Грег Рука
Търсачът (21)

21.

Тайната квартира се намираше в тих квартал на Вилидж, на една от пресечките на Кристофър стрийт. Бриджит паркира поршето на съседната улица и продължихме пеша. Всеки от нас носеше по един сак с вещи на Ерика. Минаваше три, снегът продължаваше да вали, но видимо по-слабо. За сметка на това вятърът се усили и подгони ниско надвисналите облаци. До входната врата се стигаше по няколко бетонни стъпала, а самата тя беше едно блиндирано чудовище с шпионка. От двете й страни имаше по един прозорец с плътно спуснати пердета. Къщата изглеждаше необитаема.

— Ние ли сме първи? — попита Бриджит.

— Дейл и Натали би трябвало да са дошли още преди час — отвърнах.

Бях се свързал с всеки поотделно в момента, в който полковникът си тръгна. Съобщих им адреса и поръчах да направят връзка с Йоси и Кори. Накрая се обадих на Мур.

— Идвам да поема охраната — казах му аз.

— Крайно време беше. Гледай да не доведеш и опашка.

Приех съвета му съвсем сериозно, защото бях най-вероятният обект за проследяване от всички участници в операцията, а освен това никак не ми се щеше да заведа Стерит при момичето. Напуснахме апартамента поотделно — аз пеша, а Бриджит с колата си. Поехме в противоположни посоки, а час по-късно се срещнахме пред сградата на Градската библиотека. Бяхме взели всички предпазни мерки, но въпреки това обикаляхме още тридесет минути преди да се насочим към Кристофър стрийт.

Натиснах звънеца. Кори отвори след известно забавяне, вероятно за да се увери в самоличността ми. Дейл стоеше в дъното на коридора с пистолет в ръка. Когато ни видя, веднага го тикна обратно в кобура, а на лицето му се появи виновна усмивка.

— Кой е тук? — попитах ги аз.

— Всички, с изключение на Йоси — отговори Кори, без да отделя очи от улицата.

— А Мур?

— Той си тръгна веднага след появата ни. Каза, че отива да се присъедини към другите…

— Ерика къде е?

— В стаята си, спи — отвърна Дейл. — Нат пази пред вратата. Останах с впечатлението, че напоследък момичето почти не е спало…

— Разведи ме.

Дейл поведе, а ние с Бриджит го последвахме. Някой беше свършил добра работа по отношение на сигурността. Без да е крепост, къщата беше много добре обезопасена. Обзавеждането беше сбирщина. Кухненската маса изглеждаше истинска антика и можеше да бъде описана по един-единствен начин — като сглобена от отпадъци, залепени с промишлено лепило. Стените бяха облепени с плакати на филми с непознати за мен заглавия. Сред тях, необяснимо защо, се мъдреше един плакат за последната изложба на произведения на Сезан, показана в „Метрополитън“. Украсата на хола се състоеше от централното фолио на Спортс Илюстрейтид, на което бяха показани различни бански костюми.

— Страхотно! — промърмори Бриджит.

— Вероятно го е окачил някой от хората на Мур — оправда се Дейл.

— Той ли е избирал мястото? — попитах аз и пуснах сака на дивана.

Въздухът тежеше от миризмата на китайска храна и цигарен дим. В пепелника на масичката за кафе имаше няколко угарки, всичките от „Дънхил“.

— Да, чрез агенция за жилища под наем — отвърна Дейл. — Каза, че няма никакви писмени следи, които могат да привлекат лошите…

Бриджит свали снимката от стената и се огледа. Липсата на кошче за боклук изобщо не я смути, и репродукцията отиде под дивана, ловко натикана с крак.

— Какво мисли Нат? — попитах.

— В общи линии й харесва — отвърна Дейл. — Казва, че улицата е прекалено тиха, но иначе имаме добра видимост във всички посоки…

— Мур каза ли кога ще се върнат?

— По някое време довечера — сви рамене Дейл и ни поведе към кухнята. Предложи ни по чаша кафе, после добави: — Ще ида да сменя Натали, за да си поговорите на спокойствие…

— Нека аз да я сменя — спря го Бриджит. — Все пак вие сте специалистите по сигурността, докато аз съм един скромен частен детектив…

Дейл сви рамене и ми хвърли един предупредителен поглед.

— Не се нахвърляй върху Ерика, защото много й се насъбра…

— Отивам на пост — обяви Бриджит.

Отпих глътка кафе и моментално съжалих за необмислената си постъпка. Беше от евтините, най-вероятно бе претопляно многократно от сутринта насам. Излях чашата си в мивката, изключих кафеварката и се заех да я почиствам.

— Ерика каза ли нещо за майка си и баща си? — попитах през рамо.

— Нищо — поклати глава Дейл. — Не знае, че госпожа Уат те е гръмнала, мамка й мръсна! — По лицето му пробяга усмивка: — Не искахме да я плашим допълнително…

— Кога ще дойде Йоси?

— Днес е дежурен в „Сентинел“, което означава, че ще бъде тук някъде след шест. Натали иска да даде почивка на Кори, но само когато Йоси дойде да го смени.

— Как се справя той?

— Кори ли? Разбира си от работата, въпреки че е млад…

— Трудов стаж?

— „Сентинел“, около година.

— Един от хората на Трент…

— Какво спомена за Трент? — попита Натали от прага.

— Говорим за Кори.

— Защо, проблем ли има?

— Не — поклати глава Дейл и Натали извърна въпросителния си поглед към мен.

— Просто попитах как се представя.

— Добър е — кимна Натали. — Татко го е обучавал…

— В такъв случай всичко е наред. Да направим кратък преглед на ситуацията.

Дейл се облегна на стената до печката, а Натали остана права. В продължение на половин час обсъждахме нещата — такива, каквито ги виждаше всеки един от нас. Бриджит им беше разказала всичко за стрелбата, а аз получих задоволителна представа за ситуацията, навързвайки разказа на Уат с фактите, които им беше съобщил Мур. Нито Дейл, нито Натали отвориха дума за стрелбата срещу мен.

— Вярваш ли му? — попита Натали.

— На Уат ли? Не съм сигурен. Свръхсекретната история е напълно възможна и дава задоволително обяснение за връзката на Даяна със Стерит, Мур и парите…

— Но ти не вярваш на Уат, така ли?

— Мисля, че той си има свои планове — въздъхнах аз. — И се страхувам, че ако в тях изобщо има място за дъщеря му, то това място е съвсем инцидентно…

— Специален агент Дюд? — подхвърли Дейл, имайки предвид Скот Фаулър.

Натали с мъка сдържа усмивката си.

— Ами да — рекох. — Мисля да го потърся още днес, за да чуя мнението му…

— Мур едва ли ще се зарадва, когато разбере, че поддържаш контакти с ФБР — подхвърли Натали.

— Уат също — смръщих се аз.

— Значи ще го направиш зад гърба им…

— Нашата основна грижа е сигурността на Ерика. Всичко останало може да върви по дяволите.

Натали скръсти ръце, помисли малко, после попита:

— Кога?

— Ще звънна на Скот, след като приключим, и ще разбера дали има време за една среща. Как сме тук?

— Добре. Въпреки това не искам да слизам под трима дежурни на смяна…

— Съгласен съм. Дейл спомена, че ще дадеш почивка на Кори…

— Снощи не е мигнал, като всички нас — поясни Натали. — Нали търсехме Ерика…

— Може да си върви, но след като Ерика се събуди.

— Тя вече е станала. Беше под душа, когато Бриджит дойде да ме смени.

— В такъв случай Кори е свободен до довечера в десет. Само по този начин един от вас може да подремне…

— Аз ще остана — предложи Натали.

— Нямам нищо против да поспя — сви рамене Дейл.

— И още нещо — спрях ги аз. — Трябва ми пистолет…

И двамата ме погледнаха така, сякаш им бях казал, че се нуждая от чисто бельо.

— Какво стана с твоя? — попита Дейл.

— Изгубих го по време на престрелката.

— Някакви специални предпочитания?

— С какво разполагаме?

Дейл стрелна Натали, тя отметна кичур коса от челото си и въздъхна:

— В чантата ми има един „Смит и Уесън“…

— Веднага се връщам — скочи на крака Дейл и отиде да донесе оръжието. Завръщането му беше съпроводено от глъчката на някакви гласове, най-вероятно от телевизора.

— Не се безпокой за Кори — подхвърли Натали.

— Добре — свих рамене аз. — Като казваш, че е добър, значи наистина е добър.

— Наистина е добър — с равен глас повтори тя и се оттласна от плота, на който се беше облегнала.

— Доверявам ти се.

Натали обмисли чутото, после кимна и тръгна към вратата.

— Ще кажа на Кори да си тръгва…

Заредих машината с прясно кафе. Бях на мнение, че Натали трябва да се ограничава малко, въпреки че кафето е живата вода за охранителните екипи. Имах й пълно доверие, независимо дали повярва на декларацията ми.

Вдигнах слушалката и набрах централата на ФБР в Манхатън. Оттам любезно ме осведомиха, че агент Фаулър е извън службата, но мога да му оставя съобщение. Възползвах се от поканата, казах кой съм и помолих да ми се обади при първа възможност.

Заварих Ерика на дивана в дневната, с подвити крака и раница в скута. Дейл седеше до нея, зает да зарежда с патрони един от резервните си пълнители. Бриджит беше издърпала един от столовете и го беше яхнала на обратно, с лице към двамата. Телевизорът беше включен на някакъв рекламен канал, от който мъж на средна възраст възхваляваше хранителни дехидратори. Ерика изглеждаше добре, чиста и в отлично здраве. Беше облечена в дънки и памучна фланела и най-сетне приличаше на това, което си беше всъщност — едно хлапе, което гледа телевизия.

При влизането ми рязко отмести раницата и скочи на крака. Дейл успя да хване раницата преди да се разсипе на пода. Ерика пристъпи към мен, погледа ме известно време, после протегна ръка да ме докосне.

— Добре ли си?

Погледнах през рамото й към Бриджит, която лекичко поклати глава — знак, че не беше я занимавала с подробностите от последните няколко дни.

— Добре съм.

— Умирах от страх, че ще ти се случи нещо лошо!

— Затова ли избяга от дома на Натали?

В отговор получих нещо, което приличаше на кимане.

— Изкара ни акъла — рекох.

— Но първо ти изкара моя! — отсече тя. — Мислех, че ще умреш, Атикъс! После простреляха Йоси, а след това… — Отново поклати глава: — Ти пръв ме изплаши!

— Добре, права си.

— Ето затова избягах, разбра ли?

— А как откри Мур?

Ерика бавно се върна на мястото си, придърпвайки ръкавите на фланелата.

— Той ми беше казал, че нещо може да се случи… Че тези хора може би ще се опитат да ме хванат… Мислех, че само ме плаши. Даде ми един телефон, на който да се обадя, ако имам неприятности. И аз му се обадих веднага след като избягах от апартамента на Натали…

— Кога ти е казал това?

От изражението й беше ясно, че се пита дали съм нормален.

— Когато ме закараха у дома. Не помниш ли, че беше там като пристигнах?

Дейл вкара пълнителя в дръжката на пистолета и ми го подаде. Затъкнах го в колана си. Беше бойно оръжие без никакви екстри. Просто го вадиш и стреляш. Нямаше дори предпазител. Неволно се запитах дали ще успея да го запазя по-дълго време.

— Те пак ще се опитат да ме отмъкнат, нали? — попита Ерика, наблюдавайки внимателно как боравя с оръжието.

— Може би — обади се Бриджит.

— Ти си една гадна лъжкиня! — отсече Ерика, без да извръща глава, после настоятелно ме погледна и повтори: — Ще се опитат, нали?

— Да — кимнах аз.

Момичето потъна обратно във възглавниците и насочи поглед към телевизионния екран. Не каза нито дума повече.