Грег Рука
Търсачът (30)

30.

Бяха две, една след друга, ужасно силни. Стори ми се, че чувам как стъклата се пръскат преди тях, но това най-вероятно беше недостатък на възприятията ми. Блясъкът беше ослепителен като свалена от небето светкавица. Ушите ми писнаха, но въпреки това чух вика на Йоси, последван от този на Ноулс. В тях имаше само изненадана и болка. Скочих на крака и се стрелнах към Ерика.

Гранати. Най-вероятно щурмови, със зашеметяващо действие. Ако предположението ми е вярно, значи сме извадили късмет. А Йоси и Ноулс още са живи.

Бриджит вече беше успяла да сграбчи Ерика. Скочих към тях и в същия момент екнаха изстрелите. Дръпнах момичето с болната си ръка в стремеж да я поваля на пода. Откъм коридора ме блъсна миризмата на експлозията.

Входната врата падна на пода с оглушителен трясък, слухът ми долови раздвижването на въздуха, причинено от поредната граната. Увих ръце около тялото на Ерика и се проснах на пода. Чух как Мур извика от болка, чух как нещо тежко пада върху паркета. Последвалата детонация беше толкова силна, че цялата къща се разтърси.

Видях как Бриджит полита и пада, сърцето ми почти спря, когато гумените сачми започнаха да рикошират от стените и тавана и да жилят тялото ми през дрехите.

Пистолетът се беше озовал в дясната ми ръка, без изобщо да си спомням кога съм го измъкнал.

Ерика трепереше под мен.

Претърколих се и замръзнах. Дулото на един автомат сочеше право в лицето ми. Държеше го висок мъж с широки рамене, на главата му имаше черна качулка. На колана му се поклащаше браунинг в кожен кобур, от левия му джоб стърчеше дръжка на армейски нож, тип „Емерсън“. За Стерит беше прекалено висок, вероятно беше Харди.

— Хвърли оръжието — изръмжа мъжът.

Зад гърба ми Бриджит простена.

Бяха с противогази, използваха щурмови гранати. Атаката бе осъществена с гумени, а не с бойни куршуми.

Това означаваше, че не са искали да ни убият. Това означаваше, че всички все още сме живи. Може би ранени и изпитващи болка, но живи. Защото ако един от нас умре, те едва ли биха се поколебали да ликвидират и останалите. Разликата в присъдите за едно и шест предумишлени убийства е символична, вероятно защото държавата може да те екзекутира само веднъж…

Ако открия стрелба, ако съумея по някакъв начин да намеря укритие и да го застрелям преди да е вкарал трийсет куршума в гърдите ми, това щеше да означава смърт за всички.

Просто и ясно.

Те вече бяха спечелили.

Оставих пистолета си на пода.

— Бутни го встрани — нареди високият.

Блъснах оръжието колкото ми държат ръцете. То се удари в стената и пръсна гумените сачми, които бяха паднали в основата й.

— Насам! — махна с ръка високият, за да покаже, че трябва да пусна Ерика. — Нека и аз изиграя един танц с нея…

Поколебах се за миг, но ситуацията беше безнадеждна. От другата страна изскочи втори нападател, който хвана Ерика, изправи я на крака и я прехвърли през дивана. Тя не издаде нито звук, очите ни се срещнаха.

Не знам какво видя в моите, но започна да плаче.

— О, я стига! — извика вторият нападател и аз го познах по гласа. Беше Стерит. — Никакви ревове!

Този, който ме държеше на мушка, направи знак да отстъпя назад.

— Бавно! — предупреди ме той.

— Ще бъдем добри с теб, може дори да ни харесаш! — изръмжа Стерит, докато увиваше глезените на Ерика с широка лепенка. Използва още един нож „Емерсън“, за да я отреже, изви ръцете й на гърба и повтори операцията. Накрая дръпна косата й назад и ловко залепи устата й.

Ерика продължаваше да плаче и да ме гледа.

Стерит прибра ролката в джоба си, сгъна ножа и блъсна момичето към облегалката на дивана.

— Как вървят нещата при вас? — извика той към коридора.

— Всичко е чисто! — отговори мъжки глас.

— Поемай я — разпореди на високия Стерит и двамата светкавично си размениха местата.

Харди вдигна Ерика и я метна на рамото си. Тя беше напълно отпусната, но извърна главата си така, че да ме вижда. Ще се задуши, ако продължава да плаче с тази лепенка на устата си, разтревожено си помислих аз. Очите й ме умоляваха да сторя нещо, да й помогна.

— Ще те намеря — изрекох без глас.

Понесоха я по коридора към входната врата.

Бриджит направи опит да се раздвижи, но тялото й се прегъна на две и застина. Ръцете и лицето й бяха изпъстрени с червени точици. Част от тях кървяха. Мур имаше същите поражения, тъй като беше попаднал в епицентъра на последния взрив. Заел зародишна поза, той ритмично се поклащаше напред-назад, а от лицето му течеше кръв.

— Трябваше да си мъртъв — изгледа ме продължително Стерит.

— Извадих късмет — отвърнах аз.

Изпод качулката му долетя язвителен смях.

— Да тръгваме! — изкрещя някакъв глас откъм коридора.

— Идвам — извика в отговор Стерит и сведе поглед към автомата в ръцете си. — Сержантът ни е учил никога да не правим това, но аз съм ти силно задължен…

Дулото ме улучи в дясната буза. Очилата ми се пръснаха и отлетяха встрани, а желязото потъна дълбоко в месото. Болката беше страшна. Паднах на колене, всичко се люшна пред замъгления ми поглед.

— Хич не се опитвай да ни преследваш! — добави заплашително Стерит.

Ботушът му полетя към корема ми със страшна сила. Усетих как шевовете изпукват и се късат, изкрещях от ужасната болка. Свестих се легнал по гръб сред гумените сачми, а Стерит беше изчезнал.

Претърколих се по корем и се опитах да стана, използвайки ръцете си. Бриджит и Мур бяха успели да станат преди мен и ме подхванаха под мишниците. Изправени зад дивана, ние гледахме как двама мъже с черни качулки избутваха с дулата на автоматите си Йоси и Ноулс от коридора към дневната. И двамата успяваха да се задържат на крака, но телата им се олюляваха — бяха оглушени и заслепени от експлозиите.

След като се увериха, че разстоянието помежду ни е достатъчно голямо, маскираните се насочиха към изхода. Единият издърпа граната от колана си, изтегли предпазния щифт и я подхвърли към нас.

— Радвам се, че се запознахме — подвикна той и побърза да последва колегата си навън.

Мур и Бриджит едновременно ме пуснаха и скочиха към Ноулс и Йоси. Преди да падна, успях да видя как се проснаха на пода. До слуха ми достигна тежкото падане на гранатата, после нещо изщрака.

Затворих очи в очакване, но не последва експлозия.

После в носа ме блъсна отвратителна сладникава миризма.

— Димка! — извика Мур.

Димът бързо изпълни стаята — гъст и белезникав, като изхвърлени от автомобилен ауспух отровни газове. Направих нов опит да стана, долових размърдване откъм мястото, на което бяха Мур и Бриджит. После гърлото ми блокира от пареща болка, някой сякаш нахлузи пластмасова торба на главата ми. Инстинктивно се опитах да поема повече кислород, но това само влоши положението. Гръдният ми кош се оказа под силен натиск, устата и очите ми се напълниха със ситни сажди, остра болка прониза сърцето ми. Закашлях се и направих опит да пълзя. Под дясното ми коляно нещо изпука и аз разбрах, че току-що съм ликвидирал окончателно собствените си очила. Нещо се стичаше по лицето ми, кожата ми пареше навсякъде — очи, устни, ръце, врат, изобщо всички незащитени части. Не исках и не можех да понасям тази болка.

Бриджит задавено произнесе името ми. Обърнах се и направих опит да локализирам откъде идва звукът. По лицето ми се стичаше някаква солена течност, която взех за кръв, и вдигнах ръка да я избърша. Пръстите ми се покриха с лепкава субстанция.

Усетих нейните пръсти върху рамото си, протегнах ръка и я привлякох към себе си. Почти не я виждах през сълзите и дима, но въпреки това успях да забележа, че изглежда ужасно. От носа й течеше слузеста течност, очите й бяха почти затворени.

— Боли, мамка му! — успя да прошепне Бриджит и потъна в пристъп на силна кашлица.

Протегна ръка, докосна лицето ми и утихна.

Аз също.

 

Първите ченгета се появиха с патрулна кола, явно повикана от уплашените съседи. Двамата униформени, които смело нахлуха в обгазената къща, бързо получиха своите дози и станаха точно толкова безпомощни, колкото бяхме и ние. Облакът се беше разпространил из цялата къща. Двамата с Бриджит плюехме и кашляхме, опитвайки се да прочистим дробовете си. Някъде откъм коридора се чуваха други подобни звуци — Мур, Ноулс и Йоси се бореха с последиците от сълзотворния газ.

Измина цяла вечност преди да се измъкнем навън — една изпълнена с болка и страдания вечност. Бриджит пълзеше напред на колене и лакти, аз се придържах плътно след нея. Когато най-сетне се озовахме под открито небе, въздухът ни се стори леден и непоносимо чист. Проснахме се върху снега, покрил стъпалата пред входа. Телата ни продължаваха да изпускат кръв и противна белезникава слуз.

В тази поза ни откриха и двамата униформени служители на „Бърза помощ“, които се наведоха да ни помогнат.

— Вътре има и други — успя да изграчи Бриджит.

Аз не бях в състояние да говоря.

Единият от санитарите кимна и се върна до линейката да вземе противогаз. Другият ни поведе към колата и завъртя кранчето на бутилката с кислород. Седнахме с маски на лицата и одеяла върху раменете. Униформеният се мъчеше да спре кръвотечението от раната на бузата ми. На четвъртата марля си спомних, че лицевите рани обикновено кървят силно, и това някак си ме успокои.

После санитарят видя фланелката ми и изпъшка:

— О, Господи!

Помогна ми да легна на носилката и извади някаква странно издължена ножица. Единственото, което си помислих, беше, че не искам да ми съсипват дрехите. Не зная как ми дойде наум, тъй като ставаше въпрос за най-обикновена сива тениска, но никак не ми се щеше да я загубя. Отблъснах ръката му с ножицата и направих опит да се съблека. Човекът ми помогна и в крайна сметка успях, дълбоко изненадан от себе си.

Раната на корема ми зееше отворена. Шевовете бяха разкъсали здравата кожа и в резултат се беше получило нещо ново и доста по-различно. Санитарят направи опит да ме разпита за шевовете, но аз все още дишах трудно и изобщо не можех да говоря. Междувременно организмът на Бриджит бе успял да прогони голяма част от сълзотворния газ и тя се опита да даде необходимата информация на екипа.

Появи се още една линейка, следвана от втора полицейска кола. Въртящите се светлини от покривите им озариха тихата уличка в синьо и червено. Чух как изнасят Йоси и останалите, чух и въпросите на новопристигналите полицаи, които искаха да се уверят, че къщата е празна. Бриджит надникна иззад рамото на санитаря и се надвеси над мен. Беше свалила кислородната си маска. Бях абсолютно сигурен, че никога в живота си не съм виждал по-прекрасна жена.

— Съжалявам — рекох.

Маската пое по-голямата част от гласа ми.

— Не се безпокой за нищо — отвърна с дрезгав глас Бриджит. — Отивам да информирам ченгетата…

Кимнах с глава, а тя ме потупа по главата и скочи от линейката. Санитарят ловко работеше с оборудването. От някакъв тънък маркуч потече вода и той изми лицето ми. Странно, но веднага започнах да дишам по-леко, въпреки че тази манипулация едва ли имаше нещо общо с дихателните ми проблеми.

Трябваше ми известно време, за да разпозная гласовете, които долитаха отвън. После в отвора на задната врата се появи фигурата на детектив Хауър, който се наведе, за да влезе.

— Господи, каубой! — поклати глава той. — Доста зле са те наказали! — Главата му се извъртя към санитаря: — Къде ще го откарате?

— Във „Винсънт“.

— Какво е състоянието му?

— Повечето рани са външни и сравнително безопасни — отвърна човекът. — Не знам какъв е бил газът, но в случая доста му е помогнал вместо упойка…

— Сълзотворен беше — изграчих аз.

Санитарят изобщо не ме чу и продължи:

— Дясната му буза се нуждае от няколко шева, раната в корема — също.

— Значи ще се видим там — промърмори Хауър. — Дамата има желание да пътува с него.

— Няма проблеми, да се качва — кимна санитарят.

 

Бързото придвижване на линейката до спешното отделение на „Сейнт Винсънт“ бе осигурено от плътно полицейско присъствие. Положиха ме на леглото за преглед в приемната и преди да дръпнат завесата около него, успях да преброя главите на присъстващите. Бях попадал тук преди време заедно с Рубин. Това стана след един масов побой, който ние предизвикахме в някакъв бар в Куинс след като нарекохме педераст и расист тартора на една от местните банди — някой си Гуидо…

Този спомен ми помогна да осъзная напълно какво се беше случило.

За последен път бях в „Бърза помощ“, когато един от клиентите ми почина — това се случи в Белвю. Сега отново бях загубил клиент…

Все пак Ерика не беше мъртва. Още не… Ако Стерит държи да изпълни условията на договора си, тя би трябвало да е при майка си.

Но ако не му пука за договора, момичето почти сигурно щеше да изчезне завинаги.

Нищо хубаво не е случва, когато човек посещава „Бърза помощ“, реших в крайна сметка аз.

Бриджит се беше изправила до леглото и инвентаризираше пораженията си. Част от червените точици от сачмите вече започваха да избледняват, но аз знаех, че други ще останат известно време върху кожата й. Бяха ми махнали кислородната маска и вече се завръщах към обичайното си безпомощно състояние, в което изпадах при липсата на очила или контактни лещи.

— Гадна работа! — изръмжа Бриджит. Гласът й все още беше дрезгав. Извади книжна салфетка и издуха носа си в нея. — Изключително гадна работа!

— Доставих им това, което търсеха — рекох аз. Гърлото ми все още пареше, но думите ми прозвучаха съвсем ясно. Или поне на мен ми прозвучаха така…

— Какви болки, Господи! Бях сигурна, че умирам!

— Те не искаха да ни убият.

— Затова използваха щурмови гранати и димки.

— И сълзотворен газ.

Тя бръкна в кутията до себе си и извади нова книжна салфетка.

— Пуснаха го след димката и ние нямаше начин да разберем какво става — поясних аз. — Сълзотворният газ се смесва с димката по един наистина перфектен начин. Стар военен трик. Не знаеш срещу какво си се изправил, а след това вече е късно…

— Нали ти казах, че е гадна работа — кимна тя и отново издуха носа си.

— Все пак това ни дава някаква надежда — промърморих. — Те явно не искат трупове.

— Мислиш ли, че ще я наранят?

Предпочетох да замълча.

— Мислиш ли, че ще наранят Ерика? — настоятелно повтори Бриджит.

— Едва ли им трябва мъртва — отвърнах.

— Нямах предвид това.

И двамата знаехме какво има предвид.

Някаква докторка дръпна завесата и сложи край на уединението ни. Зад гърба й надничаха мрачните физиономии на Морган и Хауър. Местната упойка потъна в корема ми през дълга игла и това се оказа изненадващо болезнена манипулация. После започна шиенето, придружено от разпита, на който бях подложен от Морган и Хауър. Слава Богу, че другите им бяха предали голяма част от информацията! По тази причина контактът им с мен приличаше по-скоро на любезно интервю, което трябваше да потвърди или отхвърли детайлите в различните разкази и физически описания. Мур беше успял да идентифицира гласовете на двамата нападатели в хола, които, както бях предположил, се оказаха Марк Стерит и Глен Харди.

— Обадихте ли се на полковник Уат? — попитах.

— Изпратихме специална кола да го докара от Гарисън — изпъшка Хауър. — Не посмяхме да му съобщим новината по телефона. Къде са откарали детето според теб?

— При майка му, да се надяваме — промърморих аз.

— Да се надяваме? — въпросително ме изгледа Морган. — Ако тя е при майка си, значи всички вече са напуснали града!

— Ако е при майка си, тя е в безопасност, детектив — отбелязах аз.

— Допускаш ли, че тези типове ще измамят Даяна Уат?

— Възможно е — рекох.

— Доколкото съм запозната с подобни поръчки, те са получили само половината от парите си… Ако искат и другата половина, ще трябва да предадат момичето.

— Стига да искат единствено парите — подхвърли Бриджит.

— Че какво повече биха могли да искат? — попита навъсено Морган, очевидно недоволна от факта, че някой може да крие нещо от нея.

Бриджит само сви рамене и очите на жената детектив се насочиха към мен. Реших, че точно сега не ми се говори за скрити богатства и суперизнудвания, затова също свих рамене.

— Къде, по дяволите, е Фаулър? — попитах. — Предполагаше се, че ще наблюдава тайната квартира отвън в очакване на подходящ момент да говори с Мур…

— Така ли? — иронично проточи Хауър. — Нима хубавецът от ФБР се е опитал да ни изпревари?

— Днес се чухме по телефона — рекох. — Фаулър искаше да се срещне с Мур и аз му предложих да се отбие.

— Нямаше да е зле, ако и той беше попаднал в капана — промърмори Морган.

Докторката продължаваше да шие корема ми. Упойката действаше и усещането беше доста странно — все едно че някой щипеше напълно безчувствената ми кожа. Жената изобщо не се интересуваше от разговора ни. Очите й пробягаха по долната част на тялото ми, после използваната игла отлетя в кошчето, а столчето й се премести нагоре, по-близо до лицето ми.

— Искате ли местна упойка и за лицето? — попита тя.

— Ще може ли да говори? — побърза да се намеси Хауър.

— Разбира се, особено ако иска да му пробия устата — отвърна без сянка от ирония лекарката.

— В такъв случай искам упойка — рекох аз.

Морган и Хауър отстъпиха крачка назад и промърмориха нещо от сорта, че пак ще си поговорим, но след като докторката свърши с мен…

 

Бриджит беше проявила достатъчно съобразителност, за да вземе тениската ми от линейката. След като зашиването приключи, аз я намъкнах и потеглих към Шести участък в компанията на две униформени ченгета. При нас се качи само Бриджит, а Йоси, Мур и Ноулс пътуваха в колата на Морган и Хауър. Около час и половина беше нужен на двамата детективи да уточнят всички подробности с колегите си от района, после цялата група отново се озовахме навън, където трябваше да чакаме изготвянето на протоколите. В отрязъка от време, когато никой не ми задаваше въпроси, аз влязох в първата телефонна кабина и набрах номера на Дейл.

— Нали трябваше да застъпя в полунощ? — недоволно промърмори той.

— Изпуснахме я — осведомих го аз.

— О, не, Господи! Как се случи?

Разказах му накратко, след което го помолих да позвъни на Кори и Натали.

— Кажи им, че ченгетата може да ги потърсят, просто за засичане на фактите…

— Добре. А какво ще правим сега?

— Проклет да съм, ако знам — промърморих и прекъснах линията.

Обърнах се и видях полковник Уат, който изкачваше стълбите към входа на участъка, следван от двама униформени полицаи. Беше се облякъл като за екскурзия в тундрата. Около врата му имаше червен вълнен шал, брадичката му беше потънала дълбоко в него. Гледах го без очила и вероятно по тази причина ми се стори особено беззащитен. Ченгетата не му предложиха помощта си и той с мъка се изкачваше по мокрите стъпала. От намръщените им физиономии можеше да се отгатне посрещането, което им беше устроил Уат. Най-сетне се добра до площадката пред входа, обърна се да каже нещо на ченгето вдясно и ме видя.

— Ах ти, гаден женчо, ах ти, некадърен духач! — изграчи колкото имаше сила той. — Вече ми извъртя един номер, сега друг! Всичко провали, некадърник такъв! — Изявлението му не беше нито много високо, нито особено членоразделно, но аз разбрах всяка дума. — Изпусна я, нали?

— Да — кимнах.

— Знаех си, че не бива да ти се доверявам. С какво се занимаваше бе, нещастник? Сигурно пак си се лизал с оная кучка, дето ти се води гадже! За нищо не ставаш, сержант! За нищо не те бива, мамка ти!

Нямах какво да отвърна на тази гневна тирада.

— И сега Даяна я спипа, не без твоя помощ! — все така гневно добави той. — Даяна спечели! Знаех, че не бива да ти вярвам, особено за отношенията между вас — обърна се и тежко седна на дървената пейка до стената. Устните му бяха покрити с белезникава пяна, сякаш някой беше опитал да ги очертае с бяла боя.

При индивидуалната охрана действа едно просто, но неотменимо правило: абсолютна сигурност няма. Такова нещо просто не съществува. Бодигардът може да вземе мерки за снижаване на риска, да се опита да прояви по-голяма находчивост от противника. И толкова. В крайна сметка всичко останало — най-вече времето и дребните детайли — са на страната на противника. Той може да изчаква колкото желае, да планира различни варианти, да инвестира време и пари, проучвания и хора. Все неща, които охранителят не може да направи. И които натежават едва когато всичко свърши.

Предварително знаех всичко това. Бях сигурен, че в единоборството със САС не мога да изляза победител. И разбрах, че всичко е свършено в мига, в който Стерит и Харди нахлуха през разбитата врата.

Тези мисли не ме накараха да се почувствам по-добре.

Знаех, че полковник Уат е прав, независимо от всичките ми доводи, аргументи и оправдания. И се почувствах адски зле.

Във фоайето се появи детектив Морган, която спокойно се представи на Уат, изчака го да се изправи и го поведе навътре с думите:

— Искаме да направим преглед на тазвечерните събития, полковник. Надяваме се да ни помогнете…

— Събитията приключиха с победа на Даяна — осведоми я с леден глас Уат, но очите му все още бяха заковани в мен. — Даяна победи и това е!

 

Фаулър се появи няколко минути преди единадесет. Под очите му имаше доста увиснали торбички, а съвършеният му загар изглеждаше някак изкуствен под яркото луминесцентно осветление в участъка. Стрелна се покрай мен с такава бързина, че не успях да го попитам къде, по дяволите, се е бавил досега и защо не ми се е обадил. Реакцията му се изрази в един кос поглед. Очите му бяха хладни и изморени, вероятно като всички останали части на тялото му. Забави се само секунда, после направи знак да го последвам, който включваше и Бриджит. Откри Мур, попита за свободна стая за разпити и се представи едва след като вратата се затръшна зад нас.

— Радвам се, че най-после се срещнахме — обърна се той към Мур, но в тона му не личеше радост.

— Ти си федерално ченге, а? — огледа го изпитателно Мур. — Хич не ми приличаш на такова!

— Да, аз съм федерален агент — кимна Скот.

— Стига бе! — изръмжа Мур и се обърна да ме погледне: — Кой е тоя тип, Атикъс?

— Агентът на ФБР, за когото ти споменах.

— Точно така, аз съм агентът на ФБР, за когото ти е споменал — хладно каза Скот. — И съм прекалено уморен за игрички от сорта на „ама не си ли много млад, ама каква е тая педерастка обица“ и тем подобни, сержант. И нямаше да бъда тук, ако се беше придържал към споразумението, което подписа с нашето правителство!

Мур се облегна назад в стола си и се втренчи в Скот. С мъка потиснах усмивката си. Въпреки трагичното положение, в което се намирах, въпреки сериозността на ситуацията. В сравнение със Скот британецът изглеждаше истинско чудовище. Би могъл да го прекърши на две като суха вейка.

— Не се ебавай с мен, момченце! — заплашително избоботи той.

— Когато се появи тук, с теб бяха още двама — невъзмутимо рече Скот. — Единият е тук, но не виждам другия…

— Още от сутринта нямам връзка с Дени, но такава ни е уговорката — изръмжа в отговор Мур. — И хич не се опитвай да ми казваш, че това е вътрешна работа и той ни е предал… Ако наистина си мислиш подобно нещо, значи си пълен идиот. Дени е добър войник и верен приятел.

Скот бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади три моментални снимки, направени с полароид. Положи ги на масата пред Мур, но така, че и ние с Бриджит да можем да ги видим.

— Пресвета Майко! — прошепна Бриджит.

На снимките се виждаше надупчен от куршуми труп, натикан в автомобилен багажник. Кожата на черепа му липсваше, сякаш някой го беше скалпирал. Лицето му беше обезобразено от няколко дълбоки рани, зъбите му бяха избити, а носът счупен. При по-внимателно взиране личеше, че главата не стои точно в средата на раменете. На другата снимка беше ръката на трупа, с три отрязани пръста. Светкавицата беше направила снимките доста тъмни, но смъртоносните рани по тялото на Дени се виждаха съвсем ясно.

— Това ли е Едуард Дени? — попита Фаулър. В гласа му прозвуча напрегната нотка, която никога досега не бях долавял.

— Господи, Исусе! — простена Мур.

— Той ли е?

Мур вдигна снимките една по една, сякаш искаше завинаги да ги запечата в съзнанието си.

— Да, това е Еди — промълви най-после той и ги върна обратно на Скот.

— Тялото му е било открито около шест тази вечер.

— Ето как са разбрали къде е квартирата — промърмори Бриджит. — Изтезавали са го до смърт!

— Аутопсията още не е завършила, но по предварителни сведения всичките рани са били причинени преди настъпването на смъртта…

— А от какво е настъпила смъртта? — дрезгаво попита Мур. — Те знаят това, нали?

— Не можем да бъдем абсолютно сигурни, но смъртта изглежда е настъпила след счупване на врата…

Мур затвори очи, сякаш искаше да съхрани снимките в паметта си.

— Сега ще те оставим — надигна се Скот. — Вероятно искаш да съобщиш новината на третия член от екипа…

Мур бавно кимна.

Тръгнахме да излизаме. Аз бях последен, след Фаулър и Бриджит.

— Кодиак — обади се Мур, — искам да ти кажа нещо…

Подхвърлих на другите, че ще ги настигна.

— Затвори вратата.

Затворих я.

Когато се обърнах, върху лицето на Мур беше кацнала бойна маска, а чертите му бяха твърди като стомана. Гледката беше страшна.

— Ще ги спипаме — глухо каза той. — И когато това стане, Стерит е мой!

Издържах на погледа му и поклатих глава.

— На първо място е Ерика. Приберем ли я, можеш да правиш каквото пожелаеш със Стерит и останалите. Но първо Ерика!

— Естествено — кимна той, но аз усетих неискреност.