Грег Рука
Търсачът (13)

13.

— Не ми харесва, когато хората се стрелят посред бял ден на Трето авеню.

Детектив трета степен Елън Морган беше прехвърлила тридесетте, слаба и стегната за своите метър и седемдесет. Приличаше на хрътка. Косата й беше подстригана късо, на носа й висяха очила с диоптри, от които едва ли се нуждаеше. Кожата й имаше наситения кафяв цвят на тъмна бира.

— Това предполага, че нямате нищо против да се случва посред нощ — подхвърлих аз.

— Моите почитания, но наистина ли намирате това за смешно?

— Извинете.

Морган седна на стола от другата страна на масата. Килията за разпити беше стандартна за полицейските участъци в Ню Йорк. Построена някъде през 40-те, тя миришеше на страх, цигарен дим и дезинфектанти. Огледалото в далечния ъгъл, точно зад гърба й, беше мътно и зацапано. Чудех се кой ли ни гледа от другата страна. Без да вдига очи от бележника си, детектив Морган извади цигара и щракна капачето на никелираната си запалка „Дзипо“. Според моя часовник наближаваше осем вечерта. Двамата с Йоси бяхме арестувани преди три часа.

— Дойде ли адвокатът ми? — попитах аз.

— Още го няма — отвърна Морган, без да вдига поглед от бележките си. — Искате ли да спрем?

На по-ранен етап бях се отказал от правото си да мълча, за да не дразня Морган и партньора й. По мое мнение действията ни бяха правилни и можеха да бъдат защитени, но това не променяше факта, че имаше престрелка в центъра на града и някой трябваше да отговаря за това.

Не подлежеше на съмнение и фактът, че макар и дяволски сигурен, аз бях адски нервен.

Морган вдигна глава да ме погледне.

— Искате ли да спрем? — отново попита тя.

— Не — поклатих глава. — Задавайте въпросите.

Успяхме да закараме Ерика до апартамента на Натали. Останах там, докато се уверих, че сигурността е на задоволително ниво. После Натали ме побутна и заяви, че е крайно време да закарам Йоси в шибаната болница. Подкарах надупчения от куршуми сааб към Ленъкс Хил и спрях пред входа на спешното отделение. Йоси беше в пълно съзнание, но си мълчеше.

Измина почти цял час преди да ни обърнат внимание. На мен — заради няколко дълбоки рани и двата счупени пръста, на Йоси — заради огнестрелната рана в главата. Отхвърлих предложението на доктора да ми гипсира ръката и той бе принуден да се задоволи с тънка метална шина. Подобна шина сложи и на коляното ми, което — макар и чудовищно подуто — се оказа здраво.

Йоси също не го улесни.

— Какво се е случило? — пожела да узнае докторът.

— Бях на служебен обяд с клиенти — отвърна Йоси. — Знаете ги богатите — ядат и пият до забрава, но най-вече пият… На излизане от ресторанта открихме, че стълбите са покрити със сняг и лед… К’во да ви кажа — паднах… — На лицето му изплува победоносна усмивка: — Предполагам, че прекалих с мартинито…

Докторът въздъхна, кимна с глава и довърши шевовете на челото му. Тръгнахме си преди появата на полицията.

Когато се върнахме на паркинга, Йоси извади клетъчния си телефон и ми го подаде.

— Ти си шефът, значи честта се пада на теб.

Набрах тринайсети участък, изчаках да ме свържат с дежурния сержант и казах:

— Днес следобед аз и един приятел станахме участници в престрелката на Трето авеню и Двайсет и четвърта. Бихме желали да дадем показания по случая.

Дежурният сержант за малко не припадна от вълнение. Каза, че решението ни е прекрасно, после попита кога да ни очаква.

— След половин час — отговорих аз, прекъснах разговора и набрах домашния телефон на Натали.

Тя вдигна на второто позвъняване и аз й казах какво възнамеряваме да направим.

— Ще ви трябва адвокат — беше единственият й коментар.

— Права си — рекох, след което й продиктувах телефона на моята лична адвокатка. — Звънни й и виж дали няма ангажименти за вечерта.

— Като че ли смяташ да я каниш на среща — отбеляза Натали.

— Ще ни задържат поне до сутринта — отвърнах. — Успя ли да събереш подкрепления?

— Херера от службата вече е тук, успях да говоря и с Бриджит. Ще дойде в осем, но не беше много щастлива.

— Тя рядко е щастлива.

— Това не знам. Кажи на Йоси, че ще му изпратя служебния адвокат. В тринайсети участък, нали?

Върнах телефона на Йоси, седнах зад волана на сааба и предпазливо поех към участъка. Карах бавно, придържайки се плътно вдясно. Ходовата част се държеше странно, явно беше сериозно повредена от удара.

— Ще трябва да я закараш на сервиз — промърморих.

Йоси внимателно опипваше марлята, която докторът бе залепил над шевовете му.

— Никакви ремонти — изръмжа той. — Дължиш ми една нова кола и толкоз!

По неизвестни причини и двамата решихме, че това е най-смешното изявление на света и избухнахме в смях. Успокоихме се едва след две минути. Чувахме колелата върху асфалта, чувахме боботенето на мотора, чувахме всички звуци на нормалния свят, който ни заобикаляше.

— Умрях от шубе — промърмори най-сетне Йоси.

— Ами да…

— Колко бяха?

— Видях четирима, но някой е карал пикапа. Значи са били петима.

— Един свалихме…

— Значи четирима.

— Ти ли беше или аз?

— Мисля, че беше ти.

Йоси затвори очи, по лицето му пробяга гримаса.

— Оня Мур беше ли между тях? Или другият, когото си видял…

— Дени — поясних аз, после добавих: — Не, не видях никого от двамата… — Направих опит да си припомня лицата и фигурите на нападателите. — Разпознах само онзи с газовия контейнер…

Йоси почеса челото си непосредствено до лепенката.

— Престани да се пипаш там! — строго рекох аз.

Той свали ръката си с виновна усмивка.

— Сърби ме… Значи са разделили взвода на две части. За удара са били определени петима.

— Така изглежда — кимнах аз.

— А къде са били другите трима? В резерв?

— Възможно е. Или са отговаряли за скривалището и евентуалния маршрут за бягство.

— САС-взводовете са от осем души, нали?

— Не е задължително — свих рамене аз. — Зависи от задачата.

Йоси въздъхна и огледа един датсън, който ни задминаваше. Управляваше го красива жена, която едва ли беше на повече от тридесет.

— Ако всички бяха взели участие в операцията, сега нямаше да сме живи — тихо рече той.

— Знам.

— Ценя високо това, което направи.

— Действахме като екип.

Той извърна глава да ме погледне.

— Ясно, че е така… Но нали знаеш, нещо ме тика отвътре и трябва да го кажа на глас…

Знаех. При това много добре. Останалата част от пътуването до участъка премина в мълчание. Там ни отнеха оръжията и ни арестуваха. Затвориха ни в една от стаите, където трябваше да изчакаме появата на детективския екип. Беше ни обяснено, че въпросният екип все още е на мястото на събитието на Трето авеню, но всеки момент ще се върне. Четвърт час по-късно пристигна адвокатът на Йоси и двамата бяха приети от единствения детектив в участъка, който трябваше да ги разпита. След нови двадесет минути се появи специалният екип за подпомагане на жертвите. Разпита щяха да проведат детективите Морган и Хауър.

 

— Къде са родителите й? — попита Елън Морган.

— Не знам къде е майка й — отвърнах. — А бащата на Ерика е на лечение в „Джон Хопкинс“ в Мериленд. Оставил ми е телефон за връзка.

Морган ми хвърли един поглед, в който се четеше търпение.

— У дома е — уточних аз.

Тя кимна и си записа нещо в бележника.

— А какво според вас искаха да й причинят тези хора от САС?

— Приличаше на опит за отвличане — свих рамене аз.

— Защо?

— Не знам.

— Баща й вече не е на активна военна служба, нали? Споменахте, че е излязъл в запаса.

— Точно така.

— Доста съм претоварена и вероятно нещо съм пропуснала — извинително се усмихна Морган и изтръска цигарата си направо на масата. Почукването на нокътя по филтъра приличаше на звука, който издава хлебарката, прекосявайки кухненския под. — Нали не сме в състояние на война със Зелената Приятна страна?

— Те са „диви“, вече ви споменах това.

— Да, казахте нещо като „див взвод“…

— Така ми беше съобщено.

— От баща й?

— Да.

Морган дръпна от цигарата и я остави да виси в ъгъла на устата си. Огледа ме от краката до главата, затвори бележника си и тръгна към вратата.

— След малко се връщам — подхвърли тя през рамо.

Това „след малко“ се проточи петнадесет минути. Детектив Морган се върна заедно с адвокатката ми.

— Искам пет минути насаме с него, ако не възразявате — рече Миранда Глейсър.

Детектив Морган отвърна с широка усмивка и излезе.

— Какво си направил този път? — сбърчи вежди Миранда.

— Добър вечер и на теб — отвърнах.

Тя поклати глава и седна на стола, който допреди малко заемаше Морган. Размаха ръка да прогони тютюневия дим, който все още висеше над масата, после вдигна глава. Миранда беше малко над тридесетте, слаба и стройна, с къса черна коса и умни кафяви очи, които днес бяха сини. Беше облечена в кремаво поло с висока яка и виненочервен панталон — възможно най-неофициалните дрехи, с които я бях виждал.

— Хубави контактни лещи. Синьото ти отива.

— Аз си ги харесвам.

— Къде беше?

— Имах среща.

— Облечена по този начин! — вдигнах глава аз. — Значи не е била важна.

— Хайде, Кодиак, започвай! — процеди Миранда и заби показалец по посока на гърдите ми.

Започнах, а тя слушаше с брадичка в шепата си, опряла лакти на масата. Имаше уникална памет и беше в състояние да цитира цели разговори, при това седмици след провеждането им. Това адски дразнеше опониращите й адвокати. Харесвах Миранда, защото винаги бе правила всичко възможно за мен.

— Добре — кимна тя, след като свърших. — Позитивна защита. Действал си в рамките на правомощията си и на закона. Ей сега ще се върна…

Останах на масата, забих поглед в лявата си ръка и се опитах да размърдам наранените пръсти. Никелираната шина отрази светлината на лампата и аз веднага се опитах да я насоча към зацапаното огледало в ъгъла.

Този път останах сам едва шест минути, докато Миранда се върна в стаята за разпит, следвана от Морган и Хауър. Изправен до колежката си, детектив Хауър приличаше на някакъв гигантски албинос, чиято сламеноруса коса не беше в състояние да прикрие плешивината на темето му. Очите му бяха воднистосини. Беше поне с двадесет години по-възрастен от Морган, а килограмите му надвишаваха нейните най-малко с трийсет и пет.

— Ти и господин Села ще прекарате нощта в ареста — уведоми ме Миранда. — Току-що разговарях с неговия адвокат и присъстващите тук детективи, които приеха становището, че и двамата сте действали в рамките на правомощията си. По всяка вероятност същото становище ще изрази и областният прокурор, но това ще стане утре. Дотогава ще останете на разположение на полицията.

— А после? — попитах аз.

— Ще пледираш невинен, в случай че се стигне до разширен съдебен състав. След което делото ще бъде прекратено, тъй като разширеният съдебен състав няма да има основания за официално обвинение.

— Това звучи добре — кимнах.

— Не звучи, а наистина е добре — постанови с равен глас детектив Морган.

— Искам да проведа един телефонен разговор.

— Аз ще звънна на госпожица Трент — предложи Миранда. — Ти само ми дай номера.

Продиктувах й го и тя излезе. Морган се върна на мястото си край масата, а Хауър остана прав, наслаждавайки се на физиономията си в стъклото.

— Обадихме се в „Джон Хопкинс“ — осведоми ме Морган, след като запали нова цигара. — Там не е регистрирано постъпването на пациент на име Дъглас Уат. А след това добавиха, че изобщо нямат специална програма за лечение на СПИН, а се борят с болестта по традиционните начини.

Гаден плъх, рекох си аз и свих рамене.

— Нали каза, че е разговорлив? — избоботи Хауър с плътния си бас, от който дори металната маса започна да вибрира. Воднистите му очи бяха заковани върху лицето на Морган.

— Така е, но ти го плашиш — отвърна тя с гримаса.

— Значи ме е излъгал — рекох. — Само това мога да ви кажа…

— Защо би го направил?

— Нямам представа.

— А изобщо имаш ли представа за нещо? — прогърмя Хауър.

— Имам — спокойно го погледнах аз. — Знам, че петима въоръжени мъже направиха опит да отвлекат непълнолетното момиче, което бях нает да охранявам. Знам, че се измъкнахме на косъм. Знам, че бяха произведени много изстрели.

— И един човек е бил убит — добави Морган след кратка справка с бележника си.

— Така изглежда — неохотно признах аз.

— Кой от двама ви го направи?

— Не знам за какво говорите — свих рамене аз.

— На мястото има голямо количество кръв — обади се детектив Хауър и механично поглади плешивината си. — Но не и труп. Вероятно са го натоварили обратно в пикапа.

— А за колите какво открихте?

Морган с наслада дръпна от цигарата си, след което все пак реши да ме удостои с отговор:

— И двете са откраднати през последните двадесет и четири часа.

— Това не ме учудва. И сега какво ще правим?

— Адвокатката нали ти обясни? Отивате в ареста. — Хауър се облегна на стената и тикна юмруци в джобовете си. — Твоята дружка е истинска болка в задника!

— Йоси?

— Не се умори да обяснява, че във всяка друга страна инцидент като този на Трето авеню изобщо няма да бъде обект на разследване.

— Шегувал се е — рекох аз и наистина се надявах да е така.

Хауър изсумтя и продължи:

— Показа ми шевовете на главата си, обясни, че са от рикошет, и ме посъветва да оценя по достойнство факта, че е бил единственият професионалист там… Останах с впечатлението, че мистър Села е направил огромна услуга на гражданите на Ню Йорк, стреляйки със специалните си патрони марка „Благороден динамит“…

— „Динамит-Нобел“ — поправих го аз.

— Тъй да е, мамка им! — изръмжа русият гигант. — Вярно ли е, че са учебни?

— Да — кимнах аз.

— Значи трябва да му благодаря, че избива гражданите с учебни патрони?

— Става въпрос за патрони, които се използват в стрелбище — поясних аз. — Прелети ли повече от трийсет метра, куршумът почти няма поразяваща сила.

Хауър използва и двете си ръце, за да разтърка плешивото си теме. Сякаш го полираше.

— О, сега разбирам! — изръмжа той. — Избивал е само онези граждани, които са били в обсега от двайсет и четири метра, тъй като не е имал амуниции за другите, които са се намирали по-далеч!

— Нещо такова.

Миранда се върна и обяви, че всичко е готово.

 

По един или друг начин — най-вероятно защото бяхме поели отговорност за стрелбата, улеснявайки по този начин работата на ченгетата — ние с Йоси получихме сравнително добра килия в ареста на централното полицейско управление. Прибраха ни всички лични вещи, но кой знае защо ми оставиха обиците. Дадоха ни разписки и ни тикнаха в една мухлясала килия в дъното на шумния коридор, където цареше сибирски студ въпреки включеното докрай отопление.

— Тоя тип Хауър изобщо не може да оцени майсторското изпълнение — промърмори Йоси. — Никой не беше улучен от моите рикошети! — Пръстите му отлепиха марлята от челото, сгънаха я на топка заедно с лепенките и с рязко движение я запратиха към мен: — Дръж!

Реагирах навреме и улових мекото топче санитарни материали.

— Искаш ли да поиграем?

— Ти си един напълно луд индивид — изръмжах аз и хвърлих топчето обратно. — Нуждаеш се от професионална помощ.

Йоси се засмя и не каза нищо. Играхме, докато изключиха осветлението за нощна почивка.

 

На другата сутрин ни изправиха пред съда, и двамата в компанията на адвокатите си. Миранда беше в строг костюм и демонстрираше страхотна ефикасност. Прекараха ни през лабиринта на системата съвсем гладко и точно според плана. Съдията ни попита признаваме ли се за виновни, адвокатите ни издекламираха пледоариите си, а представителят на областната прокуратура заяви, че не ни считат опасни за себе си и за обществото. След като всичко това приключи, просто ни казаха да си вървим у дома.

— Ще ти се обадя преди заседанието на разширения съдебен състав — каза Миранда и се присъедини към адвоката на Йоси и прокурорката, вероятно за малък приятелски разговор.

Върнахме се в ареста на Централното управление, за да си приберем вещите. Проверихме ги внимателно и върнахме разписките. Нищо не липсваше. Но специалистите по балистика от Градското управление все още не бяха приключили с проверката на личните ни оръжия. Те щяха да останат в лабораторията, докато ги проверят за евентуално участие в други престрелки, и чак тогава може би щяхме да си ги получим обратно.

Излязохме заедно навън. Денят беше студен, но ясен. Слънцето грееше ярко от небето с цвят на тъмносиньо кадифе. Чувствах се мръсен и скован, пръстите ми пулсираха в унисон със сърцето. Йоси също изглеждаше зле. Засъхналата кръв около шевовете на челото му придаваше зловещ вид.

— Отивам у дома, искам да се почистя — подхвърли той. — По-късно ще се видим у Натали.

Часовникът ми показваше десет и десет.

— Ще бъда там в два — отвърнах.

— Вземи един душ, защото вониш — посъветва ме той с престорена загриженост.

— Добре че ти миришеш като букет свежи рози — не му останах длъжен аз.

Йоси се ухили, блъсна ме в рамото с тежката си лапа, слезе на платното и вдигна ръка пред някакво такси.

Обадих се у Натали от първата телефонна кабина. Отговори Дейл.

— Свободни сме — съобщих му аз. — Как е при вас?

— Заключено отвсякъде. Ерика току-що се събуди.

— Тя как е?

— Кротка — отвърна след кратка пауза Дейл. — Според мен вчера здравата се уплаши, но това е добре за нея.

— Мен също ме разтърси.

— Кога да те очакваме?

— Дайте ми три часа. Искам да се прибера у дома, да се преоблека в чисти дрехи и да хапна нещо. Йоси вече си тръгна със същия дневен ред.

— Ще те чакаме.

Душът беше прекрасен, чистите дрехи — още по-приятни, да не говорим за кифлата и кафето в кръчмата, които бяха направо божествени. Прибрах се у дома с намерението да закуся на спокойствие, а след това потърсих листчето с телефона, който ми беше оставил Уат. Набрах цифрите и зачаках.

Насреща вдигнаха на второто позвъняване.

— „Хардиз“, добър ден — обади се приятен мъжки глас. — С какво мога да ви помогна?

Мръсен плъх, рекох си аз. Мръсен гаден плъх!

— Ало? Има ли някой насреща?

— Да — изръмжах аз. — Там ли е Дъг Уат?

— Ще отида да проверя, почакайте…

Почаках. Точно една минута по-късно гласът отново прозвуча в слушалката:

— Съжалявам, няма го.

— Продиктувайте ми адреса си, ако обичате — рекох аз.

— Намираме се на магистралата И-695, веднага след Белеър Роуд. Излезте през изход 32.

Изчаках го да затвори и набрах номера още веднъж. Исках да бъда сигурен, че Уат ми е дал верния номер. Проверката е майка на доверието, нали знаете…

Познатият глас вдигна още след първото позвъняване, но аз натиснах вилката преди да ме попита с какво може да ми помогне.

Полковникът е бил наясно, че кодът на Балтимор ще привлече вниманието ми. По тази причина си беше направил труда да ми даде истински номер, вместо някакво менте.

Което повдигаше поредния въпрос. Защо? Започвах да се ядосвам, че не мога да отговоря с обичайното „защото“…

Отидох да си взема резервния хеклер от спалнята. Заредих го и го тикнах в кобура, а в джоба на якето си пуснах два резервни пълнителя. После потеглих за апартамента на Натали. Дебелият портиер ме позна и ми махна да влизам.

Когато почуках на вратата, часовникът ми показваше дванайсет без четвърт.

Никой не отвори.

Почуках втори път, по-силно.

Отново никакъв отговор.

Напрегнах слух, но оттатък вратата цареше пълна тишина.

Въздухът миришеше на дим.

Опитах топката на бравата. Вратата се отвори.

Стомахът ми се сви на топка. Оставих вратата да се отвори докрай и измъкнах пистолета. От всички поводи за тревога този беше най-лошият…

Вратата в никакъв случай не биваше да остава незаключена.

Натали никога не би оставила вратата си незаключена.

Ослушвах се още половин минута, после си поех дъх и се втурнах в коридора.

Чух как вятъра блъска стъклените врати. Във въздуха бавно се разтваряха облачета дим. Миризма на изгоряло ме блъсна в ноздрите и бързо проникна надолу в гърлото ми. Мирише на бекон, рекох си.

— Натали?

Холът беше пуст и спокоен. Вратата към верандата беше затворена. На масата за хранене до входа на кухнята бяха подредени подложки за храна, чаши и прибори. Димът идваше от вътрешността на кухнята.

Зад гърба ми се разнесе тропот на бягащи нозе. Обърнах се и вдигнах пистолета. Единственото, което си помислих, беше, че не искам да стрелям повече, че оръжията станаха прекалено много.

Натали изскочи първа, следвана по петите от Дейл и един мъж, когото познавах от „Сентинел“, очевидно Херера…

Сам не знам как се удържах да не натисна спусъка.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Тя избяга — кратко отвърна Натали.