Грег Рука
Търсачът (3)

3.

Беше ми оставила бележка, надраскана на случайно листче хартия, намерено върху бюрото. Лежеше на възглавницата — точно там, където преди това бе лежала главата й.

ИЗЧУКА ЛИ Я??? — гласеше текстът.

Ако и това не е хубаво начало за един нов ден, здраве му кажи!

Прочетох бележката още няколко пъти, търсейки скрит смисъл. После я смачках на топка и я пуснах в кошчето. Почистих и подредих стаята си, навлякох екипа и поех към пътечката за здраве на брега на Ийст Ривър. Пробягах шест километра, върнах се у дома и направих обичайната серия от лицеви опори и разни други упражнения, които в повечето случаи помагаха за проясняването на главата ми, но този път не успяха. Влязох в банята да си взема душ и механично опипах кърпите. Нито една не беше влажна. Ерика беше пропуснала банята, вероятно за да не ме събуди.

Облякох се и излязох, насочвайки се към кварталната кръчма на ъгъла на Трето авеню. Държаха я много симпатично семейство корейци. На касата стоеше най-малкият син — младеж на около седемнадесет години. Той ме посрещна с вдигната ръка и широка усмивка.

— Кифла без пълнеж и кафе без сметана, нали?

— Точно така — кимнах и му подадох банкнота.

— Днес навън е кучешки студ — промърмори момчето. — Зимата май подрани…

Пак кимнах, помълчах малко, после попитах:

— Да си видял едно младо момиче — русо и привлекателно? Кожена пола, високи ботуши…

Корейчето ми отброи рестото, замисли се за момент, после вдигна глава:

— Привлекателна казваш…

— Аха.

— Не — тръсна глава той. — Щях да я запомня.

Благодарих му, взех кафето и кифлата си и поех обратно, отхапвайки в движение. Живеех в четириетажен блок, който беше притиснат между две по-високи сгради. Това бяха горе-долу всичките постройки, които запълваха квадрата между Второ и Трето авеню. Не видях нито наематели, нито домоуправителя, следи от нощно насилие също нямаше. Внимателно проверих гаража, обръщайки специално внимание на колата на Бриджит — едно прекрасно тъмнозелено порше 911, с което основателно се гордееше. Държеше го тук просто защото мястото за паркиране беше включено в наема ми, а и за да не го оставя на улицата. Допълнителната предпазливост никога не е излишна, а на мен ми беше все едно по простата причина, че нямах намерение да си купувам кола. Аз мразя колите.

Приключих обиколката, като се качих на покрива, където ликвидирах и кифлата си. В близост до вентилационната шахта се търкаляше празна бутилка „Лудо куче“ 20/20, от която долиташе слаба миризма на къпина. И това беше всичко. В края на лятото, малко след като се нанесох в апартамента, открих, че група бездомници си са направили бивак на покрива и се прехвърлят от съседните сгради. Беше ги привлякло покритието от онзи лепкав дзифт, който акумулира слънчевата топлина и я задържа през цялата нощ. Изритах ги, разбира се, въпреки че не ми беше много приятно.

Оттогава насам никой не посещаваше покрива ни, но аз продължих да го проверявам.

Изхвърлих бутилката в контейнера за боклук на приземния етаж, после отново изкачих четирите етажа до жилището си. Пътьом довърших и кафето, а чашата изхвърлих в моето кошче. Телефонът и секретарят бяха монтирани в края на кухненския плот. Съобщения нямаше, а аз и не очаквах такива.

„Крепостническата“ система си има собствен жаргон за хората, които доминират, и за другите — които ги обслужват. Едните са „върха“, а другите — „дъното“. Снощи в клуба, а и по-късно у дома, Ерика се беше държала като дъно. Маневрата в кухнята обаче показа, че е започнала да овладява умението да се налага чрез престорено покорство. За мен беше невъзможно да реагирам, без да призная по някакъв начин валидността на поведението й. Все едно да питам някой сенатор дали е престанал да бие жена си…

Но сега Ерика си беше отишла, великодушно позволявайки ми да открия следи от слюнката й върху възглавницата. Не бях сигурен дали продължавам да играя нейната игра, или вече съм се отказал. Но тя не беше глупава и знаеше, че ще я потърся.

Компанията „Метро-Норт“ обслужва линиите от Централна гара нагоре по Хъдзън. Малко преди десет хванах експреса за Пуфкипси и седнах от лявата страна на вагона, за да мога да гледам реката. Небето беше облачно, а оцветените стъкла на прозорците му придаваха още по-мрачен вид, напомняйки, че зимата е много по-близо, отколкото предполагаме ние, обикновените смъртни. Освен мен имаше само още две пътнички — възпълни чернокожи матрони, които седяха плътно една до друга с вдигнати пред очите евтини романчета. Аз нямах нищо за четене, затова се задоволих да зяпам през прозореца.

Според информацията в справочника NYNEX в телефонния указател на Гарисън имаме трима граждани с фамилията Уат. Никой от тях не беше Дъглас, но един беше в раздела с Д. Телефонистката беше достатъчно любезна да ми даде адреса — една наистина голяма услуга, защото ако беше отказала, трябваше да търся достъп в архивите на щата Ню Йорк, а това беше доста трудна и най-вече продължителна работа. При всички случаи щях да имам нужда от помощта на Бриджит, което щеше да доведе до желанието й да ме придружи, при това без да имам право да протестирам.

Аз обаче държах да се срещна с полковника на четири очи.

Гарисън е разположен на брега на река Хъдзън, точно срещу Уест Пойнт, на четири спирки от Пуфкипси. Уест Пойнт се издига високо над брега — една грамада от стомана в строго сив цвят, която сякаш иска да подчертае, че винаги е била там и винаги ще бъде. Академията изглеждаше точно такава, каквато трябваше да бъде: едно военно училище, в което се преподава изкуството на войната, а кадетите бавно и постепенно се превръщат във военачалници, предани на Бог и Родина. Самият аз я бях виждал само отдалеч и никога не бях влизал вътре, но и външният й вид беше напълно достатъчен, за да изпитам някакво особено страхопочитание. Или казано иначе — от това място направо си ме побиваха тръпки…

Влакът ме стовари на перона и продължи по пътя си. Първата ми работа беше да дръпна ципа на якето си, което доста ме затрудни, тъй като пръстите ми бързо станаха безчувствени от студа. Гарата изглеждаше по-подходяща за някой спагети-уестърн, отколкото за долината на река Хъдзън. Изцяло дървената постройка се състоеше от затворен ресторант и празна будка за билети, а навесът над перона беше толкова малък, че едва ли можеше да предложи някакво укритие в случай на дъжд или сняг. Върху една от стените на будката имаше информационно табло с избеляло от слънцето разписание на „Метро-Норт“ и малка карта на град Гарисън. Приближих се към картата и потърсих адреса, с който разполагах. Той се оказа сравнително близо и аз реших да се придвижа пеша.

Това придвижване — главно между шосето с двупосочно движение и реката — ми отне около двадесет минути интензивно ходене с дълбоко натикани в джобовете ръце. Водите на Хъдзън бяха калносиви и доста развълнувани, навигация липсваше. Минах покрай няколко къщи, разположени в средата на големи парцели и доста отдалечени една от друга. От комините им излиташе дим, миришеше на изгоряло дърво. Неволно си представих, че съм вътре, или поне някъде на топло. Вътре царуваше благодатната топлина, вън властваше самотата.

На търсения адрес имаше двуетажна къща с гараж, към който водеше посипана със ситен чакъл алея. Къщата беше в доста окаян вид, занемарена от години. На алеята беше паркиран новичък тъмносин пикап „Шеви“, порядъчно окалян. От комина не излиташе дим, не светеха лампи. По нищо не личеше, че вътре има някой…

Тръгнах по алеята, прекосих ъгъла на ливадата, покрита с миналогодишна трева, и почуках на входната врата. Ръцете ми бяха толкова премръзнали, че чак ме боляха. Побързах да ги натикам обратно в джобовете на якето и поклатих глава. Всеки нормален човек в началото на зимата би проявил благоразумието да си купи чифт топли ръкавици.

Никой не отговори на почукването ми. Напрегнах слух, но вътрешността на къщата тънеше в тишина. Долових единствено монотонния грохот на трафика по далечната магистрала, крясъците на гларусите и тихия плисък на реката. Хрумна ми да надникна през някой от близките прозорци, но в крайна сметка се отказах и почуках още веднъж.

Във вътрешността изведнъж се разнесоха стъпки, които бавно се приближаваха. Миг по-късно спряха пред вратата. Изтрака едно резе, после второ. Вратата се отвори навътре и в рамката се появи фигурата на полковник Уат. Едната му ръка лежеше върху бравата, сякаш имаше нужда от опора.

Пистолетът в другата беше насочен в челото ми.