Грег Рука
Търсачът (31)

31.

Освободиха ни в един след полунощ. Полковника откараха в някакъв хотел. Мур и Ноулс си тръгнаха заедно, но след още един — този път далеч по-продължителен разговор с Фаулър. Нямаше какво повече да си кажем и аз бавно си тръгнах от участъка. Бриджит мълчаливо крачеше до мен. Чувствах се празен и някак изтръпнал. За Ерика не се чу нито дума. От отвличането й бяха изтекли пет часа. Полицаите бяха извадили от къщата част от оборудването ни. Поисках да ми върнат пистолета, но ми беше казано, че ще го предадат на законния му собственик Натали Трент.

Губя трети пищов, мрачно изчислих аз.

Прибрахме се в моя апартамент, изминавайки разстоянието в пълно мълчание. Заключих отвътре, а Бриджит пренесе сака си в спалнята ми и започна да се съблича, за да вземе душ. Отидох да взема резервните си очила и с облекчение установих, че светът възвръща фокуса си. После влязох в кухнята да проверя съобщенията на телефонния секретар. Бяха две, и двете от Натали. Звучеше тревожно. Каза, че Дейл й се обадил, попита къде е Бриджит и помоли да й се обадя веднага щом се прибера.

Сложих чайника на печката и тръгнах да включвам радиаторите по стаите. Бриджит излезе от банята точно когато водата кипна. Направих чая, докато се обличаше. Телефонът иззвъня.

— Да вдигна ли? — попита тя.

Кимнах утвърдително.

Беше Натали. Разговаряха не повече от пет минути, а аз чаках, оставил чашата си на кухненската маса. Чаят беше горчив — май бях държал листенцата прекалено дълго.

— Не, и двамата сме добре — говореше в слушалката Бриджит. — Аз изглеждам така, сякаш са ме обстрелвали със сачмени лагери, а Атикъс е по-зле и от мен… Слава Богу, че всичките му чаркове са на място… Не знам… Искаш ли да говориш с него? Добре, ще му кажа, но най-вероятно утре… Ще се чуем. Чао…

— Как е тя? — попитах, след като остави слушалката.

— Тревожна и гузна. Имам чувството, че се проклина, че е пропуснала нападението… — Бриджит взе чашата си и седна на масата срещу мен. — Попитах я иска ли да говори с теб, но тя отказа…

В очите й имаше съчувствие. Явно все още си мислеше, че имам проблеми в общуването с Натали. Внезапно реших да й разкажа всичко и дори си поех дъх да започна, но тя рязко се отблъсна от масата и отиде да излее чая си в мивката.

— Страшно съм уморена — простена тя. — И ти също. Дай да подремнем, защото утре ще ни трябват доста сили…

— Какво ще правим утре?

— Ще търсим Ерика, момченце…

 

Дълго не можах да заспя. Въртях се насам-натам, после изведнъж се улових, че я гледам как се е сгушила в леглото до мен. Дишаше съвсем тихо, увита плътно в одеялото. Спеше спокойно. Ъглите на устата й се бяха разтеглили в нещо като усмивка, а ръцете й стискаха възглавницата. В сгъвката на лявата й ръка имаше белег, вероятно от избледняла татуировка. Беше се съблякла по тениска и бельо, от тялото й се долавяше приятна топлина. Радиаторът започна да съска, но тя изобщо не помръдна. Трудно беше да си представя, че нещо може да я притесни.

Но знаех, че на практика не е така.

 

Събудих се малко след десет. Бриджит сновеше напред-назад из кухнята. Станах и влязох в банята за един бърз душ. Помислих си, че трябва да се избръсна, но се отказах в момента, в който си представих, че ще трябва да го правя с една ръка и върху една буза. Един Бог знаеше колко кръв щеше да ми изтече.

Облякох се и тръгнах към кухнята. Бриджит седеше на масата с разтворен вестник в ръце.

— Кафето е готово — каза тя.

Промърморих нещо за благодарност и си сипах.

— Преди час се обади Скот.

Изобщо не бях чул телефона.

— Какво каза?

— Че са се разбрали. Въпреки това даде телефон за връзка, който трябва да предадем на Мур. Оставих му съобщение. Надявам се всеки момент да се обади.

Докато пиех кафето, гледах през прозореца. Навън времето беше ясно и вероятно студено. Улиците бяха почистени от снега. Обърнах се и седнах на масата.

— Как спа? — попита Бриджит.

— Като пън.

— И аз така си помислих.

— Искам да ти кажа нещо — рекох. Гласът ми изтъня и стана някак далечен, болката в корема изведнъж се върна.

— Това ми прозвуча доста зловещо — усмихна се тя и остави вестника.

Кимнах, опитвайки се да стабилизирам гласа си. Бриджит моментално усети, че става нещо, усмивката й се стопи.

— Какво има?

— Спах с Натали. Онази вечер дойде у дома, малко след като се прибрах. Изпихме една бутилка уиски и се озовахме в леглото.

Кожата около очите й се набръчка, устата й се раздвижи. После челюстта й бавно се отпусна и аз буквално прочетох мислите й. Бях длъжен да я изпреваря, не биваше да й дам възможност да търси обяснение.

— Знаех какво правя — добавих. — И го исках.

Тя бавно изпусна въздуха от гърдите си.

— Исках го — тъпо повторих аз.

— Мръсно копеле! — простена тя.

Кимнах в съгласие.

Мускулите й се стегнаха, лицето й се промени. Гърдите й се повдигаха и отпускаха в ускорен ритъм. В един момент скочи на крака и отиде до умивалника, откъдето се обърна да ме погледне. В очите й имаше обвинение — също като в очите на полковника снощи. Но и болка. Остана така известно време, после се извърна встрани и наведе глава. Косата скри лицето й. Когато проговори, гласът й беше леденостуден.

— Ти наистина си едно гадно копеле!

Отново кимнах, макар че тя не можеше да ме види.

— Заболя ме — призна с тих глас. — Адски ме заболя… — Видях как челюстта й се стяга, вероятно от стискането на зъбите. — Ти знаеше за Елана, знаеше как приемам подобни неща…

Дори да го бях планирал нарочно, едва ли щях да улуча по-подходящ момент, за да я нараня. Бях се опитал да разруша тази връзка още преди да я изградя, да избягам преди да бъда наранен от появата на някоя нова Елана… Бях се опитал да си спестя поредната сърдечна болка…

Това беше единственото ми желание. Не исках да я наранявам. Бих дал всичко на света, за да го постигна.

— Защо? — тихо попита тя.

Трябваше ми известно време, преди да намеря точния отговор.

— Защото съм глупак. Защото изпитвам ужас от факта, че съм с теб…

Главата й се наведе още повече, косата й почти докосна ръба на умивалника. После изведнъж я отметна назад, от устата й излетя горчив смях.

— Мръсно копеле!

— Съжалявам, Бриджит — изломотих. — Знам, че това не означава нищо, но все пак трябва да ти го кажа…

Пристъпи към мен, дъските на пода проскърцаха.

— Задръж си шибаните съжаления — тихо прошепна тя. — Можеш да ги изразиш пред Натали, пред паметта на Рубин, пред когото пожелаеш. Но не ги пробутвай на мен! Доверих ти нещо, което бях доверявала само на двама души… Но ти го разруши, мамка ти!

Лицето й беше близо до моето. Вдигнах глава да я погледна, но тя вече се отдръпваше. Извърна се към вратата, свали якето си от закачалката. Ръкавът се закачи за бравата, дърпането й беше нетърпеливо и гневно.

Откъм улицата долетя нечий смях.

— Страхувах се да не те загубя — рекох.

— Вече го направи.

Затворих очи и опитах да си спомня как се диша. Когато проговорих, думите излетяха от устата ми бавно и отчетливо:

— За мен ти си най-скъпото нещо на света. През живота си съм губил скъпи неща… Един пожар изпепели всичките ми ценни вещи. Една бомба уби най-добрия ми приятел. Трябваше ми много време, за да разбера какво точно означаваш за мен. И когато най-сетне го разбрах, бях вцепенен от ужас, че ще претърпя още една загуба… Не исках това. Не исках да ми се случи отново.

Млъкнах и отворих очи. В ръката на Бриджит имаше опаковка ментови бонбони, пръстите й механично разкъсваха станиола.

— Защо не ми се довери? — попита тя. — Защо не ми каза?

— Не знаех какво изпитвам. А когато разбрах, вече беше късно. Бедата беше сторена…

Тя сведе поглед към пакетчето бонбони в ръката си, после замахна и с всичка сила го запрати в стената. Бонбоните се пръснаха по пода.

— Дадох ти сърцето си — рече.

Аз запазих мълчание.

— Вече не сме любовници — отсече след кратка пауза Бриджит. — Вероятно няма да бъдем и приятели. Оттук нататък ще говоря с теб само по работа. Не мога да ти имам доверие, разбираш ли?

— Да — кимнах аз.

— Приключваме с отношенията си, точка. Не искам да разговарям с теб. За известно време дори не искам да те виждам. И въобще да те познавам.

Гледаше покрай мен, челюстта й леко играеше. Бях й причинил болка, но нищо не можех да направя. Тя беше права. Нямаше какво повече да си кажем. Включително и мъничкото признание от моя страна, че никога не бях я обичал повече, отколкото в този миг.

После домофонът зажужа и гласът на Даяна помоли да отворя.