури. Гъге отпъди животното и поприказва с Чамлис.

Накрая тълпата си тръгна, като не пропусна да вземе бутилките и няколко подноса със сладкиши. Самолетът избръмча в нощта.

Гъге, Йей и Чамлис довършиха играта на карти. Спечели Гъге.

— Е, трябва да тръгвам — каза Йей, стана и се протегна. — Чамлис?

— Аз също. Ще дойда с теб. Можем да ползваме една кола.

Гъге ги изпрати до асансьора на къщата. Йей закопча наметалото си. Чамлис се обърна към Гъге.

— Да предам ли нещо на „Контактната секция“?

Гъге, който гледаше разсеяно стълбите, водещи към главната част на къщата, обърна глава и погледна объркан към Чамлис. Йей също го погледна озадачена.

— О, да — кимна Гъге, усмихна се и вдигна рамене. — Защо не? Разбери какви резултати са постигнали по-добрите от нас. И какво сме загубили. — Той се засмя.

— Обичам да те виждам щастлив — каза Йей, целуна го и влезе в асансьора. Чамлис я последва. Преди вратата да се затвори Йей намигна на Гъге. — Поздрави Рен от мен — нахили се тя.

Гъге гледа един миг затворената врата, поклати глава и се усмихна. Той се върна във всекидневната, където два домашни летящи робота почистваха. Както трябваше да се очаква, всичко беше разтребено. Той отиде до дъската, разположена между тъмните дивани, и постави една от фигурите на играта „Разгръщане“ в центъра на стартовия шестоъгълник, погледна мястото, където бе седяла Йей след тичането на дъжда. Видя едно избледняващо влажно петно — тъмно върху тъмно. Нерешително се пресегна, докосна го, помириса пръстите си, засмя се на постъпката си. После взе един чадър и излезе да провери последиците от кацането на самолета върху моравата, преди да се върне в къщата, където светлината в тумбестата главна кула показваше, че Рен го чака.

 

 

Асансьорът слезе двеста метра надолу в планината и продължи през основната скала под нея. След това намали, премина през една въртяща се врата и спря в преходната галерия под орбиталната станция, където чакаха две подземни коли. Екраните показваха главната орбитална станция, огряна от слънчева светлина. Йей и Чамлис се качиха на една кола, казаха й къде искат да отидат и седнаха.

— „Контактната секция“ ли? — попита Йей. Подът на малката кола закри слънцето, зад страничните екрани светеха звезди. Колата префуча покрай увиснали под всяка орбитална станция жизненоважни, но неподдаващи се на разгадаване апаратури. — Правилно ли чух да се споменава името на големия великодушен дявол?

— Предположих, че Гъге може да се свърже с „Контактната секция“ — отговори Чамлис и отиде до един екран. Без да престава да показва картината отвън, екранът се откачи и се вдигна нагоре по стената на колата. На мястото на екрана, имитиращ прозорец, се откри истински прозорец: плоча от прозрачен кристал. Зад него имаше безкраен вакуум и всичко останало от вселената. Чамлис погледна звездите.

— Струва ми се, че там могат да имат някакви идеи. Нещо, което да го ангажира.

— Аз пък мислех, че ти се отнасяш с резерви към „Контактната секция“.

— Общо взето съм резервиран, но зная нещо за Интелектите. И все още имам някакви връзки… Бих се доверил на тяхната помощ.

— Не зная какво да мисля — въздъхна Йей, — но ми се струва, че взимаме всичко много насериозно. Той ще се оправи. Има приятели. Докато те са около него, нищо лошо няма да му се случи.

— Хм — промърмори летящият робот. Колата спря пред един от тръбните подемници, обслужващи селището, където живееше Чамлис Амалк-ней. — Ще те видим ли в Тронз? — попита летящият робот.

— Не, тази вечер имам конференция — отговори Йей. — Освен това онзи ден на полигона срещнах един млад човек… Уговорих се вечерта да намина към него. — Тя се усмихна.

— Разбирам — каза Чамлис. — Преминаване в агресивно настроение, а? Е, в такъв случай приятно прекарване.

— Ще се постарая — засмя се Йей. Те си пожелаха лека нощ, Чамлис слезе от колата — неговият древен, малко очукан корпус внезапно заблестя на ярката слънчева светлина, идваща отдолу — и без да чака клетката да дойде, полетя през тръбопровода на подемника. Йей се усмихна на тази старческа суетност и поклати глава.

 

 

Полузавита с чаршафа, Рен спеше. Черните й коси бяха разпилени върху леглото. Гъге седеше до лекото писалище край балконския прозорец и гледаше навън. Дъждът бе престанал, облаците се бяха поразкъсали и светлината от звездите и от четирите орбитални станции на далечната, балансираща страна на орбита Чиарк — на три милиона километра и с обърнати към дневната светлина вътрешни повърхнини, — хвърляше сребърен покров върху минаващите облаци и караше водите на тъмния фиорд да блестят.

Той включи електронния дневник на бюрото, натисна прелистващия бутон, намери търсените публикации — статии от изтъкнати играчи върху теорията на игрите, картини на някои от техните партии, анализи на нови игри и обещаващи играчи — и зачете.

По-късно отвори прозорците и излезе на кръгообразния балкон. Хладният нощен въздух обгърна тялото му и той леко потрепери. Беше взел със себе си джобния терминал и за известно време посрещна смело студа, заговори на тъмните дървета и тихия фиорд, издиктува нова статия за стари игри.

Когато се върна в стаята, Рен Миглан още спеше, но дишаше бързо и накъсано. Заинтригуван, той отиде при нея, коленичи до леглото и внимателно се взря в лицето й, което потрепваше и се кривеше. Топъл дъх минаваше през гърлото и деликатния й нос, ноздрите й горяха.

Гъге стоя така няколко минути със странно изражение на лицето, средно между подигравка и тъжна усмивка, учудвайки се — с чувство на смътно разочарование, дори съжаление — какви кошмари караха младата жена да трепери, да диша тежко и да скимти.