Грег Рука
Търсачът (29)

29.

Когато се появих в квартирата, Бриджит беше тръгнала за работа, а вътре бяха само Дейл и Натали. Информираха ме, че Мур, Ноулс и Дени са си тръгнали на разсъмване, а малко след тях и Йоси отишъл да почива. Кори правеше компания на Ерика в дневната. И двамата четяха списания, или поне се преструваха, че го правят. Докато ме въвеждаше навътре, Натали леко поклати глава — не беше успяла да говори с Бриджит. Разказах й накратко за срещата си със Скот, после поехме дежурството.

Сутринта премина спокойно. Къщата неусетно се изпълваше с някакво локализирано напрежение, което беше почти незабележимо. Проявяваше се единствено в параноята и чувствителността по отношение на всякакви шумове; в начина, по който се вцепенихме при шума на минаваща по улицата кола; в сепването на Ерика, когато изпуснах дистанционното с окованата си в шина ръка.

— Кога ще дойдат за мен? — попита в един момент тя.

— Не знам.

— Но ще дойдат, нали?

— Много хора ги търсят — рекох. — Градската полиция на Ню Йорк, ФБР…

— Търсят мама? — сбърчи чело Ерика.

— Да, плюс Стерит и хората му — кимнах аз.

Ерика придърпа ръкавите на фланелата ми и стисна плътната материя между пръстите си.

— Това не ми харесва! — отсече тя. — От него ме боли стомах!

— И мен — искрено отговорих аз.

В този миг зажужа пейджърът ми. И двамата подскочихме. Изключих звука и проверих кой ме търси.

— Кой е? — попита с потрепващ глас Ерика. — Татко?

— Не. Един приятел от ФБР.

— О!

Станах с намерението да тръгна към телефона.

— Значи полковникът все още не е говорил с теб, така ли?

— Не е.

— Искаш ли да му позвъня?

— Все ми е едно.

— Веднага се връщам — промърморих аз и се насочих към кухнята. На вратата се сблъсках с Натали, която излизаше. Протегнах ръка към телефона, а тя лекичко погали обратната страна на дланта ми. Само едно докосване, нищо повече.

Набрах номера на Скот.

— Какво става? — пожела да узнае той.

— Не са се върнали.

— Кога ги очакваш?

— Не знам.

— Началниците ме притискат, да не говорим за двама детективи от градското полицейско управление, които май познаваш… Трябва да говоря с Мур!

— Проследяваш ли този разговор? — попитах.

— Ти майтапиш ли се?

— Е, направи се, че го проследяваш — рекох аз и му продиктувах адреса. — В момента Мур и хората му не са тук, но ако се отбиеш довечера, положително ще завариш някого от тях…

— Тогава ще се видим довечера — каза Фаулър и прекъсна разговора.

Веднага след това се обадих на полковника, който вдигна телефона в момент на силен пристъп на кашлица. За минута успя да успокои, но звучеше ужасно. Когато най-после проговори, аз почти не разбрах какво казва.

— К’во стана, мамка му?

— Нищо. Възобновиха издирването.

— Чаках да се обадиш. Къде, по дяволите, изчезна?

— В обезопасената квартира.

— Още ли е сигурна?

— Засега. Но по някое време вероятно ще ни открият.

— Ако Мур не ги открие преди това.

— Това е едно голямо „ако“, полковник.

— Как е Ерика?

— Уплашена, но се държи. Трябва да поговориш с нея.

— Не е необходимо.

— За теб, може би…

Гласът му се повиши с една-две октави:

— Нямам какво да й кажа!

— Поговори с дъщеря си, полковник — посъветвах го аз. — Дай й да разбере, че се тревожиш за нея.

— Важното е, че не е при кучката — отсече Уат.

— А ти си един мръсник! — ядосах се не на шега аз. — Знаеш ли, че почти ти повярвах? Но ти се оказа същият егоист и мръсник, какъвто си беше и преди четири години!

— Върши си работата, сержант, и пази дъщеря ми! — отсече той и прекъсна линията.

Затръшнах слушалката, обърнах се и видях Ерика на прага. От лицето й разбрах, че е чула всичко.

— Исках да си взема една кола — тихо промълви тя.

— Той се тревожи за теб.

Тя отвори хладилника, извади някакво шише и тихо затвори.

— Разбира се.

— Каза да ти предам, че те обича.

— Не е нужно да лъжеш заради него. Той не ти плаща за това.

— Той е болен и уплашен, Ерика. Не иска да изпусне контрола върху живота си, не му харесва, че не е тук, с теб…

— Разбира се — безжизнено рече тя и се насочи към дивана и непрочетеното списание.

 

В два изпратих Кори да почива и му поръчах да се върне преди полунощ. Йоси се върна в четири и Дейл си взе почивка до следващата сутрин. Никой от екипа на Мур не се появи и не се обади, но аз и не очаквах подобно нещо от тях. Казах на Йоси и Натали да внимават за появата на Фаулър и да не изпадат в паника, ако го зърнат да крачи по тротоара.

Малко след шест се появи Бриджит с две кутии с пица и спортен сак. Ерика най-сетне излезе от унилото си настроение и скочи да я посрещне с усмивка на уста.

— Здрасти, боклук! — поздрави я Бриджит.

— Здравей, кучко! — отвърна момичето.

Бриджит хвърли пиците на масата, обърна се и ме целуна. Беше кратка, но сладка и неочаквано страстна целувка. В следващия момент се отдели от мен, но не преди сърцето ми да се свие от гадното чувство за вина. Тя се тръшна на дивана до Ерика и започна да отваря сака си.

— Прецених, че най-вероятно ще прекарам нощта тук, и затова донесох разни неща, които ще ни помогнат да не превъртим…

— Какви неща?

— Ами разни книжки — промърмори Бриджит и извади няколко томчета с меки корици. — Не бях сигурна, че си се научила да четеш…

— Хей, я стига!

— Прегледай ги и виж какво ще ти хареса, а останалите остави на мен — рече Бриджит и хвърли купчината в скута й. После стана, взе пиците и ги понесе към кухнята: — Отивам да ги разпределя…

Вратата на кухнята се затръшна, а Ерика започна да разглежда романчетата. Запитах се дали сега не е моментът да отпратя Натали, но се отказах. Това вероятно би бил поредният ми опит да прикрия чувството си за вина.

— Хей, я виж това — подхвърли Ерика и вдигна тънкото томче, озаглавено „Намигването на времето“. — Ти ми подари същата за един рожден ден…

— Помня — кимнах аз.

— Вече съм стара за нея — въздъхна Ерика и небрежно я хвърли на масата. — Помня, че през онази година всички ми подариха боклуци, а ти — пълните събрани съчинения на тази авторка!

— Майка ти ти подари билети за „Ю ту“ — напомних й аз.

Тя замълча за момент, после кимна:

— Мамка му, вярно! Това беше турнето „Джошуа Трий“…

— Как беше концертът?

— Не отидох.

— Какво?! Нали полудя от радост, като видя билетите?

— Исках, но нямаше как. Куп народ знаеше, че имам тези билети, всички се натискаха да ги взема със себе си. Имаше едно момче, което харесвах, май беше Райън. Исках да поканя него, а другите два билета да използвате ти и мама. Това беше малко преди да си тръгнеш. После мама каза, че точно във вечерта на концерта е много заета, и аз раздадох билетите…

Сви рамене, после добави:

— Дори не й казах, че не съм ходила… Това го помня. Отидох някъде на гости, а като се прибрах, я излъгах, че концертът е бил страхотен, а след това съм пушила марихуана с някакъв тип, с когото съм се запознала там… — На лицето й се появи усмивка: — Мама толкова се стресна, че ми забрани да излизам цял месец!

— Нормално — свих рамене аз.

Бриджит надникна от кухнята.

— Да нося ли парчетата на Нат и Йоси, или ще дойдат да си ги вземат оттук? — попита тя.

— Занеси им ги — отвърнах. — И остани при тях, докато ядат…

— Няма проблем — кимна тя. — А вие двамата можете да си хапнете, докато не е изстинала…

Ерика скочи на крака и ме последва в кухнята, а Бриджит понесе двете чинии към коридора. Чух как Натали й благодари с нормален и дори мил глас — доказателство, че и тя се чувства гузна.

— Искаш ли парче с люта чушка? — попита ме Ерика.

— Не съм гладен.

— Какво става между теб и Натали?

Това момиче чете мисли, стреснато си помислих аз, а на глас попитах:

— Какво имаш предвид?

— Това, което те попитах. Цял ден избягвате да се гледате в очите!

— Ама и ти не пропускаш нищо! — поклатих глава аз.

Тя кимна и облиза пръстите си от соса на пицата.

Мислех да отрека всичко, но после изведнъж казах:

— Натали излизаше с Рубин… Снощи ме посети у дома и си поговорихме за него… Аз бях доста разстроен от това, което чух от теб. Изпихме много алкохол и в крайна сметка се озовахме в леглото…

Замълчах и поклатих глава. Не бях сигурен, че това признание е подходящо за едно петнайсетгодишно момиче. На чии въпроси отговарях всъщност?

Ерика се ококори.

— Искаш да кажеш, че се изчукахте? — попита с напрегнат шепот тя.

Поколебах се. От коридора долитаха тихите гласове на Бриджит и Натали, които ми звучаха съвсем нормално. Главата ми бавно кимна.

Ерика се намръщи, обмисляйки това признание.

— Случайно ли стана?

— Не знам. Знаехме какво правим и вероятно можехме да спрем, но не го направихме. Сякаш си го връщахме на Рубин…

— Връщахте си го?

Замълчах за момент, опитвайки се да намеря смислен изход от мислите, които се блъскаха в главата ми.

— Натали и Бриджит са приятелки, нали? — попита Ерика, като разбра, че няма да получи отговор на предишния си въпрос. — Държат се така, сякаш се познават отдавна…

— Приятелки са — кимнах аз. — Натали ме запозна с Бриджит…

Вратата се отвори и Бриджит влезе в кухнята.

— Искат сода — обяви тя. — Дали имаме още?

— В хладилника — отвърна Ерика.

— Какво заговорничите вие двамата? — спря се насред пътя Бриджит.

— Нищо — отвърна Ерика.

— Наистина ли?

Въпросът беше насочен към мен.

— Възхищаваме се на избора ти по отношение на пиците — отговорих аз.

Тя отвори хладилника, извади три кутийки сода и измърмори:

— Я се дръжте прилично!

Мълчахме, докато не чухме гласовете в дъното на коридора. Не бива да правя това, рекох си. Бриджит ги разсейва от задълженията им.

— Загазил си — подхвърли напевно Ерика.

— Знам.

— Не си й казал, нали?

— Още не.

Ерика прегъна парчето пица в ръката си и заби поглед в него.

— Натали е по-подходяща за теб — прошепна тя.

Не отговорих.

— Да, така е — кимна Ерика, сякаш бях възразил нещо. — Защото на нея нито трябва да й се оправдаваш, нито да й доказваш каквото и да било… Тя е същата като теб.

— А ти откога я познаваш, та правиш такива генерални заключения?

— От една седмица. Но ти сам каза, че нищо не пропускам, нали?

— Да. Бях забравил.

Тя вдигна глава, по лицето й пробяга гримаса.

— Няма да кажа на Бриджит, ако това те притеснява… Би било жестоко. Изобщо не си мисли, че мога да го направя.

— Бриджит спомена, че вие двете вече се разбирате доста добре.

— Още е гадна, но вече не е такава кучка, както преди — отвърна Ерика и взе чинията си. — По-добре да се връщаме оттатък, защото тя наистина ще започне да се пита какво става…

— Вече се пита, бъди сигурна в това — отвърнах унило.

 

Мур и Ноулс се върнаха малко след осем и бързо ликвидираха остатъците от пицата и содата. След вечеря изпратих Натали да почива, като преди това си разменихме съучастнически погледи, пълни със състрадание, безпокойство и чувство за вина. Не на последно място сред тези чувства беше и едно съвсем друго — мъчителното желание… Именно това желание ме обърка окончателно, именно то направи още по-непоносимо чувството ми за вина. Изобщо не ми помагаше фактът, че и тя се чувстваше по същия начин.

След като хапна, Ноулс излезе в коридора при Йоси, а Мур, Бриджит, Ерика и моя милост останахме в хола. Ерика четеше на дивана, а Бриджит седеше до нея и слушаше разговора, който двамата с Мур водехме около масата. На улицата нямаше следа от Фаулър, което означаваше две неща: приятелят ми или е адски търпелив, или изключително дискретен. А може би му трябваха и тримата членове на екипа — Мур, Ноулс и Денис…

— След час тръгваме отново — осведоми ме Мур.

— Накъде?

— Ще огледаме Бронкс. Има голяма вероятност да се крият именно там.

— Бронкс е голям район.

— И аз така чух — промърмори Мур и разтърка зачервените си очи. — Дени не се ли е обаждал?

— Не.

— Сутринта се разделихме. Той се опитва да открие къде Стерит държи екипировката си и тръгна към Бруклин, където има някакъв информатор. Ако случайно се обади или дойде тук, кажи му да не мърда никъде, докато не се върнем. Не ми харесва да разпръсквам екипа си по време на акция…

— Можеш да го изчакаш — подхвърлих аз.

Мур поклати глава.

— Следобед разговарях с полковника за възможността да се установи контакт с ФБР — излъгах смело.

— Няма да стане! — отсече Мур. — Тази мисия е моя!

— Познавам човека, който ръководи операцията от тяхна страна. Свестен тип, много точен. Изобщо няма да ти попречи…

— Зарежи тая работа, Атикъс! Стерит е мой и толкова! Помощниците му също. Не искам да обяснявам това на някакъв държавен чиновник с коремче, който мисли единствено как да удари един език на началника си!

— Фаулър не е такъв.

— Така ли се казва? — вдигна вежди Мур. — Фаулър? Изобщо не ми пука дали е…

И тогава треснаха експлозиите.