Грег Рука
Търсачът (17)

17.

Заспах около четири сутринта, а станах в седем.

Навън продължаваше да вали сняг.

Приключих с обиколката и позвъних последователно на Натали, Йоси и Дейл. Съдържанието на разговорите беше почти еднакво: „не, не съм я намерил“, „да, продължаваме издирването“… Натали и Йоси отиваха в района на Таймс Скуеър, а Дейл и Кори мислеха да си опитат късмета с пристанищните власти. Обещаха да се обадят следобед, когато се надяваха да приключат задачите си.

На добър час, рекох си аз, като прекрасно знаех, че няма да открием Ерика на никое от тези места.

Излязох и тръгнах към кръчмата на ъгъла с намерението да закуся. Бях убеден, че Даяна ще се обади доста преди десет, за да ме попита какви номера й въртя и къде, по дяволите, е дъщеря й. Но все още не знаех какво ще й отговоря. „Божичко, Ди, адски се радвам да те чуя! Между другото, до вчера следобед охранявах дъщеря ти от един див взвод на САС, който иска да я отвлече. Но после тя избяга и нямам никаква представа къде е. Да, много ще се радвам да те видя!“…

Взех един брой на Таймс, поръчах си купичка овесена каша и се заех със закуската. Не знам кога и как се привързах към този вид храна — като дете адски я мразех. Вероятно има нещо общо с промяната във времето, но през последните няколко дни буквално си мечтаех за нея.

Звънецът над входната врата издрънча и ме накара да се обърна. В заведението се появиха Мур, Дени и Ноулс и започнаха да смъкват ръкавиците и скиорските си шапки. Ако не се брои черният цвят на споменатите атрибути, бяха облечени със същите дрехи, с които ме изпратиха до влака преди шест дни. Хвърлиха ми по един поглед, после Мур каза нещо и другите двама заеха ъгловото сепаре, откъдето можеха да наблюдават и мен, и вратата. Самият Мур се запъти към масата ми с широка усмивка на уста. Насилих се да му отговоря със същото, но не пропуснах да хвърля едно око през стъклото навън. Трафикът си беше съвсем нормален, останалата част от взвода не се виждаше никъде. Което, естествено, не означаваше абсолютно нищо…

— Винаги с гръб към стената, а? — подхвърли Мур, плъзгайки се на виниловата седалка срещу мен. Махна с ръка да привлече вниманието на келнера и заповяда: — Кафе!

— Какво искате? — попитах го аз.

— Мислех си за една хубава закуска. Кое е най-доброто тук?

— Аз си падам по овесената каша.

— Давай една овесена каша! — добави към келнера той. Момчето изпъшка и се отдалечи.

Мур натика шапката и ръкавиците в джоба на анорака си и дръпна ципа. Успях да зърна ръкохватката на пистолета, щръкнала от кобура. И едновременно с това си дадох сметка, че отдавна щях да съм труп, ако бяха дошли тук, за да ме застрелят. Разположили се удобно в сепарето, Дени и Ноулс се бяха задълбочили в менюто.

— Какво искате, сержант? — повторих аз.

— Снощи да си имал посещение от страна на госпожа Уат?

— А ти още ли държиш апартамента ми под наблюдение?

— Беше ли у вас?

— Къде е Ерика?

— Не е ли при теб? — усмихна се жизнерадостно и същевременно снизходително Мур.

— При теб ли е или не?

— Не е при мен.

— Май не ти вярвам, сержант.

— Робърт — поправи ме той. — Трябва да ми вярваш. Какво ти каза Даяна, приятел?

Пренебрегнах въпроса му и разгърнах вестника на спортната страница.

— Каквото и да ти е казала, Атикъс, било е лъжа! — отсече Мур. — Знам, че между вас имаше нещо, но много ще сбъркаш, ако се довериш на тази жена. Тя избяга от съпруга и детето си.

— Тя избяга от един нещастен брак — поправих го аз. — Полковник Уат беше отвратителен съпруг и аз бях първият, който се увери в това!

— Но всяко дете има нужда от майка.

— Защо не се кандидатираш на следващите избори? — погледнах го аз. — Заради милениума и други шумотевици хората позабравиха за семейните ценности.

— Не споделям мнението за упадъка на западния морал — поклати глава Мур. — Искам само да зная какво ти каза тя и къде се намира…

— Защо не я проследихте, като си тръгна?

— Да речем, че имахме лош късмет и я изпуснахме…

— Това ми звучи смешно, Робърт. Съжалявам да го чуя.

— Трафикът в този град е истински ужас.

Отместих вестника и се втренчих в него:

— Вие ли отвлякохте Ерика?

— Не.

Келнерът донесе купа с овесена каша и чаша с кафе.

— На същата сметка ли да ги пиша?

— Разбира се — кимнах аз.

— Харесваш ми, Атикъс — ухили се Мур, след като момчето се отдалечи. — Не ми вярваш, не ме харесваш дори, но въпреки това си готов да ме черпиш една закуска.

— Ти плащаш — хладно уточних аз и отново вдигнах вестника.

Той се засмя и разбърка захарта в кафето си. Лъжичката му изтрака.

— Знаеш ли какво най-много харесвам у теб?

— Способността ми да стрелям три пъти в минута независимо от атмосферните условия?

Това предизвика откровения му смях, който разтресе цялото заведение. Дени и Ноулс извърнаха глави към нас, срещнаха погледа ми и вдигнаха ръце за поздрав. Махнах им в отговор. Бяхме си една много любезна компания от убийци, а Мур очевидно не се тревожеше, че могат да го видят с мен.

— Не — поклати глава той и подхвърли с лекотата, с която човек обикновено отговаря на собствените си въпроси: — По-скоро фактът, че си професионалист като мен. Все още носиш бремето на чин и пагон, на честта и чувството за лоялност…

Очите му бяха заковани в моите, а когато се усмихнеше, бръчиците около тях се разгъваха като тънка паяжина. За да ме приема за толкова честен и лоялен, значи не знае подробности от историята ми с Даяна, рекох си аз. Да не говорим за Бриджит…

— Но твоята лоялност не е насочена към когото трябва — продължи той. — Госпожа Даяна изобщо не я заслужава. Хайде, сподели с мен какво ти каза снощи!

— Защо по петите на Ерика Уат върви цял взвод от САС?

— Това не е вярно, Атикъс — отвърна с въздишка Мур. — Никакъв взвод от САС не преследва Ерика и ти наистина трябва да ми повярваш. Лично аз не искам да причиня зло на малката. При мен тя е в безопасност, каквото и да означава това. Нямам никакъв интерес към нея, всъщност съм загрижен за майка й…

— Щом нямаш никакъв интерес към Ерика, защо само преди два дни изпрати хората си да я отмъкнат от мен?

— Не съм пращал никого.

— Изпрати, Робърт. Знам го със сигурност, защото бях там. Мога да го докажа с два счупени пръста и шина на коляното…

Гледахме се втренчено петнадесет секунди, после той извърна глава към прозореца и се загледа в падащия сняг. Дени и Ноулс закусваха яко, мятайки храната в устата си с гладна съсредоточеност.

— Нямам желание да се конфронтирам с теб — промълви Робърт Мур. — Мога да те разбия и това е толкова сигурно, колкото изгрева на слънцето. Но няма да стане лесно, вероятно и двамата ще понесем доста загуби. Мисля, че ние с теб не трябва да враждуваме, а да разрешим различията си по приятелски начин.

— Доскоро и аз мислех същото — въздъхнах аз. — Но желанието ми се изпари в момента, в който петима от твоите хора започнаха да стрелят срещу мен и колегите ми…

— А ако тези стрелци изобщо не са мои хора? — присви очи той. — Ако Ерика изобщо не е заплашена от мен и се намира на сигурно място?

— В такъв случай искам да знам кои са те и къде е тя!

— Какво ти каза лейди Ди?

— Държиш ли Ерика?

— Ще ти отговоря само след като ми кажеш къде е Даяна Уат и какви обяснения ти е предложила — отсече Мур.

— Не — поклатих глава аз. — Аз искам Ерика. Това е всичко, което искам. Да зная къде е, добре ли е, в безопасност ли е… Ако си я отвлякъл, трябва да ми я върнеш. Ако не ми я върнеш, аз ще намеря начин да си я прибера и сам. Няма да ти кажа нито дума повече, докато момичето не се върне при мен!

— Атикъс…

— Не съм свършил — вдигнах ръка. — В случай че ти или твоите хора я нараните по някакъв начин, ще те убия!

— Чуваш ли се какво говориш?

— Чувам се, при това прекрасно. И си давам сметка на кого го говоря.

— Не трябваше да става така — поклати глава Мур.

Сгънах вестника и му го подадох.

— Благодаря за закуската — рекох. — Ако имаш време, хвърли едно око на страница 12-А. Там има статия за участието на специалните части във войната в Корея.

— Не прави това, Атикъс.

— Желая ти приятен ден, Робърт.

 

Чух телефона в кухнята още преди да отключа входната врата. Затворих след себе си и се втурнах натам, но включването на телефонния секретар ме изпревари. В същия миг линията прекъсна. Сигналната лампичка продължаваше да мига и аз натиснах бутона за възпроизвеждане. Посланията бяха четири, всичките от Даяна. Телефонът иззвъня пак в мига, в който записът свърши.

— Дал си ми грешен номер — гневно рече Даяна, без да си прави труда да поздрави.

— Добро утро, Даяна — отвърнах аз. — Знам това.

— Къде е Ерика? Искам да говоря с дъщеря си!

— Трябва да се видим.

— Снощи ме излъга, нали? — все така гневно извика тя. — Защо го направи?

— Дълга история. Ще ти я разкажа, като се видим.

— Отседнала съм в „Бонавентур“. Записана съм под името Даяна Борн. Ела!

— Фалшиво име? — вдигнах вежди аз.

— Моминско.

— Ще ми отнеме поне час, може би и повече — предупредих я аз.

— Не ме интересува! Искам да дойдеш тук и да кажеш къде е дъщеря ми!

 

Хотел „Бонавентур“ се намира на една пряка от Авеню Двете Америки, съвсем близо до площад Рокфелер. От апартамента ми дотам пътят е максимум тридесет минути пеша. Но в случая успях да се добера дотам чак след два часа, тъй като използвах обиколен маршрут. Вървях пеш, возих се на такси, метро и автобус. Насочих се към хотела едва когато бях стопроцентово убеден, че никой от екипа на Мур не върви подире ми. Нямах представа защо Мур иска Даяна толкова много, но за пръв път от началото на тая история имах предимство — в смисъл че знаех нещо, което той не знаеше — и нямах никакво намерение да го изпускам.

Оказа се, че това е голяма грешка.

Беше пладне, когато най-сетне влязох във фоайето на хотела, вдигнах вътрешния телефон и поисках да ме свържат с Даяна Борн.

— Какво те забави толкова дълго, по дяволите? — изръмжа тя.

— Исках да се уверя, че не ме следят. Да се кача ли?

— Стая единадесет трийсет и три.

— Идвам.

Докато се добера до асансьорите, станах вир-вода, тъй като снегът по дрехите и косата ми започна да се топи. Бинтът около шината ми беше мокър, а счупените пръсти адски ме боляха от студа. Коляното ми също се обади, раздразнено от натоварването, на което го бях подложил. Вътре разкопчах якето си и свалих шала. Излязох на единадесетия етаж и се насочих към стая 1133. Краката ми потъваха в дебелата тъмнозелена пътека, с която беше покрит коридорът.

Почуках.

— Атикъс? — обади се отвътре гласът на Даяна.

— Аз съм.

— Влизай.

Стаята беше добра, особено по хотелските стандарти. Доста широка, с хубава гледка към небостъргачите на запад, между които проблясваше тънката сребърна лента на река Хъдзън. Банята беше вляво от входа, гардеробът — вдясно. Вратите им бяха затворени. Даяна стоеше до леглото, облечена в черен пуловер и морскосини вълнени панталони. По лицето й нямаше грим.

Затворих след себе си и тръгнах към нея. Щом подминах банята, оттам изскочи Белята и ми нанесе силен удар в корема. Не успях да реагирам, тъй като въздухът напусна гърдите ми със силно свистене. В следващия миг нов силен удар дойде отстрани. Получих го от онзи с къдравата черна коса, който беше шофирал сивата кола. Кожата от едната страна на врата му беше протрита и безцветна, сякаш му бяха махнали някакъв тумор. Той изчака Белята да ме изправи и ме тресна още веднъж, този път в ченето.

Изгубих ориентация, болката беше парализираща. Усетих ръце по тялото си и чух Даяна да казва, че било достатъчно и да ме оставят на мира. После някой ме хвана за яката и ми помогна да се изправя на крака.

Белята беше взел пистолета ми и изхвърляше патроните от пълнителя върху килима. Свърши бързо и подхвърли празното оръжие на Даяна.

— Дръж го у теб.

Тя го улови във въздуха и го затъкна в колана на панталона си, после дръпна красивия си пуловер отгоре.

— Дръж го внимателно, Глен — добави Белята. — Способен е да ти забие някой лакът и да те извади от строя!

Глен ме придърпа още малко нагоре, а пръстите му се стегнаха около гърлото ми. Закуската ми се сгърчи и направи опит да излезе навън, но някак си успях да я задържа. По някакво чудо очилата ми си бяха на мястото.

Даяна ни наблюдаваше с мрачно лице и скръстени пред гърдите ръце.

— Казвай къде е момичето! — просъска Белята.

Не отговорих, главно защото нямах достатъчно въздух за тази цел.

— Длъжник съм ти за това тук — добави онзи и докосна носа си. — И за ножа, който загубих благодарение на теб. Всичко това никак не ми харесва, да не говорим за едно от момчетата, което също пострада заради теб… Затова казвай къде е момичето!

Надявах се, че ще изрека „върви на майната си“ смело и мъжествено, но не стана така. Прозвуча по-скоро като уморено скимтене.

Белята погледна Глен и той блъсна главата ми в стената. Адски ме заболя.

— Особено приятно ще ми бъде да те пребия — изръмжа Белята.

Умно момче, рекох си.

— Достатъчно, Марк! — обади се Даяна.

Белята се обърна да я погледне.

— Той знае къде е детето ти!

— Нека аз да поговоря с него.

— Веднъж вече те излъга! — възрази онзи.

— Тогава не знаеше какво го чака — отвърна Даяна. — Пусни го, Глен, искам да поговоря с него.

Нямаше как да видя реакцията на Глен, но Марк — тоест Белята — кимна с глава и прекрати натиска върху сънната ми артерия. Направих безуспешен опит да се задържа на крака, рухнах на пода, закашлях се и овесената каша плисна на килима в краката на мъчителя ми.

— Хич те няма — заяви Марк. — И късмет нямаш…

Много умно, рекох си.

— Хайде, излезте — настоя Даяна. — Оставете ме да си поговоря с него.

Марк се прокашля, изплю се върху темето ми и тръгна към вратата.

— Хайде!

Глен мълчаливо го последва.

Дишането ми бавно се възстановяваше, а заедно с него и ориентацията. Даяна ми подаде ръка и ми помогна да седна на ръба на широкото легло. Градът отвъд прозореца имаше цвят на олово, а снегът се сипеше като захар от развален шейкър. Продължавах да изпитвам чувството, че пръстите на Глен стягат гърлото ми. Даяна отиде в банята, до ушите ми достигна шуртене на вода. Наместих очилата си, изправих гръб и поех чашата, която ми донесе.

— Съжалявам — промърмори тя, върна се при масичката с телевизора и извади пистолета ми от колана си. Поколеба се известно време, после го остави на масата до кофичката с лед.

Изпих водата и я погледнах. Горчивият вкус в устата ми намаля, но гърлото продължаваше да ме боли. Оставих чашата на нощното шкафче, върху което имаше и дигитален будилник. На шкафчето от другата страна на леглото имаше телефон.

— Те работят за мен — поясни Даяна. — Наех ги да отвлекат Ерика от баща й. Предполагам, че той пък те е наел, за да ми попречиш.

— Сигурно — свих рамене аз.

— Той й проми мозъка, Атикъс. Накара собствената ми дъщеря да ме намрази. Нямах друг избор.

— Глупости!

— Те са доста грубички…

— Така ли? — изиграх изненада аз. — Не забелязах…

Стомахът ми се раздвижи от водата, но не направи опит да се освободи от нея.

— Адски са ти ядосани. Стерит твърди, че си убил един от партньорите му. Марк е най-грубият от всички — добави тя, сякаш това обясняваше побоя и болката, на които бях подложен.

— Знаеш ли кои са? — попитах.

Даяна кимна.

— Знаеш ли, че са САС?

— Бивши — спокойно отвърна тя, сякаш не правеше разлика между специалните части и пощенските раздавачи.

— Това са лоши хора, Ди. Много лоши. Такива хора не бива да се доближават до дъщеря ти.

— Нямах друг избор.

На това изявление отвърнах с въздишка и поклащане на глава.

— Не ми харесва да ползвам услугите им — намръщи се Даяна. — И ако имах избор, изобщо нямаше да прибягвам до тях. Но Дъг ме лиши от избор. Настрои дъщеря ми срещу мен, накара я да ме мрази. Не мога да се доближа до нея, а той очевидно възнамерява да я държи при себе си, докато пукне. Това е изтезание, Атикъс! Мрази ме толкова дълбоко, че е готов да изтезава Ерика! И това беше единственият начин да си я върна…

Ако имах малко повече доверие на стомаха си, със сигурност щях да избухна в смях.

— И как върви?

— Ами зле. Дъг те е наел да пазиш Ерика, нали?

Кимнах утвърдително.

— Разбрал е — въздъхна тя. — Не знам как, но е разбрал, че съм наела Стерит и екипа му… И в отговор е наел теб, за да пазиш Ерика… Нали виждаш какво става? Успял е да ни настрои един срещу друг — теб и мен… И ние се сражаваме.

— Може би е така — отвърнах. — С колко души разполага Стерит?

— С трима. Бяха четирима, но ти уби единия… — Даяна вдигна куфарчето си от пода и го отвори върху бюрото. Беше черно и елегантно куфарче, пълно с пари. Тя извади една пачка и ми я показа.

— Десет хиляди долара. В употребявани банкноти, освободени от данъци, суха пара… — Пачката падна обратно, но куфарчето остана отворено — явно за да виждам парите.

— Много мангизи — поклатих глава аз.

— Вътре има двеста хиляди долара — поясни тя. — Към тях мога да прибавя още триста хиляди в скъпоценни камъни — главно диаманти и изумруди. Можеш да ги имаш, ако ме заведеш при дъщеря ми.

— Откъде взе толкова пари?

— Няма значение.

Погледнах към вратата. Стерит и Глен положително слухтяха от другата страна, а в хотела сто на сто действаха още двама души. Това бяха специално обучени наемници. И положително струваха скъпо. Много скъпо…

— Предлагам ти петстотин хиляди долара, Атикъс — продължи Даяна. — Срещу нищо. Не си длъжен с нищо на Дъг, защото именно той ни раздели. Не можеше да понесе факта, че Ерика, ти и аз си живеем добре, и ни раздели. По същия начин разби и брака ни…

— А какво ще стане, ако откажа? — попитах. — Ще ме предадеш в ръцете на Стерит и ще му заповядаш да ме довърши?

— Ще те изтезават…

— А ти ще им позволиш.

— Искам си дъщерята!

Разтърках врата си и докоснах с пръсти болезнено подутата си адамова ябълка.

И тогава си признах:

— Не знам къде е…

Даяна рязко изпусна въздух през носа си.

— Не започвай пак с лъжите! Снощи вече го направи. Нямам време за губене.

— Не знам къде е, Ди — повторих аз и я погледнах в очите. — Мога да се закълна пред Бога. Вчера следобед избяга от моите хора…

— Не ти вярвам!

— В такъв случай имам проблем, защото и те няма да ми повярват — махнах с ръка към вратата аз. — А никак не съм очарован от перспективата да ме изтезават…

Даяна бръкна в куфарчето, но този път вместо пари в ръката й се оказа пистолет. Малък — от тези, които наричаме дамски, особено подходящ да лежи в компанията на пачки.

Дулото бавно се насочи в главата ми.

— Не го прави — рекох. Приличаше на берета, модел „Джетфайър“.

Тя издърпа ударника.

Усетих как счупените ми пръсти започват да пулсират.

— Ще ме застреляш ли?

— Кажи къде криеш дъщеря ми, Атикъс!

Хвана оръжието с две ръце и го стисна здраво. Обхванато от пръстите й, то изглеждаше смешно малко.

— Наистина ли ще ме застреляш, Ди?

— Майната ти, Атикъс! Веднага ми кажи къде е!

— Не знам.

— Престани с шибаните си лъжи! — изкрещя тя. — Ще те гръмна, разбираш ли?! Ей сега ще те светна, копеле мръсно! Не ми ли кажеш къде е, ще натисна шибания спусък!

— Не знам! — изкрещях в отговор аз. — Питай Мур! Може би той я държи някъде…

Това я накара да се осъзнае.

— Тя избяга от нас, Ди — бавно и отчетливо изрекох аз. — Може да е навсякъде.

— Мур ли?

Дулото се наведе надолу, но все още сочеше в мен и при евентуален изстрел със сигурност щях да бъда улучен.

— Сержант Робърт Мур, двадесет и втори полк САС. Приятелчето Марк не ти ли е споменавало за него? Доколкото съм осведомен, те всички са колеги…

— Проследиха ли те дотук? — рязко попита тя, а кръвта се оттече от лицето й.

— Откъде да знам — свих рамене аз. — Но мисля, че не са…

— Не знаеш?

— На закуска бях притиснат от Мур и двама негови хора. Питаха къде си…

— Марк! — извика Даяна.

Вратата отлетя на пантите си. Стерит нахлу в стаята, следван по петите от Глен. В ръцете им имаше тежки браунинги.

— Мур е тук! — съобщи им Даяна. — С екип…

— Знам — промърмори Стерит и ми хвърли един кръвнишки поглед. — Ноулс и някакво ново копеле… Търсят ни.

— Знаеш?! — стреснато го изгледа тя.

— Тръгнали са след като са получили нужната информация — кимна Стерит. — Но не се безпокой, още са далеч оттук…

— Идиот! — извика Даяна. — Днес сутринта Мур е закусвал с него! — Дулото на пистолета ме посочи. — И може би го е проследил…

Това очевидно не им хареса.

— Трябва веднага да се махаме! — просъска Стерит. — Извикай момчетата!

Глен излезе да вика момчетата.

— Готов ли е багажът ти? — обърна се към Даяна къдравият.

— Да.

— Убий го.

— Какво?

— Трябва да го убиеш. Направил е връзката. Каже ли на Мур или федералните, всичко свършва.

— Можем да го вземем със себе си.

— Не можем — ухили се Стерит. — Прекалено опасно е. Ще го оставим тук.

Даяна започна да клати глава.

— Ако не искаш, ще се наложи аз да му видя сметката! — изръмжа Стерит и започна да вдига браунинга.

Аз пък прецених, че ако ще мра, по-добре да го направя със забити в черепа му нокти. Но едва бях помръднал, когато тресна изстрел и краката ми изведнъж изчезнаха — сякаш някой ги беше отрязал. Горната част на тялото ми падна на леглото и остави върху покривката бързо разширяващо се алено петно, а миг по-късно коленете ми удариха в пода. Бях глътнал огън, който оживя във вътрешностите на тялото ми и заплаши да ме погълне. Люшнах се назад и паднах по гръб, по главата ми се поръсиха леденостудени парчета стъкло от прозореца.

И двамата ме гледаха. Марк Стерит бе отпуснал пистолета до тялото си, на устата му грееше широка усмивка.

Даяна продължаваше да ме държи на мушка.

Понечих да кажа нещо, но не успях. Сякаш Глен отново ме беше стиснал за гърлото. Направих опит да се раздвижа, но краката не ме слушаха. Даяна направи три крачки и се изправи над мен. Кракът й се повдигна и ме бутна с изненадваща сила. Тялото ми се преобърна и падна на пода между леглото и прозореца. Доста странен гроб, рекох си.

— Много добре — разнесе се гласът на Стерит. — А сега му вкарай и един в главата, за да сме сигурни…

Тя се надвеси над мен, празните й очи сякаш гледаха някъде много надалеч. Над челото й беше паднал кичур коса — светлокестеняв с жълтеникави ивици. Той също й придаваше отнесен вид. Вдигна пистолета с две ръце и го насочи в главата ми.

— Недей — рекох.

Пръстът й натисна спусъка.