Грег Рука
Търсачът (15)

15.

Същата вечер, някъде към девет без четвърт, се озовах пред входа на „Презрамката“. Издирвателните ни екипи се събраха в апартамента на Натали около седем и докладваха резултатите. Всичките бяха едни и същи: нищо. Дейл и Кори решиха да отидат с колата до Гарисън, за да сме сигурни, че Ерика не се е прибрала у дома. Малко след като тръгнаха, на Натали й хрумна да провери студентските общежития. Йоси тръгна с нея. Разбрахме се да се чуем сутринта.

Аз се отбих у дома да хапна и да облека по-топли дрехи. Още преди залез-слънце синьото небе изчезна в плътната пелена на облаците, а температурата бързо падна. Забърках си купичка овесени ядки, която изобщо не докоснах, после препасах колана с кобура, облякох палтото си и излязох. Навън валеше сняг.

Когато се появих пред клуба, ролята на портиер изпълняваше Джейкъб, който по неизвестни причини бе напуснал бара.

— О, не! — рече той и поклати глава: — Имам заповед да не те пускам вътре, Атикъс! Издадена е лично от Бъртън.

— Тогава ще си платя като всеки клиент — отвърнах аз.

Лицето му застина, личеше си, че му причинявам болка. Искаше да ме пусне, но искаше и да си запази работата. Второто натежа. В крайна сметка аз вече бях уволнен, а и на него можеше да му се случи същото.

— Съжалявам, няма да стане — поклати глава той.

— Бъртън тук ли е?

— Горе е, в студиото. Зарежда лентите със записи.

— Искам да говоря с него.

Това беше далеч по-приемливо за Джейкъб, който помоли един от разпоредителите на входа да се качи горе и да повика Бъртън. Аз се отместих встрани, застанах до вратата и сложих длан над очилата си, за да ги предпазя от връхлитащите снежинки. Пред клуба вече имаше малка опашка от желаещи да влязат, повечето бяха облечени в подходящи дрехи. Сред тях забелязах позната двойка — бях ги виждал на няколко пъти да заемат все едно и също място в ъгъла. Една изключително красива жена с латино-черти, малка халка в ъгъла на долната устна и плътно прилепнали кожени панталони ми хвърли изпитателен поглед, последван от сладка усмивка. На раменете й имаше дебело оранжево скиорско яке, ръцете й бяха натикани дълбоко в джобовете му. Направих опит да си спомня дали я познавам, но той завърши без успех.

Главата на Бъртън надникна от процепа на вратата.

— К’во? — попита той.

— Трябва да вляза — казах му аз.

Той се изпъчи и скръсти ръце пред гърдите си — един незабележим тип, облечен като гимназист от Кънектикът. Трудно можеше да се допусне, че хората плащат стотици долари за удоволствието да бъдат овързани и бити от двете му ръце. Въпреки това Бъртън бе склонен да се съгласи с оценката, че клубът му е на ръба на фалита и лесно може да изчезне.

Очите му бавно обходиха лицето и тялото ми, отделяйки специално внимание на разбитата устна и шинираните пръсти.

— В никакъв случай, Атикъс! — отсече той.

— А ще ме изслушаш ли?

Главата му кимна.

— Днес следобед избяга едно младо момиче, което охранявах. Казва се Ерика. Същата, на която миналата седмица й посегнаха с нож. Тогава ти ме уволни… Та това момиче е преследвано от много опасни типове, сред които е и онзи, който извади ножа…

— И мислиш, че тя се крие тук? — объркано ме погледна Бъртън.

— Не, но според Бриджит се крие в подобно заведение. Възможно е някой от твоите клиенти да я познава, а дори и да знае къде се намира в момента. Искам да вляза и да задам няколко въпроса. Обещавам ти, че ще бъда кротък.

Бъртън се замисли, лапна десния си палец и започна да чегърта с нокът един от кътниците си. Някой от опашката го поздрави и той кимна с усмивка. Беше същата латино-хубавица, която ме подложи на обстоен оглед преди малко. Бъртън се дръпна от вратата, за да не пречи на посетителите.

— Поставяш ме в неудобно положение — промърмори той, приближавайки се до мен. — Вярвам на това, което казваш, но не мога да те пусна, разбираш ли?

— Защо?

Той опря дланите си една в друга, сякаш искаше да отправи молитва до Всевишния. Пръстите се насочиха към гърдите ми.

— Защото миналата седмица тук стана бой. Защото един човек заплаши с нож мой служител и моя клиентка. Това място е деликатно, нали знаеш. Онази вечер тук беше пълно с хора, които видяха какво става. Как ще се почувстват, ако пак те допусна вътре? Те знаят, че си уволнен, знаят и защо си уволнен. Ако те пусна, ще изглежда, че съм отстъпил от думата си, че съм се отказал да закрилям клиентите си…

— Хвърляш вината за боя изцяло върху мен, което не заслужавам — казах аз, стараейки се да запазя спокойствие.

— Така е — призна той. — Знам, че не започна пръв, но в заведението ми беше изваден и размахан нож — а това вече е нещо сериозно. Ако това може да те успокои, ще добавя, че нито момичето, нито онзи с ножа са вътре тази вечер… Те също имат забрана да посещават клуба. — Гледаше ме внимателно, надявайки се, че го разбирам: — Съжалявам. Нищо лично…

— Знам — кимнах аз и се обърнах да си вървя. — А ще пуснеш ли вътре Бриди?

Усмихнат, Бъртън много приличаше на благ проповедник.

— Да — кимна той. — Бриджит ще я пусна…

 

Когато тя най-сетне пристигна, часът наближаваше десет и половина. Беше облечена подходящо за случая — с черни джинси, черни ботуши и кожено яке. Блузката под него също беше черна, но процепът на деколтето беше покрит с нещо като тънък воал. Дрехата нямаше нищо общо с евтините дантелени блузки. Беше скъпа дизайнерска изработка, през която плътта прозираше само когато светлината попадаше под ъгъл върху нея. Косата й беше прибрана назад, кабарчетата по ушите й липсваха. На тяхно място се поклащаха халки от неръждаема хирургическа стомана. Червилото й беше огненочервено.

— Страхотно! — промърморих аз и усетих как гневът ми се завръща.

— Костюм за ролята, нещо повече — отвърна тя. — Не искам да се различавам от останалата публика.

— Не ти ли е студено?

— Вътре ще е топло.

— Ще те чакам тук, защото Бъртън не ме пуска — поясних аз.

— Къде точно?

— Ей там, при аварийния изход. Не искам да преча на бизнеса и затова ще се дръпна по-настрана.

— Можеш да се прибереш у дома.

— Не, предпочитам да чакам тук.

— Може да се забавя…

— Ще чакам.

Бриджит лапна един червен бонбон и прибра опаковката в джоба си.

— Както искаш. Ще се видим по-късно.

— Успех!

Тя мина покрай мен и се насочи към челото на опашката. Джейкъб я пропусна да влезе с такава бързина, че никой не успя да протестира. Фигурата й изчезна зад черната завеса, покриваща входната врата отвътре.

Насочих се към ъгъла на сградата, отвъд който се намираше аварийният изход. Край контейнера за смет бяха оставени няколко кашона, два от които все още не бяха измокрени от снега. В продължение на няколко минути експериментирах с огъването им, но в крайна сметка успях да изградя нещо като пейка, което да издържи тежестта ми. Седнах и облегнах гръб на тухлената стена.

Снегът валеше по-бавно, но на едри парцали, които се носеха във въздуха като птичи пера. Мократа земя и асфалтираната алея бързо започнаха да побеляват. До сутринта чистото покритие щеше да бъде утъпкано до мръснокафява полузамръзнала субстанция. Температурата продължаваше да пада и май слезе под нулата.

Стената потръпваше от тътена на музиката във вътрешността на клуба. Не бях в състояние да определя парчето, може би защото шумът около мен беше прекалено силен — оживен трафик, викове и хора, които непрекъснато сновяха напред-назад. В дъното на алеята имаше гараж за таксита, от който непрекъснато влизаха и излизаха жълти коли. Отвътре долиташе шума на работещи четки, въпреки че на улицата колите щяха да се запазят чисти за не повече от трийсет секунди.

Тази зима ще е тежка, рекох си.

Малко преди единадесет от аварийния изход изскочи група хора — петима на брой, мъже и жени, по-вероятно зяпачи, отколкото участници в програмата. Без да ми обръщат внимание, те се понесоха към Десето авеню, шумно обсъждайки следващото заведение, в което искаха да се отбият. Придвижваха се в пакет, като играчи на ръгби. Един от тях предложи да му отидат на гости и това постави началото на шумен и оживен спор. Не успях да чуя какво решение взеха.

Около четиридесет минути по-късно се появи някакъв бездомник. Дадох му пет долара, а той поиска и кашоните ми. Когато му отстъпих и тях, той пусна една доволна усмивка и се отдалечи.

Такъв съм си аз, Атикъс Кодиак — вестителят на любезността и светлината…

 

Бриджит излезе в един часа и седем минути, увила ръка около кръста на латино-мадамата, която вече бях видял на опашката. Двете се заливаха в смях и за момент си помислих, че са пияни. Разбира се, това беше невъзможно. Содата на Бъртън е силна, но не чак толкова…

— Атикъс, това е Елана — представи мадамата Бриджит.

— О, за този ли става въпрос? — усмихна се жената и протегна лявата си ръка, тъй като дясната беше увита около кръста на Бриджит: — Елана Корес.

Стиснах пръстите й и поздравих. Корес наистина беше привлекателна жена, горе-долу моя възраст — най-вероятно на двадесет и девет. Косата й беше дълга и черна, стегната в плътна конска опашка, която стигаше почти до кръста й. Оранжевото й яке беше разкопчано и разкриваше черна кожена жилетка, която очевидно вървеше в комплект с кожените панталони. Беше възкъса, показвайки както добре оформените й гърди отгоре, така и голия пъп отдолу, украсен с метална халка. Дали вече е научила, че и Бриджит носи халка, зачудих се аз.

Елана Корес пусна ръката ми, бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади дълга и тънка пурета. Бриджит се отдръпна, за да не пречи на движенията й. От същия джоб се появи двуостро приспособление за рязане, с което мадамата започна да обработва крайчеца на пуретата.

— Елана познава Ерика — подхвърли Бриджит.

— Наистина ли?

Жената не отклони поглед от заниманието си.

— Бегло — рече тя. — Добро момиче. Не мога да повярвам, че е само на петнайсет…

— Откъде я познавате?

— Елана е журналистка — отговори вместо нея Бриджит и се облегна на стената. — Пише за доста вестници и списания, нали така?

— Да — отвърна латино-мадамата и изпусна облаче дим от току-що запалената пурета. — Отразявам клубните новини за Фри Прес и други парцали от тоя сорт…

Ножчето за пури изчезна обратно във вътрешния й джоб.

— Включително Войс — подхвърли Бриджит.

— Включително Войс — кимна Елана и завъртя пурата над огънчето, за да се разгори по-добре. — Запознах се с Ерика преди месец, после редовно я срещах из различни клубове — „Падълс“, „Волт“, „Спанкърс“… Една вечер си поговорихме и аз останах възхитена от нея. Умно момиче! И много хубаво.

— Поканихте ли я в дома си? — попитах аз и в същия момент ме прониза ревност.

Елана изпусна дим през ноздрите, засмя се и прибра запалката. Бриджит ми хвърли предупредителен поглед.

— Не — рече Елана. — Не проявих интерес. Но тя се опита…

— Имаш ли още една от тези? — попита Бриджит.

Елана й протегна пуретата.

— Разбира се, скъпа.

Бриджит дръпна веднъж, изпусна дима и подхвърли:

— Има още. Разкажи му.

Елана извади втора пурета и ми я подаде. Отказах с поклащане на глава и тя се зае да я обработва по същия начин, както предишната.

— Бриди спомена, че търсиш и някакви мъже, може би такива, които обикалят клубовете и търсят… — Извърна се към Бриджит и попита: — Как я нарече преди малко?

— Лолита — отвърна Бриджит през облаче дим.

— Да не би да си чела Набоков?

— А ти?

— Кучка!

— Курва!

Двете жени избухнаха в смях, а аз се размърдах в снега. Краката ми бързо изстиваха.

— Та така — проточи Елана, хвърли ми един кос поглед и отново стана сериозна. — Не съм виждала всички тези мъже, но за един съм сигурна… Британец, около метър и седемдесет и пет, чернокос, надхвърлил тридесетте…

Описанието отговаряше на Белята.

— Преди две седмици го засякох в „Спанкърс“, разпитваше за Лолита. Предлагаше пари срещу информация, но го изхвърлиха…

— Виждала ли сте го след това?

Тя захапа пурата и кимна:

— Преди два дни го засякох в един ъндърграунд клуб в Харлем, където се отбивам понякога. Изглежда носът му беше счупен. Беше променил подхода си, но веднага усетих, че продължава да търси малката ви приятелка…

— Друго?

— Не, това е всичко — поклати глава Елана.

— Ще повторите ли пред полицията всичко това? — попитах аз. — Не казвам, че е задължително, но може би ще се наложи…

— Разбира се — кимна тя, запали пуретата и хвърли кос поглед към Бриджит. — Роуз знае къде да ме намери…

Сетих се за червеното цвете на лявото бедро на Бриджит, но не казах нищо, само я погледнах. Тя изведнъж придоби нещастен вид и очите й престанаха да ни виждат, съсредоточени върху нещо в дъното на алеята. Измина доста време преди отново да се концентрира върху нас и да се втренчи в Елана:

— Благодаря.

— Няма защо. Надявам се, че ще я откриете. Вече ви казах, че е умно хлапе и ми харесва… — Елана погледна часовника си и отново ми подаде ръка: — За съжаление трябва да вървя… Радвам се, че се запознахме, Атикъс.

— Благодаря за помощта — леко се поклоних аз.

Тя се усмихна, обърна се към Бриджит и я целуна по бузата. Ръката й с пуретата съобразително бе протегната встрани.

— Ще се видим, скъпа. Отбивай се…

— Да, разбира се.

Останахме да гледаме след Елана, която спокойно се отдалечаваше по посока на Десето авеню. Бриджит я изчака да завие зад ъгъла, въздъхна и сведе поглед към пуретата в ръката си. След миг колебание я захвърли в снега и я размаза с токчето на ботуша си. Миризмата на мокрия тютюн беше силна и доста неприятна.

— Едно време излизахме заедно — неохотно проговори тя.

— И аз така си помислих.

— Защото ме нарече „Роуз“, нали?

— Плюс факта, че те нарече и Бриди…

— Престанахме да се срещаме през май — поясни тя.

— Колко време „излизахте“?

— Осем месеца.

— Сериозно?

— Бях влюбена в нея — троснато отвърна Бриджит и дръпна ципа на якето си. — Искаш ли да пием по нещо?

— Мислех да се прибирам…

Тя моментално усети напрежението в гласа ми.

— Това притеснява ли те?

— Не ми пука, че си имала връзка с жена — ако това питаш… Но все пак бих предпочел по друг начин да науча, че си би…

— Тъй ли? Как? Като направим тройка? Може би ти, аз и Елана…

Изчаках облачето пара от устата ми да се разсее във въздуха и едва тогава отговорих:

— Би могла да го споделиш с мен…

— Никога не си ме питал, Атикъс.

— Тя ли е последната персона, с която… хм… си била близка?

— Да. От нея преминах на теб… В момента улучих десетката, нали?

— Какво?! — погледнах я с недоумение.

— Нищо. Няма значение… Значи мислиш, че е трябвало да ти разкажа за нея, така ли?

Кимнах с ясното съзнание, че дори този скромен жест е грешка.

— Добре, ясно. Съжалявам. Не разбрах, че трябва да правим аутопсия на предишните си връзки, за да можем да спим заедно. А и ти беше дяволски открит по отношение на миналото си!

Продължавах да мълча.

— Прибирам се у дома — тръсна глава Бриджит. — Знаеш къде да ме намериш.

Очите й се задържаха върху лицето ми една секунда повече от нормалното, но аз продължавах да мълча. Секундата изтече, тя се обърна и се отдалечи.

 

Улиците бяха пусти, доколкото това изобщо може да се каже за Манхатън. Редките минувачи бяха навън главно за да се наслаждават на снеговалежа. Нощта беше прекрасна. Островът грееше със светлините си, отразени от ниските облаци и танцуващите снежинки. В такива нощи човек иска да отвори уста и да погълне всичко, което може — разбира се, ако може. Една прекрасна нощ за децата и влюбените.

Аз обаче изобщо не вдигнах глава.

Когато Бриджит ми представи Елана, бях склонен да мисля, че ми връща за скандала преди две вечери, а също така и за начина, по който я посрещнах при появата й пред „Презрамката“. Приех го като невинно отмъщение, като нещо, което и двамата щяхме да преодолеем без особени затруднения. Но стана точно обратното. В момента, в който ги зърнах да излизат прегърнати от клуба, дълбоко в гърдите ми се включи алармен сигнал. Все пак не можех да преценя дали наистина ревнувам от Елана. На въпроса на Бриджит отговорих напълно искрено. Елана ми беше напълно безразлична, все едно че е обикновена дървена фигурка за украса в жилището й. За мен любовта винаги е била любов. Никакви полови, расови или религиозни убеждения не можеха да й повлияят.

Въпреки това в душата ми цареше смут и някакво неясно напрежение. Разбрах причината едва когато поех надолу по Двадесет и осма улица. Нямаше нищо общо с премълчаването на връзката с Елана, а по-скоро с умишленото спестяване на тази информация.

И тогава ме връхлетя чувство за вина. Защото и аз правех абсолютно същото.

Когато най-сетне се добрах до блока и отключих входната врата, пръстите на краката ми бяха мокри, а ръцете — студени като гол мрамор. Изкачих се нагоре по стълбите, заслушан в жвакането на мокрите си обувки. Гаден звук, рекох си.

Стигнах до последния четвърти етаж. Откъм вратата ми се разнесе някакъв шум, сякаш в тъмното дебнеше човек. Отскочих назад, убеден че ме чакат хората от САС. Какъв идиот си, Атикъс! — обвиних се аз. Мислиш за разни глупости и забравяш в каква ситуация се намираш! И сега ще си платиш, спипаха те по бели гащи!

Пистолетът ми беше почти изваден от кобура, когато осъзнах, че насреща ми стои жена. Замръзнах на място, сърцето ми биеше в гърлото.

— Атикъс?

Стълбищното осветление се включи. Жената срещу мен не беше Бриджит.

Не беше и Ерика.

Този път беше онази, истинската. Стомахът ми отново се превърна в болезнена топка, но този път болката беше друга, съвсем различна. Болка на нервите…

— Надявам се, че не е прекалено късно да ме поканиш на чаша кафе — рече Даяна Уат. — Цяла вечер чакам да се прибереш…