Грег Рука
Търсачът (34)

34.

— Да не си се побъркала?! — извика Бриджит.

Даяна стисна пистолета с две ръце и се прицели в челото на полковника.

— Какво си намислила? Може би да избиеш всички ни?

— Само онези, които се изпречат на пътя ми! — отсече тя.

— Ти млъквай! — заповяда полковникът към Бриджит, без да я поглежда. На лицето му изплува широка усмивка.

Не, простенах безгласно аз. Не пред дъщеря ти!

— Полковник…

— Стой настрана, сержант! — просъска Уат. — Това е между нея и мен!

Бриджит и Мур стояха, без да помръдват. Увила ръце около кръста ми, Ерика гледаше втренчено. Тялото й започна да трепери. Малко по-нататък Фаулър и Морган разговаряха с Ноулс и командира на полицейското подразделение. Линейката си тръгна, но полицейският микробус остана и около него се бяха струпали неколцина командоси с усмихнати физиономии. Бяха свалили шлемовете си и весело се поздравяваха за добре свършената работа.

Оказа се обаче, че работата не е съвсем свършена.

— Не виждаш ли, че наоколо гъмжи от ченгета? — подхвърли Бриджит, обръщайки се към Даяна.

— Виждам.

— Всички да млъкнат! — гръмогласно заповяда полковникът и тръгна към бившата си съпруга, без да обръща внимание на насочения пистолет.

Разговорите стихнаха, закачките се прекратиха. Частица от секундата беше достатъчна за професионалистите в екипа да проумеят това, което се разиграваше пред очите им. Пропукаха радиостанции, разнесоха се приглушени заповеди, групичките мигом се разпръснаха в търсене на нови позиции. В мрака глухо се плискаше невидимата река. Чух гласа на Фаулър, който заповядваше никой да не стреля.

— Не се приближавай! — изсъска Даяна, насочила оръжието в бившия си съпруг.

— Иначе какво, ще ме застреляш ли? — попита той, без да забавя ход.

— Мразя ги! — изстена сякаш на себе си Ерика. Полковникът спря на крачка от жена си и събра крака. Даяна държеше браунинга стабилно, а омразата им сякаш започна да топи снега наоколо.

Уат опря чело в дулото на пистолета.

— Пикая върху теб, боклук такъв! Абсолютен боклук!

— Татко… — извика Ерика.

— Ти си нищо! Ти си една тъпа никаквица, която използвах! Манипулирах те, създадох те и те ликвидирах. Сега можеш да си го върнеш, но трябва да натиснеш спусъка! Хайде, натисни го!

Ерика се втурна напред толкова внезапно, че не успях да я задържа.

Ясно видях изпотеното лице на Даяна, която гледаше втренчено мъжа си, опрял чело в пистолета й.

— Дръпни се назад, полковник — извиках аз.

Уат не ми обърна внимание.

— Хайде, какво чакаш? Най-сетне имаш възможност да направиш нещо истинско. Направи го!

Командосите направиха кръг около нас, в който се включиха и детективите Морган и Хауър. Оръжията отново бяха готови за стрелба. Изведнъж стана тихо, дори радиостанциите замлъкнаха. Чувах реката зад гърба си, чувах как подметките на Бриджит проскърцват в снега.

— Моля те, спри! — извика Ерика. Не стана ясно към кого от родителите й е насочен този призив.

— Не се бъркай, Ерика! — изръмжа полковникът, без да обръща глава. Очите му продължаваха да фиксират Даяна.

— Тате, моля те…

— Казах да не се бъркаш, момиченце!

Ерика отстъпи една крачка. Един от командосите предпазливо пристъпи напред, вероятно с намерението да протегне ръка и да я изведе от опасната зона. Това се оказа грешка, тъй като Даяна за пръв път се раздвижи и вдигна предпазителя на пистолета си.

— Не мърдай! — изсъска тя. — Ако някой мръдне, ще му пръсна черепа!

Обкръжението леко се разлюля, оръжията я взеха на прицел. Фаулър извика да не се стреля, защото не иска жертви.

— Ерика, остани тук! — заповяда с нисък и напрегнат глас Даяна. Ситните капчици конденз от дулото на пистолета полепнаха по лицето на полковника.

Уат се закашля и направи леко движение, сякаш искаше да се обърне. После се изплю в лицето на жена си.

Даяна дори не мигна.

Никой от командосите не стреля и това означаваше, че вече са направили своя избор. Сега всичко зависеше от Ерика. Тя беше целта и причината, нейният живот трябваше да бъде спасен и ако можеше да запази живота на родителите си, тя щеше да получи този шанс.

Всичко зависеше от нея.

Ерика изглежда го разбра, защото обърна гръб на родителите си и тръгна към мен.

Направи две-три крачки, когато майка й се обади:

— Върни се тук, Ерика!

— Не я замесвай — обади се полковникът. — Този път сме само двамата — аз и ти. Не я замесвай!

— Веднага се върни! — извика с изтънял глас Даяна, без да дава вид, че е чула думите му. — Ти ще дойдеш с мен!

— Не — рече Ерика.

— Ще го убия! — извика Даяна.

Ерика спря. На лицето й се появи изражението на майка й в хотела — когато се надвеси над мен, но ми пощади живота.

— Така — прошепна Даяна и премести левия си крак за по-добра опора. Видях как полковникът се стяга в очакване на изстрела. — Вземи куфара и го донеси тук, скъпа…

— Майната ти! — изкрещя Ерика и рязко се завъртя в снега. Викът й изтъня и прекъсна, а аз изведнъж си дадох сметка колко е малка всъщност.

— Не смей да ми говориш така!

— Или какво? Ще застреляш татко? Или мен? Защо не гръмнеш още веднъж и Атикъс?

— Донеси куфара, казах! — заповяда с леден глас Даяна. — Идваш с мен!

— Не мърдай, момиченце! — обади се на свой ред полковникът. — Не слушай какво ти казва тая курва!

Очите на Ерика пробягаха по лицата на двамата, после се изместиха към насочените оръжия на полицаите.

Запитах се дали все още е на позиция снайперистът, който беше ликвидирал Харди. Дали не е хванал на мушката си и главата на Даяна…

— Точно това искам, Ерика — добави полковникът.

— Така ли? — тихо попита момичето.

— Да.

Тя гледаше баща си, без да примигва.

— То не е свързано с теб, аз го искам.

— Разбирам.

В гласа й имаше гняв.

Главата й бавно кимна, тялото й се приведе, а пръстите й затвориха ключалките. Те изщракаха остро в настъпилата тишина, почти като изстрели. Вдигна куфара с две ръце, притисна го към гърдите си и започна да се изправя.

— Ти това ли искаш? — извърна се към майка си тя.

— Добро момиче — кимна Даяна. — Донеси го при мен, а после заедно ще се качим в колата…

Ерика кимна. Полковникът преглътна поредната ругатня и проследи с очи как дъщеря му отстъпва заднешком и от двамата. Когато се изравни с мен, тя протегна дясната си ръка, хвана моята и стисна здраво. Продължи да отстъпва назад. Сега държеше куфара с една ръка, а с другата ме теглеше след себе си.

— Какво правиш? — попита Даяна и пръстите й се стегнаха около ръкохватката на браунинга. — Донеси го тук!

С периферното си зрение долових как Ерика поклати глава. Реката стана по-шумна, тъй като се бяхме приближили до нея. Или тишината бе станала по-дълбока…

— Ела веднага тук! — изкрещя Даяна.

Полковник Уат подигравателно се изсмя.

Ерика спря на самия бряг. Пусна ръката ми и започна да отваря ключалките.

— Ела тук, или ще го убия! Кълна се, че ще го убия!

— Давай, какво чакаш? — с преднамерено висок глас отвърна Ерика, вдигна куфара и го надвеси над водата. Пръстът й придържаше капака, мускулите на врата й се издуха от напрежение. — Давай, мамо!

Един кратък поглед беше достатъчен на Даяна, за да разбере какво е намислила дъщеря й. В същия момент го разбрах и аз.

— Недей — прошепнах.

— Съжалявам — отрони тя.

Ръката ми се плъзна към пистолета.

— Не! — изкрещя Даяна.

— Това пък го искам АЗ! — тръсна глава Ерика и пръстът й се отмести от капака. Куфарът се отвори. Към тъмната вода се устреми блестящ поток от диаманти и изумруди, а вятърът бързо поде банкнотите.

Ерика ни огледа един по един, после очите й се заковаха върху лицето ми.

— Би ли убил онзи, който насочи оръжие срещу мен?

Даяна се извъртя и насочи браунинга към дъщеря си с несвързани крясъци да престане. Лявата ми ръка се стрелна напред и надолу, поваляйки Ерика, а дясната вдигна пистолета. Уат се хвърли на земята.

— Всички бихме го сторили. Нашият дълг е да пазим живота ти.

Улучих я с две двойки куршуми, вертикален прицел. Първият попадна в слънчевия сплит, а последният — малко над брадичката.

Частица от секундата по-късно в тялото й попаднаха още седем куршума, изстреляни от командосите, които я държаха на мушка.

Но и един беше достатъчен.

Даяна рухна като парцалена кукла, снегът около нея бързо потъмня.

Изпращя радиостанция, Морган се втурна напред и провери пулса й. Бях убеден, че е безсмислено.

В краката на Ерика блестеше един диамант.

Самата тя бавно тръгна към мястото, където се беше проснал баща й. Той тежко се надигна на колене, очите му се озоваха на едно ниво с нейните. Празният куфар изтропа на земята пред него.

— Ти провали всичко! — рече полковникът. — Провали го!

— Да, точно това направих.

— Не те познавам повече! Ти си същата като проклетата си майка! Изобщо не си прави труда да се връщаш у дома!

Ерика сви рамене, обърна се и тръгна към поршето на Бриджит. Мур и Ноулс помогнаха на полковника да се изправи, а Фаулър им направи знак да го отведат встрани. Забоботиха двигатели, колите започнаха да се изтеглят.

Ерика отвори дясната врата на поршето, седна и си сложи колана. Очите й спокойно пробягаха по сцената на трагедията, после се спряха върху мен. Бяха ясни и хладни, без никакъв намек за извинение. Стори ми се, че виждам в тях и мъничко тъга. За себе си, за майка й, може би и за мен… Или това беше плод на въображението ми…

Знаеше какво е направила. Знаеше, че ме е принудила да го направя.

После главата й бавно се обърна в противоположната посока.

Бриджит бавно пристъпи към мен.

— Ще я закарам в болница — промълви тя. — Искаш ли да й предам нещо?

— Кажи й, че ще се обадя.

— Добре — кимна тя и протегна ръка. Измина известно време преди да осъзная, че не ми предлага утеха, а просто ми връща радиостанцията. Взех я и я тикнах в джоба си.

Бриджит погледна тялото на Даяна, после се обърна и тръгна към колата си. Моторът изръмжа, миг по-късно от нея и Ерика нямаше дори следа.

Парцелът изведнъж ми се стори празен. Но не за дълго. Знаех, че тук скоро ще се появят криминалистите със своите светкавици и камери. Парите и скъпоценните камъни ще бъдат събрани (доколкото е възможно) и надлежно описани. Ще се снемат показания, ще се проведат разпити. Ще се напишат доклади, които обясняват подробно всичко, свързано с инцидента, но нито един от тях няма да бъде напълно прецизен.

Обърнах се и погледнах към тялото на Даяна, което очакваше последно внимание. За него се беше залепила банкнота от сто долара, която напрегнато потрепваше от вятъра.

Парцелът беше прорязан от черни автомобилни следи, всичките насочени към пустия път в съседство. Тръгнах напред, после се спрях и се обърнах да погледна стъпките си. Следи от два човешки крака, но човек нямаше. Имаше само призрак, спомен или Бог знае какво. Две самотни следи…

Отново тръгнах към пътя. Страшно ми се прииска до мен да е Рубин, Бриджит или просто някой, с когото да крачим заедно…