Грег Рука
Търсачът (12)

12.

Нападението беше извършено като по учебник, с оценка пълно шест. Спасихме си задниците единствено защото те не знаеха, че използваме и втора кола.

Малко след оживената пресечка на Трето авеню и Двайсет и четвърта движението ставаше еднопосочно — на север. Те се задействаха точно в момента, в който стадото коли се опитваше да запълни новообразуваната празнина в трафика. Сивата кола се залепи за нас отляво, а черната — отдясно.

Аз улових движенията им в страничните огледала и натиснах бутона на предавателя:

— Отляво и отдясно.

— Разбрано — отвърна Дейл.

Сивата кола се стрелна напред. Страничното й стъкло беше свалено. Плътно зад нея се движеше някакъв тъмносин пикап. Колата за отвличането, съобразих аз.

— Пикап — обявих в микрофона.

— Прието.

— Шибаният трафик е прекалено оживен — рече Йоси.

Стъклото е свалено, напомних си аз.

Двете коли вече задминаваха Дейл, а пикапът се изравни с мен. Започнах да извъртам глава към него, но в същия миг улових някакъв блясък с крайчеца на окото си. Бяха стоп-светлините на сивата кола — включени само за част от секундата. Двамата с Йоси разбрахме едновременно какво предстои да се случи, но вече беше късно. Единствената ни възможност беше да се хванем по-здраво и да натиснем спирачките.

Сивият и черният подминаха предницата на сааба, освобождавайки за пикапа мястото вляво от него. После, действайки в отличен синхрон, двете коли светкавично се стрелнаха една към друга, а шофьорите им скочиха на спирачките. Четирите платна изведнъж се оказаха блокирани — сякаш двама души бяха решили да заемат място в едно и също платно по едно и също време. От радиостанцията долетя сподавената ругатня на Дейл, който също скочи на спирачката. Лексъсът поднесе съвсем леко, предпазният ми колан се стегна и изщрака, задържайки ме стабилно върху седалката. Саабът се хлъзна доста по-силно и започна да се завърта, но Дейл успя да го овладее. Предницата му спря на сантиметри от импровизираната пътна бариера пред него. Пикапът бе имал достатъчно време да спре и да заеме позиция паралелно със сааба.

— Това са шибаните… — започна Йоси, но млъкна и протегна ръка към сака в краката си.

— Добре сме, добре сме! — долетя от радиостанцията възбуденият глас на Дейл.

— Мамка му! — прекъсна го викът на Натали. — Това е засада! Две карабини МР5 са насочени в главите ни!

— Не правете никакви движения! — изкрещях аз в микрофона.

Видях как Натали блъска Ерика по очи върху седалката, после картината застина. Нито тя, нито Дейл дръзнаха да направят някакво допълнително движение. До мен Йоси изщрака със затвора на карабината, после започна да си пълни джобовете с резервни пълнители.

При удара сивата кола се беше извъртяла на деветдесет градуса и сега сваленото странично стъкло гледаше към муцуната на сааба. Шофьорът си беше на мястото, но оръжието му беше насочено право в главата на Дейл. Беше бял, с тъмна и къдрава коса. За съжаление нямаше как да видя лицето му.

От черната кола изскочи друг мъж — също бял, с прибрана на конска опашка кестенява коса. Той се втурна към дясната страна на сааба, насочил оръжието си в главата на Натали.

И двамата нападатели бяха въоръжени с автомати с достатъчно големи пълнители, за да превърнат сааба на решето, включително тримата пътници в него. Всичко щеше да свърши в момента, в който Дейл или Натали направеха опит да окажат съпротива.

Страничната врата на пикапа се плъзна назад. От радиостанцията долетя гласът на Ерика, която попита какво става. Натали сухо й заповяда да мълчи.

От пикапа изскочи Белята, който побърза да намъкне на главата си някакъв противогаз. В ръцете му имаше цилиндър с навит на руло тънък маркуч, а на гърба му беше преметната карабина МР5. Екипировката му завършваше с пистолет на кръста. Миг преди лицето му да се скрие зад гумената маска, успях да зърна злорадата усмивка, която разтегли чертите му.

Зад гърба му, почти невидим от моята позиция, се появи още един мъж, който беше приклекнал и държеше на мушка страничната врата на сааба. Доколкото можех да видя, оръжието му беше идентично с това, което държеше Йоси.

Настъпи миг на пълна тишина. За пръв път ми се удаде възможност да оценя отличната класа на лексъса, който работеше абсолютно безшумно и аз дори не бях сигурен дали моторът не е изгаснал.

Изтекоха десетина секунди преди да екнат първите клаксони. Зад нас бързо се трупаха коли, които нямаше как да преодолеят задръстването.

Белята очевидно имаше намерение да напълни купето на сааба със съдържанието на цилиндъра — вероятно сълзлив газ, а може би и лютив. Разликата нямаше да е голяма. В резултат Натали и Дейл щяха да бъдат неутрализирани и той спокойно щеше да грабне Ерика и да я пренесе в пикапа.

— Готвят ни обгазяване! — извика в микрофона Натали. — Готвят ни обгазяване!

Гласът й прозвуча спокойно, което в нейния случай означаваше парализиращ страх.

— Чакам заповеди! — изграчи Дейл.

Ако мръднат, мъртви са, рекох си аз.

Йоси неспокойно се раздвижи на съседната седалка.

— Имаш ли димка? — попитах го аз, докато откопчавах предпазния колан. Това щеше да ми спести една-две секунди — време, за което по-късно със сигурност щях да съжалявам.

Йоси кимна с глава. С периферното си зрение видях как лявата му длан се разтваря и в нея се очертават ръбестите форми на гранатата.

— Знаеш какво да правиш, нали?

Извадих сгъваемия нож от джоба на якето си и натиснах копчето. Острието щракна и изскочи навън.

— То е единственото, което ни остана — отвърна Йоси.

Белята опипваше с пръст гуменото уплътнение на задната лява врата, очевидно търсейки удобно място за металния накрайник на маркуча.

— Чакам заповеди! — повтори Дейл.

Нападателят от сивата кола беше заел стабилна Стойка, а онзи от черната предпазливо се приближаваше към сааба. Дулото на пушката му беше наведено под ъгъл, готово да изстреля смъртоносния си товар към матиралите стъкла на купето.

Йоси издърпа щифта на гранатата и дрезгаво подхвърли:

— Ще се видим оттатък…

Белята насочи върха на ножа си към печата на цилиндъра.

Май всички ще умрем, помислих си аз и включих на първа. Докосването до лоста на скоростите ми донесе странно усещане, вероятно защото в същата ръка държах и ножа.

— За Бога, Атикъс, дай заповед?! — изкрещя по радиостанцията Натали.

— Сега! — кимнах на Йоси и той излетя навън. Гранатата описа къса парабола по посока на нападателите, пушката в другата му ръка също се насочи натам. Аз яко стъпих на газта и едва тогава отпуснах съединителя.

— Глави между коленете, очаквайте удар! — разпоредих се в микрофона.

Разстоянието до сааба покрих за четири секунди, но те ми се сториха цяла вечност. Докато течаха, успях да чуя изстрелите, сподавената ругатня на Натали и предупредителният вик на Дейл всички да се държат здраво. Някъде зад мен Йоси стреляше като бесен. Първите пет куршума бяха предназначени за „сивия“ нападател, който изненадано приклекна и направи крачка назад. Черния се гмурна в купето на колата си. Онзи в пикапа, който прикриваше Белята, произведе един изстрел с пушката си и едно от страничните стъкла на лексъса се пръсна на дребни късчета.

В главата ми се появи мисъл № 92 от „Личен списък с абсурди, възникващи в главата ми при рязко повишение на адреналина!“: Дано Натали е застраховала колата си…

После се забих със страшна сила в задницата на сааба.

Разнесе се пронизително скърцане на метал. Понесено от инерцията, тялото ми рязко се стрелна напред. Въздушната възглавница се отвори стотна от секундата преди главата ми да се забие в арматурното табло и рязко ме отхвърли назад. Лявото ми коляно се заби в кормилната кутия и звукът ми се стори по-силен от скърцането на смачкания метал, счупените стъкла и пушечните изстрели. Челното стъкло се пръсна на дребни късчета, които ме покриха със скърцащ саван. Главата ми бе пронизана от остра болка, вратът ми пареше, лявата ми ръка започна да пулсира дълбоко вътре, чак в костта. В продължение на една изпълнена с ужас секунда не знаех нито къде се намирам, нито какво трябва да правя.

В следващата секунда ме връхлетя сладникаво-задушливата миризма на газа. Гранатата на Йоси беше избухнала на сантиметри от сааба и го обвиваше в непрогледна пелена.

Благодарение на някаква невидима сила ножът беше останал в ръката ми. Забих острието му в долния край на въздушната възглавница и моментално усетих как балонът започна да спада. Натиснах копчето за сгъване на ножа и се изтърколих навън.

Сблъсъкът бе извъртял и двете коли на нападателите под ъгъл от 180 градуса. От задницата на сааба ме деляха по-малко от три метра. Колебанието ми продължи само миг, после се надигнах и хукнах натам. Зад гърба ми екнаха изстрели. При всяко стъпване с левия крак имах чувството, че коляното ми ще се пръсне на парчета. Вдясно зърнах проснатото тяло на нападателя от черната кола, от чиято глава течеше кръв. По всяка вероятност бе ранен в момента на сблъсъка. Дано да остане извън строя, беше единствената ми мисъл за него. На тротоара минувачите панически търсеха укритие. Повечето от тях любопитно обръщаха глави, явно за да уловят развоя на събитията.

Залегнах зад задната част на сааба, измъкнах пистолета си и го насочих към пикапа. Белята се беше гмурнал във вътрешността му, за да се спаси от втората серия на Йоси. Онзи с пушката отвърна на стрелбата колкото за прикритие и аз побързах да пусна няколко куршума в негова посока просто за да го разсея.

Получи се. Прикриващият се оттегли. Йоси пусна празния пълнител на земята и го смени с нов. После се наведе и с прибежки тръгна към мен. Аз изпразних пълнителя си в пикапа, отдръпнах се в прикритието на калника и презаредих. С неудоволствие установих, че ми е останал само един резервен пълнител.

В момента, в който Йоси прекосяваше позициите на Сивия и Черния, Прикриващия изскочи иззад пикапа и го засипа с дъжд от куршуми. Беше превключил на автоматична стрелба и смачканата каросерия на лексъса се разтърси от попаденията. Отговорих с две двойки старателно изстреляни куршуми и го видях да пада. Йоси също се свлече на земята. Бях сигурен, че и двамата са мъртви.

Но в следващия миг Йоси се изправи на крака и започна да стреля към пикапа. От челото му течеше кръв. Нещо изтропа вляво от мен и аз светкавично се обърнах. Натали беше отворила една от вратите на сааба и яростно махаше с ръце:

— Влизайте, копелета!

Изчаках Йоси да влезе пръв и го последвах. Озовах се в скута на Натали, обърнат с лице към задното стъкло. Това ми позволи да видя как Белята се измъква от пикапа и побутва с крак неподвижното тяло на Прикриващия. После Дейл даде газ, сцената се разтопи в облаците дим и изчезна.

Йоси дишаше тежко, полулегнал върху седалката. Ръцете му механично тикаха патрони в магазина на пушката. Кръвта се стичаше по лицето му, заобикаляше устните и брадичката и попиваше в яката на ризата му. Ерика се опитваше да подложи под главата му сакото на Дейл.

— Карай към моя апартамент! — извика Натали и избута Ерика по-далеч от ранения. Обърна се да потърси одобрението ми и аз мълчаливо кимнах с глава.

— Не — обади се Йоси.

— Станахме обект на нападение — обясни му Натали. — Значи не можем да се върнем на първоначалната локация.

— Ние познаваме неговия апартамент, а не твоя — държеше на своето Йоси. — Там най-добре ще защитим клиента и…

— Отиваме у Натали! — прекъснах го аз. — Как е раната му?

— Извадил е късмет — отвърна Натали. — Драскотина и нищо повече.

— Рикошет — поправи я Йоси.

— Ще се оправи ли? — попита с изтънял глас Ерика.

— Ще се оправя, ангелче — успокоително рече Йоси. — Нали ти казах, че ще гръмнем всеки, който се опита да те нарани?

Ерика премести върху мен уплашените си очи.

— Ще се оправи — уверих я аз.

— А ти добре ли си?

— Нищо ми няма. Малко отоци и охлузвания, това е всичко…

— Искаш ли първо да се отбием в някоя болница? — обади се Дейл.

— Първо осигуряваме безопасността на клиента — отсякох аз. — А после аз ще закарам Йоси в болницата…

— Разбрано.

Обърнах се към Натали и продължих с инструктажа:

— Първата ти работа у вас е да потърсиш Бриджит. Разкажи й какво се случи и поискай помощта й.

— Ще се обадя и в службата — кимна Натали. — Вероятно ще хвана един-двама от екипа, които ще повикам на помощ.

— Добре.

Замълчахме. Дейл караше бързо, но внимателно. Бяхме се струпали четирима на задната седалка. Миришеше на кръв, пот и барут. Кръвотечението на Йоси почти спря. Дрехите ми бяха покрити със ситен бял прах, който приличаше на пясък, но явно беше нещо съвсем друго. Изтекоха няколко секунди преди да се сетя, че е резултат от действието на въздушната възглавница. Показалецът и средният пръст на лявата ми ръка бяха болезнено подути, най-вероятно счупени. Лявото коляно ме болеше така, сякаш бях пробил с него тухлена стена.

Усетих ръката на Ерика, която се прехвърли през рамото ми.